Дъщерята на големия Апостол Карамитев – Маргарита, не е сред щастливите български емигранти. Вече 13 години бившата актриса живее заедно със съпруга си – инженер по професия, във Ванкувър, Канада.
Когато заминали да си търсят късмета там, Карамитева решила да се захване с психология. В момента водела частни сеанси и се хващала да работи на парче където успее. Не живеела никак луксозно, но нямала намерение да се завръща у нас, защото отдавна загубила позициите си в артсредите, а и конкуренцията вече била по-непробиваема. Все пак потомствената актриса не могла напълно да изтръгне от сърцето си театъра.

Преди няколко години създала любителска трупа, в която постъпили хора от Ванкувър и Сиатъл. Никой от тях не се занимавал професионално с актьорско майсторство и всички имали коренно различни професии. Маргарита, като човек с по-голям опит на сцена, била ръководител на камерния състав. Тъй като не успявали да си намерят финансиране, събирали пари за декори, наеми на зали и всякакви други разходи. На последната си постановка по текст на Йордан Радичков успели да съберат 70 души публика и това засега бил най-големият им успех.

Синът на Маргарита, който носи името на знаменития си дядо, също избягва публичността, а последното, което се знае за него, е, че се е оженил на скромна сватба и живее в гр. Гоце Делчев. С майка му не били особено близки и не се чували всеки ден. Почти никакъв контакт щерката на Карамитев не поддържала и с родния си брат. Момчил от близо 30 години живее зад граница, като в Лос Анджелис сред киногилдията не се представял с рождено си име, а с измислен от него псевдоним.

Той също е кадър на ВИТИЗ, но в Щатите бил от хората зад прожекторите. Занимавал се с продуцентство и режисура. Момчил бил гордостта на покойната си майка Маргарита Дупаринова, която до последно се хвалела, че е женен за седмо поколение римлянка. С италианката синът на Карамитев се запознал, когато отишъл на специализация в Ботуша, а после двамата заедно отпрашили за Америка.

Какво е специална ракия? Преди години винпромите правеха ракия само от остатъци от виненото производство – изцедени джибри, винени утайки и др. Впрочем и домашните ракии се правят точно така – предимно от изцедени първо за вино джибри. И сега евтините ракии във винпромите продължават да ги правят така.
Такива са ни ракиите по традиция, и домашни, и винпромски. По времето на соца масовата гроздова, 3,70 лв. бутилката, беше с етикет с един грозд и надпис „Гроздова ракия”. Няма марка, няма име. Различни винпроми правеха такава гроздова, а съдържанието се различаваше. Зависи кой винпром какъв виноматериал имал, какви остатъци от какво грозде, какво вино. И някои партиди се случваха много хубави, по-ароматни, с по-мек вкус. Като попадне такава партида някъде из магазините в някой град, квартал на София, ценителите си купуваха по няколко бутилки, че като свърши – няма.

Бутилката на “Сливенска перла” след 1980, чак до началото на 90-те. Снимка: архив e-vestnik
Като най-добри гроздови се славеха от няколко винпрома – от сливенския, Сунгурларе (Славянци), бургаския. (Бургаският вече го няма, бургаската се прави в Поморие, а майсторът й почина пред 2 години).
През 1979 г. във винпрома в Сливен решили да направят ракия от цяло грозде. Първо от него се прави вино, от което пък се дестилира ракията. Това вино се прави специално за ракията, без да се слагат консерванти като за бяло вино. И избрали сортовете Перла и Мускат отонел – най-ароматните сортове грозде в България. Ракията има феноменален успех по онова време – невероятен аромат, леко тяло, ефирна, вкусна.
Ракията е толкова добра, че започват да я продават в тогавашните валутни магазини „Кореком”, наред с уискита и само няколко български питиета – представителните български коняци „Плиска” и „Преслав”. И парадоксът е, че от „Кореком” си я купуват българи, които иначе не могат да я намерят по магазините – дефицитна е, свършва веднага.
В Сливен започва голямо производство години наред, но по някое време през 80-те по-голямата част от лозята с перла са изкоренени планово, заради борбата с алкохолизма в Русия и намаленият износ на вина и напитки за там.  Винпромът започва да прави ракията предимно от Мускат отонел и Тамянка (друг ароматен сорт). Но това променя донякъде вкуса, ракията не е с толкова леко тяло. Въпреки всичко тя остава елитна ракия и докъм края на 90-те години. После се загубва в конкуренцията сред множеството нови специални ракии на различни винпроми, правени от най-различни сортове и рецепти.

Етикетитет на новата “Сливенска перла”, която е с ретро съдържание. Снимка: архив e-vestnik
Днес „Вини Сливен”, в стария винпром, са възродили старата „Сливенска перла”, защото са посадили нови лозя със сорта Перла. Пълното му име е „Перл дьо Ксаба”, селектиран е в Унгария преди повече от 100 години и разпространен у нас през 20-те години на миналия век именно в Сливенско от тогавашната кооперация „Шевка”, чийто наследник е „Вини Сливен”.
От това лято „Сливенска перла” – се появи по магазините с нов етикет и бутилка. Съдържанието на бутилката е в тон с ретро вълната при напитките – възвръщане към някогашната „Сливенска перла” от времето на соца, с леко тяло, специфичен аромат.
Има още една разновидност – „Сливенска перла – барел”, която е отлежала 6 месеца в дъбови бъчви. А „Сливенска перла – 12-годишна” е подбор от специални дестилати, предимно от сортовете Мускат отонел и Тамянка, отлежали при определени условия.

Автор: Иван Бакалов e-vestnik.bg

В последно време все по-често се усеща носталгията по социализма. И най-вече, по евтинията. Няма да се спирам на празните и на показните магазини. Няма да коментирам това, тия, где ги гони носталгията сигурно са живели, та да се тъпчат до пръсване.


Ще се опитам да ви обясня, защо социализмът отиде в небитието:

Свършваш висше и започваш работа. Заплата 135 лева. На ден 6.14 лв. На час 77 стотинки.
Хлябът бе 15 стотинки. Редиш се на опашка, що може да свърши. Стоиш на нея половин час. Простата сметка показва, че хлябът вече е 15+38.5=53.5 стотинки. С една месечна заплата си купуваш 243 хляба.

После се редиш за месо. Цената му е 4 лева. Стоиш два часа и половина, и то струва вече 4+1.93=5.93 лв. С една месечна заплата си купуваш 22.765 килограма месо.
После се редиш на опашка за домати, лук, дрехи, китайски кецове… После се редиш у бръснарницата, баничарницата и у сладкарницата.

После се редиш на опашка за лека кола. 10 години. Цената на колата е 6 500 лева. За десет години ти стъпва на 10х12х135+6500=22 700 лева.

Нема да ви смятам колко излизаше един апартамент, що има опасност да изгоря лаптопа.
А най-простата сметка показва, че от висене по опашки, немаше кога да работим. А като не работим, нема у магазина. Нема го и бръснаря. Що е на опашката за месо. А месаря е на опашката пред бръснарницата.

Та това исках да ви кажа. Кто понял, понял.

Ха ха. Сетих се за Ювенал. Хляб и зрелища. Хляб имаше. И зрелища имаше. По опашките. По телевизията една краварка зрелищно доеше от една крава 170 литра мляко. Докато я снимаха, другите крави прегаряха. И мляко нямаше. Телешко имаше в „Балкантурист“. С гъби.

Автор: dedavanga

Изгледайте филмчето и се потопете в топлата вълна на носталгията по отминалите времена.

Булевард „Витоша“, по-известен като „Витошка“ е основна пътна артерия в центъра на София.
Булевардът започва от пл. „Света неделя“, преминава през идеалния център на София, пресича се с еднопосочния бул. „Патриарх Евтимий“, продължава покрай западната страна на парка на НДК, пресича се с бул. „България“, преминава през ж.к. „Иван Вазов“ и свършва при Южния парк при кръстовището с ул. „Бяла Черква“.
ВИДЕО

Бул. „Витоша“ от-край време е популярна с многобройните си магазини и бутици по нея. Според проучване на „Къшмън и Уейкфилд“ за 2005 г. „Витоша“ е 22-рата най-скъпа търговска улица в света.

Емил Василев с боен прякор Драката /и Пещерата/ е най-известният „валутен спекулант“, както ги наричаха преди, по времето на соца. Роден е в София преди 62 години, но заради многобройните си присъди е принуден да се засели /но само по паспорт!/ в село на Искърското дефиле. Иначе „ударите“ са му позволявали да си наема огромни луксозни квартири на най-тузарските столични улици.

Женен, съпругата му е рускиня, има син и дъщеря. Признава, че му се събират общо 8 години трудов стаж. Останалото е „частпром“ и врътки с вносни стоки, алкохол, цигари и валута, купувани основно от чужденци и препродавани на бармани и ресторантьори, които по негови думи били едни от най-платежоспособните му клиенти. Днес Драката разтваря само незначителна част от „огнеупорната каса“ със спомените за колоритния си живот под прицела на милицията, ДС и „конкуренцията“, доколкото тогава я е имало.

Повечето журналисти вероятно биха го оприличили на Пантуди, най-вече защото и той като него е предпочитал тръпката и лайфа пред дипленето на пачки за старини. Предпочел е да пръсне по купони и красиви момичета колосалния всекидневен „оборот“, който е правил поединично или със свои авери през 70-те и 80-те години на миналия век.
– Емиле, вие сте от породата на старите столични тарикати – използвам израза на вашия събрат Атанас Панайотов – Наско Краставицата. Не сте излизали досега на светло… поне у нас, с изключение на това, че преди около 7 месеца ви обвиниха в участие в някаква група около врачанския кримигерой Йордан Тонов – Данчо Пръча, която била пласирала фалшиви евро. Но за това ще говорим следващия път, защото проблематиката е доста сериозна. И така… как станахте „валутен спекулант“, както ги наричаха по времето на соца?
Не ми отговаряйте обаче като във вица – „провървя ми!“

– Още като ученик започнах да се занимавам с нерегламентирана според тогавашните закони дейност. Запознах се с хора, които тогава ги наричаха „чейнджаджии“. От чужденците директно купувахме валута. Създавахме си познати по корекомите, като тогава там беше забранено за българи и кучета Само на партийни величия синчетата можеха да пазаруват.

– За кои години говорим?

– След като се уволних от казармата – 1972 -ра. Тогава започнах работа към „Софстрой“ с много голямо нежелание. Милицията ни принуждаваше да работим, иначе ни изселваше от София. Там се задържах някъде около година и два-три месеца, като същевременно получих първата си присъда. Пийнал, в един автобус ме събуждат две контрольорки късно вечерта и аз дори не знаех дали имам билет, или не. Разбутах ги и успях да скоча, но през шофьорската врата. Закараха ме в Четвърто районно, където ми образуваха дело за едро хулиганство.
– Но нали не сте нанесли щети на „социалистическа собственост“, не сте набили някого? Защо – „едро хулиганство“?

– Не, не съм ги бил. Просто разбутах контрольорките и се опитах зад гърба на шофьора да скоча от автобуса. Тогава бях млад, буен, силен, спортист… Там, в Четвърто районно, един милиционер почна да ме удря и аз го напсувах на „твойта мамка полицайска“. Той озверя и ме преби от бой Оттогава, като чуя думата „полицай“, почват да ме болят кокалите. Затова ги наричам „милиционери“. За това ми деяние ме осъдиха на 8 месеца с 30 процента удръжки от заплатата. След като изтърпях тази присъда, се зарекох, че оттук насетне ще работя, но не за 120 лв. на месец, а на ден. И с един мой приятел – Геле Дебелия, започнахме да се занимаваме активно с търговия. От сърбите взимахме едни жилетки с големи копчета, тогава бяха актуални, дънки, дънкови якета, докарваха ни ги на консигнация по 100-200 бройки. Разпродавайки ги, отчитахме парите и си заделяхме нашата печалба. Тогава се работеше много коректно. По-късно, когато излязоха т.нар. магураджии, започнаха врътки, „калинки“, водят някой човек ужким нещо да купи, а те двамата партия и те измамят.

Втората ми присъда беше за сладолед на морето. Като ме вербува един мой псевдоприятел – Атанас Бозов, който предната година беше работил там на сергия. Каза, че ще изкарам добри пари. Той беше взел барчето на Външнотърговска банка, мен ме уреди да продавам на плажа сладолед. И аз бях атракцията, защото бях с бръсната глава и брада. По това време беше забранено бради да се носят, но аз успях чрез Концертна дирекция и покрай спелеологията, а и имах един познат в Своге по ДС- линия, който срещу подаръци ми правеше услуги и ме прикриваше. И аз срещу един скромен подарък – „Сейко“, който бях купил от „Кореком“ за 30 долара, но му занесох касова бележка, в която се посочваше, че струва 120 долара, и той много се зарадва, че такъв скъп подарък съм му направил, ме уреди да си изкарам паспорт с брада. До този момент милиционерите побесняваха, че не могат да ме накарат да си обръсна брадата. Там, на плажа в Созопол, където отидох да продавам сладолед, Стопанска милиция си имали някакви квоти, че този сезон трябва еди-колко си да влязат по линия на стопанско престъпление в затвора. Аз бях една от тези жертви.
Атанас Бозов всъщност ме подложи, защото той ме заведе в Созопол, понеже вече трета година работеше там. Още преди да тръгна за морето, една моя приятелка фризьорка – хубавица, ми каза: „Този човек не ми харесва, недей да ходиш!“ Тя просто имаше чувство, че нещо ще стане. Аз обаче не обръщах внимание на тези неща.

Но трябва да се върна малко назад за една друга присъда, която имах. За чейндж.
– Къде се въртеше този чейндж обикновено?

– Църквата „Свети Александър Невски“, Вазовата градинка, която наричахме „Храста“, кафенето „Шапките“… тези места най-вече. Някъде през 1976 г. живеехме с моя приятел Ангел в една квартира. Той обичаше да спи до късно, до обяд. Бяхме събрали пари за един мастербокс „Кент“, хванах един арабин от подлеза на ЦУМ, разбира се, срещу някакъв процент, и го заведох в дипломатическия кореком до турското посолство. Оттам купувам един мастербокс „Кент“, виждам, че ме преследват милиционери, 15 минути им бягах, вместо да хвърля кашона и да им се изскубна. Но това са все пак 300 долара с толкова труд и страх събирани, че не ми се хвърляше. Впоследствие ме хванаха. 27 дни ме държаха в Първо районно. Междувременно отиват на обиск в квартирата, намират Геле Дебелия, че спи, и без никакви доказателства го арестуват и него. Аз им казвам: „Доларите са мои, цигарите са мои…“ В крайна сметка бяхме осъдени условно на 6 месеца с 3 години изпитателен срок.
– А какво се случи в Созопол? Как успяха да ви накиснат и за какво?

– Вече бях с условна присъда и ето как ми направиха постановката милиционерите. Изпращат контрольори, сладоледът се продаваше в пластмасови чашки с пластмасови лъжички и струваше 21 стотинки. На мен ми идва клиент подставено лице, който взима сладоледа, хапва няколко лъжички, обръща се и контрольорът застава до него, взима сладоледа, за да го провери, и се оказва, че тежи 80 грама. Направиха ми акт за малограмажност. Използваха дори едно дете. „Момченце, ето ти 50 стотинки да си купиш два…“ Това впоследствие го разбирам. Имах човек в управлението на търговията. Взимат този сладолед, мерят го, пак излиза някъде около 85 грама. Правят ми втори акт за малограмажност. Сезонът приключва, аз се прибирам в София, пращат ми призовка да се явя като свидетел в Бургас, във Второ районно. Но все в последния момент идват призовките…

– … и е трябвало да се явите на разпит с довеждане?
– Да, с довеждане. Но пак мой близък милиционер, който се водеше квартален, ме пита: „Обещаваш ли да отидеш?“ Казвам: „Да!“ Влакът тръгваше рано сутринта. Това се случи на моя 26-и рожден ден, през 1977 г. Имах билети за опера, вечерта трябваше да ходя с моята приятелка. Викам: пристигам за справка сутринта, ловя обедния влак и за представлението ще се върна! Но в Бургас ме арестуват и на базата на тези два акта за малограмажност, по които вече са ми били повдигнали обвинение, ме държаха 15 дни следствен в милицията понеже съм се бил укривал от следствието! След това ме прехвърлиха в самия затвор. По това време той беше един от най-гладните. Впоследствие ме осъдиха на 8 месеца строг режим за тези два пъти по 15 грама, които съм продал по-малко. Имах условна 6-месечна присъда за валутно престъпление и така трябваше да изтърпя присъда от 14 месеца в този гладен затвор. Освен това, преди да излезе делото, ни държаха в първи следствен салон, който го наричаха „тежкия“. Там се ходеше по нужда в една кофа вътре в килията Там бях с един циганин за убийство. Два месеца бях в тази килия. Банята – на 10 дни един път. Почти студена вода, и докато се натъркаш, ако имаш сапун, те гонят да излизаш.
– Кой ви беше адвокат?
– Имах служебен адвокат, защото не можех да си позволя друг. Бяха ме оставили без пари. При обиска направиха така, че изобщо не фигурираха в описа за изземване парите.
– Къде отидоха?
– В джобовете на милиционерите.
– Сигурен ли сте?
– Абсолютно! Впрочем те ми казаха, че ако призная сумата, която съм присвоил, и я възстановя, ще взема много лека присъда. И аз признах за 400 лв. Родителите ми бяха учители и с техните учителски заплати събраха тази сума и я внесоха.

Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА
Източник: Blitz.bg 

 "Маневри на петия етаж" (комедия) от 1985 година
Старото Кино е като старото вино,все по-добро!
Трима колеги. Дантон, Петър и Андрей работят на петия етаж на едно учреждение. Те са приятели, нормално се справят със служебните си задължения и ден след ден споделят професионалното си и лично битие. Всяка сутрин с нарастващ интерес те се редуват да гледат с бинокъл упражненията по аеробика на младо момиче в отсрещната сграда. Това занимание се превръща в част от ежедневието. Спокойното им съществуване е нарушено от неочаквана новина: един от тях може да бъде командирован в Япония. Това е повод да започнат „маневри на петия етаж“ приятелите стават врагове, прибягват до интриги, предателства и измяна. Идва краят и се оказва, че всичко е било напразно, ще замине най-вероятно директорът. Така те отново са заедно, отново на прозореца с бинокъл в ръце.

          Състав:
       
Стефан Данаилов-Дантон Тахов - „Тахана“

Велко Кънев-Петър Петкин

Антон Радичев- Андрей Гранитски - Графа

Венцислав Вълчев-Другаря Русев

Васил Стойчев-Другаря Костадинов

Иван Григоров-Другаря Сотиров

Мария Стефанова-Мичона

Анета Сотирова- Стефчето

Мария Статулова-Вили, жената на Петкин

Искра Радева-Жената на Тахов

Валентина Борисова-Колежката на Стефчето

Павел Поппандов-Непознатият на гарата

Марина Костова- Венета

Мая Зуркова-Бивша Тахова

Иван Янчев-Тъстът на Тахов

Ясен Василев-Милевин-Синът на Тахов

Божидар Искренов-Асансьорният техник

Георги Наумов-Автомонтьор


Сандвич със сирене и яйца – 22 ст.
Сандвич с кайма – 23 ст.
Сандвич с кюфтета – 27 ст.
Кифла с мармалад – 14 ст.

Баничка малка – 13 ст.
Баничка голяма – 26 ст.
Рогче – 12 ст.
Пирожка – 14 ст.
Суха паста „Балкан” – 13 ст.

Ежко-Бежко – 12 ст.
Плезир – 12 ст.
Народна вафла – 6 ст.
Еклер – 17 ст.
Реване – 15 ст.

Тулумбички – 10 ст.
Прясно мляко – 10 ст.
Боза – 8 ст.
Етър – 8 ст.
Сайдер – 8 ст.
Алтай – 10 ст.
Швепс – 15 ст.

Китен е много красиво кътче за отдих на български и чуждестранни туристи. Градчето разполага с два плажа – Атлиман (на север) и Урдовиза (на юг). Курортът разполага и с малко пристанище.

Историята на селището:

Историята на селището е много древна. Непосредствено до днешното село Китен може да се видят останките от крепостта Урдовиза, разположена на 35 км от Созопол на едноименния черноморски полуостров. Името Урдовиза идва от бронзовата епоха в древна Тракия. То е старо тракийско селище, което намира потвърждение с изобилните находки на антични каменни котви и керамика от края на бронзовата епоха, архаическа, класическа и елинистична амбалажна керамика (главно фрагменти от амфори), и фрагменти от червенофирнисови римски съдове, открити в двата залива около полуострова. Сега тук е запазена крепостната стена, която е преграждала полуострова откъм сушата. Към края на XIX-ти век стената на Урдовиза все още е била много добре запазена.

Една от хипотезите е, че това е последното блокирано пристанище, изнасяло провизии за Троя, което довело до падането и?. Първото име на селището е Урдовиза – в памет на Стана Урдовиза —

Издаденият за целта специален султански ферман освободил населението от всички данъци и берии. Областта била наречена Хасекията или Асекия. Това било през първите години от завладяването на България от Османската империя, а привилегиите хасекийци ползвали до към първата половина на XIX век.. През 1931 г. на полуостров Урдовиза пристигат първите заселници и построяват 14 малки къщи тип „шаронски“ по програмата на французина Рене Шарон. Водата, благоприятното разположение и богатите пасища привличат заселниците. Погледнати отдалеч, къщичките наподобявали китка и от 1932 г. населеното място носи името Китен (красив, прекрасен). В селището е бил построен параклис, посветен на Свети Спас – „Възнесение“, който днес е възстановен. Този празник е бил посветен на здравето, празнуван 40 дни след Великден.

Китен започва да се развива бързо като курортно селище през 60-те години на XX век благодарение на добрите ресурси за туризъм. През 60-те, 70-те и 80-те години големи промишлени предприятия, ведомства и институции в България изграждат значителна по мащаб собствена почивна база на територията на Китен. Курортът е уникален в това отношение понеже никъде по нашето Черноморие няма такова концентриране на ведомствена база. А през 1962 г. селището получава статут на национален курорт. През 90-те години е бумът на строителството на частни хотели и квартири, ресторанти, увеселителни заведения. За период от 10 години са издигнати 30 нови хотела, множество станции са обновени застроената площ на селището нараства около 4 пъти.

С решение на правителството на 17 юни 2005 г. село Китен придобива статута на град.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив