Някога преди години с нетърпение очаквахме да заминем на ученически лагер на планина или море.
Ето какво е останало от някогашните ученически лагери,от които много от нас таят незабравими спомени и неповторими емоции
8:08
Admin
ЛЮБОПИТНО, ПО СВЕТА
No comments
И все пак истината постепенно възтържествува: такава битка действително има. Случва се в този период на Великата отечествена война, когато немско-фашистките войски опитват да превземат Ленинград.
На 18 август 1941 г. старши лейтенант Зиновий Колобанов (към този момент командир на 3-та танкова рота на 1-ви батальон на 1-ва Краснознаменна танкова дивизия) е извикан в щаба на командира на дивизията генерал-майор В. Баранов. Заповедта е кратка: с всякакви средства да се блокират трите пътя, водещи към Красногвардейск.
Планира се силите на ротата на Колобанов да направят кордон, който включва пет тежки танка КВ-1. Тази машина е произведена в Кировския завод в Ленинград и заедно с Т-34 става неприятна изненада за германците, които не предполагат, че СССР има такава напреднала техника. Въпреки че КВ-1 все още е "недодялан" (трансмисията се поврежда доста често), дебелината на бронята компенсира някои от недостатъците му.
Тъй като главната задача на ротата на Колобанов е да не допуска пробив на немските танкове, боеприпасите се състоят главно от бронебойни снаряди. Командирът разпределя петте КВ по следния начин: два застават на пътя от страната на Луга, още два се притаяват на пътя от страна на Волосово, а собствения си танк Колобанов скрива на кръстипът на пътя от Талин.
За бой се готвят старателно: за всяка машина изкопават по два замаскирани капонира, определени с ориентири за коректировка на стрелбата. За противника от страна на пътя съветските танкове са слабозабележими: вкопават ги до купола.
Последвалите събития показват, че изчисленията на Колобанов, опитен танкист, който се отличава по време на съветско-финската война, се оказват верни.
След дълго чакане (немското настъпление започва едва на 20 август) около 12:00 танковите екипажи на лейтенант Евдокимов и младши лейтенант Дегтяр виждат колона бронетехника, която се движи по Лужското шосе. Откриват огън и унищожават 5 танка и 3 бронетранспортьора.
Около два часа след това и екипажът на самия Колобанов забелязва противника. Той дава възможност на немските танкове да се строят в линия в обсега на оръдията му. Командирът на ротата действа по класическа схема за борба с танкове колони, поразява главните танкове, след това – тези в средата, а накрая задните. Освен това врагът е лишен от възможност за маневри, защото наоколо е блатиста местност и танковете, които опитват, бързо затъват.
Първоначално германците не могат да определят откъде е обстрелът и стрелят на случаен принцип. Но скоро откриват източника на огъня и няколко танкови оръдия едновременно удрят КВ на Колобанов. Съветският тежък танк (а в този случай това е модификация 1Э, която има допълнителни бронирани екрани с дебелина до 25 мм) обаче изобщо няма щети.
В течение на половин час само екипажът на Колобанов унищожава 22 фашистки танка, а това е цялата колона в неговия участък. За това са нужни около 100 бронебойни снаряда. След като се възстановяват от първоначалния шок, немците извеждат други танкове, както и противотанкова артилерия. Но успяват да ударят само купола на машината на Колобанов и да разбият всички прицели и прибори за наблюдение. След битката екипажът преброява повече от 160 попадения върху машината.
На 20 август 1941 г. ротата на Колобанов унищожава общо 43 вражески танка и бронемашини. Екипажът на младши лейтенант Ф. Сергеев унищожава 8 машини, екипажът на лейтенант Евдокименко – 5, а екипажите на младши лейтенант В. Ласточкин и младши лейтенант И. Дегтяр – по 4. На сметката си ротата записва също и артилерийска батарея, щабен автомобил и около две пехотни роти.
На 15 септември 1941 г., при отбраната на град Пушкин, старши лейтенант Зиновий Колобанов е ранен тежко. Той остава в болница до края на войната и лечението му приключва в мирно време. След това Колобанов отново се връща в бронетанковите войски. Службата му приключва през 1958 г. със звание подполковник.
Най-удивителната част на историята за този човек е това, че за своя повече от изключителен подвиг той не е удостоен със званието Герой на Съветския съюз. Въпреки че командването на дивизията говори за възнаграждение, включително да се наградят със златни звезди най-изявените танкисти от неговата рота. Всички обаче получават много по-скромни награди.
Вече в наше време има хора, които многократно ходатайстват на Колобанов да бъде присъдено званието Герой на Руската федерация. Но тази инициатива също е отклонена по неясни причини.
Зиновий Колобанов умира на 8 август 1994 година. Погребан е в Минск.
7:51AdminЛЮБОПИТНОNo comments
Двете големи звезди на френското и българското кино в една и съща епоха подлудяваха дамската част от човечеството, но не се намери режисьор да ги събере заедно на екран със Ламбо чиято прилика с французина е удивителна, особено в младежка възраст.
7:40AdminЛЮБОПИТНО, РЕТРО СПОРТNo comments
Роналдо, който има над 700 милиона последователи в социалните мрежи, ще трябва да плаща по 100 000 евро до живот на Джорджина. Освен това на красавицата вече е завещана вилата, която Кристиано обитаваше, докато беше играч на "Реал" (Мадрид). През 2010 година нападателят я купи за 5 милиона евро, а нейната площ е 4 декара, информира България он ер.Роналдо и Джорджина се запознаха в бутиков магазин през 2017 година. Двойката има две деца - на 6 и 2 години. Малкият Кристиано е на 13, но той е от сурогатна майка. По желание на Роналдо той има и две деца от жена, която само е износила плода.
Състоянието на Кристиано е на стойност 650 милиона евро. В сегашния си клуб "Ал Насър" португалецът получава по 200 милиона годишно само като заплата.
Наскоро Роналдо участва в клип на световна фитнес компания, в която определи Джорджина като "своята жена". Думите му дадоха старт на спекулация, че е имало тайна сватба на звездната двойка. Медийни експерти обаче твърдят, че Роналдо и Жоржиня могат да изкарат много милиони, ако продадат сватбеното си тържество. Затова се съмняват такова да има.
Източник:petel.bg
7:19AdminЛЮБОПИТНОNo comments
Красавицата най-драматично от всички понася последствията от известността. Медиите я подхващат заради връзката си с един от операторите по време на снимките на сериала. Двамата влюбени стават семейство по-късно, но преследването от страна на журналистите разбива актьорската кариера на Пилар.
Огорчена, изплашена и депресирана тя взема решение да се оттегли от шоубизнеса, след като приключва участие в още само един филм.
В момента работи като медицински асистент със сестра си Кристина Торес (Деси във филма) в мадридска болница.
16:21AdminЛЮБОПИТНО, Пловдив, СТАТИИNo comments
През 1997 г. става частна собственост на приватизационен фонд “Петрол фонд”, по-късно преобразуван в “Синергон холдинг” АД. Множеството инвестиции след приватизацията превръщат “Гранд Хотел Пловдив” в модерен бизнесхотел с елегантни архитектурни решения и уникален стил.
Петър Петров/Пловдив
6:39AdminЛЮБОПИТНО, ПО СВЕТАNo comments
На фона на тези факти особено се отличават жените танкистки, които били едва 20 на брой. Дори сред военната авиация дамите били по-добре представени, като например добилият слава и известност полк за нощни бомбардировки „По-2”, който немците наричали „нощните вещици”.
Любопитна е съдбата на нежните дами, които избрали да служат в танковите подразделения – поприще, което се смятало за изцяло мъжко. Една от най-известните съветски танкистки е Александра Ращупкина, която си заслужила прякора „Саша Мъжкараната”, уточнява Нова телевизия.
Александра Митрофановна Ращупкина е единствената девойка-танкист от Самарската област. Родена е на 1 май 1914 года в Сайр-Дарински (днес на територията на Узбекистан). Детството и юношеството си тя прекарва в узбекската ССР, където работи като трактористка.След нападението на Третия райх срещу СССР, мъжът й е мобилизиран в редовете на Червената армия и се отправя към фронта. На няколко пъти 27-годишната Александра се обръща към властите с молба да я пратят на фронта. От местната наборна комисия й отказват с аргумента, че била една от най-добрите трактористки в Узбекистан.
След известно време Александра отново се явява пред наборната комисия, но предрешена като мъж. Младата жена подстригала косата си, облякла мъжки дрехи и се явила пред отговорните органи. Пред инспекторите тя се представила за Александър Ращупкин. Тъй като по това време администрацията работела хаотично и във военновременни условия, на „Александър” не му поискали паспорт.
След приемането си в армията, Александра е изпратена в Московската област, където завършва шофьорски курс. След това я изпращат в Сталинград, където в продължение на два месеца се обучава за водач-механик на танк. Докторът, който я преглеждал, естествено разбрал, че пред себе си има жена, но Александра го убедила да я остави да се бие на фронта. По-късно той я сравнява с френската национална героиня Жана Д’Арк.
Само три дена преди завършването на курса е и първото бойно кръщение на Александра Ращупкина, когато подразделението й попада под ударите на германска бомбардировка. Дори в този страшен момент жената си останала жена – вместо да се страхува за живота си, тя се ядосала, че новото й облекло се превърнало в дрипи.
По-късно Александра Ращупкина служи в състава на 62-ра армия под командването на ген. Василий Чуйков. По това време никой не подозира, че един от най-успешните командири на танк Т-34 е жена.Ращупкина взема участие в боевете за Сталинград, а после и при съветското настъпление към Полша. В продължение на три години нито екипажът на танка й, в който тя е механик-водач, нито останалите й бойни другари научават, че тя е жена. По спомени на другите танкисти тя винаги се държала много мъжествено, а и фигурата й изглеждала мъжка – широки рамене, малки гърди, къса коса. Единственото, което я доближавало до женствеността, било високото й ниво на хигиена, за което другите войници се шегували:
„Ти Саня си чист като девойка”!
Тайната й е разкрита през февруари 1945 година, когато танковата част, в която Александра служила, започва настъпателни боеве на територията на Полша. По време на битките за град Болеславец, танкът, в който се намирала Ращупкина, е нападнат. При попадение на немски снаряд машината се подпалва, а механик-водачът е контузена и тежко ранена в бедрото. Един от бойните другари на Александра я превързва и разбира се, научава истината за самоличността й.
По-късно в болницата лично я посещава генерал Чуйков. Вместо да бъде наказана, тя остава в полка, а документите й по нареждане на генерала са преправени на такива с женско име. След войната Ращупкина и мъжът й живели в Самара, където тя завършила и висше образование, получавайки инженерска диплома. Почива през юни 2010 година на 97-годишна възраст.
"Семейството му любезно ви моли да уважите личното им пространство в този изключително болезнен момент на траур", се посочва още в изявлението,предаде нова.тв
Кариерата на Ален Делон започва през 1957 г. Той е сред най-популярните актьори във френското кино, появява се във филми, които привличат общо около 135 милиона зрители, което го прави шампион в боксофиса като Луи дьо Фюнес и Жан-Пол Белмондо едновременно. След като споделя големия екран с велики актьори като Жан Габен, Симон Синьоре, Роми Шнайдер и Лино Вентура, голям брой филми, в които участва, се превръщат в кинокласика. Някои от тях са: „Под яркото слънце“, „Роко и неговите братя“, „Гепардът“, „Борсалино“ и „Шокова терапия“.
Въпреки че не успява да се утвърди в Холивуд, той има международна репутация. През 1985 г. печели „Сезар“ за най-добър актьор за „Нашата история“ и „Златна палма“ на филмовия фестивал в Кан през 2019 г. за цялостната си кариера. В течение на дългогодишната си кариера Ален Делон работи с много известни режисьори, включително Лукино Висконти, Жан-Люк Годар, Жан-Пиер Мелвил, Микеланджело Антониони и Луи Мал. Придобива швейцарско гражданство през 1999 г.През 1958 г. при снимането на филма „Кристина“ Делон се запознава с австрийската актриса Роми Шнайдер. От 20 март 1959 г. двамата са сгодени.
По време на тяхната връзка Ален има любовна афера с немската певица и фотомодел Нико, която на 11 август 1962 г. ражда син, Кристиан Аарон Булон. Делон не признава своето бащинство, но Нико твърди, че той е бащата. Детето отглеждат през повечето време родителите на Делон, които му дават и своята фамилия, Булон. През декември 1963 г. след близо 5-годишен годеж Делон и Шнайдер приключват връзката си.
На 13 август 1964 г. Ален се жени за Натали Бартелеми, родена на 1 август 1941 г. в Мароко – известната френска актриса и модел Натали Делон. Един месец след това им се ражда син Антони. На 25 август 1968 г. Ален и Натали се разделят и от 14 февруари 1969 г. са разведени.
Интимни приятелки на Делон са били актрисите Мирей Дарк (1969 – 1980) и Ан Парийо (1980 – 1982). След това на 51 години той се жени за холандската манекенка Розали ван Бреемен и е с нея почти 15 години (1987 – 2001). По това време е удостоен с най-високите награди в кариерата си.Официално има 3 деца от 2 брака:
Делон с дъщеря си Анушка на филмовия фестивал в Кан, 2010 г.
Антони Делон (роден на 30.9.1964 г., киноартист) от брака му с Натали Делон;
Анушка Делон (родена на 25 ноември 1990 г., дебют в киното на 13-годишна възраст) и
Ален-Фабиан Делон (роден на 18.3.1994 г., дебютира в киното на 12-годишна възраст).
Анушка и Ален-Фабиан са от брака му с Розали ван Бреемен.
Ален има 3 внучки от сина си Антони: Лу (родена през 1996 г.), Лив (родена на 25 август 2001 г.), както и незаконната Алисън (родена през 1989 г.).
От 23 септември 1999 г. Ален Делон е с двойно гражданство – става гражданин на Швейцария и живее с двете си малки деца в Шен-Бужри, кантон Женева.
Дълбок поклон пред паметта му!
16:48AdminЛЮБОПИТНО, СТАТИИNo comments
Тогава Анита гостува на „Златния Орфей“, изпява „Албертино“ и до ден-днешен хората я помнят. И днес тя продължава да бъде една от най-успешните певици в Норвегия. Кариерата на Анита Хегерланд, която започва по един наистина приказен начин – на Коледа, на едно празненство, на което добрият старец приканва всяко детенце да изпълни някоя песничка.
Е, малката Анита също изпява „нещичко“, а Дядо Коледа се оказва най-известният норвежки продуцент и на следващия ден заглавията във вестниците гласят „Роди се нова звезда“. Анита Хегерланд е на 9, когато нейни песни са по върховете на класациите в Швеция, Норвегия и Германия. Следват 4 успешни албума, участия в киното…
И постепенно малкото русо момиченце пораства, превръща се в хубава дама и следва друг приказен момент. На концерт на Майк Олдфийл в Осло, тя отива зад кулисите и му дава свои записи. Година по-късно известният британец й се обажда – следват съвместни, проекти, любов, брак, две деца и много музикални награди. Но това е по-късно..
16:34AdminЛЮБОПИТНО, СТАТИИNo comments
През същия период от развитието на МЗМА активно се водят експериментални конструкторски разработки – така се появява откритият спортен модел „Москвич-404“ с форсиран 4-карбураторен двигател, с купе на база „Москвич-402“, състезателна „формула“, на която заводският отбор неведнъж става шампион на страната. Започва се даже работа по създаване на болид от „Формула 1“ за международни съревнования. В края на 1950-те години, след като е усвоен модел „407“, паралелно се създават и изпитват 2 серии извъншосейни автомобили „Москвич-415“.
През лятото на 1958 година, по задание на Министерството на автомобилната промишленост на СССР се разработва проект за микробус „Москвич А9“ – 8-местен с възли от „Москвич“ „407“ и „410“.В началото на 1960-те години заводът е принуден да замрази работата по много перспективни проекти – поради липса на финанси, оборудване, и производствена площ. В същото време „отгоре“ постоянно постъпват директиви за увеличаване ръста на производство. Поради увеличеното производство на експортни модификации, се налага да се откажат от производството на седана с двойно предаване, купето универсал, утилитарните „джипове“, а също и от микробуса. Поради липса на възможности за производство е решено създаденият от конструкторите на МЗМА в края на 1950-те години микролитражен „Москвич-444“ да бъде пуснат в серийно производство на реконструирания Запорожки завод, който преди е произвеждал селскостопанска техника (виж ЗАЗ-965).
Въпреки трудностите разработката на нови серийни модели продължава с високо темпо. Едва е усвоен през 1962 година считаният за „преходен“ към по-добра конструкция модел „Москвич 403“, когато през 1964 г. заводът стартира серията москвич 408, който се характеризира с напълно нова визия и модерно за времето си купе. Автомобили с базирани на „408-м“ рами са произвеждани до средата на 1990-те години. М-408 също е замислен като „преходен модел“: въпреки новото си купе, той използва същия архаичен мотор с долен разпределителен вал, който макар и в новата модификация да притежава достойните по това време 50 к.с., все пак е с конструкция още от 1930-те години и настоятелно се е нуждаел от замяна. Такава замяна се е подготвяла още от началото на 1960-те години – активно се е работело по съвършено нов 1,5-литров изцяло алуминиев двигател, замислен като база на цяла модификация с работен обем 1,5 – 2 литра. Говори се „под сурдинка“, че за тази цел се използват новаторските идеи в новия мотор на BMW.
В октомври 1967 г. успешно е пуснат (с новия 1,5-литров двигател) модел „Москвич 412“, който има успех на много външни пазари, а също и в международни спортни състезания.
Налага се „Москвич-412“ и „Москвич-408И“ (с купе на „412“) да се произвеждат паралелно: след като е усвоен „412“ – т.нар. „чист 12“, се оказва, че двигателното производство на завода не е в състояние да обезпечи с нови двигатели целия обем на производство.Решено е производството на двигателите модел „412“ да се премести в „Уфимский завод авиамоторов“ – по онова време никой не предполага какви проблеми ще причини „изнасянето“ на двигателното производство към странично предприятие, което е подчинено на друго министерство.
През 1966 г. излиза правителствено постановление за реконструкция на МЗМА, която започва през 1968 г. Въведени са нови производствени конвейери, работещи по технология по лиценз на френската фирма Renault и построени с участие на нейни специалисти. Паралелно е въведен в експлоатация и заводът в Ижевск, също по технология на Renault. Двата завода са разчетени всеки от тях да произвежда до 200 000 коли на година. През май 1967 г. от конвейера слиза милионният автомобил марка „Москвич“ – „Москвич-408“.
Решава се малолитражни автомобили вече да се правят в други фабрики и по тази причина през октомври 1968 г. заводът получава ново име: „Автомобильный завод имени Ленинского комсомола“ (АЗЛК). По онова време в реконструирания завод продължава производството на остарелите модели „408“, както и на застаряващия „Москвич-412“, макар и с „подновени“ купета (през декември 1969 г. двата модела получават правоъгълни фарове вместо кръглите и хоризонтални, а не вертикални, стопове).През септември 1971 г. е образувано „производствено обединение“ „Авто-Москвич“.
Работата над модел-премник на „408“ и „412“ започва още през 1967 г. с обозначение „3 – 5“ – това е означавало годините, за които е запланирано новото производство: 1973 – 1975. По онова време вече е подписан контракт с „Фиат“ за построяване в град Толиати на завод за масово производство на лицензионен вариант на Fiat 124 – модел от същия клас като „Москвич-412“, но превъзхождащ го по комфорт.
Да се произвеждат 2 модела от еднакъв клас в отрасловото министерство счели за излишно, в резултат на което новото семейство „Москвичи“ трябвало да бъде по-мощно и комфортно в сравнение с „М-412“ или бъдещите ВАЗ-ове и да заема групата малко над средния клас, тоест в типа на съветските леки автомобили по размер и литраж примерно по средата между моделите на „ВАЗ“ и „Волга“. Планирало се е да бъдат произведени варианти на двигатели модел „412“ с увеличен работен обем 1,6 – 1,8 л. По ред причини производството на тези модели през това десетилетие така и не започва.
Основният проект на съветското автомобилостроене по онова време е ВАЗ. Поради факта, че за строителството на този „завод-гигант“ са вложени много ресурси, за останалите липсват инвестиции. Освен това в град Толиати, (където е заводът на ВАЗ) на работниците са предлагани привлекателни условия и квартири, поради което са привлечени много от младите и най-ценни специалисти от целия Съюз, в това число и от АЗЛК.
Доставчиците също подвеждат АЗЛК: намиращият се под „шапката“ на неавтомобилно министерство Уфимски завод отказва да променя каквото и да е в конструкцията на двигателя „412“ поради реални или мними технологични проблеми – в частност в Уфа отказват да произведат 1,8-литров двигател, жизнено необходим за перспективните модели „Москвич“, с формулировката „ограничени възможности на оборудването, което обработва коляновите валове“. Такива версии на двигателя са създадени много по-късно, когато двигателят УЗАМ е вече безнадеждно остарял.
Източник:wikipedia.org
9:05AdminЛЮБОПИТНО, СТАТИИNo comments
Ама, бабо, той свири на пиано…
Ще му дам на него едно пиано. Да си върви отде е дошъл, да не викна дядо ти. Ма и на теб ти се чудя, майка ти професорша, а ти Бог знае каква ще станеш.
С ватман — ватманша — отвръща й злобно през сълзи Таничка и хуква към първия етаж, където, нагизден като младоженец, я чакам аз. Събираме от моето и нейното портмоне последния лев и се свиваме в малката подуянска сладкарничка на чаша чай и саралия с неопределена възраст.
Спомням си тази случка от злополучния опит да гостувам на първата си софийска любов и камерата на въображението ми изважда на бял свят още няколко от този вид. Повечето цветни, пъстри и абсурдни до безобразие, други пък, черно-бели, на места преливащи в по-тъмно и още по-тъмно, докато заприличат на безразборно накапали мастилени петна върху белия екран на моите спомени.
Наложи се да сменя квартирата. Избирам от в. „Вечерни новини“ телефон с 43, да ми е по-близо центъра, и смело завъртам шайбата на уличния апарат (б. р. – по онова време телефоните, които започват с 43 и 44 са в центъра, в района на Докторската градина и Орлов мост).
Работещ, търси самостоятелна стая - заявявам.
Какво работите? - проскърцва в слушалката бабешкият глас.
Ватман съм, госпожа, в „Пенка Михайлова“.
Никаква госпожа Пенка не познавам и не искам ватман, защото много шумно ми се вижда. Пък и сте едни…
Уверявам я, че няма да гарирам трамвая в апартамента и й пожелавам да си намери летец за по-безшумно. С триста зора, както се казва, наех скромна стаичка в полумансарден апартамент на „Оборище“. Кооперацията подредена, да те е страх да стъпиш, а табелките по вратите едни такива завити по краищата, призвани сякаш да те уверят с вида си, че тук живее еди кой си артист, еди коя си доцентка и еди коя си прима балерина.
На третия ден от пренасянето, с раирано сако и вратовръзка, бодро, с букет невени в ръка, се спускам важно-важно по стълбището. Портиерката ме дърпа настрани и поверително споделя:
У Петрова се настанил ватман. Хи-хи-хи, И таз добра. Като почне да й ги води всяка нощ, ще й се отели волът. Аз навремето познавах един от „тройката“ — дебел, брадясал, потен и женкар. Пази Боже. Вие да сте чули нещо?
А, свястно момче, казват, било. Не пиело, не пушело…Свястно, зер! Дорде е ново, ще се кипри, па после ела виж. Знам ги аз ватманите.
През следващата седмица се прибирам в квартирата с новата си пишеща машина. На вратата се сблъсквам с хазяйката:
Кво е това, бе? Телевизор ли, транзистор ли е? Пак ток ще гориш… Машина пишеща? Бре ти да не си писател? Като напишеш нещо, дай да прочета. Умрем да четем глупости.
Мина повече от месец и портиерката отново ме дърпа в стаичката си, облепена с портретите на Лили Иванова от „Камино“ досега.
Чухте ли? Оня прописал. Чунким няма истински писатели, та на него ще се спрат. Ама он може и да лъже. Малко ли са с неговото име. Не му е чист восъкът.
Чист, мръсен — не ме интересува и поемам бегом, че съм втора смяна. На пункта за смяна си вземам кафе и полупрозрачна кола (б. р. – по онова време барманите намират начин да разреждат кока-колата от автомата, за да печелят от оборота). Имам още десетина минути до смяната и се заемам да поогледам колегите си. Всеки с кафето, всяка с плетката и всички заедно — с мисълта за предстоящата смяна. Онзи там с вестника е бай Милан. Двадесет години чака за жилище. Главата му е побеляла и олисяла от чакане. На леля Тонка оня ден й се роди внуче. Цецка е решила непременно да свали някой софиянец — куц, гърбав, кьорав, но да не се връща на село. Аз пък…
И аз сред тях на този свят. И също — обект на внимание. Трябва да съм глух, за да не чуя нарочно повишения тон:
Виж го Интелегента, пак му пуснали стихотворение във вестника. Какъвто е издокаран, казват, че по ревюта ходил, ама не ми се вярва! Ватман, като ватман. Какво пък толкоз му намират?
На това, последното, натъртват: ако не съм чул — да чуя.
Що му е на момчето, ма? Малко му гърбав носът, ама они все отпред го снимат за модните списания, Па нали съм видела, па и стихове съм му чела…
От „комисията по категоризирането“ се отделя млад колега и съчувствено ме тупа по рамото:
Не ги слушай ,глупави хора. Ами вземи, че стани щатен поет. ‘Наиш ли к’ви мангизи взимат. Виж там, в „Новини“ пущат обяви…
Ще видя, разбира се, как не. Щом толкова „мангизи“ дават.,. Изхилвам се на ум и сменям колежката от пристигналия вече трамвай. Изслушвам обясненията й: динамото не зарежда, пантографът крив, компресорът не вдига въздух до шест атмосфери… А очите й присмехулно говорят: „А да те видя, поете, като си толкова учен, как ще се оправиш?“ Заемам възможно най-нехайната поза, благодаря й учтиво за информацията и с елегантен жест затварям вратата под носа й. Чао, колежке, и приятна почивка. Разказвай на мъжа си довечера, че оня, алтавият от ,,седмицата“, се паникьосал, като си му оставила повреден трамвай, А аз, като по-прост, ще го прибера в депото и ще го изкарам изправен.
Позабравил вече ехидната й физиономия, разговарям с качил се от предната спирка колега:
Гледам го, значи, как тича. Забавих малко и аа, да спра. Той, балъкът с балък пък, мисли, че ще му отворя и тича ли, тича. Да има да взима. Ще разправям довечера на жената да се смеем…
Става ми болно. Толкова ли обедня емоционално, колега, че търсиш развлеченията си в гавра с хората? Толкова ли радост ти носи "балъшкото" им тичане? Или може би релсите са моделирали у теб мислене тип „кон с капаци“ — да не виждаш нищо повече освен нелепите и жалки начини да си разнообразяваш работното време. Срам ме е да те гледам и още по-срамно и мъчно ми става, когато си помисля, че такива като теб всекидневно дописват гадния мит за ватманите — потни, дебели, псуващи.,. И заради които портиерката ще ме дърпа злорадо настрани: „Чухте ли, у Петрова се настанил ватман… Знам ги аз ватманите.“ Заради които бабата на Таничка ще каже: „Не ми го хвали. Ватман ли е не е стока.“ Заради които в компанията ми ще… Не искам да си спомням повече…
Само усмивката на едно безкрайно красиво момиче, облечено в костюм от истински бял шевиот и блузка от истинска бяла коприна, само седемте истински бели хризантеми, с които ми помаха на слизане от трамвая, ми напомниха, че не съм сам.
Списание. „София“, бр. 9, 1988 година
8:25AdminЛЮБОПИТНОNo comments
Рапърът се е почувствал носталгично и реши да сподели стария кадър пред своите фенове. Шамара се определя, като охлюв, а след това се сравнява с френския актьор и певец Ален Делон.Негови последователи посочиха, че не трябва да сравнява френския артист с черупчестото мекотело, а други направиха комплимент на Мишо, че и тогава си е изглеждал, като пич и половина.
Сега Мишо Шамара е на лятно турне с емблематичната си група „Гумени глави“ с Вальo Кита и диджей Дидо Ди.
Михаил започва своята музикална и танцова кариера като насочва усилията си към брейк-денс школи, където преподава танцовите стъпки на MC Hammer. Оттам идва първият му прякор – Хамъра.
Успехът обаче идва със следващия му проект – Гумени Глави, който без подкрепата на радиото и телевизията, както и без никаква реклама през 1994 г. продава 120 000 копия от дебютния си албум „Квартал 41“. На следващата година Мишо подготвя албум с нови версии на песните, който се продава в приблизително същия тираж. Въодушевени от успеха си, Мишо и Вальо Кита (вторият рапър в Гумени Глави) издават втория си албум „Гуми втора употреба“.
За следващия албум към формацията се присъединява DJ Дидо Ди, като резултатът е класиката „За повече пари“, издадена през 1997 г. и продължението ѝ „За още повече пари“, издадена през 1998 г. Междувременно Мишо решава да започне солова кариера. Той бързо събира нова група за подкрепа на лайв шоуто си – Главите и веднага атакува със сингъла „Фенки, фенки“. Обществеността е силно потресена от текста на парчето.
Дискът „Мой“, който е колекция от хит синглите на звездата, се продава в рекордните 90 000 копия. Ванко 1 става партньор на Мишо в звукозаписната компания R&B Records (за разпространението на която се грижи Вирджиния Рекърдс) и малко по-късно двамата записват парчето „Майна, майна“. Междувременно Мишо Шамара и Ванко 1 започват усилена работа по първия си съвместен албум – „Голямата комбина“.
През месец февруари 2002 г. двамата рапъри отиват за две седмици в Доминиканската република, където снимат клиповете към хитовете си „Все още съм замесен“ и „Всички палавници“. Малко след това Ванко 1 е вкаран в затвора.
По-късно Мишо се преименува на Sha, съкратено от „Шамара“. След проектите зад океана първо с MC Michael а след това с Drag-On и българката Ивета се нарича Big Sha. Шамара създаде и нов лейбъл Frontline Hustle след като R 'n' B се разпадна. На 24 април 2009 г. беше българската премиера на видеото „Dime piece“, в който Мишо Шамара (Big Sha) и ЛиЛана (LiLana) записват парчето с американския рапър Снууп Дог (Snoop Dogg). По-късно записва и песен с известния американски Рап изпълнител DMX, песента The Boy Go Off. Към песента има и високобюджетен клип.
8:09AdminЛЮБОПИТНО, ПО СВЕТАNo comments
След като споделя големия екран с велики актьори като Жан Габен, Симон Синьоре, Роми Шнайдер и Лино Вентура, голям брой филми, в които участва, се превръщат в кинокласика. Някои от тях са: „Под яркото слънце“, „Роко и неговите братя“, „Гепардът“, „Борсалино“ и „Шокова терапия“.
Въпреки че не успява да се утвърди в Холивуд, той има международна репутация. През 1985 г. печели „Сезар“ за най-добър актьор за „Нашата история“ и „Златна палма“ на филмовия фестивал в Кан през 2019 г. за цялостната си кариера.
В течение на дългогодишната си кариера Ален Делон работи с много известни режисьори, включително Лукино Висконти, Жан-Люк Годар, Жан-Пиер Мелвил, Микеланджело Антониони и Луи Мал. Придобива швейцарско гражданство през 1999 г.
Жан Пол Белмодно
Ражда се в парижкото предградие Ньой сюр Сен в семейството на скулптор. Не се представял добре в училище, а се занимавал главно с бокс и футбол. Родителите му се развеждат, а мечтата му била да стане актьор.
Париж по това време е един от градовете, които дават най-добра възможност за реализация в Европа и Жан се възползва от това, като записва да учи драматично изкуство в парижката Консерватория. Няколко години по-късно е готов за бъдещи успехи.
Още ненавършил 27 години Жан-Люк Годар му поверява главна роля във филма „До последен дъх“. Справя се добре и поканите за участие в други филми не закъсняват. След това играе във философския филм на Жан-Пиер Мелвил Леон Морен, свещеник (1961) и в криминалето Fingerman (1963).
С филма си „Човекът от Рио“ той преминава в сферата на по-комерсиалните филми.
Голяма част от кариерата му минава в съперничевство с друга звезда на френското кино – Ален Делон. Двамата правят заедно два филма - „Борсалино“ (1970) и „Бащи трепачи“ (1998).
До средата на 80-те образите на героите на Белмондо са главно смели авантюристи или цинични герои. Филмите му са изпълнени с опасни каскади, които за разлика от много свои колеги почти винаги изпълнява сам. Сериозните му роли се отличават с драматична дълбочина, а комедийните му са оцветени с автоирония и фин хумор. С напредването на възрастта Белмондо се концентрира в работата си в театъра, където постига големи успехи. Основният му мотив за това е, че не иска хората да го запомнят като дядка в киното.
Белмондо е играл в над 80 филма и има над 40 роли в театъра в богатата си филмова и театрална кариера. Вижте още:Тъжни, но верни са тези думи на Ален Делон
15:35AdminЛЮБОПИТНО, ПО СВЕТАNo comments
Това момиче се казва Саманта Смит. В родината й е обявена за „Най-младия посланик на Америка“, а руснаците я наричат „Посланик на добра воля“. Тя става световноизвестна само за дни, след като дръзва да напише писмо до тогавашния главен секретар на комунистическата партия Юрий Андропов, в което споделя страховете си от ядрена война между Съединените щати и СССР. Неочаквано, той й отговаря и дори я кани да посети страната му.
Саманта е родена в Холтън, щата Мейн, където живее с родителите си – Артър – преподавател по литература, и Джейн – социална работничка. Момиченцето харесва хокей на трева, каране на кънки, четене, науки и играе в училищния отбор по софтбол. На пръв поглед, съвсем обикновено дете. Но още на 5-годишна възраст тя пише писмо до Кралица Елизабет II, за да й каже, че я харесва.
След като Андропов става лидер на СССР, големите американски вестници и списания публикуват обширни статии, които описват как той завладява властта и какви са очакванията за нови заплахи в света. По това време в Европа и Северна Америка има масови антиядрени протести, докато президентът Роналд Рейгън изоставя концепцията за „Разведряване на международните отношения“ и прибягва към разгръщане на ракетите „Круз“ и „Пършинг II“ в Европа. Съветският съюз пък влиза във войната в Афганистан за три години, което още повече покачва международното напрежение.
На фона на всичко това статия в списание „Тайм“ от ноември 1982 г. попада пред погледа на малката Саманта. И тя веднага пита майка си: „Ако толкова се страхуват хората от него, защо някой не му напише писмо, за да го попита дали и той иска война?“. А тя й отвръща: „Защо не му напишеш ти?“.
И така, само след дни, и когато Саманта е едва в 5-и клас, пише на Андропов, опитвайки се да разбере, защо връзките между Съветския съюз и Съединените щати са толкова напрегнати:
"Скъпи г-н Андропов,
Името ми е Саманта Смит. На 10 години съм. Поздравления за новата ви работа.Загрижена съм за Русия и САЩ да не влязат в ядрена война. Вие за война ли сте или не?Ако не сте, моля кажете как ще помогнете да няма война. На този въпрос не сте длъжен да отговаряте,но бих искала да знам, защо искате да завладеете целия свят или поне нашата страна.Бог е направил света за нас да живеем заедно в мир, а не да воюваме.
Искрено ваша,Саманта Смит“.
Писмото и е публикувано във вестник „Правда“, а на 25 април 1983 година, момичето получава отговор от Андропов. В него той пише:
„Скъпа Саманта,
Получих писмото ти, както и много други, които пристигат тези дни от твоята и други страна. Струва ми се – като съдя по писмото ти, че ти си смело и честно момиче като Беки, другарчето на Том Сойер от прочутата книга на твоя съотечественик Марк Твен. Всички момчета и момичета в нашата страна познават и обичат много тази книга.
Ти пишеш, че си много обезпокоена дали няма да избухне ядрена война между нашите две страни. И питаш правим ли нещо, за да не позволим това. Твоят въпрос е най-главният от онези, които вълнуват всеки човек. Ще ти отговоря на него сериозно и честно.
Да, Саманта, ние в СССР се стараем да правим и правим всичко, за да няма война между нашите две страни, за да няма изобщо война на земята. Така иска всеки съветски човек. Така ни учеше великият основател на нашата държава Владимир Ленин.
Съветските хора добре знаят колко ужасна и разрушителна е войната. Преди 42 години нацистка Германия, която се стремеше към господство над целия свят, нападна нашата страна, опожари и разруши хиляди и хиляди наши градове и села, изби милиони съветскимъже, жени и деца. В тази война, която завърши с победа за нас, ние бяхме в съюз със САЩ, заедно се борихме за освобождението на много народи от нацистките завоеватели. Надявам се, че ти знаеш това от уроците по история в училище.
И днес ние много искаме да живеем в мир, да търгуваме и да си сътрудничим с всички свои съседи на земното кълбо – и с далечните и с близките. И разбира се, с такава велика страна като Съединените американски щати. И Америка, и ние имаме ядрено оръжие – страшно оръжие, което може за един миг да убие милиони хора. Но ние не искаме то да бъде употребено когато и да е. Именно затова СССР тържествено, пред целия свят обяви, че никога, никога няма да употреби пръв ядрено оръжие срещу никоя държава. И изобщо ние предлагаме да бъде прекратено по-нататъшното му производство и да се пристъпи към унищожаване на всичките запаси от него на земята.
Мисля, че това е достатъчен отговор на втория ти въпрос: „Защо искате да завоювате целия свят или най-малкото САЩ?“ – ние не искаме нищо такова. Никой в нашата огромна и прекрасна страна – нито работниците и селяните, нито писателите и лекарите, нито възрастните и децата, нито членовете на правителството – не иска нито голяма, нито „малка“ война. Ние искаме мир, ние имаме какво да правим: да отглеждаме жито, да строим и изобретяваме, да пишем книги и да летим в Космоса.
Каня те, ако родителите ти те пуснат, да посетиш нашата страна, на едно прекрасно място през лятото. Ще разгледаш нашата страна, ще се срещнеш с твои връстници, ще посетиш международния детски лагер – „Артек“ – край морето. И сама ще се убедиш: всеки в СССР е за мир и дружба сред хората.
Благодаря ти за писмото. Желая ти всичко най-добро през младия ти живот.„Ю. Андропов„.
Новината за това необичайно събитие веднага плъзва из цяла Америка. Саманта е поканена да даде интервю пред водещите Джони Карсън и Тед Копъл, както и в много други телевизионни предевания на големи новинарски мрежи.на 7 юли 1983 г. момичето заминава за Русия заедно с родителите си. Прекарват там две седмици, като посещават Москва, Ленинград и най-големия съветски пионерски лагер „Артек“, който се намира на Кримския полуостров. Саманта обаче не се вижда лично с Андропов, защото по това време той вече е сериозно болен. Затова и няма нито един кадър, на който двамата да са заедно. Разговарят обаче по телефона.
По всичко личи, че на Саманта й харесва в Русия. По-късно тя пише книга, в която разказва, че в Ленинград тя и родителите и са били изключително впечатлени от гостоприемството на хората. А на пресконференцията в Москва американското момиче казва: „Руснаците са също като нас“.
В „Артек“ тя избира да спи със съветски деца, вместо да се възползва от отделната стая, която и предлагат. За да улеснят общуването й, учителите и децата, които говорят английски език, са избрани да живеят в сградата, в която е настанена. Докато учи руски песни и танци със съветските деца, местните медии следят всяка нейна стъпка и публикуват репортажи и снимки.
Така американското момиче става широко известно в СССР.
А когато на 22 юли Саманта се завръща в САЩ, пристигането и е отпразнувано от жителите в щата Мейн и популярността и продължава да расте в цялата страна. Така тя се превръща на практика в политически активист за мир и дори следващата година започва да води специално детско предаване на „Дисни“, посветено на политиците. В него Саманта прави интервюта с няколко от кандидатите за президентските избори през 1984 – включително Джордж Макгавърн и Джес Джексън.
В същото време пътуването й вдъхновява визитата на съветското момиче Катя Лъчева в САЩ.
А Саманта заминава заедно с майка си в Япония, където се среща с министър-председателя Ясухиро Накасоне и участва в Детския международен симпозиум в Кобе. В речта си там момичето предлага съветските и американски лидери да разменят внучките си за по две седмици годишно, защото никой президент „няма да иска да бомбардира страната, в която се намира внучето му“.
По-късно Саманта написва книга – „Пътешествие в Съветския съюз“ и дори заради известността си получава роля в телевизионния сериал на Робърт Вагнер „Лайм Стрийт.
Последното обаче, вместо да е поредното щастливо събитие в живота й, се оказва фатално. По време на обратния полет от снимките на филма на 25 август 1985 година малкият самолет, с който тя и баща й се връщат, не успява да кацне на пистата на летището в Оубърн, Мейн, и се разбива близо до него. Загиват всички 8 души на борда – шестима пътници и двама екипаж, включително Саманта и татко й.Внезапната трагедия с едва 13-годишната Саманта потриса света. Раждат се и конспиративни спекулации около причината за катастрофата. В официалния доклад от разследването обаче заключенията са, че инцидентът е станал в тъмна и дъждовна вечер – около 22 часа, пилотите са били неопитни, и инцидентно и случайно е имало повреда в наземния радар.
„Относително стръмен ъгъл на полета с ориентация на самолета по хоризонта, по посока на движението и скоростта при удара в земята изключват възможността жертвите да имат шанс за оцеляване“, пише още в публикувания документ за катастрофата със самолет „Бийчкрафт 99“.На погребението на Саманта Смит в Аугуста, Мейн, присъстват над 1000 души. Лично съветският посланик във Вашингтон Владимир Кулагин прочита съболезнователно обръщение от новия лидер на СССР – Михаил Горбачов.
Президентът Рейгън пък изпраща на майката на момичето съболезнователна телеграма, в която пише:
„Можете да бъдете уверена в това, че милиони американци, милиони хора споделят бремето на вашата скръб. Те ще помнят Саманта, усмивката и, идеализма и незасегната и духовна красота.“
Майката основава „Фондация Саманта Смит“, която насърчава обмен на студенти между СССР и САЩ. Организацията съществува до 1995 г.
В памет на смелото момиче всеки първи понеделник на месец юни е обявен за ден на Саманта Смит със закон на щата Мейн. Близо до музея в Аугуста пък е издигната статуя, която я изобразява как пуска с ръце гълъб, докато мече, което символизира Мейн и СССР, се е свило в краката и.В университета в Мейн пък едно от общежитията е кръстено на нея, дори начално училище в щата Вашингтон носи нейното име.
В същото време Съветският съюз издава мемориална пощенска марка с лика на Саманта.И с това почитта към нея не спира – диамант, култивирано лале и далия, морски плавателен съд и планина са кръстени на нея. В Москва даже й издигнат паметник, а в „Артек“ правят алея „Саманта Смит“.
Дори когато съветският астроном Людмила Черних открива астероид 3147, му дава името 3147 Саманта.
А през 1985 г. датският композитор Пер Нюргард пише в нейна памет концерт за виола, който озаглавява „Помним Детето“.Но с времето историята за момичето, осмелило се да пише на съветски комунистически лидер, започва да се позабравя, особено след разпадането на СССР през 1991 г. През 2003 година паметникът в руската столица, построен в нейна чест, е откраднат от крадци на метали…
15:52AdminЛЮБОПИТНО, СТАТИИNo comments
Едни пишат ни убеждават, че магазините били празни.Други – че имало всичко.И едните, и другите прилагат снимки.
В рубриката на пловдивската телевизия „Запомнете Пловдив 2024“ продължаваме да вървим по следите на носталгията. И търсим истината сред многото лъжи.
За пореден път се опитахме да напишем няколко страници от пловдивската история с помощта на хората, които са били свидетели и участници в събитията от този период. Става дума за времето на дефицита. Когато невидима ръка „пускаше“ и спираше една или друга стока. Когато висенето на опашки с часове си беше част от ежедневието.
Другата гледна точка е, че в магазините имало всичко. Че било евтино. Че храните били качествени – а не като сегашните. Че хлябът, саламът и доматите си имали неповторим вкус. И т.н.Не можем да отричаме всичко, изречено от носталгиците. Много българи искрено се трудеха да напълнят магазините с все повече и по-качествени стоки. Но държавната собственост и липсата на реален пазар и в производството, и в търговията неминуемо водеха до дефицит.
Има и неумишлени фалшификации. Например – публикува се снимка на пълен магазин с надпис: „Ето как магазините по времето на бай Тошо бяха пълни!“ А като се вгледа човек, ще види, че има цели рафтове с наредени бутилки оцет и нищо друго.
Едно време снимки на пълни със стока магазини се появяваха във вестниците и в пропагандните табла, които се изготвяха от Центровете за фотопропаганда. Техните кадри преди всяко снимане аранжираха витрините и щандовете така, че да се заблудят хората. Е, тогава съвременниците трудно можеха да бъдат излъгани, но сега, след толкова години, има и такива, които вярват на видяното.Обадиха се много хора – някои ни писаха преди и след предаването. В блога 3nai.blog.bg може да намерите много интересните и верни разкази на арх. Олег Каразпрянов.
Ето някои коментари:
Емелка
„Записах се и чаках около година реда си за цветен телевизор „Велико Търново“, както и за секционна библиотека, пералня и холова гарнитура – така ги наричаха тогава. Но пък си купувах на почти без пари дрехи и обувки от детските магазини, защото №42 – най-големият за тях ме устройваше идеално.
На един пътуващ панаир в Козлодуй се сдобих с ударна бормашина и си я окомплектовах с бургии видия, защото и това нямаше, та си пробих дупки за корнизите без да се моля на някого. Припомни ми доста неща – колко щастлива бях когато си намерих комплект малки китайски длета, защото се занимавах като хоби с рисуване и дърворезба дребна пластика..“.Боян Ранделов разказа как сме се добирали до по-добри стоки с връзки. Или с малки лъжи.
Отишъл да търси риба в т.н. Малки хали. И излъгал, че довечера чака гост – самият Лало Рашев – шеф на веригата магазини за риба. И получил 4 скумрии от най-високо качество.
Бай Кольо от село Градина разказа как е търсил резервни авточасти и гуми. „Приключенията на Баш Майстора“ от прочутата филмова поредица не могат да се мерят с моите“ – обобщи гордо той.
Друг разказа как се е добрал до дефицитната автоматична пералня Перла 04. Тъй като цялата социалистическа икономика не можеше да произведе автоматична пералня, ние я „откраднахме“ от югославски прототип. А югославяните бяха прекопирали пералнята от италианците…
В складовете на много магазини имаше паралелен таен магазин – само за дефицитни стоки за приятели.По празниците и панаирите пускаха също дефицитни стоки. За малко, но хората знаеха и чакаха.
Имаше ведомствени магазини и барчета – за наши хора. Там можеха да се намерят „Пияни вишни“ – примерно.Гълъб Костадиннов разказа за ведомствения магазин в Месокомбината, където пускаха само за персонала наденици, кайма и пушени ребра.В големите градове пък имаше „показни магазини“, където единствено имаше лимони почти цяла година, но на двойни цени. И домати, и краставици през зимата.
През годините на „бай Тошо“ имаше периоди, когато се живееше по-нормално, но и такива, когато магазините – особено за хранителни стоки – се изпразваха.Най-вече липсваха стоки, които държавата ни купуваше срещу долари, а доларите не достигаха. Например цитруси, маслини, зехтин, качествен шоколад, дънки…
Неизвестно по какви причини на моменти изчезваха олиото, червеният пипер, чесънът, лещата. Агнешко месо пускаха май само за Първи май. Опашките бяха незабравими.От дистанцията на времето много неща изглеждат по-различно. И никакви фалшификации не могат да ни заблудят.
Днес има всичко. Това е хубаво. Изчезна обаче радостта, която ни обземаше, когато се добирахме до нещо дефицитно. Нещо“вносничко“. Нещо, за което сме чакали години. Или сме намерили връзка…
Ех, минало незабравимо…
21:14AdminЛЮБОПИТНО, СТАТИИNo comments
Работи в БНТ от 1970 до уволнението и от тогавашния директор Асен Агов в самото начало на 90-те години.От 1992 г. живее при дъщеря си в Канада.
Там бързо овладява езика и компютрите и работи като супервайзер в голяма международна компания за високи технологии до пенсионирането си.Междувременно става и шеф на българското дружество в Отава и е един от инициаторите и основателите на наше училище в канадската столица.Вижте още:Красивата актриса Инна Симеонова, превърнала се в истинска тв звезда през 80-те
6:55AdminЛЮБОПИТНО, СТАТИИNo comments
Сниман е в София в 51-во СОУ в кв,,Хиподрума" и междублоковите пространства на кв..,,Лозенец".А интересен факт е,че блока в който живеят участниците във филма е с направен бутафорен вход за снимките от южната страна на сградата.Реално входовете на блока са от север.Явно целта е била да се използва и градинката.Това е блок 35 на улица ,,Кричим" в кв.,,Лозенец".
Той ги събира и им обяснява,че другаря Ташев е измислен герой и не е реален.Но разбира се тази реакция на децата показва колко добре си е изиграл ролята във филма
6:40AdminЛЮБОПИТНО, СТАТИИNo comments
Почерпен
Георги Димитров е роден на 18 юни 1882 г. в Ковачевци, Радомирско, в семейството на бежанци от Македония. По времето на соца още в първи клас децата учеха наизуст за майката на героя – баба Парашкева, и за нейния героизъм, като тя беше сравнявана направо с легендарната баба Тонка Обретенова. Разбира се, основания за сравняване между двете жени няма и не може да има. А и самата Парашкева никога не е искала да бъде известна личност.Тя и съпругът й са силно религиозни и са протестанти. Това обаче не пречи техният син да заклейми религията като „опиум на народите“ и застанал на върха на властта, да нареди избиването на десетки свещеници от различни религии.
Има неща от младежките години на бъдещия вожд, които старателно се премълчават. Едно от тях е, че като младеж един ден Гоше отива на неделната черковна служба доста почерпен.Това не било нещо необичайно, тъй като от доста рано отрочето на баба Парашкева става другар на алкохола и тютюна. По думите на съвременниците му Гошко пиел като казак и пушел като комин. И двете страсти той запазва до края на живота си. Влизайки в църквата, Георги седнал на най-задния ред, но вместо да седи тихо и кротко, започнал да обижда и ругае свещеника и миряните.
За беда отецът бил избрал за неделна проповед точно вредата от алкохола, което предизвикало гнева на пияния младеж. Попът търпял поведението му, но накрая не издържал, напуснал амвона и като хванал за яката пияния младеж, с шамари и ритници го изхвърлил навън. „Един ден, когато порасна, аз ще запаля всички черкви, ще видите вие“, крещял отвън опозореният Георги.
И както става ясно от историята, за малко да изпълни заканата си. Всъщност той решил да не чака, докато порасне, а още на другия ден с камъни направил на сол прозорците на Божия дом. Този момент от биографията на „Вожда“ и „Учителя“ обаче в продължение на половин век се пази като най-строга тайна от българската историческа наука и художествената литература.
Биографите на Димитров някак пропускат детските и младежките му години, като най-често историята за героичния му живот почва от момента, в който през 1894 г. едва 12-годишен става член на Централния работнически печатарски синдикат. А на следващата година е избран за председател на стачния комитет на чираците от печатарския бранш. От този период има една също малко известна случка.
Печатар
При нея младият словослагател се опитва тайно от шефовете на печатницата да свали от вече набрания вестник статия на министър-председателя д-р Васил Радославов. Опитът му обаче не минава. През 1902 г. 20-годишният Георги Димитров става член на БРСДП и това е един от основните моменти в биографията му, на който се акцентира над половин век. Ориентира се към фракцията на тесните социалисти начело с Димитър Благоев – Дядото.
Не може да се отрече, че през следващите няколко години Димитров води активна дейност и успява да създаде десетки партийни клубове в Софийско и Пернишко. Усилията му са забелязани и възнаградени, като през 1909 г. той е избран в ЦК на БРСДП. От тези години започват и арестите му от полицията.
Дела
През 1913 г. Георги Димитров е избран за депутат и е най-младият в XVI-ия парламент. Според биографите той е и най-младият работнически депутат на Балканите. През 1918 г. комунистът е осъден за втори път, този път от военен съд. Случката, заради която получава присъдата, в годините на соца бе доведена до степен на легендаризиране в учебниците по литература.
Докато пътувал в първа класа на влака като депутат, Димитров става свидетел как офицер гони от вагона ранен войник. Димитров влиза в спор с офицера, заради което е признат за виновен по обвинение в подбуждане на бунт сред военнослужещите. Осъден е на 3 години затвор и след като депутатският му имунитет е свален, е отведен в Централния софийски затвор.
Там обаче лежи само три месеца и половина и през декември 1918 г. е освободен след обявената обща политическа амнистия в България. Две години по-късно обаче той отново се озовава в затвора, след като с Васил Коларов се опитват нелегално да заминат за Съветския съюз да участват на Втория конгрес на Коминтерна. Заловени са от румънската брегова охрана и след тримесечен престой в ареста са върнати в България.
Шило в торба не стои и месец-два по-късно по време на митинг той получава нови обвинения за опит за убийство на държавен служител и подбудителство към бунт. За да се спаси от поредния арест, Димитров е принуден спешно да си събере багажа и да напусне веднага България. В Европа, далеч от българската полиция, той истински се развихря. Участва в конгресите на някои от европейските компартии и на Балканската комунистическа федерация. През март 1921 г. българинът пристига в Петроград, където за пръв път се среща с Ленин и Сталин.
Въстанието
Едно от противоречивите мнения за дейността на Георги Димитров е свързано с участието му в подготовката на Септемврийското въстание от 1923 г. Вместо да останат в България и да ръководят въстанието, двамата с Васил Коларов позорно бягат в Югославия, а оттам във Виена, където Димитров оглавява Задграничния комитет на БКП т.с. Заради участието си в организирането на Септемврийското въстание Димитров получава задочна смъртна присъда в България. През следващите 10 години той пътува често между Европа и СССР.
„Черешката на тортата“ в партийната биография на Георги Димитров е арестуването му на 9 март 1933 г. в Берлин и обвиняването му в подпалването на Райхстага. С него са арестувани още двама партийни функционери – Благой Попов и Васил Танев. Цели 50 години представянето на Димитров на Лайпцигския процес беше обявявано за подвиг от комунистическите идеолози. В действителност Димитров, Попов и Танев са освободени не като признати за невинни, а заради липсата на достатъчно доказателства за вината им.
Сред освобождаването им от затвора тримата българи отлитат със специален самолет за Москва. Там съдбата на Попов и Танев е доста интересна, но не е обект на тази статия. Що се отнася до Димитров, в съветската столица той е посрещнат като герой. През 1935 г. е избран за председател на Коминтерна. Следващите години българинът прекарва в СССР, където се стреми да е верен на Сталин.След края на Втората световна война и преврата в България на 9 септември 1944 г. Георги Димитров застава начело на българската държава и я управлява от Москва. В този период обаче той прави една грешна стъпка, като застава на страната на Тито и защитава идеята за Балканска българско-югославска федерация. За това е подложен на унищожителна критика от Сталин. През 1945 г. Димитров се връща в България след 22 години отсъствие. Избран е за депутат и за министър-председател.
Здраве
От началото на 1949 г. здравето на Георги Димитров рязко се влошава. Той се оплаква от болки в корема и обездвижване на левия крак. Лекува се в санаториума „Барвиха“ в Москва, където лекарите поставят диагноза захарен диабет и цироза.
През март той отново е настанен в санаториума, където 4 месеца по-късно умира. Няколко дни преди смъртта си българинът е посетен от Сталин и двамата имат жесток конфликт. Според български медици в кръвта на Димитров имало огромно количество живак. Каква е истината за смъртта на Вожда едва ли някога ще стане ясно.
Източник:Телеграф
Ние имахме шанс. Имахме шанса да живеем във време, когато всичко към нас беше естествено, в това число хубостта.
Погледнете идеала за хубост тогава и през днешния ден:
Жените от 50-те са били късметлийки!
Да си роден през 50-те години на 20 век е същински шанс. Хората тогава съумяха да живеят в епохата на разцвет на всичко естествено.
Една от характерностите на този интервал е естествената хубост на дамите.
За разлика от днешния свят, където козметиката и пластичната хирургия основават изкуствени облици, през 50-те години хубостта е естествена. Нашите майки, в случай че въобще са го употребявали, са употребявали минимално количество козметика, червило и серпантина.
А какви бяха фамилиите тогава! Семейството играеше централна роля в нашето общество и ние постоянно прекарвахме време дружно като семейство, наслаждавайки се на компанията на другия.
Без разпръскване с електронни устройства и обществени мрежи.
Големи късметлии сме, че хванахме време, когато животът бе доста по-простичък, само че в това време по-богат на естествени и действителни моменти.
На мен ми липсва това време. А на вас?
Ще бъдем доста признателни за вашите фотоси на вашите майки или семейство от това време в мненията!
Източник: svobodnazona.com
8:44AdminЛЮБОПИТНОNo comments
На крокодил, отглеждан в специално направена дупка в столичния квартал "Ботунец", се натъкнаха общински служители, отзовали се на сигнал за незаконна сеч в района.
Собственикът твърди, че е цирков артист и разполага с всички необходими документи, а територията, на която е изкопан т. нар. басейн, е частна собственост.
Според кмета на район "Кремиковци" Лилия Донкова обаче басейнът, който крокодилът е обитавал, е изграден върху част от общински имот.
Освен това общинските служители установили и незаконно отсечени осем дървета, както и нерегламентирано поставени контейнери, предадоха NOVA и bTV.
Предстои Регионалната инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) да направи проверка по случая. Донкова е сезирала и Българската агенция по безопаност на храните."Не може да съобщим подробности, на място има специалист херпетолог, който ще определи какъв точно вид е животното, дали има документи и дали е разрешено отглеждането му в домашни условия", казаха от РИОСВ - София за БТА.
Източник:btvnovinite.bg
