Често го наричат с гръмки имена като „супер оръжие” и „най-сигурният щит на България”. След като години наред е пазен в дълбока секретност, публичното му споменаване предизвиква разгорещени медийни полемики и люти междупартийни спорове. Присъствието му напомня за един военно-политически договор, който изглежда изчерпан, а отсъствието му се превръща в условие за влизане в друг стратегически пакт. Така Националният военноисторически музей в София става най-подходящото място, което историята му отрежда. 

Ето историята на Ракетен комплекс СС-23, припомнена от Дарик:

България се сдобива с този ракетен комплекс по силата на споразумение със Съветския съюз, малко преди Москва да подпише с Вашингтон договор за ликвидирането на подобни ракетни комплекси със среден обсег на действие. Натоварено на вагони, оръжието пристига у нас с ферибота Варна –Иличовск. Специалната композиция влиза във военния завод „Девети май” в Червен бряг по тъмно на 15 октомври 1986 г. По това време нито един от работниците и служителите на завода не е там. Малко преди полунощ започва разтоварването. На мястото са само военни от поделението в плевенското село Телиш – бъдещият секретен дом на ракетния комплекс СС-23. Всъщност официалното и оригинално название на този оръжеен комплекс е 9К 714 ОКА. По ирония на съдбата гражданственост получава НАТО-вската им класификация и така ги наричат и до днес дори най-големите носталгици от времето на Варшавския договор. Стандартният модел съветски тактически балистични ракети от такъв тип има обсег от 400 километра и освен конвенционална, е в състояние да носи и ядрена бойна глава. 

ВИДЕО:

Всички възли на системата са поместени в една машина, наподобяваща бронетранспортьор. Подготовката за пуск е само 15 минути, а стартът трае няколко секунди след подаването на команда. Ракетата лети с много висока скорост и по време на полет може да бъде пренасочвана, което прави противодействието срещу нея изключително трудно. В случай на война, заредени с ядрени глави, ракетите СС-23 е трябвало да постигнат ликвидиране на Шести американски флот в Средиземно море, възпиране на турската армия и изваждане от строя на натовските бази в Гърция.

България закупува 16 ракети СС-23 и 8 пускови установки, като към всяка установка има и по още една трета резервна ракета. В началото на 90-те Германия унищожава ракетните си комплекси от този тип. Русия също ги премахва, заменяйки ги със съвременни въоръжения. Така в края на 90-те години балистични ракети от този тип остават единствено в Словакия и България. Според бойните задачи на българската армия от онова време, ракетните комплекси СС-23 са насочени срещу НАТО – пактът, към който България е заявила участие. В самия край на 2001 г. Народното събрание гласува с огромно мнозинство ракетният комплекс да бъде снет от въоръжение. Операцията по нарязването започва в началото на август същата година и приключва в определения срок. Две години по-късно България е приета за член на Северноатлантическия договор, 55 години след установяването му. Едно от важните условия това да се случи днес може да бъде видяно от всички. Защото вместо в секретно поделение, е разположено в двора на Националния военноисторически музей, където днес е една от най-впечатляващите атракции за малки и големи. Ракетният комплекс СС-23 – една удивителна останка от времето на Студената война – оръжие от миналото, предопределило бъдещето на България!

В историята на съвременния град е паметна 1983 г., когато тържествено е открит новия център. Това се случва на 16 септември същата година. В присъствието на Дипломатическия корпус и местното население, Тодор Живков официално и тържествено открива новия модерен център на града. От едно изостанало в миналото селище, Смолян се превръща в един от градовете „витрина на социализма" по онова време.

Трябва да се отчете и фактът, че грандиозният инфраструктурен проект, с построените монументални обществени сгради и транспортни съоръжения, изниква буквално върху една гола поляна. Новоизграденият център на града, със забележителните си сгради, чиято архитектура е съобразена с местните традиции и околната среда, става еталон за строителството през 80-те. Новият център се строи повече от 10 години и в него участва цялото местно население. По това време имаше виц: „Защо няма мухи в Смолян, защото са на бригада".   „Много беше тържествен този момент на откриването на Новия център. Усмихнати и щастливи хора ще живеят в един нов град",   спомня си 78-годишната Снежана. „Може да чакахме на опашка за банани  и по пет-шест години за автомобил, но се живееше лесно.

Не сме се лишавали от нищо. С две заплати, моята и на съпруга ми, и къща изградихме, на почивки ходихме и децата изучихме. Но сега какво най-силно си спомням? Всички хора, които срещах бяха щастливи и спокойни, а сега покажете ми един усмихнат човек на улицата. Всеки е забил поглед в земята. Вече не си ходим на гости, никой не се весели. Хората са зомбирани от проблеми", посочва с тъга възрастната жена.   По онова време Смолян е достигал до 50 хиляди души. По заведенията нямаше места…   „Беше весело, смеехме се, бяхме щастливи. Никой не говореше за безпаричие, за болести, нямаше страх за утрешния ден. Не се плащаше нито при лекаря, нито при зъболекаря. Със съпруга ми ни опростиха заем от 10 хиляди лв, с който си купихме апартамент. Условието на държавата беше в рамките на три години да родиш две деца. Дъщеря ми беше на една годинка и след две години се роди и сина ни.

Каквото и да говорят социалната политика беше на ниво ", разказва спомените си 52-годишната Даниела. Действително в Смолян беше много оживено. Освен училищата, имаше Учителски институт, в който идваха да учат млади хора от цяла България. В 101 –ви алпийски полк и бившите Гранични войски, сега Гранична полиция, идваха да служат офицери по разпределение от Военните училища. Те създаваха тук семейства и много от тях оставаха в града. На съпругите на граничарите и военните  се съдействаше да си намерят работа.    „Комуна", Кабелният завод, Хранително-вкусовия комбинат, „Булгартабак" и др. даваха препитание на много хора. Във всеки квартал имаше кино, освен емблематичното кино „Дружба"  в Смолян. Културен живот също не липсваше – Родопският драматичен театър, библиотеката, музеят, Художествената галерия и ансамбъл „Родопа", които и към момента си функционират.     

С настъпването на демократичните процеси и смолянчани се сблъскаха с прехода, преживяха купонната система, когато рано сутрин се редяха за хляб и мляко на опашки.   Градът започна да обезлюдява   Предприятията, които даваха поминък бяха преструктурирани или закрити. Полкът стана батальон, премахна се задължителната военна служба и много офицери напуснаха армията или отидоха в други градове. Независимо от носталгията по соца има и много мнения против него.  „Сега е много по-добре. Хората могат да пътуват по света, да се реализират, да печелят добре. Могат свободно да ходят на църква и на джамия, няма кой да ги записва кога влизат в храма или пък насилствено да им сменят имената. Ако искате оценете и това, че хората могат да живеят без да са сключили граждански брак, а тогава това беше неморално.

Както и да се разведеш. От баща ми помня как негов колега се е развел и партийното ръководство го е наказало като негов началник, а развелият се бил изпратен в затънтено село, като наказание". Този извод за времето на социализма прави 46 –годишният Здравко. „Да не забравяме лагерите. Какво се случваше ако слушаш „Бийтълс" и си с къса пола, или пък изкажеш нещо срещу първите в държавата. Живеехме в страх. Майка ми взе да разказва един виц за Тодор Живков и баща ми я прекъсна с думите, че и стените имат уши. Този страх е запазен и до ден днешен. Много от хората раболепничат на началници и шефове. Виждаме как и днес има мутри, които без да се притесняват си развяват бухалките", посочва още Здравко.   Правото на избор – Лондон вместо Смолян   Теменужка, която е на 60 години също не съжалява за онова време. „Имам две деца, едното живее в Лондон. Мъчно ми е, гледаме се по скайпа всеки ден, тъгуваме, но вътрешно се радвам, че има право на избор, а не както нас преди 10-и ноември 1989 г. Правото на избор е най-важното в живота. За мен всичко останало е на заден план", казва Теменужка. Според нея ако някой ден държавата създаде по-добри условия за живеене, младите ще се върнат.  „Добре си бяхме. Вярно е, че на всеки двама-трима един беше агент на ДС.

То и сега е така, ама не им обръщаме внимание. Тогава беше с едната ръка на устата, а другата отзад. Малки заплати, ама винаги е имало в джоба ти 10-20 лева. С толкова пари правиш чудеса – можеш да нахраниш цяла маса народ. Ето, сега, в Смолян има много магазини, но ако 20-така не е в ръката няма смисъл да влизаш. А  в село хорицата още по-зле го карат, ако нямат крава, козичка или кокошки", изказа мнение по темата 71- годишният Стамен.   Санираме, а много апартаменти не светят в тъмното – хората ги няма   Трудно можеш да намериш за мнение  по темата млад човек. Те са друго поколение, което няма как да има спомени от онова време. Тийнейджърка си спомни разказите на баба й за бригадите и какъв „купон" е имало тогава и как баба й се е криела да пуши. Градът се развива и сега по отношение на инфраструктурни проекти и от европейски средства. Голяма част от тях отиват, за да се възстанови вече съграденото. Сега не се строят блокове и къщи, а се санират. Или пък правиш периодично ремонти и сменяш дограма на апартамент, купен преди повече от 30 години. Сега не чакаме по пет години за чисто нова руска кола, а купуваме автомобили от гробищните автопаркове на Европа, но това е друга тема. Сега жалкото е, че повечето от блоковете на Новия център не светят вечерта, защото няма хора в тях. Тръгнали са по света. Сега обаче сме граждани на света. Можем да пътуваме в чужбина свободно, да работим, да изразяваме мнението си, да живеем в онлайн пространството, дори да искаме да приемем и третия пол. Лека-полека и спомените от соца ще изчезнат с поколенията от това време. Дано само чудният и красив град Смолян, както се пее в песента, да не се стопи съвсем откъм хора и да не дойде време, когато трябва да има специални държавни мерки, за да заселват отново хора в него.     

Източник: 24rodopi.com и socbg.com


Дарина Кацарова е написала този абсолютно смайващ текст за гимназиалното образование в Канада. Докато го четете, ще решите, че това е фантастична история, замислена с единствена цел да ви подразни и да ви накара да се почувствате зле, докато висите отегчено на родителската среща и слушате как учениците са невъзможни, училището изнемогва, дисциплината е отвъд контрол и някой е натрупал цели четири закъснения. Заслужава си да прочетете всеки ред!
********
 Теди е учил е от 1 до 7 клас в 133-то (руското) училище в София. Искам да вметна, че за тези 7 години научи цялата руска граматика наизуст, но не може да говори. Е, понякога сънуваше кошмари с падежи, но така е в името на образованието. След това завърши 8 клас в 7-ма гимназия (паралелка с английски и испански). Това беше образователният му опит преди да се преместим в Канада.
 След преместването, една седмица преди началото на учебната година, отиваме с Теди в единствената гимназия в града (20 000 души население). Гимназията в Канада е от 9-ти до 12-ти клас. Една служителка ни даде да попълваме някакви формуляри и каза, че ще уведоми директора и ще се срещнем с него. Директорът ни покани, обяснихме какъв ни е случаят и той обясни, че Теди ще бъде записан в 10 клас, с набора си – тук тръгват на училище на 6 години. Естествено, Теди се зарадва, че ще прескочи една година.
 Директорът обясни също така, че в училището има съветници, към които децата се обръщат по всякакви въпроси. Извика съветника, който ще отговаря за него (не знам по колко деца на съветник се падат) и ни обясниха системата на обучение, която аз не вдянах веднага. Теди трябваше да си избере предметите, които иска да учи – ето това е нещото, което не можех да схвана в този момент. Откъде накъде ще избира ТОЙ? Както и да е, Теди и съветникът направиха програмата. Обясниха ни, че в 10 клас се държи изпит за грамотност, без който не може да се завърши. Който не го е взел, се явява на поправка в 11 клас. Директорът имаше някаква работа и покани Теди се видят отново на следващия ден, в 14 часа, за да го разведе из училището лично. Гледах тъпо...
 Накратко, системата на обучение е следната. За да завършат децата, трябва да имат 30 кредита и 40 часа общественополезен труд. Този труд се полага в банки за храна и дрехи, и организации за бедните. Часовете се изработват в такава схема, каквато учениците решат – могат да го направят когато преценят през тези 4 години, но накрая трябва да представят бележка, иначе не могат да завършат.
 Естествено, на никого не му и хрумва да даде фалшива бележка. Всеки предмет е равен на 1 кредит. Има задължителни и избираеми предмети. Учениците трябва да вземат 18 кредита от задължителни предмети и 12 – от избираемите. Единствените предмети, които задължително се взимат всяка година, са английски и математика. Други задължителни, разпределени през годините, са например география, биология и т.н. Така се получава, че всеки семестър/срок децата учат различни неща – 4 предмета през първия семестър и 4 – през втория семестър.
 Като едно добро дете, Теди си беше взел от България учебника по математика – да си припомня. Та, в 10 клас, Теди посетил един час по математика, след това с българския си учебник за 8 клас отишъл при съветника. Човекът разгледал учебника и му признал кредит по математика за 10 клас, а Теди взе нещо друго на нейно място. Много се смях на тази история. Да, вярно е, че в България материалът е много по-сложен!
В момента програмата на Теди за 11 клас е следната:
Първи семестър: Компютърни науки, Световна политика, Френски език, Английски език
Втори семестър: История, Международно право, Математика, Канадско право.
 Освен предметите, които Теди си е избрал, има и всякакви други занимания. Ще напиша някои, които са екзотични за обикновена българска гимназия – personal fitness, tech design, photography, dramatic arts, culinary arts, visual arts, computer programming, stage band, vocal music. Всичко това го има в България, разбира се, но в специализирани гимназии и техникуми, а тук всичко е така съчетано, че децата дори и в такъв малък град да имат достъп до всякакви интересни занимания. Има една особеност, която намирам за много разумна. Всички задължителни и голяма част от избираемите предмети имат 3 нива на сложност – essential level, applied level, academic level.
Първото ниво е за деца, които знаят, че след гимназия ще работят и не искат да учат повече. Второто е за деца, които искат да учат в колеж, а третото – за деца, които искат да учат в университет. Детето самичко избира кое ниво да учи.
 Като цяло, тук я няма тази истерия ВСИЧКИ да са с висше образование – затова и децата спокойно си взимат по-ниските нива. В Канада заедно със студентстването се сдобиваш и с огромен заем, така че децата си правят сметката дали имат необходимите способности, тъй като в университета е много трудно и има риск да отпаднат. Друга особеност – тук няма бележници. Оценките са в проценти, като крайната оценка се формира от 15% тест, другите проценти са от проекти, участие в дискусии, работа в екип и разни други неща. Работата в екип им е много важна – нещо, което беше трудно за Теди в началото, тъй като беше свикнал да работи изцяло самостоятелно. Отсъствия не се пишат. Всяко училище има телефон safe arrival. Ако детето ти е болно или няма да ходи на училище по каквато и да е причина, оставяш съобщение кога и за колко време ще отсъства. Ако не се обадиш, получаваш съобщение, че детето ти не е в училище и трябва да натиснеш определен бутон, с който потвърждаваш, че си чул съобщението. Задължен си да върнеш обаждане в училището – с цел безопасност. Получаваш съобщение и ако детето е закъсняло за час. Когато дете е закъсняло, минава първо през главния офис, където получава една жълта бележка. Без нея не може да влезе в клас – така се следят закъсненията и при повече от 5 се взимат някакви мерки. Практиката с уведомяването на родителя се прекратява, когато детето навърши 18 години. Часовете са по 75 минути, а междучасията – по 10 минути, като голямото междучасие е 1 час, за обяд. Започват в 8:40, като преди това пускат химна, който, както ми каза Теди, всеки ден е в различна версия – джаз, акапелно, хор и т.н. Училището приключва в 15:15.
 Откриването на първия учебен ден се състои във физкултурния салон, където се събират всички. Освен мотивационните слова, е имало кратка програма, изпълнена от учителите, които са пели, свирили и танцували. На учениците им е прожектирано филмче със снимки на учителите сега и от времето, когато те самите са били в гимназия. За новите деветокласници е организирано специално въвеждане от екип от 50 ученици от горните класове (облечени с отличителни тениски), които се грижат за тях и им обясняват къде и какво се намира в училището. След това има кратки часове, които са за представяне учител на ученици и обратното. Правят игри за “разчупване на леда”. Като цяло, много ги харесват тези игри и ги използват навсякъде – на мен ми се виждат идиотски, но явно са ефективни.
 Смартфоните се ползват, само ако учителят разреши с учебна цел (за интернет). Ако някой го ползва като телефон или без разрешение по време на час, апаратът се взима и му го връщат в края на учебния ден. Ако се случи два пъти, родител трябва да отиде да вземе телефона. Интернетът е ограничен, за да не могат децата да влизат в социалните мрежи. Всеки влиза в мрежата с ученическия си номер, така че не е трудно да се разбере кой какво прави. Освен в компютърната зала, където компютрите са с по два екрана, имат компютри и в библиотеката. Теди ми каза, че библиотеката е доста посещавана, тъй като храненето там е разрешено (повечето си носят храна от вкъщи) и децата използват времето за обяда, за да могат успоредно с това да учат или да търсят нещо в интернет. Имат и принтери. Със свободен достъп, наредени на рафтовете, стоят айпади, и всеки си взима, ако има нужда за някой час, което се случва често. Не могат да се изнасят от училището и няма изчезнали.
 Дете без компютър просто не може да си направи домашните. Училището си има система (както в университетите), а децата си имат ученически имейли и всички домашни се изпращат на имейла на съответния учител. В 10 клас по литература, например, са учили “Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг. Теди ми разказа, че няма изпълнения “какво е искал да каже авторът”. Има “какво мислиш ти” и съответно няма грешен отговор.
 Бялата дъска се използва рядко за писане и служи като екран, тъй като учителите преподават урока под формата на презентация на PowerPoint и учителят си има компютър в кабинета. Изпитване на дъската няма, с изключение на случаите, когато децата правят презентации (ползват Google Drive за всичко). Ако някое дете се притеснява да говори пред всички, я представя в обедната почивка само пред учителя. Учебници се ползват, ако и когато учителят прецени. В такъв случай учебниците и въобще литературата за четене се взимат от библиотеката. Всичко се сканира и ако нещо не се върне, в края на годината ще получа любезно писмо да заплатя липсващото. Доколкото разбрах, учителят има свободата сам да прецени как ще преподава материала. С учебник, без учебник – негова си работа. Всички стаи са с различна подредба.Масите са в кръг, по диагонал, на чорчик – въобще, както му скимне на учителя, че му е удобно. Като наказание се прилага отстраняване от училище за определено време. Ето на това Теди се чуди много как така работи. Той ми разказа два случая на отстраняване.
Първият: бандата (или музикално-вокалната група) били на фестивал, където се напили. Отстранили ги за 1 седмица от училище.
Вторият: едно момче напсувало учителката и го отстранили за една седмица.
 Това, което много впечатлило Теди, е, че когато се върнало момчето, учителката се държала с момчето все едно никога нищо не се е случвало.
 Тъй като било точно преди изпитите за края на годината, учителката му предложила допълнителна помощ. Въобще, както Теди ми обяснява, учител да покаже лично отношение, като симпатия или ненавист, към определен ученик – това е нещо невиждано. Същото не може да каже за 7-мо училище, където от Теди знам, че обиди хвърчат както от учители към ученици, така и обратното. Теди харесва всичките си учители досега, казва, че са усмихнати, с чувство за хумор, винаги вмъкват шеги, когато преподават. Отношението е приятелско, но с дистанция.
 Има отбори по всякакви спортове, включително фризби, моля ви се – имала и правила тази игра. Теди тренира футбол (нашия си) и ски бягане. С още 2 момчета от отбора по футбол ходят да помагат на женския отбор по футбол. Подбудите са ясни – 60 момичета били желаещите да тренират футбол. Теди беше записал нещо като физическо един семестър, та тогава всяка седмица са практикували различен спорт и така успя да пробва кърлинг, гребане, бейзбол, лакрос, голф и, разбира се, фризби. Имат и клубове по интереси, нещо като наште кръжоци на времето. Има клуб по роботика, клуб на геймърите и т.н.
 Има и гей клуб – за деца, които смятат че са гей. Там имат съветници – мъж и жена, с които се събират и обсъждат какви трудности срещат, как да реагират на дискриминация, такива неща… Има и интеграционна програма за деца с увреждания. За горните две разбрах от годишника, където имаше снимки на децата и кратко обяснение.
 Бях против да купуваме годишник, защото имаме един от руското училище, който се състоеше от снимки на класовете в класните стаи, снимки на учителите, портрет на Пушкин и 5 детски рисунки. Хубавото е, че го правят веднъж на пет или десет години. Тук се прави всяка година, но това, което ме впечатли, е че се прави изцяло от учениците. От идеите какво да има вътре до оформлението. Участват деца, които взимат съответните курсове. Например, всички снимки са направени от децата, които взимат кредити по фотография. Така годишникът става доста интересен и различен всяка година. Например, в тазгодишния има кратки интервюта на ученици за най-срамен момент и смешни колажи на учителите. Разбира се, има специално място за завършващите, както и снимки от всички събития, празници, балове.
 Следващата седмица ще е Spirit week, в която един ден навсякъде по коридорите се пекат палачинки, на другия ден всички ходят с хавайски ризи, на третия се бият с чорапи (чисти) и т.н. В седмицата на Halloween и Коледа пак има всякакви забавни неща. Всичко това се организира от ученическия парламент, избран предишната година с избори. Синът ми каза, че този парламент се събира всеки петък, присъства и един учител и заедно мислят какво ще правят. Теди беше впечатлен, че и учителите участват активно и ако се вземе решение, че утре всички идват с пижами, то с пижами идват и учителите!
 И въобще, моят Теди е толкова доволен и толкова му харесва училището тук, че след като ми разказа всичко това накрая каза: “Как съм оцелял в българско училище…”

*Това са лични впечатления – на мен и сина ми, от конкретно училище в Провинция Онтарио.
Източник: УЧИТЕЛИ

Poбинятa Изaypa зa днeшнитe тийнeйджъpи мoжe дa e пoчти нищo, нo зa пoĸoлeниeтo нa мaйĸитe и бaбитe им бeшe ĸyлтoв oбpaз. Cимпaтичнaтa гepoиня пoĸopи нe caмo poднaтa cи Бpaзилия, нo пpeминa oтвъд Жeлязнaтa зaвeca. Coциaлиcтичecĸитe дaми, cъпpyзитe и дeцaтa им cтoяxa пpeд eĸpaнитe и yлицитe oпycтявaxa. Дo eдин ce интepecyвaxa дaли любимĸaтa им щe избягa зaвинaги oт Лeoнcиo и щe имaли щacтлив ĸpaй иcтopиятa й. Bcичĸo тoвa oбaчe бeшe пpeди 39 гoдини…

Днec звeздитe oт cepиaлa ca дocтoлeпни гocпoдa и дaми – вeтepaни в ĸинoиндycтpиятa в poдинaтa, пише kliuki.ws. Hяĸoи oт тяx вeчe нe ca cpeд живитe, нo cпoмeнът зa тяx oщe пpeдизвиĸвa нocтaлгични ycмивĸи.

Лyceлия Caнтoc пoлyчи cвeтoвнa cлaвa ĸaтo poбинятa Изaypa eдвa нa 21 гoдини. Tя бeшe любимĸa нa зpитeлитe oт нaд 80 cтpaни. Cнимa aĸтивнo в cepиaли, нo ce пpoчyвa и ĸaтo aвтop нa дoĸyмeнтaлиcтиĸa. Ocвeн в ĸyлтoвa poля, cвeтът щe я зaпoмни ĸaтo eднa oт нaй-пpoдaвaнитe ĸopици нa „Πлeйбoй” и мaйĸa нa cин, ĸoйтo cъщo e aĸтьop.

Pyбeнc ди Фaлĸo пoчинa пpeз 2008 гoдинa нa пoчтeнa възpacт. Уcпexът мy ĸaтo aĸтьop нe ce oпpeдeля caмo oт poлятa нa Лeoнcиo – пpoĸлятиeтo нa poбинятa Изaypa. Cepиaлът oбaчe гo нaпpaви cвeтoвнo извecтeн и ĸaтo жecт тoй пpиe дa изигpae poлятa нa Aлмeйдa в pимeйĸa нa caпyнĸaтa пpeз 2004 година

Eдyин Лyизи – Aлвapo – втopият любим и cъпpyг нa poбинятa Изaypa, ĸoйтo я cпacявa oт дecпoтcтвoтo нa Лeoнcиo. Днec e нa 68 гoдини. Имa мaлĸo poли в ĸинoтo, нo пoчти вcяĸa гoдинa имa yчacтия в тeлeвизиoнни cepиaли.


Касандра “ безспорно беше най-големият хит в България, а Корайма Торес  бе любимка на публиката пред малките екрани.
Е, мнозина сигурно се интересуват как изглежда актрисата днес.
Торес е на 43 години и изглежда фантастично за възрастта си, защото постоянно поддържа фигурата си с упражнения. Тя редовно споделя снимки в Twitter от тренировките си, за да вдъхнови феновете, пише zajenata.bg.



„Касандра“ (на испански: Kassandra) е венецуелска теленовела, по сценарий на Делия Фиаио. Сюжетът е разгърнат в 150 епизода, и е постигнала успех не само във Венецуела, а и по целия свят. Успешно е излъчването му в Румъния, Република Македония, Сърбия, Русия, България или в общо 128 страни по света, за което е записана в Рекордите на Гинес, като най-излъчваният сериал на испански език.
В България теленовелата е излъчена за пръв път през 90-те години по Нова телевизия с дублаж на български. 

През социализма в България изискванията и заниманията за издаване на шофьорска книжа  бяха много сериозни. Повечето от нас добре си спомнят това.

-първо имаше специални часове за изучаване на Правилника за движение по пътищата.

-второ, в тези часове се решаваха множество листовки.

-трето, имаше часове на полигон, в който се научаваха хората да паркират успоредно и под прав ъгъл.

-четвърто, имаше много часове по градско кормуване.

-пето,задължителни бяха  часовете по извънградско каране.

-шесто, имаше часове по управление вечер на светлини.

Тези занимания бяха изключително сериозни, инструкторите бяха с много добра квалификация и се отнасяха серизно към работа си. Дори да е имало някакви "корупционни" практики, те бяха по-скоро изключение.

Анелия Тодорова

Сред най-обсъжданите исторически въпроси със сигурност е и този за наличието на фашизъм през първата половина на миналия век у нас. Със сигурност този въпрос ще да заема едно от първите три места по честота на обсъжданията в частни събирания. Обичайно разговорите по тая тема, на маса, на излет или на друго някое семейно или приятелско сборище, завършват бурно, със склонност към насилие, с обилие от ярки и кратки неприлични изрази. Споровете по тая тема са винаги на живот и смърт, те сякаш сбират цялата ни неудовлетвореност от битието на страната, личните ни несгоди и нежеланието да продължаваме все така неизвестно докога,пише сайтът segabg

Деветоюнският преврат, от преди точно 90 години, е първият исторически повод, който се обсъжда масово, когато стане дума за български вариант на фашизма. Той пръв ни идва на ум понеже няколко десетилетия на това събитие се спираха твърде често, под път и над път. Не че нямаше защо. Другите два успешни преврата в новата българска история - на княз Александър от 1881 г. и на деветнадесетомайци от 1934 г., далеч не предизвикваха, а също и днес, толкова масови и бурни изблици във всекидневната ни среда.

Както е ставало дума и друг път тук, най-често отговорите на исторически въпроси се дават, включително, за жалост, и в специализираната научна книгопис понякога, в съответствие с политическите убеждения, обикновено формирани в домашна обстановка през ранното ни съзнателно битие, или даже още по рано. Подреждането по важност на историческите събития, основания и съждения, точното премерване на тяхната обективна тежест в историческото развитие, е от изключително значение за достигането до исторически верни крайни изводи. Понеже тоя процес, освен че е много сложен, но е и крайно субективен. Казано иначе, при исторически обсъждания може с лекота да се изведат на преден план предпочитаните събития, основания и съждения с цел да им се придаде по-голяма тежест. Ако този подход е нечестен, или дори злонамерен, то той довежда до съставянето на рязко невярна историческа картина, или най-малкото до нейното гротескно изкривяване. Което, разбира се, е категорично нежелателно за всеки от нас.

* * *
Приказката за "добрия цар", политиката на "силната ръка", мечтата за "добрата сила" владеят умовете на предшествениците ни от зората на човешката цивилизация. Тая добронамерена и доброжелателна сила е призвана да установи завинаги мечтаното благоденствие за всички. Политиката на "силната ръка" обаче най-често предизвиква желание за равно по големина и противоположно по посока противодействие (и по Исак Нютон, 1687 г.), във верността на което често се убеждаваме и в наши дни, дори съвсем наскоро.

Така ще трябва да приемем несъмнено, че "силната ръка" на Александър Стамболийски е в основата на подготвяния Деветоюнски преврат. С едно кратко допълнение - противодействието съвсем не се оказва равно по големина, то по-скоро напомня вандалско отмъщение.

Подготовката за преврата тече много преди средата на 1923 г. Някои непремерено груби прояви на Александър Стамболийски трупат ненавист към него и към управлението на Земеделския съюз, ускоряват допълнително приготовленията, усилват увереността, че е време за решителна разправа с правителството на Земеделския съюз. На 17 септември 1922 г. водачите на наскоро създадения Конституционен блок (на 6 юли 1922 г., от обединението на Демократическата, Обединената народнопрогресивна и Радикалната партия) отнасят голям пердах от оранжеви гвардейци и от случайни селски маси. Събитието е организирано от Комитета за селска диктатура, а негова цел е блокарите да не стигнат до Велико Търново, където е обявен и конгрес на цвеклопроизводителите. Опозиционерите са придвижени до Шуменския затвор, където им е направена известната фотографска снимка.

Впрочем, от началото на 1923 г. земеделското правителство и самият Александър Стамболийски следват ускорен курс към установяване на режим, подобен на диктаторския. Те сякаш умишлено се отказват от всякакви свои съюзници, включително и от съюза с комунистите, повярвали си, че властта им е дадена веднъж завинаги, сигурни в стабилната си обществена основа.

В столицата подготовката е най-старателна, начело са запасния генерал Велизар Лазаров, запасния подполковник Дамян Велчев и още от ръководителите на Военния съюз. В нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. със силите на Военния съюз (от 1919 г.), на Народния сговор (сред създателите му през 1922 г. са и дясноориентирани университетски преподаватели), и с поне мълчаливото съгласие на Двореца са завзети почти мигновенно сградите на държавните учреждения, арестувани са земеделските министри, които са в София, съставено е правителство. На сутринта навсякъде в страната е разпространен Манифест към българските граждани (вж. Извори), подписан освен от министър-председателя Александър Цанков, но също и от новите министри ген. Иван Русев, Боян Смилов, Петър Тодоров, Цвятко Бобошевски, Димо Казасов, Янко Стоянчев.

* * *

Дори когато подробно, доколкото е възможно тук, се вгледаме в политиката на правителствата на Демократическия сговор (10 август 1923-19 май 1934), на власт след преврата на 9 юни 1923 г., пак трудно ще открием друго освен само прилики тук-там с "класическия" италиански модел на Бенито Мусолини. Изглежда, че деветоюнските превратаджии са по-скоро твърде немарливи и недостатъчно талантливи, за да изградят най-трудоемката част на българския фашизъм - създаването на същинска масова фашистка партия. Именно отсъствието на такава партия налага българската форма на фашизъм да бъде определяна най-често като "некласическа" форма на фашистка диктатура, като режим, който си поставя по-скоро авторитарни, а не специфично фашистки цели (вж. Wolfgang Wippermann, Europaischer Faschismus im Vergleich, Frankfurt, 1983 и др.).

Ето защо ще трябва да се откажем вероятно от понятието "военно-фашистки", което се отнасяше доскоро и към Деветоюнския преврат, и към режима, изграден с него. Това впрочем ще е причината да пренебрегнем и понятието "монархо-фашистка" за диктатурата у нас до 1944 г. Разбира се, че тези понятийни уточнения не променят на практика същността на тия режими, тези уточнения са нужни само за постигане на повече научна точност. Независимо как ще бъдат наречени, те си остават брутални, жестоки и човеконенавистнически, а управлението им - неконституционно.

И деветоюнци, и деветнадесетомайци, и царския режим остават с ограничена обществена основа, с изключителни по сила и твърде масови политически противници, а твърде бързото им включване в сферата на влияние на "класическите" фашистки режими в Италия и Германия замаскира тяхното своеобразие (Ал. Тарасов, 2003). Така и деветоюнци, и деветнадесетомайци, и царския режим не успяват да се развият до ярко самостоятелно историческо явление, те си остават авторитарни режими, които използват щедро елементи от фашистката идеология.

Източник:www.segabg.com

През 1940-те в София работи един легендарен агент на германския „Абвер“. Неговите донесения за Червената армия са ценени от висшето ръководство на Вермахта. Животът на „агент Клат“ прилича на шеметен шпионски трилър.

Един възпълен господин във фино сукно се забавлява с очарователна танцьорка в бар „Риунионе" в центъра на София. Втори господин прекрачва прага и двамата се уединяват в едно от сепаретата. На заден план звучи популярен шансон от онова време – началото на Втората световна война. Двамата господа дълго разговарят за придвижването на Червената армия и за чуждестранните пратеници, които от няколко дни се намират в София. След като се сбогуват, единият поема с бързи крачки към хотел „Славянска беседа", на ъгъла на „Раковски" и „Славянска". Там е наел хотелска стая, от която по радиостанцията предава новините на виенското бюро на германския шпионаж, „Абвер – задгранична служба". Този господин, който говори немски с напевен залцбургски акцент, е един от най-прочутите агенти през Втората световна война: Рихард Каудер, псевдоним „Клат",пише сайтът dw.com

Макар че описаната среща прилича повече на сцена от слаб шпионски филм, събитията действително са се разиграли: в Царство България през 1940-те години. Хитлер вече е започнал унищожителната си война срещу Съветския Съюз и депортирането на евреите от различни европейски страни. Германският Вермахт е стъпил в България, а дясно-авторитарното правителство в София през 1941 прокарва „Закона за защита на държавата", който е адаптирана версия на Нюрнбергските расови закони. Независимо от това, в сравнение с други европейски страни, по времето на цар Борис Трети България си остава едно относително сигурно пристанище за бегълци от цяла Европа. И важна „разпределителна гара" за шпионски новини от цяла Югоизточна Европа.

Шпионин от безизходица

Рихард Каудер не е агент по призвание. Шпионин той става от безизходица. През 1940 година, когато още се подвизава във Виена като посредник на недвижими имоти, Каудер е арестуван заради еврейския си произход. За късмет той си има влиятелен закрилник: шефа на военното контраразузнаване („Абвера"), полковник Рудолф фон Мароня-Редвиц, който през Първата световна война е служил с бащата на Каудер. За да спаси сина на своя приятел от сигурна смърт, полковникът набързо го вербува за шпионин. И така се ражда легендарният агент „Клат".

Каудер става шпионин, за да се спаси от депортация и смърт

Малко по-късно и Виена вече не е достатъчно сигурно място за Каудер, така че „агент Клат" заминава за София. Там той поема ръководството на шпионска мрежа, който подготвя за югоизточноевропейския отдел на разузнаването информации за придвижването на Червената армия (т.нар. „новини Макс") и за положението в Близкия изток (т.нар. „новини Мориц"). Неговият главен източник е тъкмо онзи господин от сепарето, руският емигрант Лонгин Ира (известен още като Иля Фьодорович Ланг). Двамата се запознали в ареста във Виена, допълнително ги сближила и общата им съдба: да оцелеят през войната.

Новините "Макс" и "Мориц"

Изготвяните от тях новини "Макс" и "Мориц" скоро достигат до самото ръководство на германския Вермахт. Шефът на военното разузнаване „Чужди войски на изток" Райнхард Гелен (който по-късно ще стане първият президент на разузнаването на ФРГ) цени високо информацията на двамата. Смята ги за толкова ценни, че когато през 1943 година Хитлер забранява вербуването на евреи, Гелен лично се застъпва за „евреина Клат", както го наричат вътре в службите. Мрежата от агенти на „Клат" е станала незаменима. Само дето събираните от нея сведения имат един дефект: те са измишльотина.

Лонгин и Каудер съчиняват информациите си въз основа на забележителните си познания за Червената армия и за военната стратегия, както и от разговори с приказливи чиновници и дипломати в София. Двамата са толкова добри анализатори, че Абверът и Вермахтът им вярват до последния момент. Другата причина за това доверие се крие в обстоятелството, че двамата много добре знаят какво иска да чуе Берлин.

Когато през 1943 г. Хитлер предприема атаката си срещу агентите-евреи, а войната навлиза в решителната си фаза, за „Клат" и в София става прекалено горещо. През Будапеща той заминава за Залцбург, където оцелява на косъм и успява да дочака капитулацията на Германия.

Агентът, който все успяваше да се измъкне

Но с края на войната шпионските перипетии на „Клат" изобщо не приключват. Големият почитател на информациите „Макс и Мориц" Райнхард Гелен, когото през 1947 година американците поставят начело на новосъздаденото разузнаване на ФРГ, продължава шпионската си дейност срещу СССР, но вече по поръчение на американската армия и на ЦРУ. Гелен иска отново да активира своя „агент Клат", но в крайна-сметка американците го възпират, защото питаят дълбоки съмнения в благонадеждността на този източник. В същото време съветските тайни служби издирват Каудер под дърво и камък и на няколко пъти се опитват да го отвлекат. Той обаче всеки път успява да се измъкне.

Животът на Каудер завършва без блясък. През 1960 той умира крайно беден в родния си Залцбург. Но в историята на шпионажа си остава като една от най-противоречивите и любопитни фигури през Втората световна война. Нищо, че през цялото време съчинява шпионските си донесения с една единствена цел: да оцелее. През 2015 година берлинският историк Винфрид Майер публикува обширна биография на обвития в легенди „велик шпионин" на Хитлер. А най-важния си пост „агент Клат" заема именно в българската столица София, където е редовен посетител на „Славянска беседа", „Риунионе" и „Максим-Бар".

Източник:www.dw.com

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив