Петър Бояджиев е роден на 3 юли 1947 г. в Шумен в семейство на чиновник. Завършва гимназия в родния си град. След казармата е приет да учи математика в Софийския университет. В навечерието на ІХ конгрес на БКП през 1966 г. заедно със своя приятел Алфред (Фреди) Фосколо, който сега живее в България, разпространяват позив с искания за излизане от Варшавския договор, за свобода на сдруженията и многопартийност.

Държавна сигурност го поставя под наблюдение и го задържат на 15 август 1968 г. – месец преди нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Предлагат му да сътрудничи на спецслужбите, като замине във Франция и проникне в емигрантските среди. Бояджиев отказва. Осъден е на 12 години затвор при строг режим. Разбирайки това, майка му изразява негодуванието си и е затворена в психиатрична клиника, където няколко месеца по-късно слага край на живота си. Според Бояджиев обаче тя е обесена от ДС в София една година след неговото затваряне. За това той има доказателства. В затвора съобщили на Бояджиев, че е починала от сърдечен удар. Истината той научава 9 години по-късно след излизането си. Петър Бояджиев е изпратен в политическия отряд на Старозагорския затвор, където следват поредица от опити да бъде вербуван за агент на ДС и изпитва на гърба си цялата гама от физически и психически методи за натиск на репресивната машина. Освободен е след изтичане на наказанието на 3 май 1978 г.

Принуден е да изкарва прехраната си като общ работник и дърводелец.  На 6 август 1981 година е изведен нелегално от България чрез организация, извършена от Алфред Фосколо и Антон Машев. В емиграция е активен и работи в областта на защита правата на човека в България. На него дължи популяризирането на Запад Дружеството за ЗПЧ в България, както и на синдиката
“Подкрепа”. Връща се в България на 17 май 1991 година, за да участва във Втората национална конференция на СДС. Петър Бояджиев живее в Тулон, Франция, заедно със семейството си. Търсим го по конкретен повод. Бившият шеф на отдел 8 в Първо главно управление на ДС Димо Станков се закани да го съди за негови твърдения в интервю пред “ШОУ” преди няколко години. В него Петър Бояджиев казва:

„Потресен съм от последните данни, които намерих в Комисията за разкриване на архивите на Държавна сигурност. От тях излизат страшни неща, свързани с Димо Станков – бивш полковник от ДС. В документ от 7 октомври 1985 г., когато Станков е началник на отдел 8 на Първо Главно управление, той пише: „Възможни са мероприятия във връзка със заболяването СПИН. На основата на съобщенията за това заболяване на Запад у нас също възникна идеята за провеждането на активни мероприятия, разобличаващи специалните органи на САЩ като първоизточник на болестта СПИН. Нашият първоначален замисъл бе да покажем Турция предвид многобройните американски бази в страната и предвид характера на заболяването като един много опасен център на разпространяване и пренасяне на болестта от САЩ към други страни...”. И още: “...Беше разработен вариант, който предвижда да започнем с провеждане на анонимно мероприятие /от името на прикрит хомосексуалист/ в Гърция /остров Крит/, което да разширим по-нататък чрез наши оперативни възможности както в самата Гърция, така и към Испания и Португалия... Съображенията за Гърция /Крит/ са следните:

наличието на голяма американска база, чийто състав може да бъде разпространител на СПИН, наличието на голям брой прикрити хомосексуалисти, което може да обясни желанието на “автора” да остане анонимен и т. н., и т. н.”, пише по-нататък в документа, подписан от Димо Станков. Ето и разказа на Бояджиев. - Господин Бояджиев, бившият шеф на 8-и отдел и зам.-шеф на Първо главно управление на ДС Димо Станков след години се възмути от вашите твърдения по негов адрес в интервю за “ШОУ” и изригна: “Използвали сме гръцки педерасти, за да провеждаме активните мероприятия? Това никога, по никакъв начин нито е замисляно, нито е провеждано, това е абсолютна измислица. Петър Бояджиев ще отговаря за тези измислици пред съда, ще отговаря и за това, че Димо Станков е участвал в престъпления срещу човечеството, ще му се наложи да доказва много лъжливи твърдения!” Какъв е вашият коментар?  - С голямо удоволствие бих се явил пред българския съд. Призовавам Димо Станков, след като го казва, да заведе дело срещу мен.

Аз няма да се крия и ще бъда на разположение на българското законодателство без никакви притеснения. В интервюто, което ви дадох преди 5 години, дори не е написана цялата истина, а част от истината. Моите твърдения почиват на информацията от справка № 16372/ 7 октомври 1985 г. Относно мероприятия във връзка със заболяването Синдром на придобита имунна недостатъчност /СПИН/ на Първо Главно управление – ДС, която е мое притежание, а освен това е публикувана в електронните сайтове на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия или както накратко е известна - Комисията по досиетата, така че е и обществено достояние. Това е напълно законна справка, няма нищо скрито-покрито. Предоставям я на вашия вестник. Тя е написана и подписана от началник отдел 8, ПГУ-ДС полковник Димо Станков. - Бившият полковник от ДС Димо Станков хвали българското научно-техническо разузнаване в миналото и смята, че вие не сте прав да наричате хората, които са работили в него, некадърници...

- Смятам, че са били доста слаби. Силно е било съветското научно-техническо разузнаване. Станков споменава проекта “Нева”. Случайно и аз знам нещичко за него. Един почтен бивш офицер от структурите на ДС през 1992 година ми донесе секретното решение на Политбюро на ЦК на БКП за проекта “Нева”. Този човек работил навремето в ЦК на БКП в отдела по сигурността. И като наблюдавал и анализирал, разбрал през 80-те години, че се изнасят пари и се “складират” в Африка и в други части на света под предлог, че се правят покупки. И той направил рапорт до един от секретарите на ЦК. Извикали го, говорили с него, но много бързо го преместили другаде и всичко се покрива. Но съмнението си остава в него. Но той запазил копие от това решение на Политбюро и ми го донесе. Обясни ми как Съветският съюз дал големи суми пари на българското научно-техническо разузнаване, за да откраднат тръжната документация, да им я дадат и те да направят завод за твърди дискови устройства. Това съдържаше решението на Политбюро.

Тогава главен прокурор беше Иван Татарчев, а Филип Димитров беше министър-председател. В моя офис на ул. “Гладстон” минаваха много хора. Тези момчета от НТР-а, които бяха останали извън борда, идваха и аз ги водех при Филип, даваха много информация какво е било. Този документ на Политбюро за проекта “Нева” го открадна Юрий Асланов. Той се представяше тогава за опозиционер. Поиска ми го да направи копие, дадох му го, но после той каза, че го е загубил. След време излезе, че бил агент на ДС. Една голяма част от тези пари, които руснаците са дали на НТР и са били във виенски банки и другаде по света, като дойдоха промените, ДС ги открадва от руснаците. Бях на една среща по времето на Виденов като близък до Благовест Сендов с втория човек в руското посолство. Той ми каза: “Господин Бояджиев, вашите хора от НТР и нас ни окрадоха!”/смее се/ - Вие се връщате в България в края на 1991 година. С какво се захванахте? - През 1992 година вече Филип Димитров беше министър-председател на правителството на СДС, Андрей Луканов беше в следствения арест. Ние тогава се интересувахме от това да изкараме от контрол Националната разузнавателна служба, начело с Бриго Аспарухов, която беше под контрола на президента Желю Желев, която работеше за руснаците против правителството на Филип Димитров. Второто, стратегически важно за нас, беше да не излезе Андрей Луканов от следствения арест, защото те бяха в комбина с Желю Желев. Това бяха новите генерал-губернатори на България по споразумение с руснаците и отчасти с американците. - Като казвате “ние”, кого имате предвид?

- Ние, това са всички бивши политзатворници, които се познавахме много добре кой кой е. Бай Васил Златарев от Българския демократичен форум, депутат от СДС, Владимир Абаджиев, също от БДФ, много ерудиран човек. Бай Васил Златарев беше в много тесни, доверени отношения с прокурора Иван Татарчев и той беше в нашия кръг. Бях в кабинета на Иван Татарчев, когато парламентът гласува, че отнема имунитета на Луканов и той пред очите ми подписа заповедта за ареста му. Ние искахме да разбием модела, изработен от руснаците, и да върнем компаса към интереса на българите. Всички ние, понеже бяхме бивши политзатворници, бяхме свикнали на културата на конспирацията. Не смятам, че това беше толкова лошо, защото комунистите също се базираха на конспирацията и задкулисието. Стремяхме се задкулисно да събираме информация, да пречим, да направим така, че Андрей Луканов да остане колкото може по-дълго в следствения арест. Той беше станал много нервен и заплашваше Желев, че трябва да намери формула да го изкара оттам. Той влезе там против волята на Желю Желев. Основно имахме подкрепа от главния прокурор Иван Татарчев, от наблюдаващия прокурор, който беше зависим от Татарчев. Успяхме да задържим Луканов в ареста до падането на правителството на СДС и дойде на власт правителството на Любен Беров. Луджев и “мравките” от СДС гласуваха да му се върне имунитетът и го изкараха от ареста.

- Известно ли ви е главният Иван Татарчев да се е заигравал в онези времена с “мутрите”, да е ядял и пиел заедно с тях. Много негови съвременници свидетелстват за това... - Докато съм имал отношения с Иван Татарчев, такива неща не съм наблюдавал. Поне до идването на правителството на Беров това със сигурност мога да го кажа. Имали сме сериозни отношения и когато е трябвало да се реши нещо, той го е решавал винаги. Възможно е някои да са се възползвали от неговата емоционална, комитска, македонска натура. Но и много хора разказват митове и легенди. В никакъв случай Иван Татарчев не е бил корумпиран. Както влезе, така и излезе от прокуратурата. Грешки всеки може да допусне поради недооценка на събитията и хората. - Как така се получи, че вие, бивш политзатворник, антикомунист и дисидент, решихте да ставате министър-председател с мандата на БСП?! Бихте ли открехнали завесата? - Целият кръг от бивши политзатворници беше в час на това мероприятие. Това беше един опит да “взривим” Народното събрание и да се отиде към предсрочни парламентарни избори. Никога не съм имал намерение да ставам министър-председател.

Много добре знам, че това не може да стане, защото съм френски поданик. Но ако президентът Желев и хората около него искаха да ударим БСП, трябваше аз да вляза в пленарна зала и да прочета в проектокабинета си още 4 имена на бивши политзатворници, които БСП щеше да чуе за пръв път там. И щяха да изпаднат в шок! Тогава депутат щеше да повдигне въпроса за моето двойно гражданство и да изкара документа за моята натурализация. Ударът срещу БСП щеше да е жесток и щеше да се стигне до предсрочни парламентарни избори. Защото Филип Димитров поиска вот на доверие, понеже го бяха убедили, че след като загуби властта, 100 процента се отива на предсрочни избори. Това обаче не стана. А в онзи момент СДС се беше поочистило, беше ясно кои са агенти, кои не са агенти на ДС и подкрепата за него беше 42 процента. Издигането на моята кандидатура за премиер от БСП беше активно мероприятие на бившите политзатворници като резервен вариант да се стигне наистина до предсрочни парламентарни избори.

Такава беше историята... Неофит и Калиник си скубели брадите кой е по-добър агент Спомням си една доста интересна случка. Един ден бяхме затворили в една стая сегашния патриарх Неофит /тогава митрополит / с врачанския владика Калиник, разказва Петър Бояджиев за месеците след промените през 1989 г. Двамата бяха представители на двата синода - да се опитат да си изяснят различията на четири очи. Да, но по едно време започнаха да се чуват разни подозрителни шумове от стаята и бяхме принудени да надникнем. И какво да видим! Двамата представители на две различи управления на ДС се бяха хванали за брадите и бяха на път да си ги оскубят взаимно, обвинявайки се кой бил по-добър агент и кой, служейки на ДС, служел по-вярно на Бога. Жалка сцена, която ме потресе! През този период съм пропътувал над 10 000 километра в совалки между владиците с наивното намерение да намерим пресечните точки, за да ги съберем. А то било толкова просто – пресечните точки са били в ръководството на различите ДС-управления, спомня сиБояджиев. С “търговец на сутиени” преметнахме ДС През ноември - декември 1988 г. около предстоящата визита на Митеран в България нещата се усложниха доста, връща лентата назад Бояджиев. Живков очевидно разчиташе много на тази визита, за да се представим пред съветското политбюро като важен фактор в отношенията Изток - Запад и с това да се опита да получи отсрочка за махането си.

Режимът на телефонните комуникации се затегна много. Останаха ни само няколко неконтролирани от властите телефонни линии за оперативна работа. В никакъв случай не искахме да привлечем вниманието на ДС към тях при използването им за даване на интервюта. Радиостанциите се оплакваха, че не могат да излъчват информации от България поради невъзможността да се свързват по телефона с активистите на Независимото дружество за защита правата на човека. Направихме съвещание и решихме да изпратим на място журналист. Но, кой да бъде, за да не се усетят в ДС? Така открихме един журналист на свободна практика, който имаше вече опит за нерегламентирано влизане в Афганистан – Ален Шевалариа. Той се съгласи и за целта слезе при мен в Марсилия, за да подготвим реализацията. Трябваше му, разбира се, виза. В посолството в Париж също бяха много подозрителни към всички, искащи визи за България. Ако го разконспирират още в Париж, всичко отиваше по дяволите. Но Ален се оказа много инициативен. Решил да се представи в посолството като търговец на сутиени – висока класа. Казал: “Предстои развитие на отношенията с Изтока и ние искаме да се настаним на този пазар бързо!”

Предизвикал присмехулните погледи на чиновниците там, които го приели за поредния глупак, който си мисли, че ще направи пари на Изток и - много бързо, без каквото и да е проучване, му издали виза! Много се смяхме, докато ни обясняваше, как е протекло посещението му в консулството. И тъй след едноседмичен курс на обучение в Марсилия Ален отново отива в Париж и се качва на самолета за София. Съоръжен с традиционните касети с въпроси на български и на френски. Дотук добре. Успява да се срещне с отец Благой Топузлиев и Петър Манолов. Успява посред зима да отиде и до село Климент, за да се срещне със Зайнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки. Да, ама най-важният е Илия Минев, който живее в къща, оградена с дувар в град Септември и която се охранява денонощно. И нашият човек минал през деня, гледал, мислил и решил. Вечерта се запътил към охраняващия милиционер, клатейки се като мъртвопиян и едва не му налетял да го целува и прегръща. Последният го изпратил с пренебрежителен поглед и не му обърнал повече внимание. А на завоя нашето “пиянде” прескочило като младо лъвче оградата и хоп в двора на Илия. И след няколко мига предава поздравите ми на Илия, за да не го уплаши пък него. И така са си гукали по-голямата част от нощта и после пак с помощта на Илия през оградата, пък ония нека си пазят и мръзнат! Дотук добре, събрал интервюта. Сега зорът бил голям как да изнесе касетите с интервютата. Нали вече го знаят. Не можеше и дума да става да използуваме дипломатическа поща.

Мислил, мислил и какво измислил. Беше предколеден сезон и много от служителите в посолството се прибираха в Париж за ваканцията. Разбира, че военното аташе също тръгва за Париж и нашият тръгва със същия полет. Сложил на синджир на врата си касетите да висят на гърба му и си гугукал сладко с военното ни аташе по време на проверката. Десарите, инструктирани да внимават да не правят дипломатически скандали преди визитата на Митеран, не поели риска да го проверяват персонално, а и не са можели да допуснат, че резултатът от неговата работа е при него, а не в дипломатическата поща. И така, телефонът звъни и Ален доволен ми съобщава за добрия улов – няколко интервюта на аудиозапис за гладните за материал радиостанции! Почвам да им телефонирам и да им ги изпращам. Те едва много по-късно разбраха как са стигнали до Франция тези касети, смее се дисидентът.

Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА /БЛИЦ/


Тя е все така елегантна, красива и умна. Румяна Янева отдавна е баба на няколко внучета, но духът й е заразително млад. Според експерти тя е най-добрият специалист по здравословно хранене. По образование е инженер-технолог, има висше образование и специалност “Химия и технология на храната”.

Повече от 30 г. е носила тежката отговорност да изхранва първите мъже на държавата, сред които Тодор Живков и президентите Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов. След като се пенсионира като специалист на служба в УБО-НСО, заживява в Бургас, където са близките й хора. Участва в телевизионни предавания, пише книги, включва се в обществения живот в свободното си от внуците време. С днешния разговор я връщаме в ония години, когато на крехките й рамене се крепи животът на най-важните държавни мъже. - Дълги години сте отговаряли за изхранването на Тодор Живков и на целия ЦК на БКП, трудно ли ви беше? - Трябва да ви кажа, че по онова време всеки евентуален дискомфорт, сполетял някого от ЦК или член на неговото семейство, се разглеждаше едва ли не като терористичен акт. А ние от сектора “Изхранване” на УБО отивахме на военен съд. Слава Богу, това не съм го преживяла.

През всичките тези 30 г., през които отговарях за изхранването на управляващите, не пострада нито един стомах. - Най-много сте въртели черпака за самия Живков, капризен ли беше?  - Ни най-малко. Той беше истински аристократ и стриктно спазваше протокола. Знам, много хора ще се усмихнат на тези мои думи, но истината е такава. Когато беше под домашен арест, аз отидох да го видя. Беше през 1996 г. Изгаряше ме някакво вътрешно желание да се срещна и да си поговоря с този човек, за когото работих 30 г., а не бяхме дори разговаряли. Той вече беше под домашен арест, изолиран от всички и от всичко и вече не ми беше началник. Намерих телефон за вилата на Жени Живкова и се записах за прием. Тодор Живков ме приемаше винаги в 11 часа. Казвам приемаше, защото му гостувах няколко пъти. Двамата сядахме в малка стая с голям портрет на Людмила Живкова. Пиехме - аз - чай, той - кафе с няколко капки коняк. Разговаряхме на различни, приятни теми. Той елегантно ми кавалерстваше дори и при пиенето на чай. След въпроса “Искате ли чай?” аз машинално посягах като обигран сервитьор към бутилката с коняк, но той ме спираше с думите:

“Недейте, аз не съм толкова стар!”.

Веднъж по време на чая ми зададе въпроса: “Тези млади министри, имаше предвид Жан Виденов, толкова добре ли знаят как да ръководят, та не търсят опита на стария човек?”. Стъписах се, но на въпроса му отговорих с въпрос: “А кой ги сложи на власт?”. Той не ми отговори, веднага смени темата с друго. Но при един от следващите ни разговори попита: “А хората по улиците не си ли спомнят за Тодор Живков, или вече го забравиха?”... Веднъж отидох при него облечена с първото в живота ми екопалто, което имитираше визон. Бях си сложила красива червена шапка. Докато разговаряхме, изведнъж Живков каза: “Днес сте много красива!”.

Аз изстинах и си помислих с разочарование, че се започва с прословутите болшевишки свалки, за които дълго време се говореше. Живков обаче само добави: “Жалко, че не мога да ви нарисувам”... Това беше последната ни среща. - Какво друго си спомняте от онова време? - Как изпаднахме в паника при гостуването на шахиншаха Реза Пахлави в България. И, доколкото си спомням, това беше първо посещение на подобен гост в социалистическа държава. И само фактът, че той не гостува в СССР, а в България, ни натовари с огромна отговорност.

Поканен беше лично от Тодор Живков. Седмица преди това пристигна екип от иранските служби за безопасност. Предварително бяхме уведомени, че три дни трябва да храним госта с месо, което да не е свинско. Шахиншахинята пък яде храни, приготвени само с масло. Аз трябваше да направя така, че различните блюда, поставени на общата трапеза, да не се различават по вид. Готвехме за всеки от гостите поотделно и се справихме чудесно. Възникна обаче друг проблем по протокола - как да се държи самият Тодор Живков с госта. С Брежнев се прегръща и се целува, но при мюсюлманите е различно. Намери се консултант, подготви Тодор Живков за срещата с шахиншаха и гафове не се получиха.  - Много се говори и се писа, че след Чернобилската авария за целия ЦК на БКП част от храната се внасяла отвън.

- Нищо подобно.

Всички продукти, с които приготвяхме храната, си бяха български, но трябваше задължително да бъдат изследвани за радиация. Нашата служба нямаше готовност за това изследване, защото оборудването за такава лаборатория струваше много скъпо. Пък и никой не е допускал аварията в Чернобил, за да сме готови предварително. Затова изследвахме листните зеленчуци в лабораторията за радиоактивност в БАН. От там ни посъветваха да мием по няколко пъти листните зеленчуци. Дори и зелето накъсвахме и измивахме лист по лист. Яйцата купувахме от стопанството във Врана, и то снесени поне една седмица преди Чернобил. - И през всичките тези години наистина ли не допуснахте нито един гаф с храната?  - Аз не. Допусна го с лакомията си тогавашният лидер на БЗНС Петър Танчев. Той беше толкова лаком, че дори успя да развие т.нар. слонска болест и охраната му помагаше да слезе от автомобила си.

Това се случи по времето на един конгресен земеделски форум, за коктейла на който Петър Танчев беше поканил 4000 души. И сам определи менюто, в което имаше шест вида кремове, приготвени на яйчена и млечна основа. Опитах се да изтегля тези кремове от менюто, но Танчев се наложи. Опитах се да го убедя поне яйцата да вземем от стопанството във Врана, но в крайна сметка яйцата бяха внесени от “Яйцекооп”, снесени 30 дни преди аварията, които, оказа се, не бяха чисти. В крайна сметка няколко души получиха разстройство след коктейла. Разбира се, не Чернобил беше виновен, а кухнята на хотел “Родина”, където беше коктейлът. Там имало от няколко дни салмонелоза, но не казали, за да не се лишат от височайшите гости. Беше ми забранено на мен и на колежката, отговаряща за бюфетите в НДК, където бяха деловите заседания, да напускаме гарнизона. Тоест за известно време бяхме поставени под арест. Спаси ни Чудомир Александров, който успя да убеди началника на Управлението за безопасност и охрана - УБО, Илия Кашев, че вината не е наша. Когато започнаха да проверяват кои точно са пострадали, стана ясен източникът на заразата.

- Как “преминахте” от Тодор Живков на... Желю Желев?

Имам предвид изхранването, разбира се? - Разликата е голяма. Тодор Живков вече беше обучен от съпругата си д-р Мара Малеева да бъде психолог, да уважава и спазва протокола. И въпреки това той продължаваше да се обучава, защото знаеше, че трябва да е безупречен във всяко едно отношение. Желю Желев не се поддаваше на обучение. Нито съпругата му Мария Желева. Ще разкажа един случай. С него пътуваме из страната по онова време, когато се раздаваха много държавни земи. Пристигнахме в едно село, цялото облепено с плакати на СДС. Хората го посрещнаха с радост и всеки искаше да му стисне ръката. И той се ръкуваше с всички наред.

А после няма вода къде да си измие ръцете. Изпаднах в ужас. Оказа се, че в това село няма и тоалетна. Накрая го заведохме в тоалетната на детската градина, за да си измие най-после ръцете. После седна с ръководителите от селото на една трапеза, а за нас, които го придружавахме, просто забрави. Успях, докато го посрещаха и се ръкуваше с хората, да изнеса малко хляб, сирене и домати, за да хапнем заедно с охраната навън. А това, според протокола, е недопустимо. Охраната не бива да се храни при такива условия... Подобно безобразие повече не допуснахме нито при Петър Стоянов, нито при Георги Първанов... - И един последен въпрос: преди време издадохте и книжката: “Втори шанс за първо впечатление няма”. Какво е посланието към читателите? - Исках да разкажа как ние, хората от УБО и НСО, работехме, при какви условия, с каква отговорност. Веднъж ме свалиха от самолета за Варна, където отивах на почивка с децата си, и провалиха 14-дневната ми отпуска. И знаеш ли защо? Само за да сваря бозата на Тодор Живков...

Тодорка НИКОЛОВА /Блиц/

Хиляди щурмуват парламента, чупят и палят, а депутати се барикадират. Стига се до сблъсъци с ранени Дир. бг припомня драматичните събития, които бележат най-новата ни история точно преди 21 години. Всичко започва с протести срещу тогавашното правителство на БСП с премиер Жан Виденов. Хората в много градове се надигат и блокират пътища, а студенти правят живи вериги покрай парламента, защото годишната инфлация е 310,8% и обезценява парите им - левът се срива, заплатата става 5 долара, а магазините са празни. 19 банки фалират, а с тях се стопяват дълговете на кредитните милионери и спестяванията на стотици хиляди българи. 

На 21 декември 1996 г. се провежда извънреден 42-ри конгрес на БСП. На него Виденов обявява, че подава оставка като министър-председател. Оттегля се и като лидер на партията, като на негово място е избран Георги Първанов.  Седмица по-късно парламентът гласува на извънредно заседание оставката на правителството. От БСП настояват да съставят нов кабинет в рамките на същия парламент, но опозицията - СДС, категорично не е съгласна.  На 8 януари 1997 г. парламентарната група на социалистите номинира за премиер в оставащия двегодишен мандат Николай Добрев, който тогава е вътрешен министър в оставка.  Два дни по-късно - на историческия 10-и, обаче президентът д-р Желю Желев отказва да даде мандат за съставяне на кабинет на БСП, макар че е задължен по Конституция. Желев се мотивира с това, че неговият мандат изтича на 22 януари и оставя решението на новоизбрания държавен глава - Петър Стоянов. Опозицията обявява начало на национална политическа стачка, призовава към гражданско неподчинение и организира протестно шествие срещу парламента.  Така, часове по-късно, сградата е обградена от демонстранти. Твърди се, че са около 8000 души. Част от тях започват да чупят прозорци с камъни и дръжки от знамена, щурмуват и задната врата на парламента. Някои успяват да проникнат във фоайето и в няколко стаи, трошат и палят мебели. Тогава атакуват и униформени с полицейски палки, а входът е барикадиран отвътре.  Навън обаче се стига до кървави сблъсъци - десетки са ранени, след като полицията и Вътрешни войски се намесват със сила. Участници в събитията твърдят, че униформени са докарани с автобуси и са били протестиращи дори в страничните улички. Сред пострадалите са и политици - депутатът Филип Димитров се озовава в "Пирогов" с разбита глава. След като напрежението нараства, в парламента идва вътрешният министър. Лично тогавашният шеф на СДВР ген. Красимир Петров предпазва Добрев с щит от тълпата (вижте какво точно се случва по-надолу - б.р.).

Той и представители на парламентарните групи се събират в кабинета на председателя на акад. Благовест Сендов, за да обсъдят ситуацията.  Около час преди щурма идва и Петър Стоянов, който още не е положил клетва. По това време Желев е на посещение във Франция.  “Тук съм, защото мисля, че хората имат право да протестират. Те няма какво да ядат и животът им е скотски”, заявява Стоянов, преди да се срещне с Добрев и лидера на СДС Иван Костов. В същото време група червени депутати сядат на стълбите и запяват: “Къде си, вярна ти любов народна”. Сред тях е Клара Маринова, която тогава е говорител на БСП.  “Моя беше идеята да запеем. Вбесих се, че всички депутати се панираха и изпокриха в миши дупки”, разказва по-късно друг участник - Добромир Задгорски.  В крайна сметка тази вечер демонстрантите са разпръснати със сила. Но протестите не стихват. Така, на 4 февруари 1997 г., БСП връща мандата за съставяне на правителство.

Политическите сили подписват споразумение за запазване на социалния мир и провеждане на предсрочни парламентарни избори на 19 април 1997 г. Те са спечелени убедително - с 52% и 137 депутатски места, от Обединените демократични сили (СДС, Демократична партия, БЗНС, БСДП), и Иван Костов става премиер. Дотогава обаче е назначено служебно правителство с премиер Стефан Софиянски. То веднага започва промени, макар и на ръба на правомощията си - обявява въвеждането на валутен борд, изпраща до Брюксел молбата на България за членство в НАТО и възстановява сътрудничеството с МВФ. Признанията на Стоянов и Премянов Все още в разгара на протестите, в края на януари, Петър Стоянов връчва мандат за съставяне на правителство на социалистите. До втори техен кабинет обаче така и не се стига. Години по-късно той разказва какво точно се е случило: "Връчих указ за съставяне на правителство на БСП за седмица. Няколко пъти ги подканих да се откажат. Страхувах се, че ако БСП състави второ правителство, ще има гражданска война и НАТО и ЕС щяха да са твърде далеч. Като дойдоха Добрев и Първанов с папката, трябваше да я взема и да я внеса в Народното събрание, както е по Конституция. И тогава със 125 депутати щеше да има второ правителство на БСП. Върнах папката и се движех по ръба на конституционните правомощия. Те си тръгнаха и ми казаха, че вървя срещу Конституцията.  След това ми дойде наум да свикам Консултативен съвет по национална сигурност в два и половина следобед. Мислех, че политическите сили ще се солидаризират и БСП ще се откажат от мандата. Свиках съвета, защото в папката нямаше отказ. 

Казах на БСП, че след като искат мандат, трябва да излязат през главния вход на "Дондуков" 2. След това всички се изказаха БСП да върне мандата. Чак тогава Добрев, Първанов и Виденов се отказаха от мандата".  Красимир Премянов, който в онези времена е председател на парламентарната група на левицата, разкрива, че още на Коледа 1996 г. Желев е щял да връчи мандат на БСП за правителство, но Първанов отказал.  "Много се закъсня с мандата. Държавният глава ни покани на консултации като най-голяма парламентарна група. Той ни заяви, че може много бързо да връчи мандат, но новият тогава лидер поиска отсрочка. Мотивира се, че няма готовност. Аз бях съгласен, но Първанов отказа. Ако беше приел, може би щеше да има за кратко друг кабинет на БСП. Политическата инициатива щеше да е в наши ръце, а не при СДС. Желев заяви, че може да връчи мандат до края на годината, след това вече трябвало да се чака президентът Петър Стоянов да встъпи в длъжност", казва Премянов - пряк участник в събитията.  Според него при това положение е нямало да се стигне до щурма на парламента, който, по думите му - не е бил спонтанен. 

Мъж се хвърля на колата на Добрев, тълпата пробива загражденията Години след събитията фотографът от вестник "24 часа" Николай Литов разказа любопитен факт, довел до развръзката на 10 януари: "От ранни зори съм в парламента, чиято работа съм акредитиран да отразявам. По някое време обаче реших да изляза пред сградата, за да снимам протестиращите, чиито викове ставаха все по-яростни, а предметите, които хвърчаха към сградата - все повече. Към 14 ч тръгнах към редакцията, за да предавам снимките си. Чаках тролея на спирката на Ректората в посока Орлов мост. Лично шефът на СДВР Красимир Петров се включва в опазването на министъра от протестиращите.  В този момент видях джипа на вътрешния министър Николай Добрев. В момента, в който вдигнах фотоапарата, пред джипа изскочи мъж. Той се хвърли върху колата, без да знае чия е и кой е вътре, явно гледаше само да попадне в кадър. 

Тъй като шофьорът не очакваше подобно нападение, докато успее да реагира и натисне спирачки, мъжът вече беше под колелата. Джипът закова на място и от него изскочи охраната. Секунди след това от задната врата се показа и самият Добрев. Охраната поведе вътрешния министър в посока парламента, а шофьорът остана да се разправя с “нападателя”.   Добрев тръгна към Народното събрание пред градинката на “Св. Кл. Охридски”, а аз хукнах след него. В момента, в който протестиращите го разпознаха, тълпата се нахвърли отгоре му. Бяха извикани полицаи като подкрепление, които направиха жив щит около министъра. Бяха отворени металните заграждения около парламента, за да мине той, но тълпата се възползва от пробойната в охраната и нахлу към сградата. Под чадъра на щитовете на полицаите Добрев бе спасен от обстрела на протестиращите. А срещу него хвърчаха дори кофи за боклук".


На 21 септември 1968 г., в една съботна вечер, между 22.00-23.30 ч. в тъмнината на централните софийски улички се промъква 22 годишният студент по история, втори курс, Едуард Генов. Той преминава през „Шипка“, „Оборище“ „Шейново“ „Сан Стефано“, „Любен Каравелов“, „Юрий Венелин“ и преките между тях, след което се насочва към кв. „Владимир Заимов“ и близките улици „Стара планина“, „Чаталджа“ и др. Носи със себе си към 50-60 позива, които поставя в пощенските кутии във входовете на жилищните кооперации, край които преминава. Там където има къщи хвърля позивите направо в самите им дворове. Разпространява всички листовки за около час и половина, след което обиколя из столичния град за да заличи следите си и се прибира в дома си на ул. „Кирил и Методий“ №2, при нищо неподозиращия му баща.


На 22 септември, в неделния следобед, около 14.30 часа, по други улици в центъра на София тръгва 21 годишният колега на Едуард, също студент по история и второкурсник, Александър Димитров. Той разпръсква своя дял от позиви по улиците „Неофит Рилски“, малките „Пет кюшета“, „Шишман“. После прекосява „Аксаков“ и района на Паметника на съветската армия за да се насочи към ул. „Иван Асен II” и тогавашния ж.к. „Ленин“. На връщане пуска позиви в някои от кооперациите на „Патриарх Евтимий“, а останалите му към 15-20 позива оставя в пощенски кутии в района около ул. „Симеон“. Действайки припряно и с постоянно озъртане, пъхва всички позиви безразборно в пощенските кутии във входовете. Обикновено пуска по един позив, но някъде и по два-три наведнъж. След като листовете свършват се прибира в дома си на ул. „Витоша“ №69.
Още в петък, на 20 септември 1968 г., към 14.00 часа, на бензиностанцията в столичния кв. „Подуене“, застават за автостоп две момчета. Единият е 20 годишният студент от същия курс и специалност Валентин Радев и неговият приятел Максим Коен, студент по физика. Предстои им да пътуват до устието на река Ропотамо. Максим обаче не знае малката подробност, че Валентин носи със себе си и предварително подготвени позиви, които трябва да разпространи извън столицата. Той използва нощуването им в роднини на Коен в Пловдив и успява да пусне листовките в няколко пощенски кутии на ул. „Антим I”.

Какво искаха тези три момчета и какви бяха пусканите от тях позиви в пощенски кутии в София и Пловдив?


Само преди месец, на 20 срещу 21 август 1968 г. войските на пет държави от Варшавския договор навлизат на територията на Чехословакия и слагат край на започналото през януари демократично обновление в страната. За предишните месеци от началото на годината чехите и словаците стават свидетели на невиждани промени в държавите от съветския комунистически блок. Новата програма на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) предвижда построяване на „социализъм с човешко лице“. Тя пояснява, че това ще рече наличие на свобода на словото и печата, свобода на придвижване, отваряне на възможността за свободен дебат, както и за сдружаване. Ръководството на ЧКП се застъпва и за парламентарен контрол върху репресивните органи, независимост на съда, както и възможност в бъдеще за провеждане на многопартийни избори.
На 27 юни 1968 г. писателят Лудвиг Вацулик обнародва легендарната после платформа „Две хиляди думи“. Тя предвижда пълна демократизация на системата. Идеята е чрез упражняване на граждански натиск да бъде премахнат политическият контрол върху предприятията, средствата за масова информация и местното самоуправление. Предвижда се службите за сигурност да бъдат напълно лишени от своите политически функции. Промените в Чехословакия се посрещат с надежда от политизираната българска общественост, и най-вече от интелигенцията, младежта и студентите.
На 20 срещу 21 август 1968 г. обаче, започва операция „Дунав“, с която войските на Варшавския договор (Съветския съюз, Полската народна република, Германската демократична република, Унгарската народна република и Народна република България), без знанието на чехословашките власти, нахлуват в страната. Арестувани са първият секретар на ЧКП и символ на реформите Александър Дубчек, министър-председателят Олдржих Черник, председателят на парламента Йозеф Смърковски, ръководителят на Националния фронт Франтишек Кригел и изтъкнатият реформен политик Йозеф Шпачек. Всички те са отведени в Москва. На опитът за „социализъм с човешко лице“ е сложен край.


Първите позиви – „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“

Смазването на реформите на чехи и словаци се посреща с видимо недоволство от будната част на българската младеж и общественост. Ала малцина са онези, които обличат това свое негодувание и в реални действия на протест. Едни от тях са и нашите трима герои. С тази си постъпка те правят опит да разбудят и подтикнат към активност и позиция обществото.
Валентин Радев по това време работи през ваканцията като общ работник за да припечели някой лев в столичния завод „Пролетарий“. Още през деня на 21 август там е проведено събрание, което приветства интервенцията на петте армии на Варшавския договор и участието на Живкова България в нея. Прибрал се в къщи, Валентин слуша емисията на Радио „Скопие“, която съобщава в съвсем друга светлина за случващото се в Чехословакия. Той за пореден път стига до извода, че тогавашната българска преса и радио (все още не всички имат телевизори) заблуждават хората и не казват истината за събитията.
В деня на агресията Едуард Генов е на археологически разкопки в село Нова Черна, Силистренско. Третият ни герой Ал. Димитров е отишъл на море където го заварва вестта. И двамата също посрещат с остро недоволство смазването на опита на чехи и словаци за демократични и либерални реформи, на които от месеци симпатизират.
По-късно по време на следствието В. Радев разказва: „Наскоро след влизането на съюзническите войски в Чехословакия в София се завърна от археологически разкопки моят приятел и състудент Едуард Генов Генов, с когото ние се видяхме. В разговор с него разменихме мнения и становища за събитията в Чехословакия и за влизането на съюзническите войски в тази държава, което сметнахме за неправилно. Както аз, така и той изразихме недоволство от този акт на петте съюзнически държави като го нарекохме „окупация“. Ние мислехме, че този акт не се е харесал и на много други хора в нашата страна, поради което решихме, че е нужно да предприемем и ние нещо против действията на съюзническите войски в Чехословакия, да се наредим на страната на чехословашкия народ, да вдигнем глас за изтеглянето на войските от тази страна.“
Около средата на септември Едуард Генов се среща с Александър Димитров в дома на последния на ул. „Витоша“ №69. След около два месеца, пред следователя Йордан Орманков, Сашо свидетелства: „Около 17 септември, мисля че беше вторник, в разговор с моя състудент Едуард Генов Генов, ние коментирахме влизането на съюзническите войски в Чехословакия. В резултат на споделените мисли, ние стигнахме до становище, че влизането на съюзните войски в Чехословакия е един неправилен акт и решихме, че трябва да предприемем нещо, с което да изразим нашето отношение против тези действия. Не си спомням кой от двама ни предложи да напишем позиви и да разпространим същите в София.“ Еди и Сашо веднага уточняват текста на позивите да гласи: „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“. Решават още на другия ден да се съберат и да подготвят листовките.
На 19 септември, сутринта, към 9,00 часа Едуард се обажда по телефона от дома си на Валентин Радев, който живее наблизо на ул. „Раковска“ №79, вх. А. Определят си среща някъде по средата на ул. „Симеон“. Там Еди доверява на Вальо, че го е поканил за да отидат заедно до жилището на техния приятел и състудент Сашо и пишат позиви срещу българското участие в агресията срещу Чехословакия. Валентин се съгласява незабавно и тръгват към „Витошка“.


 В дома на Ал. Димитров изработват нещо като клише, за да могат по-лесно да вадят след това позивите и да затруднят евентуалното им разкриване по почерка. Едуард донася индига и предлага да пишат с тях. Правят опит с клише от картон и после с намазване с четка с туш или мастило да отпечатат позивите. Ала нищо не излиза и се отказват. Накрая Едуард предлага да използват вече направените клишета като шаблони и с помощта на химически молив или химикал да изписват буквите като слагат по няколко индига за да могат по този начин да отпечатат възможно най-голям брой позиви. Накрая от всичките изготвени 20 броя взема Валентин, за да ги разпострани в градовете, през които минава през следващите дни, на път за Черноморието. Останалите позиви прибира Сашо, а на следващия ден написва и още около 60, които прибавя към първите. После написва и още 80 броя. По този начин общият брой на позивите при него достига 180.
На 21 септември, събота, Едуард отива отново в дома на Сашо на „Витошка“ №69 и взема около 1/3 от около 200-те позива. Уговарят се да ги разпространят на следващия ден, през нощта на 22 срещу 23 септември – неделя срещу понеделник. Разпределят си центъра на столицата на райони, като Генов избира най-общо пространството около ул. „Сан-Стефано“ и тогавашния кв. „Заимов“. Ал. Димитров настоява разпространението да стане през деня в неделя. Генов обаче няма търпение и както вече стана ясно разпространява своите позиви още в събота вечерта.
Тази първа акция не минава без резултат. Още в следващите един-два дни районни управления на МВР в столицата и Пловдив получават информация за разпространени и намерени в пощенски кутии от граждани позиви. Сред адресите личат пловдивската ул. „Антим I-ви“ №19, както и на софийските „Л. Каравелов“ №31, „Чаталджа“ №64, „Стара планина“ №32, „Иван Асен“ №75, „Патриарх Евтимий“ №21, ж.к. „Ленин“, бл. 29. Като се има предвид, че сред веществените доказателства във връзка с по-сетнешното дело се съдържа плик с едва 21 позива с това съдьржание, от общо над 200 пуснати на 20, 21 и 22 септември в столицата и Пловдив, дали не бихме могли да направим заключението, че най-верните на режима на Живков поне в тези райони на двата града не са надхвърляли 10%?


Вторите позиви

Едуард Генов предлага в продължение на месец да преустановят дейността си за да се заметат следите. Надяват се също да използват това време за да се опитат да привлекат и нови съмишленици. Не успяват особено. След средата на октомври, когато вече учебната година в СУ е започнала, тримата се срещат във факултета и отиват след това в дома на Валентин на ‚Раковска“. Междувременно, разбрали от западните радиостанции за осъдителните присъди над съветски граждани, протестирали срещу агресията още в края на август на Червения площад в Москва, тримата решават да повторят акцията. Обсъждат и текстовете за новите позиви, като се спират на следните два: „На 10 октомври петима съветски граждани получиха тежки присъди изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете“ и „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад. Какво правиш ти?“ За прибавката „Хора бдете“ особено настоява Сашо. Текстовете на бъдещите позиви остават у Валентин, който ги скрива между книгите в домашната библиотека. На следващия ден Едуард и Валентин се заемат с изрязването на шаблон за новите позиви, тъй като Сашо има изпит по английски и не може да участва в самото написване. И този път шаблонът се изработва от кадастров картон. Едуард изработва този за първия позив, а Валентин за втория.
Първоначално решават самата втора партида от позиви да подготвят на вилата на бащата на Едуард в Драгалевци. Но на следващата сутрин Едуард и Валентин се събират в дома на първия на ул. „Кирил и Методий“ №2. Там написват около 50 броя общо от двата текста. Отново Едуард пише единия текст, а Валентин другия. Той изготвя този ден около 30 броя, а Едуард около 20, след което се разделят. Продължават в следващите дни всеки отделно да пише позиви в дома си. Смятат този път листовките да са към 300, но установяват, че амбицията им е нереалистична и намаляват бройката на около 200. Валентин изготвя около 100 броя, които завършва в съботния ден на 26 октомври. Веднага изгаря шаблона и индигата. Отново използва библиотеката в дома като скривалище за готовите вече позиви. Причината да привърши преждевременно е и завръщането на сестра му и неговия зет от Карнобат, както и на бащата от командировка. По този начин, за няколко дни, в два софийски дома са написани близо 220 броя позиви, от които 120 са дело на Едуард, а останалите 100 на Валентин.
Започват с идеята втората партида позиви да бъде готова на 24 октомври (четъртък), а разпространена на 25 октомври (петък срещу събота) в София. Ала тъй като не са готови в уречения ден, разпространението временно се осуетява. Едуард успява обаче да залепи два от позивите, които са у него на публични места. Единият се оказва в една октомврийска утрин на витрините на ЦДНА, а другият на прозореца на щаба на доброволните отряди, някъде около улиците „Московска“ и „11 август“. На 28 октомври (понеделник) Валентин се среща с Едуард и Сашо във факултета и съобщава на Едуард очакваната от дни новина, че е готов с позивите. Остава да се съберат и да решат кога и къде да ги разпространят.


29 октомври – Арестът


На другия ден, 29 октомври 1968 г., по предварителна уговорка по средата на пътя между домовете им, Валентин се среща с Едуард за да му върне учебник. Преди да се разделят Вальо забелязва на известно разстояние от тях сив автомобил „Волга“. Веднага му хрумва, че вече са по следите им. Съмнението си в този момент не споделя с Еди. Но още същият следобяд, Генов сам разбира във факултета от колегата си Александър Тончев, че има опасност да бъдат задържани. Същият ден сутринта, Тончев е привикан по донос от органите на Държавна сигурност, в който се казвало, че определени лица са му предложили да разпространява позиви и той се е съгласил. Тончев скрива от Генов за това, но му съобщава, че го знае от „лични връзки в КДС“. В междучасието на лекцията провеждаща се между 13.00 и 15.00 часа Генов бърза да сподели новината и с Валентин. Определя му среща в 16.00 часа за да му донесе последния всички позиви съхранявани в дома му. Срещата е отново по средата на пътя между двете жилища. Валентин донася 100-те позива и ги предава на Едуард в една зелена папка от пластмас с надпис на някакъв конгрес на профсъюзите. Едуард има намерение да ги предаде вечерта на непознато лице, което да ги разпространи и извън София.
Само след около три часа, в 19 часа и 20 минути, преди срещата му с непознатия, Ед. Генов е задържан с общо 217 броя позиви, малко преди да пристигне в ресторант „Будапеща“. В същия късен следобяд Александър Димитров е задържан в Градската градина пред Народния театър, на другия тротоар срещу заведението известно сред столичани тогава като „Бамбука“. Валентин Радев пък е арестуван на „Раковска“, пред сградата на ЦКС, близо до дома му.
И тримата са откарани незабавно в Централния софийски затвор и поставени в единични килии. До 7 декември 1968 г. се води следствие. В началото на 1969 г. – още преди делото и прочитането на присъдата – Едуард Генов Генов, фак.№ 4353, Валентин Радев Радев, фак. №4225 и Александър Димитров Димитров, фак. № 4182 са изключени от Софийския университет. На 11 януари Софийският градски съд осъжда Ед. Генов на 5 години затвор, Ал. Димитров на 3 години, а В. Радев на 2 г. И тримата обжалват присъдата. С решение №190 от 1 април 1969 г. на Върховен съд на Народна република България, II наказателно отделение присъдите са намaлени съответно на 3 години и половина, 2 години и 1 година и 2 месеца. Веществените доказателства – пакет с 217 броя позиви и друг плик с 21 позива, след влизането на присъдата в сила трябва да бъдат унищожени.
Трите момчета излежават присъдите си в Старозагорския затвор. Там Едуард Генов получава втора, вътрешна присъда от осем години за опит за бягство. След излизането си от затвора се жени и има двама сина. През 1987 г. подписва т. нар. „Апел на шестимата“ – открито писмо до международната конференция във Виена, посветена на спазването на Хелзинските споразумения. В началото на 1988 г. участва в основаването на Независимо дружество за защита правата на човека. Интерниран е в село Михалково в Родопите, а през октомври е експулсиран от страната. Установява се в САЩ където умира на 16 декември 2009 г.
След излежаване на присъдата Валентин Радев работи като уредник в Националния исторически музей в столицата. Жени се и има двама сина. Умира през 1995 г.
След излизането си от затвора Александър Димитров е изселен принудително в село Овча могила, Свищовско за три години. Жени се и има дъщеря и син. След 1989 г. се включва активно в демократичните промени като през периода 1991-1995 г. е общински съветник в София. През 2008 г. е награден от чешкото правителство с ордена „Крамарж“. И досега живее на ул. „Витошка“, в същия дом, в който се роди идеята за солидарността с Чехословакия и протеста срещу агресията. Там където с Еди и Вальо написаха първите позиви измили, поне мъничко, срама на България.

Доц. Стефан Дечев
Източник:zarata.info

Руският президент Владимир Путин е бил член на страховитата тайна полиция ЩАЗИ на бившата Германска демократична република, става ясно от откритата в архивите негова лична карта от 80-те години на миналия век, пише Канал 3.
Путин е бил съветски шпионин в Дрезден, където е служил в тайната полиция на Източна Германия.

66-годишният Путин винаги е говорил с гордост за постиженията си като офицер на КГБ в ГДР през 80-те години. Американският историк Дъглас Селвидж се разрови надълбоко в сътрудничеството между КГБ и ЩАЗИ и откри издадената преди над 32 г. Карта на младия съветски шпионин, командирован в Дрезден.От Агенцията за архива на ЩАЗИ в Германия съобщиха, че Путин е получил „пропуска, за да може да върши своите задачи за КГБ в сътрудничество с ЩАЗИ“.


От печатите, с които картата е подновявана на всеки 3 месеца, става ясно, че той я е ползвал между 1985 и 1990 г., когато започва разпадането на ГДР и на Източния блок.Говорителят на Кремъл Песков коментира, че няма нищо необичайно в картата на Путин, защото по времето на Съветския съюз „КГБ и ЩАЗИ бяха партньорски разузнавателни агенции“.

За заслугите си към ЩАЗИ той е бил произведен в чин полковник от източно-германската агенция. Би Би Си припомни как той лично успокоил агресивната тълпа в Дрезден, която обкръжила сградата на КГБ в града, като на отличен немски предупредил събраните, че това е територия на СССР.

Любимият на много поколения руски филм "Ирония на съдбата, или Честита баня!" излиза на екран на 1 януари в далечната 1976 година, и оттогава досега без него не минава посрещането на нито една Нова година.

Предлагаме Ви някои малко известни факти в цифри:

100 млн. зрители са гледали филма по Първи канал на централната телевизия на 1 януари 1976 г. Режисьорът Рязанов изземва 2 бутилки водка от актьорите. Налага се първия ден снимките да бъдат спрени, след като актьорите се напиват в кадър, а на следващия, след "обиск" ги снима "на трезво". По ирония на съдбата във филма влизат кадрите, заснети в първия "пиянски" снимачен ден. Впрочем, снимките са правени в приземните помещения на "Мосфилм", където е било доста хладно.

Надя харчи 26 рубли за новогодишната трапеза, което представлява 20% от заплатата й (средната заплата на учителите е била 130 рубли). В наши дни, това би струвало 3500 рубли или 7% от средната заплата на учителите, която е 50 000 рубли).

На ул. Вернадски  № 113 в Москва са снимани ленинградските епизоди. Апартаментът на Женя Лукашин се намира на ул. Вернадски № 125. През 2003 г. на тези адреси са поставени мемориални табели.На XXVI конгрес на КПСС през 1981 г. Леонид Брежнев споменава филма в своя доклад. Ставало дума за това, че "всичко, което ни заобикаля се отличава с красота и добър вкус", например в градоустройството.

10.3 млн. рубли би струвала днес квартирата на Женя Лукашин и неговата майка, по оценка на брокерите.

На 21 декември 2007 г. се е състояла премиерата на продължението на филма, заснето от Тимур Бекмамбетов. В главните роли - Константин Хабенски, Сергей Безруков и Елизавета Боярска. Андрей Мягков и Барбара Брилска изиграха второстепенните роли.

Загадъчната му смърт и до днес дава поводи за различни спекулации и версии. Най-разпространената конспиративна теория е, че е удушен от свои другари по поръчка на командира на Разложкия партизански отряд Крум Радонов. Според тази версия Радонов се страхувал, че харизматичният Козарев ще го измести от лидерското място. Тази теория за смъртта на първия български партизанин обаче е многократно отричана и е доказано невярна. Истинската история е далеч по-прозаична и нелепа.

Когато намира смъртта си на 1 април 1944 г, Козарев е добре познат на полицейските власти. В периода 1923-1935 г. многократно е арестуван заради противодържавна дейност, а от 1935 до 1938 г. излежава ефективна присъда. В началото на 1941 г., усетил, че се готви нов негов арест, фанатичният комунист минава в нелегалност. Няколко месеца по-късно в местността Струго над Добринище, при опит да бъде заловен от група полицаи, Козарев убива двама от тях и успява да избяга. Екшънът се разиграва четири дни след нападението на Германия срещу СССР и два дни след като комунистическата партия в България обявява курс на въоръжена борба срещу официалните власти.

Тази престрелка превръща Козарев в легенда в Пиринския край и от този момент нататък той е считан за първия български партизанин. Дни след нея, в околностите на Разлог, заедно с приятеля си Никола Парапунов създава и първата партизанска чета.

В продължение на близо три години Козарев и бойните му другари организират атаки срещу официалните власти и винаги успяват да се измъкнат невредими от престрелките. На 2 април 1944 г. в Разлог е получена телеграма, която е изпратена от кмета на Добринище. В нея се казва: „Донасям, че днес, 2 април 1944 година, към 16:30 часа източно от Добринище, Разложко, на един километър от пътя за Неврокоп, вдясно от същия път е намерен трупът на нелегалния Иван Йорданов Козарев от Добринище, облечен в горска униформа, въоръжен с парабелум, една английска бомба, един нож, един патрондаш с 32 патрона. Трупът е прибран в общината”.

Краткото съобщение изненадва органите на полицията, защото в този ден не са влизали в престрелка с партизаните. Когато кметът на Добринище изпраща телеграмата, мълвата за смъртта на Козарев вече се разнася из Пиринския край. Всички се питат какво се е случило. В партизанския отряд на Козарев цари весело настроение, защото партизаните Александър Пицин и Иван Калинов са успели да убият полицай, а след това да се измъкнат невредими. Часове след като разказват историята за престрелката, разбират, че „полицаят”, когото са убили, е техният другар Иван Козарев. По ирония на съдбата Пицин е един от най-близките приятели на първия партизанин. До края на живота си той няма да може да си прости тази грешка.

Два дни преди тялото на Козарев да бъде намерено, той, заедно с още един свой другар, се отделя от своята чета и заминава за Добринище, за да се срещне с командира на отряда Крум Радонов. Да го посрещнат, излизат четирима партизани, между които Пицин и Калинков. Времето в този ден е дъждовно и мрачно. Козарев стига в района на Добринище, когато се свечерява и мракът става още по-гъст. Групата, която го чака, вижда на пътя да вървят двама души, като единият е с шинел, с пушка на рамо и с раница.

Човекът с шинела е Козарев, но неговите другари стигат до извода, че са се засекли с полицай, който проучва района. Партизаните започват да следят двамата „полицаи” и ги виждат да се отбиват в тухларница, която се намира на 2 километра от Добринище. От тухларницата Козарев излиза без пушка и раница. Той ги е оставил, за да не прави впечатление. Докато върви по пътя, забелязва силуетите на тези, които го следят, и се насочва към тях. В този момент Пицин извиква: „Стой там!”, и насочва пушката си към приближаващия Козарев. Козарев мигновено вади пистолета си и стреля. Куршумът почти охлузва ухото на Пицин, който веднага изпраща един куршум в гърдите на Козарев. В този момент стреля и Иван Калинков. Следват още няколко изстрела от двете страни, след които Козарев пада на земята, а Калинков и Пицин побягват в гората заедно с другите двама партизани. Недоразумението е предизвикано от това, че Козарев носи горски шинел, който наподобява зимната полицейска униформа от онова време.

Веднага след като тялото на първия български партизанин е открито, тръгва и версията, че той е удушен. Причината е, че от тялото му не тече кръв. Причината за това обаче е ниската температура, при която е престоял трупът. След като тялото е откарано в общинската сграда на Добринище и е разпознато, полицаите го хващат за краката и започват да го влачат по пода към изхода на общината. При завоя от коридора към стълбите са оставени размазани следи от кръв. Кръвта започва да се стича заради затоплянето на трупа.

Тялото на убития партизанин няколко дни е изложено на площада в Разлог, след което е закопано в едно дере близо до военните погреби. Няколко месеца по-късно каузата, за която се бори Козарев, побеждава и „народната власт” поема нещата в свои ръце. Малко след комунистическия преврат от 9 септември 1944 г. трупът на партизанина е изровен и препогребан на лобното му място.

Тома Биков /Ретро.бг/

Оказва се, че последният ни читав държавник е направил запис на такова през 1998 г. и е пожелал да бъде разпространено "20 години след смъртта му".
Първата Нова Година след този срок е настоящата и посланието бе публикувано. Вижте го колко е мъдър, пророчески и пробуждащ...

"Скъпи българи, бих ви нарекъл другари, защото вие сте ми такива, и винаги сте били...

Скъпи другари,
Трийсет и четири пъти съм отправял Новогодишно послание към Вас. Вгледах се във всичко, което съм ви казал през тези години, и реших да ви кажа нещо и за в бъдещето. Когато получите този поздрав, аз отдавна няма да съм между живите. Но се чувствам длъжен да направя нещо последно полезно на нашата страна.

Трийсет и четири пъти Аз, и Партията, Ви се отчитахме за всичко, което сторихме за Вас през годината. Като проследявам посланията, виждам огромния скок, който постигнахме като народ за това време.

Населението на страната ни при първото ми послание бе 7 милиона, а при последното - 9.
Икономиката се е увеличила като размер 23 пъти. Помислете - когато слушате този запис, ще са минали около 30 години откакто България се отказа от социализма. Помислете, за тези 30 години дали е постигнато това, което постигнахме за предните 34 години? Увеличила ли се е икономиката 23 пъти? Ние го постигнахме, народът го постигна, значи е било възможно.

Защо сега не се случва?
При първия ми поздрав 70% от населението на България живееше в селата. При последния - 80% бяха в градовете, което е цивилизационният признак за прогрес. Във всички развити страни това е еволюцията, и ние я постигнахме.

Изградихме хиляди болници и училища, увеличихме значително продължителността на живота. Защо от 1989 г. насам, тя отново се скъсява? Когато след 20 години чуете това ми послание, погледнете до къде сте стигнали...

Разбира се, винаги ще има хора, които мразят социализма. Ще кажат - имаше лагери, репресирахте неудобните.
Но това не е присъщо само на социализма. Страната с най-много затворници по света са Съединените щати. Там 3% от населението е в затвора. Много повече от в социалистическа България. Но не това е най-голямата репресия. Най-голямата е фактическата власт на едрия капитал и корпорациите, които определят кой какво ще работи и колко ще получава. Това е репресия, съсипваща съдбите на милиони хора, в много по-голяма степен от нашите затвори!

Но САЩ също имат затвори. Те държат хора, определяни от тях като "терористи", без съд и присъда, за неограничено време. Те изискват екстрадиция от всяка точка на света, и повечето държави им се покланят.

Вярно е, че съществува държавна репресия. Но голямата Истина е, че при социализма тя е далеч по-малка от при капитализма. Има я, но социализмът е по-прогресивен обществен строй, и затова е по-малка.
И да ви кажа, скъпи сънародници - при социализма невинен не сме пратили в затвор или лагер. Сега ги превъзнасят техните роднини, защото иначе биха се срамували от миналото си. Но истината е, че невинни не сме наказвали. И ако погледнете документите и фактите, ще видите, че това не е лъжа. Ние наказахме престъпници, едри капиталисти и олигарси. Същите, за които убеден съм, един ден и вие ще искате Народен съд.

Скъпи приятели, преди да стигнем до социализма, ние изучихме внимателно капитализма. И той винаги е един и същи - система, в която малка група привилегировани паразитира върху народа. А самият народ изнемогва.

Това се връща и в България, и тъй като стотици години то е било същото, не се съмнявам, че ще се повтори.
След 20 години, когато четете това послание, съм сигурен, че държавата ще е превзета от престъпниците, те ще пишат законите, те ще издевателстват над вас с данъци, такси, цени и всички други средства. Сигурен съм, че ще има малка група супер богаташи, които ще крадат безогледно, и дори няма да се крият. Сигурен съм, че народът ще страда, но ще е скован от властта, страха и от несигурността за утрешния ден.

Сигурен съм, скъпи българи, сигурен съм, защото всичко това аз съм го виждал. Аз съм живял в капитализма, а после като дойде Народната власт, ние вложихме много ресурси в изучаване на миналото. И видяхме как историята винаги и по един и същи начин, се повтаря.

Капитализмът е изначално несправедлив, той няма как да бъде друг. Той по естествен начин концентрира богатството, а заедно с него - и властта, и накрая властта се оказва източник на богатството, а човекът се превръща в роб. Винаги е било така.

Скъпи българи, ще ви сочат западния "капитализъм" като по-добър от нашия социализъм, и така ще ви излъжат.

Вярно е, че западът имаше предимства. НО НЕ ЗАРАДИ КАПИТАЛИЗМА. Подчертавам това - не заради капитализма. Той имаше предимства всъщност заради социализма. Под страха от нашата система, капиталистите на запад започнаха да правят отстъпки на работниците и така им подобриха положението. Нашата система помогна и на западния човек да живее по-добре.

Но бъдете сигурни - след като разрушиха нашето общество, те ще си вземат това, което дадоха и на своите работници. Тази държава на благоденствието, която струва много скъпо на капитала, ще бъде демонтирана. Като няма конкуренция в наше лице, корпорациите и местните олигарси ще си вземат всичко. Лека полека ще поскъпне здравеопазването и образованието, ще вдигнат цените, ще намалят заплатите. Лека полека и там ще стане същото - защото капиталът по естествен път го иска. Той не се интересува от хората. Той се интересува само от печалбите.

Западът беше по-добре по 2 причини - първо той имаше по-дълга индустриална история, бе натрупал повече опит и повече ресурси. И второ - той бе заставен от социализма, да осигури добри условия на своя народ, за да избегне революция.

Ако бяхме продължили със социализма, може би след още 20-30 години индустриална история, щяхме да настигнем Запада. Забележете, че ние имахме само 45 години ускорено развитие, а гонехме народи с по 400. Несправедливо бе това сравнение, което доведе до бих го нарекъл - глупавия ни отказ от социализма.

Когато четете тези редове, се огледайте около себе си. Погледнете на Запад. Сигурен съм, че ще видите симптомите на съсипването и на тяхното общество. Сигурен съм, че 20 години са достатъчни, за да се види всичко. Изучавал съм много историята на капитализма, и 20 години винаги са били достатъчни, за да се види истинската му същност.

Четете какво предвиждам, и проверете сами дали е истина. Проверете просперират ли западните народи, така както са просперирали през 80-те? Проверете има ли протести! Проверете нараства ли международното напрежение, избухват ли нови войни. Проверете - това са признаците на избуяващия дивашки капитализъм. Винаги това са били, не могат да се скрият.

Ако греша, разбира се, можете да ми се смеете. Надявам се да греша, но защо ли не открих нито един подобен пример в миналото...

Аз ви говоря за бъдещето, но чета миналото на капитализма. На една ретроградна и упадъчна система, която ние искаме да върнем.

Скъпи сънародници, постигнахме много докато бяхме заедно. И моя е грешката, че позволихме на капитализма за пореден път да ни излъже. Вероятно ако бях по-мъдър и по-решителен, нямаше да позволя да се случи това, което стана през 1989 г. Поемам своята част от вината, макар да допускам, че мнозина от вас не биха ми приписали никаква вина. Но аз имам такава. Онзи, който е най-отгоре, дори при народно-демократично управление като социализма, той носи отговорност. След като съм допуснал това да се случи, и да свалят мен, и да унищожат надеждите на народа, след като е станало, аз съм отговорен.

Но с ръка на сърцето ви казвам, че отговорен за евентуално възстановяване на социализма, и поправяне на грешките, е само и единствено НАРОДЪТ. Във вашите ръце е бъдещето ви. Веднъж победихме капитализма, колкото и невъзможно да изглеждаше. Изградихме своя щастлив свят.

Можете да го направите отново. Социализмът не е бил "Тодор Живков". Тодор Живков е рожба на социализма. Социализмът е народът, той държи абсолютно всяка сила в обществото, неговият глас е гласът "божи". Ако поискате като народ, можете да го имате отново, и никаква тиранична власт не може да ви спре...

Скъпи сънародници,
Това което е било, отново ще бъде...
Вярвам в това...

Тодор Живков, 1998 г.
___
**Нашата редакция не носи отговорност за истинността на написаното
Източник:
Г.Н. (Гъдел нюз = Добри Божилов)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив