В нощта на 8 срещу 9 август 1886 г. група офицери русофили, недоволни от външнополитическия курс на княз Александър I Батенберг, извършват държавен преврат. Начело застават майор П. Груев и капитаните А. Бендерев и Р. Димитриев. С помощта на юнкерите от Военното училище и части от Струмския полк, те обезоръжават охраната около двореца в София и заставят княза да подпише прокламация към българския народ, че се отказва от заемания престол. Акцията не е осигурена политически и не среща подкрепата на българската общественост, поради което завършва с неуспех.


 Против превратаджиите се обявява и председателят на народното събрание Стефан Стамболов. С помощта на части от Пловдивския гарнизон той извършва контрапреврат. Князът, който след детронирането му е изведен вън от пределите на Княжеството, е повикан да се завърне обратно и отново да заеме българския престол. Макар да се завръща в България, княз Александър I Батенберг отказва да встъпи отново на престола, мотивирайки се с липсата на подкрепа от страна на руския император Александър III. С повторна прокламация към българския народ Батенберг известява, че се отказва от българския престол, и след като назначава Регентски съвет в състав Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров, на 27 август напуска България.


 След неуспеха на преврата участващите в него офицери емигрират в Румъния, а после и в Русия. Държавният преврат бележи началото на един повратен момент в новата политическа история на България. Това е първата българска политическа криза, която продължава цяло десетилетие и приключва с признаването на княз Фердинанд I от Русия и останалите велики сили през 1896 г. Александър І Батенберг е роден на 5 април 1857 г. във Верона. Той е втори син на принц Александър фон Хесен и Юлия Хауке. Получава военно образование в Дрезденския кадетски корпус; служи във Втори Хесенски лейбдрагунски полк и в руския улански полк, с който участва в Руско-турската война (1877 г.-1878 г.). Негов покровител в кариерата е руският император Александър II (убит на 13.3.1881 г.).

При избирането му за княз на България от Първото Велико Народно събрание (17 април 1879 г.). още няма навършени пълни 22 години. Александър І свиква Второ Велико Народно събрание (27 април 1881 г.), което отменя Търновската конституция и установява т. нар. режим на пълномощията (1881 г.-1883 г.). По негова молба в България са изпратени генералите А. В. Каулбарс и Л. Н. Скобелев, които са включени в правителството – първият като министър на войната, вторият като министър на вътрешните работи.

 Пълномощията срещат масовата съпротива на широките обществени кръгове, затова княз Александър е принуден да възстанови конституцията и да повери управлението на Либералната партия (1883 г.). Князът приема с притеснение народния стремеж за съединение на Княжеството с Източна Румелия, тъй като се страхува да не предизвика Великите сили. Като главнокомандващ на българската армия в Сръбско-българската война (1885 г.) отначало предлага армията да освободи София и да се укрепи на Вакарелските възвишения, но впоследствие показва много добри способности на командващ и политик. Награден е с военен орден "За храброст" I степен. След като напуска България, Александър Батенберг служи като командир на полк в австро-унгарската армия, като получава звание генерал-майор. Умира на 17 ноември 1893 г. в Грац (Австрия). Тленните останки на княз Александър І Батенберг почиват в мавзолей в София. От 1946 до 1991 г. мястото е недостъпно за посетители, но след политическите промени в страната Министерството на отбраната отваря гробницата.

blitz.bg

На 23 ноември 1942 г. германската подводница U-172 открива британския търговски съд Ben Lomond в Атлантическия океан почти на екватора (на около 400 км северно от Бразилия) и го торпилира. Корабът е въоръжен, но плава бавно без охрана от Кейптаун за Холандска Гвиана. Одисея в океана От всичките 55 членове на екипажа се спасяват само 11. Сред тях е и 24-годишният китайски моряк Лин Пен, който служил като втори стюард на Ben Lomond.

 Установявайки, че корабът потъва, Пен бързо надява спасителна жилетка и скача от борда преди котлите да се взривят. След като прекарва във водата два часа, той се натъква на стандартен квадратен 8-футов (2,5 м) спасителен плот и се качва на него. Той не подозира, че на това малко кътче ще прекара 133 дни. На плота намира няколко кутии с бисквити, 40 литра питейна вода, малко шоколад, захар, сигнални светлинни шашки, две димови шашки и електрическо фенерче. Отначало Пен се храни с продуктите на плота, но скоро му се налага да потърси и други източници за препитание.

 Той събира дъждовна вода, като използва чергилото на плота, заема се и с риболов. Тъй като не умее да плува добре, се привързва към плота с връв, вързана за китката си. Използва проводник от фенерчето за малка рибарска кукичка, конопените влакна заместват кордата на въдицата, а от изтръгнат гвоздей от плота той майстори кука за по-голяма риба. За нарязване на рибата използва самоделен нож, направен от ламаринена кутия на бисквитите. След това суши рибата на връв, опъната над чергилото.

 Веднъж силна буря връхлита плота и похабява всичките запаси от от риба и вода. Едва оживелият Пен смогва да улови птица и да се напие с кръвта й. Отначало води сметка на дните като завързва възли на връвчица, но след това решава, че това е безсмислено и започва да брои само месеците, ориентирайки се по пълнолунията. Спасение Районът на океана, където се намира Лин Пен, никак не е пуст. Няколко пъти го откриват. Отначало край него минава търговски кораб. После Пен твърди, че от борда го виждат, но не го качват, защото е китаец.

След това е забелязан от патрулна ескадрила самолети от ВМС на САЩ, откъдето му хвърлят спасителен буй, но скоро се разразява буря и го изгубват. Не веднъж вижда немски подводници. В края на март 1943 г. той открива, че вече е близо до суша, тъй като се изменя цветът на водата – това вече не е чистата океанска вода, в нея има примеси от вода от устието на Амазонка. На 5 април го откриват трима бразилски рибари, които след три дни го докарват в Белен. Към момента на откриването Лин Пен е загубил само 9 кг от теглото си и е способен да се придвижва самостоятелно. Той прекарва четири седмици в бразилска болница, след което британски консул го препраща във Великобритания през Майами и Ню Йорк.

След завършване на войната Лин Пен решава да емигрира в САЩ, но не влиза в квотата на китайските имигранти. Обаче благодарение на своята известност и на помощта на сенатора Уорън Магнусон, той все пак получава разрешение и през 1952 г. се сдобива с американско гражданство. Той продължава морската си служба, става шеф-стюард и излиза на пенсия през 1983 г. Рекорди Когато съобщават на Лин Пен, че никой преди него не оживял сам 133 дни на плот, той отвръща: „Надявам се, че на никой никога няма да се налага да подобрява този рекорд.” И макар по-късно 3 мексикански моряци да прекарват 10 месеца на неуправляем съд, по време на пребиваване на плот и в самота все още рекордът на Лин остава не подобрен. Британският крал Джордж VІ награждава Лин Пен с медал на Британската империя, а в ръководствата на Кралския флот по техника на оцеляване влизат препоръките на Лин.
Източник:blitz.bg

След края на Първата световна война в пределите на България върлуват разбойнически чети, съставени от закоравели престъпници, отличаващи се с изключителна жестокост. Голяма част от тях са били дезертьори от фронта, леви екстремисти и анархисти, проповядващи безвластие, както и типове с психически отклонения, за които насилието било начин на живот.

Изключително тежката следвоенна ситуация в България, изживяваща своята национална катастрофа, е причината за появата на тези бандитски формирования. Номер един от поставените извън законите в царството престъпници бил известният Васил Попов-Героя, следван от ловешкия главорез Дочо Узунов, а в четата им влизали още: Йордан Михайлов-Сърбина (един от най-жестоките серийни убийци в българската история), Тинко Симов, Вълчо Шанков, Илия Стоилов, Боян Георгиев, Тошо Севански, Михаил Коцев, както и любовницата на Дочо Узунов – Йонка Курделска (Палето), която ходела винаги облечена в мъжки дрехи. В този си състав разбойническата шайка грабела и убивала предимно на териториите на тогавашната Ловешка, Севлиевска, Троянска, Тетевенска и Луковитска околия.


През декември 1922 г. по време на управлението на Ал. Стамболийски е приет Закон за изтребление на разбойниците в Царство България. Десетки престъпници са избити и заловени, а други преминават границата със Сърбия, където тамошните военни и полицейски власти ги подпомагат и екипират за нови набези у нас. Кой е Васил Героя? Васил Стоянов Попов-Героя е роден на 4 август 1889 г. в село Микре, Ловешко. Произхожда от чиновническо семейство. Като гимназист в Ловеч бил един от най-силните по успех. Потърсен от властта през 1923 г. Васил Героя минава в нелегалност. На 12 юни 1924 г. той екзекутирал в град Плевен полицейския пристав Сербезов. С това жестоко убийство Героя се прочул като един от най-известните анархисти в района. Прозвището Героя според сподвижника му Георги Башикаров получил още като ученик в Ловешката гимназия от учителя по математика, след като единствен решил много трудна задача.


 Васил Попов и дружината му са участвали в избиването на военни – офицери и генерали, в Арабаконашкия проход при опита за покушение над цар Борис III, извършен на 14 април 1925 г. Освен Героя в групата анархокомунисти влизат Васил Икономов, Нешо Тумангелов, Антон Ганчев и Нешо Мандулов. Царят успява да се спаси, но загиват пътуващият с него ентомолог проф. Делчо Илчев и шофьорът на колата и главен ловджия Петър Котев. Героя участва и в най-кървавия атентат в нашата история – в църквата “Свети Крал” (дн. “Света Неделя”) в столицата през 1925 година. След тези кървави събития, разтърсили страната, групата му преминава първа в съседна Сърбия, откъдето след едногодишен престой се връща отново в България.


Ловешкият анархист е участвал и в убийството на околийския началник Тифчев през 1925 г.; в нападението и обира на Троянската поща по шосето Ловеч – Троян през юни 1926 г., когато били убити и тримата придружаващи пощата стражари; в нападението над село Голяма Желязна, когато били ограбени общината и държавният бирник, а секретар-бирникът бил убит; в убийството на полицейския пристав при Ловешкото околийско управление Петко Пешов; в убийството на Пенчо Илиев от село Шанкая на 3 август 1927 г.; в нападението и обира на пътниците по шосето Севлиево – Ловеч на 6 септември 1927 г.; в убийството на секретар-бирника на село Голяма Брестница; в обесването на говедаря от село Блъсничево (Луковитско); в убийството на Банко Киров на 19 септември 1927 г.; в отвличането и екзекутирането на радювенския кмет Петко Цанков на 21 септември 1927 г., измъчван жестоко, по чието тяло следователите открили 42 рани от нож.


Едно от убежищата на разбойническата чета през есента на 1927 г. е била Гознишката колиба, която се намирала на най-високия хълм вдясно на шосето между махалите Изворджика и Шанките (Ловчанско). Собственикът на колибата, Георги Ненов от село Гозница, бил стар приятел на един от бандитите – Дочо Узунов. В средата на ноември 1927 г. в махалите Изворджика, Шанките и в селата Радювене, Хлевене, Ябланица, Голец и Микре били настанени бойни ядра, всяка от които била съставена от шест младши стражари и един старши от резерва на полицейския ескадрон в София. Центърът на разузнаването се установил в град Ловеч. На 16 ноември 1927 г. следеният от полицейски агенти Георги Ненов тръгнал за Ловеч. Веднага била издадена заповед “да бъдат блокирани разбойниците в широк мащаб”.


Към Гознишката колиба потеглили стражари, военни части и доброволци от съседните села. Когато нахлули в колибата намерили само раницата и куртката на Васил Героя. Той и петимата му другари надушили опасността и се изнесли към Ябланица. Там груповият полицейски началник Иван Найденов, щом разбрал, че анархистите се навъртали около колибата на връх Голяма Берая над селото, решил да ги нападне. На 18 ноември 1927 г. повел две групи по десет доброволци, а стражарите оставил в селото за охрана на държавния бирник, който бил отседнал там. Първата група доброволци били пленени от разбойниците.


Те ги накарали да седнат покрай колибата и да запеят песни, сякаш нищо не са открили горе. Тази хитрост заблудила стражаря Иван Найденов, който прескочил плета и чак тогава видял цевите на пушките. Държали го на мушка. – Слагай оръжието! – извикали едновременно Васил Героя и Дочо Узунов. Иван Найденов вдигнал карабината си и куршумите им го покосили. – Да живее България! – успял да извика предсмъртно. От думите му четниците се втрещили. – Защо го убихте?! – обадил се един от селяните. – Добро момче беше… Бандитите нищо не отговорили. Взели си по навик всеки нещо за “муска” от убития и изчезнали с наведени глави. Почувствали се сразени от факта, че застреляният стражар в очите на селяните бил наистина герой, поразен от тях – хората извън закона. На 5 април 1928 г. Васил Стоянов Попов-Героя при нападение на банката в град Троян бил ранен и обграден от полицаи. За да не попадне жив в ръцете им, той се самоубил. По-късно при огледа на трупа в джоба му била намерена снимка на полицейския стражар Иван Найденов. На гърба й Васил Героя написал: “Умря сиромахът, геройски загина на връх Голяма Берая.” Според тогавашните полицейски експерти текстът на снимката не изяснявал нищо, но съдържал учудваща сантименталност, проявена от лице, убило по изключително жесток начин толкова невинни хора.
Източник: ТРУД

„Вижте бе, бомбенца сладки. Слушайте... За ваше добро ви го казвам - изтрийте от тъпите си глави думите „Мама" и „Гадже".  Ето ви правило първо: при команда „Падни за бой!" падаш. Правило второ ще го научите в движение. Движение, казах, да не виждам повдигнати вежди... Движение! Падни и пълзешком напред!"

Добре дошли от другата страна

„Ето това беше началото" - Асен присвива очи при спомена за Първия Ден Служба. За 9-те месеца казарма той е сменил няколко поделения, но принципът „тук никой няма права, но за всеки има правила" е прилаган навсякъде. Само конкретните правила и дисциплини са различни. Някои изискват да се свиеш на топка на пода и да поемаш с тяло ритници. Други - да изближеш тоалетната. След което, по желание, можеш дълго да повръщаш.
Асен казва за себе си, че се е отървал леко. Страхът - най-естественото чувство в армията, често го е карал да мисли, че няма да издържи. „Страхувах се не толкова, че ще ме убият, а че ще превъртя. И ще си тегля куршума". Не се стига до там, защото му чупят ръката. С чук. Изкарва остатъка от службата във Военна болница. Сега, противно на всяка логика, не мрази човека с чука. Нито двамата, погрижили се ръката му да е добре изпъната. „Всъщност те са моите спасители - усмихва се Асен на себе си. - Излязох от онова абсурдно място почти два месеца по-рано. Иначе не знам какво можеше да се случи."
Може би нещо подобно на онова, което се случи с редник Данаил Иванов преди месец и половина. Със сигурност знаете всички ужасяващи подробности - за съня в палатката, пияния сержант, камиона, гумата, която минава през главата на спящото 19-годишно момче, смъртта след 408 часа кома... И пропагандните лъжи в стил „състоянието на пациента се подобрява" (както ще обяснят по-късно лекарите: „Момчето практически нямаше мозък, просто чакахме силното му сърце да спре.")

Това, което евентуално не знаете обаче, е, че истината за случая с Данаил едва ли щеше да стане обществено достояние, ако не беше изпълнено едно условие. А именно - ако един войник от поделението нямаше мобилен телефон и не се беше обадил на майка си, а тя от своя страна не беше потърсила медиите. Тоест, ако въпросната слушалка липсваше, почти със сигурност щяхме да се разминем със заканите за внезапни проверки за алкохол в казармите, със заседанията в Генералния щаб, с ангажирането на президента и изобщо едва ли щяхме да станем свидетели на това как цялата държавна машина тежко-тежко се задвижва в посока на „затягане дисциплината в армията". Колкото и военният министър Николай Свинаров да се кълне, че „хората щяха да научат. Само че малко по-късно."

Мълчанието е злато
Ако все още мислите, че военните може би не биха скрили от обществото подобен случай, помислете още веднъж. Може да си препрочетете скорошното изявление на новия шеф на Генщаба ген. Никола Колев, а именно, че „информацията за смъртните случаи в Българската армия е поверителна и е такава не само у нас". Можете и да потърсите статистика за смъртността в МО и да ви я откажат. Да поговорите с войнишките майки. Или просто да се срещнете с лекар от Военна болница. Тези лекари определено имат какво да разкажат.
„При нас постоянно умират войници", казва д-р Х. Изрично е пожелал анонимност - „за да не си загубя работата". По думите му рядко в инцидентите липсва зла умисъл - като този с Данаил. Идвали предимно простреляни и пребити. В реанимацията още помнят Гошко от Строителни войски, който бил смазан от бой от сина на някакъв офицер: „Беше ритан в черния дроб. Единия ден беше контактен, даже поиска да извикаме жена му и да ги оставим сами. „Само за 5 минутки, а ние ще се завием под чаршафа" - така казваше. На следващия ден дробът му се спука и Гошко умря. Дойдоха много офицери, които ни „съветваха" да не говорим с никого за случилото се. Родителите на момчето уж искаха да се съдят, пък после се отказаха. Явно им бяха бутнали пари на ръка..." Д-р Х отпива кафе от бялата пластмасова чашка и добавя: „Та такива случаи колкото щеш".

В реанимацията на болницата идвали и много деца с опити за самоубийство. Някои от тях - заради системен психически и физически тормоз. Други - заради изнасилване... Не били рядкост и войниците със свръхдоза, главно хероин. В поделенията обаче имало широко потребление и на LSD и морфин. По-рядко, заради недотам достъпната цена, се правели поръчки на кока.
Според д-р Х от това колко войници са починали в болницата, било абсурдно да се правят заключения за смъртността в армията. „Първо - защото ние сме в София и при нас идват хора предимно от региона, второ, защото някои не доживяват да стигнат до болнично легло." И е прав.

Същевременно обаче прословутият доклад на Министерството на отбраната за инцидентите в армията, от който евентуално би станало ясно колко са смъртните случаи в родната казарма, все още не е публикуван, въпреки пламенните уверения на министър Свинаров, че „документът не е секретен".
След като изпива кафето си, д-р Х решава, че е много важно да поговорим с негови колеги от „долните етажи" (предимно травматолози и хирурзи). Те не успяват да ни изненадат, въпреки детайлното описване на определени тежки травми. Очаквали сме да чуем именно това - как пострадали постъпват ежедневно, и как рядко се касае за „нещастен случай". Досетихте се. В повечето случаи причината е побой от стари или кадрови войници.

Хроника на един съсипан живот
„Положи врат!". Антон, сега на 24, често чувал тази команда от началството си в казармата в Ямбол. Следвал силен удар с юмрук по тила, от който винаги му причернявало. Сега първото нещо, което забелязваш у Антон, е вдлъбнатината в черепа. И белегът от операцията - започва от дясното слепоочие и се губи в косата. Чак след това забелязваш други, „тривиални" неща от външния му вид. Например, че очите му са зелени.
Срещаме се в „Хепи", в центъра на Русе. Антон е дошъл с майка си и сестра си. От една страна - за морална подкрепа. От друга - просто болестта му изисква придружител.
„Бях в школа за радиотелеграфисти, но не се справях добре, защото нямах никакъв опит за разлика от другите момчета. Научих морзовата азбука за 10 дни, но приемах едва по 25 букви в минута... Това изнервяше сержантите и те ми измисляха най-разнообразни наказания. С часове да държа в ръце шкафче, пълно с книги. Да дежуря пред апарата по 24 часа... Стигна се дотам, че веднъж след команда „Падни за двайсет!" започнаха зверски да ме ритат - по главата, стомаха и врата. След това ме заплашиха, че ако не си мълча, едва ли ще остана жив..." И Антон не казва на никого. Нито на роднините си. Нито на лекарите, при които започва да ходи заради зачестилото причерняване. Известно време дори изкарва в болница. „И помня, че както си лежа, чувам морзовата азбука. Събуждам се и виждам, че на перваза на прозореца ми са кацнали две гълъбчета и гукат".

След няколко месеца по време на наряд Антон получава първия в живота си епилептичен припадък. Тежък, с гърчове на четирите крайника и пяна на устата. В сливенската Военна болница са категорични, че пристъпът е вследствие на травма на главата. Припадъците продължават. По настояване на майка му Антон е изпратен във Военна болница - София. За да бъде уточнена диагнозата му обаче, трябвало да се направи компютърна томография, но точно по това време скенерът бил „счупен". Шефът на катедра „Неврология" доц. Борислав Герасимов (по-късно скандално уволнен заради искане на подкуп от пациент) настоява Антон да се върне в поделението и да се уволни, след което отново да постъпи за лечение.
По това време 19-годишният Антон не знае правата си. От софийската Военна болница го изписват с диагноза съмнение за епилепсия. Което обаче не го прави болен от епилепсия. И така - на 10 януари 1998 г. Антон е уволнен поради изтичане на срока, а не поради болест, въпреки че всички епикризи доказват, че е заболял в казармата. Така той губи полагаемите му се обезщетения. Оттогава Антон се бори да ги получи по съдебен път (писал е дори до Страсбург). Напразно. По закон обезщетенията, които се полагат в неговия случай (30 минимални работни заплати на кадрови военнослужещ, или около 7000 лева), могат да се получат в петгодишен срок от датата на заболяването. До изтичането на петата година остават малко повече от 4 месеца.

Междувременно през 2001 г. припадъците на Антон зачестяват. Откриват му мозъчен едем, който спешно трябва да се оперира. По това време пристъпите са по 13 на месец. След операцията почти спират.
„От март насам съм имал три припадъка. Последният беше на 19 май. И повече няма да имам." - Антон изрича това с такава решителност, че настръхваш.
„Чувстваш ли се ограбен?" - въпросът се изплъзва от само себе си.
„Те ми взеха здравето, откраднаха ми всичко най-хубаво. На 24 съм, а избягвам да имам сериозна връзка. Притеснявам се, че ще получа припадък пред момичето. И да ти кажа - минавали са ми през главата мисли за отмъщение, ама няма смисъл. Всъщност не искам нищо освен тези, които ми причиниха това, да се мъчат ей така, както аз се мъча. Да ходят по доктори, да се записват в бюрото по труда. Да падат по светофари, по улици, да се гърчат..."
„Влюбен ли си?"
„О, да. От доста време. Но тя си има приятел. Дали знае? Мисля, че подозира. Но не знам кога ще събера смелост да й го кажа."
В малката портиерска стаичка - работното място на Антон, има един-единствен плакат - на „Фиат Стило". „Автомобилите са част от мен, те са моята страст, а сега не трябва да карам кола", усмихва се горчиво той. После обаче бърза да сподели радостната вест - успял е да подпише двугодишен трудов договор със сегашните си работодатели. От които получава точно 80 лева на месец.

Черната кутия
„Армията е като черна кутия с две дупки - от едната вкарваш пари, от другата получаваш национална сигурност. Какво става вътре в кутията, не е работа на обществото." Това си становище защитаваше в частен разговор наскоро един офицер. Според въпросното лице с идеята на „черната кутия" едва ли не се изчерпвала философията на военните по въпроса за отношенията армия - всичко останало. За отношенията вътре в армията обаче съществували много неписани правила. Като например това, че пострадалият е виновен до доказване на противното. Противното обаче рядко се доказвало.
Най-отгоре в чекмеджето на бюрото си Пенка Драганова държи измачкана носна кърпичка. Посяга за нея в момента, в който чува първия въпрос: „Как се казваше той?" Извинява се. После заплаква.


Казвал се Христо. Служил в Телиш, Плевенско. Мечтата му била, след като излезе от казармата, да следва медицина. Така и не излиза. Преди 16 години Христо е намерен мъртъв, метнат върху електрическото табло в поделението си. Смърт от високо напрежение. Или поне така казали на Пенка командирите. Тя обаче и досега отказва да повярва.
„Аз все още не знам каква е истината за смъртта му - Пенка трудно овладява гласа си. - Така и не можаха да ми дадат обяснение какво е правил при това табло на обед, когато всички войници са били в столовата. Искаха да инсценират, че е заради някакви покрити с вар чехли, захвърлени зад таблото - заради тях се бил надвесил и се бил допрял... Глупости. Той нямаше следа отпред да се е допирал. На гърба обаче имаше дупка и две черни ленти."
По онова време Пенка няма право дори на граждански иск. Делото за смъртта на Христо се води от Военна прокуратура, но приключва със становище „Електроакуцио при неизяснени обстоятелства". „Думите на съдията бяха: „Ние търсим истината, но истината е в гроба." И вече 16 години аз живея с тази болка, че не знам истината - кърпичката на Пенка е вече съвършено мокра. - Повечето от случаите са такива, трагични. И при почти всички не се знае какво точно е станало. Има труп, виновни обаче няма. Цялата вина остава в мъртвия." Има ли подозрения? „Имам. Мисля, че синът ми е бил убит и е метнат на това електрическо табло. Но от кого - не знам."

Пенка Драганова членува в Комитета на войнишките майки. Както и други 130 родители, изгубили синовете си в казармата. Пенка е категорична, че смъртните случаи в армията се прикриват - делата се решавали или като самоубийство, или като смърт при неизяснени обстоятелства. Важно е да се отбележи, че в първия случай държавата не дължи обезщетение на близките на загиналия. Дори и да ти се полага обезщетение обаче, невинаги го получаваш - често изниквали „малки спънки". Някои родители пък не получават дължимата им наследствена пенсия, тъй като вземат тавана, определен за пенсиите им за прослужено време. Въпреки че според Кодекса за обществено осигуряване двете пенсии трябва да се получават в пълен размер.

Пенка плаче всеки ден. „Не само за Христо, аз плача за всички случаи. - Кима за довиждане и се обляга на касата на вратата. - Не може една майка да не плаче". Молим я за среща на следващия ден, за да ни донесе снимки. Следва най-обвинителният поглед на света и едвам промълвеното: „Аз ги нося със себе си." В следващите няколко минути на бюрото вече са подредени десетина черно-бели фотографии. Просто няма място за останалите. „Ето го тук, последния му ден преди казармата. Ето го като дете. Тук пък е още по-малък. Тук е на море - последното лято. Тук е с приятелката му. Това е на покрива на къщата ни, той имаше слабост към отглеждането на гълъби. Тук е като ученик. Това е погребението. Ето и паметника му..." Пенка се извинява за това, че някои от снимките са измачкани. Разбираемо е. Те „живеят" в кафявата й кожена чанта вече 16 години.

Питам кой го уби и защо?
Действително най-големият процент пострадали в казармата са новобранци. Истината обаче е, че случаите с инвалидизирали се или починали кадрови военнослужещи са не по-малко трагични. През 2000 г. офицер и войник бяха разкъсани от мина в Старозагорската бригада. Пак там, но година по-късно имитационен фугас се възпламени и обгори командира на разузнавателната рота майор Иван Иванов. През май 1998 г. пък старшините Николай Василев и Росен Стоянов загинаха при скок с парашут край София.
Срещаме се с Веселка Стоянова - майката на Росен, в къщата й в Казичене. Тя категорично отказва да бъде снимана - вече няколко пъти след изявления в медиите е получавала телефонни заплахи - „със смърт ме плашат". Все пак е склонна да говори. Ето историята накратко: старшина Росен Стоянов е инструктор-парашутист към военното поделение във Враждебна. Вече е навършил 30 и е решил да се откаже - дори учи английски, за да може да стане стюард. На 27 май 1998 г. се качва в хеликоптера, за да изпълни обичайно учение. Малко преди скока разбира, че всъщност ще участва в снимането на клип за Нова телевизия. От земята подават заповед към пилота да засили и да завие. В същия момент обаче спускачът, който няма радиостанция и не разбира за маневрата, нарежда на момчетата да скачат. При скока и двамата се удрят в корпуса на машината, губят съзнание и не отварят парашутите си.

Родителите разбират за трагедията 5 часа по-късно от радио „Хоризонт". Обяснението е „превишена скорост на хеликоптера от страна на пилота". Самият пилот обаче още на втората седмица след инцидента заминава за Малта. „Наказанието за двата трупа беше мъмрене на прекия началник", казва Веселка. Делото, което се води по случая, в един момент е прекратено. Родителите обжалват. Те все още не са получили обезщетение за смъртта на сина си, тъй като МВР и МО си прехвърлят топката кой трябва да го плати. „Питам кой го уби и защо! - Веселка, като повечето майки в нейното положение, отказва да се примири с мисълта, че смъртта на сина й е в резултат на нещастен случай. - Не могат да намерят виновните, защото не искат да ги намерят. Това е истината."

Въпросите
„Трябва ли да поддържаме армия, ако на практика тя не е нищо друго освен фабрика за инвалиди?". Според Любо, когото намираме в онлайн-форума „Военни" в Dir.bg, това е основният въпрос, на който трябва да се отговори. Самият Любо се е уволнил съвсем скоро - през март. Първата му задача след стъпването в поделението била да научи правилните отговори на един своеобразен диалог. А именно:

Стария: Редникът?
Новобранецът: Р-к Бомбаров.
С: Зодия?
Н: Камила.
С: Каква камила?
Н: Бясна.
С: Газ?
Н: Уволнение за вас, к*р за нас.
Гаврата, представяна като част от посвещаването в казармената субкултура, продължава в този дух още доста време. Въпросите винаги са едни и същи, отговорите - също. Ако новобранецът не отговори „правилно", се наказва от стария, най-често с „ЕДНО - клякаш, ДВЕ - ставаш." Наказанието може и да е по сурово - например бой, ако старият е в настроение. „А иначе между бомбе, камила и камила бясна няма разлика - обяснява Любо, - и трите означават новобранец." Самият Любо счита времето си в казармата за тотално изгубено. „Уж трябваше да ни преподават военна и специална подготовка, но офицерите ги мързеше и занятия не се провеждаха. Вместо това винаги имаше нужда от хора да свършат някоя работа." Преди да влезе в стройните редици на армията, Любо вземал чисто по 400 лв. на месец. Сега, два месеца след уволнението, още не може финансово да стъпи на крака.

Според Любо в армията се водят няколко войни - „нови - стари", „кадрови - наборни" и „висши военни - подчинени". А на този етап прословутата Реформа служела като масло в огъня - несигурните за постовете си кадри изливали „демотивацията" върху главите на тези под тях, последните си го изкарвали на по-низшестоящите и така - докато се стигне до новобранците.

Всъщност въпросът с огромния брой инциденти в армията е част от един по-голям проблем - а именно, че тя не е ефективна. Срещали ли сте човек, който през време на службата си да е стрелял повече от три пъти? Положителният отговор би бил изненадващ. Според един познат военните всъщност са абсолютни пацифисти - в казармата просто не те учат да се биеш. В пацифизма, разбира се, няма нищо лошо, но въпросът е защо държавата трябва да плаща за това. Кому е нужно да се изливат милиони, за да може хиляди редници да се обучават как да си оправят леглото, да ядат много бързо, да си зашиват якичките, да проверяват дали имат носна кърпичка и огледалце, да лазят по поляните, да падат за двайсет, да подстригват тревата с бръснарски ножчета, да крещят „Тъй вярно", да правят сапунка и оборка, да дават наряд. Защо трябва да плащаме, за да може комплексари да прилагат криворазбраната си дисциплина, която от време на време да дава „засечки" - поредния случай на военноинвалид от мирно време. Защото отиването в казармата е една инициация, при която момчето се превръща в мъж? Ама, разбира се, как. Железен аргумент в полза на Голямото Губене на Време.

Възможните отговори
Какъв е изходът от ситуацията? Голяма част от хората ще ви отговорят, без да се замислят - професионална армия в близките няколко години. Оказва се обаче, че не е толкова лесно. Както обясняват експертите от отдел „Планиране на отбраната" към МО: ускоряването ще ни струва скъпо, а пари все още не са предвидени. Едва сега започват да се разработват програми за социалното адаптиране на уволнилите се професионални войници. Едва сега започва да се мисли за мотивацията на младите да изберат именно този път, както и за това как точно ще попълваме армията до военновременния й състав, след като отпада принципът на мобилизацията.

Други биха ви посъветвали „да изчакаме реформата да си свърши работата". Само че към момента, ако изобщо може да се говори за наличието на Реформа, то я усещат единствено военните, които биват съкращавани и по този начин - поставяни в унизителното положение да си търсят каквато и да било работа. Освен това не трябва да забравяме, че Данаил умря именно по време на Реформата. Както и още поне няколко момчета, за които просто не знаем.

Едно от най-смислените неща, изречени пред касетофона на „ТЕМА" през изминалата седмица, беше за обръщане посоката на Реформата. Отвътре навън. Мнението принадлежи на човек от МО, който пожела да остане анонимен. Според него трябва да се започне със смяна на морално остарелия Устав, с изчистване на алкохола и дрогата от поделенията, с уволнения на „демотивираните", със свеждане до минимум на несвойствените за един войник дейности (изброени по-горе). Едновременно с това във всяко едно поделение трябвало да бъдат назначени хора, които да следят за спазването на новите правила. Най-важното обаче било да се задвижат зациклилите дела и поне за част от инвалидизациите и смъртните случаи да бъдат намерени виновните. И да бъдат осъдени. Само така толкова характерното за военните чувство за безнаказаност щяло да се изпари. И така до 2010 г., когато бил реалният срок за професионализацията на армията ни. Дотогава, разбира се, можело да бъдат свършени още няколко неща. Като например толкова обсъжданото въвеждане на образователен ценз за постъпване в казармата - а именно задължително завършен 8-и клас. И (защо не) откупуването на военната служба. От което, както излиза, ще спечелят всички.

Теми като тази те карат да препрочетеш „Параграф 22", да прехвърлиш „Голите и мъртвите" и „Съдби, по-лоши от смъртта" и каквото още тематично имаш в библиотеката. От всички тях в главата ти остава един цитат от „Време да живееш и време да умреш" на Ремарк:
„Върна се обратно и излезе навън. От двете страни на входната врата бяха поставени две паметни плочи за убити във войната. Плочата от дясната страна му бе позната - възпоменание за убитите през Първата световна война... Плочата от лявата страна беше нова. Гребер не я знаеше. Тя беше за убитите през тази война. Прочете имената. Много. Но плочата беше голяма и имаше място за още."

ЧЕРНА ХРОНИКА:

Случаите, придобили гласност

През 1992 г. редник Цветан Булиев беше надут от стари войници с компресор. Десет години по-късно Цветан продължава да прекарва повечето време в болничното легло. На 28 години той тежи 50 килограма. Оплаква се, че постоянно сънува кошмари.

***

Преди 7 години 14 войничета изгоряха в газка край столичния жк „Люлин". През 1999 г. делото за смъртта им беше включено в списъка със 70 мегадела с обществена значимост. Въпреки това то още не е приключило.

***

През август 2000 г. 19-годишният Орхан Н. от поделение в Момчилград беше прострелян, докато бил на пост и загина. Една от версиите за смъртта му беше, че е застрелян от съседен пост.

***

На 21 ноември 2000 г. редник Димитър Димитров от Втора лекопехотна бригада в Стара Загора издъхна, след като беше накаран дълго време да тича с противогаз.

***

През април тази година Сливенският военен съд постанови условна присъда от 7 месеца затвор за майор Светлан Баджев от Бургас. Той бе обвинен, че е блудствал с редник Гюрай Мустафа от сливенското село Желязково. Войникът изпаднал в депресия и на няколко пъти опитвал да се самоубие.

***

В нощта на 1 срещу 2 юли 2002 г. редник Данаил Иванов беше прегазен от пияния сержант Ангел Ангелов, минал с камиона си през палатка с петима спящи войници. Момчето издъхна след 408 часа кома. Няколко души бяха уволнени.Вижте още:От очите ми потичат сълзи, когато се сетя какво ми се случи в казармата на Трифон Зарезан

Източник:temanews.com

Първата българска експедиция със сал е през 1965 г., разказа историкът. „Бабуш”, както е наречено плавателното средство, е бил конструкция, направена с предимно подръчни материали. Екипажът от четирима ентусиасти, сред които и една жена, е плавал от Видин до Тулча. Един от най-любопитните експерименти при родните мореплаватели е катамаранът „Хеброс”.


Експедицията е направена през 1974 г. За изработването на катамарана са използвани части от военен самолет. Идеята за „Хеброс” е на пловдивчанина д-р Гарабед Томасян, посочва Роков. По думите му лекарят и колегите му успяват да се сдобият с бракуван изтребител МИГ-17. Те ползват резервоарите на самолета за поплавъци на катамарана си, върху тях слагат няколко дъски, опъват едно платно и се понасят от Русе през Констанца към Варна.

След пътешествието самите мореплаватели отчитат, че резервоарите на изтребителя не са най-добрия вариант за направата на сал, смее се Роков. По думите му изводът на българските смелчаци е, че с резервоари на самолет може да се плава, но само в тихи води, не и в морето. Поради тази причина година по-късно д-р Томасян прави нов катамаран, който отново носи името „Хеброс”, но вече е с доста по-различна конструкция.

Маршрутът тогава е и по-голям - от Русе, през Сулина, Одеса, Севастопол и Новоросийск, та до Варна.

Сред интересните постижения на българските мореплаватели е и славянската лодка „Перун”, допълва Роков. По думите му с нея са направени три плавания в периода 1987-1989 г. под ръководството на д-р Томасян. Първото е от Киев до Варна по река Днепър и Черно море. Маршрутът е подбран според стари сведения от византийски летописци за движението на търговците от Киев.

Второто плаване на родните ентусиасти е по линията Будапеща - Видин и цели да провери достоверността на историческите сведения за походите на хан Омуртаг срещу франките. Третото плаване на „Перун” е през Егейско море от Солун до Атина, като идеята е била да се разбере повече за майсторството на славяните да плават по море.

„Перун” е направена във варненското село Казашко от баща и син потомствени корабостроители, разказва Роков. По думите му местните майстори и сега са готови да направят такъв плавателен съд, стига да се намерят пари и мераклии да плават. Самата лодка „Перун” за съжаление вече я няма, казва Роков. Тя не е опазена дори като музеен експонат и от нея са останали само няколко елемента.

Български последователи на великите мореплаватели успяват да преодолеят разстоянието от София до Бургас по вода

Сред последователите на Ален Бомбар у нас Роков откроява експедицията на трима варненци, направена през 1968 г. Тогава учител, лекар и журналист се качват на лодка-сеферка, носеща името „Дръзки”, и потеглят към река Ропотамо. По подобие на своя вдъхновител, който е пресякъл Атлантическия океан без храна и вода, те също не вземат никакви запаси. Разликата с пътешествието на Бомбар е, че българите гребат през цялото време. Стигат до реката и се връщат в родния си град за 10 дни. През това време карат на риба и дъждовна вода.

Български последователи на великите мореплаватели успяват да преодолеят и разстоянието от София до Бургас по вода, разказва още Роков. Любопитното пътуване е реализирано от 10 ентусиасти от софийския клуб „Ескус” през 1984 г. Ръководител на експедицията е Кеворк Месроб. Мореплавателите се натоварват на десантна надуваема лодка и от София по река Искър стигат до Дунав. Следват Силистра, Тулча, Констанца, Варна. Така за около 20 дни пътешествениците пристигат живи и здрави в Бургас.

Интересен факт е, че повечето от българските мореплаватели са от вътрешността на страната, посочва Роков. Според него никой не може да обясни защо хората, живеещи до морето, не са предприемали подобни експедиции. Той уточнява, че вече работи върху изпълнението на серия научни публикации, които да изкарат на светло мореплавателите и техните постижения. И междувременно не губи вяра в романтичността и „щуротията” на съвременниците си, тъй като съвсем наскоро негов приятел се е завърнал във Варна, след като преплавал надлъж река Камчия със сал от пластмасови бутилки.

Източник: БТА

Преди сякаш хиляди години нямаше мобилни телефони и, за да се обадиш на някой трябваше да използваме само уличните телефони.

Тя бяха навсякъде и работеха почти без грешка. Е, понякога не те свързваха, с когото се надяваш, но в това им беше чарът.

Знаете ли, че по онова време монетите от 2 стотинки и 2 копейки бяха с еднаква тежест, предназначени за уличните телефони както в България, така и в СССР.

Морска гара Варна е част от пристанищния комплекс във Варна.
Намира се на улица „Вълноломна“ 1, в непосредствена близост до входа на старата част на пристанището – Варна-изток. Пристанището от изток се защитава от вълнолом, от вътрешната страна на който е разположена именно Морската гара. В окончателния си вид тя е построена през 1968 г. Сградата е на 3 етажа, има ресторант, безмитни магазини и офиси. На третия етаж се намира  панорамна тераса, от която се разкрива   гледка към пристанищния комплекс.
В района на Морската гара е и пристанът и на баркентината „Калиакра“, която е спечелила много регати.


Посрещане на нашите войници във
Вардарска Македония през 40-те години
Касапницата е ужасна: телата на мъчениците са разкъсани, отрязват половите им органи

Кървавата драма се разиграва на 11 август през далечната 1943 г. Върви Втората световна война - по споразумение с германците наши войски са влези в територията на части от Сърбия, българска е и администрацията във Вардарска Македония и други райони. Подофицер Тихомир Апостолов – 23-годишен от с. Филиповци, Трънско, ефрейтор Димитър Млачев – 22-годишен, от Щип, редник Петко Колясов – 37-годишен от София, и редник Гроздан Янев – 34-годишен от с. Сгледници, Софийско, се прибират след домашен отпуск в гарнизона на тяхната рота в град Иваница, Сърбия.
На гара Поженица трябвало да дойде камионетка, която да ги откара при другарите им. Към 10 ч.

покрай жп спирката минал сръбски автобус,

който също отивал за Иваница. Българските войници решили да се качат в него, а ако срещнат камионетката да се прехвърлят на нея. В автобуса разговаряли не само помежду си, но и с пътниците. Когато возилото приближава завоя преди с. Миличево, от царевицата покрай пътя изкачат няколко мъже с пушки и заставят шофьора да спре. Тези мъже не са кои да е. Брадясали и мръсни те били част от кръвожадната банда на Милутин Янкович, известна с големите си обири, саботажи и зверски убийства в цяла Сърбия.

Главатарят на бандитите

Янкович тутакси забелязал, че в автобуса има и български войници и веднага решил да им отмъсти загдето са му попречили да извърши обир в град Арилие.
Бандитът изгледал злобно нашите момчета и заканително извикал:
- Одма сиджете доле, бугари!
Няколко пътнички, които разбрали какви са намеренията на бандитите, тъй като знаели за тяхната кръвожадност, замолили Янкович да остави на мира нашите войници. Но главорезът и дума не искал да чуе. Българите били свалени от автобуса и бандитите веднага ги обсипали с най-гнусни ругатни и псувни. Четиримата усетили, че към тях много бързо се приближава смъртта! Не им оставало нищо друго, освен да дадат на сръбските бандити един добър урок как умира българският войник. Да им покажат, че са готови да предпочитат геройската гибел, отколкото смъртта на страхливци. Подофицер Тихомир Апостолов

извадил войнишкия си нож

(понеже били в домашен отпуск нашите воини нямали друго оръжие) и се впуснал като хала срещу сърбите. Другарите му веднага го последвали. Стреснати от неочакваната съпротива, в първия момент бандитите се дръпнали назад, но после зверски се нахвърлили върху българите. Преплели се ножове, кръв започнала да хвърчи на всички страни. Схватката била кратка – нашите не могли да устоят на многочисления враг.
Бандитите повалили войниците на земята, съблекли им дрехите, събули им ботушите и ги оставили съвършено голи. Побеснял от злоба и жаден за кръв, Янкович заповядал на своите да нанесат жесток побой на българите.

Сръбските садисти това и чакали.

Обърнали нашите по очи, стъпвали върху ръцете им, скачали върху краката и телата им, ритали главите им. Българите премирали от страшните болки, но не издали никакъв глас. Това още повече вбесило бандитите. Янкович им заповядал да обърнат нашите по гръб. Един от сърбите измъкнал дълго шило и започнал да избожда с него очите на българите. Черна кръв потекла по лицата на войниците-мъченици. Озверял до неузнаваемост, бандитът се опитвал през бузите да разкъса езиците на нашите момчета – никога повече българска реч да не говорят.

Но и това не задоволило бандитите.

Те извадили ножове и започнали да ги въртят в орбитите на ослепелите войници. След като изстъргали до череп очите, ножовете се насочили към гърдите на войниците. Колкото раните ставали по-големи, колкото кръвта бликала по-силно, толкова задоволството и опиянението на озверелите бандити били по-силни. Зверството на сърбите продължило с дране на кожите, с рязане на цели късове месо, с откъсване на половите им органи, които натикали в устите им.
Накрая шефът на бандата Милотин Янкович се „смилил” над „брачата бугари” и за да не се „мъчат” повече им прерязал гърлата като на агнета...

Д-р Боян ЗАХОВ Наборе.бг

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив