Дух на монах стряска в стара българска църква. Легенда разказва, че две деца изчезнали в подземна стая

Никой в оряховското село Габаре не помни кога точно е построена църквата „Успение на Пресвета Богородица“, която някога е носила името „Свети Николай“. По документи – някъде около 1880-а. Но старите хора казват друго. Камъните в основата ѝ били донесени от хълм над селото, където преди векове имало „нещо друго“ – несъвсем езическо, но и несъвсем божие. Църквата е с напукана мазилка и ръждясала камбана, но щом прекрачиш прага ѝ, въздухът натежава. Мирише на восък, дърво и се усеща нещо странно и обезпокоително. Някои казват, че ги пронизва студ, други – че чуват стъпки зад себе си. Но всички знаят едно: не се влиза сам вечер. И се палят две свещи – винаги две. Една за живите, една за онези, които не могат да си тръгнат,пише retro.bg

 

Най-мрачната история, която се предава в Габаре, е за монаха Теофан. Той дошъл в селото през зимата на 1923-та. Бил висок, мълчалив, с ръце, напукани от студ и молитва. Никой не разбрал откъде идва. Настанил се в празната килия до църквата, започнал да помага на попа, да служи. Не говорел много, но се молел дълго. Прекалено дълго. Понякога нощем от храма се чувал шепот, като вятър, минаващ през дупки в земята. Селяните се кръстели и затваряли прозорците. А попът… изчезнал. Сутринта на Спасовден не се появил за литургия. Намерили дрехите му сгънати на олтара, а около тях – черни петна, сякаш восък се е разлял и се е изпарил. Монахът Теофан казал само: „Господ го взе“. Но някои го чули да се моли на непознат език предната вечер, бос, с лице към стената.

 

След този ден църквата се променила. Иконите започнали да се рушат от вътрешната страна. Свещите горели по-бързо, дори новите. И се появил навикът, наложен от жените в селото – да се палят две свещи, „за да не остане някой сам в мрака“. Теофан останал в селото още година. Станал по-мълчалив, погледът му бил мрачен, дълбок, като кладенец. Разправяли, че копаел нещо зад олтара, но никой не се осмелил да провери. Докато един ден, на свечеряване, не изчезнал. Вратата на килията му била открехната, а на стената с въглен бил изрисуван кръг със странни знаци.

 

Но страшното започнало години по-късно, когато три деца влезли в църквата през нощта. Искали да търсят „подземна стая“, за която се носели слухове още от времето на Теофан. Намерили я. През отвор под олтара. Слезли. Само едното дете се върнало – нямо, с бяла коса и без думи. Живяло още година, после тихо угаснало. Оттогава входът на подземната стая е зазидан. Но всяка година, в нощта срещу Спасовден, стените на църквата излъчват странен хлад. Камбаната звънва сама. Старите хора казват, че Теофан е още там. Не в тялото си, а в камъка, в сянката под иконостаса. И духът му нощем броди из църквата и търси – не прошка, а „продължение“…/retro.bg/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1979 г. в завод „Чавдар“ е създаден прототип на градски автобус в сътрудничество с Volvo

Неговата каросерия, която е близка като пропорции до тази на междуградския модел 11 М4, е базирана на комплектно шаси на Volvo В57-55 и се отличава с опростена двуцветна окраска, седалки от градски тип и външноизнасящи се врати. 

По тази програма е изработен само един опитен образец, като при евентуално серийно производство е бел планиран износ на този модел основно за близкоизточните пазари. Конструкцията на шасито е класическа – рама, съставена от надлъжни греди, двигател, разположен отпред и директно свързан чрез сух  съединител с 5-степенна предавателна кутия, карданен вал и заден двигателен мост с хипоидно главно предаване. Но при това класическо устройство има и твърде много неща, които го отличават от останалите автобусни шасита.

Двигателят е дизелов, с принудително пълнене, 6-цилиндров, с ходов обем само 6,7 литра, но с ефективна мощност 152 кВт (207 к.с.) при 2400 об/мин и въртящ момент 70 кгм при 1400 об/мин. Литровата му мощност е 31 к.с./ литър – стойност, която при тези ниски обороти не е достигната от нито един от произвежданите в света  двигатели. Характеристиката на въртящия момент осигурява много голям коефициент на приспособяемост на двигателя – к = 1.25. С това значително се облекчава управлението на автобуса, особено по планински пътища. Предавателната кутия е механична, 5-степенна със синхронизирани предавки. Задният мост е цяла щамповано-заварена греда. Кормилният механизъм е с хидравличен серво-усилвател, който осигурява леко завъртане на волана, дори когато автобусът е неподвижен. Спирачната система е пневматична, двукръгова. Ръчната спирачка също е пневматична, с автоматично блокиране на задните колела при липса на въздух под налягане в спирачната система. Окачването се състои от полуелиптични ресори, гумени кухи тампони и хидравлични, двойно действащи амортисьори.

На външен вид и като обзавеждане каросерията на автобуса не се отличава от стандартните каросерии на градските автобуси “Чавдар 11Г5”. Специалистите от БТРВ при КА „Чавдар“ успяват в максимална степен да използват стандартни и унифицирани елементи от редовното производство, въпреки че по размери шаситата Volvo значително се различават от използвните у нас шасита Škoda RTO. Конструкцията на каросерията дава възможност за значителна гъвкавост в производството и адаптирането й към шасита с различни размери. Основните параметри на автобуса Чавдар-Volvo 11Г5 са: максимална дължина 11 260 мм, максимална ширина 2515 мм и максимална височина 3150 мм. Собствената маса на автобуса е 8800 кг, а пълната маса (с 80 пътници) – 15 000 кг.

Пътно-експлоатационните изпитания на автобуса, проведени в Лабораторията по двигатели и автомобили – София, установяват, че освен много добра надеждност, автобусът има технически показатели, които значително надхвърлят изискванията, както на нашите стандарти, така и на препоръките на Европейската икономическа комисия на ООН по автомобилен транспорт. В края на 70-те години по линия на една евентуална кооперация с шведски автобусни фирми се е предвиждало и създаването на аналогичен градски автобус, но с десен волан. До реализирането на тези проекти, които са били заложен в дългосрочния план на предприятието, обаче не се стига.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1984 година тя шокира световния тенис, превръщайки се в първата българска тенисистка която печели 3 мача в един и същи ден

 

Успехът на нашата Мануела всява смут сред организаторите заради липса на родния химн.

На 28 май, през 1984 година Мануела Малеева шокира световното тенис семейство, превръщайки се в първата тенисистка, която печели 3 (три!) мача в един и същи ден

Графикът на Откритото първенство на Италия се променя заради падналия дъжд и това налага 17-годишната Мануела да се появява доста по-често от обичайното на корта в майския понеделник

Най-голямата от трите сестри Малееви печели пет гейма, за да довърши 1/4-финалния си мач, сломявайки съпротивата на румънската звезда Виржиния Ружици - 7:6, 4:6, 6:3

Любопитно е, че двубоят срещу шампионката от "Ролан Гарос" за 1978 година е прекъсван седем (!) пъти...

Малко по-късно - на полуфиналите, Мануела се справя за по-малко от час с канадката Карлинг Басет (6:2, 6:2)

След лек обяд и половинчасова дрямка българската тенисистка излиза на финала в турнира в Перуджа срещу вездесъщата Крис Евърт

Американката, която в този момент е номер 2 в световната ранглиста, е петкратна победителка в турнира, а на Italian Оpen преди това губи единствено от Мартина Навратилова

Малеева обаче демонстрира зашеметяваща класа и побеждава в два сета - 6:3, 6:3! Светоната тенис-общественост е потресена - на сцената се е появила нова ярка звезда. Българска звезда!

Триумфът на Мануела в Перуджа поставя организаторите в неловка ситуация.

Те не разполагат с българския химн и се налага самата тенисистка да поиска помощ от посолството ни и от там пращат запис с химна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето какво пишат руснаци, виждайки съветска електричка от 1971г. на мездренската гара

 

"Стоим си на гарата в Мездра, очакваме влака към София. И изведнъж идва ТОВА. 1971 година, РВЗ. Още две години и този състав тържествено ще отбележи своя половин век юбилей!

Интересно е, между другото, много ли жителите на Ес са наясно в кои влакове пътуват други жители на Ес?..

Електричка, се оказа, че не беше към София, а, напротив, към Горна Оряховица. Към София пътува по-модерен влак производство на Siemens. Но, много надраскан. Това е просто някаква реална атака тук в България. Още при опит да го снимам, бях силно изплашен с крясъци от машиниста, който по някаква причина явно това го подразни"

Източник:"Путешестия по глобусу"

Eлектрическите мотрисни влакове (ЕМВ) серия 32.000 се появяват в БДЖ през 1970 г. Строени са в Рижкий вагоностроительный завод – СССР (днес Латвия) специално за БДЖ. Базиран е на съществуващите вече влакове на RVR ЭР9 и ЭР2. Влаковете са със стандартното за България (и по-голямата част от света) междурелсие от 1435 мм.

От 1988 до 1991 е произвеждана и доставяна подобрена версия на влака, получила в БДЖ серия 33.000 (ЭР33).ЕМВ серия 32.000 се състои от 4 вагона – два тракционни и два прикачни (в случая апаратни, токоснемащи) вагона, която е неделима. Най-малкият (основен) тракционен вариант на един ЕМВ се състои от две тракционно-апаратни групи, а всяка група има един тракционен и един прикачен междинен вагон. Възможно е 2 мотрисни влака да бъдат присъединени заедно и управлявани като един.

Влаковете от серия 32.xxx се захранват с променлив ток, напрежение 25kV и честота 50Hz. Всеки състав е съоръжен с четири четириполюсни тягови двигателя с последователно възбуждане и вградена система за охлаждане и вентилация. Двигателите са с номинална мощност 210kW, при напрежение 825V. Влаковете имат вградена акумулаторна батерия тип 90КН-125, кадмий-никелова, с капацитет 125Ah/110V.

Конструктивна скорост – 130 km/h, ограничена до 110 km/h през 2002 година вследствие напредналата амортизация на подвижния състав. Ускорението от 0 до 80 km/h е за около 30 секунди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тайната дъщеря на Фреди Меркюри се появи след 48 години и разкри защо баща ѝ я е пазел в тайна

Светът на шоубизнеса преживя истински трус, какъвто не е виждан от десетилетия. След почти половин век тишина, истината за тайната дъщеря на легендарния фронтмен на Queen – Фреди Меркюри – излезе наяве.

Шокиращото разкритие е направено в новата биографична книга „С обич, Фреди“, дело на прочутата британска журналистка и биографка Лесли-Ан Джоунс.

Историята звучи почти като холивудски сценарий: през 1976 г. в разгара на славата на Queen, Фреди има кратка, но страстна афера със съпругата на свой близък приятел. Резултатът – момиче, родено в пълна дискретност, далеч от светлините на прожекторите. Детето е пазено в тайна не просто от медиите, а дори и от част от семейството и музикалната индустрия.

„Той ме обожаваше“ – личното писмо на дъщерята

Жената, наречена само с инициала „Б“ в книгата, разказва емоционално и откровено:

„Фреди Меркюри беше и си остава мой баща. Имахме близка и топла връзка от моето раждане до последните години от живота му. Той ме обожаваше и беше напълно отдаден на мен. Начинът, по който съм се появила, може да изглежда скандален за мнозина, но това никога не намали неговата любов. Беше грижовен, нежен и ме пазеше като най-голямото си съкровище.“

След смъртта му през 1991 г., „Б“ наследява 17 тома от неговите лични дневници. Десетилетия наред ги пази в тайна. Но днес, когато самата тя вече е майка, решава, че е време светът да чуе нейната история.

Коя е тайнствената наследница на Фреди?

Днес „Б“ е на 48 години, живее в малък европейски град и работи като здравен специалист. Отказва да се възползва от славата на своя баща и дори не иска публично да разкрие самоличността си. За Лесли-Ан Джоунс тя казва:

„Никога не е искала пари. Не я интересува наследство. Единственото ѝ желание е да бъде чута истината.“

Жената е плод на връзка, за която не се е говорило. Нейната майка – дълбоко религиозна католичка – никога не е обмисляла аборт. По време на кратката си любовна връзка с Фреди, съпругът ѝ е бил в командировка. След раждането, момичето израства с майка си и доведения си баща, докато Меркюри поддържа близък контакт с нея, включително редовни посещения и комуникация, дори по време на турнета.

Тайна, пазена от най-близките

Само шепа хора са знаели истината – включително членовете на Queen и Мери Остин, жената, която Фреди нарича „любовта на живота си“. Именно тя е знаела за съществуването на дъщерята още преди смъртта му и е останала до него до последния му дъх. Въпреки че момичето не е включено в официалното завещание на певеца, тя е получавала финансова подкрепа чрез частно правно споразумение.

„Време е светът да знае“

В писмо, публикувано в книгата, „Б“ заявява решението си с неподправена сила:

„След повече от три десетилетия мълчание, лъжи и изопачаване на истината, чувствам, че е време да говоря. Решението да изляза сега е мое и само мое. Тези, които ме познаваха, го пазеха в тайна от уважение към Фреди и към мен.“

Шокиращо, но човешко

Историята е колкото скандална, толкова и дълбоко човешка. В нея се преплитат слава, любов, вина, тайна и приемане. В един свят, в който известните личности често крият най-съкровеното от страх или срам, Фреди Меркюри е избрал да бъде баща – по свой начин, в своята тишина.

Сега, чрез думите на дъщеря му, светът за първи път надниква в тази интимна част от живота му. И ако не друго, историята ни напомня, че и най-големите икони са били просто хора – със своите грешки, страсти и големи сърца.

„С обич, Фреди“ – книгата, която ще промени всичко, излиза в продажба тази есен и обещава още разтърсващи разкрития за живота на музикалната легенда, който продължава да вълнува света дори десетилетия след смъртта му.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Навръх 24 май абитуриентки загиват с балните си рокли в свирепа катастрофа

Класът на момичета в деня на завършването им.

На 23 срещу 24 май, преди точно 23 години, абитуриентските празненства във Велико Търново бяха помрачени от една от най-тежките пътни трагедии в историята на града. 

Три млади живота – две 18-годишни абитуриентки и кавалерът на едната – бяха отнети в жестока катастрофа, случила се минути след края на бала им.

Инцидентът става в ранните часове на 24 май, в района на Южния пътен възел край града, малко след като младежите са напуснали историческия хълм Света гора, където празнували с класа си.

В трагичния момент те са пътували в мощен, луксозен автомобил, който при висока скорост се разбива с такава сила, че частите му отхвърчат на над 100 метра – чак до светофара при бирената фабрика „Болярка“.

„Колата беше толкова смачкана, че не можеше да се разпознае каква е. 

От нея почти нищо не беше останало цяло“, разказва пред вестник „Телеграф“ Тодор Тодоров, тогавашен полицай, първи пристигнал на местопроизшествието. С дългогодишен опит зад гърба си, той признава, че това е най-ужасяващата катастрофа, на която е бил свидетел.

„На предната седалка имаше момиче в бална рокля – мъртва, цялата в кръв. На задната седалка – още две момичета, също в официални тоалети. Всичко беше ясно – бяха се връщали от бала си. Хората на предната седалка бяха загинали на място. Гледката беше толкова тежка, че трябваше да се отдръпна и да запаля цигара, не можех да го понеса“, разказва още той.

Пристигналите медицински екипи установяват смъртта на две от момичетата и младия шофьор. Останалите две пътнички от задната седалка са откарани по спешност в болница, но за една от тях се потвърждава по-късно, че е починала.

Трагедията оставя дълбока следа в съзнанието на великотърновци и се помни и до днес като една от най-кървавите касапници на пътя в региона. Болката от загубата на три млади живота в нощта, в която би трябвало да празнуват новото начало в живота си, остава жива и след повече от две десетилетия.

Източник:ko4.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Брутално убийство късно снощи в бургаския кв. „Сарафово“

91-годишен бивш полицай гръмна зет си – на 68 години, също ексслужител от системата на МВР. 

Сигнал за инцидента е получен малко преди полунощ, а сцената се разиграла в имот, намиращ се в близост до Военната база в квартала. Това съобщава Флагман. 

Очевидци разказват, че на мястото са били изпратени 7 полицейски автомобила, защото е имало опасение, че дядото-убиец може да се барикадира, но той в крайна сметка се е предал доброволно и е направил пълни самопризнания.

По първоначална информация жертвата е Георги Генов, човек, когото мнозина полицаи все още помнят като доблестен служител на реда.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Петима си отидоха с тайната за убийството на сестрите Белнейски

Разпитани били 8000 заподозрени за двойното убийство, осъдиха Лазар Колев, но останаха въпроси.

Четирима души, които знаеха нещо за убийството на сестрите Росица и Христина Белнейски от Пазарджик, вече не са между живите. Пети изчезна безследно. За смъртта на момичетата излежава доживотна присъда Лазар Колев. По време на делото срещу него обаче се прокрадна информацията, че той не е бил сам, а имал съучастник. Повече за това никой не заговори, пише "Труд".

Патоанатомът проф. Стойчо Раданов, Васил Славов - Иширковеца, овчарят, намерил телата на двете момичета, частният детектив Енчо Генчев и учителят по ски Димитър Юруков са хората, които знаеха по нещо важно, което би могло да хвърли светлина върху страшната трагедия, за която има само един осъден - Лазар Колев.

Месеци наред след смъртта на момичетата пълзяха слухове, че в убийството е замесен човек на висока позиция, доказателства обаче не се намериха. В началото на разследването се създаде впечатлението, че полицията прави всичко възможно да заличи следите.

Стана ясно, че телата на двете жертви са били измити с маркуч преди аутопсията, което направи невъзможно вземането на ДНК материал. Въпреки, че Колев беше осъден именно въз основа на генетично изследване и показанията на изчезналия безследно Васил Славов - Иширковеца.

Няколко пъти британски и американски лаборатории връщаха пробите, взети изпод ноктите на сестрите, със заключението, че не може да се изолира ДНК. След няколко години обаче, внезапно успяха да го направят. Едва ли само от некадърност ченгетата минираха делото предварително.

Криминалисти се хвърляха на десетки версии и дадоха своя принос в световната криминалистика, която не беше виждала такъв мащаб на безсмислена работа. Проверени бяха 8 хиляди потенциално заподозрени, повече от тях бяха и разпитани. Такова убийство се разкрива за седмица, най-много две, смятат професионалисти. То не е поръчково, извършителите са аматьори, оставили много следи на мястото. Повечето обаче са били унищожени.

Криминалистите са работили хаотично, хвърляйки се напосоки. Екипът на националната полиция пристига дни по-късно, за да се включи, вместо това да стане в деня на намирането на телата, каквато е практиката. Колегите им смятат, че това е станало от мързел и немарливост. Ценни улики са изгубени завинаги.

На 31 януари 2006 г. в 15,35 ч. мъжки глас съобщава в полицията в Пазарджик за страшна находка - в местността “Грамадите” между Пещера и Брацигово са открити телата на две млади момичета.Това е местен овчар, който вече не е между живите. На мястото се изсипва цялата пазарджишка полиция. Групата за оглед е придружена от няколко десетки униформени. Те обикалят и търсят из храстите следи от престъплението. Пушат и хвърлят цигарите на земята. Малко след получаването на сигнала е информиран дежурният в националната полиция в София.

Но в този случай не тръгва екип от столицата. Няма и нареждане да се запази местопрестъплението до следващия ден. На фаровете на коли и прожектори през нощта десетките полицаи успяват да стъпчат всичко, което може да доведе до разкриване на престъпниците. Оттук нататък започва да се работи на сляпо. На следващия ден повече от сто жители на съседните градчета и журналисти започват свой “оглед”.

Ако нещо от уликите е било останало, то вече е заличено. Няма криминалист и експерт от института по криминалистика при аутопсията. Никой не го вика. Съдебен лекар описва раните, заключението е, че момичетата са загинали от черепно-мозъчни травми. Той обаче не е длъжен да тълкува заключенията си. На мястото са намерени и люспи от сребрист автомобил.

По версията за катастрофа, която само проблясва, не работи никой. Нищо, че от заключението на съдебния лекар проф. Стойчо Раданов е ясно, че спукването на черепа е предизвикано от удар с голяма кинетична енергия, която не може да се получи от човешка ръка.Въпреки категоричната версия на полицията, че сестрите са пребити до смърт, при аутопсията е установено, че нямат счупени зъби и травми от побой. Което е почти невъзможно, ако някой ги удрял.

Почти три години след смъртта на момичетата - през октомври 2008 г., проф. Раданов е намерен обесен на катерушка близо до дома му. Тогавашният шеф на Съдебна медицина Станислав Христов, който прави аутопсията, твърди, че по главата на професора имало кръвонасядане. Раданов не е оставил предсмъртно писмо, което кара колегите му да подозират, че става дума за убийство.

Нелепо умира и ски-учителят Димитър Юруков, който видял двете момичета ден преди смъртта им на писта в курорта “Св. Св. Константин и Елена” над Пещера.

Той си отива от този свят от тромб в сърцето, въпреки че според негови близки е бил здрав като канара и никога не се е оплаквал от сърдечни проблеми. Хора от персонала на курортния комплекс пък са категорични, че някой е помогнал на бай Митко да умре. От сърце умира и друга ключова фигура в пазарджишката мистерия - частният следовател Енчо Генчев, ангажиран от родителите на Росица и Христина да води собствено разследване.

Той издъхва малко преди да предаде папка на Фани и Стоимен, чието съдържание не е ясно и до днес. Пред репортери в Пазарджик Танчев имал неблагоразумието да се похвали, че е попаднал на вярната следа.

В началото на 2016 г. полицаи намериха кола с няколко литра кръв в нея, която се оказа на основния свидетел на прокуратурата Владимир Славов - Иширковеца.Той беше вкаран в килията на Лазар Колев, за да получи информация за убитите сестри Белнейски. Показанията му бяха спорни, но въпреки това Колев беше осъден. А Иширковеца така и не беше открит. Той също вече вероятно не е между живите.

Версията на проф. Раданов: Автомобил е убил момичетата

Проф. Раданов - дойенът на съдебната медицина по онова време у нас, е стигнал опасно близо до извършителите на двойното убийство и това е коствало живота му, смятат негови колеги. Той не се поколеба да обори резултатите на първоначалната експертиза и посочи някои основни грешки като невзети проби, грешно становище за удушването на едното момиче и много други.

Неговото категорично мнение беше, че Христина и Росица са загинали при катастрофа, а тази версия, както е известно в Пазарджишко, насочва опасно разследването към влиятелни хора в града.

Дори ако проф. Раданов се е самоубил, експертизите по делото Белнейски вероятно са имали ключова роля за вземане на фаталното решение, твърдят негови познати. Той се  оплаквал, че е бил заплашван и вероятно не е искал заради работата му да страдат близките му./Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде и как се събираха неформалните групи в Стара Загора? Един интересен разказ за живота през 80-те

Всъщност, горе-долу спомените ми започват от средата на 80-те години, защото тогава вече можех да излизам, а и по някакъв начин имах поглед върху точно тези среди.

Не съм много уверен какво е имало в Стара Загора преди 1985-1986 година, поне от моята камбанария. Да приемем, че уж не е имало нищо, поне според официалната партийна линия. Тук таме съм чувал различни истории за неформални групи преди това време, но нищо нямам документирано или като спомен. 

Имаше много хора с дълги коси, имаше заводски групи, често флиртуваха със западна музика, по стените висяха надписи на AC/DC, Black Sabbath, Kiss и какво ли още не. Но всичко беше полу-легално. Хем имаше, хем нямаше. Имало е силна група на млади хора, които слушат диско музика и през деня са стоели на Верея, а вечер през лятото са затваряли плажа на Баните тях. Предвид на времето, някои от тях са били в далаверата с валутите, стоките от Кореком и от тировете, което е означавало - огромни пари, които често няма за какво да харчиш. Освен за емоции, ядене, пиене и забавление.

Когато бях 6-7 клас, вече можех да ходя по студиата и да търся музика, за която само бях чувал. Намираха се интересни неща, особено ако спечелиш доверието на човека зад тезгяха. Формално, студиата извършваха услуга презапис, но осигуряваха и източник на презаписа - 5.70 лева за 60 минути и май 7.20 лева за 90 минути. Луди пари за онова време. Имаше определени листове със забранени за запис албуми, които тогава по някаква причина не отговаряха на стандарта. Те бяха най-интересните.

Много музика имаше и при приятели, стандартните албуми по половин час на 60 минутна касета, с преведени заглавия и саморъчни обложки. Ключовите студиа бяха в една стара къща зад Тото пункта на централната улица (сега е китайски ресторант там), "бай Киро" в блоковете на Алана, един друг играч в блока на Орбита, още един-двама, които работеха нелегално и от дома.

И като натрупаш самочувствие и репутация с това, че имаш вече няколко касети с хеви метъл, тръгваш да търсиш и къде се събират хората с подобни интереси.

Наложеното мнение по онова време беше, че любителите на хеви метъла/рока са по принцип хулиганите. И това беше определено така, всеки квартал си имаше "лоши момчета", които се биеха, пиеха, крадяха стотинки, разбиваха мазета и въобще, играеха си на bad boys. Някои от тях бяха много свестни, но позьорството ги унищожи.

Най-честите места, по които се събираха тези младежи, както и по-старите неформални елементи бяха места като снекбара на Златна Тракия - заради коняка. Ключови бяха основните бирарии  - Липа (спирката на Верея, сега концертна зала на дома за талантливи деца), България (Първа инвестиционна банка), Берое (какво ли не, сега нон стоп). И въпреки, че нямахме години, там започнахме да се събираме по онова време, защото имаше бира, никакъв контрол, а ако съберяхме пари и за пържени картофи - и това имаше. И трите бирарии бяха пълни непрекъснато, а тъкмо тогава беше вече перестройката. Милицията гледаше през пръсти на всичко, освен ако не ставаше бой. В бирариите не искаха нито паспорти, нито нищо, наливаха и продаваха. Ние имахме куража и да се правим на луди и ако може и да не платим. 

Но истинското място за неформалните елементи за мен си беше да стоим на витрините на Комсомолския магазин, точно срещу Гъбата. Десетина прозореца, тежки каменни основи, на които е много удобно да седнеш и да зяпаш какво се случва. Още повече, никой не ти искаше пари за нищо, а през теб минаваха всички, хубаво да те огледат и ти тях. След което привечер отивахме на скамейките на Градската, където вече пиеха какво ли не, пушеха, някои спяха там.

Имаше и още много заведения, но вече с по-ниска репутация, примерно Полковника, едно мизерно фургонче (под кръговото на Билла), което точно на ръба на канала събираше всички местни алкохолици, заедно с хеви метълите от Митьо Станев и Три чучура. Имаше и дискотеки, в които редовно пускаха в края едно или две парчета с рок, за да си осмисли престоя и пиенето една голяма част от посетителите. Да, имаше и запознанства с момичета на нашите години. Орбита или Опера (днес Пощенска банка) срещу Стария театър беше класически пример. Имаше и няколко още подобни младежки клубове (един зад Художествената галерия, на мястото на паркинга), друг в блока над Царя (днес детска градина), имаше и други, но те бяха вече на определени предприятия, с малко по-затворен достъп.

Но пусто, по онова време - водещ мотив за събиране някъде беше по-скоро пиенето, момичетата, но не и музиката. Не се учудвайте, за пореден път го казвам - пиеше се всичко и от всички. Стига да не те хванат. А музиката беше покрай другото. Нещо като екзотично мезе на един начин на живот, който намирахме за протест срещу не знам и аз какво. И ако сме си мислели,че е протест, вероятно би изглеждал просто консуматорско отношение на едни деца към света, който им отказва удоволствия, а те сами си ги набират. Вероятно така са стоели нещата при голяма част от моите набори.

Изведнъж всичко стана много сериозно. Толкова сериозно, че покрай перестройката - по телевизията пуснаха Круиз и Гунар Грапс и то в официален телемост, в който ние им пускахме Братя Аргирови и Тангра. Това лято нещата се промениха и в Стара Загора.

Роз Мари Стателова официално обяви, че има хеви метъл, но е опасен. Ченгето от ДС, което ни обясняваше в училище за Възродителния процес призна, че като пуснат по радиото Deep Purple и той харесва и натиска газта. Наш съученик, дете на партиен феодал, запита смело "А не те ли спират от КАТ?", което го накара да смени няколко цвята на лицето. Но нямаше как да каже нещо на детето на другаря.

Улиците се изпълниха с хора, които имаха дълги коси, носеха тениски, имаха скъсани дънки, кубинки, кожени якета. През 1987 се състоя първият старозагорски рок фестивал на Бирхала, който буквално ни отвя главите с младите тогава групи от училищата. Оказа се, че не само има любители на тази музика, но има и дори групи, които свирят. Комсомолът вече искаше да трупа точки, вече неформалните групи бяха официални, имаше какво да кажат, търсеше се мнението им. За какво ли, вероятно за да се втвърди комсомолското ядро, защото вече бяхме и комсомолци. С ризи и униформи в училище, а вечер - кой каквото има. 

В музикално отношение - вече беше много по-лесно да се намери музика, нямаше проблеми и листове със забранени албуми. Цените по студиата бяха същите, въпреки инфлацията. Имаше и нещо като черна борса за музика. Лятото се събирахме пак на същите места, но вече бяхме доста по-шарени и многобройни. Често при нас идваха какви ли не хора, включително луди, както и такива, които определено мислех тогава за странни, но определено бяха просто цивилни ченгета. С въпроси - имате ли долари, искам да продам това, да купя онова...

Ние бяхме на по 15 години, какви долари, какво чудо. Но те си питаха.

Имаше и много пътуващи хора, които тогава тръгнаха да обикалят България. Започва лятото, у дома нямат нужда от теб, събрал си 20 лева, тръгваш на стоп за морето, там вече просто преживяваш, все се намира нещо за ядене, за пиене, приятели, никога не оставаш навън и сам. Беше нормално в едни сигурни времена, в които сякаш храната и парите идваха от небето, а и при това бяха сигурни. В краен случай, набезите върху градините на невинните селски стопани осигуряваха препитание. Крайбрежието беше пълно с малки къщички, сега, където има грамадни и често празни хотели.

В тези години се оформи ясна музикална култура, на базата на това, че вече различавахме хеви метъл, пънк, хард рок, нова вълна. Всеки можеше да избере, но нямаше разделение. Особено в Стара Загора, където явките продължаваха да са същите, да са все по-пълни с хора от града и околността. Вървежните младежки дискотеки на Бирхалето събираха всички наолоко. Още помня как прикриваха с едни тежки завеси, за да не се вижда вътре какво е.

Комсомолът се беше спретнал да организира концерти, особено на младежки групи. Имаше няколко големи фестивала, включително и един на Летния, в който дебютираха групи като Торментор (феноменален траш!), а не можаха да дебютират Драусен (защото заглавната им песен Drausen Beer звучала на журито като "Дай са и*ем"). Цареше хаос, в който всички очакваха промени, а дори Комсомолът се опита да направи Рок клуб в Стара Загора, в младежкия дом на Загорка (отдавна унищожен). Бяхме се събрали много хора, говореха се какви ли не неща, очакваше се, че от утре ще бъдем всички членове на клуба, който под егидата на комсомола да развива рок култура...

Да, но не се случи. Покрай промяната на 10 ноември, Комсомолът вече изгуби всякакво желание да общува с младите, дори и чисто проформа.

През 1990 година беше вече доста различно. Да приемем, че музиката беше вече много важна, а хората искаха да слушат нови и нови групи. Това роди огромно многообразие от фенове, които не се притесняваха от нищо. Милицията беше заета да охранява протестите и митингите. Лятото на 1990 цялата градска градина беше осеяна с палатки на спящи хипита, които преминаваха през града на път за морето. Покрай тях - местни кадри пиеха, дишаха лепило. Храстите на градината помнят това и онова. За наколко дни Стара Загора се сдоби и със своя Град на истината, редовно гостуваха пастори-евангелисти, не знам дали можете да си представите центъра толкова шарен и пълен с какво ли не, даже и с дълга редица сергии.

Старите традиционни бирарии паднаха рязко като посещаемост, защото навън беше по-интересно, а алкохол имаше навсякъде. Изведнъж се оказа, че от дълги години в града ни е имало и наркомани, които намериха сили да се афишират и да се смесят със шарената тълпа. Наличието на всичко възможно по аптеките и лесния режим на отпускане даде възможност за какво ли не. Казват, всичко в името и за музиката.

Може да се каже, че за няколко месеца Стара Загора беше не по-различна от един Удсток, където странни хора правят нелогични неща, а от храстите се чува музика. И не само. Това беше (естествено) само едно лято, защото лятото на 1991 нещата бяха доста по-различни. Полицията вече не се шегуваше, а каменните основи на витрините на Комсомолския вече ги нямаше, вече беше започнал ремонт и помещението имаше някакъв собственик.

Но Стара Загора вече имаше няколко рок магазина, които предлагаха тениски и музика, както и списания. През определени месеци се появяваха заведения, които привличаха вниманието на неформалните групи и събираха там посетители. Предвид високата динамика, посещавахме различни места - част от които вече отдавна не са заведения или не съществуват. Но беше нормално да влезеш в Короната (горе на Боруйград) и да я намериш пълна с хеви метъли, които пият и слушат музика. Не знам дали ще ми повярвате, но през 1993 година съм ходил на Ъндърграунд фестивал в подземието на Иречек - 3 дни, където пиехме вино и гледахме концерта на Пинк Флойд в Помпей на видео.

Всъщност, пиенето беше проблем. Както и наркотиците. По онова време, те се свързваха логично с различната музика, а това направи доста подъл номер на много хора.

След 1992 година аз станах студент в Пловдив и въпреки честото връщане у дома, изгубих всякакъв контакт с местните. От време на време виждах някого, чувах разни неща, този починал, този в затвора, този в чужбина. В Стара Загора се появиха и няколко рок клуба, такива, за каквито мечтаехме като деца. С музика, с дълъг бар, напитки и какво ли още не. Интересно, че нито един от тях не успя да изкара повече от година. Все се случваше нещо - някое убийство (Клубът на гарата приключи при подобни обстоятелства), да фалират беше най-обичайното нещо или да се скарат съсобствениците. Бирариите (споменати по-горе) вече бяха затворили или едва кретаха, пълни с алкохолици.

Хиперинфлацията и паричната реформа успяха да смачкат всичко това, което беше като заведения и клубове в града. Поне за различната музика. Така си отидоха и рок магазините. По това време вече пак се бях върнал в града и той ми се струваше пуст и скучен. Пловдив беше доста по-различен и цветен. И още си е, поне откъм културна гледна точка.

Понякога много ми липсват онези цветни и шарени години, но не защото е било по-хубаво. Просто бях по-млад, а градът беше пълен с хора на моя акъл. Сега ми е трудно да ги намеря. Не, че акълът ми е кой знае колко висок.

Нямам особени претенции за пълна картина на онова време, с удоволствие ще приема забележки и коментари. Пък и това са лични спомени, нещата може да са били доста различни от друга гледна точка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли голямата сестра от „Трима братя, три сестри“ Ето как изглежда и какво се случва с нея днес

Не нужно човек да е гледал сериала „Трима братя, три сестри“, за да си спомня как точно изглежда една от звездите в него, а именно привлекателната Дана Гарсия, тъй като преди приблизително 17 години, когато епизодите на поредицата приковаха вниманието на българската публика, образът на актрисата красеше не само малкия екран, но и множество от кориците на тетрадките, в които тийнейджърите си водеха записки по учебния материал на различните предмети в училище, припомня life.dir.bg.

По онова време интересът към колумбийското предаване действително бе повече от завиден и караше много хора, без значение от възрастта им, да крачат забързано към домовете си, за да не изтърват началото на поредния епизод, ако случайно са имали неблагоразумието да излязат навън, преди часа на излъчването му.

Разбира се, така стояха нещата не само у нас, но и в над 100-те страни по земното кълбо, излъчващи поредицата в своя ефир.

Всъщност успехът на романтичната история, разказваща за забранената любов между бедните и богатите, е толкова голям, че през 2003 г. американският канал Telemundo – собственост на гиганта NBC, пуска по две серии от нея на ден.

Предвид всичко казано дотук, не е никак неочаквано, че ролята на Норма Елисондо в сочената за една от най-успешните теленовели правени някога, превърна Дана в звезда от световна величина. Макар колумбийката да покори индустрията, а нежната ѝ визия – редица мъжки сърца, напоследък името ѝ все по-рядко се среща в медийното пространство, което провокира любопитството на почитателите ѝ, чудещи се какво се случва с нея.

Сега обаче имаме повод да разберем къде е тя сега, защото едва преди няколко дни светлооката брюнетка отпразнува своя 43-ти рожден ден. Именно затова сега ще си припомним нейната история.

Дана Мария Гарсия Осуна е родена в град Богота на 4 февруари 1978 г. Поради известността на майка си Клаудия, която е певица, от малка е свикнала да бъде под светлините на прожекторите заедно с брат си и сестра си. И макар никога да не е била заслепена от блясъка на славата, по принуда от страна на майка си още на 4-годишна възраст ѝ се налага да застане пред камерите, ставайки част от редица рекламни кампании и телевизионни предавания.

Вниманието и суетата обаче не ѝ носят удоволствието, което мнозина биха изпитвали на нейно място. Тя има друг план за своето бъдеще, който е в пълен разрез с амбициите на Клаудия, желаеща да направи лицето на дъщеря си разпознаваемо. Ето защо бъдещата знаменитост заляга над учебниците, стремейки се да постигне възможно най-високите оценки в различните дисциплини, с които да си подсигури добра диплома. Скоро обаче разбира, че независимо какво каже или стори, няма да успее да надвие майчината воля, затова преценява, че най-добрият вариант е да се примири с нея и да се опита да разпредели времето си така, че работата да не пречи на образованието ѝ.

И понеже двете със сестра ѝ са наследили музикалния талант на Клаудия, през 1994 г. те основават групата „Cafe Moreno“, чийто първи албум е сертифициран цели три пъти като платинен. Въпреки че току-що е започнала певческата си кариера, при това със завиден успех, тя не спира да се явява и на прослушвания, а едно от тях я поставя сред актьорския състав на сериала „Кафе с аромат на жена“ още същата година.

Макар да е само на 16 г., играта ѝ по нищо не отстъпва на по-опитните ѝ колеги, нещо повече, тя успява да впечатли критиката, която е напълно очарована от нея. Така 12 месеца по-късно Гарсия получава специално предложение да участва в „На север от сърцето“, превърнало я в първата колумбийка, снимала се някога в мексиканска теленовела. За целта обаче тя се мести в Мексико, където живее съвсем сама до края снимачния процес. Но уединението съвсем не е единственото, което този ангажимент ѝ носи, тъй като той я превръща в истинска сензация в цяла Латинска Америка.

 След като завършва гимназия Дана продължава обучението си, записвайки специалност „Пиар и мениджмънт“ в университета, изучавайки още френски и немски език, които днес владее свободно. Освен това става доброволка към „Червения кръст“. Но предложенията за роли я откриват и във висшето учебно заведение, а натовареният ѝ график я принуждава да се откаже от бандата, която е създала със сестра си. Ето защо през 1998 г., след общо три издадени албума, тя се разпада. Междувременно тя усъвършенства актьорските си заложби, записвайки се на допълнителни курсове.

През 2000 г. се установява за постоянно в Маями, където я отвежда поредицата „Отмъщението“, но младата жена не спира да пътува, посещавайки често родината си, наред с Мексико, а неведнъж е била и в Европа.

Световната слава, както вече се подразбира, я застига с „Трима братя, три сестри“. В началото никой не е залагал големи надежди на заглавието, за което се е считало, че ще мине и замине без много шум, но това се оказва сериозна грешка. Продукцията се превръща в истински хит, а заради небивалия интерес към Дана и екранната ѝ половинка Марио Симаро, двамата си партнират отново 4 години по-късно в „Предателство“ – римейк на сериал с участието на легендата в жанра Освалдо Риос. Изгарящата страст между тях в първия им общ проект изглежда така реална на екран, че скоро публиката е напълно убедена, че чувствата са истински и извън него. Макар и просто игра, блестящото пресъздаване на химията между персонажите им дори подтиква съпругата на артиста да започне да прекарва всяка своя свободна минута на терен, за да го държи под око.

През 2008 г. естествената красота на Гарсия, направила я рекламно лице на редица утвърдили се на пазара козметични марки като „Maybelline“ и „Garnier“, ѝ носи първото място в класацията за най-привлекателна жена на планетата на испанското издание на сп. „People“.

Предвид съблазнителния ѝ външен вид много хора предполагат, че хубавицата е имала немалко любовни авантюри в живота си, но това не изобщо не е вярно. В няколко свои интервюта тя казва, че претоварената ѝ програма и честата смяна на пейзажа, идваща с нейната професия, ѝ пречат да създава приятелства. Повечето ѝ колеги пък твърдят, че тя точно толкова недостъпна, колкото и желана.

 В разговорите си с медията Дана избягва да говори за интимния си живот, заявявайки, че предпочита свободата, пред това да създаде семейство. Макар че се знае прекалено малко за мъжете, успели да спечелят нейното сърце, преди десетилетие една от връзките ѝ все пак се озова сред водещите заглавия в пресата. Тогава тя се среща с колумбийския вицепремиер Хорхе Истман, който в определен етап от взаимоотношенията им решава, че тя е сродната му душа и пада на едно коляно, задавайки големия върпос. 

Годежът им обаче не оцелява дълго, а след политически скандал, в който половинката ѝ се забърква, пътищата им се официално се разделят и тя отпътува за Мексико.По-късно се запознава с испанския писател и журналист Иван Гонзалес, от когото през 2016 г. забременява. Новината, че очаква дете изненадва почитателите ѝ, не само защото е на 38 г., но и поради факта, че до онзи момент не е обявявала публично романса си. Предвид огромното любопитство на феновете ѝ, след като дава живот на сина си Данте, в специално интервю за сп. „Hola!“ тя склонява да разкаже историята им.

Оказва се, че когато се запознават Иван няма никаква представа коя е тя, а причината за това е, че освен новините, които си пуска сравнително рядко, той не обича да гледа телевизия.

„За първи път разбрах какво е да започнеш връзка с някого от нулата, без той да има предварително изградени впечатления за теб. Това бе голям фактор за мен, защото винаги съм искала партньорът ми да ме опознае отвъд славата – като човек, сам да види добродетелите, но и недостатъците ми“, споделя тя.

Дана разказа, че Гонзалес бил толкова лудо влюбен в нея, че поискал ръката ѝ само месец и половина след първата им среща, но тя му отказала. Той обаче не се отчаял, напротив, на шестия месец пак я попитал… и отново получил отрицателен отговор. Основният мотив на Гарсия да не приеме пръстена бил, че според нея всичко се случва прекалено бързо.

„Кажете ми, кой мъж ще продължи да се вижда с една жена, при положение, че тя е отхвърлила предложението му? Според мен това го прави наистина специален“, казва Дана.

Въпреки това упорството му се отплаща на третия път. До сватба обаче така и не се стига, защото бъдещата булка променя датата ѝ многократно, прибягвайки до най-различни оправдания. Запитана от медията в прав текст защо отказва да мине под венчилото, тя през смях отвръща, че сватбените церемонии са доста скъпо удоволствие.

„Във всяко друго отношение сме на една вълна“, казва красавицата, допълвайки, че с Иван се разминават единствено по отношение на възгледите им за узаконяване на любовта им.

Към днешна дата те са безкрайно щастливи заедно, а за това със сигурност не се нуждаят от лист хартия. В тази връзка, иронично е, че последното участие на Гарсия е в телевизионната поредица от 2018 г. „Да обичам без закон“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Писмо на ученик от 1983 г. описва интересни неща за живота по времето на СОЦА в НРБ

Това е едно писмо на брат ми до мене като студентка първи курс в София. Преписвам го без редакции, правописни грешки няма. Не го публикувам в оригинал от една страна защото нямам такива права:) а от друга – защото почеркът на места е доста нечетлив. По времето, когато е писал писмото, брат ми е бил в шести клас.

Пощенско клеймо от Бургас: 25.11.83 – 17

Пощенско клеймо от София: не се чете

Адрес на получателя: гр.София пл.“Славейков“ №9

„Здравей, Мая! Получих писмото ти на 23.ХІ.1983 г. Малка трудност беше да го разчета, но се справих без ничия помощ. Не дадох на нашите да прочетат писмото ти.

В Бургас се чувствам много добре, но ми е много мъчно за тебе, когато слушам PINK FLOYD си спомням за лятото, за плажа, за тебе, Асен, николай, Милена, Стефан Дяков, Миро и другите ти съученици. В момента ходя на два кръжока по математика ( в у-ще, в станцията на младите техници ). Смятах да продължа и фото кръжока, но се отказах, понеже съвпада с кръжока по математика в ОСМТ. Продължавам тренировките в клуба по KARATE. Тренираме стила Йошин-мон. Отначало тренировките ми се струваха много тежки, І-вия път ми се обели кожата на пръстите от бягане, ІІ-рия път имах само мускулна треска, по-нататък всичко ми мина. 

Един четвъртък Спас дойде на тренировка. Но тогава не беше нищо особено. Другия четвъртък седяхме аз и един адаш (който учи в механото, също почитател на Дип Пърпъл) и разговаряхме на тема музика. тогава видяхме един човек облечен с черна каубойска шапка, яке, джински. Помота се малко пред „ТОХА“ и се запъти към нас. „Виж, къв агенг“ – каза Николай. „Каубой в града“. Като дойде, го познах, но не повярвах на очите си. Това беше АСЕН ЙОРДАНОВ. Питах го дали е бил в Бургас на 7.ХІ. Той каза, че не е бил. Поговорихме си малко и той си тръгна. А, щях да забравя, имаш много поздрави от една продавачка в „Краснодар“, в „Риба и рибни продукти“. Аз и моите приятели се връщахме от стрелба (карат ни от училище да ходим на стрелба). Влязохме в „Краснодар“ да си купим нещо, аз влязох в рибарницата и я питах дали имат гарус.

Нямаме – каза тя. А бе ти да не си брат на Мая.

Да, брат и съм.

Предай и много поздрави от мен.

Добре – казах аз и излязох.

Записах концерта на Deep Purple в Япония в Токио. Записите станаха прекрасни. Там са най-големите им хитове: „Дете на времето“, „Съдбата на войника“, „Магистрала към звездите“, „Пушек над водата“.

Този Емил откъде е?

И колко време е играл карате и кой стил? Щом пуши какъв каратист е той? (Мая, само да си пропушила!) Виждала ли си как върти нучако и как бие удари?

А, до въпроса с нучакото, мисля, че достатъчно съм възмъжал да не направя някоя глупост, понеже в клуба сен-сей (Николай Димчев, около 40 годишен мъж, който също носи черен пояс, но не знам дали го е защитил) ни чете лекция как да се държим в къщи, навън и в училище и да не се бием с карате. Иначе ще ни изгони. На мен вече ми се размина веднъж, понеже влязох с обувки в залата, когато не играех. И ми каза, че за последен път ми прощава и ако още веднъж се провиня, ще ме изгони. (На повечето е направил такова предупреждение). Вече станах приятел с всички в клуба, повечето са момчета, има и няколко момичета, но те не идват често. Най-редовна е една Ваня, учи в Немската и е 68 набор. Тренирала е 1 година. Там не изпитват за столици, а за списанието БТА „По света“. Всеки понеделник. Вече ходя на тренировки и в неделя. Отначало правим упражнения пред летния театър, а после бягаме до евиния плаж. Там влизаме в горичката и почваме да играем. Тренировката е от 8 до 10.30 часа. Другите дни тренировките са от 7.30 – 9.30 часа.

Училището върви горе-долу.

Оценките ми са малко шарени. Постигнахме голям успех по физика на контролната. Имахме 20 шестици и 1 двойка, 3 четворки и 2 петици. Взехме І място на бригадата и ни наградиха с топка бразилка от 28 лева. На конкурса за съветска песен се представихме ІІ в училището и І между VІ клас. Аз все още съм отряден председател, но чувствувам, че не мога да се справям с работата. Класната ни е болна от началото на октомври. Аз се снимах в два филма: „Черните лебеди“ и „Опасен чар“, вторият от които беше с Тодор Колев. 

От І-вия взех 7.20 лева, а от ІІ-рия – 4.50 лв.

Писмото ти го пиша на 23.ХІ.1983 г. вечерта към 9-9.30 часа. Същия ден, като се върнах от училище, майка ми ми подаде писмото. На 22 ноември ни биха инжекции и още ме боли ръката (същия ден, когато ти пша) и не мога да си стягам мускула. Росито и Аси са много добре. Те си имат и кученце на 1 месец и няколко дена. То е кръстоска между пудел и пинчер. Казва се Джими. В момента майка им е на курорт във Велинград до 1.ХІІ.1983 г.

В ОСМТ лектора ни се казва Иван Пейчев. Там предава много сложни неща, от които почти нищо не разбирам.

А, щях да заравя да те питам за Емо, прави ли лицеви опори на юмруци и пръсти? Какво представлява? (коса, очи, нос, лице, уста, как ходи облечен и какъв му е характера)?

Мая, чу ли по предаването „1 от 5“ , че ще пускат плочи на „Куин“ двойния албум и на „Дийп Пърпъл“. Казват, че в София вече са ги пуснали. Моля ти се, потърси ми ги!

Ти ще се връщаш ли за Нова Година? (Ако не се върнеш, ще бъде много жалко).

Пиши ми ако искаш. но ще предпочета да ми пишеш и то по-скоро. Прати ми отговорите в следващото писмо.

Пожелавам ти много успехи в учението, приятелките и любовта.

KARATE DO

Питай Емил какво означава това. Не му показвай писмото ми! Пиши ми дали да покажа писмото ти на нашите!

Николай“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В памет на Пантата: Имах бележка, която ми разрешаваше да не се подстригвам късо в училище, ходех по турнета с Ламбо

Д-р Борил Петров стана известен покрай детското кино, а после се отдаде на медицината.Известният хирург д-р Борил Петров, който почина внезапно на 60 години, стана популярен още преди 45 години покрай участието си в любимия на поколения българи детски сериал „Войната на таралежите“. Там бъдещият медик изигра ролята на Лъчезар Пантев –  Пантата – буйното момче с проблеми в училище.

Д-р Борил Петров бе коремен хирург и изпълнителен директор на Многопрофилна болница за активно лечение „Княгиня Клементина” – Пета градска болница. Д-р Петров бе трето поколение лекар, дядо му е един от най-известните за своето време акушер-гинеколози в Пловдивско, баща му е хирург, майка му е специалист по вътрешни болести.

Д-р Борил Петров е роден в Пловдив през 1965 г., но всъщност израства в София. Завършил е Медицинския университет в София, след което придобива специалност по хирургия. Работи в областта на чернодробната, стомашната и дебелочревната хирургия. Специализира лапароскопска хирургия. От 1998 г. до 2012 г. работи като коремен хирург в УМБАЛ „Александровска“. Асистент-преподавател е в катедрата по хирургически болести към Медицинския факултет на МУ-София.

Артистичния му талант открива актьорът Иван Джамбазов, който бил семеен приятел и случайно чул магнетофонен запис на детска приказка, разказана от Борил. Праща го на пробни снимки в телевизията и оттам нататък следват десетки роли в киното и театъра. Иванка Гръбчева го забелязва в „Талисманът“, където играе главната роля, и така се стига до „Войната на таралежите“, който го прави звезда.

“Заради филма се обръщаха след мен по улиците, викаха възторжено, имах бележка, която ми разрешаваше да не се подстригвам късо в училище, ходех по турнета с Ламбо, с Васил Михайлов, имаше всичко – фенки, място в препълнената дискотека”, разказа приживе медикът. 

Преди години в интервю за БНР д-р Борил Петров сподели за участието си в популярния сериал „Войната на таралежите“: „Стигна се до снимките на филма след пробни снимки (сега се наричат кастинг). Тогава вече бях участвал в други филми, а се водеше картотека в Националния филмов център и я ползваха. Това беше първият филм, за който режисьорът Иванка Гръбчева направи и кастинг, така че се преборих за ролята на Пантата… Почти целия филм помня, направиха и филмов вариант с най-доброто от петте серии. Имам само хубави спомени, мили спомени“.

Във филма Пантата заедно с приятелите си Димитър Ганев (в ролята на Маляка), Огнян Желязков (в ролята на Сашо), Морис Асса (в ролята на Камен) преминава през множество приключения, воювайки за игрище за баскетбол пред блока. 

След гимназията Борил Петров решава да кандидатства не в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), а в Медицинския университет. Става лекар, коремен хирург. Никога не е съжалявал за избора си – решението да стане лекар взима сам, въпреки че е израснал в семейство на медици. 

„Личният пример на баща ми и професията му – коремен хирург, надделяха. Още когато следвах, личното ми решение беше, че ще бъда хирург. Няма лека специалност. Всичко е тежко, защото става въпрос за човек и неговото здраве. Но хирургът наистина най-директно се сблъсква със спасяването на човешкия живот или удължаването на живота – директно да премахне пряката причина, която го застрашава. Може би затова хирургията е така да се каже „черешката на тортата“ в медицината. Ние, хирурзите, се намесваме в природата. Стресът е огромен“, разказа д-р Борил Петров.

Според медика, лекарят трябва да вдъхне оптимизъм и доверие на пациентите, защото е нормално да са притеснени, когато имат здравословен проблем: „Винаги съм казвал на пациентите си, че трябва да вярват в крайния резултат, защото ако не вярват, никой не може да им помогне! Ако човек се е отказал, отпуснал се е, депресирал се е, много трудно може да помогнем“.

Автор: Lupa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си Пантата от „Войната на таралежите“

 

Днес ни напусна д-р Борил Петров, по известен като Пантата от невероятния детски сериал "Войната на таралежите" (реж. Иванка Гръбчева, 1979).... 

На 60-годишна възраст почина коремният хирург д-р Борил Петров, директор на столичната Пета градска МБАЛ „Княгиня Клементина“.

Новината за смъртта му беше съобщена от бившия министър на здравеопазването Костадин Ангелов. „Той беше мой колега и приятел. Най-трудната задача за лекаря винаги е била да успее да помогне сам на себе си. Светъл да е пътят ти, Борко“, написа той. .

Професионалният му път като лекар започва в столичната Александровска болница. От 2012 г. е изпълнителен директор на Пета градска болница. Работи в областта на чернодробната, стомашната и дебелочревната хирургия. Асистент-преподавател е в катедрата по хирургически болести към Медицинския факултет на МУ-София. Д-р Петров е трето поколение лекар, дядо му е един от най-известните за своето време акушер-гинеколози в Пловдивско, баща му е хирург, майка му е специалист по вътрешни болести.

По негова инициатива преди три години Столичния общински съвет гласува Пета градска болница отново да носи името на Княгиня Клементина, с чиито средства е създадена. За това той получи и специално писмо от Симеон Сакскобургготски, който му благодари за вниманието, оказано към неговата фамилия.

Мнозина го помнят и от ролята му на Лъчезар Пантев (Пантата) – един от героите от любимия на поколения българи филм „Войната на таралежите“.

Сбогом, Панта... Дълбок поклон и аплодисменти!

„Войната на таралежите“ е български 5-сериен телевизионен игрален филм (детски, комедия) от 1978 г. на режисьора Иванка Гръбчева по сценарий на Миряна Башева и Братя Мормареви. Оператор е Яцек Тодоров. 

Създаден е по романа на Братя Мормареви „Войната на таралежите“. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка. Художник на постановката е Мария Иванова.

Произведена е и съкратена версия на филма, предназначена за разпространение в кината.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-прочутият италиански любовник издъхва в леглото на млада и известна българка в разгара на бурна любовна нощ

Най-прочутият италиански донжуан, който е преспал с над 6000 жени, почина на 63-годишна възраст в разгара на бурна любовна нощ с 23-годишна дама, която поради известността си  предпочита да остане анонимна съобщава в. "Дейли мейл"

Маурицио Занфанти, известен с прозвището си Ромео от Римини, почина в леглото на 23-годишна туристка от България. Докато я засипвал с ласки, той получил сърдечна криза. Дамата изпаднала в шок, извикала медици, но те не могли да съживят плейбоя и констатирали смърт от сърдечна недостатъчност.

 Маурицио Занфанти започва бляскавата си „любовна кариера“ още когато на 17 години заработил в нощен клуб в Римини. Постепенно превърнал професията на промоутър в клуба във възможност да завързва кратки връзки с над 200 жени на лято.

Той печелел женските сърца много лесно. Харесвал си дама насред улицата, заприказвал я, убеждавал я да влезе в нощния клуб, в който работел, и след това продължавал свалката до успешен край.

През зимата Маурицио отивал в скандинавските страни, където работел за туристически агенции. Там той продължавал кариерата си на сваляч и дори толкова се прочул, че в шведски град му била издигната восъчна фигура.

През 1986 година италианското издание "Еспресо" нарече Маурицио Занфанти "най-успешният любовник на Италия". През 2014 г. той сподели пред "Билд", че се отказва от кариерата на сваляч, защото се чувствал много стар. Но определено не е удържал обещанието си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как трудоваци изградиха новата централна гара в София – разказ в снимки

На 23 февруари 1971 г. е направена първата копка за новата гара от тогавашния министър на транспорта Григор Стоичков. На 15 април 1974 г. е съборена последната, западната част от старото приемно здание. На 6 септември 1974 г. е открита за експлоатация новата Централна гара София.

Приемната сграда е проектирана от „Транспроект“ – София с главен проектант арх. Милко Бечев, а строителството е извършено от СО „Трансстрой“- І-во строително. На мащабите на гаровата сграда отговаря и предгаровият площад, проектиран от арх. Олга Станева и Снежана Даскалова и построен от СО „Инжстрой“.

През светлата надземна част от малкия шадраван се издига 34-метрова бронзова статуя на майка и дете – символ на красотата и благоденствието, чийто автор е проф. Величко Минеков.

На 1 юни 1975 г. е пуснат в експлоатация и вторият етап и са възстановени всички служби. По време на строителството началник на гарата е чешкият възпитаник Георги Бойкин. Приемната сграда на гарата има 5 блока с 2 подземни и 3 надземни етажа с 365 помещения. Разположените по дължина паралелно 36 Х-образни колони, върху които лежи покривната конструкция, са съчетани с алуминиева дограма, стъкло и бял мрамор.

Монтирани са 24 ескалатора, внесени от СССР, осигурено е парно отопление и климатична инсталация, внедрени са билетопечатащи машини. Гарата разполага с 6 покрити перона и чакални с 500 места за сядане. Обзаведен е киносалон и салон за събрания. За информация на пътниците гаровият район е озвучен с модерна радиоуредба, която включва 1300 високоговорителя. От Италия е внесена електронна информационна уредба „Солари“.

В този си вид сградата на Централна гара София ни е позната и до днес.

Списание „Архитектура“, 1974 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Людмила Живкова и промоциите са причина да открия киното в края на 70-те

 

Бях първи или втори клас, когато ми връчиха една хартиена карта Знаме на мира, която даваше право на цена от 20 стотинки да посетя определен брой филми – детски, исторически или съветски. С нея не можех да отида да гледам някой блокбъстър, но и то такива нямаше много, освен ако не бяха за войната.

Още помня първата ми прожекция сам – бил съм на 9-10 години, киното е полупразно – филмът е руски и за войната. Отивам, 20 стотинки, вътре съм. Хареса ми усещането, застоялия въздух. Името на филма не го помня, но беше история за семейство, което след войната осиновява много бездомни деца. И беше хубав, поне по сегашните ми разбирания.

И след това се започна. По онова време в Стара Загора имаше поне 7-8 кина, не броя трите летни. Дали не бяха и четири летни? Всяка седмица във вестник Септември излизаше програмата, имаше някакви кратки анотации, които често бяха достатъчни – като видиш, че филмът е албански или румънски, сякаш желанието се изгубваше от раз. Но и изключения имаше.

Пиково време за посещение на кино беше понеделник в 10, когато пред кината имаше огромни опашки от зрители, които искат да видят определено заглавие. Помня площадчето на Комсомол пълно с хора, които искат да гледат Индиана Джоунс, това без никаква реклама, само с един ред във вестник Септември. Да отидеш първи, да можеш да разкажеш в училище новия филм – това беше престижно. Комсомол беше огромен комплекс, планиран да расте, който по това време беше започнал да се свива – с две кафета вътре, два салона, огромни тоалетни, общи пространства. Строено в друго време, когато се е очаквало, че винаги ще е така. Днес Комсомол е жалка гледка, разкостен и разпарчосан на отделни бизнеси, да не говорим, че от години е разкопан и стои. 

За прожекциите в 10 в понеделник имаше толкова много зрители, че след това салонът ухаеше на „мокро куче“, по думите на моя дядо. Беше прав, но бяха други години, без климатици и ароматизатори. 

Другите кина бяха доста по-малки, но също изключително посещавани, особено когато филмът беше хитов. Не мога да кажа, че по кината имаше само бълвоч, не, далеч не беше така. Освен филмите от СССР, имаше интересни заглавия – ново европейско кино, някои по-провокативни американски. Въпрос беше да чакаш, някои от наистина добрите филми бяха в по-малките кина, за да отблъснат или да скрият интереса към прожекцията. Или пък в по-маргиналните кина въртяха определени индийски и турски филми, които не ставаха за Комсомол, но идеално пасваха на киното до жп гарата. Много от любителите на това течение ходеха там с касетофони, за да запишат някоя песен или пък филма, за да тръгне касетата да се тиражира в махалата. Често след филма излизаха вън на поляните, разпъваха месалчета и ядяха и се веселяха. Наивни и прости години.

Според моя дядо, който беше абсолютен авторитет за мен, филмите първо се появяваха на кино в големите градове, после минават по по-малките и селата, а след 2-3 години вече са в телевизията. Не бях сигурен, че това е точно така и постоянно търсех доводи, за да го оборя. Днес разбирам, че е бил абсолютно прав.

Не знам кога е било построено киното в моето село Гита, но съдейки по фреските по стените вътре – десетина години след 9 септември, за да замести старото кино, което през 80-те беше вече канцелария на ТКЗС или нещо подобно. Новата зала беше в читалището и беше огромна, отоплявана от печка на дърва и въглища, която палеха до късна пролет и стоеше изгасена чак до края на октомври, когато в салона ставаше ледено студено. В селото ми (тогава процъфтяващо и пълно с хора), имало много кинолюбители. Татко разказваше как като малък са се хващали и десетки каруци са водели хора в Чирпан да гледат някой от хитовите тогава филми. От това време той много обичаше „Бащата на войника“, всъщност, рядко стойностен филм.

Билетите за селското ни кино бяха стотинки, беше винаги пълно, особено през летните месеци. Бабите и дядовците винага даваха по левче на внуците, които обикаляха сладкарниците, библиотеката, центъра, околните хълмове, язовирите, но вечер винаги имаше стотинки за кино. Плакатите бяха ръчно написани, с химикал, на едно табло – днес има това, утре ще има онова заглавие. Отгоре с червени букви пишеше КИНО. Много години след това някой го беше взел под наем и беше разменил буквите НИКО, за да пасват на името му.  И там бях редовен, а вечерите след филма бяха разкошни – селото беше пълно с живот, улиците асфалтирани, ухаеше на цветя. Село Гита заспиваше доста късно. 

На специални дати – имаше и дневни прожекции, примерно- за Деня на детето. Пълен салон с деца и гледаме анимационния Планетата на съкровищата. Български. Къде ли изчезнаха тези деца?

Сядахме на дървените столове, подредени в редове, с движещи се седалки. Чакаш и внимателно ставаш, за да не стреснеш другите с тряскане. За тези, на които се паднала счупена седалка -дървен стол встрани.

Не, там не очаквайте да съм гледал шедьоври, но нормалните за онова време Манастир Шао Лин, Индиана Джоунс, уестърни, криминални.  Имаше киното ни един кусур – нямаше тоалетна.

Ходехме зад сградата, където имаше външна, но кой ти чака на опашка. Един от последните пъти, когато бях в салона, стоях и пикаех и зяпах как светят къщите срещу мен. Вътре в салона ме чакаше още половин час филм (мисля, че филмът беше Пулгасари, култовият севернокорейски фантастичен филм), аз вече знаех кой ще победи, но трябваше да се изпикая. Бил съм на 13-14 години и вярвах, че доброто ще победи, не само ще смачка лошото, но и ще бъде вечно. Чернобил беше вече минал, духаше вятъра на Перестройката, а пред външната тоалетна дори нямаше опашка. В салона имаше едва десетина човека, севернокорейската алегория не беше привлякла интерес.  Не го отчетох това като сигнал за промяна.

След това всичко се завъртя прекалено бързо и ето ме, на 52 години. Като пикая – внимавам, следя какво, как, в опасна възраст съм. Не затварям очи и не мечтая.

Гледам същите филми, просто ги зяпам у дома, като те се намират на хиляди километри от мен, кодирани в дигитален код, който аз извиквам у дома с глобална мрежа, която ме свързва с целия свят. За това не можех и да мечтая като дете. 

Днес имам един проблем – нямам какво да кажа за тези хора, с които ме свързва тази глобална мрежа. Затова си пиша историите, за да мога и тях да вкарам в дигитален код, за да ги поиска да ги чете някога. Когато и мен може да ме няма.

Ивайло Тончев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя бе най-известната и красива манекенка у нас по времето на соца в НРБ и в топ 100 на най-красивите жени в света през 2002 г

Ралица Балева е родена през 1967 г. и е една от най-успешните български манекенки, в близкото минало дефилирала на всички модни подиуми

Тя е топмодел със световна слава, във вените й тече австрийска кръв, знае 7 езика, а дядо й е бил учител на Цар Борис III. Днес бившата съпруга на Калин Балев продължава да купува картините му и смята, че  раждането на дъщеря й е компенсирало разочарованието от провала на бизнеса й.

Най-успялата в чужбина българска моделка наричат Ралица Балева. Заради това, че е дефилирала за марки като Armani, Versace, Ungaro, Givenchy, Lanvin… Заради това, че покойният гений Джанфранко Фере 10 години изработва моделите си по нейните перфектни мерки. Заради факта, че за да имат лицето и тялото й в своите календари и реклами, Pirelli, Yamaha, Campari и Chopard са й броили баснословни суми и плащат на Ралица всеки път, когато публикуват кадри от нейните фотосесии.

Италианското списание Maxim я поставя сред Топ 100 на най-красивите и сексапилни жени в света през 2002 г. Точно през този период – след 31-ата си година – Ралица казва, че е била най-успешна. Раждайки дъщеря си на 41, тя не слага точка на успешния си период като жена с реализация, стил, опит. Просто отваря нова страница, продължавайки да пише биографията си вече като г-жа Балдзарини, но и с поглед назад към корените си в България, с които се гордее повече, отколкото като снаха на втория човек в компартията през 80-те години на миналия век. Впрочем и да е правила някакви сметки, свързани с брака с Калин Балев, те просто не са се сбъднали – Ралица винаги сама е пробивала пътя си, залагайки на качествата си, а не на фамилията, която е прибавила към името си.

Кариерата й на модел е стартирала още на 14, когато са забелязали, че освен ръст и добри пропорции момичето притежава и един много специален хладен чар и рафиниран стил, че носи нещо отвътре, което озарява лешниково-зелените му очи. 

Всичко това „отвътре“ е наследство и възпитание от майка й, половин австрийка, литераторка и интелектуалка, от която е наследила не само перфектните мерки, лицето и косите, но и любопитството, чувствителността и устойчивостта. Между двете – те си говорят на немски! – тече един нов диалог. Ралица казва, че е започнал, когато самата тя е станала майка на 4-годишната Маргарет, която нарича баба си Маргарита Grossmutti (баба – нем.), дядо си Grand-pere (дядо – фр., защото дядо й живее във Франция), а с мен общува на прекрасен български.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Документален филм показва как е изглеждала България през 1970 г./Видео/

Години след демократичните промени у нас, има хора, които си спомнят за времето на соца с носталгия въпреки тоталитарното управление, репресиите, забраната да се пътува и т.н. Най-интересното е, че хората коментират всичко пречупено през призмата на битовото ни оцеляване, както и с известна доза спомени.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от Конституцията на НРБ по това време, Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито социалистическо общество в НРБ в тясно братско сътрудничество с Българския земеделски народен съюз. Така двете управляващи партии имат съвместна ръководна роля и решенията на техните ръководни органи – Политбюро на ЦК на БКП, Секретариат на ЦК на БКП и Постоянно присъствие на БЗНС имат задължителен характер за висшите държавни органи, макар немалко решения на висши държавни органи да са вземани без предварително решение на висши партийни органи. 

Поради това ръководните длъжности във висшите органи на БКП и БЗНС – генерален секретар на ЦК на БКП, секретари на ЦК на БКП – всеки отговарящ за съответен ресор от политиката и иакономиката на държавата, членове на Политбюро на ЦК на БКП, секретар на БЗНС, секретари на Постоянното присъствие на БЗНС – всеки отговарящ за съответен ресор на политиката и икономиката на държавата и членове на Постоянното присъствие на БЗНС имат държавен статут, и съгласно установената практика партийни (на БКП и БЗНС) ръководители участват в заседанията на държавните органи, като ролята на партийните ръководители е да координрат по партийна линия съответния политически или икономически ресор, а съгласно правилниците за държавен протокол и държавно обслужване, при подреждане на официални мероприятия стоят в протокола по-високо от висшите държавни ръководни длъжности и подобно на държавните ръководители се обслужват от държавното Управление за безопасност и охрана – УБО. 

Има много случаи, в които членове на партийните ръководства на БКП и БЗНС заемат едновременно висши държавни постове като министър, заместник-председател на Министерския съвет, заместник-председател на Държавния съвет, член на Държавния съвет. Генералният секретар на ЦК на БКП е и председател на Държавния съвет на НР България, а секретарят на БЗНС е първи зам.-председател на Държавния съвет на НРБ. Членовете на Политбюро на ЦК на БКП и секретарите на Постоянното присъствие на БЗНС са по право членове на Държавния съвет на НРБ или са министри от правителството и заместник-председатели на Министерския съвет. 

Членовете на Постоянното присъствие на БЗНС могат да бъдат и са избирани за министри. Навсякъде решенията за управлението на страната се взимат съвместно от двете партии и държавното ръководство. За функциите на висшите партийни ръководни органи действа постановеното в уставите на БКП и БЗНС (казионен), като за официален държавен нормативен акт, регламентиращ правомощията и функциите им се приема текстът на чл. 1 ал. 3 от Конституцията на България от 1971 г., съгласно който двете партии в тясно братско сътрудничество ръководят изграждането на развито социалистическо общество.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ