Руският президент Владимир Путин е бил член на страховитата тайна полиция ЩАЗИ на бившата Германска демократична република, става ясно от откритата в архивите негова лична карта от 80-те години на миналия век, пише Канал 3.
Путин е бил съветски шпионин в Дрезден, където е служил в тайната полиция на Източна Германия.

66-годишният Путин винаги е говорил с гордост за постиженията си като офицер на КГБ в ГДР през 80-те години. Американският историк Дъглас Селвидж се разрови надълбоко в сътрудничеството между КГБ и ЩАЗИ и откри издадената преди над 32 г. Карта на младия съветски шпионин, командирован в Дрезден.От Агенцията за архива на ЩАЗИ в Германия съобщиха, че Путин е получил „пропуска, за да може да върши своите задачи за КГБ в сътрудничество с ЩАЗИ“.


От печатите, с които картата е подновявана на всеки 3 месеца, става ясно, че той я е ползвал между 1985 и 1990 г., когато започва разпадането на ГДР и на Източния блок.Говорителят на Кремъл Песков коментира, че няма нищо необичайно в картата на Путин, защото по времето на Съветския съюз „КГБ и ЩАЗИ бяха партньорски разузнавателни агенции“.

За заслугите си към ЩАЗИ той е бил произведен в чин полковник от източно-германската агенция. Би Би Си припомни как той лично успокоил агресивната тълпа в Дрезден, която обкръжила сградата на КГБ в града, като на отличен немски предупредил събраните, че това е територия на СССР.

Любимият на много поколения руски филм "Ирония на съдбата, или Честита баня!" излиза на екран на 1 януари в далечната 1976 година, и оттогава досега без него не минава посрещането на нито една Нова година.

Предлагаме Ви някои малко известни факти в цифри:

100 млн. зрители са гледали филма по Първи канал на централната телевизия на 1 януари 1976 г. Режисьорът Рязанов изземва 2 бутилки водка от актьорите. Налага се първия ден снимките да бъдат спрени, след като актьорите се напиват в кадър, а на следващия, след "обиск" ги снима "на трезво". По ирония на съдбата във филма влизат кадрите, заснети в първия "пиянски" снимачен ден. Впрочем, снимките са правени в приземните помещения на "Мосфилм", където е било доста хладно.

Надя харчи 26 рубли за новогодишната трапеза, което представлява 20% от заплатата й (средната заплата на учителите е била 130 рубли). В наши дни, това би струвало 3500 рубли или 7% от средната заплата на учителите, която е 50 000 рубли).

На ул. Вернадски  № 113 в Москва са снимани ленинградските епизоди. Апартаментът на Женя Лукашин се намира на ул. Вернадски № 125. През 2003 г. на тези адреси са поставени мемориални табели.На XXVI конгрес на КПСС през 1981 г. Леонид Брежнев споменава филма в своя доклад. Ставало дума за това, че "всичко, което ни заобикаля се отличава с красота и добър вкус", например в градоустройството.

10.3 млн. рубли би струвала днес квартирата на Женя Лукашин и неговата майка, по оценка на брокерите.

На 21 декември 2007 г. се е състояла премиерата на продължението на филма, заснето от Тимур Бекмамбетов. В главните роли - Константин Хабенски, Сергей Безруков и Елизавета Боярска. Андрей Мягков и Барбара Брилска изиграха второстепенните роли.

Загадъчната му смърт и до днес дава поводи за различни спекулации и версии. Най-разпространената конспиративна теория е, че е удушен от свои другари по поръчка на командира на Разложкия партизански отряд Крум Радонов. Според тази версия Радонов се страхувал, че харизматичният Козарев ще го измести от лидерското място. Тази теория за смъртта на първия български партизанин обаче е многократно отричана и е доказано невярна. Истинската история е далеч по-прозаична и нелепа.

Когато намира смъртта си на 1 април 1944 г, Козарев е добре познат на полицейските власти. В периода 1923-1935 г. многократно е арестуван заради противодържавна дейност, а от 1935 до 1938 г. излежава ефективна присъда. В началото на 1941 г., усетил, че се готви нов негов арест, фанатичният комунист минава в нелегалност. Няколко месеца по-късно в местността Струго над Добринище, при опит да бъде заловен от група полицаи, Козарев убива двама от тях и успява да избяга. Екшънът се разиграва четири дни след нападението на Германия срещу СССР и два дни след като комунистическата партия в България обявява курс на въоръжена борба срещу официалните власти.

Тази престрелка превръща Козарев в легенда в Пиринския край и от този момент нататък той е считан за първия български партизанин. Дни след нея, в околностите на Разлог, заедно с приятеля си Никола Парапунов създава и първата партизанска чета.

В продължение на близо три години Козарев и бойните му другари организират атаки срещу официалните власти и винаги успяват да се измъкнат невредими от престрелките. На 2 април 1944 г. в Разлог е получена телеграма, която е изпратена от кмета на Добринище. В нея се казва: „Донасям, че днес, 2 април 1944 година, към 16:30 часа източно от Добринище, Разложко, на един километър от пътя за Неврокоп, вдясно от същия път е намерен трупът на нелегалния Иван Йорданов Козарев от Добринище, облечен в горска униформа, въоръжен с парабелум, една английска бомба, един нож, един патрондаш с 32 патрона. Трупът е прибран в общината”.

Краткото съобщение изненадва органите на полицията, защото в този ден не са влизали в престрелка с партизаните. Когато кметът на Добринище изпраща телеграмата, мълвата за смъртта на Козарев вече се разнася из Пиринския край. Всички се питат какво се е случило. В партизанския отряд на Козарев цари весело настроение, защото партизаните Александър Пицин и Иван Калинов са успели да убият полицай, а след това да се измъкнат невредими. Часове след като разказват историята за престрелката, разбират, че „полицаят”, когото са убили, е техният другар Иван Козарев. По ирония на съдбата Пицин е един от най-близките приятели на първия партизанин. До края на живота си той няма да може да си прости тази грешка.

Два дни преди тялото на Козарев да бъде намерено, той, заедно с още един свой другар, се отделя от своята чета и заминава за Добринище, за да се срещне с командира на отряда Крум Радонов. Да го посрещнат, излизат четирима партизани, между които Пицин и Калинков. Времето в този ден е дъждовно и мрачно. Козарев стига в района на Добринище, когато се свечерява и мракът става още по-гъст. Групата, която го чака, вижда на пътя да вървят двама души, като единият е с шинел, с пушка на рамо и с раница.

Човекът с шинела е Козарев, но неговите другари стигат до извода, че са се засекли с полицай, който проучва района. Партизаните започват да следят двамата „полицаи” и ги виждат да се отбиват в тухларница, която се намира на 2 километра от Добринище. От тухларницата Козарев излиза без пушка и раница. Той ги е оставил, за да не прави впечатление. Докато върви по пътя, забелязва силуетите на тези, които го следят, и се насочва към тях. В този момент Пицин извиква: „Стой там!”, и насочва пушката си към приближаващия Козарев. Козарев мигновено вади пистолета си и стреля. Куршумът почти охлузва ухото на Пицин, който веднага изпраща един куршум в гърдите на Козарев. В този момент стреля и Иван Калинков. Следват още няколко изстрела от двете страни, след които Козарев пада на земята, а Калинков и Пицин побягват в гората заедно с другите двама партизани. Недоразумението е предизвикано от това, че Козарев носи горски шинел, който наподобява зимната полицейска униформа от онова време.

Веднага след като тялото на първия български партизанин е открито, тръгва и версията, че той е удушен. Причината е, че от тялото му не тече кръв. Причината за това обаче е ниската температура, при която е престоял трупът. След като тялото е откарано в общинската сграда на Добринище и е разпознато, полицаите го хващат за краката и започват да го влачат по пода към изхода на общината. При завоя от коридора към стълбите са оставени размазани следи от кръв. Кръвта започва да се стича заради затоплянето на трупа.

Тялото на убития партизанин няколко дни е изложено на площада в Разлог, след което е закопано в едно дере близо до военните погреби. Няколко месеца по-късно каузата, за която се бори Козарев, побеждава и „народната власт” поема нещата в свои ръце. Малко след комунистическия преврат от 9 септември 1944 г. трупът на партизанина е изровен и препогребан на лобното му място.

Тома Биков /Ретро.бг/

Оказва се, че последният ни читав държавник е направил запис на такова през 1998 г. и е пожелал да бъде разпространено "20 години след смъртта му".
Първата Нова Година след този срок е настоящата и посланието бе публикувано. Вижте го колко е мъдър, пророчески и пробуждащ...

"Скъпи българи, бих ви нарекъл другари, защото вие сте ми такива, и винаги сте били...

Скъпи другари,
Трийсет и четири пъти съм отправял Новогодишно послание към Вас. Вгледах се във всичко, което съм ви казал през тези години, и реших да ви кажа нещо и за в бъдещето. Когато получите този поздрав, аз отдавна няма да съм между живите. Но се чувствам длъжен да направя нещо последно полезно на нашата страна.

Трийсет и четири пъти Аз, и Партията, Ви се отчитахме за всичко, което сторихме за Вас през годината. Като проследявам посланията, виждам огромния скок, който постигнахме като народ за това време.

Населението на страната ни при първото ми послание бе 7 милиона, а при последното - 9.
Икономиката се е увеличила като размер 23 пъти. Помислете - когато слушате този запис, ще са минали около 30 години откакто България се отказа от социализма. Помислете, за тези 30 години дали е постигнато това, което постигнахме за предните 34 години? Увеличила ли се е икономиката 23 пъти? Ние го постигнахме, народът го постигна, значи е било възможно.

Защо сега не се случва?
При първия ми поздрав 70% от населението на България живееше в селата. При последния - 80% бяха в градовете, което е цивилизационният признак за прогрес. Във всички развити страни това е еволюцията, и ние я постигнахме.

Изградихме хиляди болници и училища, увеличихме значително продължителността на живота. Защо от 1989 г. насам, тя отново се скъсява? Когато след 20 години чуете това ми послание, погледнете до къде сте стигнали...

Разбира се, винаги ще има хора, които мразят социализма. Ще кажат - имаше лагери, репресирахте неудобните.
Но това не е присъщо само на социализма. Страната с най-много затворници по света са Съединените щати. Там 3% от населението е в затвора. Много повече от в социалистическа България. Но не това е най-голямата репресия. Най-голямата е фактическата власт на едрия капитал и корпорациите, които определят кой какво ще работи и колко ще получава. Това е репресия, съсипваща съдбите на милиони хора, в много по-голяма степен от нашите затвори!

Но САЩ също имат затвори. Те държат хора, определяни от тях като "терористи", без съд и присъда, за неограничено време. Те изискват екстрадиция от всяка точка на света, и повечето държави им се покланят.

Вярно е, че съществува държавна репресия. Но голямата Истина е, че при социализма тя е далеч по-малка от при капитализма. Има я, но социализмът е по-прогресивен обществен строй, и затова е по-малка.
И да ви кажа, скъпи сънародници - при социализма невинен не сме пратили в затвор или лагер. Сега ги превъзнасят техните роднини, защото иначе биха се срамували от миналото си. Но истината е, че невинни не сме наказвали. И ако погледнете документите и фактите, ще видите, че това не е лъжа. Ние наказахме престъпници, едри капиталисти и олигарси. Същите, за които убеден съм, един ден и вие ще искате Народен съд.

Скъпи приятели, преди да стигнем до социализма, ние изучихме внимателно капитализма. И той винаги е един и същи - система, в която малка група привилегировани паразитира върху народа. А самият народ изнемогва.

Това се връща и в България, и тъй като стотици години то е било същото, не се съмнявам, че ще се повтори.
След 20 години, когато четете това послание, съм сигурен, че държавата ще е превзета от престъпниците, те ще пишат законите, те ще издевателстват над вас с данъци, такси, цени и всички други средства. Сигурен съм, че ще има малка група супер богаташи, които ще крадат безогледно, и дори няма да се крият. Сигурен съм, че народът ще страда, но ще е скован от властта, страха и от несигурността за утрешния ден.

Сигурен съм, скъпи българи, сигурен съм, защото всичко това аз съм го виждал. Аз съм живял в капитализма, а после като дойде Народната власт, ние вложихме много ресурси в изучаване на миналото. И видяхме как историята винаги и по един и същи начин, се повтаря.

Капитализмът е изначално несправедлив, той няма как да бъде друг. Той по естествен начин концентрира богатството, а заедно с него - и властта, и накрая властта се оказва източник на богатството, а човекът се превръща в роб. Винаги е било така.

Скъпи българи, ще ви сочат западния "капитализъм" като по-добър от нашия социализъм, и така ще ви излъжат.

Вярно е, че западът имаше предимства. НО НЕ ЗАРАДИ КАПИТАЛИЗМА. Подчертавам това - не заради капитализма. Той имаше предимства всъщност заради социализма. Под страха от нашата система, капиталистите на запад започнаха да правят отстъпки на работниците и така им подобриха положението. Нашата система помогна и на западния човек да живее по-добре.

Но бъдете сигурни - след като разрушиха нашето общество, те ще си вземат това, което дадоха и на своите работници. Тази държава на благоденствието, която струва много скъпо на капитала, ще бъде демонтирана. Като няма конкуренция в наше лице, корпорациите и местните олигарси ще си вземат всичко. Лека полека ще поскъпне здравеопазването и образованието, ще вдигнат цените, ще намалят заплатите. Лека полека и там ще стане същото - защото капиталът по естествен път го иска. Той не се интересува от хората. Той се интересува само от печалбите.

Западът беше по-добре по 2 причини - първо той имаше по-дълга индустриална история, бе натрупал повече опит и повече ресурси. И второ - той бе заставен от социализма, да осигури добри условия на своя народ, за да избегне революция.

Ако бяхме продължили със социализма, може би след още 20-30 години индустриална история, щяхме да настигнем Запада. Забележете, че ние имахме само 45 години ускорено развитие, а гонехме народи с по 400. Несправедливо бе това сравнение, което доведе до бих го нарекъл - глупавия ни отказ от социализма.

Когато четете тези редове, се огледайте около себе си. Погледнете на Запад. Сигурен съм, че ще видите симптомите на съсипването и на тяхното общество. Сигурен съм, че 20 години са достатъчни, за да се види всичко. Изучавал съм много историята на капитализма, и 20 години винаги са били достатъчни, за да се види истинската му същност.

Четете какво предвиждам, и проверете сами дали е истина. Проверете просперират ли западните народи, така както са просперирали през 80-те? Проверете има ли протести! Проверете нараства ли международното напрежение, избухват ли нови войни. Проверете - това са признаците на избуяващия дивашки капитализъм. Винаги това са били, не могат да се скрият.

Ако греша, разбира се, можете да ми се смеете. Надявам се да греша, но защо ли не открих нито един подобен пример в миналото...

Аз ви говоря за бъдещето, но чета миналото на капитализма. На една ретроградна и упадъчна система, която ние искаме да върнем.

Скъпи сънародници, постигнахме много докато бяхме заедно. И моя е грешката, че позволихме на капитализма за пореден път да ни излъже. Вероятно ако бях по-мъдър и по-решителен, нямаше да позволя да се случи това, което стана през 1989 г. Поемам своята част от вината, макар да допускам, че мнозина от вас не биха ми приписали никаква вина. Но аз имам такава. Онзи, който е най-отгоре, дори при народно-демократично управление като социализма, той носи отговорност. След като съм допуснал това да се случи, и да свалят мен, и да унищожат надеждите на народа, след като е станало, аз съм отговорен.

Но с ръка на сърцето ви казвам, че отговорен за евентуално възстановяване на социализма, и поправяне на грешките, е само и единствено НАРОДЪТ. Във вашите ръце е бъдещето ви. Веднъж победихме капитализма, колкото и невъзможно да изглеждаше. Изградихме своя щастлив свят.

Можете да го направите отново. Социализмът не е бил "Тодор Живков". Тодор Живков е рожба на социализма. Социализмът е народът, той държи абсолютно всяка сила в обществото, неговият глас е гласът "божи". Ако поискате като народ, можете да го имате отново, и никаква тиранична власт не може да ви спре...

Скъпи сънародници,
Това което е било, отново ще бъде...
Вярвам в това...

Тодор Живков, 1998 г.
___
**Нашата редакция не носи отговорност за истинността на написаното
Източник:
Г.Н. (Гъдел нюз = Добри Божилов)

Самолетите на британската авиация бомбардират района около софийския централен железопътен възел. България обявява война на Великобритания и САЩ на 13 декември, ден по ­късно е извършено и първото въздушно нападение над София.

През 1943 година са бомбардирани 24 населени места, убити са 436 човека и 810 са ранени. Пуснатите бомби са над 1032. В края на 1943 година американското и английското военно ръководство са на мнение, че поставените цели за въздушни удари над България не са изпълнени, резултатите са незадоволителни, причината за това е отдадена на активната отбрана на българската изтребителна авиация.

Kакто е известно, съюзниците във Втората световна война САЩ и Англия през лятото на 1943 г. навлизат в Апенинския полуостров и най-напред завладяват остров Сицилия. 

На 25 юли генерал Бадолио извършва преврат в Италия. Мусолини е арестуван и на 13 октомври обявява война на Германия. В края на октомври 1943 г. англо-американските войски овладяват цяла Италия. В периода 18-25 октомври започва англо-американската въздушна офанзива на Балканите. Техните военновъздушни сили най-напред бомбардират Скопие и Велес. В периода 1 ноември - 20 декември щабът на стратегическите ВВС на САЩ в Европа създава 15-а американска въздушна армия, целта на която е да бомбардира България. Със задача София да бъде срината до основи, към американските ВВС е предадена 205-а авиогрупа от британските ВВС. Най-напред въздушните нападения на България започват над Пловдив - на 6 ноември 1943 г.

В хубавия слънчев 15 ноември 

1943 г. около 90 бомбардировача от англо-американската авиация заедно със 100 изтребителя се насочват към Балканския полуостров. Те се разделят на две групи: едната лети по направлението Велес, Кочани, Царево село, Горна Джумая (Благоевград), Самоков, Костенец, Сараньово. Другата - над Крушево, Щип, Симитли, Якоруда, Сараньово. Долетяли над Сараньово, двете групи самолети се обединяват и заедно се отправят към София. Достигнали над града, хвърлят върху него 191 бомби, от които 90 са съоръжени с взривател със закъснител. Поради това бомбените взривове продължават до обяд на 16 ноември. По-голямата част от тях са в района на Подуене и квартал "Хаджи Димитър". Поражения има в кв. "Малашевци" и в кв. "Орландовци". В резултат на тази първа неприятелска бомбардировка са убити 56 мирни жители на столицата, 26 - тежко ранени, 67 са леко ранени, разрушени са 24 къщи, а 108 се оказват необитаеми. Българската авиация се опитва да даде отпор на нападението едва с 15 изтребителя, 2 от които са свалени. Зенитната артилерия също се опитва да противодейства твърде активно, но не успява да свали нито един от англо-американските самолети.
Следващата бомбардировка на София е след десетина дни, на 24 ноември 1943 г. Англо-американските ВВС този път използват 60 бомбардировача и 40 изтребителя. Българската бойна авиация посреща чуждите самолети над Ихтиман. В резултат на добрата организация и храбростта на българските военни летци са унищожени 4 от чуждите самолети, екипажите на които са принудени да използват парашути. Свален е и един български самолет. При втората бомбардировка българската противовъздушна зенитна артилерия е по-точна и сваля един неприятелски самолет.
На 10 декември 1943 г. София е подложена на поредното нападение от въздуха

Този път участие вземат 60 бомбардировача и 60 изтребителя. Бомбеният товар е изсипан над квартал "Хаджи Димитър", където има доста индустриални предприятия, както и над Централната софийска гара. Все пак българската изтребителна авиация успява да посрещне неприятелските самолети, преди те да нахлуят във въздушното пространство над София. В района над Вакарел се завързва въздушна битка, при която е свален един български самолет.
В средата на декември чрез посланика си в Анкара Никола Балабанов България успява да установи контакти с американския агент Анжело Куюмджийски - български евреин, като прави сондажи за сключване на сепаративен мир с Великобритания и САЩ.
Само след 10 дни следва нова поредна бомбардировка на столицата. Денят е 20 декември 1943 г. За да предотврати бомбардировките на София, над с. Долни Пасарел смелият български летец Димитър Списаревски прави таран на американски бомбардировач (като се врязва в него). В този ден на прицел са подложени казармите на свързочния полк, Централната гара, Централният софийски затвор. Засегната е югозападната част на града. Щетите са твърде големи. Свалени са 8 неприятелски самолета и 2 български. Само в едно скривалище, улучено от бомба, са дадени 22 жертви. При бомбардировката на София на 30 декември 1943 г. са дадени 70 жертви, 95 са ранени.
Поредното въздушно нападение не закъснява дълго, но то вече е в началото на новата 1944 г.- 4 януари. Англо-американските военновъздушни сили се активизират. При тази бомбардировка участвуват общо 160 самолета. Този път маршрутът им е по-различен. Още над Скопие те се насочват по посока Мездра и Бяла Слатина, където с маньовър се обръщат и насочват към София. Противовъздушната отбрана действа активно и ефективно. В резултат успява да ги отклони. Бомбеният товар е освободен над Дупница. Нанесени са щети на един тютюнев склад, земеделската банка, девическата гимназия, пощата и военната болница. Една част от самолетите се отправяткъм Пловдив и Панагюрище. Но мъглата помага на тези два града. Бомбеният товар е изсипан вън от тези градове - в полята.
На 10 януари 1944 г. е

най-мащабната и унищожителна 

англо-американска въздушна бомбена акция. В нея участват 200 бомбардировача и 200 изтребителя. Бомбардирани са централната част на София, регентството (където е Столичната община на "Московска" 33), военното министерство, Народният театър, много сгради в централната част на столицата. Засегнати са всики западни квартали на града. При това нападение жертвите са много - 750 убити само в София (в Скопие те са 150). Една бомба, попаднала в района на първи пехотен софийски полк, улучва окоп, от който са извадени 23 разкъсани на парчета тела на военнослужещи. Столицата остава без вода и електричество. На следващия ден около 300 000 граждани на София напускат града. Столицата на практика почти обезлюдява.
На 24 януари 1944 г., при поредната бомбардировка на София, поради лошата видимост от гъстата мъгла самолетите не успяват да хвърлят бомбения си товар над града. Взривени са 30 бомби в района на Герман и Симеоново. Целта вероятно е била да се разруши водопроводът за столицата и градът да бъде лишен от вода. (Бомбардирани са и Скопие, Враца, с. Кунино и с. Беглеж.) Съюзниците СССР, САЩ и Англия изпращат поредна нота до България да спре помощта си за Германия. Следват тежки въздушни нападения на София на 29 и 30 март 1944 г.

Съгласно източници Георги Димитров при лична среща моли Сталин да се застъпи пред командването на Америка и Англия и най-вече пред Рузвелт за спиране на въздушните нападения на София. Не след дълго бомбардировките спират окончателно. Последното въздушно нападение на София е на 20 април 1944 г. Заканата на Чърчил да срине София до основи и да я заличи от лицето на земята не можа да се изпълни.

Съгласно източници, от 15 ноември 1943 г. до 20 април 1944 г. над столицата са пуснати 9550 бомби, от които се взривяват 9049. При бомбардировките са използвани 29740 запалителни бомби. При въздушните нападения са убити 836 души, задушени са 16, тежко ранени - 436, а леко - 635. Разрушени са 3711 сгради, изгорени са 519, полуизгорени - 61, обгорени -76. Щетите от унищожените машини и съоръжения възлизат на стойност над 49 милиона. Съгласно източници, общата равносметка от решението на правителството на Богдан Филов и Народното събрание да се обяви символична война на съюзниците по време на

Втората световна война - Англия и САЩ, е следната:

- Общо по време на операция "Point Blank" (прицел от упор) София е бомбардирана 11 пъти. Бомбардирани са и Враца, Дупница и още 18 селища. Хвърлени са общо 45 265 разрушителни и запалителни бомби. Една част от бомбите са с взривател със закъснител. Целта е да има силно поразяващо действие, след като укрилите се в скривалищата излязат от тях на открито.
- Англо-американската авиация е пускала бомби и във вид на играчки, с цел да могат да поразяват и деца. Жертвите са общо 2477 души, 88% от които са мирни граждани - жени, деца и старци. Двойно повече са ранените. Хвърлените при бомбардировките 4350 тона бомби разрушават над 12 000 сгради. Нанесените щети възлизат на стойност 21 милиарда лева.

Източник:radio999bg



Минути преди да дойде новата година всички ставахме прави с чаши в ръка, слушахме чинно и чакахме нашият пръв партиен и държавен ръководител да извиси глас и тържествено да ни пожелае:

- Другари и Другарки,Да ни е честита новата новата година!

Ето какво пожела на съотечествениците си Тодор Живков през далечната 1983 година



След новогодишното обръщение на Тодор Живков, празненствата продължаваха с кръшно  Дунавско хоро, шампанско, баница с късмети и бенгалски огън, малко фойерверки, а съседите се поздравят за началото на годината.



А имаше време, когато нямаше Коледа... Не съвсем, но поне не официално. Православната църква си отбелязваше празника по всички правила на канона, но това оставаше някак си встрани, приглушено, само за най-ревностните вярващи. Въобще 25 декември си бе един най-обикновен учебен или работен ден и очакванията ни бяха насочени към големия празник, който поглъщаше в себе си всичко – Нова година. По онова време, преди повече от 30 години, моето поколение бяхме деца, безкрайно щастливи по тази най-главна причина.

А в навечерието на Нова година щастието ни се умножаваше, тъй като тогава получавахме подаръците си, не на Коледа. Задължително по един от работата на мама и на тате. Там, където работеше моят баща, не организираха новогодишни тържества за децата. Една вечер след работа татко просто ми донасяше подаръка. Беше доста прозаично, някак си анонимно, затова и не се вълнувах особено, имаше единствено малко любопитство. Оттогава знам – не е важно само какво ще подариш някому, но и как. Затова пък от работата на майка ми задължително имаше новогодишен празник за децата – с елха, Дядо Мраз с торба, от където той вадеше подаръците и Снежанка, която да краси пейзажа и да му помага.

Главните роли на белобрадия старец и принцесата с бяла рокля и корона се изпълняваха от колеги на майка ми. Обикновено тържествата се правеха в банката, където тя работеше, но една година бе в Кукления театър. За да получа подаръка си, тогава за пръв път се качих на сцена – много отговорно място в детските ми очи. Пред другите, на сцена, няма как да се скриеш. Хубаво и страшно.

Истински вълнуващият спомен от онзи новогодишен празник обаче е нещо съвсем незначително като събитие, но оставило у мен силна следа. Както често става при спомените, това не е случка, а усещане, състояние на душата. Смрачава се, вървим с майка ми към въпросния Куклен театър. Тя ме държи за ръката, прехвръкват рехави снежинки пред лицето ми. След броени дни е Нова година. Аз съм радостно развълнувана от неизвестния подарък, от празника. И обгърната от блаженото чувство на защитеност и сигурност. Това са двата детайла, които ще помня винаги – ръката на мама и снежинките.

Новата година на моето детство през 70-те – 80-те години бе немислима без украсената елха. Екологично мислещите ни съвременници може да се ужасят, че нямаше изкуствени дръвчета. Но тогава алтернатива липсваше, а и през ум не ни минаваше да щадим борчетата, които се отглеждаха специално, за да бъдат отсечени за Нова година.

Много харесвах новогодишните си играчки за елха, особено най-старите. Купувани са от мама още, като съм била съвсем мъничка, така че за мен те са били винаги у дома. Всяка година купувахме поне по една нова играчка, за да обогатим украсата, а и заради счупените – като малка обичах да ги докосвам с едно пръстче, изпънато напред. То се оказваше по-силно, а играчката по-крехка от очакваното и поразията бе на лице. Всяка играчка си имаше име: „камбанките“, дядо Мраз“, „лимончето“, „чайничето“, „гроздовете“, „бъчонката“, „елхичката“, а върхът бе „ракета“. “Нощите около Нова година миришеха на смола, на борова гора.” Причината бе проста – елхата стоеше в моята стая, върху масата и аз спях почти в подножието й. Чувствах се като сред боров лес. Нощем чувах как понякога игличките падат, а украсата проблясваше вълшебно в тъмнината. Бе леко загадъчно, романтично и много, много хубаво. За бананите по онова време, за което разказвам, се е изписало много – те станаха негов символ. Само че аз свързвам Новата година не толкова с този чуждоземен плод плюс портокалите, които също се появяваха именно тогава, а с фурмите, вероятно защото съм ги обичала повече. В почти тийнейджърска възраст съм, метнала съм крака върху облегалката на фотьойла и гледам едно чешко филмче на новогодишна тематика. Помните ли чешките приказки? Едновременно с това бавно и славно ям фурми, наслаждавам се на вкуса им, на филма и на едва доловимото трополене в съседната стая – мама готви задължителните у дома за Нова година сърми. Ако блаженството може да бъде описано, това е то!



Няколко поколения български деца получаваха подаръци не от Дядо Коледа, а от Дядо Мраз. Върнете се назад в годините, когато Рождество Христово не беше официален празник. Кинохрониките са съхранили празничната атмосфера отпреди 66 години, пише bTV.

„Коледното дръвче се появява заедно с руските офицери, тоест, с руската армия след Освобождението. До Втората световна война всъщност основният акцент е върху Рождество.- раждането на младия Бог, който предвещава новото начало”, обясни доц. д-р Петко Христов. След като България става социалистическа, Рождество Христово изчезва от списъка с официалните празници. Акцентът пада върху Нова година, когато децата получават подаръци от нов славянско-съветски герой.

По идеологически съображения се появява Дядо Мраз със Снежанка. Подаръци бяха и бананите, и портокалите, които се продаваха само преди Нова година, в ограничени количества, за да има за всички. Децата трябваше да сурвакат властимащите за здраве, но фирмени партита имаше и по онова време. Поне бенгалският огън и тогава и сега, си е все бенгалски.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив