Шумен (Коларовград в периода 1950 – 1965 г.) е град в Североизточна България.Градът е десети по големина в страната.


Шумен е разположен в Шуменското поле, което е отворено към югоизток и постепенно намалява своята височина; западните части на града лежат на около 280 – 300 м над морското ниво, а крайните източни – на 180 – 200 м. Градът се намира в подножието на Шуменското плато, което притежава изключително разнообразна природа. Неговото било се извисява на 500 м надморска височина. Превишението му по отношение на града е около 250 – 300 м. През Шумен минава малката река Поройна. На 3 км западно от съвременния град, върху дял от Шуменското плато, се намира местността Хисарлъка (или Стария град), заобиколена от стръмни долове, в които протичат целогодишно поточета.

Поморие е разположен върху едноименен тесен, скалист полуостров, вдаден 3,5 km навътре в Черно море, на северозападния бряг на Бургаския залив. От юг, изток и североизток градът е заобиколен от морето, от север – от Поморийското езеро, като само от запад-северозапад, чрез тесен провлак, заливан твърде често от морето, се свързва с Поморийското поле, което е част от Бургаската низина.







Градът е основан с името Анхиало в края на V в.пр.Хр. Голяма част от жителите му били траки. От самото си основаване чак до началото на миналия век той е от най-важните черноморски градове по българските земи.

Особено голям разцвет достига по време на римското владичество. В древния Анхиало (Поморие) християнството прониква още в края на I век. Според Преданието св. апостол Андрей на път за Киев минава през черноморския град, тогава голям административен и пристанищен център в границите на Римската империя. По времето на император Диоклециан (284 – 305) от Фригия на Балканския полуостров идва света Севастиана, която проповядва в Анхиало и околните градове. По това време Анхиало вече е църковен център и въпреки гоненията, още от III-IV век има сведения за епископи на града.

Тогава градът става епископски център и сече собствени монети. От това време (III-IV в. сл. Хр.) е тракийската куполна гробница – хероон, открита в покрайнините на днешно Поморие.

Преди 80 години Бургас, е в разгара на местни избори и очаквано това е водещата тема. Но в колонка от първа страница на вестник  „Бургазки Фаръ“ има ужасяваща вест.

29-годишна бургазлийка е убила любовника си по изключително мъчителен начин, заляла го е със сярна киселина, а той е издъхнал в мъките си. Убийцата Грета Димова е осъдена на 6 години затвор. Мотивите й не стават известни. Дали умъртвеният Михран не е искал да напусне жена си и да се ожени за нея, или е имало нещо друго - историята ще запази в тайна.

„29-годишната Грета Крумова Димова от Бургас издебва любовника й Михран Саркис Асланян да заспи и го залива със сярна киселина в лицето, вследствие на което той е починал. Вчера сутринта в едно от отделенията на Областния съд е разгледано делото срещу убийцата и тя е осъдена на 6 години строг тъмничен затвор. Адвокатът на Димова – Т.Конушлиев заяви, че ще обжалва присъдата“, пише „Бургазки Фаръ“.

Най-интересният материал от 2 март 1967 година в официоза "Черноморски фронт" е отчетът на зам.-окръжния прокурор Стойко Белчев.

Той дава пълни данни за инцидентите по пътищата, отчитайки сериозен ръст на катастрофите. Това се дължи на 25 % увеличение на броя на автомобилите и мотопедите, уточнява Стойко Белчев. През предходната година – 1966 година в региона са станали 754 катастрофи, 43 % от тях са в населени места.

„Нанесени са щети на народното стопанство в размер на 50 296 лева, без да се смятат повредите на автомобилите и средствата за лечение на пострадалите. Най-голямото увеличение на транспортните инциденти е станало на  главните магистрали – Бургас-София, Бургас-Варна, Бургас-Приморско“, пише зам.-окръжният прокурор в народният трибюн.

Автор: Иван КОЛЕВ Източник:flagman.bg

През 1937 година кметът инж.Атанас Сиреков подема важната задача за благоустройството на пространството от Офицерския дансинг до Пристанището
Да се премахне жп линията, свързваща Солниците с Пристанището от бургаския плаж, за да стане Бургас не само морски, но и курортен град. Това е темата, която е вълнувала бургазлии през март 1937 година.

В регионалния печат се появяват мнения на общественици и граждани, които призовават общината да разшири плажната ивица – около току-що изградения Мост и градските бани. До онзи момент линията на брега е била много крива, а освен това е имало и свлачище. Мястото за плажуване е било една няколко метра – прекалено тясно и некомфортно.

„В периода на управление на тогавашния кмет Атанас Сиреков, е изпъната плажната линия – от Казиното до днешната сграда на хотел „Приморец“. Тогава се правят и буните, които имат за цел да задържат пясъка и увеличат плажа. Премахната е и теснолинейката, която е минавала от Солниците, успоредно по целия плаж до Пристанището. Тя е била изградена по възможно най-краткия и лесен маршрут и е функционирала в този вид близо 30 години“, разказа за Флагман.бг бургаският краевед Митко Иванов.

В интервю на кмета Атанас Сиреков от март 1937 година той уточнява, че при последното си посещение в София е уредил финансиране за преместване на жп линията. Кметът отбелязва, че този район ще се развие, защото там ще се направи Морско казино, а освен това в Приморската градина ще се постави феерично осветление. Ще се постави и паваж на ул.“Богориди“ чак до Морската градина, хвали се кметът пред „Бургазки Фъръ“.

През 1937 година е извършено насипването на голяма част от пристанищната зона, която е изградена като такава. Бургас има модерен порт от началото на века, но реалното разширение в посока към днешната сграда на митницата започва през 30-те години.

Заради това и гражданин, подписан само с инициали в колонка на „Бургазки фаръ“ предлага незапълнената част от пристанището от митницата до бараките на рибната борса да се запълни с пясъка от Приморския парк – този, който всяка година се свлича към морето и прави бургаския плаж непривлекателен. Освен това да се изведе каналът за отпадните води към друго място, за да може Бургас да се превърне от морски град в курортен.

Автор: Иван КОЛЕВ Източник:flagman.bg

Стара Загора е един от най-красивите градове в България. Вижте в  10 уникални снимки ,как е изглеждал града през 70-те,80-те и 90-те години:


Един от бързо развиващите се градове по времето на социализма. Тогава се оформят големите промишлени квартали около гарата на север и изток от града. През 1946
 година населението на града е 38 325 души,като през 1968 г Стара Загора вече достига 100 000 души и се нарежда между най-големите български градове - стохилядниците.
 Към края на 80-те населението му е над 150 000 души.


 От тежката промишленост се развива машиностроенето и химическата промишленост, а от леката промишленост – производството на макарони, масло, консерви и др. Има месокомбинат и птицекланница (по него време една от най-големите в Европа)
 С построяването на Мини Марица-Изток окръга се превръща в център на енергийната промишленост в НРБ. В Стара Загора се намира най-голямата пивоварна в България — „3агорка“.




В средата на 70-те години с построяването на ДЗУ градът става и голям център на електронната промишленост. Структуроопределящи предприятия за икономиката на града са: Завода за бутилиращи линии, завод "Светлина" - за осветителни тела, ковашко-пресов завод, завод за манипулатори и роботи, чугунолеярен завод, завод за дезинтегратори и др.



Вижте още:Новогодишното влакче по бул. „Георги Димитров“ в Стара Загора

Стара Загора разполага с няколко парка, като най-известния от тях е Аязмото (Ленин).Почетни граждани на града са Леонид Брежнев, Валентина Терешкова, Веселин Ханчев и мн други. Над града се намира Мемориалът „Бранителите на Стара Загора“ с каменното Самарско знаме и неговите бранители. Градът е важен шосеен и жп възел, както е и известен културно-образователен център с опера и театър.

Оказва се, че старата столица е първият български град, който в границите на третата българска държава определя свой празничен ден.

Празникът на Велико Търново се свързва с победата на цар Иван Асен ІІ над епирския деспот Теодор Комнин в битката при Клокотница на 22 март (9 март ст. ст.)  1230 г., както и с деня на Св. Четиридесет мъченици. Първите сведения за честването на 22 март като празник на Велико Търново се срещат още през 1879 г.

Тогава се провежда празник на търновското гражданство в храма “Св. Четиридесет мъченици”, състоял се на 9 март (ст.ст.). На отслужената литургия присъстват императорският комисар княз Дондуков-Корсаков, войската, висши чиновници и духовници, народни представители от провеждащото се по това време в града Учредително събрание, много граждани.

За първи път след петвековното робство не само търновци, но и цялото народно представителство, засвидетелстват почит към миналото. Оттогава до 1944 г. денят на Светите четиридесет мъченици ежегодно се празнува като ден на Търново и празник на Търновския гарнизон.

След 9 септември 1944 г. празникът не се чества. За възстановяването му определена заслуга имат будните жители на квартал “Асенов”, които през 1970 г. го празнуват в църквата “Св. Четиридесет мъченици” под наслов “Мой любим квартал”. През 1984 г. тяхната идея е подкрепена от великотърновската общественост, която и до днес на 22 март отбелязва с няколкодневна програма празника на славния си град.

Няма кой да чуе офицерите от “Клуб 199” как се мобилизира резерва

Помните ли стария български филм “Тримата от запаса” от 1971 година, с участието на Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов? Една хубава комедия по нашенски, която ни караше да се превиваме от смях на подвизите и неудачите на главните герои. Но я си представете, че тримата от запаса не са обикновени редници, а полковници с десетки години военна служба, които са се разделили с армията телом, но не и духом! Трима беловласи мъже, отдавна прехвърлили шейсетте, които знаят и все още могат, но няма кой да ги чуе. А те се чудят какво да правят със знанията и опита си. Тук вече не става въпрос за комедия,

днес нещата в Българската армия не са смешни.

Смешни са някои началници, но не и българските офицери.
“Какво разбира този земеделец, дето беше министър на отбраната, от военно дело? - възкликва полковник Цанко Цанков. - Все едно аз да управлявам земеделието.”
Полковникът е шеф на Сдружението на офицерите от резерва и запаса “Клуб 199”. Обединява офицери от резерва, които са се занимавали с мобилизацията на запасняците и окомплектоването на армията, 199 е номерът на военноотчетната им специалност. “Искаме да бъдем полезни” - казва полковникът. Питам го - на кого? “На министерството на отбраната и на други организации, тъй като всички наши членове имат опит и знания в мобилизирането на запаса.” Научавам, че в България има над 40 военни организации и всяка се занимава с някаква своя дейност. Разделени и раздробени, както всичко и всички у нас - сини, по-сини, червени, розови, земеделци, пенсионери, синоди... Искат да учат някого как трябва да се мобилизират запасняци във военно време.

Оказва се, че няма кого.

Почти никой не иска да ги чуе. Депутатите са решили, гледайки в тавана, да бъдат извикани под знамената няколко десетки хиляди българи. Но едно е да искаш, друго да можеш. Никой не знае живи ли са тези хора, умрели ли са, къде са, здрави ли са, кой номер дрехи и обувки носят, кой ще им връчи повиквателната заповед, кой ще ги приеме... “Дълги години казваха - лесна работа, нали сме член на НАТО. Ама я вижте как се променят нещата! Казват ми - ние имаме мобилизационни планове кои бригади къде да отидат. Ние водим на военен отчет 1.3 милиона души, но не ги знаем къде са”, казва полковник Цанков.
И таз добра! А ако стане голямата беля откъм Капитан Андреево, какво правим? - питам аз. В Генералния щаб всичко им е ясно, само че бригадите ги има на хартия, хората обаче липсват. Една част от личния състав на бригадите е в Америка във вид на емигранти, друга - в Германия, трета - в Испания, четвърта не знвам къде си и не е много ясно как точно ще бъдат мобилизирани. Това малко ми

напомня вица за албанската подводница,

 на която имало всичко - и тенис кортове, и плувен басейн, и билярд, и барове. Имала само един недостатък - като потъне, не може да изплува.
“Искаме да бъдем полезни, но няма да им откриваме топлата вода. Ако има кой да ни чуе, добре, ако няма, ще се събираме всяка година на 23 януари, ще ядем, ще пием и ще празнуваме”, отсичат тримата от запаса. Защо точно на тази дата, питам. Защото на 23 януари 1890 година Фердинанд подписва указ, с който се създава Генералният щаб на Българската армия. Имал е 4 отделения и едно от тях е мобилизационното, обяснява подполковник Стефан Гълъбов, стар посивял вълк, бивш парашутист с близо 600 скока зад гърба си, видял какво ли не. Той също знае как се мобилизират запасняци - само че няма кого да мобилизира. Напомня ми на албанската подводница.
“У нас има младежи, които имат желание да преминат военна подготовка”, обясннява на свой ред третият от запаса, полковник Петър Петров. Работил е десетилетия във Военното окръжие по мобилизацията и знае неща, за които в ГЩ не могат да му се хванат на малкия пръст. Но и него няма кой да чуе.
“Аз съм от едно ломско село - подхваща Цанков. - Влизам в кръчмата и кръчмарят вика: “Чичо Цанко, искам да те попитам нещо. Като ме гледаш така, ставам ли за войник?” А той тежи 120 кила, подпухнал,

вади повиквателна заповед.

 Онези, които ще го мобилизират, не знаят, че за нищо не става... Но как да обясниш това на един чиновник? Аз си го обяснявам с принципа на Питър - всеки човек се издига в кариерата си, докато достигне нивото на своята некомпетентност.” Питам офицерите за колко време колко човека могат да бъдат молбилизирани. “Това и господ не знае”, отвръщат те. “А какво ще правим, ако стане голямата беля?” “Ще загубим територии, вече загубихме Западните покрайнини и Македония заради неадекватни политически решения.”

Вестник „Златна възраст” Наборе.бг

Стар танк Т34 потънал в река  по време на Великата отечествена война, беше изваден , съобщава РИА "Новости".

"Експертите, които извършиха оглед на танка, констатираха, че въпреки десетилетията, прекарани под водата, той е в добро техническо състояние", се казва в съобщението на военния окръг.

Предполага се, че машината е потънала при опит да прекоси реката по понтонен мост. В него е имало боеприпаси, които ще бъдат предадени за обезвреждане, но не са открити човешки останки, което говори, че екипажът е успял да се спаси.

След като бъдат определени номерата на техническите възли и агрегати с помощта на архивите ще може да се проследи съдбата на танкистите и дори да се издирят техни близки.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив