След кратко боледуване ни напусна Художникът-хералдик Христо ТАНЕВ, автор на герба и знамето на Стара Загора

Поклон пред паметта му!


Кой е Христо Танев:

Като ученик учи в старозагорската гимназия „Христо Ботев“. През 1970 година завършва с отличие специалност стенопис във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ в класа на проф. Никола Гелов. Сред преподавателите му са известни български художници като проф. Васил Стоилов и проф. Никола Кожухаров.

Танев твори основно в областта на живописта, архитектурния, промишлен и графичен дизайн, пространственото оформление и рекламата. Негово дело са повече от 500 запазени фирмени лога, както и гербовете и знамената на Стара Загора, Димитровград, Чирпан и Гълъбово. Между 1972 и 1986 година взема участие в множество регионални и национални изложби за живопис с платна, изпълнени в жанровете портрет, фигурална композиция, пейзаж и натюрморт. Участва в представителни изложби на българското изобразително изкуство зад граница: Берлин, Букурещ, Катовице, Легннце, Москва, Осло, Самара, Улан Батор и др.

От средата на 1990-те се задълбочава интересът на Танев в областта на хералдиката и семиотиката в търсене на смисъла на символи, свързани с идентичността на българския народ. През 1997 г. излиза книгата „Азът на българите и националните символи“, в чийто авторски колектив е и Христо Танев.

От 1976 г. той членува в Съюза на българските художници, а от 1989 г. – в Асоциацията за пластични изкуства към ЮНЕСКО. През 2003 година основава собствена галерия за изящни и приложни изкуства в Стара Загора.

Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, музея „А. С. Пушкин“ в Москва, над 30 държавни галерии в България и чужбина, като и частни сбирки в България, Европа, Канада, Кувейт, Монголия, САЩ, ЮАР, Япония.

Предаването „Телевизионен неделник“ се появява на екран на 11 януари 1987 г. Това е типично магазинно предаване. Водещ е Бригита Чолакова. Телевизионният журнал бързо се превръща в любимо предаване на родните зрители и дори се сдобива със собствен химн в изпълнение на някои от най-популярните по това време родни музиканти – Тодор Върбанов, Чочо Владовски, Георги Христов, Кристина Димитрова, Румяна Коцева и Маргарита Горанова.

За лицето на предаването Бригита Чолакова в броя на в-к „Култура“ от 15 октомври 1999 г. Борислав Борисов пише: „За следващите поколения зрители Бригита се превърна в голямото телевизионно изключение: първото лице на екрана, което се еманципира от схематизма на медията и се превърна в личност. Пред очите на зрителите, на живо и безапелационно говорителката стана журналист – със свой стил, със собствено мнение, с несекваща енергия, но и с много женствена деликатност.

Бригита Чолакова не просто превърна професионалния ангажимент в граждански, но успя да наложи поне върху своята територия от медията диктатурата на високия вкус и на естетското отношение към всекидневието.“
Бригита Чолакова почина през 1999 г. на 66-годишна възраст.

Има едно малко схлупено селце в покрайнините на Радомирските полета. На пръв поглед изглежда най-обикновено село с няколко десетки баби и дядовци с бастунчета и гуменки по улиците, но далеч не е така. Даже самите те са участници в историите и тайните на това райско място - Гълъбник! Всички тези добри хора всъщност са баби и дядовци на мен, на вас, на децата на 80-те и 90-те години и благодарение на тях и техните деца, ние трябва да сме благодарни затова, което са ни подарили, а именно едно незабравимо детство, прекарано на село. Всеки един от нас е идвал поне за два, три месеца през лятната ваканция, ако не в останалия период от годината.

Аз имах възможността да ходя далеч по-често от някои, а пък някои си живееха там и все още не изневеряват на селото.  Да започнем с главния актьор, разбира се, че това е ОУ “Христо Ботев” и неговото дворче с игрището, кошовете, стола и всичките му “изобилия”. В този двор има едно дърво и всеки без изключение е седял под неговите широки зелени листа и е люпил семки. На мен лично са ми се случили неща, които ще ме държат цял живот. Едни са вкусили алкохол за първи път или пък някой фас от земята, защото е нямал пари да си вземе кутия, а пък други са целунали момчето/момичето, което харесват от миналото лято и са нямали търпение да дойде пак.

Битките на стражари и апаши редовно се случваха около храстите и брезите, втори ритаха мач на вратите, докато не се мръкне, защото осветлението не стигаше да освети целия двор. Трети пък седяха на пейката и обсъждаха различни теми, като например къде може да се съберем да направим купон, да има силна музика и разбира се, девойки пред, които да се перчим. Ставаха доста интересни неща като цяло, имало е и случаи на караници и дори до физическа разправа, но все се намираше, някой който да разтърве и да сдобрява. Първите ни колела бяха "Балканчета", а някои се наслаждаваха на по-високич клас, като "Украйна" или "Школник", останал от някой чичо или близък роднина. Обикаляхме като луди из улиците, слагахме пластмасова чашка между рамката и гумата за да шуми повече като мотор...детска ни работа. Ходехме по Друганския рид на разходка по тъмно и се изпитвахме кой ще влезе по-навътре в горската тъмница. Обикаляхме по крайните къщи, за да крадем череши, но преди това обирахме джанките на баба Мирка - лека ѝ пръст на жената. Ахх, тази джанка,все още не съм по-сладка джанка от нея.

Отбивахме се от време на време до местността ”Дервено “.. до някоя чудна градина с розови домати и големи зелки към “Иванеш”. Лятото на всяка цена ходехме да се къпем в блатото, на което родителите ни бяха забранили, защото си беше мръсно, но ние не я спазвахме тая забрана. Когато дойдеше зимата, аз нямах търпение, защото ще падне сняг, съответно стягаме шейните за сезона, мажехме ги с парафин или свещ, за да се хлъзгат повече, но уви моята с каквото и да я мажех не искаше да върви, затова прибягвах до по-елементарно возило, което изисква да имаш здрав задник - стария найлон!  Забравих да спомена и за самоделните колички, които правехме от дъска, две оси с по два лагера. Лагерницата си беше голяма забава, защото се спускаш по стръмните улички и нямаш спирачки, освен краката в асфалта. Еее.. Историите са безкрайни, но се надявам всеки да е открил нещо, дори и малко за себе си, което да му напомня колко е било хубаво времето прекарано на село. Там в този двор се сплотяваха деца и останаха приятели до гроб.. Те си знаят кои са!!!

Снимка:Веселин Велков
Автор: Георги Росенов
Източник:dama.bg

Дуо Котрулеви по-известни като дует "Южен Вятър" са емблематичнен български дует от началото на 90-те, поставил началото на поп-фолк ерата. За ценителите на жанра те са известни, но за новото поколение и чалга отрицателите "Южен вятър" могат да бъдат разпознати с рефрен от неоспоримия си хит "Батальона" - "батальона се строява за последен път... уволнение..."
Кирчо и Вили от Петрич са брат и сестра, придобили своята известност с хитовете „Батальона се строява”, „ Ай Лили” и „Как тихичко си капеха листата”. Дуетът е разплакал не едно и две войнишки сърца. И до ден-днешен песните им са актуални, макар те от години да са спрели публичните си професионални изяви. Съществува твърдението, че няма военно поделение, което да не е канило групата при уволнение. И до днес Кирчо не може да забрави сълзите в очите на младите момчета току-що отслужили едногодишна казарма, и сълзите в очите на онези, които се заклеват и тепърва очакват страшното, гледайки за сбогом плачещите отсреща момичета, които обещават да ги дочакат...

При Котрулеви всичко започнало още в ранно детство. Музикалната дарба на дуото е наследство от родителите и роднините им. Като малки баща им им купил акордеон, а чичо им синтезатор и микрофон. Това положило началото на трънливия им музикален път. Първоначално Кирчо бил инструменталист, а в , а сестра му вокалист, в последствие итой започва да пее. След като завършват училище, започват да свирят в заведения и стават много популярни в югозападния регион. Тогава за тях чул още неизвестния Володя Стоянов, който един ден дошъл при тях и казал, че иска да му направят албум. Албумът излязъл, докато Кирчо бил в казармата, този албум направил Володя популярен, а той и до ден днешен не почерпил благодеятелите си дори с едно кафе. В казармата Кирил се запознал и с Илия Луков, на който също направил няколко песни и отново не получил дори и едно „благодаря“. Това били плесници, които довели до осъзнаването и съзряването на войника - време му било да направи нещо самостоятелно. Заради такива негативи Кирчо и Вили Котрулеви се преименуват на дует „Южен Вятър".

Не е тайна, че песента „Батальона” не е измислена от дуото, просто те имали уникалния шанс да я изпеят първи. Влизайки в казармата, Кирил чува всяка божия вечер песента акапелно в изпълнение на старите войници. Направило му огромно впечтление настроението и еуфорията, примесена с лека тъга и трудно преглъщане, която тя създавала. И когато дошъл неговият ред да се уволни, като подарък за целия си набор съказарменици, той решил да аранжира култовото парче и да изпее песента. Променил в известна степен оригиналния текст, който според него звучал малко вулгарно за масовия вкус, но мелодията и поантата останали същите. Тогава Кирчо и представа си нямал, че тази песен е на група „Омега“. Мислел, че както текста така и музиката, са дело на войнишкия фолклор. Заедно със сестра си успели да запишат песента и тя се завъртяла по местното радио. "Батльона" станала хит на деня, след което хит на седмицата и хит на месеца. Не спирала да се върти. Това ентусиазирало Кирил и след неговото уволнение от казармата, той се заел с подготовката на първия самостоятелен албум на дуото - „Далавери, далавери“, в който включват и „Батальона”. Според Кирил Котрулев тази мелодия успяла да завладее сърцата на милиони и се е превърнала в най-големия попфолк хит за всички времена.

Днес „Батальонът се строява“ се спряга за любима на министър-председателя Бойко Борисов. Този факт ласкае дуото, a се оказва, че чувствата са взаимни - Кирчо и Вили също са големи фенове на премиера. Скоро прочели някъде в интернет пространството, че лично Бойко Борисов искал да се свърже с тях и да ги ангажира на миналите избори да изпълняват на живо песента „Батальона“, за да може тя да се превърне в химн на ГЕРБ и да бъде посветена на тройната коалиция БСП, ДПС и НДСВ, които ще получат своето „уволнение“ съвсем скоро. За съжаление музикантите не са имали възможността да му изпеят песента си лично, но се надяват един ден и това да се случи.

„Батальона” не е единственият войнишки хит на дуото, те се гордеят още с парчетата „Повиквателна получих“ или така наречената „Батальона 2″, „Войник отивам“, „Как тихичко си капеха листата“ и „Батальона 3″. Те самите не могат да обяснят защо казарменият живот така е повлиял на творчестовто им. Имат обаче и хитове, които са извън войнишката тематика като: „Плаче ми душата“, „Чуй ме ти“ и много др.

През 90-те дуото посещавало редовно казармите в Плевен, Банско, и Долна Митрополия. Тези времена музикантите няма забравят никога, защото всяко тяхно посещение и участие при войниците се превръщало в истински празник и повод за неописуеми настроения и неспирни веселия. Няма да забравят и веселите, и същевременно разплакани мъжки лица по време на концертите си, породени от изпълненията и посланията е техните песни.

Днес обаче в България вече няма класическа казарма, няма батальони и уволнения. Днес дует "Южен вятър" се ядосват, че живеят в най-прекрасната страна на света, която политиците ни превръщат в „Рай“ за себе си и „Ад“ за народа. Днес Кирчо и Лили не слушат съвременна чалга и смятат, че тя трябва да се забрани със закон, защото " трябва да започнат да се композират и издават само качествени и авторски песни, за да имат и българите лице пред света". Кирил лично се срамува от случващото се в страната, защото има приятели от Гърция и Кипър, които го питали защо българските музикални канали приличат на еротични програми, в които актрисите пеят.

И въпреки разочарованието от настоящето "Южен вятър" имат много нови авторски песни, които чакат появата си на бял свят, но „нека дойдат по-добри времена“, казва Кирчо. Той се е отказал да търси продуценти и спонсори отдавна, но знае, че хората не са ги забравили, че още си припяват "Батальона" и че има смисъл да продължи да прави музика. Оказва се, че дори през 90-те Котрулеви не са успели да спечелят нищо от 4-те си албума и от славата си. Нищо материално, само любовта на хората. Затова им се е наложило да се пренасoчат. Вили живее в Гърция, където е омъжена и отглежда децата си и няма намерение да се връща в България, защото там семейството й живее добре. Кирил също заработва в чужбина като корабен музикант. Там обаче не може да изпълнява авторските си парчета. И двамата не се оплакват, но и не спират да мечтаят. Разочарованието от българския развлекателен и музикален бизнес не може да се сравни с любовта на публиката. Затова дуо Котрулеви мечтаят и си пожелават да дойде ден, в който пак ще докоснат сърцата на хората с нова смислена и мелодична песен.

Сирни заговезни (Поклади) или Прощална неделя е празник на всеобщото опрощение. Той е винаги седем седмици преди ВЕЛИКДЕН. На този ден Църквата призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат Възкръсналия Христос.

Така те следват предупреждението на Иисус Христос:

"Ако не простите на човеците прегрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви". В неделя се палят огньове (клади) и след като прегорят, се прескачат за здраве. После около тях се играят хора и се пеят песни. Затова празникът се нарича и Поклади. В някои краища на България е разпространен обичаят оратници (огруглици) - това са факли от слама, които всеки стопанин завърта около главата си и по този начин прогонва бълхите от къщата. Много популярен е и обичаят хвърляне на стрели (още известни като бутарници или бутурници). Всеки ерген изстрелва с простичък, направен от самия него, лък (подострена пръчка, на върха на която е стрелата на която има специална дупка за да се закрепи успоредно на пръчката и по-голямо дърво или сопа с която се удря пръчката) запалена стрела в двора на момата, която си е харесал. Обикновено това продължава до късна доба на Заговезни.

Семейството на момата стои будно, за да гаси пламъците, докато тя самата събира стрелите. Която мома събере най-много стрели от двора си, тя е най-лична и най-харесвана. За трапезата на Заговезни се приготвят баница със сирене, варени яйца, варено жито, халва с ядки. Прието е да се извършва и обичаят хамкане: на червен конец се завързва и се спуска от тавана парче бяла халва или варено яйце. Най-възрастният мъж завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване халвата или яйцето с уста. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година. На Сирни Заговезни по-младите обикалят по-стари роднини и близки - свекър, свекърва, тъст и тъща, кумове, по-възрастни братя и сестри и искат прошка и целуват ръка на домакините, като изричат традиционните думи на прошката: "Прощавай, мале, тате". "Просто да ти е, Господ да прощава" пък е задължителният отговор.

Затова празникът е познат още и като Прошка. Според традицията по-възрастен не може да иска прошка от по-млад член от семейството. В седмицата преди Сирни Заговезни в някои тракийски селища тръгват кукерски дружини. Маскирани мъже, облечени с кожи и накичени със звънци, обикалят по домовете, разиграват комични сценки и благославят за здраве и плодородие. В групата обикновено има водач, наричан "хаджия", и "кукерска булка" или "баба" - мъж, облечен в парцаливи женски дрехи и с парцалено бебе в ръце.Обредността на Сирница е подчинена на подготовката за великденския пост, който трае 49 дни. Затова и носи идеята за "последно облажаване". За последно може да се хапват млечни храни. Забраната за сватби след Сирни Заговезни също е символична. Постът не означава само вегетарианство. Сексът също е строго забранен. Постенето е своеобразна магия, която трябва да предизвика плодородието.

В традицията той означава временна смърт, след която задължително следва ново раждане. Така се символизира вечният кръговрат, завъртане на цикъла от безплодие към плодовитост. На трапезата като блажни се ядат само млечни и яйчени ястия, затова е наречен Сирни заговезни - последната неделя преди Великия пост, т. нар. Прощална неделя, защото в този ден всеки иска и дава прошка за волни или неволни обиди, недобри помисли и намерения спрямо своите близки и познати. Православната църква почита паметта на Света мъченица Галина.

Имен ден празнуват: Галина, Галя, Галин, Галена и производните им. 

Според някои от вярванията името Галина произхожда от старинното "гал", което означава мургав и здрав. В древността мургавите хора са били по-тачени, защото бледността била смятана за болестно състояние. Някои източници посочват, че името има гръцки произход - Galini означава тишина, а старобългарската му версия означава покой, безветрие. Съществува и версия, че Галина произлиза от глагола "галя". Което пък води към версията, че "галя" идва от символа за майчината любов и закрила. Независимо от произхода обаче, според народните вярвания, всеки който носи това име, ще бъде обичан./БЛИЦ/

Снимка от  деня на дипломирането, през 1942 г. Институтът е създаден през 1919 г., през 1964 г. става факултет- филиал на Софийския университет.

През 1971 е открит Висшия Педагогически институт, а през 1995 - Шуменския университет "Епископ Константин Преславски".

Източник:ФБ-Страница "Стариятъ Шуменъ"

Носят на султана в Цариград отрязана детска ръчичка от Баташкото клане. Тя е доказателство, че башибозуци избиват 5000 души за няколко дни.
Баташкото клане, което породи напрежение на 15 май в българския парламент, е добре документиран исторически факт.
А за нас като българи е особено ценно, че основните свидетелства за жестокостите са на чужденци, които безпристрастно, без никаква лична изгода са описали страданията и жертвите на народа ни.
Избиването на 5000 души от Батак при потушаването на Априлското въстание с право е една от най-черните дати в историята на България. Макар клането да не е извършено от редовна армия, а от башибозуците – главно от помаци от съседните села, под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията, то говори много за положението на българите в разлагащата се Османска империя.
Историята с масовите убийства е толкова потресаваща, че дори хаджи Иванчо Хаджипенчович, човекът осъдил три години по-рано Апостола на смърт, е принуден да жертва кариерата си на висш държавен сановник в Османската империя за да свидетелства за изстъпленията.
В своя доклад до Високата порта и до специално създадената Европейска комисия той разкрива зверствата, извършени от башибозуците. Говори се, че Хаджипенчович отнася като свидетелство в Цариград и отрязана детска ръчичка. Той е назначен и в следващата комисия, която разследва наново събитията и изпраща на съд главния виновник за Баташкото клане – Ахмед ага Барутанлията. В началото на 1877 г. Иванчо е освободен като неблагонадежден от Държавния съвет.
Безспорно най-голяма заслуга за достигането на описанието на зверствата до тогавашния цивилизован свят иматкореспондентите на английските вестници.
Като такъв е изпратен в България през 1876 г. и американецът Джанюариъс Макгахан. Повод за неговата командировка е отпечатването в английския вестник “Дейли нюз” на писмата на Едуин Пиърс от Цариград.
Те са плод на безкористна помощ от страна на американските мисионери. Българските студенти, които са мнозинство в цариградския “Роберт Колеж”, представят историите за кланетата на вниманието на преподавателя си д-р Албърт Лонг и на изпълняващия длъжността директор на учебното заведение д-р Джордж Уошбърн. Хора с висок морал, американските мисионери веднага откликват на сърцераздирателните разкази. Именно д-р Уошбърн съобщава за тях на Едуин Пиърс, цариградския кореспондент на лондонския “Дейли Нюз”. На 23 юни Пиърс пише първата си статия за “зверствата в България”.
Тези писма за първи път разкриват пред британската общественост събитията в България от пролетта на 1876 г. Правителството на лорд Дизраели обаче чрез официалните печатни органи се опитва да опровергае тези известия като “сензационни и недостойни за внимание клюки”.
Налага се изпращането на Макгахан с цел да опровергае или потвърди изнесените факти. Скоро на репортера се отдава прекрасна възможност да се запознае на място с последиците от въстанието. Той се присъдениява към генералния консул на САЩ в Цариград Юджийн Скайлър, който заради отзвука, който има подкрепата на мисионерите за българската кауза в американското общество, предприема пътуване през юли и август 1876 г., за да проучи сведенията за зверствата.
В продължение на повече от един месец вестникът печата последователно в десет броя в специални подлистници репортажите на Макгахан. Те имат широк отзвук и изясняват пред света истинските причини за българското въстание, както и тежката участ на народа ни след потушаването му, тъй като неговите репортажи се препечатват на страниците на други английски, френски, немски, руски, австрийски, американски, италиански и други издания.
На 30 октомври 1876 г. например в писмото си от Прага до Марин Дринов, който по това време е в Харков, Константин Иречек съобщава: Вчера получих пътешествието на Макгахан из България (от „Дейли нюз“) и рапорта на Беринг и четох до късно, късно през нощта. Простите стоически писма на Макгахан рисуват ужасна картина…“
И действително, няма човек, който да остане безразличен към описаното от американеца, посетил местата на кланетата. На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужаса, който вижда. Самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.
В писмо, датирано от 2 август от Пазарджик, Макгахан пише:
„Казаха ни, че 3000 души лежели само в черковния двор и ние не можехме да го не вярваме. Зрелището беше ужасно, толкова ужасно, че не можем го забрави през целия си живот. Имаше накъдрени главички сред разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка, не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше твърде изсъхнало от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на малки деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и зверски зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми, умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опитвайки се да запазят малките си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса. Всички сега мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор. Погледнахме в черквата… Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели остатъци, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разложение неописуемо.
Никога не съм си въобразявал нещо толкова грозно. Всички се отстранихме, потресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя.А между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целия разрушен град и околностите му:
“…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.
Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.
После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…”
Интересно е, че макар и извършени от башибозуци, Макгахан не щади за убийствата и официалните власти. В „Писмо трето от Батак: Долината на смъртта и хората без сълзи“ журналистът пише:
“От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично:
“Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата.”
И още: “Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище… Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.
Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…
Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.
Това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.
От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце
Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркия блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“
Консулът на САЩ Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също описва ужасните следи от клането:
“…Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. Разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата, и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре, за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.”
Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“ също е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там отново се описва смъртта на Трендафил Тошев Керелов, кмет и духовен водач на Батак:
„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“
Забележително е, че на фона на тези чужди свидетелства, бледнеят дори българските спомени за кръвопролитието.
Ето как Захари Стоянов описва в своите “Записки по българските въстания”, тези и част от по-нататъшните събития:
„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“
И още от „Записките“:
„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници,
изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“,като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби – живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.
(…)Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мюсулманско сърце…“
Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.
Косвено доказателство за трагичните събития намираме и в
политическите реакции след като истината за клането става известна на света Османската империя се опитва да измие ръцете си, като хвърля вината изцяло върху башибозука и за целта инсценира международно разследване, като обявява Ахмед ага Барутанлията за издирване заедно със сина му Молла Али и зетя му Молла Халил.
Барутанлията бил арестуван, осъден и изпратен в затвор в Мала Азия, но по-късно е помилван от султана, след подписването на Берлинския договор през 1878 година е освободен и се върнал в Барутин, където се занимавал с търговия и притежавал големи стада добитък.
През 1880 година Ахмед ага Барутанлията е назначен като охрана на делегацията на Османската империя, изпратена в село Селча да се срещне с делегацията на Източна Румелия, които трябвало да договорят предаването на Тъмръшката република на Източна Румелия. Според житието на Баташките мъченици, Ахмед ага умира през 1881 година от проказа, от която се разболял в Диарбекир.
В житието на светите баташки мъченици, той е сравнен с „евангелския Ирод детеубиец“, но за разлика от последния, Ахмед ага не оставя живи майките и бременните жени
Благодарение най-вече на докладите на Макгахан и на американските мисионери в България световната общественост започва да симпатизира на българската кауза.
Турското правителство обвинява генералния консул Скайлър в предубеденост и в нарушаване на дипломатическата практика. През май 1878 г. американското правителство е принудено да отзове Скайлър от Цариград.
Свидетелствата, а и последствията са такива, че няма как да се оспорва трагичната истина за кървавото потушаване на Априлското въстание и клането в Батак. Друг е въпросът, че то не бива да се използва за политически цели в съвременния свят и да дава повод за омраза и създаване на нови вражди.
Източник: 168 часа


Айде провикна се турския паша от Панагюрище:
- Айде я идете и я уловете Райна Попгеоргиева.
Айде я идете и я уловете Райна Попгеоргиева.

Нито я колете, нито я бесете, най при мене доведете я.
Имам да я питам, питам и разпитвам, кой уши байрака?
Кой уши байрака, кой му тури знака смърт или свобода?


Айде провикна се Райна Попгеоргиева от Панагюрище:
- Аз уших байрака, аз му турих знака смърт или свобода.
Щете ме колете, щете ме бесете, аз съм Райна Попгеоргиева.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив