Тя бе най-известната и красива манекенка у нас по времето на соца в НРБ и в топ 100 на най-красивите жени в света през 2002 г

Ралица Балева е родена през 1967 г. и е една от най-успешните български манекенки, в близкото минало дефилирала на всички модни подиуми

Тя е топмодел със световна слава, във вените й тече австрийска кръв, знае 7 езика, а дядо й е бил учител на Цар Борис III. Днес бившата съпруга на Калин Балев продължава да купува картините му и смята, че  раждането на дъщеря й е компенсирало разочарованието от провала на бизнеса й.

Най-успялата в чужбина българска моделка наричат Ралица Балева. Заради това, че е дефилирала за марки като Armani, Versace, Ungaro, Givenchy, Lanvin… Заради това, че покойният гений Джанфранко Фере 10 години изработва моделите си по нейните перфектни мерки. Заради факта, че за да имат лицето и тялото й в своите календари и реклами, Pirelli, Yamaha, Campari и Chopard са й броили баснословни суми и плащат на Ралица всеки път, когато публикуват кадри от нейните фотосесии.

Италианското списание Maxim я поставя сред Топ 100 на най-красивите и сексапилни жени в света през 2002 г. Точно през този период – след 31-ата си година – Ралица казва, че е била най-успешна. Раждайки дъщеря си на 41, тя не слага точка на успешния си период като жена с реализация, стил, опит. Просто отваря нова страница, продължавайки да пише биографията си вече като г-жа Балдзарини, но и с поглед назад към корените си в България, с които се гордее повече, отколкото като снаха на втория човек в компартията през 80-те години на миналия век. Впрочем и да е правила някакви сметки, свързани с брака с Калин Балев, те просто не са се сбъднали – Ралица винаги сама е пробивала пътя си, залагайки на качествата си, а не на фамилията, която е прибавила към името си.

Кариерата й на модел е стартирала още на 14, когато са забелязали, че освен ръст и добри пропорции момичето притежава и един много специален хладен чар и рафиниран стил, че носи нещо отвътре, което озарява лешниково-зелените му очи. 

Всичко това „отвътре“ е наследство и възпитание от майка й, половин австрийка, литераторка и интелектуалка, от която е наследила не само перфектните мерки, лицето и косите, но и любопитството, чувствителността и устойчивостта. Между двете – те си говорят на немски! – тече един нов диалог. Ралица казва, че е започнал, когато самата тя е станала майка на 4-годишната Маргарет, която нарича баба си Маргарита Grossmutti (баба – нем.), дядо си Grand-pere (дядо – фр., защото дядо й живее във Франция), а с мен общува на прекрасен български.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Документален филм показва как е изглеждала България през 1970 г./Видео/

Години след демократичните промени у нас, има хора, които си спомнят за времето на соца с носталгия въпреки тоталитарното управление, репресиите, забраната да се пътува и т.н. Най-интересното е, че хората коментират всичко пречупено през призмата на битовото ни оцеляване, както и с известна доза спомени.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от Конституцията на НРБ по това време, Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито социалистическо общество в НРБ в тясно братско сътрудничество с Българския земеделски народен съюз. Така двете управляващи партии имат съвместна ръководна роля и решенията на техните ръководни органи – Политбюро на ЦК на БКП, Секретариат на ЦК на БКП и Постоянно присъствие на БЗНС имат задължителен характер за висшите държавни органи, макар немалко решения на висши държавни органи да са вземани без предварително решение на висши партийни органи. 

Поради това ръководните длъжности във висшите органи на БКП и БЗНС – генерален секретар на ЦК на БКП, секретари на ЦК на БКП – всеки отговарящ за съответен ресор от политиката и иакономиката на държавата, членове на Политбюро на ЦК на БКП, секретар на БЗНС, секретари на Постоянното присъствие на БЗНС – всеки отговарящ за съответен ресор на политиката и икономиката на държавата и членове на Постоянното присъствие на БЗНС имат държавен статут, и съгласно установената практика партийни (на БКП и БЗНС) ръководители участват в заседанията на държавните органи, като ролята на партийните ръководители е да координрат по партийна линия съответния политически или икономически ресор, а съгласно правилниците за държавен протокол и държавно обслужване, при подреждане на официални мероприятия стоят в протокола по-високо от висшите държавни ръководни длъжности и подобно на държавните ръководители се обслужват от държавното Управление за безопасност и охрана – УБО. 

Има много случаи, в които членове на партийните ръководства на БКП и БЗНС заемат едновременно висши държавни постове като министър, заместник-председател на Министерския съвет, заместник-председател на Държавния съвет, член на Държавния съвет. Генералният секретар на ЦК на БКП е и председател на Държавния съвет на НР България, а секретарят на БЗНС е първи зам.-председател на Държавния съвет на НРБ. Членовете на Политбюро на ЦК на БКП и секретарите на Постоянното присъствие на БЗНС са по право членове на Държавния съвет на НРБ или са министри от правителството и заместник-председатели на Министерския съвет. 

Членовете на Постоянното присъствие на БЗНС могат да бъдат и са избирани за министри. Навсякъде решенията за управлението на страната се взимат съвместно от двете партии и държавното ръководство. За функциите на висшите партийни ръководни органи действа постановеното в уставите на БКП и БЗНС (казионен), като за официален държавен нормативен акт, регламентиращ правомощията и функциите им се приема текстът на чл. 1 ал. 3 от Конституцията на България от 1971 г., съгласно който двете партии в тясно братско сътрудничество ръководят изграждането на развито социалистическо общество.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Откриха мистериозни структури на на Луната които не могат да се образуват по естествен път

Известният уфолог и виртуален археолог Скот Уоринг отново е в центъра на вниманието с последното си откритие: мистериозни структури на повърхността на Луната. 

В снимки на Луната, получени от американската космическа агенция НАСА, той откри нещо, което повдига много въпроси.

Откритието на Уоринг стана обект на дискусия сред любителите на мистериите на космоса.Уфологът каза, че снимката е публикувана от НАСА само преди няколко дни и веднага след това е започнал подробен анализ.

Според Уоринг снимката показва структури, които не могат да се образуват естествено.

Тези необичайни обекти може да са били построени от извънземни цивилизации, смята изследователят.

Най-изненадващото обаче е, че според Уоринг НАСА дори не се опитва да скрие тази информация. 

Скептиците твърдят, че ако действително бъдат открити доказателства за извънземна намеса на Луната, агенцията ще се опита да скрие подобни факти.Уоринг обаче смята, че агенцията умишлено разкрива тази информация, за да генерира обществен интерес и внимание към извънземните.

Изследователят също така призовава НАСА да предостави повече подробности за произхода на тези мистериозни структури и да проведе повече изследвания.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

10 факта за новия папа които не се знаят от всеки

1. Той е първият папа с перуанска националност.

Въпреки че е роден в Чикаго, любовта му към Перу го кара да приеме гражданство. Връзката им с Латинска Америка е реална и дълбока.

2. Той прекарва голяма част от живота си в Перу.

Той служи повече от 20 години в мисии, енории и общности, особено в скромни райони. Не е дошъл да се налага, дошъл е да се учи и да придружава.

3. Преди да дойде във Ватикана, той е бил епископ в Чиклайо.

Там той спечели обичта на хората със своята близост, смирението си и неуморния си труд за най-нуждаещите се.

4. Августински е.

Принадлежи към ордена "Св. Августин", известен с акцента си върху общността, размисъл и търсенето на вътрешна истина.

5. Той беше световен лидер на своето паство.

Преди да стане епископ, той е бил висш генерал на августинците по света. Те го знаят в Азия, Африка, Америка... и те го уважават.

6. Той е човек с готино лице и меки думи.

Винаги е предпочитал да слуша, отколкото да се налага. Тези, които го познават, казват, че най-голямата му сила е състраданието

7. Познай болката на забравените хора.

В Перу той работи в селските райони, между коренните общности, на места, където често дори държавата не стига.

8. Тя има универсална визия, но с латино душа.

В Рим оценява епископите по цял свят, но никога не губи любовта си към простите хора, към тези, които нямат глас.

9. Той говори перфектен испански... с перуански акцент !

Мнозина бяха трогнати да го чуят да говори като още един перуански. Това разбива стени и събира сърцата заедно.

10. Той е папа, който мирише на хора.

Не идва от власт или привилегия, а от прашните улици на Латинска Америка. Ето защо вашият избор е символ на надеждата за Глобалния мир.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кой е новият папа Лъв XIV

 

Кардинал Робърт Франсис Превост – американец от Чикаго, е новият папа с името Лъв ХІV.

Въпреки дългогодишната опозиция на Ватикана на идеята за папа от САЩ, поради статута на страната на свръхсила и светското й влияние, умереният Превост бе наблюдаван с внимание.

Удостоен с кардиналска титла от Франциск през 2023 г., бившият лидер на августинския орден е назначен от покойния папа и във влиятелния Дикастерий на епископите, който наблюдава избора на нови епископи от цял ??свят. Тези висши постове, съчетани с факта, че той има значителен мисионерски опит в Перу, след като е служил като епископ на северния град Чиклайо, го реабилитираха в очите на онези, които обикновено не биха одобрили идеята за американски папа.

69-годишният Превост е първият американец, избран за папа. Името му бе обявено от протодякона на конклава – френския кардинал Доминик Мамберти. Той излезе на балкона на базиликата „Свети Петър“ във Ватикана и обяви пред събралото се на едноименния площад множество, че е избран нов папа с думите „Habemus Papam“ („Имаме папа“ на латински).

Малко след това новоизбраният предстоятел на Римокатолическата църква също излезе на балкона на базиликата „Свети Петър“ и произнесе първото си обръщение „Към Града и към света“ (Urbi et Orbi).

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Балада за "Чавдарката" -Кой не знае тая марка

 

Кой не се е возил с ней, 

кой не е чул "Чавдарка"

да реве като змей!?

Кой не помни тоя рев чутовен, 

като от симфония на Бетовен, 

кой не помни как на път по върло, 

"Чавдар" ръмжи с юнашко гърло!?

Кой не помни, докато се спуска, 

как всичко в него скърца, съска, 

как, докато по завои лъкатуши, 

шофьорът "Ардата" качак пуши,

с цигара докрая изгорена,

как слуша Лепа Брена,

над него плакат на Саманта,

да плакнеш очи на аванта,

пред очите му и Сиси Кеч,

гледаш я и губиш реч, 

с едната ръка на волана

и коремът над колана... 

Знам, че всяко дете вече порасло, 

помни мириса на изтекло масло... 

Помни мириса на нафта, бензин, 

на Чавдара от детството - до амин!

И търси чертите му във всеки автобус,

но карай да върви, това е блус...

Това е блус! 

Автор: Петър Донкин

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на "Емона" - единственият кораб в света с крушение на сушата

Помните ли капитан Георги Георгиев – първия българин, който обиколи света с яхта? Той стои в началото на тази история.

На 20 декември 1976 г. капитанът тръгва от Куба на околосветско пътешествие със своята яхта “Кор Короли”. Завършва го на следващата година отново на 20 декември.

Постига рекорд – по-малко от 202 денонощия проплавано време за размерите и възможностите на плавателния му съд. Три години по-късно постижението му е включено в книгата за рекордите “Гинес”.

Капитан Георги Георгиев е удостоен със званието “Герой на Народна република България”. На негово име е кръстен нов 25 000-тонен кораб за насипни товари на “Български морски флот”. Георгиев е обявен за почетен спортист № 1 за 1977 г., както и за почетен гражданин на Варна и родния му град Кърджали.

През всичкото това време моторният кораб “Емона” кротко превозва български и чуждестранни летовници по Черноморието – от Бургас през Несебър до Мичурин.

Плавателният съд е построен по лична идея на цар Борис III. Пуснат е на вода през 1942 г. на пристанище Варна. Кръстен е на древногръцкото име на Стара планина – Аемон. Корабът, който е дълъг 38,5 м и с водоизместимост 217 тона, поставя началото на българския пътнически морски флот.

След 33 години вярна служба, през 1979 г. “Емона” хвърля последна котва и се отдава на заслужен отдих. По Черноморието вече хвърчат “ракети” и “комети” и ветеранът няма достатъчно сили да се надплува с тях.

И тогава капитан Георги Георгиев дава идеята “Емона” да бъде преместена от морето в планината Родопи, където е язовир “Кърджали”. Кметът на града Димитър Милев, както се казва, горещо прегръща идеята и дава душа и сърце да я осъществи.

И докато Милев се бори с ведомствено-бюрократичните бариери и уточнява маршрута, по който да пътува нестандартният товар, в Бургас сковават 40-метрова конструкция върху 64 гуми, която е теглена от специален влекач. Върху нея качват морския съд.

На 3 май 1979 г. корабът “Емона” се сбогува завинаги с морето край Бургас и потегля към своя нов язовирен дом.

Той е ескортиран от пилотски коли на КАТ, джипове с енергетици, подвижни работилници, влекачите “Фаун” и “Татра”, линейни кранове и други автомобили.

До Кърджали са около 300 км, но до 15 май са изминати вероятно повече от 500 – с връщанията след Айтос, завоите, маневрите и обиколните преходи.

Изминава разстоянието почти пеша, защото направлява цялото движение.

Но пък кинооператорът Гаврил Драганов казва, че е единственият българин, пропътувал разстоянието от Карнобат до Нова Загора с кораб. Той снима документален филм за събитието, режисьор на който е Румен Григоров.

Навсякъде по пътя ги приветстват хора, които ръкопляскат, скандират и се чудят, както техните деди с почуда сигурно са гледали преминаването на кита Голиат по българските земи.

На 13-ия ден от тръгването от Бургас спират да нощуват в с. Чифлик – само на 15 км от заветния язовир. Атракцията е пълна

В съседното село Жинзифово ученици очакват “Емона” с първите щайги ягоди. Но корабът не стига до тях. На един остър завой той се прекатурва от платформата и пада в двора на последната къща на село Чифлик. За щастие, жертви няма, леко ранен е само един младеж от поддържащата бригада. Няма повреди и върху кораба, спасява го меката почва, върху която пада. Няма щети и върху къщата.

Спасителните дейности траят цели две седмици, но накрая „Емона“ благополучно достига сегашния си дом, язовир „Кърджали“.

Източник:Арда нюз

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Късчета пловдивска история-спомен за пролетния панаир през 80-те

Едновремешните журналисти в края на 80-те години въздишаха и казваха: „Панаирът си беше панаир, когато беше един път в годината“.

Дълги години имаше един панаир – Есенният. На него имаше всичко – и тежка промишленост, и лека, и магазинчета с вносни стоки, и кебапчета и т.н.

В началото на 80-те години беше обявено, че ще има Пролетен панаир. В началото на май. Само за лека промишленост.

То помня онзи май с първия Пролетен панаир. Най-хубавият панаир в живота ми.

Доста години като журналист бях мобилизиран да „отразявам“ панаирите.

Тичахме по цял ден, блъскахме се с тълпите хора...

На този първи пролетен панаир нямаше хора. Хората още не бяха го научили. Тихо и спокойно. И много фирмени магазинчета. Продаваха свободно тоалетна хартия – българска. Хората купуваха по десетина ролки, навързваха ги с канап и ги окачваха на врата си като туземци от Таити.

Бяха пуснали и едни оранжеви пластмасови щайгички за плодове. На спирката пред панаира десетки посетители чакаха с щайгички в ръка.Продаваха май свободно и доста видове тапети.

На първия пролетен панаир имаше даже две барачки за колбаси. На подредената още от предишната вечер витрина се виждаха толкова дефицитни деликатеси, каквито никъде не можеха да се намерят. Някои от тях поотделно бяхме виждали през годините, но всички заедно на едно място – това можеше да се случи само на панаир.

Продавачката каза, че ще ги пусне в продажба към обед.

Едното магазинче беше в северната зона, другото – в южната. 

Официалните лица разглеждаха панаира от север на юг.

От ранна сутрин се бяхме залепили за магазинчето и чакахме кога ще дойде разпореждането „Сезам, отвори”.

По едно време дотича куриер откъм северната част и съобщи, че тамошното магазинче вече е отворено и за пет минути всичко е разграбено.

Съобщихме новината на нашата продавачка, но тя с леден глас съобщи каква инструкция и получила:

Да се отвори, след като мине другарят Живков!

Неизвестно кой болен мозък беше решил, че на официалните лица трябва да се поднесе една лъжа.

По това време по магазините пускаха няколко вида колбаси и те свършваха набързо.

Деликатеси не бяхме виждали с месеци.

Та щеше да мине другарят Живков, да хвърли едно око на измислената витрина и сигурно щеше да разреши:

Да яде народът!

Още преди да се появи Пролетният панаир в дъното на Есенния се отваряха по няколко сергии за специални панаирни стоки. Там можеше да се намерят прахосмукачки „Урал”, гръцки обувки, съветски бонбони, а една година пуснаха даже четирипистови магнетофони „Хорнифон”.

Върхът е обаче пускането на няколко бройки от легендарните италиански мотоциклети „Мото Гуци”.

Митко Костов ми беше разказвал как си купил от Панаира цяла чешко фотолаборатория „Магнифакс”. Цяла нощ не спал от вълнение, още по-тъмно се наредил пред затворените врати и в крайна сметка успял.

И да не си помислите, че с новата лаборатория е започнал да копира шедьоври на фотографското изкуство?

- Най-много преснимах снимки на голи мадами – признава си тогавашният фотолюбител.

Постепенно хората научиха, че е по-.добре да се идва на Пролетния, а не на Есенния панаир, където имаше само машини. 

Отначало хората си идваха на Панаира със сандвичи в мрежичка.Имаше и кебапчета, ама бяха скъпи. 

Че има други начини за изхранване на хората, разбрахме чак към 86-а или 87-а, когато английската фирма „Уимпи” опъна действаща закусвалня. Тогава и научихме думата „фаст фуд”.

Впрочем още през 60-те години американците, които минаха на специализирани изложби, показаха техника за закусвални. На место пържеха картофки и миризмата се разнасяше далеч извън палатата. Не помня да са раздавали вече изпържените картофки – сигурно е ставал голям бой.

При „Уимпи” нямаше бой, защото всичко се продаваше. Опашките бяха огромни, затова не се и наредих.

Въпреки че си заслужаваше – това си беше нещо като екскурзия на Запад.

От фирмата раздаваха и големи кръгли значки с надпис „Уимпи” – който има значка, значи вече знаеше какво означава „фаст фуд”.

Тогавашният министър на вътрешната търговия и услугите Георги Караманев имаше искреното желание да извади българското бързо хранене от ориенталските стандарти и беше намерил пари за сделка с „Уимпи”. 

Англичаните обаче му бяха поискали още толкова, за използването на марката. Министърът се чудеше как може една дума да струва толкова скъпо, преговорите изглежда зациклиха и така си останахме без „Уимпи”.

Преди няколко години закриха Пролетния панаир. Беше му минало времето. Останаха спомени обаче...

Автор Евгений ТОДОРОВ/POTV

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Незабравим спомен от едно лято на морето през 80-те

Трабантчета за германчета и шкодички за чехкинчета.

Полякинчетата идваха с Фиат, а нашенци с москвичи но романтиката беше много.

Да , чудо беше да се сдобиеш с чешка и полска палатка .

Ние пък с мъжът ми ходехме по цял месец на Язовир Батак .

Тогава нищо не беше застроено там , чист въздух , красота , цял ден по бански и вечер по анцунг.

Цели селища от палатки ставаха , по 20-30 палатки .

Голямо сприятеляване ставаше , общи вечери , голям огън , даже децата от всички палатки изнасяха общи концерти и спектакли , в разбира се аз помагах , нали съм учител по музика , откъси от приказки , карнавал .

И с награди за всички деца .

Хората бяха от цяла България и години се уговаряхме догодина да бъдем по едно и също време .

Верно аз “работех “, но го чувствах като удоволствие .

Буквално импровизиран лагер правихме.

Помня веднъж се обединихме и мъжете отидоха за агне .

После копаха огънище и завъртяха чеверме.Голяма атракция си беше

Росица Касабян

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Народната милиция в НРБ: между идеология, сигурност и обществен ред

Народната милиция заема централно място в историята на Народна република България (НРБ) като основен правоохранителен орган, създаден след 9 септември 1944 г. Тази институция е имала многостранна роля в социалистическа България – от поддържане на обществения ред до идеологически контрол върху населението.

Създаване и структура

Народната милиция е създадена през септември 1944 г. като правоприемник на полицията от предходния период. За разлика от предшествениците си, тя е изградена върху съветския модел и е натоварена с изключително широки правомощия. Организационно милицията е била подчинена на Министерството на вътрешните работи (МВР) и е работила в тясно сътрудничество с Държавна сигурност.

Основните направления в работата на Народната милиция включват:

Охрана на обществения ред и борба с престъпността

Охрана на държавната граница (Гранични войски)

Контрол върху движението по пътищата (КАТ)

Противопожарна охрана

Паспортен контрол и административно обслужване

Икономическа милиция за борба със стопанските престъпления

Детска педагогическа стая за работа с малолетни и непълнолетни

Местна милиция (участъкови инспектори)

Успехи и постижения

Народната милиция отбелязва редица успехи в своята дейност през социалистическия период:

Ниска битова престъпност – НРБ поддържа сравнително ниски нива на криминални престъпления като убийства, кражби и грабежи, особено в сравнение със западните държави от същия период.

Контрол върху нелегалната миграция – граничните войски строго охраняват държавната граница, превръщайки нелегалното преминаване в изключително трудно начинание.

Ефективна пътна безопасност – строгият контрол на КАТ и суровите наказания за нарушителите допринасят за относителната безопасност по пътищата.

Борба срещу спекулата и икономическите престъпления – икономическата милиция контролира злоупотребите в планираната икономика.

Профилактична работа с подрастващите – детските педагогически стаи работят активно с проблемни деца и младежи за превенция на детската престъпност.

Реалност на "реда и законността"

Въпреки официалната пропаганда за "ред и законност", реалността е била по-сложна:

Политическа обусловеност – милицията е функционирала като инструмент на комунистическата партия, като приоритет е бил защитата на социалистическия строй, а не винаги защитата на гражданите.

Избирателно правосъдие – прилагането на законите често е зависело от партийната принадлежност и връзките на нарушителите.

Ограничаване на гражданските свободи – милицията е осъществявала контрол върху събирания, движение между населените места и други дейности, които днес се считат за базови граждански свободи.

Проблеми и обвинения

Историческите документи и свидетелства разкриват и редица проблеми в работата на Народната милиция:

Насилие и злоупотреба с власт – съществуват множество свидетелства за физическо насилие при разпити и задържане, особено срещу политически неблагонадеждни лица.

"Трудово-възпитателни общежития" (ТВУ) – милицията е участвала в изпращането на граждани в тези лагери, често без съдебно решение, само по административен ред.

Третиране на т.нар. "вражески елементи" – милицията е преследвала систематично хора с "лош произход" (бивши фабриканти, едри земевладелци и техните наследници).

Репресии срещу етнически и религиозни малцинства – особено през периода на т.нар. "възродителен процес" срещу турското и помашкото население.

Корупция – въпреки строгите наказания, корупцията е съществувала на различни нива в системата.

Народната милиция в културата

Образът на милиционера е бил активно експлоатиран в българската социалистическа култура. Някои от емблематичните произведения включват:

Филми:

"На малкия остров" (1958)

"Инспекторът и нощта" (1963)

"Черните ангели" (1970)

"Сами сред вълци" (1979)

"Авантаж" (1977)

Сериалът "На всеки километър" (1969-1971)

"Бон шанс, инспекторе!" (1983)

"Опасен чар" (1984)

Книги и литература:

Андрей Гуляшки - поредицата за Авакум Захов

Богомил Райнов - романите за разузнавача Емил Боев

Братя Мормареви - "Войната на таралежите" и други детски книги

Георги Марков - "Мъже"

Павел Вежинов - криминални романи като "Синият залез"

Тези произведения обикновено представят милиционерите като смели, честни и всеотдайни защитници на народа, макар че в по-късните произведения от 70-те и 80-те години се появяват и по-нюансирани образи.

Заключение

Народната милиция в НРБ е била противоречиво явление. От една страна, тя е осигурявала относително висока степен на обществена сигурност и ред, характерни за социалистическите общества. От друга страна, тя е функционирала като инструмент за политически контрол и репресии, ограничавайки гражданските свободи в името на защитата на социалистическия строй.

В съвременната оценка на историческото наследство на социализма, ролята на Народната милиция остава спорна тема - някои носталгично си спомнят за "реда и сигурността", докато други подчертават цената, която обществото е платило за тях под формата на ограничени свободи и политически репресии. Безспорно е обаче, че Народната милиция е оставила дълбок отпечатък върху българското общество и колективната памет.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Урок по история: 10 тайни от живота на Захарий Стоянов

Публикациите му срещу Русия съвсем не са емоционални и безпочвени, а правилно разгадани ходове на руската имперска политика

Автор на „Записки по българските въстания“, един от ръководителите на Априлското въстание, инициатор и организатор на Съединението, а след това един от съзидателите на новата българска държава като председател на Народното събрание. Захарий Стоянов е едно от най-ярките имена в историята ни. 

1. Самоукото овчарче

Роден е като Джендо Стоянов Джеджев през 1850 г. в сливенското село Медвен. Първоначалното си образование получава в църковното и класното училище в родното си село при даскал Димо Бъчваров.

Въпреки че „работи“ за публичния си образ на „безкнижен и самоук овчар“ вероятно е продължил образованието си в сливенското читалище „Зора“, където чете предимно християнски книги и учи френски език. Едновременно с това Джендо продължава семейната традиция и работи като овчар, занимавайки се със скотовъдство във варненското село Тополи, а по-късно и в село Подвис, Бургаско. 

2. Новото име

По същото време Джендо прави и постъпки да продължи образованието си във Варна, но след като е отхвърлен, заминава за Русе и работи при абаджия първо като чирак, а после и като калфа. Там се запознава с Никола Обретенов, с когото остават близки до края на живота си. Вероятно Обретенов променя името му на Захарий и му става пръв наставник в бъдещото му поприще на революционер.

Докато изучава абаджийския занаят, Захарий Стоянов е приет в Русенския частен революционен комитет и става свидетел на самоубийството на Ангел Кънчев. От 1874 работи като чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен, днешния Симеоновград.

На следващата година заедно със Стефан Стамболов взима участие в Старозагорското въстание, а на 1 март 1876 г. в къщата на Кочо Чистеменски, Панайот Волов заклева Стоянов за апостол на 4-ти революционен окръг. Създава тайни революционни комитети в селата Дедево, Сотир, Караагач(Брестник), Марково, Бойково и други в Пловдивския вилает и в Родопите.

По време на въстанието в село Баня, Панагюрско, среща Георги Бенковски, с когото остава до края на бунта като част от „Хвърковатата чета“. По време на разгрома на въстанието заедно с Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца успяват да прехвърлят билото на Стара планина на север, но след предателство попадат на засада в Тетевенския Балкан, където Георги Бенковски е убит, Стефо Далматинеца и отец Кирил са заловени от турския аскер, а Захарий Стоянов успява да избяга. След неколкодневно скитане е заловен и лежи в осем затвора, докато бъде освободен поради липса на доказателства, че е участвал в Априлското въстание. 

3. Съдията публицист

Освобождението го заварва във Велико Търново където е член на окръжния съд, а по-късно се установява в Русе, където продължава юридическата си кариера. През този период той става популярен с публикациите си във вестниците „Работник“ и „Независимост“ и става изявен член на Либералната партия.

По време на режима на пълномощията, когато Търновската конституция е суспендирана от княз Александър Батенберг, Стоянов се мести в столицата на Източна Румелия - Пловдив, и става служител в Дирекцията на правосъдието. Започва да издава вестниците „Борба“ и „Самозащита“ и оглавява Българския таен централен революционен комитет, който е основният двигател на Съединението с Княжество България, осъществено на 6 септември 1885 г.

4. Оставя ни думата "шуробаджанащина"

В следващите години се отдава на литературна и политическа дейности. Народен представител е в няколко парламента, а в 5-ото ОНС е подпредседател, а впоследствие и председател на Народното събрание. Занимава се активно с журналистическа дейност и публикува в „Независима България“ на Димитър Петков и в „Свобода“ на Стефан Стамболов, като бичува и разобличава порядките на родния политически елит.

На него дължим едно непреходно за българската политика словосъчетание, актуално и до днес – думата „шуробаджанащина“.  История е следната. След като се установява в Пловдив през 1883 г.  Стоянов става свидетел на зле организираното държавно управление в Източна Румелия.

Първоначално генерал-губернатор на областта е Алеко Богориди (Алеко паша), висш османски чиновник и правнук на Софроний Врачански, а след него поста заема Гаврил Кръстевич, свален по време на Съединението. Високите длъжности в управлението били заемани от чужденци, но същинските решения се взимали от семейства, свързани с приятелски и роднински отношения помежду си.

Някои били наследници на богати родове, други били бивши участници в Априлското въстание, „осребрили“ миналото си, трети успели да се оженят по сметка с представители на видни фамилии и т.н. Именно тези семейства взимали важните решения в областта, издавали вестници, формирали общественото мнение.

Вследствие това бюджетът на Източна Румелия бил в хроничен дефицит, покриван чрез заеми от Отоман банки и Българска народна банка. Опитите за финансова дисциплина и повишаване на данъците били обречени на неуспех. Захарий Стоянов критикувал тези недъзи сравнявайки областта с „чифлик“, като връх в критиката му е фейлетонът „Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм“, публикуван през 1885 г. във вестник „Борба“, в който са осмени такива личности като Михаил Маджаров, Константин Величков, Иван Евстратиев Гешов. С течение на времето първата част от израза отпаднала и останала само по-благозвучната и лесна за произнасяне „Шуробаджанащина“.

5. Русофил или русофоб

Освен родните политически нрави бившият революционер насочва перото си и срещу великите сили, в частност срещу Русия, противопоставила се на Съединението на България. В произведенията си той не крие негативното си мнение не за руския народ, а за руското управление и политика.

"Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския.", пише Захарий Стоянов в предисловие към брошурата на Георги С. Раковски "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите", 1886 г.

В поредица свои статии той разкрива истинското лице на руската политика на Балканите и в частност опитите на империята за вмешателство в българските дела. 

Обявен е за русофоб. Но през 30-те години на ХХ век, когато са разсекретени архивите на Азиатския департамент към руското външно министерство, става ясно, че публикациите на Стоянов съвсем не са емоционални и безпочвени, а правилно разгадани ходове на руската имперска политика. 

6. Родоначалник на нов жанр

Освен публицистиката Стоянов се обръща и към художествената литература в опит да припомни на съвременниците си на кого дължат свободата си. По това време голяма част от българите са „улисани“ в ежедневието си или в гоненето на кариера и не си спомнят за героите, дали живота си за тяхното добруване.

По това време свободните вече българи не са поставили даже знак на мястото, където са погребани останките на Апостола на свободата Васил Левски, камо ли да си спомнят за останалите дейци на българските революционни борби. С тежката задача да възкреси жертвата и патриотизма на на тези мъченици се заема Захарий Стоянов.

Като съвременник и пряк участник в националноосвободителните борби, той лично е познавал голяма част от този пантеон на българщината. Така бившият апостол на 4-ти революционен окръг става родоначалник на жанра на политическата биография в българската литература. Първите му творби са биографиите на Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Неслучайно в предисловието на „Записки по българските въстания“ авторът се обръща към читателите с думите: „Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипломати, които трябваше да бъдат признателни най-напред на българските въстания, старателно се мъчат да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности.

Напротив, днешната наша свобода има безбройно число мъченици - херои, българи, наши братя, които са оставили костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и осквернения, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, баща - чедото си и обратно. Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес.“ 

По същото време, отново с цел да извади от забравата имената на героите, Иван Вазов пише „Епопея на забравените“. Написването на епопеята е инспирирано до някаква степен и от творчеството на Захарий Стоянов.

7. Клетвата на баба Тонка

През 1882 г. Захарий тайно се венчава за дъщерята на баба Тонка Обретенова, Анастасия. Коравата българка, приютявала дълги години в дома си гонени от турците революционери, е против връзката им. „Приличаше на циганин – споделя след време великата българка, – черен, сух, с изгоряло лице, с пъргави и хитри очи, с дрипави дрехи. Нахален, навсякъде се натрапва. Както си мълчи, току изпелтечи нещо злобарско. А външно се смее най-добродушно. Жив, пъргав, подвижен като топка.“

Според мълвата от това време баба Тонка проклина младото семейство и в действителност първите три деца на Стоянов умират рано. Едва четвъртото – Аглика, живее дълго, но Захарий не я вижда. Момичето се ражда месеци след смъртта на баща си. 

8. Болест или отрова в кафето

В края на август 1889 г. Захарий Стоянов заминава за Световното изложение в Париж, придружен от съпругата си и народния представител Иван Андонов. Пристигат във френската столица на 1 септември и се настаняват в хотел „Сюиз“. Още по път в Белград Захарий е почувствал болки в коремната област и на 2 септември издъхва според официалната диагноза от „преплитане на червата“, а след извършената аутопсия е поставено заключение, че се отнася за “стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит”.

Веднага плъзват слухове, че е отровен, изказани даже от съпругата му: „Един котленец е турил диамантен прах в кафето му и Захари умира от разкъсване на червата”. Една от версиите е, че е станал жертва на задкулисните игри на княз Фердинанд. Според друга – че е отровен по заповед на руския император Александър III.

През 1978 г. патологът професор Йордан Йорданов отваря саркофага с тялото на Захарий Стоянов, за да извърши реаутопсия. След направения оглед стига до заключението, че председателят на парламента е страдал от язва на стомаха, която се е перфорирала по време на пътуването до френската столица. 

9. Страх от размирици на погребението му

По настояване на съпругата на Захари Стоянов тленните останки на съпруга й са погребани в град Русе. На погребалната церемония не са били допуснати жители на Котел и Медвен поради страх от сбивания и размирици. В наши дни тленните му останки са преместени в Пантеона на възрожденците в Русе където са погребани още 38-има известни българи, сред които Любен Каравелов, Стефан Караджа, Панайот Хитов, Баба Тонка, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев и други. 

10. От неграмотното овчарче до пръв писател

В специално издаден траурен лист по повод смъртта на Захарий Стоянов, издаден на 6 септември 1889 г., освен съболезнователните телеграми до близките на покойника в материал описвайки житейския му и обществено-политически път се казва: „…от скромен поборник до председател на Народното събрание, от почти неграмотен овчар от Медвен до пръв български писател и публицист…”, пише "Стандарт".

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорка на съветския кораб „Леонид Собинов“ скача в отрито море и така бяга в Австралия

 

Историята на едно невероятно бягство

Лиляна Гасинская е родена и израснала в Одеса. Винаги е мечтала за луксозен и богат живот. Момичето мразеше всичко, свързано със СССР. Затова тя се реши на една отчаяна стъпка. Тя решава да стане сервитьорка на борда на круизния кораб „Леонид Собинов“, който плава за Австралия. Момичето разбра, че персоналът се следи много внимателно. Ето защо тя измисли цял план за бягство.

Корабът не е трябвало да акостира на бреговете на Сидни. Вечерта, след като сервира на парти на кораба, момичето облича червен бански и слага златен пръстен на средния си пръст, не можеше да вземе повече неща със себе си. Лилиана се промъква с мъка през илюминатора и скача във студените води. Момичето имаше много километри за плуване. Отне ѝ около 40 минути, за да стигне до брега, а освен това трябваше да преплува през залив с акули. Но Лилиана плуваше с всички сили, страхувайки се да не бъде изядена от акули, или хваната от сънародниците си.

Рибари откриват момиче в червен бански костюм на брега в Сидни, с наранявания и леки охлузвания по тялото. На развален английски тя иска помощ от тях . Момичето признава, че е избягало от съветски кораб и се нуждае от подслон. Разбира се, вестниците веднага пишат за необикновената красавица. 

Скоро съветските власти искат да им предадат момичето и да я върнат обратно в. Въпреки това, докато Лилиана живееше в къщата на фотограф от един от вестниците, между тях започва романс. Той изоставя семейството си и се ожени за нея. По този начин тя успя да остане в Австралия. 

Момичето работеше като модел и живееше за охолен живот. След това тя сменя няколко съпрузи. Всички те бяха много богати, тя се омъжваше само за заможни и богати мъже.Лилиана има двама сина. 

Впоследствие се мести да живее в Англия.

Сега тя живее там и е над 50 годишна. Откакто е избягала от Одеса, момичето не е се е връщало повече в родината си.Скоро тя премести родителите си при себе си, като по този начин прекъсна всички връзки със своята  родина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Фантастичен разказ от бригадирските строежи

Утрото над строеж №4 изгряваше винаги с металическия звук на тръбата. Младежите от бригадирските отряди се надигаха от походните легла, протягаха изморените си тела и с бодри лозунги поздравяваха началото на новия работен ден. Върховете на Балкана се очертаваха на хоризонта като огромни стражи, наблюдаващи как социализмът изгражда своя утрешен ден.

Петър Ковачев затегна колана на работния си комбинезон и погледна към снимката на Вожда, закачена над леглото му. Въздъхна. Само няколко дни преди това леглото до него беше заето от Стоян – негов приятел от детинство. Сега беше празно. Седмият случай на изчезнал бригадир през последния месец.

— Пак ли въздишаш, Ковачев? — Гласът на бригадира Димитров проряза тишината и накара Петър да трепне. — Знаеш, че другарят Крумов не обича носталгията. Всеки сам избира пътя си. Щом Стоян е решил да дезертира...

— Стоян никога не би напуснал строежа! — отсече Петър и вдигна брадичка. — Той вярваше в делото. Сам искаше да стане отличник на труда.

Димитров само сви рамене.

— Всички са на закуска. След петнадесет минути започва работа на секция В-7. Закъснееш ли, ще докладвам на другаря Крумов.

Петър стисна зъби и кимна. Крумов. Загадъчният началник на лагера. Героят-партизанин, водил чета срещу фашистите в Балкана. Човекът, който никога не излизаше от бараката си преди залез слънце поради "тежките рани от войната", както обясняваше. Крумов, чиито очи блестяха с неестествен блясък, когато инспектираше лагера през нощта.

Младежът облече работната си риза с червена петолъчка на ръкава и тръгна към столовата. Нещо не беше наред. И той щеше да разбере какво.

Земекопната машина "Сталинец-80" ревеше като динозавър от друга епоха, прокопавайки тунела през склона на планината. Бригадирите работеха като добре смазан механизъм – едни изнасяха камъни, други укрепваха стените, трети прокарваха релсите за вагонетките.

— Другари, идва "Метеор"! — извика някой и всички се изправиха мирно.

"Метеор" беше най-новото техническо чудо на социалистическата наука – геоложкият скенер, разработен от върхови съветски учени, способен да проектира триизмерни карти на подземните пластове. Говореше се, че прототипът му е открит в секретна нацистка лаборатория в края на войната. Машината приличаше на огромен метален паяк с множество антени и мигащи светлини.

Зад нея вървеше началникът на инженерния екип – друг загадъчен персонаж, когото наричаха Професора. Рус и блед мъж, който говореше с лек акцент.

— Другари бригадири! — започна тържествено Професора. — Днес "Метеор" ще картографира последната секция от тунела. Утре започваме разширяването към сектор Z-12.

Петър замръзна. Сектор Z-12 беше точно над местността, където изчезваха бригадирите.

— Професоре, — обърна се той, събирайки смелост, — чух, че в сектор Z-12 има стара пещера. Не е ли опасно да...

— Опасно ли? — Професорът вдигна вежди. — Другарю Ковачев, социалистическата наука не познава опасности! Природата се подчинява на законите на диалектическия материализъм, а не на суеверия и бабини приказки за пещери и духове!

Остър смях обиколи групата. Петър се изчерви.

— Не говоря за духове, другарю. Просто... хората изчезват. И никой не казва нищо.

Настъпи тишина. Младежите се спогледаха неспокойно.

— Бригадир Димитров! — извика Професорът. — Другарят Ковачев изглежда преуморен. Нека почине днес. В канцеларията. С документацията.

Това означаваше наказание. Петър сведе глава и се отдалечи под ироничните погледи на другарите си.

Луната висеше над планината като гигантска сребърна монета, когато Петър се промъкна извън бараката. Беше рисковано – нощните патрули не се колебаеха да задържат всеки нарушител на вечерния час. Но той имаше план.

След наказанието в канцеларията, докато подреждаше картотеката, беше попаднал на странна папка, маркирана с червен печат "СТРОГО СЕКРЕТНО". Мимолетен поглед разкри картата на сектор Z-12 с отбелязана пещера, наричана "Обект К".

Сега Петър се движеше покрай оградата на лагера, избягвайки прожекторите. Носеше малко джобно фенерче, компас и бележника си. Ако успееше да се промъкне в пещерата, може би щеше да открие каква е съдбата на изчезналите.

Пътеката се виеше между дърветата като тъмна змия. Внезапен шум накара сърцето му да подскочи – някой се движеше между дърветата! Петър приклекна зад един храст, затаил дъх.

Човешка фигура премина на десетина метра от него – висока, с военна стойка. Началникът Крумов! Но защо беше навън толкова късно? И накъде отиваше?

Импулсивно решение накара Петър да го последва. Пътеката се изкачваше към хълма, където започваше входът на бъдещия тунел. Крумов се движеше с неестествена бързина, сякаш не докосваше земята.

След още десетина минути началникът спря пред един скален отвор, скрит зад храсталаци – вход на пещера! Огледа се бързо и изчезна в тъмнината.

Петър преброи до сто, после активира фенерчето си и предпазливо последва Крумов в мрака.

Пещерата беше огромна. Куполообразният ѝ таван се издигаше на десетки метри височина, а странни сталактити висяха като застинали сълзи. Фенерчето на Петър осветяваше само малка част от пространството, но достатъчно, за да види следите – някой беше ходил тук многократно.

Проходът се стесняваше, после се разширяваше в нещо като зала. Въздухът стана студен и влажен. И тогава Петър го усети – миризмата. Метална и сладникава. Миризмата на кръв.

Светлината от фенерчето му премина през мрака и освети нещо, което накара стомаха му да се свие. Редица от тела, подредени като заклани животни. Млади мъже в бригадирски униформи, с восъчно бели лица и страховити белези по вратовете.

Петър запуши устата си с ръка, за да не извика.

— Любопитен си, младежо. Това е опасно качество в нашето време.

Гласът зад него беше студен като лед. Петър се обърна рязко. Силуетът на Крумов се очертаваше на входа на пещерата, блокирайки изхода.

— Вие... вие сте ги убили! — прошепна Петър, отстъпвайки назад.

— Убил? — Крумов се усмихна, разкривайки неестествено дълги кучешки зъби. — Не, млади бригадиру. Аз се храня. Така както правя от векове.

Петър преглътна мъчително:

— Векове? Но вие сте партизанинът Крумов, героят от...

— Историята е съставена от лъжи, момче. — Гласът на съществото, което се представяше за Крумов, беше като шепот на вятъра между надгробни камъни. — Аз съм граф Кристофор Кантакузин, офицер от царската армия. Моята смърт беше... временна. Или по-точно - безсмъртието ми започна през 1916 г., на фронта при Добро поле.

Той пристъпи напред, а очите му светеха с червена светлина в тъмнината.

— Революцията ме принуди да се скрия. Но тези нови младежки бригади са толкова... удобни. Всеки ден свежа кръв идва при мен. Млада, силна кръв, изпълнена с ентусиазъм и идеализъм. Най-сладката кръв.

Петър стисна фенерчето като оръжие и отстъпи още крачка назад.

— Вие сте... вампир? Това е невъзможно! Вампирите не съществуват!

— В свят на диалектически материализъм? — Крумов/Кантакузин се изсмя. — Не, разбира се. Затова аз съм само една приказка. А приказките не могат да те убият, нали?

Той се хвърли напред с нечовешка скорост.

Щаб-квартирата на новосформираната Държавна сигурност в София беше пропита с миризмата на прясна боя и цигарен дим. Полковник Стаматов разглеждаше докладите от строеж №4, когато телефонът иззвъня.

— Полковник Стаматов слуша.

— Стаматов, тук Романов от Москва. — Гласът беше напрегнат. — Получихме сигнала ви за аномалиите на строеж №4.

— Да, другарю Романов. Седем изчезнали бригадири за месец. Началникът Крумов твърди, че са дезертирали, но...

— Крумов не съществува! — отсече Романов. — Истинският партизанин Крумов е загинал през '44-та. Изпращаме ви информация по специалната линия. Кодово име "Носферату". Действайте незабавно!

Документите пристигнаха час по-късно с куриер от съветското посолство. Стаматов разгърна папката, маркирана със знака на съветското специално звено К-9 – отдел, занимаващ се с "аномални явления от контрареволюционен характер".

В папката имаше снимка на аристократ от царско време – граф Кантакузин, офицер от кавалерията, изчезнал на фронта през 1916 г. До нея – скица на същото лице, но подписано като "другаря Крумов", началник на бригадирския лагер. И още – инструкции за справяне с "обект тип В", кремационни процедури и... специален комплект дървени колове от ясен.

На следващата сутрин два черни автомобила "Победа" и камион с войници от специалните части на Държавна сигурност потеглиха към строежа.

Петър се събуди в тесния проход на пещерата. Главата му пулсираше от болка. Последното, което помнеше, беше как Крумов се хвърли към него, а после – мрак.

Защо още беше жив?

Опипа врата си. Нямаше рани. Но усещаше странна слабост, сякаш тялото му беше пресушено.

— Буден си. Добре.

Гласът принадлежеше на младеж в бригадирска униформа, но толкова блед, че изглеждаше прозрачен.

— Стоян? — прошепна невярващо Петър. — Ти си жив!

— Не точно. — Стоян се усмихна тъжно. — По-скоро между двата свята. Той не ни убива напълно от първия път. Взема малко, после още малко. Докато не останем... това.

Той посочи към другите фигури, които Петър първоначално беше взел за трупове. Те дишаха. Едва забележимо, но дишаха.

— Защо? — попита Петър.

— Чиста кръв. Неразредена. Пазя ви за специални случаи. — Гласът на Крумов отекна в пещерата. — Като например... когато имам гости.

Откъм входа на пещерата се чу шум от стъпки. Крумов оголи зъби в гримаса, която трябваше да бъде усмивка.

— Очаквах ги. Рано или късно Москва щеше да се усети. Но те не знаят, че имам... застраховка.

Той сграбчи Петър за рамото и го повлече към входа на пещерата.

Полковник Стаматов водеше специалния отряд през гората. Наблюдаваше местността през странен уред, който приличаше на бинокъл, но с множество лещи и скали.

— Детекторът улавя аномалия на триста метра източно, — докладваше сержант с масивен метален куфар в ръце. — Сигнатурата съвпада с "обект тип В".

— Отряд, в готовност! — заповяда Стаматов. — Помнете инструкциите – сребърните куршуми са само за да го забавят. Само дървеният кол прекратява съществуването.

Отрядът се придвижваше безшумно между дърветата. Радиостанцията изпука:

— Централа до "Изгрев", радарът засича движение на обекта. Изглежда не е сам. Има заложник.

Стаматов стисна зъби.

— Не стреляйте, докато не освободим заложника. Разделете се и обградете пещерата!

Бойците заеха позиции. На входа на пещерата се показа фигурата на Крумов, държащ пред себе си Петър като щит.

— Добър вечер, другари от специалните служби! — извика Крумов с гротескна усмивка. — Не очаквах държавата да изпрати толкова почетна делегация за мен!

— Граф Кантакузин! — извика в отговор Стаматов. — От името на Народната република сте арестуван за престъпления срещу народа!

— Престъпления? — изсмя се вампирът. — Аз съм просто хищник, другарю полковник. Така както вашата система е хищник. Разликата е, че аз не крия природата си.

— Пуснете момчето, Кантакузин.

— О, не. То ще дойде с мен. Както и още няколко от тези сочни млади бригадири. Новата ера изисква... адаптация. Отстъпете и никой няма да пострада. Поне не веднага.

Стаматов даде сигнал с ръка. Двама снайперисти заеха позиция.

— Последен шанс, Кантакузин.

Вампирът изсъска и оголи зъбите си. В следващия момент се случиха няколко неща едновременно.

Петър, събрал последни сили, удари с лакът Крумов и се хвърли настрани.

Два сребърни куршума проблеснаха в лунната светлина и се забиха в гърдите на вампира.

Крумов изрева от болка, но не падна. Със свръхчовешка скорост се хвърли към най-близкия боец, разкъсвайки гърлото му.

— Огън по мишената! — извика Стаматов и измъкна специалния кол от кобура си.

Сцената се превърна в хаос от викове, изстрели и сенки, движещи се твърде бързо за човешкото око.

Петър се притисна към скалата, наблюдавайки битката като в транс. Крумов се движеше като мълния между дърветата, повалил вече трима бойци. Сребърните куршуми го забавяха, но не го спираха.

И тогава Стаматов направи нещо неочаквано. Извади от джоба си малка червена книжка – томче със съчиненията на Ленин – и я хвърли към вампира.

Крумов инстинктивно хвана книгата, сетне изкрещя от болка – корицата била обработена със светена вода. Секундното разсейване беше достатъчно за Стаматов. Полковникът скочи напред с неочаквана за възрастта му пъргавина и заби дървения кол право в сърцето на вампира.

Пронизителен писък разцепи нощта. Тялото на съществото, което се представяше за другаря Крумов, се разтърси в конвулсии, а след това се свлече на земята.

Изгревът обливаше строеж №4 в розова светлина, когато един специален самолет се издигна от импровизираното летище край лагера. На борда му бяха запечатаните ковчези с тялото на графа-вампир и жертвите му.

Петър, с превързана глава и бинтове по ръцете, стоеше пред бараката на полковник Стаматов.

— Влез, другарю Ковачев.

Вътре полковникът тъкмо запечатваше дебела папка с гриф "СТРОГО СЕКРЕТНО".

— Другарю Ковачев, разбирам, че преживяното е било... травматично.

— Той беше вампир. Истински вампир. — Петър поклати глава. — Всичко, което знаем за света, е...

— Всичко, което знаем за света, — прекъсна го Стаматов, — е научно и материалистично. Графът беше представител на паразитен биологичен вид, еволюирал паралелно с homo sapiens. Явление, което нашите съветски другари изучават и се борят с него от времето на революцията.

Полковникът извади документ и го плъзна по масата.

— Това е заповед за мълчание. Подпишете я.

Петър се поколеба.

— А другите? Бригадирите?

— Официалната версия е, че е имало срутване в стария минен тунел. Телата, за съжаление, не са намерени. Националният строеж продължава по план, с ново ръководство. — Стаматов замълча за момент. — Нашата страна върви към светло бъдеще, другарю Ковачев. По този път понякога се налага да преминем през тъмни завои.

Петър бавно подписа документа.

— Между другото, — добави Стаматов, докато прибираше папката, — този участък от пътя...

— Да?

— От днес в работните карти ще бъде обозначен като "Завой №4-Б". Но сред местните вече го наричат "Вампирския завой". Странно как народната памет съхранява истини, които официалната история заличава.

Полковникът се усмихна уморено.

— Свободен сте, другарю Ковачев. И не забравяйте – други вампири, освен тези от капиталистическите страни, пиещи кръвта на пролетариата, не съществуват.

На излизане от бараката Петър вдигна глава към утринното слънце. В далечината бригадирските отряди вече започваха работа, издигайки железобетонните колони на бъдещето.

Той несъзнателно докосна врата си, където две малки точици – като следи от убождане с игла – бавно зарастваха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 1 май 1994 г. след тежка катастрофа загива един от най-обичаните пилоти във Формула 1 /Видео/

Бразилецът Айртон Сена е най-обичаният състезател от Формула 1. Това е доказано. За съжаление на 1 май 1994 г. той ни напусна след тежка катастрофа на пистата "Имола".

Сена обичаше Формула 1 и Формула 1 обичаше Сена. Този бразилец постави нови параметри в този спорт. Струваше много скъпо, но си заслужаваше да го имаш в отбора си.

На 1 май 1994-а светът на моторните спортове бе разтърсен от една от най-трагичните си загуби. Денят, който трябваше да бъде още една славна глава в историята на спорта, се превърна в символ на загуба, шок и болка.

Айртон Сена да Силва е роден на 21 март 1960 г. в Сао Пауло, Бразилия. Като дете той страда от проблеми с координацията и именно това подтиква баща му да го насочи към картинга – решение, което променя хода на историята.Младият Сена бързо показва необикновен талант, а страстта му към скоростта и съвършенството го издигат до върховете на автомобилния спорт.

Сена дебютира във Формула 1 през 1984 г. и още в първия си сезон впечатлява света. На Гран При на Монако, при изключително силен дъжд, той демонстрира контрол и хладнокръвие, каквито дори най-опитните пилоти не показаха. Състезанието беше прекратено преждевременно, но Сена вече беше създал своя мит.

Сена беше не просто шампион – той бе символ на перфекционизма, емоцията и духовната страна на спорта.Гран При на Сан Марино през 1994 г. се оказва фатално състезание – не само за Сена, но и за Формула 1. Уикендът започва трагично с инцидента на австриеца Роланд Ратценбергер, който загива по време на квалификациите в събота. Сена е дълбоко разстроен и настоява за подобрения в безопасността.

На следващия ден – 1 май, по време на състезанието, камерата на Михаел Шумахер улавя момента, в който колата на Сена губи сцепление в седмата обиколка, навлизайки в завоя Тамбурело с над 300 км/ч. Болидът се удря директно в бетонна стена, която по онова време не е обезопасена с гуми или допълнителни защити.

Той е откаран с хеликоптер в болница в Болоня, но получената тежка травма на главата се оказва фатална. Светът научава със сълзи, че Айртон Сена е починал на 34 години.

Смъртта на бразилеца предизвиква безпрецедентна вълна от скръб по цял свят, особено в родната му Бразилия, където той е обожаван като национален герой. Погребението му събира стотици хиляди хора по улиците на Сао Пауло, а Формула 1 преминава през радикални промени в сигурността, започнали именно заради тази трагедия.

През 2009 г., списание Autosport провежда анкета сред 217 бивши и настоящи пилоти, които определят Сена за най-добрия пилот в историята на Формула 1.

Сена не беше просто бърз. Той беше духовен, храбър, вдъхновяващ. За мнозина той е въплъщение на съвършенството в спорта – човек, който не се състезаваше просто за победи, а за нещо по-дълбоко: за чест, за страст, за смисъл.

И днес, 31 години по-късно, името му продължава да вълнува поколения фенове и млади пилоти, които израстват със сънищата, запалени от легендата на Айртон Сена.

През кариерата си той записва: три световни титли (1988, 1990, 1991), 41 победи, 65 полпозишъна (рекорд по онова време) и 80 подиума.

Източник:lupa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една потулена история за движещи се светлини над Стара планина през 1944г.

Септември, 1944 година. Балканите тръпнат в очакване. 

Войната навлиза в заключителната си фаза, а в планините на България партизанските отряди готвят последния удар срещу фашистката власт. Въздухът е наситен с електричество – не само от наближаващата буря, но и от усещането, че историята е на път да се преобърне.

Мрачни облаци обгръщаха билото на Стара планина, където отрядът "Червена звезда" беше устроил временен лагер. Командир Кошевой – висок мъж с белег, пресичащ лявата му буза – стоеше на пост, взирайки се в тъмното небе. Съобщението от Москва беше кратко: очаквайте парашутисти, съветски разузнавачи с важна информация за предстоящото настъпление.

Кошевой погледна часовника си – стар, надраскан "Молния", подарък от съветски офицер още преди началото на войната. Наближаваше полунощ. Духаше студен вятър, носещ аромат на бор и мокра пръст.

"Другарю командир," прошепна Стефан, млад партизанин с окъсана куртка, "мислите ли, че ще дойдат в такова време?"

Кошевой не отговори веднага. Погледна мрачното небе и присви очи.

"Съветските другари не се спират пред нищо, когато става въпрос за победата над фаши..."

Думите му замръзнаха, когато внезапно нощта се озари от странна, пулсираща светлина. Първоначално малка, колкото звезда, тя бързо нарастваше, движейки се с невероятна скорост.

"Това е самолетът от СССР!" извика възбудено Стефан.

Но Кошевой беше виждал достатъчно самолети през последните години – "Яковлеви", "Илюшини", дори трофейни немски "Месершмити". Това не приличаше на нищо познато. Никакъв звук на двигател, никакви характерни навигационни светлини. Само ослепителен, студен блясък, който сякаш пулсираше с неземен ритъм.

"Не е самолет," промълви той, усещайки как по гърба му полазват тръпки. "Твърде бързо се движи. Твърде... невъзможно."

Светлината внезапно промени посоката си – рязко, под ъгъл, който никоя позната летателна машина не би могла да постигне без да се разпадне. След това започна да се спуска към близката поляна – широко, открито пространство, където партизаните очакваха съветските парашутисти да се приземят.

"Всички след мен!" извика Кошевой, грабвайки автомата си "ППШ". "Бързо, но внимателно!"

Дванадесет партизани се спуснаха по склона, следвайки командира си. Тичаха приведени между вековните дървета, прескачайки паднали стволове и камъни. Странната светлина вече беше кацнала на поляната, пулсирайки по-бавно, по-спокойно, сякаш дишаше.

Точно когато наближиха края на гората, откъм изток долетя познат звук – дълбокото бучене на съветски транспортен самолет Ли-2. Кошевой спря отряда с вдигната ръка.

"Ето ги и нашите," прошепна Петър, бивш учител по физика, сега свързочник в отряда. "Но какво е онова нещо на поляната?"

Преди някой да отговори, от самолета започнаха да се спускат тъмни силуети – парашутисти, чиито куполи се разтваряха в нощното небе като гигантски бели цветя.

В същото време, странната светлина на поляната внезапно избледня и изчезна, оставяйки след себе си нещо, което проблясваше меко в тревата.

"Напред," нареди Кошевой. "Трябва да посрещнем другарите и да видим какво... остана там."

Отрядът излезе на поляната точно когато първите парашутисти се приземиха. Бяха четирима мъже в тъмни комбинезони, с автомати "ППШ" и специални раници. Водеше ги висок капитан с квадратно лице и стоманени очи – представи се като Соколов.

"Другарю Кошевой?" попита той с лек акцент.

"Да, аз съм," отвърна командирът. "Добре дошли в България. Видяхте ли... светлината?"

Соколов кимна мрачно.

"Наблюдавахме я от самолета. Никога не съм виждал такова нещо."

В този момент един от партизаните извика от средата на поляната:

"Другарю командир! Елате да видите това!"

Всички се втурнаха към мястото. В тревата, полузаровена, лежеше метална кутия с размерите на малък куфар. Странна сплав, която не приличаше нито на стомана, нито на алуминий – имаше сребрист блясък, но с лек зеленикав оттенък. По повърхността ѝ се виждаха сложни гравирани символи и фигури, които не приличаха на никоя позната писменост.

Но най-впечатляващото беше, че кутията светеше. От нея се излъчваше мека, пулсираща синя светлина, която просветваше през тънки процепи по краищата ѝ.

"Не пипайте това!" нареди рязко Соколов. "Може да е немска клопка."

"Нямаше как да е немска," възрази Петър. "Ние видяхме как... пристигна."

Соколов извади от джоба си малък предавател – модерна съветска технология, радиостанция с директна връзка с Москва.

"Трябва да докладвам," каза той и се отдалечи няколко крачки.

Кошевой се наведе над странния предмет, внимавайки да не го докосва. Кутията продължаваше да пулсира, сякаш изпращаше някакво съобщение. Символите върху нея имаха хипнотичен ефект – колкото повече ги гледаше, толкова повече му се струваше, че почти разбира значението им.

"Командире!" приближи се отново Соколов, лицето му – бледо на синкавата светлина. "Получих заповеди от Москва. От самия... академик Курчатов."

Кошевой знаеше името – водещият съветски ядрен физик, чиято работа беше обвита в пълна секретност.

"Трябва да заровим обекта," продължи Соколов. "Дълбоко, на точно това място. Да отбележим локацията прецизно. След войната ще дойдат специалисти да го изследват."

"Но какво е това?" попита Кошевой.

Соколов погледна странната кутия и поклати глава.

"Не знам. Курчатов смята, че може да е... не от този свят."

Думите увиснаха във въздуха като мъгла. Партизаните и парашутистите се спогледаха – хора от различни националности, обединени от обща кауза, но сега изправени пред нещо, което никой не можеше да обясни.

"Ще изпълним заповедите," каза накрая Кошевой. "Но първо трябва да се отдалечим от това място. Утре призори имаме информация, че жандармерията планира голяма операция в района."

Зората на 8 септември 1944 г. донесе не само нова надежда, но и кръв. Информацията на партизаните се оказа точна – жандармерията и части на Вермахта предприеха мащабна операция за прочистване на планината.

Битката беше жестока. Противникът превъзхождаше многократно малкия отряд, но комбинираната сила на партизаните и съветските разузнавачи даде отпор. Соколов впечатли всички с хладнокръвието си – стрелба с немска прецизност и руска ярост.

Но цената беше висока. Към вечерта, когато последните изстрели заглъхнаха, от отряд "Червена звезда" бяха останали само петима бойци. Кошевой беше сериозно ранен в рамото, Петър – със счупен крак. Загубите бяха жестоки, но стратегическата цел беше постигната – те задържаха врага достатъчно дълго, за да може основните партизански сили да извършат планираните удари в близките градове.

Преди да напуснат района, те изпълниха заповедта – заровиха странната метална кутия дълбоко в земята на поляната, маркирайки мястото с особена система от камъни, която само посветените можеха да разчетат.

Само няколко дни по-късно, на 9 септември, властта в България се смени. Фашисткият режим падна, а страната се присъедини към антихитлеристката коалиция. В хаоса на революцията и последвалите събития, историята за странната светлина и кутията беше забравена от повечето. Но не и от тези, които бяха там.

Студена утрин, март 1947 година. Поляната изглеждаше различно – по-малка, по-обикновена без драматичната светлина на онази септемврийска нощ. Кошевой стоеше мълчаливо, наблюдавайки съветските учени в странните им защитни костюми, които приличаха на водолазни.

След войната той беше назначен за офицер в новосъздадените служби за сигурност, но никога не забрави нощта със странната светлина. Беше му наредено да доведе съветската експедиция до точното място и да осигури пълна секретност на операцията.

Експедицията се ръководеше от висок мъж с посивяла коса и живи, проницателни очи – професор Владимир Соломонович Левин, физик от затворения академичен град Арзамас-16. Соколов също беше там, вече с чин майор от НКВД, отговарящ за сигурността.

"Сигурен ли сте, че е точно тук?" попита Левин, гледайки към мястото, където учените копаеха методично.

"Абсолютно," отвърна Кошевой. "Направихме маркировката според протокола."

Точно в този момент един от копачите извика. Всички се приближиха. На дълбочина около два метра блещукаше познатата синя светлина – след почти три години под земята, странната кутия продължаваше да свети със същата интензивност.

Левин даде знак и двама учени внимателно извадиха обекта, поставяйки го в специален контейнер.

"Изключително," прошепна професорът. "Никаква батерия не би издържала толкова дълго с такава мощност. Това е... революционно."

Кошевой погледна Соколов, който наблюдаваше процедурата с непроницаемо изражение.

"Какво ще правите с нея?" попита тихо българският офицер.

"Ще бъде транспортирана в специална лаборатория," отвърна руснакът. "В Сибир има цели градове, които не съществуват на никоя карта, другарю Кошевой. Места, където науката работи за бъдещето на социализма."

"А ние?" Кошевой посочи към себе си и другите български свидетели – трима от оцелелите партизани от онази нощ.

Соколов се поколеба за момент, след това каза тихо:

"Ще получите заповеди да забравите всичко това. За ваше собствено добро."

Но заповедите се оказаха по-сурови от очакваното. В следващите месеци всички български свидетели бяха обвинени в "идеологическа диверсия" и "разпространение на суеверия, вредящи на научния мироглед". Един по един те бяха изпратени в психиатрични клиники, където диагнозата "шизофрения" и новите методи на лечение бързо заличиха спомените им... или поне способността им да говорят за тях публично.

Всички, освен един – Петър, бившият учител по физика, оцеля по чудо. След началото на промените през 1989 г., вече старец с треперещи ръце, той се опита да разкаже историята на един млад журналист. Запис от това интервю и до днес циркулира в тесни кръгове:

"Кутията светеше, момчето ми. Свети и сега, където и да се намира. И символите... не бяха букви, не бяха числа, а нещо... нещо, което можеш да разбереш, ако гледаш достатъчно дълго. Сякаш говорят директно на ума ти..."

Журналистът, разбира се, не публикува историята. Кой би повярвал на стар човек с диагноза шизофрения, разказващ за летящи светлини и кутии с извънземен произход?

Същата нощ, хиляди километри на изток, в таен бункер дълбоко под сибирските гори, един възрастен руски учен се взираше в екрана пред себе си. Кутията беше там, зад дебело оловно стъкло, все така светеща след десетилетия изследвания. Символите бяха разшифровани само частично, но достатъчно, за да разберат предупреждението.

"Идва времето," прошепна ученият на празната лаборатория. "Идва времето за завръщане."

На екрана пред него, сателитни данни показваха необичайна активност в горните слоеве на атмосферата. Светлини, подобни на онези от септември 1944 г., се приближаваха към Земята.

История, започнала в бурните дни преди 9 септември 1944 г., щеше да намери своята кулминация половин век по-късно. А светът дори не подозираше.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Невена Коканова посещавала пророчицата Ванга преди всяка нова роля.При една от визитите си при Ванга Невена станала свидетел на невероятна сцена

Невена Коканова (1938-2000) – жената, която с едно присвиване на очите и усмивка, криеща в себе си тъга, можеше да разкаже повече, отколкото хиляди страници текст. Една от най-големите актриси в българското кино, тя остава завинаги в сърцата на зрителите със своите магнетични роли, които понякога се оказват отражение на собствения ѝ живот.

Родена в семейство с благороднически корени – майка ѝ е с австрийска аристократична кръв, а баща ѝ е бивш царски офицер, Коканова е изправена пред сериозни предизвикателства още в началото на кариерата си. Потеклото почти ѝ коства възможността да се реализира в киното, но въпреки всичко тя успява да се наложи със своя талант.

 Големият ѝ пробив идва с ролята на Ирина в „Тютюн“ (1962), режисиран от Николай Корабов. Въпреки че тя напълно въплъщава духа на героинята, първоначално за ролята е избрана друга актриса. В крайна сметка обаче безспорните ѝ качества надделяват, проправяйки ѝ път към голямото кино.

Сюжетът на някои от филмите ѝ предсказва съдбата, а животът ѝ сам по себе си е като излязъл от сценарий – изпълнен с обрати, неизживени любови и предопределени срещи.

Още в началото на кариерата си Невена Коканова влиза в ролята на героиня, чийто живот по странен начин предвещава собствения ѝ. В „Спомен за близначката“, заснет през 70-те години, тя изиграва жена, която напуска града, за да се оттегли на село в самота. Героинята ѝ умира от рак на гърдата – трагичен завършек, който по ирония на съдбата сполетява и самата Коканова в реалния живот.

 Но може би най-известният пример за тази зловеща симбиоза между киното и живота е „Крадецът на праскови“ – филмът, който я превърна в легенда. Любовта между Лиза и сръбския военнопленник, изигран от Раде Маркович, остава невъзможна на екрана. В живота тя също остава само авантюра, която оставя дълбока следа. Коканова и Маркович изживяват роман и извън снимачната площадка, но заради обстоятелствата и личните им животи той никога не се превръща в истинска любовна история.

 „Отклонение“ (1967) е друг знаков филм за Невена Коканова. Историята за двама влюбени, които се срещат след години, но осъзнават, че времето е отнело възможността им да бъдат заедно, носи онази горчивина, която е присъствала и в личния живот на актрисата.Ако има нещо, което прави Невена Коканова още по-мистична личност, това е близкото ѝ приятелство с пророчицата Ванга. Двете не просто се познават – те споделят силна духовна връзка. Невена вярвала например, че цветята имат душа и че да откъснеш цвете е равносилно на отнемането на човешки живот – вярване, което напълно съвпадало с разбиранията на Ванга. 

При една от визитите си при Ванга Невена станала свидетел на невероятна сцена. Случило се малко след смъртта на Людмила Живкова на 21 юли 1981 г., за която е известно, че постоянно е ходила да се съветва с Баба Ванга. Невена заварила пророчицата ужасно разстроена от кончината на дъщерята на бившия Първи. Ясновидката отправила необичайна молба към гостенката си. Въпреки че не давала да се откъсне нито едно цвете, тя поискала актрисата да занесе цветя от градината на Рупите на гроба на Людмила Живкова.

И нещо повече – излязла в двора на къщата си и пред смаяната Коканова, въпреки че била незряща, откъснала единствено и само бели цветя. Не сбъркала нито веднъж. По какво шесто чувство се е водила и как ги е подбрала, остава абсолютна мистерия. Но знаела, че приживе Людмила много обичала белия цвят. „Онемях“, разказала Невена на своя близка за момента, в който видяла как Ванга подминава другите цветя, които не са бели.

 

Коканова често посещавала петричката пророчица, като всеки път, когато получавала нова роля или започвала работа по нов филм, отивала при нея, за да получи благословия. Ванга усещала съдбата ѝ, но никога не ѝ говорела директно за това, което предстои. Вместо да прави категорични предсказания, тя я напътствала с думи, които само една жена с дълбока душевност като Невена можела да разбере.

През 1979 г. актрисата преживява една от най-големите загуби в живота си – съпругът ѝ, режисьорът Любомир Шарланджиев, си отива от този свят. Въпреки болката Коканова намира сили да довърши последния му филм – „Трите смъртни гряха“, превръщайки се за пръв и последен път в режисьор.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ