Спомен за легендарното денс-поп дуо London Boys (ВИДЕО)

Роденият в Лондон – Едим Епрейм и роденият в Ямайка – Денис Фюлър, загинаха при автомобилна катастрофа в Алпите на 21-ви януари 1996 година. 

Заедно с тях тогава намери смъртта си и съпругата на Епрейм – Бетина. За кратката си 9 годишна музикална кариера London Boys издадоха точно 5 албума и вкараха още толкова сингъли в европейските класации. "London Nights" и "Requiem", успяха да влязат дори в Топ 5 на реномирания британски хит-парад, точно преди 20 години, но един от най-популярните хитове на дуото си остана "Harlem Desire".

ВИДЕО:

 Феновете на 80-те със сигурност никога няма да забравят тези симпатяги!

Научете повече

Стояхме повече от час в откачен вагон на бургаската гара през 80-те и чакахме влака да тръгне

Средата на 80-те на миналия век. Бяхме се събрали здрава компания за това пътуване, момчета и момичета, повечето бяхме съученици. Решихме да отидем на гости на наша позната в Бургас, хем да разгледаме града, хем да си направим купона и густото. 

По това време основният транспорт на обикновения българин, ученици и студенти, беше БДЖ. Но това не беше днешното БДЖ – въобще не може да става дума за някаква аналогия. БДЖ беше силна организация на мощна държавна издръжка, огромна инфраструктура, която покриваше цялата страна и много влакове. Е, не бяха последна дума на техниката, но бяха сравнително добре поддържани. Наливаха се много пари, но и много се крадеше. БДЖ беше основен доставчик на евтино гориво за много хора по онова време. Всички служители на БДЖ пътуваха безплатно, както в България така и в чужбина, а заплатите на машинистите бяха едни от най-големите в цялата държава.

Пътуването до Бургас мина нормално. Спомням си, че едно от момчетата баща му работеше в БДЖ и пътува безплатно с една червена легитимация. Още загрявахме, както се казва. Имаше пийване, игрички и закачки с момичетата. Пристигнахме по живо по здраво при нашата позната. Разгледахме стария Пловдив, тепетата, обиколихме някое и друго заведение. Бургас е един от най-красивите български градове, но тогава ни вълнуваха други неща, знаете как е – хормоните играят на тази възраст. Нашата позната се прояви като примерна домакиня и ни организира хубаво парти. Толкова добро, че някои от нас на сутринта нямаха спомени от него. Толкова ни беше хубаво заедно, че не искахме пътуването ни да приключва и затова взехме решение да продължим към друга наша позната, която живееше в Димитровград. Хем да разгледаме града, хем да си направим купона и готиното…

С леко махмурлийски глави, но с все така приповдигнато настроение пристигнахме на гарата. Купихме си билетите и се насочихме към нашия влак. Купето ни беше в последния вагон – перфектно, щяхме да си вдигаме шум, колкото искаме, без да пречим. Водеше ни момчето с връзки БДЖ. Качихме се и се настанихме на местата си. Знаете как е, клин-клин избива. Носехме си някоя и друга бутилчица домашна ракия, подарък от любезната ни домакиня. Пийнахме по малко и защо да чакаме до Димитровград, нека купона да започне! На мен в главата ми беше само една от съученичките, която много харесвах, а и тя ми даваше положителни сигнали по време на цялото пътуване. Любовта е всичко през този период от живота на човека, поглъща целия ти свят безусловно… Усетихме някакво разтърсване на вагона и решихме, че потегляме. Нададохме одобрителни възгласи и ударихме по още един гълток. Хубаво беше! Викахме, пеехме, закачахме се с момичетата. Бяхме Царете на света!... Ето така, неусетно, измина половин…. един час…. и отгоре…. преди едно от момичетата да отбележи, че всъщност не се движим. Онова разтърсване и алкохола в кръвта ни бяха заблудили. Започнахме да се оглеждаме леко обезпокоени наоколо. Оказа се, че сме само ние във вагона… тук безпокойството ни нарасна. Тогава един от приятелите ми се показа почти целия през прозореца за да види по-хубаво какво става.
- Другари и другарки… влака го няма… или по-точно: ние сме влака! – каза той и се изкиска полуистерично.

Оказа се, че разтърсването, което бяхме усетили, е било от разкачването на един вагон от влака. Нашият вагон! Повече от един час бяхме киснали в този декомпозиран, леко вмирисан вагон на гарата в Бургас без дори да разберем за това. Беше доста конфузно и смешно. Момчетата малко се позасрамихме, че сме такива шамандурковци. Не е гот да се излагаш пред момичетата, особено ако харесваш някое от тях. Но бързо ни мина. Все пак още имахме от хубавата домашна ракийка, готините момичета още бяха с нас и купона тепърва започваше. Предстоеше ни пътуване до Димитровград. Хукнахме да си подновим билетите. БДЖ средата на 80-те, един сладък спомен.

Тихомир Тенев

Научете повече

На 18-ти юли 1877г. е роден Елин Пелин

Кръщелното име на Елин Пелин е Димитър Иванов Стоянов. Роден е на 18 юли 1877 г., който е едно от единадесетте деца в семейството на Йото Варджията и Стоянка Иванова. 

Другите техни деца са: Стоян (роден 1859), Пена (родена 1862), Велко (роден 1865), Христо (роден 1869), Захари (роден 1873) и Мария (родена 1885). Между тях е имало и други, които починали – Йордан, Александър, Параскева и едно, на което името не се помни. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Баща му редовно носел книги от пазара в града, където продавал вар.

В домашната му библиотека били „Рибният буквар“, „Под игото“ и съчиненията на Христо Ботев и Любен Каравелов. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890 – 1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892 – 1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия, страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература.

Учител е в Байлово (1895 – 1896). През 1896 прави опит да влезе в Рисувалното училище. Рисуването, наред с четенето, била една от големите му страсти. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си сериозни произведения. От есента на 1899 се установява в София, където е притиснат от тежки финансови проблеми.

Научете повече

За времето когато карначе и стограмка ракия струваше само 10 стотинки

През 1915 г. със заповед на кмета Станчо Савов е приет единен „Ценоразпис за ресторантите, гостилниците, бирариите, хотелите и кафенетата в гр. Варна“, според който кафето и чаят се продавали с 50% по-скъпо от 100 г ракия

Колкото и да спорят днес историците дали и колко национални катастрофи е имало в България, истината е, че след Междусъюзническата война през 1913 г. страната ни изпада в тежко положение. По времето на Балканските войни стопанството на страната е почти изцяло разрушено. По-голямата част от мъжете в активна трудова възраст са мобилизирани, а хиляди загиват по фронтовете, с което се нарушава балансът на основни за икономическото развитие на страната фактори - работната сила и пазара. По политически причини е нарушена и външната търговия, а инфлацията и гладът достигат огромни размери. Варна усеща още по-силно кризата, защото е загубила след войните своя естествен хинтерланд Южна Добруджа. (Хинтерланд е термин от немския език, означаващ "земята отзад". В по-широк смисъл хинтерландът е селската територия, която има икономически връзки с градската система на по-големите градове или агломерации. Големината на хинтерланда зависи от географски фактори, но също и от лекотата, скоростта и цената за транспорта между пристанището и хинтерланда. Според употребата в превозите хинтерландът на пристанището е територията, за която то се грижи, както за вноса, така и за износа. Южна Добруджа по това време е естествен хинтерланд за Варна.)

Това е изключително труден период за морския град, който довежда до смяна на модела на мислене в общинската икономика и управата на града насочва усилията си да развие града като национален и международен курортен и лечебен център. 

Въпреки кризата са предприети редица мерки за благоустрояването на града
Общинският съвет приема и поредица от наредби, целта на които била да се научат варненци да пазят града си чист. Но на дневен ред продължавал да стои един много важен и сериозен въпрос, решението на който не търпяло отлагане, за да може да бъдат привлечени повече туристи в града. Това бил въпросът за цените в ресторантите, бюфетите, кафетата и изобщо всички обществени места, в които гостите на града имали възможност да се хранят.

През 1914 г. е приет „Закон за определяне продажната цена на съестните и други предмети от първа необходимост през време на кризи и бедствия“, който имал за цел да ограничи възможностите за спекулация със стоки от първа необходимост и най-вече с храни по време на кризата, който обаче дълго време след публикуването му в “Държавен вестник” не се прилагал, защото, както разяснява в бр. 46 от същата година редакторът на вестник „Свободен глас“, нямало обявена от правителството „Обществена криза“: „Съгласно чл.7 от закона за съестните продукти и за да може последният да се приложи в изпълнение, правителството трябва със специален указ да обяви страната в обществена криза или бедствие, въз основа на която да се дава право на общинските и държавни органи да установяват и контролират цените при които трябва да се продават съестните продукти в царството“. Но дори и след подписването на този указ цените в заведенията за обществено хранене останали извън обхвата на закона и съответно без контрол.

Назначената от варненския Общински съвет комисия за определяне на продажните цени на „брашното, хляба, захарта, газта, дървеното масло, солта, оризът и др. стоки“ установява, че съдържателите на заведения за хранене масово спекулират с цените на хранителните продукти и дава препоръка на общинските съветници и кмета Александър Василев да предприемат мерки за контрол върху тях. Макар че кметът Василев бил изключително прогресивен човек, който през мандата си направил много не само за електрификацията и благоустрояването на града, но и предложил сериозни социални реформи (Настоявал пред Министерството на железниците да се разреши на безработните да пътуват безплатно до населеното място, където се търсят работници. Убеждавал индустриалците и занаятчиите да обсъдят въпроса за въвеждане на двусменен режим на работа, за да се ангажират повече хора. Предложил да се сключи заем от 500 000 лв., който да се използва за откриване на нови работни места. Той е и инициатор за създаване на Бюро на безработните, като такива бюра да се открият и в "съседните по-големи градове", с обмен на информация за работните места.), едва през 1916 г. неговият наследник на кметския стол Станчо Савов успява да се справи с този проблем. Причината за забавянето била не в липсата на желание у управниците на града, а в една промяна в „Закона за градските общини“, приемането на която им дала право да бъде изготвена и да влезе в сила „Заповед“, с която да се задължат собствениците на заведения в града да работят по единен ценоразпис.

/ЗАПОВЕДТА Е ПУБЛИКУВАНА в бр. 1, 28.І.1916 г., на „Варненски общински вестник“./

„Ценоразпис за ресторантите, гостилниците, бирариите, хотелите и кафенетата в гр. Варна“
Според въпросната „Заповед №71“ всяка порция, „съдържаща най-малко 200 грама месо, говеждо, телешко или овнешко, сготвено с картофи, боб, зеле, целина и други зарзавати, сливи и пр.“, трябвало да бъде предлагана на клиента на цена от 60 ст., със свинско месо за 70 ст., а от „пиле, гъска, мисирка, юрдечка“ за 80 ст. На същата цена трябвало да се предлагат и готвените ястия от дивеч и риба. Постният боб вървял  между 50 и 40 ст. в зависимост от това дали е приготвен с дървено масло (зехтин), или без него, а едно карначе (най-евтината храна в менюто) се предлагало за 10 ст. Десет стотинки стрували стограмките от всички видове ракия - „джибровица, сливовица, амер, мастика, ликьор“, както и местния коняк. С 50% по-скъпо вървели кафето и чаят – те се предлагали за цели 15 ст. чашката, а чай с две кифли вървял за 25 ст.

Това били фиксираните цени за заведенията от І категория, за „ІІ-ро разредните“ цените трябвало да бъдат намалени с 30%, а за тези от ІІІ категория с 50% за ястията и 10% за бирата. Така по-непретенциозните клиенти имали възможност да хапнат постна супа на цената на едно кафе или печено прасенце на цената на постната боб яхния в луксозните заведения. Карначето в такива гостилници било 5 ст., колкото струвала и стограмка джибровица.

Според наредбата било задължително още всеки „съдържател на ресторант и гостилница да си напечата на български и немски листове на ястията си и напитките, които се консумират в заведението му, и всеки ден преди яденето да поставя срещу всяко готвено ястие цената“.

В заповедта изрично се подчертавало, че храната трябва да се приготвя от най-качествените продукти, предлагани на пазара, „порциите да са пълни и да се поднасят в чисти съдини.

Прислугата да е бърза, внимателна и вежлива“
За ресторантите от І и ІІ категория имало изискване поне един от келнерите да знае немски език. Те трябвало да са „чисто облечени и при получаване на бакшиши вежливо да благодарят“.

Собствениците на заведения били длъжни да разполагат винаги с дребни монети, за да могат да връщат точно ресто, както и да се „укаже и курса на австрийските и германски книжни и звонкови пари“.

За неизпълнение на заповедта били предвидени глоби, а за нейното изпълнение освен общинските агенти трябвало да следят и агенти на „доброволческия спомагателен комитет за обществена предвидливост“.

Така Станчо Савов, виден варненски адвокат, обществен и стопански деец, който почти двадесет години непрекъснато е избиран за общински съветник, още в първите дни на кметуването си поема инициативата за издигане на обслужването в заведенията за обществено хранене във Варна на европейско ниво.

Освен с важния въпрос за контрола на цените на хранителните продукти и стоките от първа необходимост в годините на Първата световна война Савов и общинските съветници трябвало да осигурят помощи на нуждаещите се граждани, както и да предприемат строги мерки за подобряване хигиената в града с цел да се предпази войската от заразни болести.

За втори път Станчо Савов заема кметския стол след преврата на 19 май 1934 г. И през двата си мандата той има амбицията да направи всичко възможно за по-нататъшното издигане на Варна в стопанско, курортно, културно-просветно и здравно отношение. Оказва активно съдействие за изграждането на Аспаруховия парк и влиза в комитета, който поема инициативата за изграждане на Парк-мавзолея "Владислав Варненчик". През 1935 г. по решение на общинските съветници за първи път се обявява конкурс за построяването на модерен хотел във втората част на Морската градина, на който се поканват за участие чужди фирми. Конкурсът се печели от чехословашка фирма, но поради политическата обстановка в Европа проектът не се осъществява.

МАРИЦА  ГЪРДЕВА Източник:chernomore.bg

Научете повече

Младоженците Янчо Таков и Лили Иванова на маса в Столична механа

Кумове на младоженците бяха Людмила Живкова и съпругът и Иван Славков. Навремето това бе една от шумно обсъжданите „градски легенди” от времето на социализма

Бракът на Лили и Янчо не просъществува дълго – разводът (пак център на обществената клюка!) се състоя през 1975 г. На някои от публикуваните снимки е автентичният автограф на певицата – доказателство, че Лили се е чувствала пълноценен член на „златната фамилия” Такови.Докато бе снаха на бай Пеко, певицата се засели в надстроения обширен мансарден апартамент на улица „Оборище”.След раздялата Янчо се премести да живее на друг адрес, а Лили си остана на „Оборище” – само 2-3 етажа над бившата си свекърва Вълка Горанова.
Примата на българската естрада си живее там и до днес.

Научете повече

Напусна ни изпълнителката на „Пусть всегда будет солнце!“

Тамара Миансарова – руската естрадна певица, известна с изпълнението на популярната песен „Нека винаги да бъде слънце!“ („Пусть всегда будет солнце!“), почина на 87-годишна възраст, съобщава вестник „Коммерсант“.

Миансарова e издъхнала в късните часове на сряда, 12 юли, в Москва.
„Тя бе хоспитализирана на 6 юли с пневмония“, информира съпругът й Марк Фелдман, пише Блиц.

Научете повече

ДС осуетява атентат над мавзолея по време на манифестация през 1956 г.

В края на август 1999 г. цяла София, а може би и цяла България бяха настръхнали. Правителството на СДС реши да взриви бившия вече мавзолей на Георги Димитров. Сградата, която над четири десетилетия е била дом на най-скъпия покойник почти десетилетие след падането на комунистическия режим стърчи поругана и изпразнена от съдържание.

На 18 юли 1990 г. правителството на Андрей Луканов изважда мумията от обиталището й и я погреба в „Орландовци“. Оттук започна истинската битка за съдбата на сградата. Защитниците на правото на нейното съществуване лансират всякакви идеи – от художествена галерия или пантеон на загиналите във войните софиянци до дискотека. И така – цели девет години. Когато все пак надделя позицията, че под каквато и форма да остане да съществува бетонният куб в центъра на София, той ще си остане символ на тоталитаризма и място за носталгични комунистически сборища. И затова трябва да бъде разрушен. Властите се опасяват от безредици и провокации. И затова избират за разрушаването „мъртвото“ отпускарско време.

Самото разрушаване донася не малко конфузии за изпълнителите. Защото отне 7 дни – повече време, отколкото е било нужно за построяването му.  Този чисто технически гаф и до днес не е забравен и буди присмех у много хора. Първият взрив бе в 14,37 ч на 21 август 1999 г. Последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август. Оказва се, че през 1957 г. и през 1978 г. сградата е била укрепявана допълнително и пригодена за противоатомно скривалище.
Малцина обаче знаят, че в най-новата ни история има един дързък терористичен опит срещу монументалната сграда. Той обаче остава скрит за широката публика.

През 1956 г. антикомунистът Стоян Зарев сериозно подготвял взривяването на Мавзолея по време на една първомайска манифестация. Бомбите с часовников механизъм е трябвало да избухнат, когато на трибуната са най-важните личности в държавата и партията. Така пред очите на хиляди хора е трябвало да загинат членовете на Политбюро, министри, генерали. С тази си постъпка Стоян Зарев-Тони е искал да привлече вниманието на световните медии към себе си. Смятал е, че терористичните актове са напълно нормални в борбата с комунизма. Той е успял да привлече към тая група още 14 души. Освен Мавзолея Зарев е планирал да взриви и пет важни министерства. Групата среща трудности в изпълнението на плана и много се забавя. Конспирацията е разкрита. През  февруари 1960 г. Държавна сигурност осуетява замисъла на заговорниците и задържа терористите.

Източник:Марица

Научете повече

Войници от царската армия бягат при партизаните през 1943 година

В дни на най-голямо напрежение, когато умората и гладът ни измъчваха и у някои настъпваше униние, случваше се да получим някоя радостна новина, която ни ободряваше. С чувство на дълбока радост и с голям възторг бойците и командирите от нашата бригада посрещнаха съобщението за формирането в района на гр. Лебане, Сърбия, нова бригада от войници, избягали от царската армия, получила името „Георги Димитров“. Основата на тази бригада бяха войниците от една дружина на 123-и сливенски полк, която след попълването си в Сливен през декември 1943 година била отправена за окупация в Лебане.

В състава на тази дружина били мобилизирани като офицери и школници другарите Атанас Русев, Киро Игнатов, Въльо Вълев, Димитър Баев, Йордан Йорданов, Иван Маринов и др., които по зова на партията за работа всред войската още с влизането си в казармата започнали да издирват прогресивните офицери и войници. За кратко време им се удало да привлекат на своя страна десетки организирани и неорганизирани младежи.

В Лебане другарите Игнатов и Русев установили контакт с югославските партизани и уговорили с тях времето и начина на присъединяването на дружината.

Един ден командирът на дружината заминал в отпуск и фактически ръководството на дружината останало в ръцете на нашите хора. Използувайки това благоприятно обстоятелство, другарите Игнатов и Русев създали изкуствена обстановка, която уж изисквала отправяне на дружината в акция срещу една сръбска бригада. Тази бригада се намирала в село Прекупчелица. Получили разрешение, другарите отправили дружината в указания район, където, вместо да влезе в бой с партизаните, се присъединила към тях. Тук в присъствието на много селяни от околните села станало тържественото й формиране в бригада „Георги Димитров“.

Бригадата се състоеше от два батальона и наброяваше около 250 души. Интересно е да се спомене, че когато другарите Игнатов и Русев обявили преминаването на дружината на страната на партизаните, от страна на войниците не се обявил против нито един, а между офицерите се намерили само трима души. Това положение до голяма степен благоприят-ствувало за единството в бригадата и за нейната боеготовност и боеспособност. Участвувайки в десетки боеве срещу немски и български части самостоятелно и съвместно със сръбските партизани, бригадата си извоювала огромен авторитет. Болшинството от офицерите и войниците виждаха в лицето на другарите Русев, Игнатов, Вълев, Баев, Йорданов и Маринов истински народни командири и бяха готови да изпълнят всяка тяхна заповед.

Като получихме това радостно съобщение, ние бяхме уверени, че след тази дружина ще има още много, които ще преминат на наша страна, защото комунистите бяха навсякъде и работеха неуморно за претворяване директивата на партията в живо дело.

Научете повече

Стара Загора:Окръжен Народен съвет

ОКРЪЖЕН НАРОДЕН СЪВЕТ (Площад на свободата). Министерството на правосъдието построява сградата за съдебна палата по проект на проф. арх. Загоров. Завършена е през 1943 г. и е типичен представител на конструктивизма и функционализма, характерни за немската архитектура през тези години.

През 1968 г. е надстроен още един етаж и на входа е поставена бетонна козирка. Благоустрояването пред входа е направено през 1975 г.

Научете повече