Това сочат данните на Европейската комисия от "Здравния профил за България" за 2017 г.

Във Втора градска болница от 9 до 12 ч. всеки желаещ може да изследва едно от токсичните вещества, което се приема с цигарите, а именно въглероден монооксид. Желаещите ще имат възможност и да осъществят консултация за отказ от тютюнопушене.

„Въглеродният монооксид се свързва с хемоглобина и му пречи да отнесе кислорода до всички тъкани и органи, в резултат на което организмът страда за кислород”, обясни д-р София Ангелова.
Когато се пуши наргиле се приема по-голямо количество въглероден монооксид и така се стига до това деца да припадат.

Популярни личности застанаха зад кампанията. Един от тях е синът на Михаил Белчев - Константин Белчев. „Няма как да не подкрепя нещо толкова важно за младите хора. С пушенето прекъсвате пътя на мечтите си”, каза той.
По  данни на Европейската комисия разпространението на тютюнопушенето сред българското население е най-високо в ЕС и е с почти 7% над средното за ЕС.

Равнищата на тютюнопушене сред младежите са сходни - разпространението на тютюнопушенето сред 15-годишните момчета е второто най-високо в ЕС (21% след Хърватия), докато 30% от 15-годишните момичета са редовни пушачи, което е най-високото равнище в ЕС.
Тютюнопушенето влияе негативно върху репродуктивната функция при младите хора и децата. В България 13,5% от всички болести и 12,4% от смъртните случаи са резултат на тютюнопушене.


Една от най-необяснимите находки по нашите земи се намира в Сърнена Средна гора. Представлява огромен каменен котел с диаметър 1,5 метра. Мястото е известно като Светилището Кутела или Чашата на великаните. Намира се в землището на село Розовец в пловдивската община Брезово. Историята на откриването му е свързана с основателите на археологията у нас след Освобождението – братята Шкорпил, чехи. Местните търсачи на съкровища сами ги отвели до светилището между върховете Русарето и Голяма Шипковица.

Има много версии за предназначението на каменния котел. Автори като руския професор Мулдашев твърдят, че преди сегашната цивилизация на Земята е имало далеч по-развита в технологично отношение цивилизация. Нейните представители са били великани в сравнение с нас, като са достигали до 10-12 метра. Затова е твърде възможно именно такива великани да са си служели с каменния котел от Средна гора, както и да са автори на светилища като Вратата на Богинята майка или много от другите мегалити по нашите земи.

В подкрепа на подобна хипотеза е и изгледът на намиращия се на около 30 метра от каменния котел друг мегалит. Той твърде много наподобява египетския сфинкс, въпреки че следите на времето значително са го разрушили./Ретро.бг/

Той е дело на режисьора Вячеслав Котьоночкин и беше излъчван в периода 1969 – 1986 г. Допълнителни серии пък са направени през 1993 и 2006 г.

За съжаление днес малките деца не познават тази истинска филмова класика с интересна история и любими герои. Вместо това са принудени да гледат филмчета с разни чудовища и то най-често на телефоните си.

За тях ще напомня, че „Ну, погоди!” разказва за Вълка, който иска да хване Заека, за да го изяде, но все не успява. За разлика от американската анимация с Том и Джери, тук Заекът не върти подли номера на Вълка, а вместо това е добродушен, понякога дори наивен, и винаги е готов да помогне на Вълка в беда. Другото прекрасно анимационно филмче беше топлата история за Чебурашка и Крокодила Гена. За първи път Чебурашка се появява всъщност като герой от книгата „Крокодилът Гена и неговите приятели” на Едуард Успенски.

Любопитно е, че и на двата сериала са посветени пощенска марки, издадени в СССР. А на четиримата легендарни герои дори са издигнати паметници.

Ще бъде добре, ако днес някоя телевизия излъчи отново тези два сериала, които мисля ще са интересни и за днешните деца.

Ваня Стефанова, Стара Загора

Световно неизвестната Нели Стефанова посегна на Иван Вазов. Наплюнчи червения молив и перифразира „Под игото“. Но нейното е направо нищо пред пасквила, скалъпен от комунисти още през 1920 г. с активното участие на Георги Димитров и прочетен в НС от Митьо Станев
Най-българският роман в националната ни литература излезе в осакатена версия. Около 6000 думи и изрази са ампутирани и заменени с езикови протези. 

Гняв и възмущение  заради модернизирано издание на “Под игото”. Ятаганът например вече е сабя, но има и пропуски. Омразата на поробителите трябваше да е „хейт“, а башибозукът да са „килъри“. Което щеше още да приближи романа до модерния прочит. Това е историческата мисията на реформаторката Нели. „Под игото“ да влиза в ушите на младите като „Властелинът на пръстените“. Андрей Слабаков попиля “преводачката” на “Под игото”.

Гаврата с Иван Вазов не е от днес, пише в. Труд. Скудоумието среща поета още преди столетие. Тогава комунистите съчиниха пасквил срещу него. Червен депутат прочете хулата от високата трибуна на Народното събрание. Вазов беше поруган и отречен. На 22 юни 1920 г. в камарата е внесено следното РЕШЕНИЕ за национално дарение на народния поет Иван Вазов по случай на двойния юбилей на поета Иван Вазов – 50-годишнината от книжовната му дейност и 70-годишнината от рождението му . Българският народ, ценейки високо заслугите към отечествената книжнина, култура и общественост на своя велик син, провъзгласява го за народен поет и в знак на признателност определя му едновременно дарение от сто хиляди лева. Забележка. Това дарение и цялото имотно състояние на Иван Вазов, както и той сам лично, се освобождават от всякакви данъци и повинности, пише в решението.

„Моля ви да гласувате това предложение единодушно и без всякакви дебати на едно четене“, призовава депутатите министърът на просвещението Стоян Омарчевски. Както всеки нормален българин, той е убеден, че заслугите на Вазов към отечеството не се нуждаят от разисквания, доказани са от самата история. Министърът на просвещението Стоян Омарчевски връчва поздравителен адрес на юбиляря.

Комунистите обаче са особена порода индивиди. Тяхната парламентарна група е подготвила бомба, която да взриви жеста на признателност към народния поет. Една седмица преди въпросното заседание група червени бърка черен катран, за да оцапа Вазов. В творческия колектив са майстори на отровния език като Георги Димитров, Христо Кабакчиев и Ламби Кандев.

Резултатът е злостен пасквил срещу юбиляря. За четец е определен Митьо Станев от старозагорското село Карабурун, сега Знаменосец.  Митьо се е записал за изказване и председателят му дава думата. Ораторът я подхваща тънко, леко и издалеко. „Ние – казва той, – парламентарната група на Българската комунистическа партия и цялата партия, нямаме нищо против изкуството в неговите разклонения: поезия, скулптура, художество. Ние не можем да имаме нищо против носителите на това изкуство.“ „Трябва само да бъде червено боядисано“, уточнява от място земеделският депутат Христо Манолов и допълва: „Ние, казах – натъртва Митьо, – не можем да имаме нищо против носителите на това изкуство, също така и против талантите и способностите на нашите поети и специално на Вазова.

Но за нас съществува друг един въпрос; той е въпросът: на кого днес служи изкуството?“. „На буржоазията!“, отговарят му от земеделското мнозинство. Митьо се съгласява и продължава да ниже коминтерновски фрази за ролята на изкуството. „Думата е за Вазова, а не за изкуството“, опитва се да насочи мисълта му Никола Пъдарев. „Аз ще дойда и до него“, обещава глашатаят от Карабурун и движи пръст по това, което са му написали: „Какво представлява днес изкуството в цяла Европа? То днес служи на чувствата на умирающата буржоазна класа, която залязва, която захожда и то се е обърнало на едно песнопение на щенията, на плътските щения, ако искате, на тази класа. Вземете тъй наречените модернисти и вие ще видите, че те възпяват именно доволството, възпяват стремежите в грубочувствената област на днешната класа.“ „Какво общо има Вазов с модернистите?“, чуди се Минчо Дилянов. Нищо обаче не може да отклони Митьо от червената нишка, която следва. В един момент той признава, че Иван Вазов не е лишен от талант. „Обаче – прави завой четецът – българската поезия в продължение на 30 и повече години е била в услуга на българската буржоазия и като мотив на българската поезия е служило най-много възпяването на националните идеали на България…“ „Значи „Под игото“ е буржоазно творение? Срамота!“, прекъсва го Ангел Янев.

 „…А възпяване на националните идеали на България – то значи възпяване на завоевателната политика на българската буржоазия“, надвиква го Митьо. „Съвършено вярно! Чухте ли сега?“, скача Христо Кабакчиев, който е автор точно на този пасаж. „То значи – продължава Митьо, – че поезията у нас се е поставила в услуга на стремежите на българската буржоазия и е служила в продължение на много години на българската буржоазия. В последните войни тя се изрази в една много очебийна, много ярка форма. Тази идея в нашата поезия се изрази в последните години в един шовинизъм.“ „Бесен“, провиква се Кабакчиев от яд, че е пропуснал да сложи епитета в текста. Тук пледоарията на комунистите прелива в сравнителното литературознание.

Иван Вазов е изправен до стената редом с Кирил Христов и Любомир Бобевски. Двамата са автори на патриотични творби по време на войните за национално обединение. „Е добре, Вазов – нека го признаем – слага ръка на сърцето си Митьо – не стана тъй груб изразител на тази идея, не я прояви в такава форма, както Кирил Христов и Бобевски, но Вазов е генералисимусът на българския национализъм в областта на поезията – това може да се докаже.“ И ораторът започва да доказва с цитати от книгите на поета. За да изкара бялото черно, Митьо Станев рецитира стихотворението „Пред Бялото море“: Привет вам, класични талази, привет вам от наший Балкан! Не идем кат гости на вази, а стигаме скъпий си блян. „Кой блян сме достигнали ние, кой блян достигна българският народ? Какъв е този блян: блян на българския трудящ се народ или блян на българската буржоазия?“, заслюнчва се от гняв Митьо. Ламби Кандев тича и му носи кърпичка да се избърше, за да даде верния отговор: „Всичко това са идеали на българската буржоазия и тези блянове са възпети от нашите поети, те са възпети и от първия български поет Вазов.“ Вече извън парламента Георги Бакалов ни учи как правилно да четем поета: „Ако искаме да разберем отношението на Вазова към социализма и карикатурните фигури, които той дава в своите произведения за социалисти, ние обезателно трябва да имаме предвид класовия характер на неговата поезия, нейната еснафска същност.“ Това е положението!

Източник:www.zarata.info


Някога,преди не чак-толкова много години,беше така:

Имаше квартални сладкарнички, а вечер след 10.30  в ресторантите започваха да гасят лампите, за да изгонят клиентите.
На тези с дългите коси и бради не им сервираха, освен ако не докажеха по някакъв начин, че са художници.


Менюто на ресторантите се състоеше от кебапчета, пържоли, кюфтета на скара, шишчета и комбинация от всичко изброено, което се наричаше мешана скара.



Скарата беше топла, но и бирата беше топла. Още по-топла беше лимонадата, но кой ли пък пиеше лимонада в кръчмата.

Сватбената рокля е едно от последните неща, за които Яна се е тревожила в дните преди да сключи брак с приятеля си Манол. За разлика от нея Николина е била готова дори да поеме риск за сигурността си, за да се сдобие с мечтаната бяла рокля за сватбата си с Богомил.
Снимки от сватбите на Николина и Богомил (вляво) и на Яна и Манол

Сватбените тържества и на двете жени са проведени в България. Каква е разликата тогава? Отговорът се крие в изминалия половин век от едната сватба до другата, както и в различните условия тогава и днес.



Как се купува сватбена рокля тогава и днес?
29-годишната Яна Савова и 31-годишният Манол Гибришев са двойка от години и неведнъж са обсъждали възможността да сключат брак. „Не очаквах обаче тези разговори да доведат до класическо предложение“, споделя Яна. Манол ѝ предлага брак около Нова година. Сватбата е насрочена за август 2019 г.

Идея на Яна е сватбата да бъде край морето и двойката избира Синеморец. „Винаги сме искали сватбата ни да бъде интересна, да бъде забавна“, казва Яна. И при организацията роклята остава на заден план.


Преди половин век продавачите често отговарят с “няма”
Половин век по-рано обаче е различно. Магазините са държавни, продават се еднотипни стоки, а на продавачите често им се налага да отговарят с “няма”. Намирането на желаната дреха не е лесно. Затова Николина Янева надълго и нашироко разказва приключенията си около сдобиването с бялата рокля, която е носела в сватбения си ден.

Учителката по български език и шофьорът Богомил Петров се познават от години, преди той да се осмели да поиска ръката ѝ. Когато той го прави, а тя и осиновителите ѝ се съгласяват, роднините на бъдещите младоженци започват приготовления за сватбата, проведена на 15 декември 1968 г. Особено важна за бъдещата булка е сватбената рокля.

image1 (9K)
Трябва валута за ГДР
Няколко месеца преди сватбата си Николина и нейни роднини получават разрешение да посетят ГДР. Те придружават неин братовчед, който е съдия на международно спортно състезание. Заради забраната да се изнася валута над определена стойност, младите хора скрили пари в сапун, за да може всеки да си купи по нещо от Берлин.

23-годишната учителка, на която ѝ предстои да се омъжи за Богомил, иска да използва рядката възможност, за да си купи рокля. „За пръв път там и тогава видях такъв магазин – на три етажа и в него има дрехи, обувки, храна… От там си купих къса бяла рокля“, спомня си Николина*, сега на 74 години.

„Преди сватбата казах, че ако не се намери плат за дълга рокля с тюл, ще се женя през декември с късата рокля“, разказва през смях Николина. Такъв плат обаче може да се намери само в магазин “Кореком”**, в който се пазарува само с конвертируеми валути като американски долар.

В България по това време обаче не е разрешено свободно притежание на чужда валута. Затова всичките роднини на Николина събират кой каквото е имал, за да може младата учителка да купи плат за булчинската рокля. Платът е купен дни преди сватбата. „Отидохме при позната шивачка в село Бела вода. Платовете дадохме в сряда, роклята беше скроена и ушита до петък. Сватбата беше в неделя“.

А обувките?
През 1968 г. булката Николина получава подарък от съпруга на сестрата на младоженеца. Той работи като международен шофьор и малко преди сватбата е в Италия, откъдето й купува обувки. „Тогава това беше нещо специално. Никой не носеше такива обувки, особено в селото.“, спомня си тя.

Да се върнем обратно в 2019 г. Булката Яна най-малко е мислила за рокля и обувки. Тя работи в сферата на маркетинга и признава, че не е имала време, което да отдели за търсене на сватбена рокля. „Не обикалях по магазините, нито търсих в интернет.“ Роклята ѝ е ушита от шивачка, препоръчана от майка ѝ. „Просто се запознах с нея, допадна ми и ѝ се доверих“, разказа младата жена.

През 2019 г. роклята за сватбата често се определя като дреболия
Всеки път, когато я попитам за сватбената ѝ рокля, тя отклонява разговора към други детайли от организацията на сватбата. Роклята тя определя като „дреболия“. „Сменях работата, имаше много неща, които се случваха в този период и нямах време за подобни дреболии.“ За Яна основно изискване е обувките за сватбата да са удобни. „Исках да знам, че мога да ги изтупам лесно, когато вътре влезе пясък. Затова си купих най-обикновени ниски платнени обувки. Сватбата беше на плажа и удобството беше водещото за моя избор.“

Да имаш и да нямаш избор
Сватбата на Николина и Богомил се провежда на 15 декември 1968 г. в читалището в тогавашното село Върба (сега квартал на гр. Радомир), а на следващия ден продължава в родното село на Богомил, Сирищник. „Много хора дойдоха. На сватби целите села идваха да празнуват“, разказва тя.

Яна и Манол сключват брак на 17 август 2019 г. в Синеморец. На сватбата им също идват много приятели. И то след като се е наложило да съкратят списъка с гости, за да се вместят в приемлив бюджет. За огранизацията помага професията на Манол – той се занимава с организация на събития. „Той и колегите му имат необходимите контакти на хора, които да предоставят тенти, маси, столове, покривки, чаши дори… Цялата организация беше в нашите ръце, по-точно в неговите.“

И двете двойки не сключват църковен брак. За Яна и Манол това е личен избор. Николина и Богомил обаче не са имали избор. „Бихме сключили и църковен брак, но тогава не можеше даже да се говори за това“, споделя Николина. Комунистическият режим в България отхвърля почитането на религията и спазването на религиозни обичаи, затова църковен брак се сключва рядко и най-вече тайно.

И двете двойки не сключват граждански брак в деня на празника. При Яна и Манол, които подписват в София преди да тръгнат за Синеморец, отново става дума за добре обмислено решение. Докато Николина и Богомил са принудени да отлагат чак до ноември следващата година, малко преди раждането на първата им дъщеря. „Денят на сватбата беше къс, нямаше време да ходим в общината. После отидохме, а писали в паспорта Богомил “женен”. И ни казват „Не може да се ожените, докато на момчето не му дадат развод“. Третия път кумът не дойде, той беше шофьор и закъсня. Чак от четвъртия опит подписахме“, спомня си 74-годишната жена с усмивка.

* Николина е баба на авторката на текста.

** “Кореком” е верига от безмитни магазини, работещи със свободно конвертируема чужда валута в България от 1960-те до 1990-те години.

/Елица Симеонова/ www.svobodnaevropa.bg,

Ако отидете в един дом за сираци, децата в него няма да ви кажат какво се случва там. Вътре те са зависими от възпитатели и директори. Но един ден те излизат навън и разказват истината за домовете. Разказват тези, които са успели да се интегрират в обществото, които вече не се страхуват, че някой ще си отмъсти. У нас „сираци“ е неправилна дума – това са деца с родители, оставени да ги гледа държавата. Трябва да знаете какво се е случвало с тези пораснали деца, докато вие сте се опитвали да дарявате домовете за сираци, да бъдете добри на Коледа, изпращайки съобщения на кратки номера и да се грижите за собствените си деца.

От малък съм дете на държавата.

Вече съм на 21 г.

Оставен съм от родителите си веднага след раждането ми. Всичките ми изминали 18 години прекарвам в различни домове в България. Знам имената на биологичната си майка от акта си за раждане, но нито системата ми позволява да я намеря, нито аз искам да я търся. За мен това е жена, която ми е дала живот, но в първите 18 години от мен никак не е бях сигурен дали това живеене си заслужава до ден днешен.

Детството ми е истински сценарий за филм на ужасите. Филм, който за съжаление не е уникален за дете, пораснало в български дом за сираци. Не искам да имам детски спомени, но те се връщат винаги.Смело мога да твърдя, че е успях да ги потисна много дълбоко в съзнанието ми, но до ден днешен е много трудно.

Смятам, че ако те (спомените) изплуват, неминуемо ще стана лош човек. Живота в домове наричам просто отвратителен. Свързвам го с липса: на дрехи, обувки, храна, възпитание, внимание, загриженост. Никой не се занимава с теб. В такива пансиони децата са същества, които вегетират.

Помня глада. Помня как отивах да си поискам допълнително ядене, но мои се отказваше.. От малък обаче съм бунтар и в онзи момент започвам да викам, че искам още храна, защото виждах, че има останала. Не поучавах храна, а получавах бой от по-големи момчета в дома. След години изводът, който правя от такива мой спомени е, че домовете са огледало на държавата ни – „за големите има, а за малките не“.

Най-страшното, което аз никога няма да мога през животът си да забравя е – изнасилванията в домовете. Големите момчета влизат нощно време в стаите на малките момчета и момичета и блудстват с тях. Когато бях на 6 години по-големия от мен който спеше в моята ставя Любо ме изнасили за пръв път. Тогава умрях вътрешно. В продължение на месеци всяка вечер усещах болката защото той не се спираше, а всяка вечер ме караше и заплашваше сила и продължаваше да ме изнасилва.

За длъжността „възпитател“ обяснявам, че тези хора са по-лоши и от нас децата – имало е случаи, когато дори аз съм ставал неволен свидетел на служителите на дома как се гаврят с деца. Всички бяха наясно какво се случва, но никой не си направи труда да вземе мерки. Порасналите деца в един дом са необходими на възпитателите, за да им помагат да се спазва „реда“. Още се будя нощем, защото сънувам писъците – безпомощните викове на малките деца, които изпитват непосилна болка. Отчаяни викове на невръстни същества, които разбират малко, но достатъчно за да знаят, че никой няма да се отзове и да им помогне. Нощем в дома, в който аз прекарах по-голямата част от живота си, е имаше горе-долу 80 деца и един възпитател – естествено, че всеки можеше да прави каквото си поиска.

Проституция, кражби, изнасилвания, търговия с дарения… И всичко това се покрива, когато дойде време за посещения, дарители, инспекции, медии. Толкова добре се прикрива, че хората, които идват, остават с впечатление, че на тези дечица нищо освен мама и татко не им липсва. А децата не си и помислят, че могат да разкажат на някой непознат какво се случва всъщност – първо защото едва ли някой ще им повярва, второ – защото така ще си навлекат гнева и на възпитателите и на по-големите.

Аз Тодор Стефанов никога не е съм получавал коледен подарък или поне не докато бях „дете на държавата“. Даренията бяха купища, но нищо, включително шоколадите, не е стигало до нас децата. Всичко се е разграбвало от персонала или за лично ползване, или за разпродаване в местните магазинчета. Заради порочните практики, на които е бях цял живот свидетел цели 21 години не вярвам, че е възможно да имам хубав и нормален дом за сираци. Не вярвам, че някой някога е направил нещо хубаво за децата, лишени от родителска грижа. Не разбирам телевизионните кампании в подкрепа на сираци. Помощите не стигат до децата, затова по-добре не помагайте!

Ако днес направя „среща“ с майка си, ще кажа, че дори да има други деца, тя не е достойна да се нарича майка. Зная, че тя е от ромски произход и отрича да произхожда от нея. Аз не съм циганин,. Аз съм успял да се възпитам, да стана честен човек, човек с достойнство и съвест. Аз не съм син на някаква циганка.

Домове не за сираци, а за престъпници и курви.

Това е заключението ми за институциите и за децата, които растат в тях. Аз не познавам много хора като себе си. Такива, които са успели да се откъснат, да избягат и да започнат съвсем на чисто, новородени хора. Повечето ми братя по съдба излизат от домовете и влизат в затвора. Аз не ги обвинявам, защото представата им за живота е объркана. В дома никой на нищо не ги е научил. Те нямат мярка за нормалност, за добро и зло. Тези, на които не им се краде, ровят по кофите и просят по улиците.

Някак аз е избягах от тези перспективи. На 18 ме изгониха от дома, защото е буен и не се съгласява с „порядките“.

Днес съм на 21 години. Здрав и силен човек съм, който си е създал моя собствена легенда. За новите ми приятели и познати не съм израснал като нормално дете, в нормално семейство, с нормално минало. Аз не желая да си спомням истинското минало още по-малко да разказвам за него. Не искам хората да ме съжаляват и подценяват. Аз вече съм е един от тях. Имам сериозна връзка. Занимава се със собствен малък бизнес сайт за новини (журналистика) и живея в София. Гордея се, че съвсем сам и с двете си ръце е успях да изплува, и да си съградя мой живот, който ми харесва. Не се оплаквам за нищо, но искам да продължа да се развивам. Вече имам приятели, има хора на които разчитам, въпреки че никога няма да им се доверя докрай.

Отричам миналото му да продължава да ми влияе силно, единствено спомените. Научих се е да живея в днешния ден с мисъл за утре. Но не искам да имам свои деца. Страхувам се да създам семейство. Институциите ме увериха завинаги. Ако имам дете, искам то да има всичко. А сираците раждат сираци. Страх ме е, че на детето ми може да се случи една стотна от това, което аз съм преживял. Никое дете не заслужава такъв живот. Затова е по-добре изобщо да не се ражда… Някои хора не трябва да имат деца, защото са по-лоши и по-глупави от животните. И защото животът на техните деца ще бъде е по-черен от смъртта.

Автор: Тодор СТЕФАНОВ/svobodnoslovo.eu/


Спомняте ли си какви сериали имаше едно време!

Какви качествени филми с пълнокръвни герои и големи актьори! Стефан Данаилов беше майор Деянов в „На всеки километър”, Вячеслав Тихонов беше Щирлиц – щандартенфюрер от СС и полковник от съветското разузнаване в „17 мига от пролетта”, Микеле Плачидо бе комисар Катани в „Октопод”, Васил Михайлов – „Капитан Петко Воевода”. Гледахме  „Клавдий”, „Форсайтови”, „Жената зад щанда”, „Болница на края на града” – истински телевизионни класики.

Едно време всички улици опустяваха, когато почваше „Богат беден” с Ник Нолт. Същото се случваше и преди чешкия сериал  „Жената зад щанда” – трогателна история за една обикновена продавачка в голям магазин, чиито епизоди следяхме със затаен дъх. После се появи сръбският хит „Горещ вятър” с прекрасния Любиша Самарджич, а всички си припявахме култовата песен от филма. Не след дълго излъчиха и космическата одисея „Седморката на Блейк”. Тогава стана популярна думата „телепортиране”. От „Шогун” пък научихме какво е „сепуко”. Бяхме влюбени в отец Ралф /Ричард Чембърлейн/ от „Птиците умират сами”.

Първата латиноамериканска сапунка, която се превърна в класика за българските домакини, беше „Робинята Изаура” с Кораима Торес и Освалдо Риос. Ех, как обичахме Изаура и как мразехме Леонсио.

И българските сериали бяха на ниво, не копия на американски филми с еднопланови герои и актьори, които сричат и рецитират.
А днес сме принудени да гледаме „Листопад”, „Кьосем”, „Пепел от рози”, „Твоят мой живот” и да пъшкаме по Ахмед, Шевкет и Али Ръза. Падението е тотално.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив