През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей. Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирши.

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара, бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кориандър и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.

Освен „Болярския салам” месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Сред „структурните” колбаси имало и един, който вместо до 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали, били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната.

Михаил Михалев/Ретро.бг/

Ангелите-пазители често изпращат съобщения на хората, като им показват специфични последователности от числа. Те правят това по два начина.

Лекичко ви прошепват в ухото, така че се сепвате и поглеждате часовника или някакво място, където е изписан набор от цифри – обикновено те са три на брой и са еднакви.


Другият начин е да ви накарат да погледнете нещо точно пред себе си – например номера на колата, която е пред вашата, докато шофирате.

По този начин вашият ангел-хранител ви предава някакви послания. Ако се затруднявате в тълкуването на цифрите, от които всяка има своето значение, помолете ангела ви да ви обясни какво точно иска да ви каже и ще видите нова комбинация от цифри.

Комбинацията 111 означава следното: концентрирайте се върху мислите си и се убедете, че мислите само за това, за което искате да размишлявате.

Тази последователност означава, че пред вас се отварят големи възможности, което ще разберете в най-скоро време. Важно е да сте концентрирани и да се възползвате от момента.

222 – работете над идеите си, защото така ще успеете бързо да постигнете това, към което се стремите. Мислете само позитивно.

333 – можете да разчитате на помощ свише във всяко едно отношение, стига да сте добронамерени към хората около вас и да не се възползвате от слабостите им във ваша изгода.

444 – не трябва да се чувствате изоставени, защото вашият ангел-хранител бди над вас и ще ви помогне да излезете от ситуацията, от която мислите, че няма изход.

555 – пригответе се за голяма промяна в живота ви. Запазете спокойствие и се пригответе за нещо, което ще промени живота в в положителна насока.

„Избягах на първия месец от ягодовата плантация под парници, живях сред 55 робини, превиващи гръб под найлона, сред подвиквания от „надзирател“, който обикаля с кола из редовете. Издържах един месец. Жестока мизерия, унижения и безжалостна експлоатация, обстановка каквато не бях виждала. Спаси ме от тотално побъркване само силата на духа ми и младостта ми, така започва разказа си 26 -годишната висшистка Марчела, от Благоевград, която се завърна от Испания. Тя отишла там, прогонена от безработицата да бере ягоди, за да обезпечи съществуването си поне няколко месеца. Разказът и е потресаващ, а кадрите, които тя предоставя, са шокиращи. Марчела е направила видео, озаглавено:“Добре дошли в ада“, в което тя показва мястото, където били настанени 55 жени от различни възрасти и етноси. Ето разказът й, публикуван в struma.com: С приятелката ми решихме да си намерим сезонна работа, за да припечелим някой лев, чухме, че в село близо до Малага набират работнички за бране на ягоди и не мислихме много, тръгнахме незабавно. Пристигнахме в селото и очаквахме да ни настанят в самото село, обаче не. С микробус, натъпкани като сардели 50 жени, бяхме закарани навътре в полето, около нас нямаше абсолютно нищо, само едни дълги редове с ягоди, покрити с найлони и няколко зловещи сгради. В стаи бяхме по 6 жени, стаи малки като кутийки с един прозорец. И понеже нямаше място за 6 легла, леглата бяха на два етажа, като в затвора. Отстрани на стената бяха поставени метални шкафове, които трябваше да изпълняват ролята на гардероби. Повярвайте ми, щях да припадна, задуших се, обзе ме клаустрофобия, но приятелката ми ме окуражаваше, че ще се стегнем и ще издържим, каквото и да се случи. Настанихме се. В стаята освен нас двете настаниха 4 жени от ромски произход, които идвали за пореден път. Само за един час, малката стая се превърна в още по тясна, когато всяка от шестте жени заизважда багажа си. Разгледах сградата и онемях. За 55 жени имаше само три тоалетни, три хладилника и ни предупредиха, че имаме по половин рафт място. На първия етаж имаше столова, където обядвахме и вечеряхме, кой каквото си има. На другия ден ни събудиха в 5 часа, предупредиха ни да си обуем ботушите и да се облечем топло. Всяка сутрин пред импровизиран офис висяхме почти 2 часа докато ни разпределят по редовете с ягоди. И следва големия ужас. С часове стоиш превит почти на две, нямаш право да се изправиш, да пиеш вода и да отидеш до тоалетна, без да ти е разрешил надзирателят. Все са ми казвали, че българите в чужбина са лоши, аз го видях с очите си. Нашият надзирател бе българин, който бе назначен от испанеца-собственик да ни контролира. И този като се беше взел на сериозно, подвикваше като хамалин и се държеше с нас като с роби, ругаейки ни с всевъзможни епитети. Работата бе тежка за жена. Бутахме колички на един неравен терен и ги вдигахме сами, натоварени с касетки с ягоди. Ако някоя от нас се огъне надзирателят я засипваше с обиди. Първият ден нито ядох, нито пих вода, само плаках над ягодите и се криех от другите. Не можех да избягам, защото бяхме далеч от всякакви комуникации, изолирани. Работихме по минимум 9 часа, а в последствие часовете се увеличиха до 12 часа, от 7 до 19 часа. След подобно прегъване под найлона, нямаш сили нито да ядеш, търсиш само начин да се изпънеш и легнеш. Ако събереш силички да се изкъпеш трябва да чакаш реда си най-малко час и половина, толкова, за да си сготвиш нещо на котлона и два пъти повече време, ако да се изпереш. Всичко това на фона на обкръжението от жени от различни възрасти и етноси, едни крещят, други не се къпят, трети са скандални. Мислех, че няма да оцелея в този ад. Имаше работнички, които идват за пореден път и като нас младички ни разказваха страховити истории, предупредиха ни да се отдалечаваме от къщата и да не се отделяме от групата, защото се случвали страшни неща. Миналата година полякиня, била изнасилена от трима мъже и убита захвърлена в ягодите. Това буквално ме шокира. Помислих си, какво ще каже майка ми, ако беше чула за това, дали щеше да ме пусне. Тежка работа, страшна експлоатация, не чувстваш собственото

Бог не е в храмовете, а в хората!

Разходете се по България, за да видите колко древни църкви се рушат, гният и се разпадат пред очите ни и тогава се правете на страдалци за „Нотр Дам“.

Построена е от хора, запалена е от хора и ще се възстанови от хора, а какво ще направят всички за изгорелите си безчувствени души?

Какво ще направим за живите горящи факли, които се запалиха пред парламента? Знам, че пак ще кажете, че обръщам всичко в политика, ами да обръщам го, защото мразя лицемерието, неправдата и фалшивите постановки!

„Нотр Дам“ гори, „Нотр Дам“ гори, е и? Христос не е там, нито Дева Мария, те са във вас и се проявяват, когато сте честни и справедливи! Ако сега се появи Христос в друг образ и подобие, всички ревящи хванали свещичката в ръцете за пред камерата пак ще го разпнат…

Като е толкова важен католически храм, нямаше ли поставени вътре противопожарни аларми, пазачи или камери?

Скърбял бил Борисов, скърбял бил Цветанов, същите тези, които опростиха 8.2 млн. дългове на мюфтийството и отпуснаха 25 000, за ремонт за изгорели джамии, а за църквите бе господа, а за хората?

На ония свят няма да можете да подкупите Господ, ще си платите за всичко, което сте сторили …

Ива Иватта, Фейсбук

То има статут на универсален обяснителен механизъм за българските злочестини, твърди той

До ден-днешен този мит сплотява руската пета колона в България, която неуморно бди над интересите на путиновата олигархия, казва културният антрополог

Николай Цеков, "Дойче веле"

- Защо много българи – за разлика от гърците и сърбите, например – продължават да настояват, че в Османската империя предците им са били „под турско робство"?

Харалан Александров: Турското робство е свещена крава в масовото съзнание на българите. Спомням си как кметовете на няколко подбалкански градове като Карлово, Калофер и Копривщица реагираха панически на фалшивата новина, че „турското робство“ щяло да бъде извадено от новите учебници по история и организираха протест пред Министерски съвет. Попитах ги защо за тях е толкова важна тази метафора. Те ми отговориха буквално: “Ако го няма турското робство, всичко губи смисъл за нас.“ Оказва се, че конструктът „турско робство“ е далеч по-важен от историческата истина, тъй като функционира като фундамент на българската национална идентичност, формирана по време на Възраждането и ревностно поддържана до ден-днешен чрез институционализирани културни практики: образование, медии, киноиндустрия, местни традиции, политически ритуали и пр.


За да разберем гнева на феновете на „турското робство“, освен историческите факти трябва да вземем предвид и това, което в науките за човека се нарича „културна памет". Тя е напълно самостоятелно явление и представлява устойчив разказ за общото минало, който служи като обяснение за случващото се в настоящето. Според Ян Асман, виден германски изследовател на културната памет, един исторически мит може да има по-голяма тежест в колективното съзнание на общността, отколкото историческата истина, базирана на факти и документи. Оспорването на този разказ се приема като кощунствено действие, като посегателство върху сакралните фундаменти на колективната идентичност. За културната памет митът е по-истинен, по-верен от историческите факти.

- Откъде обаче метафората за „турското робство“ черпи енергия, за да се налага повече от век и половина над историческите факти?

- Тази метафора безспорно е изиграла важна роля в консолидирането на националното самосъзнание на българите и мобилизацията им в стремежа към независимост. Българите от онази славна епоха, които са подели борбата срещу “турското робство”, са били наясно, че става дума за метафора, защото са имали опит от първа ръка с живота под османска власт и са знаели какво означава роб и какво означава свободен човек. Роб означава индивид, лишен от елементарни човешки свободи като право на придвижване, собственост и стопанска инициатива и заставен пожизнено да работи без възнаграждение за господарите си. Българските поданици на Османската империя определено не попадат в тази категория. За културната памет обаче тези факти за без значение, защото „турското робство“ има статут на универсален обяснителен механизъм за българските злочестини.

Ние с лекота зачеркваме пет столетия от нашата история просто защото тя е протекла в рамките на Османската империя, за чието развитие българите имат съществен принос, особено през 19 век, когато българските елити се включват активно в стопанския и културния живот. Именно стопанското процъфтяване на българските земи в тази епоха допринася за появата и възхода на българското национално самосъзнание и борбата за национална автономия. Този безпристрастен прочит на историята често предизвиква негодувание, обвинения в родоотстъпничество и опит за „пренаписване“ на историята. Става ясно, че като “истинска” история се възприема не тази, която се е състояла в действителност, а трагично-героичният разказ, в който сме избрали да вярваме, защото ни предлага лесни и удобни обяснения. Продължаваме да робуваме (използвам думата като метафора) на идеологическите канони от 19 век, епохата на национално освободителните борби, които по необходимост конструират ситуацията в черно-бели краски. Ето защо не можем да се сърдим, че много българи отказват да видят нюансите и светлосенките на тази забележителна и противоречива епоха. Историческата наука – не историческата пропаганда – се опитва да бъде безпристрастна, докато културната памет винаги е пристрастна.

- Дали обаче метафората за „турското робство“ все пак няма реални исторически корени в неравноправното положение на българите в Османската империя?

- Няма никакво съмнение, че българите, както и останалите християни, са били втора категория поданици на империята в сравнение с мюсюлманите. От тях се очаквало да работят, да търгуват и да се замогват, за да плащат данъци и да издържат армията и администрацията, съставена от мюсюлмани. За да се освободят от данъчното бреме, част от нашите сънародници приемат исляма и получават съответните привилегии. Високата Порта обаче гарантира икономическата, културната и верската свобода на християните, понякога дори в противоречие с ислямските канони. Пример за това е султанският ферман от средата на 19 век, който разрешава българите да издигнат в центъра на османската столица импозантната църква „Св.Стефан“, която и до днес краси Истанбул. С модернизацията на османската държава българите получават все повече права, но не и правото на национално самоопределение, тоест на собствена държава.

Метафората за робството описва недоволството от това политическо състояние, а не юридическия и икономически статут на българите в империята, който е завиден. Когато по време на Руско-турската освободителна война руските войниците атакуват най-големите сгради в българските села и градове, те са изумени да открият, че това не са турски конаци, а български читалища. Да оставим настрана факта, че "поробените” българи имат значително по-висок стандарт и се радват на повече права и свободи, отколкото крепостните селяни в Русия. Що се отнася до същинското робство, тоест продаването и купуването на хора като стока, то е съществувало както в Руската, така и в Османската империя, но българите са били по-скоро от страната на купувачите.

В тази връзка мога да разкажа любопитната история за произхода на една моя позната. Нейният пра-прадядо, живял в средата на 19 век, не успял да се ожени в своето градче, защото имал лют нрав, изпокарал се с всички и никой не искал да му даде дъщеря си за жена. Освен че бил проклет, той бил и богат и един ден се зарекъл, че ще си намери чудна жена, каквато никой не е виждал. Той често пътувал по търговски дела из безбрежната Османска империя и след една такава командировка наистина се върнал с “црънка”, млада чернокожа жена, отвлечена от Африка, която бил купил на някакъв далечен пазар за роби. За всеобщо изумление жената научила български, родила му деца, отгледала ги и се грижила за тях и за мъжа си, а той въпреки лошотията си я обикнал и се отнасял към нея с голямо уважение. Според семейното предание, двамата живели дълго и щастливо и оставили многобройно потомство със смесена кръв.

- Разпространено е мнението, че привържениците на метафората за „турското робство" често пъти са представители на онези „патриотични" среди в България, които са не само проруски настроени, но и подкрепят сегашната власт в Москва. Защо е така?

- Защото тази метафора обслужва дневния ред на руския империализъм, сериозно оспорен от задълбочаващите се процеси на евроинтеграция на балканските държави. В исторически план митът за турското робство се ползва като оправдание както за прокарването на самодържавните интереси на царска Русия, така и за бруталното налагане на комунистическия режим от съветските окупатори и техните български слуги. До ден-днешен този мит сплотява руската пета колона в България, която неуморно бди над интересите на путиновата олигархия. Всичко това се вписва в стратегията на Кремъл да произведе символична приемственост между Руската федерация, наследница на съветския режим, и старата империя на Романовите, която е изтрита от лицето на земята с огън и кръв тъкмо от този режим.

Ако съществува някаква приемственост в политиката спрямо България на руските царе, на съветските диктатори и на посткомунистическата олигархия, то нейното съдържание несъмнено е в усилието да бъдем държани в унизителна зависимост и принуждавани да плащаме вечен “данък благодарност” на нашите освободители. Неотдавна един подпийнал и разнежен руснак в пристъп на откровеност сподели с мен, че въпреки нашата неблагодарност те продължават да ни обичат като малък брат, с когото са свързани по кръв, вяра и съдба. Те са наши традиционни освободители, и както някога са ни освободили от турско и от фашистко робство, сега са готови отново да ни освободят от натовско и европейско робство. Чакат само да осъзнаем грешката си, да ги повикаме - и те тутакси ще се отзоват. Тъй че когато взимаме важни решение за нашето бъдеще, е добре да не забравяме за тази великодушна и самоотвержена братска любов, която отново и отново се стоварва върху нас като проклятие.

Източник epicenter.bg


Пет стотинки в джоба, лимонада
и легенче с малка книжна лодка,
скъсани сандали, лятна радост,
динено фенерче, ластик, топка.

Снимка черно-бяла, синьо цвете,
марки и колекция от миди,
панаири, захарни петлета,
лексикон и шапка-невидимка.

Сок от бъз, филии с лютеница,
хвърчила, ваканции, вълшебства,
лястовици на ята по жиците...
Детство мое, мое свидно детство...

Ивелина Радионова

Юлска жега. Слънцето сипе отгоре огън. Огън пламти и отдолу, където къщите горят. Дори листо не трепва, тежка тишина се е разстлала над Гюнели махле (дн. Любенова махала). Тихо е. В  двора на красивата църква „Свети Великомъченик Георгий”, построена от местните жители през 1837 година,  се стелят трупове – обезобразени, разчленени, разхвърляни във всички посоки. 

В храма, разрушен, почернен и осквернен, човешките тела са едно върху друго, на камари. Зловещата тишина мирише на смърт. Така изглежда селото, което години по-късно ще бъде определено с думите „разбунен мегдан” и „вековна мъка”. Азмакът се влачи тежко, сигурно защото в него има повече кръв, отколкото вода. 2400 българи са зверски избити на този 14 юли.

Кървавата трагедия се разиграва по време на Руско-турската война, когато селяни от девет села, сред които Радево, Любенец, Богданово, Сокол, Млекарево, Пет могили, Гледачево, Радне махле, се втурват по пътеките, понесли най-ценното, за да дирят спасение зад каменните зидове на храма в Любенова махала. Той не успява да ги опази, нито молитвите им, нито пендарите, златото, среброто и иконите. Съсичат ги. Варварски. С цялата ярост на губещите и озлобените.

За 1013 от тях – жени, деца, пеленачета, старци и мъже в разцвета на силите си, смъртта настъпва в сакралното пространство на църквата, пред погледите на Исус и Богородица. Другите 1387 я намират в църковния двор и по прашните улици, които почервеняват от кръвта им.

Историците определят драматичните събития от лятото на 1877-а с думите „втори Батак”. За съжаление, този факт не влиза в учебниците по история, за него рядко се говори извън района на Новозагорско и Радневско, където паметта за случилото се е жива и се предава от поколение на поколение.

Може би причината е, че нямаме своя Вазов, защото едва ли без неговото ярко слово Батак щеше да е това, което е днес. Именно патриархът на българската литература превърна драмата му в непреходен български символ. И въпреки неудовлетвореността на мнозина от този край, свързана с подценяването и непознаването на тази драматична част от историята ни, по-значимото е, че хората тук знаят и помнят.

Трагедията в Гюнели махле е изследвана от местните краеведи и историци и възпята от поетите. Всяка година на този ден жителите на селото и на общината полагат цветя и се прекланят пред паметта на онези 2400 българи, които не доживяха свободата и които преосветиха храма, носещ името на свети великомъченик Георги с кръвта си. На всеки 14 юли Любенова махала притихва в минута мълчание. За да се помни и предава от поколение на поколение историята му.

Кървавата касапница се разиграва в разгара на Освободителната война. Докато руските войски водят ожесточени боеве с турската армия, водена от Сюлейман паша в района на старозагорското поле, черкези и башибозуци грабят и опустошават селата. Вакханлията и грабежите предизвикват ужас сред местните, свикнали и видели какво ли не в усилните години на робството.

И в тази история, както често се случва, основна роля е отредена на предателството, на низките страсти човешки, но и на случайността. Паметта на поколенията е съхранила разказа за пъдаря Садък – арнаутин и доверено лице на турците.

В онези дни и той като мнозина турци се разбеснял и тръгнал да се гаври с моми и булки. Гюнелимахленци бранели семейната чест доколкото могат. Хитрият пъдар поискал 1000 гроша, за да пази селото. Най-богатият човек тогава дядо Тончо му отказал, а озлобеният Садък заплашил, че скъпо ще му платят за това. Отмъщението му е да отиде в Нова Загора и да каже на Реуф паша, че в населеното място са събрани комити. Факт е, че мъже, жени и деца от околните селища са се събрали в църквата, за да търсят спасение от набезите.

Пашата изпратил свои хора да разберат какво става. Привикали много жители, разпитали ги, похапнали и тръгнали.

И тук на сцената излиза сляпата случайност, довела до фатални последици. Таню Тодоров, озлобен от идването на турците и без да е наясно, че идват да проверят доноса, стреля срещу тях и ранява единия от конете. Пратениците информират и за наученото, и за инцидента. Рауф паша се заканил да отмъсти.

Огънят на мъстта му се разпалил и от донесението, което направил началникът на гарата в Радне махле. Той, между другото бил грък, съобщил, че в Гюнели махле се струпва много народ и дори поискал войска, която да го разпръсне. 14 юли 1877 година.

Горещо. Селяните са се събрали в храма и в училището. В онези години двете сгради делят общ двор, който е заграден с каменна ограда, висока 2,5 метра. Като се има предвид, че едната от вратите на църквата е желязна, мястото е било в истинския смисъл на думата крепост, в която населението да се чувства защитено при нападение.

По пладне се появява отделение турски войници, придружени от черкези и башибозуци. Заповедта на Реуф паша, която трябва да изпълнят, е да нападнат селото. Започват стрелбата. Мъжете от Гюнели махле заели позиции за отбрана. Няколко часа по-късно пристига многобройна турска войска, снабдена с няколко оръдия, под предводителството на Шевкет паша. Така нападателите станали близо 2000.

„Атаката започна. Огън и смърт се извиха над селото. Големи пушеци от дим и огнени кълба, които осветляваха цялата околност, се издигнаха до небето. Общ вой от кучешки лай и рев на добитък. Тоя вой се усилваше от страшните писъци на жените и децата. С превалянето на деня и настъпването на нощта ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна” - това описание е на някои от останалите живи свидетели. То е включено в книжката, издадена през 1937 г. и посветена на 100-годишнината от съграждането на храма в селото.

Емоционален е и разказът на Таню Пенчев, който заедно с група защитници успява да се измъкне от зловещата блокада. Войската е в селото, разбива къщите, плячкосва и съсича всичко пред себе си. Нахлува и в двора на църквата. Между турците и защитниците на „крепостта” започва яростна борба. Предимството, за съжаление, е на страната на поробителя. Веднъж влезли в двора, те отново развъртат ятаганите и подлагат всички на масова сеч. Писъците не спирали. Трупове и локви кръв останали на двора.

Дошъл ред и на людете в храма. Там останали предимно жени и деца. Тъй като в началото не успели да разбият вратата, турците започнали да стрелят през прозорците. Подът се покрил с трупове. За кратко настъпило затишие, а по-късно уморената войска била заменена от черкези. Те увещавали селяните, че ще пощадят живота им, ако им дадат парите и ценностите си.

Повече от два часа хората подавали през прозорците това, което било в тях. Отишли си едните, но дошли нови, на които нямало какво да се даде. Разярени, те успели да разбият едната врата и да влязат във вътрешността. И отново сеч и вакханлия.

Тъжна и страшна е картината в края на този безумен ден. Всичко е изпепелено и опожарено, тук-там стърчали полусрутени домове, из дворища, улици и ограда лежали безброй обезобразени човешки трупове – окървавени, разрязани, надупчени, съсечени.
       
Единственият ням свидетел на безумието останал храмът. Разграбен, опожарен, но оцелял благодарение на яките си основи. Там е и до днес, извисява се и напомня за ужасите преди 135 години, но и за силата на духа и якостта на вярата, съхранила българина.

Няколко дни след този апокалипсис в селото идват консулите на Англия, Франция и Австрия. С тях е Реуф паша. Проверката показва, че между мъртвите няма нито комити, нито руснаци. Има само обикновени селяни, беззащитни мъже, жени и деца.

Разпореждат се мъртвите да бъдат погребани. Всички били нахвърляни в големи трапища, изкопани в църковния двор. Години по-късно тленните останки на жертвите ще бъдат положени в два мраморни саркофага, разположени във вътрешността на църквата. Там на всеки 14 юли любеновомахленци и гости поставят цветя, палят свещи, а свещеници извършват заупокойна молитва.

През 1885 г. издигат скромен паметник в църковния двор. За да се помни. Ето така изглежда оригиналният текст: "Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни если въ покой въ четиринадесетий день вечерьта на месецъ юлий, въ хилядо осемстотинъ седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и мнобройна турска войска и придадоха селото ни на огънь, населението като се видя окръжено отъ толкозъ кръвипийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, но и тукъ не намери спасение, понеже кръвопийците окръжиха оградата на църквата и яростно се впустнаха на сечь върху невинното население и избиха само въ църковната ограда мъже, жени и деца хиляда и тринадесеть души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ.”

През 1937 г. църковното настоятелство на храма „Свети Великомъченик Георги”, построен през 1837 г., взема решение да се отбележи подобаващо вековния юбилей. Издават и книга, в която освен на градежа на храма, е отделено място и на трагедията, случила се в него.

По този повод старозагорският митрополит Павел пише: „Гюнели-махле със скромната си църквица стана в страшния ден 14 юли 1877 година център и на страшни, изкупителни за народната свобода, страдания. Обикновено се мисли, че проливането на човешка кръв в храма осквернява храма. За село Любенова махала може да се каже противното: неговият храм е преосветен с жертвоприношението на няколко стотици български християнски души, невинни жертви на озверени турци и черкези в оня паметен по ужаса си ден. От него ден този храм е станал светиня за българите, подобна на Голгота, от която чрез жертвата на Спасителя Христа възсия живот за света. От жертвите, дадени в Любенова махала, също възсия животът”. Книгата е преиздадена, като е допълнена и за 160-годишнината на храма.
     
На този невероятен по своята драматичност и непознат за повечето българи епизод от историята е посветена и поемата „Гласът на каменната памет”. Неин автор е роденият в Любенова махала поет Константин Шарков. Дългогодишната преподавателка по български език и литература Елена Ненова написва две стихотворения, а учителят Господин Кирчев създава „Кървава поема”.

 Времето не е в състояние да заличи от паметта на поколенията случилото се. И в това е силата на българската памет. Константин Шарков казва в поемата си, че свободата се ражда от плач и пламък и че ще бъде разпозната не по знамето, а по това, че ще кърви и ще боли в гръдта на бъдещите наследници и на онемялата земя. Поетът е прав и за това, че времето винаги ще спира в Любенова махала, където зрее жито и дъхти на рози. И на зазоряване или пък привечер камбаната ще връща спомена за невинните мъртви, които спят…

Източник: в. „Раднево днес”

На нея виждаме лешояд който чака колабирало африканско момиченце да умре, за да се нахрани.
През 1994 година Картър пелечи наградата "Пулицър" за фотография, а няколко месеца след това се самоубива - сринат психически.

Погледнете снимката на умиращото от глад африканско дете. Сега погледнете горящата катедрала Нотр Дам.
Погледнете ги хубаво и се замислете за милионите евро, събрани само за часове благотворително от целия цивилизован свят, за възстановяване на културното чудо.

 Катедралата ще я възстановят,но снимката на лешояда и умиращото момиченце ще продължи да тлее някъде в забрава.

Правилно прочетох , че когато Господ започне да руши собствените си храмове, е дошла необратима точка в разрухата на човечеството.

Ето цялата история


Кевин минава точно в този момент. В продължение на 20 минути фотографът изключително внимателно изчаква лешоядът да се приближи. Едва след като заснема ужасяващата действителност, Кевин прогонва животното. Никой не знае какво се случва с детето, дори и Картър, който след като прави снимката, си тръгва от мястото. След като прекарва още един ден в страната, фотографът се връща в Йоханесбург.

По това време „Ню Йорк Таймс“ търси снимки от Судан и Африка като цяло, купува случайно неговата и я публикува на 29 март 1993 г. Кадърът шокира целия свят.

Превръща се в емблема на плачевната действителност на африканското страдание и болка. Реакциите са светкавични. „Вестникът получил толкова много писма от хора, които искали да узнаят каква е съдбата на детето от снимката, че няколко дни по-късно трябвало да бъде написана уводна статия, за да бъдат информирани, че то е било прието в център, но не се знае дали е оцеляло“, припомня „Монд“.

Заради снимката на детето и лешояда през 1994 г. Кевин печели най-престижната фотографска награда в света „Пулицър“. Той обаче е обвинен в безчовечност както от колеги, така и от други хора. „Човекът, който настройва техниката си, за да направи перфектна снимка на детското страдание, може би също е хищник, още един лешояд в кадъра“, пишат критиците му. Картър така и не е признава какво е станало с момиченцето. Не дава отговор и на въпроса къде е отишъл, след като е направил снимката.

Признава само, че не е помогнал на детето. На журналистите било забранено да докосват местните заради опасност от пренасяне на зарази.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив