Един съученик от бившата II. софийска мъжка гимназия живееше там, още когато жилищният комплекс „Емил Марков“ не съществуваше дори в проектите на архитектите, когато на никого не бе минавало и през ума, че тези мучурливи места ще станат един ден най-живописната част от Южния парк на столицата. Там, в Боянските ливади, далече зад тухларните фабрики,беше къщичката на родителите му. Запомнихме го с това, че никога не закъсняваше за училище, макар че дълго вървеше пеша преди да вземе трамвая от последната спирка на единицата. А имаше зимни утрини, когато го заварвахме край парното с премръзнали пръсти и мокри крака. Сега Иван има тристаен апартамент на същото място, където беше къщата му и е учител в 121 училище — на 200 метра от тях . . .

Не ми се иска да разказвам за новия жилищен комплекс в полите на Витоша, познат на софиянците и под името „Мотописта". Просто не ми се ще да дразня апетитите па онези, които чакат с надежда да си вземат апартамент в този чист и уютен кът в подножието на планината. И не случайно започнах с първите пъртини към центъра на града, направени от моя съученик. Сега към Мотопистата водят много пътища, просторни и асфалтирани, много пътеки — загадъчни и романтични, криволичещи из младата зеленина на Южния парк.

Колкото и недостатъчни да са все още обществените превозни средства, колкото и критично да сме настроени към градския транспорт, комуникационната връзка между отделните големи райони на столичния град вече е осъществена. Именно този факт привлече вниманието ми и по отношение на Мотопистата. Днес този квартал се свързва с автобуси и тролейбуси не само с центъра на града, а и с Централна гара, комплекс „Младост“, „Хаджи Димитър“, Западния парк, Сточна гара ....

Най-напред дотук дойде продължението па тролейбус №2. А когато новодомците се нанасяха вече в апартаментите си, на последната спирка на трамвай № 1 те дълго чакаха двата автобуса от „Димитър Несторов“,за да се приберат в жилищата си. Единият автобус отиваше до ул. „Никола Каменов“, а другият до ул. „203“. II сега тази спирка водачите па превозни средства наричат „Павилиона“, по навик. Нагоре строителството продължаваше . . .

Това беше преди доста години. През 80-те, последната спирка на автобус №74 е на самия край на комплекса.

Автобус №71 е тясно свързан с битието на първите жители от комплекса. Домакините, с натежали мрежи в ръцете, неведнъж са ругали нередовния график. От този район хората пазаруваха на последната спирка на трамваи в квартал Иван Вазов и често дълго чакаха след това да се прехвърлят от единицата на автобуса. Може би моят съученик по това време но навик си е вървял пеша. После малките автобусчета станаха по-редови и докато един ден онова, за което обикновено по свойски, като бойни другари си говореха хората, стана факт: дългите червени „Икаруси“ заизвиваха туловища между блоковете. Те вече не правеха „унизително“ кратки рейсове няколко спирки до трамвай номер 5, спирка „Димитър Иееторон“, а завиваха на прелеза при Военната болница, продължаваха по бул. „Прага", после пресичаха едноименния площад и тръгваха но бул. „Христо Ботев 1, на право за гарата.

Първият пробив в комуникацията на новия квартал! Сега повечето от пътниците можеха да не сменяват непрекъснато нередовните превозни средства. Можеха да слизат и да се качват, където им е необходимо из центъра на столичния град.

Както лошото, така и доброто не идва само. Квартал „Емил Марков“ вече не беше само един от най-слънчевнте, най-тихите и чисти жилищни райони на столицата. Някак ненадейно, започнаха да никнат магазините, детските домове, училищата, битовите комбинати. Хората можеха да пазаруват и в „махалата“ си.Да не чакат с пълни мрежи в претъпканите автобуси. Но факт е, че и те не бяха вече така претъпкани и качиш ли се веднъж,след 15-тина минути можеш да бъдеш у дома си.

Приятно е да пътуваш в обществено превозно средство и да виждаш около себе си спокойни, заети с грижите си хора. „Старите“ жители на „Мотопистата“ отдавна са забравили онези неприятни щурмовашки дни, когато с лакти и мрежи търсеха своето право да пътуват. Пък и рейсовете са удобни и красиви. Дори и прав да постоиш . . .

Но . . .разбира се, по-добре е да седнем в един от тях на първа спирка и слезем на последната . Избрали сме ден като ден — на Мотопистата не се задържат мъгли, зли ветрове рядко шетат там. Просто ти се иска да започнеш пътепис, макар че тръгваш просто от една първа спирка на автобус от столичния градски транспорт.

Дългото туловище на автобуса се плъзва по чистия асфалт и величествено се понася между Витоша и белите блокове на комплекса.Спира на първата спирка, която доскоро беше последна първите хали на квартала. Сега планината остава зад гърба ни. Вляво и вдясно са белите блокове, зеленте площи и пъстрите дървета на есента. На изток е новото модерно училище, малко по-надолу, на запад — старото, покрито със зеленина. Спирка „Емил Марков". Тук, като реликва, на ъгъла на двата просторни булеварда „Васил Димитров“ и „Емил Марков“ стърчи все още старата тухлена къща на голямо семейство от малцинството. Един завой към центъра на града: Витоша е пак зад гърба ни. Тя просто не се разделя с нас до крайната спирка на автобуса до Централна гара.

И пак . . .На запад блокове, на изток — Южния парк. Квартал „Иван Вазов“ ВМИИ.Но колкото и да е красива столицата ни, градските пътеписи още не бяха на мода. Пък и съвсем не е нужно да се увличаме. Просто на човек му е приятно, този слънчев жилищен комплекс да си има автобус № 74! . . .

Моят съученик отдавна не пътува пеша. Не само защото работи вквартала си. Освен този автобус тон и неговите съквартални — стари и млади — имат на разположение и много други превозни средства: автобус №73, макар и все още твърде нередовен, пресича целия жилищен комплекс, за да го свърже с Хладилника. На път за Лозенец,човек с удоволствие би пресякъл пеша Южния парк,ако реши и Парка на свободата, за да стигне чак комплекса Изток. Един приятен маршрут за туризъм. Разбира се, динамиката на големия град търси други пътища.Ето появи се и автобус №76, който тръгва от последната спирка на своя събрат с номер 74, отделя се от него на бул. „Пенчо Славейков“, минава но „Евлоги Георгиев“, пресича Лозенец покрай стадион „Васил Левски** н през ква-тала Изток стига новия жилищен комплекс „Младост“. Пропуснах автобус № 83, един от най-старите тук — той тръгва от квартал„Иван Вазов“, пресича комплекс „Емил Марков“ и стига чак до Илиянци.

Един нов жилищен район на столичния град постепенно събира във фокус много пътища, по които летят наред с автобусите и много частни и таксиметрови коли.

Васил Златарев

По онова време, добрата идея се сблъскваше с реалностите на изкривената планирана икономика и валутния контрол.

Резултат: към началото на производството и дизайнът, и двигателите, бяха вече архаични. Мощността на двигателите не съответстваше на теглото на купето, автобусът се задъхваше на първа на всяко нанагорнище.

Местно произведените уплътнения на двигателния отсек, както и разните му маркучи, бяха отчайващи  и моите спомени са за миризма на гориво и изгорели газове в салона, и на мен ми ставаше лошо. Пълна липса на вентилация в салона поради спестените от оригинален дизайн климатици и вентилационна система, заменени с люкове на покрива, които бяха странен тип, отварящ се с често с удар. Изискваше се много сила за отварянето им, виждал съм шофьора да подскача няколко пъти, докато го отвори... Модерните тогава врати отварящи се навън (вместо разпространените дотогава хармоники) бяха с "подобрени" в соца заключващи механизми, които при условията на препълване по градските линии редовно отказваха.

След няколко инцидента, шофьорите получиха инструкции да не тръгват без щракване на ключалките и понякога стояха по 10 мин на всяка спирка, докато успеят да затворят вратите. Имаше и обратни инциденти - при аварии, вратите не можеше да се отворят поради спестена система за аварийно освобождаване на ключалките - вместо това трябваше да се чупят прозорците с някакви чукчета, които моментално изчезваха... замениха ги с прозорци монтирани със шнур за изтегляне за изтласкване на целия прозорец... Май никой никога не успя да го направи при реални аварии, имаше май и случаи на доста тежки инциденти...

Иван Колев

Отивахме до София, подминавахме Халите и едва ли не със страхопочитание пристъпвахме към грандиозната каменна сграда, строена в „сталински“ стил. Влизайки вътре се зашеметяваш от размерите на магазина – огромен, просторен, високи тавани… Цъкаш с език и се оглеждаш в болука от стоки, всякакви.

А и ескалатор кой ти беше виждал! Гледаш го отдалеч, за да се запознаеш с функционирането му. Софиянци хич и не го забелязваха – прекрачват и хоп, на стъпалото. Приказват, смеят се, а ние със страх да не ни защипят прибиращите се стъпала, гледаме и на лентата отстрани да не се хващаме. Шоу! Като слизаш внимаваш да не се спънеш и понякога направо излиташ от ескалатора. Картинки! Личахме си от километри, че идваме отдалеч, а като отворим уста с мекия заралийски говор, надменните столичани ни се подсмихваха снизходително като на бедни роднини.

При нас в провинцията си носехме заплатите все в джоба, защото току се чуеше, че някъде са пуснали нещо и ако нямаш пари в себе си, оставаш на сухо. А в ЦУМ окото ти пълно с обувки, козметика, играчки, платове и каквото не ти е дошло дори на ума. Тичаш от щанд на щанд и без още да си знаел какво е „шопинг терапия“, излизаш навън с пълни ръце и светнали очи, добре отръскан финансово, но все пак си бил в ЦУМ, в столицата и „Диана“ експрес ще те вземе в 16 ч. от Централна гара и ще те върне в Стара Загора пре доволен, напазарувал „квалитетни“ стоки от марки, за които само сме чували в провинцията. В по-късните студентски години влизахме в ЦУМ като в бащиния. Нямаше много левчета за разточителство, но вече поне не се страхувахме от ескалатора. А и можеше изкъсо да се следи новото зареждане.

След демокрацията през 1989-та пак там влязоха първите магазини на големите имена в модата и козметиката. След няколко годишна пауза, първото ми ходене в ЦУМ в онези години отново ме изуми. Пак се почувствах космическо, лъскавината беше изумителна, продавачките вече не бяха някакви стринки, а изтупани млади жени като манекенки, гримирани, лустросани като секретарките в американските филми. А ние пак все същите – провинциалисти. Сградата и до днес е величествена – търговска площ от 19 000 кв. м на 6 етажа, още 11 000 квадрата офис площи на три нива.

Кадри от щандовете са заснети през 70-те години във филма „Таралежите се раждат без бодли“. Основна реконструкция на сградата е направена през 1986 г. под ръководството на арх. Атанас Николов. До 1998 г. ЦУМ си работи като универсален магазин за конфекция, парфюмерия, козметика, електроника, а след обновяването през 2001 г., в което участва британски екип, е открит отново като търговски център, който приютява магазини на различни марки и вериги. 3 г. по-късно сградата е купена от бизнесмена Георги Гергов за 30 милиона евро.

Източник:www.zarata.info

Номерацията на населението по българските земи е въведена още през ХIХ в. от реформатора на Османската империя Мидхат паша в управлявания от него Русенски вилает. Тогава обаче номерът е бил еднакъв за всички, живеещи в едно домакинство. В началото се пишел главата на семейството, после жените и т. н.

ЕГН е въведен в България в края на 1977 г., а най-възрастният българин с такъв номер е бил роден през 1869 г. Каква е била причината България с има-няма 8 милиона население да въведе преди почти 40 г. единен граждански номер за всеки, когато държави с десетки и с неколкостотин милиона жители като СССР, Китай и демократична Европа хал хабер са нямали по въпроса? Какво се е случило на онова заседание на МС през 1977 г., когато е гласувано всеки български гражданин да носи от раждането до смъртта си ЕГН?

Бившият министър на културата Георги Йорданов смята, че за ЕГН сме ползвали чужд опит. Според Георги Караманев, тогава министър на вътрешната търговия и услугите, е възможно егенето да е разработено и въведено от Централното статистическо управление с председател Ангел Балевски. Григор Стоичков, който през 1977 г. е зам.-председател на Министерския съвет, пък казва: „МВР трябва да обясни, оттам го предложиха. В МС не е разисквано. Органите си го предложиха и бе прието без обсъждане. Казаха, че моделът бил европейски и точка.“ Интересен епизод разказва инж. Спас Ригов, който по това време е в Комитета за наука и технически прогрес, ръководен от проф. Иван Попов: „Бях в кабинета на Иван Попов, когато влезе ген. Кирил Стоичков – шефът на Паспортна служба, където се издаваха задграничните паспорти за цяла София. Той попита как може да се обхванат данните за всеки човек с един персонален номер. Попов му каза да питат в Щази, имали опит в номерирането на хора. Тогава не се смяташе, че това е посегателство върху човека. Изхождаше се от това, че трябва да има строга дисциплина и да се знае всичко за всеки“, спомня си Ригов. ЕГН-то се появява у нас през 1977 г. с постановлението на МС за Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), а истинското раздаване на номерата на тогавашните граждани е станало само за месец. От 1 ноември до 30 ноември 1977 г. са анкетирани над 8 млн. души. Това са всички живи български граждани и чужденците, подлежащи на гражданска регистрация. Това означава, че всички починали преди тази година нямат ЕГН.

Фактически нуждите на машинната обработка на данни налагат създаването на единен идентификатор на населението. През 70-те години всяка система за машинна обработка е била с ограничени възможности. Тогава всеки проект първо е трябвало да минимализира дължината на въвежданата информация. А така конструиран, кодът дава и лесна възможност за справочна информация. До момента в България има издадени близо 12 млн. граждански номера. Точната им цифра обаче никога не може да се фиксира, тъй като постоянно се променя. Реално дори в годините с най-голяма раждаемост в страната дневно са раздавани не повече от 38% от свободните номера. Алгоритъмът на номера е така измислен, че на практика ЕГН-тата никога не могат да свършат. Те дават на администрацията базова информация за всеки гражданин – дата на раждане, място на първа гражданска регистрация, пол.

Как се смята Девет цифри в десетцифрената комбинация, наречена ЕГН, носят информация за притежателя на номера. Първите две означават годината. Те могат да са от 00 до 99. Втората двойка е за месеца на раждане. Те са от 01 до 12. В зависимост от века на раждане към тяхното число се добавя 20 за ХIХ в. или 40 за ХХI в. Третата двойка е денят на раждане и е в диапазона от 01 до 30 или 31 в зависимост от месеца. Седма, осма и девета цифра показват в коя община е първата гражданска регистрация.

Деветата цифра обаче показва и пола – четна за мъже, нечетна за жени. Десетата цифра е контролно число и се получава по формулата, дадена в таблицата. Всяка от първите 9 цифри има тегло в ЕГН-то. Тя се умножава по него и сборът от получените числа се дели на 11. Остатъкът при делението е контролната цифра. Ако остатъкът е 0, се записва 0, ако е 10 също се записва 0. Номерът най-къс в Сан Марино, най-дълъг в Китай Повечето страни в света бележат жителите си и временно пребиваващите с идентификационен номер, който потвърждава самоличността им. Чрез него властите могат да проследяват и откриват всеки човек за разни цели, свързани с управлението на държавата – от здравеопазването и сигурността до събирането на данъци, заетостта, бизнеса, социалното подпомагане, статистиката.

Обикновено хората се номерират още с раждането или щом навършат пълнолетие, а временно пребиваващите – при влизането в чуждата държава. В някои случаи такъв номер се издава с конкретна цел, но с времето се превръща в личен код. Така е в САЩ, където в началото номерът е бил за целите на социалното осигуряване, а днес де факто е идентификационен. Държавите, въвели номерация като нашия ЕГН, са мнозинство.

В нея са кодирани датата на раждане, полът и др. Така е в Румъния, Албания, Македония, Австрия, Полша, Чехия, Словакия, страните от бивша Югославия, цяла Скандинавия, Прибалтика, Южна Америка. Броят на цифрите в личния номер силно варира. В Сан Марино например те са 5, а в Румъния и Китай, където се фиксира и месторождението, са 13. В Италия съществува т.нар. фискален код от 16 знака. Той е съставен от първите съгласни на името и фамилията и от знаци за рождената дата, пола, общините на раждане и на местоживеене.

В някои държави към номера вадят и прибавят цифри в зависимост от областта на приложение. В САЩ 9-цифреният личен код, наречен Social Security Number, не съдържа лични данни и формално не е задължителен. Но на практика без него не може – нужен е, за да си извадиш шофьорска книжка, да откриеш банкова сметка, да ти издадат кредитна карта и т.н. Британците са сред народите, които не са възприелиномерирането. Те имат само NI Number за социално осигуряване без персонални данни. Така е и в Австралия, където се ползва не един, а различни кодове за медицинско, данъчно, социално обслужване. В Германия също няма код. Рискът информацията от личния код да се използва недобросъвестно е обект на дебати в много държави. Унгарците въстанаха срещу него и през 1991 г. Конституционният съд реши, че личният номер, „задължителен за всеки, който може да бъде употребяван без ограничения, е неконституционен“. Въпреки съдебното решение обаче цифров код, наричан личен идентификационен номер, се използва в много сфери. От съображения за сигурност достъпът до личния номер особено в „белите“ държави е силно ограничен и не се налага да го съобщаваш, когато си плащаш тока или си вземаш филм от видеоклуба, както е у нас. В много страни използването му е регламентирано със закон и се разрешава само в области като здравеопазване, данъци, социално осигуряване, обществен ред. 

Старозагорското село Ракитница,1981 година

1.Ученически и студентски бригади, изпълнени с труд, но и с много веселие, песни, танци, свалки, хубави спомени!!! Еее, вярно "много ни липсваха" тогава дрогата, чалгата, моловете, "марковите" парцалки, произведени днес в комунистически Китай, телефончетата, въобще безделието - все "хубави и стойности" придобивки за съвременните млади хора, които правят до голяма степен живота им безмислен!!!

2.Хм ами учиха ни да се трудим от малки. Един младец сега на 20-30г.които не пипал нищо само ходил по заведения той за нищо друго не мисли. В главата му се въртят мисли къде в кое заведение най хубаво е прекарал най хубав момент.......

3.Какви чувства навява?Ами да помисля.,.......Хм,смях,китари,песни,сваляне на гаджета,страхотни незабравими емоции.........май само хубави неща си спомням.

.....................................................

И негативните...

1.Бачкахме ангария! Даже имаше норма за изпълнение, ако не изпълниш - наказание!

2.Експлоатация на дестки труд.Нямам никакви хубави споимени от това време

3.Какво му е хубавото,да ти взеат 1 месец от ваканцията да работиш ангария ли ?? Не ми харесваха


Ще бъдем безкрайно благодарни ако споделите и вашите спомени от това незабравимо време

*Из коментари от мрежата,без редакторска намеса.

Татко, нали ние сме най-богатите хора на света! Така 6-годишният ми син реагира, когато в един летен ден на 1986 г. излязохме с 2 препълнени торби от малкия „Кореком“ зад опашката на Коня – разбирай паметника на Александър Втори срещу парламента. Наши близки, работили в посолството ни в Атина, ни бяха подарили 50 долара, които с огромно удоволствие превърнахме в десетина шоколадови яйца и още толкова швейцарски шоколади, бонбонки „Тик-так“, уиски, кенчета бира и великолепна червена кутия за гримове на италианска фирма.

Въпреки че са минали толкова години, помня съдържанието на двете торби като ден днешен. Защо ли? Ами защото за цялото ни семейство това бе невероятен празник. Както и когато преди Коледа успяхме веднъж да се доредим до цял кашон банани, без да чакаме на километрична опашка.

В младежкото ми съзнание ще остане завинаги и корекомският аромат на хубав парфюм. Той бе нещо като символ на красивия и богат Запад. Днес шоколадови яйца, да не говорим за кенчета бира и дамски гримове, има навсякъде. За тях не е нужно да се редиш на никакви опашки. Отдавна завръщащите се от чужбина не мъкнат куфари, пълни с дефицитни западни стоки.

Бихте ли споделили и вашите спомени ?

По времето на социализма в България децата дъвчеха само една дъвка – „Идеал“, защото друга нямаше. Дори я наричаха умалително идеалка. Тогава, когато липсваха дражета, лентички, когато нямаше разнообразие с вкус на манго,диня и папая – изборът беше един – розовата дъвка с нарисувано момиченце отпред и балончета.

 Малцина обаче знаят, че по едно време в магазините се появи така наричаният. "сакъз" – бели кристалчета, които след упорито премятане в устата заприличваха на гумено топче. Деца на село пък са стигали и до дъвчене на битумни парчета, макар днес това да звучи доста стряскащо. В интерес на истината дъвката от нашето детство  не остана само култов соц-продукт. От няколко години тя се появи отново по търговските обекти


Барон Сейго Ямадзава – първият японски самурай, стъпил на българска земя, участва в сражения с турците край Плевен. Чували ли сте името Сейго Ямадзава? Вероятно някои от вас си спомнят как преди време медиите разпространиха снимка, на която беше заснет японски благородник – първият самурай, стъпил на българска земя, беше направен и документален филм по БНТ.

Днес ще разкажем как тази личност от Далечния изток се е намесила в историческото развитие на нашата държава. Сейго Ямадзава е роден през първата половина на XIX век в Япония, в префектурата Кагошима. Бил е с благородно потекло и още от малък е показвал едни от най-типичните и висши ценности и характерности на японското общество. Сейго приел самурайския код на честта – бушидо, като своя религия. Популярен бил със своята огромна храброст и твърд характер и подобно на други японци от самурайското общество – известен със страстта си към алкохола По време на жизнения си път участва в една от най-значимите битки в модерната история на Япония – между войските на феодалния владетел на Чошу и армиите на японския Шогунат. Вследствие на проявите си в боя Ямадзава е приет в императорската армия. Продължава да жъне военни успехи и се издига до чин майор, след което напуска Нипон, за да усъвършенства уменията си в САЩ и Франция. Именно през 1877 г. се замесва и в политиката като японски пратеник в Руската императорска армия.

Пристигането му обаче съвпада с началото на Руско-турската освободителна война. Майор Ямадзава е пратен на фронта – разбира се, само като наблюдател. Той става свидетел на няколко сражения и е удивен от смелостта на руските войници, които проливат кръвта си по бойните полета на България. Сейго Ямадзава започва да изпитва онова така далечно за нас и типично за японците чувство на дълг. Той категорично заявява пред командващия руските войски, че иска да вземе участие. От страх за предстоящи скандали с Япония генерал Затов го кара да подпише следното писмо: „Желая от душа и сърце да участвам в третата атака на Плевенската крепост, в дивизията на белия генерал Скобелев!”.

След подписването майорът е назначен за командир на взвод и пратен на бойното поле. В деня на битката той се обръща към подчинените му войници с помощта на един френски преводач с думите: „Момчета, тъй като аз не говоря руски, а вие не знаете японски, по време на атаката няма да ви давам никакви заповеди. Следете ме и правете това, което аз правя. Имам едно-единствено изискване – бъдете бързи като светкавици. Разчитайте повече на своите щикове и приклади, отколкото на куршумите. Раниците и багажа си оставете тук, в окопите”. В началото на боя японецът се явил в своето традиционно бойно облекло, а единственото му оръжие било катаната (самурайският меч).

Той се хвърлил смело в атаката на Плевенската крепост. В. “Посредник” през 2011 г. публикува документално-художествения роман на Пелин Пелинов, който описва битката на самурая така: “Атаката започнала в 15 часа, след артилерийската подготовка от зори. Самураят веднага повел своя взвод в колона по един, направо към целта – табията Кованлък. От двете му страни се движели стрелците от батальона на Горталов. Когато преминали дерето на Къшинската бара и започнали изкачването на втория зелен хълм, от къшинската табия и от редута, намиращ се отдясно на Ловешкия път, блъвнал силен пушечен огън. Самураят веднага залегнал на мократа земя – от няколко дни валял силен дъжд – последван от своите момчета, а войниците на майор Горталов продължили да напредват, без да се смущават от куршумите.

Разбира се, много от тях паднали мъртви или ранени… Взводът на самурая започнал на пълзи през запустялата нива и с пълзене достигнал до хребета на втория зелен хълм, без поражение. Огънят на турците бил съсредоточен върху изправените Горталови войници. И там, на хребета, самураят се изправил като откачена пружина, махнал с ръка на момчетата и се понесъл като хала по нанадолнището… След надолнището следвало едно голямо голо пространство, наречено Мъртвата долина. Преодоляването му било много опасно и там останали завинаги десетки момчета. Но никой вече не залягал. Всички следвали неудържимия устрем на своя японски командир. След Мъртвата долина започвало възвишението към третия хълм, на който се намирали двете табии и преградният окоп. Щом стигнал до този окоп, самураят скочил в него и започнал да сече с острия си меч всичко живо, което се изпречва пред очите му. Момчетата го настигнали и също скочили в окопа, като започнали кървав бой с щикове и приклади. И макар бранителите да били много повече от нападателите, последните се уплашили от тази дръзка атака и хукнали към табиите, за да се спасят. Самураят ги последвал и съсичал на две де когото стигне.

А той бил по-бърз от турците и малцина от тия успели да се доберат до табията…. А ония, които все пак се добрали до табията Кованлък, викали колко им глас държи: Бягайте! Това не е човек, а жълт дявол, който няма очи, а само някакви цепки, от които излизат искри! Това създало смут в табията, което позволило на самурая да започне да ги сече като зелки в зеленчукова градина. Много от главите на турските войници с червени фесове паднали като покосени цветове на магарешки бодил, също така червени отгоре…”. По време на Руско-турската война (1877-1878) е представител на Японския император в Действуващата Руска армия на Балканския полуостров и военен кореспондент. По свое желание е назначен за командир на взвод в руска военна част от състава на Западния отряд. Проявява се при обсадата на Плевен. Награден е с руския Орден „Свети Владимир“ IV ст., както и с румънски отличия. Отличията му са следните: японски „Орден на изгряващото слънце“; руски Орден „Свети Владимир“ IV степен; руски орден на Георгиевско-Андреевската лента с медала за участие в Руско-турската война; румънски медал, т.нар. “Дунавски кръст”. След войната Ямадзава е удостоен с почетен орден от самия руски император.

Той отпътува към Азия, където дълги години служи в Китай. През 1880 г. се завръща в Япония и е повишен в звание полковник. Командва съответно 3-ти пехотен полк, 1-ви пехотен полк от японската императорска армия както и и първи императорски гвардейски пехотен полк. През май 1885 г. е повишен в чин генерал-майор. Командва 3-та пехотна бригада, 10-та пехотна бригада заедно с 10-та пехотна бригада (за защита на главните острови), а през януари 1895 г. е повишен в чин генерал-лейтенант от пехотата. Участва в Първата японско-китайска война (1894-1895 г.) като командващ на 5-та пехотна дивизия (за защита на главните острови) и на 4-та пехотна дивизия. През декември 1895 г. заради участието си в бунта на Сатсума и Първата японско-китайска война е награден с титлата барон.При завръщането си в Япония е награден и му е присъдена благородническата титла барон. Сейго умира през 1897 г. от тежко белодробно заболяване. Сейго е поразил десетки турци с уменията на самурайската школа Оно-ха Итто-рю Кенджуцу.

Школата е основана от Ито Иттосай Кагехиса (1550-?). Неговият наследник е Микогами Тендзен Йошиаки, който по-късно сменя името си на Оно Джироемон Тадааки и впоследствие става инструктор по бой с меч на шогуните Токугава. Основният принцип на тази школа е „Итто-соку-банто, банто-соку-итто” (Един меч е десет хиляди меча и десет хиляди меча са един). Повечето от катите завършват с отличителния удар кири-отоши, при който сеченето се извършва по централната линия на опонента по време на неговата атака, след което може да се приложи ново сечене или мушкане за окончателната победа. Кири-отоши е най-фундаменталната техника на този стил и усвояването й е едновременно смятано и за най-високо ниво на майсторство. Оно-ха Итто-рю е преподавана не само на шогуните Токугава, но и на самураи от областта Цугару, а също и в други региони на Япония. Сегашният соке е от седемнадесето поколение – Сасамори Такеми, който продължава Цугару традицията.

Правнукът на Ямадзава Такеми Сасамори е главен учител и продължител на школата по кенджуцу (изкуството на меча) Оноха Итторю Кенджуцу. Роден е през 1933 г. и учи в престижните японски университети Васеда и Аояма Гакуин, както и в Америка, където получава магистърски степени по литература и религиозно обучение. Школата по кенджуцу, чийто последовател е г-н Сасамори, е едно от древните японски бойни изкуства. (Такова е и иайджуцу-то на Школата Мусо Джикиден Ейшинрю Ямаучи-ха, което беше показано на премиера в Камакура.) Затова г-н Сасамори участва в издания на демонстрациите на древни японски изкуства в Ниппон Будокан на 6 февруари, където всеки човек, занимаващ се с бойно изкуство, би счел за чест да направи демонстрация.

Г-н Сасамори бе удостоен с тази чест, и още повече – награден с почетна грамота за приноса му за опазване и разпространение на древните бойни изкуства. Той е и един от постоянните председатели на Японската асоциация на древните бойни изкуства и Японската асоциация за насърчаване на древните бойни изкуства. Наследството продължи традицията На 12 март 2009 г. в Токио на годишното събрание на Японско-българското дружество за приятелство по случай 50-годишнината от възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни гости на тържеството са били посланикът на Република България в Япония акад. Благовест Сендов, дипломати от посолството и Такеми Сасамори – инструктор по традиционни японския спортове, правнук на Сейго Ямадзава. 

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив