Призрачните изоставени ЖП Гари на северозапада...

София. 22:30 часа. Централна жп гара. Обикновена делнична вечер, в която се налага да пътувам с нощен влак към родния град. Причината да направя този нечовешки избор е, че изпуснах всякакъв друг вид транспорт, защото бях на работа, но пък си обичам работата и това не ми пречи. Е, ето сега ще почивам четири дни и се прибирам във Видин.
Началото е традиционно – билет от касите. Очевидно късно вечер остават само две работещи каси, пред тях традиционно се вият опашки, а касиерките отвътре, сякаш затворени в аквариум след грандиозния ремонт на гарата, традиционно те посрещат с отношение и поглед, като че ли ти казват „и ти ли бе?!“.
Купих си билета с едва ли не чувство за вина, че съм се появил толкова късно пред „нейно величество“ Касиерката. Отивам към заветния коловоз 6-ти – запад, където е композиран влакът ми. Качвам се на ескалатора и показвайки се на перона, едва доловимо в далечината виждам нещо мръсно, ръждиво и приличащо не на влак, а на музеен експонат от преди векове. Така изглежда влакът за Видин, който да вметна, е международният влак за Будапеща, но все още известен като „мазния влак“. Е, съответно в ума ми минава пак онази мисъл „Яснооо… пак ще ходя пеша до Своге“. Влакът отново е в края на перона. Много пъти съм се чудил дали хората над 70 изобщо стигат до него, но това е друга тема.

Качвам се в последния вагон. Най-удобен след ходене почти километър със сак в едната ръка и чанта с лаптоп и техника в другата. Вътре моментално ме блъска атмосфера като от сауна, но с традиционния аромат на БДЖ. Мрак, жега и почти не е останал кислород. Пет минути в тази обстановка и човек може да колабира. Отварям всички прозорци на вагона, а отвън влиза звук от отдавна забравена ретро чалга, но акапела. Някой пее… или поне се опитва, но упорито. Така три перона на гарата получават озвучение.

И така… сядам на мястото до прозореца след стабилно проветрение, вадя слушалките и изчаквам определения по разписание 23 часа, за да замина за Видин. Не след дълго гласът на гарата надвиква музиката в ухото ми и чувам „Международният влак за Мездра, Бойчиновци, Брусарци, Видин и Будапеща ще замине с 5 минути закъснение!“. А от вагона глас отговаря „Добре, че не е с 5 часа!“.23:07 часа влакът тръгна! Мимолетна радост и успокоение, че все пак ще се прибера до Видин. Накратко ще Ви кажа, че спирахме на още три следващи гари, където изчаквахме между 5 и 10 минути, но който пътува често с БДЖ, знае за какво говоря. Пътят до Мездра почти го проспах, но на престоя в железничарското градче пуших една цигара до влака и се разсъних. Да поясня, че там преместват машината и има около 20 минути престой. От Мездра до Видин, т.е. следващите 3 часа от нощното пътуване не спах, а гледах… и то какво ли не!
Пътувам често с влак, но през деня. Този път минах същия маршрут, но в тъмната част на денонощие и всичко изглеждаше сякаш пътуваш към Ада и не само защото е нощ.


Веднага след Враца се позиционирах на прозореца и започнах „детективско“ наблюдение. Излизайки от града под Вола, влакчето ни попадна в тунел на мрака. Почти никъде нямаше светлинка, камо ли светла част. Установих, че нощно време Северозападът е сякаш декор за филм на ужасите. Сградите на гарите, повечето от тях полуразрушени, са мрачни, тъмни, с падащи мазилки, изтрити букви на имената, обрасли с всевъзможна растителност. Тук-там една едва светеща крушка, вероятно от 50 вата, дава светлинен сигнал, че има живот тук. От сградата, сякаш от скривалище, излиза „началник-гара“ за да посрещне и изпрати влака и отново влиза в полусветлата стаичка.

Има и гари, където никой не излиза. Една от тях е гара Макреш. Намираща се в дълбокия Северозапад, само на 35 километра от Видин, гарата прилича на селска вила на семейство Адамс. Там отдавна никой не слиза и никой не се качва. Влаковете спират като сираци пред паметна плоча на родителите си, за да отдадат едва ли не почит с минута престой в памет на някогашната красива, бодра и жива гара. Сега, посреднощ, само една бяла лампа виси над табелата, склонила крушка в знак на умиление.
Приближавайки Видин, установявам, че железният път на мотрисата ни е сякаш пътека към гробищницата на БДЖ. Свирещият началник, вдигащ зелената палка за пускане на влака, го няма и на гара Жеглица, не се показа и на гара Синаговци-Гурково, не излезе и на гара Слана бара. На тези места едва видях полусрутените сгради, които нямаха прозорци вече, камо ли стъкла, а на последната церемониално на вратата имаше израснало дърво, сякаш увековечило началника на пост.

Ясно е, че тези трагични картини не са от сега. Години вече е така. Но през нощта те изглеждат зловещо, но и носталгично. Карат пътника от влака да се замисли не само за живота преди, но и за живота сега и да си каже… „,Е, нема такава държава“.
Несъмнено много неща има да свърши БДЖ преди да стигне до гарите Макреш, Жеглица, Слана бара… и още много знайни и незнайни вече подобни гари в нашата малка, но красива родина. Тук възниква и въпросът има ли смисъл да се реставрират? Има ли кой да се качи от тях или да слезе по тези места? И така отваряме една нова тема за нас, българите, питаме се къде сме, защо избягахме, защо останахме…?
Извода го оставям на Вас! А аз слизам на видинската гара, защото е вече 4:20 часа сутринта. Пристигнахме по разписание. Прибирам се у дома. Умислен. До следващата среща с призрачните гари…!

Автор: Петър Антонов eurocom.bg

Уникална видео разходка из черноморието ни през 1981 година

Българското Черноморско крайбрежие започва от нос Сиврибурун при държавната граница с Румъния и завършва при устието на Резовска река при границата с Турция. Дължината на крайбрежието е 354 км (200.167 километра по дъгата на земния сфероид), от които 200 км (120 мили) представляват плажна ивица, покрита с пясък.Физикогеографски, зоната обхваща крайбрежието, включително и част от шелфа и сушевата ивица, която има ширина от 10 до 40 – 50 км съответно в зоната на Балкана и на Странджа.

Северното крайбрежие е завършекът на Добруджанското плато, което в северната си част е с стръмна брегова ивица. При Дуранкулак и Шабла има обширни пясъчни плажове и няколко крайбрежни езера, при Тюленово, Камен бряг и нос Калиакра брегът е стръмен, образуван от червенообагрени твърди сарматски варовици и конгломерати, които се спускат 70 метра надолу до морето. Край Балчик и Каварна, варовиковите скали се прорязват от гористи долини. Релефът на крайбрежието около курортите Албена и Златни пясъци е хълмист, с типично изразен свлачищен, стъпаловиден характер. Лонгозните гори при устието на Батова река бележат началото на Франгенското плато. На юг от Варна са характерните за северната част лонгозни гори, особено гъсти край устието на река Камчия.

Видео

Устието на Резовска река дели българското от турското Черноморие
Стара планина потъва в Черно море при нос Емине, разделяйки условно бреговата ивица на южна и северна част. Южното крайбрежие е познато с неговите широки и дълги плажове за разлика от северното, което има по-скалист релеф.

В български териториални води се намират пет Черноморски острова:

Света Анастасия (старо име Болшевик) – площ: 0,222 км2  / 8,5 дка
Св. Иван – площ: 660 декара
Св. Петър – площ: 4 – 5 дка
Св. Кирик и Юлита (старо име: Св. Кирил) – площ: 82,589 дка
Св. Тома (известен още като Змийски остров) – площ: 3 дка  / 10 дка 

„Най-лошата демокрация е много за предпочитане пред най-добрата диктатура.” Руи Барбоса, „Писма от Англия”

Напоследък все по-настойчиво се говори за разпад на ценностната ни система – и то в национален, в общонароден мащаб пише bulgariaanalytica. За съжаление подобни опасения не са лишени от основание. Корупцията, лъжата, измамата не само си прокараха път в общественото битие – те и го завладяха пълномерно. Доколкото обаче всяко общество се състои от личности, всички тези пороци не биха се масовизирали, ако не бяха се превърнали в елементи и на личностното морално съзнание, и на персоналната ценностна скала на отделните граждани – общественият морал не е нищо друго, освен съвкупност от моралите на членовете на съответното общество. И когато сочим с пръст държавните си лидери с предупреждението на Плутарх, че рибата се вмирисва откъм главата, не бива да забравяме, че това е само част от истината. Другата, по-невидима част от същата истина се съдържа в обстоятелството, че пътят е и обратен: Както примерът свише е заразителен и, спуснат по вертикала от държавните върхове до масите, създава школа и печели последователи, така заразителен е порокът и в обратната посока, отдолу нагоре – неговото популяризиране сред електората подхранва лансирането му и по високите етажи. Процесът, с други думи, е диалектичен, двупосочен и реципрочен – и в порочността, и в добродетелността общество и личност, редови гражданин и лидер, принц и лакей не само си влияят, повлияват се, а и се съдържат взаимно. Тъй като и в най-демократичните общества държавническите висини са труднодостъпни за нас, простосмъртните, най-добри шансове за противодействие имаме, ако всеки, както съветва Карлос Кастанеда, тръгне от себе си. Това обаче не става на практика. Питайки се защо, един античен римски мислител с огорчение установи, че всеки от нас запретва ръкави да громи външното зло, срещу което често е безсилен, а не насочва усилията си към злото в себе си, което му е подвластно.

Така или иначе, онези многобройни мои колеги по перо, които се жалват от разпада на ценностите в ново време, имат донякъде право. От което формалнологически следва, че донякъде и нямат право. Къде и доколко имат право, е, струва ми се, видимо – корупционните скандали на всички равнища в държавния, в обществения, че и в частния сектор и господстващото по улиците не само на големите градове насилие го илюстрират ден след ден. По-невидимо, по-трудно доловимо, по-неразпознаваемо е къде и кога нямат право. Нямат право според мен тогава, когато, съзнателно или не, дума по дума превърнат разобличаването на порочността, колкото и действителна да е тя, на новото време в носталгия по старото време. Сиреч когато от критичните им тиради ни лъхне въздишката, че, видите ли, под слънцето на мира и социализма децата ставали в трамвая, за да отстъпят мястото си на възрастен пътник; добросъседството било на почит – хората, особено в малките селища, се поздравявали най-учтиво; обединени в тимуровски команди, чавдарчета и пионерчета чистели домовете и прекопавали градините на старците от квартала; от градските улици и заведения били прогонени всички хулигани и т. н., и т. н. – та чак до спретнатия външен вид на строителите на социализма.

Всички тези елементи на комунистическия морал не са мистификация – те действително съществуваха. Аз съм жив свидетел на техния триумф и ако, въпреки това, ги наричам не добродетели, а елементи на човешкото поведение, си имам своите основания, които ще споделя. Не са добродетели според мен, защото са въдворени чрез насилие и чрез насилие са поддържани и контролирани. А добродетел, наложена чрез насилие, няма. За да бъде едно качество или дори само една постъпка добродетелна, тя трябва да бъде израз на съзнателен свободен избор, на свободната воля. Това е така, защото свободата е не просто и само добродетел, а висше благо, чието върховенство легитимира всички останали духовни блага. И не само духовните – дори произведените чрез насилие материални блага не обогатяват, а оскотяват едно общество. Ето защо, доколкото насилственият труд е престъпление, за мен основоположникът на метода на социалистическия реализъм, Максим Горки, който десетилетия наред ни бе натрапван от партийната идеологическа пропаганда като литературен и граждански идеал, е знаменосец не, както ни учеха, на прогреса, а на престъпността. В такъв той го превърна, обстоятелството, че е първият автор в руската и световната литературна история, възпял (именно възпял, а не просто отразил) принудителния труд в съветските наказателни лагери.

Що се отнася до възпитаните и спретнати деца и младежи на комунистическото общество, и тяхното възпитание бе продукт на насилие – насилието, под чието господство протичаше и изтичаше безследно от пустото в празното и целият граждански живот. А иначе и днес моят син отстъпва място на възрастните и немощните в трамвая, защото така съм го учил от малък. Правя го и аз, защото и мене така са ме учили от малък мама и тате. А техните уроци са незабравими, защото са протекли не под надзора на партията-ръководителка, а под знака на любовта. Няма що: любовта е по-убедително начало от партийността, родителската загриженост теши и топли повече от партийната грижа за човека. Която има качеството да обезчовечава – отново защото е продукт на насилието. Вярно е също, че навремето от улиците бяха прогонени хулиганите, но тяхното улично насилие бе ликвидирано със силата на по-могъщото, на държавното, на тоталното насилие, удавило цялата ни страна. Става дума значи не за установяване на един правов ред, а за тотално обезправяване, за победа на крупното, централизирано общодържавно зло над по-дребните злодеи и злодейства по места. От което пък закономерно следва, че краен победител е не обществената нравственост – краен победител е безнравствеността, въдвореното по ведомствен път насилие над личността, господството на институцията над духа. Тъкмо затова всички добродетели, с които ветераните на комунизма и техните многобройни днешни последователи показно се кичат, са измамни. Една измамност, която, скрита зад завесата на ловки пропагандни постулати, често остава неразпозната. Коментирайки парадоксалността, с която англичаните усвояват римския начин на живот, Корнелий Тацит отбелязва: „Неопитни, те наричаха култура онова, което е било част от робството.” Всъщност не древните островитяни – лично днешните български носталгици по мистификациите на зловещото комунистическо минало е портретирал античният римлянин…

Автор:Димитър Бочев bulgariaanalytica

Помните ли Чебурашка и Крокодилът Гена ? Вижте 10 факта които не знаете за тях...(ВИДЕО)

1. За първи път Чебурашка идва на бял свят като персонаж от книга – „Крокодил Гена и его друзья” („Крокодилът Гена и неговите приятели”) на Едуард Успенски от 1966 г.  В илюстрациите към книгата Чебурашка повече прилича на мече – самият автор твърди, че е имал играчка, която не е приличала на нито едно познато животно. Името Чебурашка идва от думата „чебурахнуться” (падам, сгромолясвам се, а в речника на Дал – означава и играчка, направена от дървено кълбо, използана и като поплавък). Според спомените на Успенски, когато веднъж е бил на гости, дъщерята на домакините възкликнала по адрес на шубата, която не можела да остане в изправено положение: „Ой, опять чебурахнулась!”

2. За първи път Чебурашка се появава на екран през 1969 г. в диафилм – „Крокодил Гена и его друзья” („Крокодилът Гена и неговите приятели”) на художника Борис Степанцев. Тук Чебурашка е нарисуван с огромна катерича опашка.

3. Първият анимационен (всъщност куклен) филм от сериите за Чебурашка излиза през същата 1969 г. – „Крокодил Гена” на режисьора Роман Качанов. Следващите три епизода са: „Чебурашка” (1971), „Шапокляк” (1974) и „Чебурашка идет в школу” („Чебурашка отива на училище”) (1983). През 2005 г. при ежегодната акция „Рожденият ден на Чебурашка” – за набиране на средства за деца сираци, авторът Едуард Успенски обявил 20 август 1969 г. за рожден ден на Чебурашка.

4. Антагонистът в епизодите – бабичката Шапокляк, дължи името си на вид сгъваеми цилиндри, наричани шапоклак (chapeau claque). Авторът на книгата Успенски твърди, че при създаването на образа на Шапокляк е имал предвид първата си жена, а художникът, създал кукления персонаж, признава, че се е вдъхновил от … тъща си.


5. Чебурашка и Гена са били доста популярни в Швеция през 70-те като Drutten och Krokodil. Но тематиката на филмчетата е различа и героите са били кукли марионетки, които живеят на лавицата с книги.

6. На Чебурашка и Гена е посветена пощенска марка, издадена в СССР през 1988 г. (като част от серията за съветската анимация).

7. Двамата герои имат и няколко паметника – първият от тях е издигнат в Раменское през 2005 г. Техни фигури има и в Кременчуг, Днепропетровск, Хабаровск. В Чебоксари планират да създадат техен паметник заради търсенето на името Чебуаршка в първото филмче  („Чебуреки, Чебоксары, Чебурашка нет…“). А в една московска детска градина е открит и музей на Чебурашка.

8. Чебурашка е телисман на руския олимпийски отбор в три поредни олимпиади – лятната през 2004 в Атина, зимната през 2006 г. в Торино и лятната през 2008 г. в Пекин. За зимната олимпиада Чебурашка е издокаран с бяла козина, а за тази в Пекин – с червена.

9. През 2003 г. японците откупват правата за филмирането на персонажите до 2023 г. и започват да пускат нови 3-минутни епизоди. За периода 2009-10 г. са създадени 26 епизода. През 2010 г. японците създават 80-минутен римейк на оригиналните  епизоди от 70-те., който беше показан и в Киномания 2011 у нас.

10. Името Чебурашка е популярно и в масовата култура – така се наричат популярните през 70-те автомобили Запорожец 968 (заради щръкналите въздухозаборници), самолетът Ан-72, големите аудиослушалки, както и двуострите брадви, използвани при ролевите игри за рекострукция на сражения.
За финал –  една от причините тези герои да са толкова популярни – песните, които видимо надживяха интереса към самите филмчета. Първата песен – „День рождения“ е всъщност от… второто филмче – „Чебурашка“, а пък втората – „Голубой вагон“ е от третото – „Шапокляк“.

Блогът на ivonikov 

Албум на Deep Purple - издаден от "Балкантон" през 1978 година!

„Балкантон“ е българска звукозаписна компания, създадена под това име в София през 1952 г. Монополист на българския пазар през периода на социалистическото управление на страната (1944?–1989). Приватизирана през 1999 г. при правителството на СДС.

История на звукозаписните компании в България:

В края на Втората световна война в България има четири звукозаписни компании: „Лифа рекорд“ (преименувана на „Балкан“), „Симонавия“ и бързо фалиралите „Арфа“ и „Микрофон“. През 1947 г. първите две са национализирани и обединени в Държавно индустриално предприятие „България“, което продължава да използва етикета „Орфей“, като лансира и новите „Балкан“ и „Мелодия“.

Записите вече се правят и в първото специализирано студио в България, създадено през 1945 г. от инж. Димитър Кулев. През 1950 г. към Управлението на радиото и радиоинформацията се създава предприятието за грамофонни плочи „Радиопром“. Записите вече се правят в студиата на Радио „София“, а производството е пренесено в слаботоковия завод „Ворошилов“. През 1952 г. цялата звукозаписна индустрия се обединява в комбината „Балкантон“, който е с напълно затворен цикъл на работа: запис, галванизация, матрица, преса, отпечатване на плик и т.н.


Близо 40 години „Балкантон“ остава звукозаписен монополист на затворения български пазар. Натрупва огромна фонотека от изпълнения на фолклор, класика, българска и чуждестранна популярна музика, театрални постановки, поезия, документалистика и др.

Легендарният тежък танк ИС (Йосиф Сталин) "Технически данни и описание"

Тежките танкове ИС-1 и ИС-2 са продължители съответно на тежкия танк КВ-1 и средният танк с тежка броня КВ-13 ("Обект 233"). Работата по проектирането им се води от Опитния танков завод, създаден на базата на СКБ-2 в Челябинск. При работата по проекта в по-голяма част е използвана базата на КВ-13, създаден като среден универсален танк с бронезащита на тежък танк.

При проектирането е предвидено да се използват лети броневи компоненти. Взето е решение да се използва не само лят купол, но и компоненти от корпуса - носовата част, подкуполното крепление и кърмовата част на корпуса. Това позвоялва да се използва по-пълноценно вътрешното пространство, да се диференцира бронезащитата и да се съкрати потребността от бронелистове. Последното обстоятелство е от особена важност, поради недостигът в този период на бронелистове.

Първият прототип, все още под името КВ-13 ("Обект 233"), е изготвен в много кратки срокове и през май 1942 г. започват заводските изпитания. Масата на прототипа е била около 31,7 тона. Въоръжението - 76 мм танково оръдие ЗИС-5 и сдвоена с него картечница ДТ. Дебелината на челната броня е 120 мм, а на купола - 85 мм. Използван е двигател В-2К (600 к.с.), който позвоява да се достигне скорост до 55 км/ч. Елементите на ходовата част, включително и веригите, са взети от Т-34, а опорните ролки от КВ (танк).

При серийните изпитания се открити редица недостатъци, най-сериозният от които е неудачната скоростна кутия, която дефектирала много бързо. Взето е решение скоростната кутия и част от ходовата част да бъде заменена с монтираните на КВ-1с. И с тези доработки танкът не издържа серийните изпитания и интересът на военните към него намалява рязко. Въпреки това през декември 1942 г. са произведени два нови прототипа КВ-13, в които са направени значителни промени в сравнение с първия прототип.

С постановление на ДКО от 24 февруари 1943 г. на Опитният танков завод се препоръчва разработаването на два опитни образци танкове "Йосиф Сталин" - ИС. Като изходни проектни данни за новите машини са взети техническите данни на последните два прототипа на КВ-13.
ИС-2 Модел 1944 г.

Първият прототип, въоръжен с 76 мм танково оръдие ЗИС-5 получава индекса ИС-1 ("Обект 233"), а вторият, въоръжен с 122 мм танково оръдие У-11 получава индекса ИС-2 ("Обект 234").

Изпитанията и на двете машини се провеждат от 22 март до 19 април 1943 г. Комисията отчита, че поради по-добрата компоновка, в сравнение с КВ-1с, танковете ИС имат при по-малко тегло по-добра бронезащита, по-висока скорост и равно (ИС-1) и по-мощно (ИС-2) въоръжение. Основните дефекти са локализирани в моторно-трансмисионното звено и в ходовата част. Комисията предлага да се преработи ходовата част, като се прибави още едно опорно колело.

В началото на април 1943 г. постъпват достоверни данни за тактико-техническите данни на новите немски танкове и е взето решение да бъдат създадени нови танкови оръдия, които да могат да водят борба с тях. По препоръка на ДКО е взето решени танковете ИС да бъдат въоръжени с 85 мм танково оръдие с балистиката на 85 мм зенитно оръдие 52-К обр.1939 г., което от дистанция 1 000 м пробива 100 мм броня.
ИС-3

За целта са разработени четири прототипа - 2 КВ-13 и 2 ИС. На всяка от двойките прототипи са монтирани новосъздадените танкови оръдия С-31 и Д-5Т. При разработката е предвидено разширяването на купола на танковете ИС, което води и до увеличаване на дължината им с 420 мм. Това от своя страна довело до увеличаване на теглото до 44 тона и влошило динамическите характеристики.

През юли 1943 г. са проведени сравнителни изпитания на четирите прототипа, при които е отдадено предпочитание на оръдието Д-5Т. Двата прототипа получават съответно индексите ИС-85 и КВ-85. Повторни изпитания с двата танка са проведени от и до 8 август същата година. Комисията препоръчва танковете да бъдат приети на въоръжение.
Производство в периода 1943-44 г.

На 4 септември 1943 г. с постановление на ДКО тежкият танк ИС-85 е приет на въоръжение в редовете на Червената армия. В същото постановление се заповяда на Завод № 100 съвместно с Техническото управление на ГБТУ до 15 октомври 1943 г. да проектира танк със 122 мм оръдие, а до 1 ноември - самоходна артилерийска установка на неговата база. Новият танк със 122 мм оръдие Д-25 е разработен бързо и в края на октомври влиза на въоръжение под индекса ИС-122 ("Обект 240").

Първите серийни танкове ИС-85 започват да излизат от завода през октомври 1943 г., а ИС-122 през декември същата година. Производството на ИС-85 спира през януари 1944 г., а производството на ИС-122 продължава с нарастващи темпове. През март е решено танковете ИС-85 и ИС-122 да бъдат преименувани съответно на ИС-1 и ИС-2.

През февруари - май 1944 г. са въведеин изменения в носовата част на корпуса (с цел подобряване бронезащитата) и купола (увеличена е дебелината на маската на оръдието и е разширена амбразурата), монтиран е нов прибор за наблюдение MK-IV и зенитна картечница ДШК.


Модификации
ИСУ-122

* "Обект 233" - прототип, въоръжен със 76,2 mm оръдие ZIS-5.
* "Обект 234" - проротип, въоръжен със 122 мм оръдие У-11.
* "Обект 237" - 2 прототипа, въоръжени съответно с 85 мм оръдия С-31 и Д-5ТС
* "Обект 240" - прототип, въоръжен със 122 мм оръдие Д-25Т.
* "Обект 277" - прототип, въоръжен със 130 мм нарезно оръдие М-65, 14,5 мм картечница КПВТ, двуплоскостен стабилизатор "Гроза", ПНСВ, система за противоатомна защита, ТДА и оборудване за движение под вода. През 1958 г. са произведени 2 машини.
* ИС-1 (ИС-85) - тежък танк с 130 мм оръдие. Развитие на "Обект 237". Когато започва производството на ИС-2, моделът е превъоръжен със 122 мм оръдие.
* ИС-100 - прототип, въоръжен със 100 мм оръдие.
* ИС-122 - прототип, въоръжен със 122 мм оръдие. Развитие на "Обект 240".
* ИС-2 Модел 1943 - танк, въоръжен със 122 мм оръдие А-19. Развитие на "Обект 240".
* ИС-2 Модел 1944 - танк, въоръжен със 122 мм оръдие Д-25Т. Развитие на "Обект 240".
* ИС-2М - модернизиран вариант на ИС-2. Произвеждан в периода 1954 - 1956 г.
* ИС-3 Модел 1944 - с увеличена броня и нов тип купол. Вътрешното оборудване е еднакво с това на ИС-2 Модел 1944. Произведени са 350 машини.
* ИС-3М - модернизиран вариант на ИС-3. Произвеждан в края на 1950-те години.
* ИС-4 Модел 1944 - с по-голям купол, по-дебела броня, подобрения в ходовата част и боекомплект 30 снаряда. Влиза на въоръжение през 1947 г. Произведени са 250 машини. Заводски индекс "Обект 701" (изготвени са 6 прототипа).
* ИС-5 - ескизен вариант, разработван от 1944 г. Не е произвеждан прототип.
* ИС-6 - изготвени са 2 различни прототипа с електромеханични трансмисии: "Обект 252" на базата на ИС-3 и "Обект 253" на базата на ИС-2. Не издържа заводските изпитания. Произведени са 8 машини от двата типа.
* ИС-7 - прототип, въоръжен със 130 мм оръдие С-26, бронята е с голям ъгъл на наклона, модернизирана ходова част. По-късно е използвано 130 мм оръдие С-20. Произведени са 10 машини. Заводски индекс "Обект 260".
* ИС-8 - прототип, за който няма данни. Произведени са 10 машини. При изпитанията са открити множество недостатъци и танкът е изпратен за заводска доработка. След доработката получава новия индекс ИС-10. Заводски индекс "Обект 267".
* ИС-9 - прототип, за който няма данни.
* ИС-10 Модел 1952 (Т-10) - с по-голям купол и 6 опорни ролки. Монтирано е ново въоръжение със 122 мм оръдие Д-25Т с гилзоизхвъргач, нов дизелов двигател и допълнителна бронезащита. Преименуван на Т-10. Заводски индекс "Обект 730".* Т-10А - модернизиран модел на Т-10, въоръжен със 122 мм оръдие Д-25ТА, стабилизирано и в двете плоскости. Заводски индекс "Обект 730А". На въоръжение от 1955 г.
* Т-10Б - модернизиран модел на Т-10, въоръжен със 122 мм оръдие Д-25ТА и двуплоскостен стабилизатор ПУОТ-2 "Гром" и прицел Т2С-29-14. Заводски индекс "Обект 730Б". На въоръжение от 1957 г. до 1966 г. Снет от въоръжение през 1993 г.
* Т-10M - модернизиран модел на Т-10, въоръжен с оръдие 122 мм М-62-Т2 (2А17) и двуплоскостен стабилизатор 2Э12 "Ливен" и прицел Т2С-29-14. Заводски индекс "Обект 272". На въоръжение от 1957 г.
* "Обект 241" - прототип на САУ ИСУ-152.
* "Обект 242" - прототип на САУ ИСУ-122.
* "Обект 249" - прототип на САУ ИСУ-122С.
* ИСУ - 122 - самоходна артилерийска установка, въоръжена със 122 мм оръдие А-19. Развитие на "Обект 240".
* ИСУ-122С - самоходна артилерийска установка, въоръжена със 122 мм оръдие Д-25С. Развитие на "Обект 240".
* ИСУ-130 - самоходна артилерийска установка, въоръжена със 130 мм оръдие С-26.
* ИСУ-152 - самоходна артилерийска установка, въоръжена със 152 мм оръдие МЛ-20С. Развитие на "Обект 241".

Източник:https://www.kaminata.net

Тъжната участ на едно изчезнало от картата село...(СТАТИЯ)

“Много хора идват да ги заведа до родното им село, но няма какво да им покажа – останали са само тръни и чат-пат някоя руина от взривени сгради. Снимат, гледат и плачат”, казва 65-годишният Лилян Мишев.
Той бил 15 г. кмет на най-голямото село в Родопите – Фабрика. В селището край Златоград, което е било по-голямо от околните градчета, сега няма нито един жител.
“В края на 70-те години населението беше между 5 и 6 хиляди”, казва бившият му управник, който живее в съседното с. Цацаровци.
В долината преди рудник “Градище”, който е затворен, и “Гюдюрска”, където работят 100 пъти по-малко хора от онова време, сега има само останки от постройки и стърчащи железа.Змии една след друга се шмугват в храсталаците, където преди време играели деца.

Първият жител на селото се появил при откриването на мините през 1955 г. Една след друга започнали да се вдигат грандиозни сгради, населявани от работници. Заради многото работни места в мините хората живеели в блокове по 2 семейства в апаратамент. Жилищните блокове били около 50-ина, а бараките – 2-3 пъти повече. “Освен голямо кметство имаше училище с около 300 деца, детска градина, ясли, магазини, здравна служба с различни специалисти. Имаше плувен басейн,киносалон и всичко, което е нужно на едно селище”, обяснява Мишев.
Само в библиотеката имало над 10 000 тома.

“Като си замина селото, натовариха книгите в камиони и ги закараха за отпадъци в Средногорци. Документацията на Фабрика се пръсна по “Горубсо” и общината. Не мога да си представя, ако някой потърси документ от онова време, къде и как ще го намери”, казва бившият кмет.Почти сходна съдба имат и съседните на Фабрика села Страшимир и Цацаровци, където заедно са живели над 4000 души. Сега населението им е 10 пъти по-малко. В Цацаровци рудник няма, но хората ходели пеша на работа в близката мина. Залежите в Страшимир намалели и било решено рудниците да се затворят.

Селото е кръстено на писателя Антон Страшимиров. През 1915 г. бил адютант на Атанас Савов и на път за Гърция се спрели до параклиса на св. Георги. Тогава писателят се загледал в хълмовете и промълвил: “Земята тук е пълна с богатства.”
След войните Савов взема концесия от държавата и през 1927 г. основава дружество “Български метал”. Първоначално той карал концентрата за продан необработен в чужбина до най-близката гара в с. Подкова. Бил обаче находчив и разбрал, че му трябва на място флотационна фабрика, за да си вади сам концентрата. Избрал мястото и я вдигнал в с. Средногорци заради водите на р. Арда.За разлика от Фабрика Страшимир поне има свое гробище и можеш да разбереш кой е живял там. Фабрика няма и един гроб, дори такъв спомен няма. Всички ги карахме по родните места, като починат”, клати глава Мишев.
В рудниците на Фабрика работели над 1500 души. Повечето били приходящи, дошли да работят в мините. На Лилян Мишев целият му живот минал във Фабрика – първо работел като шофьор, после станал кмет.
“Като шофьор съм карал и по 2-3 ковчега накуп – за Лом, за Видин, откъдето са починалите. Много злополуки ставаха в мините. Рудниците бяха крепежни, къде падне камък, къде дърво и убие човек”, разказва той.
Като кмет сключвал бракове в миньорското селище. Преброил е, че е събрал с подписа си около 200 двойки. При настъпването на кризата в рудодобива в края на 80-те и началото на 90-те години Фабрика започнала да се стопява. Според Мишев основната причина за това били икономически интереси.


В годините преди приватизацията на някогашното II рудоуправление на “Горбусо” хората тръгват към вътрешността на България, откъдето са дошли. Назначените от държавата ликвидатори на миннодобивната фирма се опитват да продадат апартаментите, но няма на кого. Принуждават се да продават блоковете като строителен материал. Ненужните материали пък били набутани из дупките на мините. “Златоград беше нищо пред Фабрика – нито като хора, нито като живот, но само тръни и къпини останаха от онова време. По 1500 тона руда на смяна се вадеха там”, описва 75-годишният Митко Кехайов, който цял живот е работил за “Горубсо”.“Тъжна картинка беше, като разваляхме блоковете. Бяха стабилно и добре направени – 38 см дебели стени”, намесва се Атанас Башев, който започнал работа на мините още преди да навърши пълнолетие и да отиде войник. Изкарал 16 г. в рудниците на Фабрика.
“Страшна работа е да гледаш руини, където е кипял живот. На 1 май и 9 септември имаше манифестации, музика, заря”, казва с носталгия и Мишев. “В момента Фабрика съществува като населено място по документи, но няма нито един жител. Не е заличено, тъй като в някогашния му център се предвижда да се направи предприятие за взривни материали”, казва сегашният кмет на община Златоград Мирослав Янчев.
Aвтор: Пламен Стефанов /соц.бг/

София-Студентски град в снимки от 80-те

Студентски град е жилищен комплекс в югоизточна София, граничещ с кварталите „Дианабад“, „Дървеница“, „Витоша“ и „Малинова долина“. Намира се в полите на Витоша и е част от административен район „Студентски“ на Столична община. Първоначално кварталът е проектиран като студентско градче, наречено Студентски град „Христо Ботев“. Изграждат се десетки многоетажни общежития, с цел да се задоволят жилищните нужди на студентите от софийските висши училища. Днес, освен дом за хиляди студенти, районът е и територия, на която се намират шест престижни висши учебни заведения, четири от които са национални.

През последните години Студентски град изживява истински строителен бум, като се появяват нови жилищни, търговски, спортни и бизнес центрове. Освен с типичните за повечето квартали в София проблеми с бездомните кучета и липсата на места за паркиране, Студентски град (в някои свои части) се сблъсква с трудности, свързани с концентрираните в района многобройни питейни заведения. Въпреки това жилищният комплекс се превръща във все по-предпочитано място за живеене на млади семейства, особено в своята южна част - около Зимния дворец, Национална спортна академия и семейните общежития. В района съществуват отлични условия за спорт, разходка, забавления и др. Двете многофункционални зали Христо Ботев и Зимен дворец на спорта са домакини на редица събития през годината. В близост е и Зоологическата градина на София. Кварталът се намира в един от районите на столицата с най-чист въздух, в който по градоустройствен план не се предвижда изграждане на промишлени предприятия.

Засиленото жилищно строителство, дължащо се на благоприятното местоположение и удобна инфраструктура на квартала обаче не компенсира нуждата от действия за запазване на статута на района на Студентски град и за повишаване на престижа му като университетски център. За сметка на множеството заведения, все още липсват книжарници, кина, учебно-експериментални лаборатории и др. Общината се е ангажирала с оформянето на няколко кампуса, включващи общежития и площи за спорт, учение и почивка около тях. Предвижда се и изграждането на огромен парк в местността "Въртопо", както и по-лесна връзка с намиращия се наблизо квартал "Симеоново" и със Симеоновския лифт, което ще допринесе за нови възможности за разходка, спорт и за пряка връзка с Природен парк "Витоша".


Използвана е снимка от ФБ Страницата "Студентски град-София"

Задължения на гражданите за опазване на чистотата в София през 1935 г. в 8 точки

Наредба за почистване на тротоарите

1. Всяка сутрин до 6:30 часа (от 1 май до 1 октомврий) и до 7:30 часа (от 1 октомврий до 1 май) тротоарите, след достатъчно оросяване, да се измитат старателно. Сметта да се събира и поставя накуп на платното на улицата, около 30 см. до бордюра на тротоара.

2. Там, гдето има посадени дръвчета или дърветата надвисват над тротоара или пък тротоарите се замърсяват често, метенето да става и след обед до 2;30 часа (от 1 май до 1 октомврий) и до 1:30 часа (от 1 октомврий до 1 май), като сметта се поставя в съдовете, а не накуп пред тротоара.

3. Всяко замърсяване след горното почистване да се почиства веднага и сметта да се събира в съдове.

4. Лятно време, където след обед не се помитат тротоарите, да се оросяват досгатъчно, за прохлада.

5. Зимно време, след валене на сняг, последният да не се оставя да се затъпква, а веднага да се измете и тротоарите добре да се почистят. Снегът да се събира на купчини до бордюрите на тротоара.

6. Дръвчетата по улиците и тротоарите да се пазят от повреждане.


7. Живущите в имоти, пред които по тротоарите се намират дръвчета, да разкопават пръстта около тях и редовно да ги поливат.

8. Да не се изтърсват през прозорците постелки, дрехи и др. сутрин след 6:1/2 часа (от 1 май до 1 октомврий) и след 7 1/2 часа (от 1 октомврий до 1 май) т. е. след определеното време за почистване на тротоарите.

Из "Пътеводител на София" (1935 г.), съставил Смил Ангелов Източник:stara-sofia
Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен