Вероятно и през ум не ви е минавало колко богати може да се окажете, ако сте родени преди 1978 година.
В един момент може да се окаже, че родените преди тази година разполагат със солидни финансови средства, за които дори не подозират. Вероятно вече си казвате, че вие не можете да сте толкова богати, но истината е, че това е съвсем реално.
Спомняте ли си боновите книжки, които вие или родителите ви получихте по време на масовата приватизация? Има голяма вероятност именно те да са ви направили богати, без дори да ви е минало през ум.
Проверете, може и вие да сте сред щастливците
Мнозина мислят, че боновите книжки са отживелица, но те не са. Ако сте успели да ги инвестирате в правилния фонд, днес те може би работят за вас.
Председателят на парламентарната комисия по енергетика и член на комисията по икономическа политика и туризъм Делян Добрев посочи, че към днешна дата над 2.5 милиона българи имат акции от масовата приватизация. Те обаче не са наясно в кая компания са ги дали и дали това им носи доходи.

Факт е, че част от тях излязоха пирамиди и доходите на хората изгоряха, но други компании са ги управлявали много добре и сега носят висока доходност на инвестираните бонови книжки.
Добрев предполага, че почти всички, родени преди 1978 година навярно имат акции от масовата приватизация с бонови книжки.

Делян Добрев посъветва тези хора да направят всичко по силите си, за да проверят в кой фонд са техните бонови книжки и да потърсят дивидентите си, ако има такива налице.
Той припомни, че съгласно закона, дивидентите се пазят в продължение на 5 години, след което отиват в полза на компанията, пише zajenata.bg.

Нищо не ви коства да проверите какво се е случило с вашите бонови книжки. Току-виж сте от щастливците, които ще се събудят по-богати.
Източник: razkritia.com

Много е лесно да се приказва на едро, без да си видял, без да си чул и без да си прочел. Някакви индивиди тия дни пак плюеха по Тодор Живков. Простено им е. Те не знаят, че по негово време Иво Инджев бе журналист в Ливан и агент на Първо главно. Не знаят, че Иван Костов стана асистент по политикономия. Не знаят, че днешните либерасти и демократи бяха членове на БКП, а родителите на протестърите - партийни функционери. Не знаят, че всичко беше безплатно. Безработица нямаше. След пет години работа ти даваха и апартамент.

Някои по-нахакани идваха за софийско жителство в „Кремиковци” и пак апартаменти им даваха. Спокойни години си бяха.
Нямаше ЧЕЗ, а токът и парното бяха 5 лева накуп. Гинка тичаше след патките в пазарджишките села. На 9 септември днешните демократи и американски мекерета викаха най-силното ура.

Милка МИХАЙЛОВА, София
Източник: retro.bg

Годината е 1876, денят е 20 април. На тази дата българският народ се вдига в името на свободата срещу една цяла империя. Априлското въстание е едно от най-паметните събития в българската история.  Героизмът, който въстаниците проявяват в онзи ден, е изключителен, но само за нас, българите. През онези години, в епохата на империализма от XIX век, по целия свят се случват какви ли не събития, свързани с войни, битки и въстания. Тогава на Балканите се гледа като на една размирна зона, в която християни постоянно водят битки с османските си поробители. За гражданите на Великобритания, Франция и останалия европейски свят това не е нещо впечатляващо.В зората на ерата на комуникациите, когато за пръв път широко започва да се използва телеграфът, а презокеанският кабел се превръща в реалност, хората все повече започват да се интересуват от случващото се по света. Така се появяват и военните кореспонденти, които винаги са в центъра на събитията и предават дословно „тътена на оръдията“ в своите вестници. Въпреки това обществеността не проявява особена заинтересованост към случващото се на Балканите, за разлика от един американски журналист на вестник „Дейли Нюз“ –  Джанюариъс Алойшиъс Макгахан.

Новините за ужасяващите зверства, които се извършват в турските провинции на Балканите, достигат до Европа. В защита на българите започват да се организират шествия. Всички тези вълнения са забелязани от Макгахан, който през пролетта на 1876 година наблюдава с голям интерес все по-смрачаващия се хоризонт на изток. Постоянните съобщения за избухване на въстания в земите на юг от Дунав привличат вниманието на военния кореспондент. Малкото информация в британските медии за случващото се в някои селища на Балканите все повече предизвиква Макгахан да предприеме пътуване към югоизточната част на Европа, за да проследи отблизо ставащото. Тогава той убеждава собствениците на вестник „Дейли Нюз“, че трябва да замине за България като кореспондент на изданието.

Междувременно обстановката на Балканите става изключително враждебна. В цяла България селяните са докарани до такова положение, че трудно могат да се прехранват, като обработват малкото земя, дадена им от империята, а данъците и такси се оказват непосилни. В планинските селища почвата пък е бедна и камениста и най-често селяните се изхранват с изработка на аба, декоративни ширити гайтани и други занаяти. Всички това, заедно с корумпираното турско управление и неговата феодална система, крепяща се на десятъци и лихварство, принуждава българския народ да грабне оръжието и да започне борба за свобода.

Така се дава началото на организацията на въстание, което е обречено още от самото начало. Липсва координация между отделните селища, не всички села и обществени слоеве подкрепят или са готови за въоръжена борба, няма достатъчно средства и оръжия. Подготовката е доста слаба и непрофесионална – оръдията са изработени от черешови стволове и са доста елементарни, пушките са изключително стари, барутът е в малки количества.

На всичкото отгоре османците разбират за готвеното въстание от заможен чорбаджия от Татар Пазарджик и управлението предприема действия за смазване на бунтовниците с пълна сила. Така на 26 април 1876 година банда разбойници, наети от турците, нахлуват в град Клисура и съсичат стотици мъже, жени и деца. Същият ден нахлуват и в Перущица. На 30 април башибозуци и други части нередовна турска армия, под командването на Ахмед ага, нападат планинското селище Батак. На жителите е обещано, че ако се предадат ще бъдат пощадени, но след като предават оръжията си, турците влизат в планинското селище и  започват безразборно да убиват жителите му.След тези зверства новините от балканската държава започват една по една да излизат към Западна Европа. Коментарите първоначално са най-различни. Английската позиция следва политиката за силна Османска империя, която да спира руските и френските амбиции за Близкия изток. Според британците Турция трябва да бъде подкрепяна, защото така ще се запази свободата на Европа и ще се осигури британската позиция в Индия. Българските интелектуалци обаче не спират да подават постоянна информация за жертвите и зверствата при потушаването на въстанието. В пресата за пръв път се появяват данни, според които между 18 000 и 30 000 души намират смъртта си под ятагана на башибозуците и десетки селища са сринати до основи, а зверствата не спират.

Всички тези вести карат Макгахан в края на 1876 година да замине като военен кореспондент за Константинопол, за да разследва и опише случващото се. Той се надява да даде яснота на останалия свят дали на Балканите наистина се извършват зверства или информацията е преувеличена. След пристигането си журналистът започва да се рови из документи и дописки, за да разбере точно какво се е случило и да предаде цялата информация на вестник „Дейли Нюз“. Макгахан предприема пътуване до Филипополис (днешен Пловдив), откъдето пуска първата си телеграма, чрез която изразява своите гневни чувства и впечатления:

„Боя се, че не съм вече безпристрастен, и с положителност не мога да остана безучастен. Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с хладен ум. … Зверствата, признавани повсеместно от хора, приближени на турците, както и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям все повече и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на разследването се сблъскаш с признанието, че 60-70 села са били опожарени и че към 15 000 души, голяма част от които жени и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато, в допълнение, научиш ужасяващите подробности за най-безпомощните дечица, разсичани на парчета и набучвани на щиковете; и когато всичките тези подробности ти се повтарят от стотици – не българи, а и от различните консули във Филипополис, от германските служители по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните разследвания са абсолютно излишни.“

Следващите репортажи на кореспондента преминават през емоциите, мрачното прогнозиране, русофилските настроения, открито подстрекаване към война и публична разправа с виновните. Всички тези писания се оказват опияняващи за читателите на вестник „Дейли нюз“, ако може да се съди по зашеметяващите тиражи на вестника от Великобритания от края на 1876 година. От село на село журналистът събира и разследва турските зверства. Точно когато Макгахан смята, че видените неща няма как да бъдат по-жестоки, стига Пазарджишката област с идеята да посети град Батак, за който чува доста истории. Там установява, че дори най-големите му представи за варварски постъпки могат да бъдат надминати.

Чужденецът отсяда в Пещера, където турската управа му предлага да бъде придружаван от официален турски представител, но поканата е отхвърлена. Властите, гневни от този факт, забраняват на българите да предоставят коне на кореспондента за прехода към  Батак. Местните обаче се противопоставят на това и на следващия ден на американеца е осигурен кон и така Макгахан потегля. За пристигането на чужденеца се разчува в цялата околия. Десетки батакчани успяват да го намерят и да му разкажат какво са преживели и какво точно се е случило. Макгахан записва абсолютно всичко.

Тогава журналистът научава и за близостта на българския език с руския, който знае, и лесно разбира разказите. Скоро след дългия преход през планината, пред чужденеца се разкрива ужасяваща гледка – окървавеният Батак. Стотици трупове и кости, разхвърляни из целия район. Той намира град, представляващ купчина развалини и отломки, съборени довари, разрушени стени, срутени покриви, изтърбушени къщи и тук-там някой човек, спасил се някак от зверствата на турците.

Много от оцелелите започват да се присъединяват към групата от Пещера, оформяйки процесия от няколкостотин души. Макгахан пише, че навсякъде, където погледне, земята била покрита с кости, черепи и части от тела. Чужденецът отива и до баташката църква, пълна с трупове – както в двора, така и в църковното помещение.

Журналистът записва всичко онова, което му е разказано. Веднага, след като се прибира в Татар Пазарджик, пише дълга и изключително емоционална дописка до „Дейли нюз“. Телеграма, писана с много гняв, силна болка и страдание, думи, написани с насъбран ужас и дори жажда за отплата. Всичко това е публикувано в страниците на един от най-тиражираните вестници във Великобритания. Дописката съдържала описание на картината, на която се натъква Макгахан, и част от разказите на местните хора. Не липсва и критиката срещу правителствената политика на Англия и срещу премиера Дизраели, според когото всичко е преувеличено.

След всички репортажи на Макгахан и изразеното недоволство към Дизраели, обществеността е покрусена от зверствата, а противниците на правителството във Великобритания стават все повече. Журналистът обаче разбира, че ако в Западна Европа дописките ще бъдат изразени в „християнски гняв и хуманен инстинкт да се осигури помощ за българския селянин“, то Русия ще вземе нещата в свои ръце и ще накаже справедливо турците.

Последната кореспонденция за вестник „Дейли нюз“ Макгахан пише в хотел „Брофорт“ – Букурещ. В нея кореспондентът директно обвинява Дизраели и английския посланик в Константинопол сър Хенри Елиът, че съзнателно заблуждават общественото мнение относно сериозността на положението в България. Заради всички репортажи цяла Западна Европа застава твърдо зад българите, а към правителствената политика на Великобритания за подкрепа на Османската империя са отправени остри критики.

Юджийн Скайлер, който е американски дипломат, се заема да направи комисия, която да следи за евентуални нови престъпления от страна на османците и да защитава българското население, да построи наново опустошените селища, да възмезди оцелелите за техните загуби за сметка на Високата порта и да екзекутира виновниците за всички престъпни деяния. В края на своята последна дописка Макгахан изразява своето мнение, че доста от нещата няма да бъдат реално направени, защото старите оядени господа, които държат Европа в ръцете си, не се интересуват от закланите мъже, жени и деца и тяхната съдба.

Въпреки това според кореспондента отплатата ще дойде с идването на руските войски. Точно това многократно казва и при напускането на родопските селища на местни жители: „След по-малко от година войските на царя ще бъдат тук“. Точно това се случва и година по-късно с обявяването на Руско-турската война, която военният кореспондент също следи на място, движейки се с руската армия.

Джанюариъс Макгахан е доста неразпознаваемо име в световната историята. Днес само един тесен специалист може би знае името му и блясъка на неговите трудове. И двата големи вестника, чийто представител е бил, отдавна са мъртви. Книгите, които е писал между войните, трудно могат да се намерят в американските библиотеки, но в една страна това име ще се помни и тачи вечно – България. Макгахан е велик човек, защото когато се сблъсква с антихуманните действия на едно правителство, той не си затваря очите, както повечето. Американският кореспондент се превръща в застъпник, вместо да остане хладнокръвният безпристрастен наблюдател. Точно и затова днес в земеделския щат Охайо се издига надгробен камък, носещ красноречиво надписа: МАКГАХАН, ОСВОБОДИТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ.

Източник: bulgarianhistory.org

Кръстникът на “Коза ностра” Матео Месина Денаро, който се укрива от над 20 години, си е направил пластична операция на лицето и на пръстовите отпечатъци в България. Това пише в свое разследване италианското сп. L’espresso, цитирано местната агенция lacnews24.it.
Според публикации в италиански медии, цитирани от „Труд“, Денаро е определен за своя наследник от последния “бос на босовете” Тото Риина–Звяра, който почина в затвор в Парма в края на миналата година на 87-годишна възраст, след като страдаше от различни заболявания, включително рак.

Денаро – последният изтъкнат бос на “Коза ностра”, също има здравословни проблеми – със зрението и е на диализа, сочат данните на L’espresso, придобити от “супер свидетел”, който се е срещал мафиота.Матео Месина Денаро е най-силният мъж в Сицилия, който премахва враговете си и прави приятелите мощни индустриалци. Но истинското чудо е неговата способност да създава поминък и да разкрива работни места в един изключително изостанал регион.

ВИДЕО:

Нещо повече – той успява да манипулира всеки вот така, че най-верните му политици да бъдат избрани в институциите на централната и на местната власт. Без значение на това, че от 21 години е най-търсената в Европа личност, която се укрива успешно от правосъдието. То отдавна го е пратило доживот зад решетките заради извършени лично или по негово нареждане десетки убийства, включително на деца и жени, но той продължава да се радва на свободата.

Източник trud.bg

Мъжът дори не помнел, че е паднал от петия  етаж.Твърдял пред дошлите милиционери и  медици ,че излязъл за глътка свеж въздух.

Пиян чирпанлия падна от петия етаж, но този инцидент не повлия на желанието му да се напие отново. 40-годишният мъж дори забравя, че е претърпял инцидент.Трагикомичната случка се разиграва през далечната 1986 година в централната част на града.

Мъжът е паднал от петия етаж и малко по-късно след като се е отърсил, с бавна крачка, се прибрал в апартамента си, за да си допие,алармират бдителни съседи. Когато повиканите от жена му милиционерски служители пристигнали на адреса, мъжът не успял да си спомни въобще,че е летял от петия етаж.

Милиционерите повикали линейка. Пристигналите на място медици диагностицирали мъжа с травми на гърба и леки охлузвания по лактите и краката. Пияният за всеки случай е бил приет за наблюдение  в болница без опасност за живота

Сталин притежавал особено чувство за хумор – специфично и остроумно. Понякога той озвучавал своите решения и умозаключения с такива шеги, че на онези, с които се шегувал, никак не им било до смях, пише www.tribali.info.

1. При разработването на легендарния автомобил „Победа“ имало вариант да го назоват „Родина“. Разбрал за идеята, Сталин попитал иронично: „И колко ще струва родината?“ Името на колата веднага било променено.

2. Веднъж докладвали на Сталин, че маршал Рокосовски се обзавел с любовница – известната красавица и актриса Валентина Серова. И, значи, сега какво ще правим с него? Сталин извадил лулата от устата, помислил малко и казал:
– Какво ще правим… ще завиждаме!

3. Разхождали се Сталин и първият секретар на грузинския Централен комитет А. И. Мгеладзе по алеите на кунцевската вила на Сталин и домакинът черпел с лимони, които сам отгледал:
– Опитайте, тук до Москва са израсли.
И така няколко пъти между разговорите по други теми:
– Опитайте, де, много хубави лимони!
Най-накрая гостът загрял:
– Другарю Сталин, обещавам ви, че след 7 г. Грузия ще осигури лимони за цялата страна и няма да ги внасяме от чужбина.
– Слава богу, досетихте се! – въздъхнал Сталин с облекчение.

4. Артилерийският конструктор В. Г. Грабин разказвал как в навечерието на 1942 г. бил поканен при Сталин:
– Вашето оръдие спаси Русия. Какво искате – орден „Герой на социалистическия труд“ или Сталинска премия?
– За мен няма значение, другарю Сталин.
Дали му и едното, и другото.

5. През войната войските, командвани от ген. Баграмян, стигнали до Балтика. За да представи това събитие по-тържествено, арменският генерал лично напълнил една бутилка вода от Балтийско море и заповядал на своя адютант да отлети с шишето в Москва при Сталин. Докато летял обаче немците контраатакували и отблъснали армията на Баграмян от балтийското крайбрежие. В Моска вече знаели това, но адютантът нямал радио в самолета и не знаел лошата новина. И така, гордият пратеник влиза в кабинета на Сталин и провъзгласява с патос:
– Другарю Сталин, генерал Баграмян ви изпраща вода от Балтика!
Сталин взема бутилката, върти я няколко секунди в ръце, връща я на адютанта и казва:
– Дай я на Баграмян и му кажи да я излее там, откъдето я е налял.

6. През 1939 г. в Кремъл гледали филма „Влакът отива на изток“. Филмът бил посредствен: върви влак, спира, върви, спира…
– Коя е тази гара? – попитал Сталин.
– Дамяновка.
– Тук слизам и аз, – казал Сталин и излязъл от киносалона.

7. В политбюро обсъждали кандидатури за министър на въгледобива. Предложили директора на една от мините – някой си Засядко. Един обаче възразил:
– Той злоупотребява с алкохола!
– Поканете го при мен, – наредил Сталин. Дошъл Засядко. Сталин повел беседа с него и предложил да пийнат.
– С удоволствие – казал Засядко и напълнил чаша водка. – За ваше здраве, другарю Сталин! – пил на екс и продължили разговора.
Сталин сръбнал малка глътка и предложил да повторят. Засядко глътнал и втората чаша на един дъх. Сталин предложил трети път, но събеседникът му отместил своята чаша встрани и казал:
– Засядко си знае мярката.
На заседание на политбюро пак станало дума за кандидатурата на Засядко и някой пак споменал за злоуопотребата с алкохола. Сталин, разхождайки се с лулата, казал:
– Засядко си знае мярката!
И много години след това Засядко оглавявал руската въгледобивна промишленост.

8. Eдин генерал-полковник бил на доклад при Сталин. Върховният главнокомандващ изглеждал доволен от доклада, два пъти кимнал одобрително. Като приключил с рапорта, генерал-полковникът се засуетил.
– Май искате още нещо да ми кажете? – досетил се Сталин.
– Да, имам лична молба. В Германия си подбрах някои интересни за мен вещи, но в контролния пункт ги задържаха. Моля, ако е възможно, да ми ги върнат.
– Може. Напишете рапорт и аз ще го подпиша.
Генерал-полковникът бързо извадил от джоба си предварително подготвен рапорт и го дал на Сталин, той написал резолюция на листа и молителят горещо благодарил.
– Няма нужда да ми благодарите – вметнал Сталин.
Чак тогава генерал-полковникът прочел резолюцията на главнокомандващия: „Върнете вещите на полковника. Й. Сталин.“
– Има грешка, др. Сталин, аз не съм полковник, а генерал-полковник.
– Всичко е правилно, другарю полковник – отсякъл Сталин.

9. През 1938 г. адмирал И. Исаков бил заместник-началник на Военноморския флот. Веднъж през 1946 г. му позвънил Сталин и казал, че има идея да го назначи за началник на Главния морски щаб.
– Другарю Сталин, длъжен съм да ви информирам, че имам сериозен недостатък. Единият ми крак е ампутиран – казал Исаков.
– Това ли е единственият недостатък, за който смятате, че трабва да доложите? – последвал въпрос.
– Да – потвърдил адмиралът.
– По-рано имахме началник на щаба без глава и нищо, работеше си. Вие само крак нямате, това не е страшно – заключил Сталин.

10. След войната Сталин научил, че професор К. си построил голяма вила в Подмосковието. Извикал го при себе си и го попитал: „Истина ли е, че сте си построил вила за еди колко си хиляди!?“ Професорът потвърдил. „Тогава приемете огромните благодарности от името на детския дом, на който сте дарили тази вила“, казал Сталин и пратил професора да преподава в Новосибирск.

11. През есента на 1936 г. на Запад тръгнал слух, че Йосиф Сталин е починал от тежка болест. Чарлз Нитер, кореспондент на Асошиейтед прес решил да вземе информация от извора и отишъл в Кремъл. Там предал за Сталин писмо, в което го молел да потвърди или да опровергае този слух. Сталин отговорил на журналиста незабавно: „Драги господине! Доколкото ми е известно от съобщенията в чуждестранната преса, аз вече отдавна съм напуснал този грешен свят. Тъй като не бива да се отнасяме с недоверие към съобщенията в западната преса, ако вие не искате да бъдете зачеркнат от списъка на порядъчните хора, моля да вярвате на тези съобщения и да не нарушавате моя вечен покой в отвъдното. 26 октомври 1936 г. С уважение Й. Сталин.“

12. Веднъж чуждестранни кореспонденти питали Сталин:
– Защо на арменския герб е изобразена планината Арарат, при положение, че тя не се намира на територията на Армения?
Сталин отговорил:
– На турския герб е изобразен полумесец, а той също не се намира на територията на Турция.

13. Извикали народния комисар по селското стопанство на Украйна на заседание на политбюро и той попитал:
– Как трябва да докладвам – кратко или подробно?
– Както искате. Може кратко, може подробно, но регламентът е три минути – отвърнал Сталин.

14. В Болшой театър репетирали нова постановка на операта „Иван Сусанин“ от Глинка. Членовете на комисията с председател Болшаков изслушали репетицията и решили да свалят финала „Славься, ты Русь моя“, защото бил твърде църковен, твърде патриархален…
Докладвали, разбира се, на Сталин. „А ние ще постъпим другояче – рекъл Сталин. – Финала ще оставим, а Болшаков ще свалим.“

15. Когато след войната великите сили решавали какво да се прави с морския флот на победената Германия, Сталин предложил да си го поделят. Чърчил внесъл свое предложение: „Да го потопим!“ „Ами вие си потопете вашата половина“, отсякъл Сталин.

16. Отишъл Сталин на спектакъл в Художествения театър. Посрещнал го самият Станиславски и подал ръка:
– Алексеев – представил се той с истинската си фамилия.
– Джугашвили – отвърнал Сталин, стискайки ръката и отминал към своето място. (Рожденото име на Сталин е Иосеб Бесарионис дзе Джугашвили.)

17. По време на Потсдамската конференция посланик Хариман попитал Сталин:
– След като немците през 1941 г. бяха на 18 км от Москва, сега сигурно ви е приятно да делите победения Берлин?
– А цар Александър беше стигнал до Париж – отговорил Сталин.

18. Попитал Сталин метеоролозите какъв е процентът на точност на прогнозите им.
– 40 процента, другарю Сталин.
– А вие казвайте обратното и тогава ще имате 60 процента – посъветвал ги Сталин.

19. По време на войната Сталин възложил на народния комисар по нефтената промишленост Байбаков да търсят и намерят нови нефтени находища. Байбаков възразил, че това не е възможно. Сталин отговорил:
– Има нефт, има Байбаков, няма нефт, няма Байбаков!
Съвсем скоро били открити нефтени находища в Татария и Башкирия.

Източник:udsport.net

Новината, че Преслава ще става майка провокира нейната сестра – народната певица Ивелина Колева да покаже интересни снимки от детството на двете. Това се случва в телевизионната поредица “От моето детство“ по телевизия „Планета“. Изпълнителката откликна на поканата да сподели моментите, които помни и до днес от най-щастливите си години: “Най-дългоочакваната детска снимка на сестра ми Преслава от всички нейни почитатели е тази с панделите – нейните са бели, моите са червени. Когато тя си пусна тази снимка в социалните мрежи, аз коментирах, че имам същата и се започна една дискусия и желание на феновете да я видят. Затова сега я показвам“, споделя Ивелина Колева.

Изпълнителката разкрива още, че когато са били деца, родителите им са ги обличали почти еднакво. “Нашата майка ни купуваше еднакви неща, винаги по равно – спомня си Ивелина Колева и допълва – Ако си приличахме с Преслава, щяхме да бъдем като близначки…“ Фолклорната изпълнителката си припомня и за първия допир с музиката, още като дете: “Първите песни, които съм чула в моето детство са от майка ми – страхотна певица, страхотен глас! В детската градина всички изпълнявахме както детски, така и много народни песни. Тези, които помня и до днес са “Боряно, Борянке“, “Божур, божур“ и др.

БЛИЦ

Вярвате ли в истинската любов? След като прочетете това, ще повярвате.

Два влюбени щъркела отпразнуваха своята 12-та годишнина, след като мъжкият прелетя за поредна година хиляди километри, за да се събере със своята любима в Хърватия.

Верният до гроб щъркел, когото местните наричат Клепатан, прелетял 13 500 км от зимния си дом в Южна Африка, за да види Малена, която не може да лети, защото е със счупено крило.

"Той ме събуди...тази година дойде 12 часа по-рано от обикновено", заяви Степан Вокич, който се грижи за Малена, цитиран от "Ютарни лист".Пенсионираният пазач в начално училище, който живее в село Бродски Варос в Източна Хърватия, осиновил женския щъркел преди повече от десет години, след като ловци счупили крилото й.

Двойката щъркели се сдобива с наследници всяка година в последните 11 години от връзката си, допълва БГНЕС.Малките птици се научавали да летят от баща си, преди да мигрират за Южна Африка за зимата. Междувременно Малена остава в селото да очаква завръщането на любимия си Клепатан през пролетта.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив