Изходът на руско-турската война, донесла свободата на родината, бе решен на 23 август 1877 на легендарния връх Шипка

Малцина знаят обаче защо руското командване е било изненадано от присъствието на армията на Сюлейман паша в Южна България.
В началото на бойните действия тя се намира в Албания - но е била превозена оттам с английски кораби по нареждане на английския премиер Бенджамин д'Израели.
Именно армията на Сюлейман паша (всъщност, истинското му име е Соломон Леви и е завършил Сорбоната) извършва най-голямото клане на българи в историята - старозагорското, където са зверски избити 15 хиляди българи. Именно след това Сюлейман паша се насочва към Шипка, където бива спрян от опълченците и руските части...

На 23 август 1877 г. е решителният бой на връх Шипка по време на Руско-турската война, която ние, българите, с основание наричаме Освободителна. Битката, в която главни действащи лица са българските опълченци, спасява войната, а оттам и цяла България.В началото на месец август настъпателният устрем на руската армия е спрян по всички направления. В новата обстановка от особено значение за Главното командване на руската армия е задържането на овладените старопланински проходи.
В изпълнение на тази задача е отделена специална група войски, т.нар. Балкански отряд, под командването на ген.-лейт. Ф. Ф. Радецки. Фронтовата линия е дълга (над 120 км), не е известно и мястото, което ще бъде атакувано от армията на Сюлейман паша. Затова на проходите са оставени малки отряди, които да поемат първия удар на противниковите части и да ги задържат на всяка цена до пристигането на основния резерв на отряда.

За отбраната на Шипка е определен малоброен отряд под командването на ген.-майор Н. Г. Столетов /5 500 души/. Първоначално в състава му влизат 36. пехотен Орловски полк, 1., 2., 3., 4. и 5. опълченски дружини, три конни сотни, пионерен взвод и артилерия от 27 оръдия. Армията, командвана от Сюлейман паша наброява 27 000 души и 48 оръдия /без резервите/. С това числено превъзходство трябва най-напред да се сломи духа на руско-българския отряд, да бъде унищожен в неравностойна битка и в крайна сметка да се осъществи преминаване в Северна България, където се намират други турски армии.

Позициите на защитниците на Шипка са обхванати от противниковите части във вид на подкова. Една страховита подкова, заплашваща да се превърне в огнен обръч, прекъсващ единствения свободен път, водещ към Габрово. Така съдбата не само на прохода, но и на войната, се оказва в ръцете на малкия отряд руски войници, български опълченци и техните командири.

Боевете за Шипка, останали в историята с името Шипченска епопея, започват на 21 август 1877г. През изминалата нощ на проведения военен съвет ген. Столетов произнася следните емоционални, но и уверени думи: „До последния човек ще сложим костите си, а позицията не ще предадем”.

През този ден предната отбранителна линия на защитниците, разположена по стръмните склонове на връх Свети Никола (днес връх Шипка) и Орлово гнездо, се оказва мястото, което е атакувано ожесточено през целия ден от турската армия. Командир на тази позиция е флигел – адютант полк. граф М. П. Толстой, командир на трета бригада от Българското опълчение.

Руските войници и българските опълченци отблъскват противника със залпове, камъни и ръкопашни схватки. Опълченецът от 1. дружина Леон Крудов прехваща смело турска граната и я хвърля обратно към настъпващите, артилеристът подпоручик Киснемски използва турски трофеи и изработва фугаси, ранените отказват да отидат в лазарета, получават най-необходимата медицинска помощ и отново се връщат в строя.

В разгара на боя на позициите пристига 35. пехотен Брянски полк. Орловци, брянци и опълченци – те са героите на този първи ден, те поставят началото на последвалите героични страници от славната отбрана на прохода.

След прегрупирането на турските сили на 22 август, през следващия ден - 23 август Сюлейман паша започва мащабна офанзива, целяща да увенчае с успех неговото намерение да обхване шипченския отряд от три страни – запад, юг и изток и да прекъсне връзката му с Габрово. Той е така сигурен в своята победа, че предната вечер изпраща следното донесение до султана: „Русите не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат от ръцете ни. Ако тая нощ противникът не се опита да избяга, то утре сутринта ще подновя атаките и, надявам се, ще го смачкам”.

През този ден ударните атаки на противника са насочени срещу Главната руска позиция, включваща височините Шипка, Централна и Волинска.

Към 14 часа конница черкези напада главната позиция в тил, но е отблъсната. В този особено критичен момент командирът на 35. пехотен Брянски полк полк. А. О. Липински повежда в атака 150 войници, които изтласкват успешно нападателите. От позициите на 2. и 3. опълченски дружини с командири майор Куртянов и майор Чиляев се чуват песни и викове „ура”. Преди мигове майор Чиляев се е обърнал към опълченците със следните думи: „Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни. Път за отстъпление няма. Ще се държим, докато дойде помощ, а ако не успее да дойде, ние всички ще положим кости за освобождението на България”.

В спомените си подпоручик Стефан Кисов, командир на 1. рота в 3. опълченска дружина, описва тези часове по следния начин: „Атаките не свършват, те стават все по-чести и ожесточени.Сред нашите редици се чуваха гласове: „Блъскайте, бийте, юнаци! Да умрем, както са умирали нашите прадеди”.

Константин Везенков, лекар в Опълчението, виждайки група войници, останали без командири след една от поредните мощни атаки на противника, напуска временно превързочния пункт и повежда бойците към оголения участък на позицията. По-късно през деня д-р Везенков не се поколебава сам на кон да премине по непрекъснато обстрелваното трасе и да занесе на ген. Столетов писмото за приближаването на 4. стрелкова бригада към прохода.

Драматизмът на нестихващите боеве ражда много случаи, които днес приемаме за подвизи, но тогава се смятат за нещо естествено. Такъв е случаят с Николай Караев – Дудар, ординарец на полк. княз Вяземски, командир на 2. бригада от Българското опълчение. Той участва във взривяването на фугаси, охранява единствения извор за вода на Шипка и помага при спасяването на ранения полк. Вяземски.

На Орлово гнездо рамо до рамо се сражават руският войник Никифор Миколенко и българският опълченец Димитър Цветков. По време на една от ожесточените турски атаки срещу тази позиция опълченецът защитава с тялото си своя другар и пада тежко ранен. В знак на признателност към спасителя си руският войник узаконява името „Болгарев”, което прибавя към своята фамилия.

Към 5 часа след обед в окопите на Шипченската позиция има повече убити и ранени, отколкото здрави и годни за битка войници и опълченци. Но те знаят – път за отстъпление няма, има само борба на живот и смърт.

В тези тежки за отбраната на прохода часове пристига дългоочакваната помощ – първите бойци от 16. стрелкови батальон на 4. стрелкова бригада. С тяхна помощ турските войници, вече проникнали на пътя за Габрово, окончателно са отблъснати и върнати на старите им позиции.

Отстояването на прохода и през следващите три дни с пристигналите подкрепления показва на противника категорично, че трябва да изостави първоначалния замисъл за успешна обсада на шипченските позиции и настъпление в Северна България. Изходът на войната, е решен на Шипка. На чуждестранните кореспонденти, посетили Шипченския проход след шестдневните августовски боеве, ген. Радецки заявява: „Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното българско опълчение, които, когато нямаха боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни”.

Днес на Шипка има надпис: „Тук изгря свободата на България“. /blitz.bg/

Научете повече

Легендарното "Балканче" и как СИВ съсипва родните мотоциклети (СТАТИЯ)

След Първата световна война германци и чехи влагат усилия в строежа на моторни двуколесни возила. Конкурират се работещият в Кемниц и Чопау датчанин Йоген Расмусен и механикът от Судетската област на Чехословакия Албин Либиш. Германските мотори се наричат ДКВ, съкращение от немското "Дес Кнабен Вюнш", в превод "Момчешкото желание" Либиш произвежда мотоциклетите "Бьомерланд". Талантливият механик се прочува през 1924 г., когато представя най-дългия мотоциклет в света "Бьомерланд" с две, три и четири седалки, с девет скорости и обща дължина 3,20 метра. Тази чудесия е замислена с военно предназначение, но не влиза в употреба.
При съвместни военни маневри на немския Вермахт и съветската Червена армия след подялбата на Полша през 1939 г. руснаците облизват пръсти при вида на германските мотоциклети. Така получават от Райха правата да произвеждат в Москва немските мотори с кош БМВ Р 71. Под съветското название "Урал" здравите стоманени коне вече стават врагове на роднинските БМВ, а когато немците напредват към Москва, производствените мощности се преместват в Ибит в полите на Урал.

След края на Втората световна война настъпва бум в мотоциклетостроенето. В Европа много държави се вписват в регистрите на производителите на тези удобни, пестеливи и модерни возила. И отново в челните редици се нареждат германците и чехите. В разделената след войната Германия в западната част конвейерите серийно бълват БМВ, източногерманците развиват конструктивно марките "МЗ" и "АВО". Чехословаците се перчат на пазара с традиционната "Ява"(названието идва от производителя Янечек и немското Вандерер - пътници, туристи). През 1970 г. пражките мотоциклети вече имат братовчед - произвежданите в Ухерски брод "Чехска збройовка", или "ЧЗ".

А дали европейските комшии са останали назад? През 50-те, 60-те и 70-те години унгарските заводи "Чепел" край Будапеща правят марките "Чепел", "Панония", "Данувия". Поляците предлагат мотоциклетите ВФМ, "Юнак", "Газела". Страната на съветите е привърженик на многокубиковите "Урал", "Днепър", до тях популярният "Иж", малките "Киев" и „Ковровец”.

Изброяваме само мотоциклети от класове 125 до 750 куб. см, няма да споменаваме многобройните 50-кубикови мотопеди и триколки. Спомените обаче имат и балкански адрес. От 1960 до 1990 г. в Румъния се произвеждат по немски образец "Карпати". Още от 1954 г. в Югославия в производство е марката "Томос", за което се базират конструкционно на австрийската фирма "Пух". Третият голям в мотоциклетното дело в региона е българският завод "Балкан" в Ловеч."Балкан” 250 С2, М 175 и М 75

Малцина вече си спомнят, че България имаше някога добри мотоциклети. А едва ли някой от читателите подозира, че нашите хвърчилки са били продавани и в Меката на моторите Германия!

Началото е през 1958 г., но проектите датират две години по-рано. Когато 250-кубиковите мотори слизат от поточните линии, много от тях директно заминават за експорт в СССР. Мотоциклетите от тоя тип харчат 4,5 до 5 литра бензин на сто километра пробег, тежат 150 кг и развиват до 110 км в час.

Напълно изненадващо за специалистите, българите произвеждат и пускат на пазара през 1970 г. новата си разработка на "Балкан" 175 куб. см. Този модел притежава съвременна оптика, а едноцилиндровият му двутактов мотор има половин конска сила мощност повече от 250-кубиковия. И въпреки че спирачната система ползва детайли от мотоциклетите "МЗ" в Чопау, другарите източногерманци не обелват и дума за мотоциклетите ни и в тогавашната ГДР няма нито една пласирана бройка. Затова пък "Балкан 175" се продава в ГФР...

От 1970 до 1975 г. ловешките майстори правят два варианта на леки мотоциклети: "Балкан М 50" и "Балкан М 75". В тях влагат много части от 175-кубиковия модел. Двете нови леки машини се произвеждат в стандартно и луксозно изпълнение и имат "привлекателен западноевропейски вид" (прочетено в книгата източник "Двуколесници от Изтока", немско издание от 2014 г.).
"Балкан М 75" тежи като перце - 78 кг, развива 90 км в час и "мирише" бензина: употребява само 2,5 литра на сто километра пробег.
Разбира се, след години немски специалисти с основание смятат, че в българските мотоциклети сполучлива намеса има известният френски производител фирмата "Мотобекан". А българите са убедени, че спирането на успешния мотостроителен процес в Ловеч става заради банална завист на германци и чехи, които изразяват в СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ) становището, че България най-добре ще отглежда чушки и домати...

Май ни прецака и комшулукът. Като ученик в Ловеч през шейсетте години си спомням как се говореше, че турците върнали от износ голяма партида мотоциклети, защото били боядисани в червено.

Борислав КОСТОВ www.blitz.bg

Научете повече

Как някога можеше да закусваш за 15 стотинки и да вечеряш с 30 стотинки

Коняк „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракия плодова – 3,90, сливова – 4,90-5,10

Цените при социализма бяха народни, както и заплатите, апропо. През последните 5-6 години до 1990-а прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 18 без бурканчето, 22 с бурканче или в кофичка. Кравето сирене беше 2,60. Минималната заплата действително беше 120 лева, но през 1989 г. я направиха 140. При все това с тия пари можеше да се купят доста неща и никой не гладуваше.

Рибната консерва „Копърка“ например, която бе символ на студентската мизерия, струваше 28 стотинки. Пресен сафрид, какъвто сега не може да се намери под 6 лева, беше 64 стотинки килото, пише "Соц.бг".
Имахме национален риболовен флот, който след това беше разпродаден или нарязан за скрап, затова и замразената скумрия беше 1,20-1,60 според големината.

Имаше и ценови куриози от плановата икономика, разбира се. Консервата скумрия в собствен сос беше 36 ст., а скумрия консерва в подлютен сос – 38 ст.

Беше деликатес и трудно се намираше обаче консервата „Ропотамо“. Тя беше вече цели 55 стотинки.
Наденицата македонка, известна като „Кучешка радост“, беше 3,30 или 3,60 – дето сега ни агитират да умрем за нея. Ама беше от месо.

Кифлата беше 15 стотинки, баничката със сирене различно – от 15 до 20. Ама все пресни. Бозата – 6-15-30 ст. според шишето.

По-късно се появиха и глезотии като швепс – 60 стотинки без бутилката. Но пък виното беше по джоба на всеки. Бялото – 97 ст. Червеното – и то беше толкова. Не помня включваше ли бутилката от 10 ст., или тя отделно вървеше.

Борбата с алкохолизма беше мижи да те лажем. Коняк „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракия плодова – 3,90, сливова – 4,90-5,10 (все по стандарт от 700 грама).

Родните велосипеди „Балкан“ – и сгъваеми, и с цяла рамка, всичките бяха по 85 лв. Батерийките бяха само „Никопол“ – 13 ст. малката, а 4,5 V – 48 ст.

По времето на Тодор Живков народът работеше и ако и да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо.

Лютеницата, която бълваха десетките консервни фабрики, беше 60 стотинки.

БЛИЦ

Научете повече

Кифлите от времето на социалзма

Ако си мислите, че гримираните и предизвикателно облечени секси мацки са белег само на съвременното поколение, то много сериозно се лъжете.
Подборка от снимки на сайта socbg показва, че така наречените "кифли", макар и значително разминавайки се от днешните ни представи за външния им вид, кръстосват нашите ширини поне още от времето на социализма.

Научете повече

Къщата, в която снимали „Крадецът на праскови” – на 300 години

Къща на рекордните 322 години може да се окаже една от най-старите годни за обитаване у нас. Досега по конструкцията й са правени само козметични ремонти, съобщава „Борба”.
Сградата до самото кметство на село Арбанаси е известна като Попянковата къща. Зa гoдинaтa нa cтpoeжa 1696 г. cвидeтeлcтвa нaдпиc c yкpaca нaд мaзaтa нa ceвepнaтa cтeнa нa пpизeмиeтo. През социализма тя е била стопанисвана от бившия автокомбинат, а впоследствие е дадена на Съюза на архитектите. Сградата, която е обявена и за национален паметник на културата, отскоро се стопанисва от Драгомир Йосифов.

„Изключително красива и здрава къща е. Наскоро я наех. Вложил съм около 15 хил. лв. за освежаване на вътрешността и двора. Планирам да я отворя за посещения, защото е световно богатство“, коментира Драгомир. Според експерти, Попянковата къща е типичен представител на архитектурата отпреди Възраждането. По онова време богаташките сгради са били своеобразни крепости без балкони и еркери, за да не могат да бъдат събаряни лесно, изградени предимно от камък на първия кат и със закрити чардаци.

Новият стопанин на къщата, който е и архитект по професия, е останал удивен от

изключителната здравина на основите, правени от дялан камък и зидани с глина с примеси. В подножието на основите имало даже скривалище и дам. Taвaнитe пък ca oт гpeди, oтгope нaкoвaни c дъcки, а гoлямa дъpвeнa и oткpитa cтълбa извeждa пoд cтpeхaтa дo oткpития чapдaк.В тази къща е сниман филмът „Крадецът на праскови“ през 1963. От това време е и един любопитен детайл, разказват очевидци. Тъй като трябвало да снимат в естествена среда, а не в декори, ce нaлoжилo дa зaкpeпвaт клoнки oт пo-млaди дpъвчeтa въpхy дpyгитe дъpвeтa. Въpзaли пpacкoви, кoитo пpoбивaли c тънкa тeл и после зaкaчaли пo дъpвeтaтa, кaтo зa цeлтa били зapeдили в хлaдилнитe кaмepи нa Гopнa Оpяхoвицa дeceтки кaceти c плoдoвe.

Амбициите на новите съдържатели са да отворят къщата още за празника на града и постепенно да оформят и музейна сбирка, представяща живота в Арбанаси.

БЛИЦ

Научете повече

1 март в историята

На 1 март българите се поздравяват с думите "Честита Баба Марта"! Освен този празник обаче на тази датата са се случили много значими събития, а рожден ден имат и много известни личности.
Събития:

86 пр.н.е. г. – Битка при Херонея (86 пр.н.е.): Римляните съумяват да превземат Атина.

317 г. – Константин I Велики провъзгласява сина си Крисп за цезар в Сердика и го изпраща като префект на Галия.

1331 г. – Османският владетел Орхан Гази превзема Никея.

1462 г. – Френската благородничка Шарлот дьо Валоа, дъщеря на крал Шарл VII и неговата метреса Агнес Сорел, сключва брак с граф Жак дьо Брезе.

1555 г. – Нострадамус публикува книгата „Столетия“, съдържаща предсказания за събития от европейската история.

1562 г. – Във френския град Васи католици-екстремисти избиват над 1000 хугеноти, което е начало на Религиозната война в тази държава.

1565 г. – В Бразилия е основана колонията Рио де Жанейро.

1700 г. – В Швеция е въведен нов календар, известен като Шведски календар.

1803 г. – Охайо става 17-я щат на САЩ.

1841 г. – Атанас Иванов открива в Стара Загора взаимно училище, с днешно име СОУ „Иван Вазов“.

1845 г. – Президентът на САЩ Джон Тайлър приема законопроект с който САЩ анексира Република Тексас.

1848 г. – Германска революция 1848/49: Започва Мартенската революция в Баден с окупирането на сградата на баденския парламент в Карлсруе.

1859 г. – Експедицията на английския полярен изследовател Френсис Макклинток достига северния магнитен полюс.

1872 г. – В САЩ е открит Йелоустоун – първият национален парк в света.

1873 г. – Фирмата „E. Remington & Sons“ започва производство на първите пишещи машини за масова употреба.

1878 г. – Направено е първото зимно изкачване на връх Ането – най-високият връх в Пиренеите от Роже дьо Монт, Б. Куреж и Б. и В. Паже.

1879 г. – Положен е основният камък на Мавзолея-костница на руските войни в Разград от княз Александър Дондуков-Корсаков.

1881 г. (стар стил) – Убийството от първомартовци на руският цар и император Александър II.

1896 г. – Анри Бекерел открива радиоактивността.

1912 г. – Създадена е Военната академия „Георги Раковски“

1912 г. – Американецът Албърт Бери извършва първият парашутен скок от самолет.

1921 г. – Съюзниците влизат в Германия, за да я принудят да плаща репарации след Първата световна война.

1932 г. – Основан е уругвайският футболен отбор Данубио от българските имигранти Мигел и Хуан Лазароф.

1932 г. – Създадена е марионетна държава Манджоу-Го от Япония в китайската област Манджурия, която просъществува до 15 август 1945 г.

1934 г. – Крайцерът Аякс е спуснат на вода.

1936 г. – Излиза първият брой на вестник Дневен Труд в София.

1936 г. – Излиза първият брой на списанието Боен подвиг, издавано от Обществото на кавалерите на ордена за храброст.

1937 г. – Давао, най-големият град и най-голямото пристанище във Филипините, официално получава статут на град.

1941 г. – Втората световна война: Министър-председателят Богдан Филов подписва договора за присъединяване към Тристранния пакт, с което се слага край на политиката на неутралитет и Царство България става съюзник на Нацистка Германия.

1941 г. – В Нашвил (щата Тенеси) започва да излъчва първата УКВ радиостанция.

1943 г. – Подписана е Доломитската декларация.

1945 г. – Саудитска Арабия влиза във Втората световна война на страната на Съюзниците.

1946 г. – Английската централна банка е национализирана заради операция Бернхард.

1947 г. – Започва работа Международният валутен фонд.

1948 г. – Излиза първият брой на списанието Нова македонка.

1950 г. – Студената война: Клаус Фукс е обвинен в шпионаж в полза на Съветския съюз, който се състои в предаване на строго секретни планове на атомната бомба.

1954 г. – САЩ извършват опит с 15-мегатонна водородна бомба на атол Бикини в Тихия океан.

1954 г. – Националисти от Пуерто Рико атакуват сградата на Конгреса във Вашингтон, ранявайки петима членове на парламента.

1961 г. – Президентът на САЩ Джон Кенеди учредява Корпуса на мира.

1966 г. – Съветската космическа сонда Венера 3 се разбива на повърхността на Венера, ставайки първият обект с човешки произход достигнал повърхността на друга планета.

1966 г. – Основан е Централният институт по изчислителна техника.

1973 г. – Състои се премиерата на анимационния филм Паяжината на Шарлот.

1978 г. – Ковчегът с тялото на Чарли Чаплин е откраднат от швейцарско гробище, с цел да бъде искан откуп за него.

1980 г. – Открит е естествения спътник на Сатурн – Елена.

1982 г. – Спускаемият модул на съветския космически апарат Венера 13 достига повърхността на Венера.

1986 г. – Открит е естественият спътник на Уран – Жулиета – на снимки, заснети от апарата Вояджър 2.

1990 г. – Мамили е обявен за национален парк.

1991 г. – Състои се премиерата на американския филм „Дъ Дорс“

1992 г. – Босна и Херцеговина провежда референдум за отделяне от Социалистическа федеративна република Югославия.

1996 г. – Изстреляна е космическата станция Фрийдъм.

1999 г. – Влиза в сила Отавската конвенция, която забранява използването, складирането, производството и трансфера на противопехотни мини и предвижда тяхното унищожаване.

2001 г. – Започва официално преброяване на населението в България.

2002 г. – В Испания излиза от обращение националната дотогава валута песета, която е заменена с евро.

2003 г. – Международният наказателен съд встъпва в длъжност в Хага.

2003 г. – Създадена е Комисията за финансов надзор на Република България.

2003 г. – Създадена е Службата за гражданство и имиграция на САЩ.

2007 г. – Закрита е Агенцията за чуждестранна помощ.

2007 г. – Балеарските острови получават автономен статут.

2008 г. – Образуван е Забайкалски край като субект на Руската федерация, след сливането на Читинска област и Агински-Бурятския автономен окръг.

2009 г. – Официално е открито Радио Видин – най-новият проект на Българското национално радио.

Научете повече

Кой е Генерал Луков ? (СТАТИЯ)

Христо Николов Луков е български офицер (генерал-лейтенант), преподавател по военно дело и политик. Министър на войната на Царство България в периода 1935 – 1938 г. и ръководител на ултранационалистическата организация Съюз на българските национални легиони (СБНЛ) (1942 – 1943), убит от комунистическа терористична група.

Поради близките си връзки с тоталитарния националсоциалистически режим на Третия Райх, както и заради дейността си като ръководител на силно повлияния от националсоциализма и фашизма СБНЛ, Луков често е критикуван остро и получава противоречиви исторически и политически оценки.

В памет на Луков, от 2003 г. насам, крайнодесни активисти провеждат факелно шествие, известно като Луковмарш.

Роден е във Варна на 6 януари 1888 г. Завършва Военното на Н.В. училище през 1907 г. и му е присвоен чин подпоручик. Участва във войните за национално обединение 1912 – 1918 г. като адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение. Достига чин майор. По време на Първата световна война служи в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия.

След войните е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа (1924 – 1928 г.), на Учебното отделение в Артилерийската инспекция (1928 – 1934 г.), командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния орден „За храброст” IV ст. 2 кл.; ордена „Св.Александър” V ст. с мечове по средата

От 23 ноември 1935 г. до 4 януари 1938 г. Христо Луков е министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов. На този пост той участва в започналото след Деветнадесетомайския преврат през 1934 година ликвидиране на Вътрешната македонска революционна организация, за която пише: След като силата и строгостта на българските закони се разпростря и по отношение на тия два окръга, цялата тая престъпна дейност блесна с естествената си величина.

Наред с това, ръководеното от него министерство извършва значителна дейност за оперативното и стратегическо планиране, в т.ч. планове за случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, за действия срещу Румъния в конкретна обстановка, както и за прикриване на южната граница при гранични инциденти. Разработват се нови нормативни документи, които осъвременяват уредбата на въпросите за бойната готовност на армията, правилници на родовете войски и усъвършенстване на структурата и подструктурите на Министерството на войната и Щаба на армията.

Отношенията му с цар Борис III се изострят в началото на 1938 г. поради „технически проблеми във войската и военния закон“, както и поради съмнения на царя в опити от страна на Луков да влияе на държавните работи и да назначава министри. Принуден е да се оттегли от правителството и е пенсиониран от армията.[2] На 25 януари 1938 е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса.

Според Васил Митаков има силно напрежение между министъра на вътрешните работи Иван Красновски и генерала. Луков обвинява Красновски, че изпраща агенти да го следят. Напрежението между тях в крайна сметка води до там, че Луков удря три шамара на Красновски и го рита.

В книгата си „Закъснели отговори“ (1984) партизанката и участничка в Съпротивителното движение по време на Втората световна война Митка Гръбчева разказва за писмо, написано до нея от определящия се като близък приятел на Луков Ангел Илиев. В писмото си Илиев разказва, че на погребението на Луков генерал-майор от запаса на име Узунов получил от началника на Разузнавателната секция при Военното министерство дешифрирана телеграма от Главното командване на германската армия, която съобщава, че при разглеждането на тайните преписки на една от най-големите холандски банки между другите била открита и сметка на името на генерал Луков със сума от 75 милиона холандски флорина – подарък от фирмите, които превъоръжавали българската армия по времето на ръководството на Луков във Военното министерство. Предаването на тези подкупи ставало чрез генерал Танинчев, представител на някои от фирмите. В писмото си до Гръбчева Илиев я моли да провери този факт в тайните архиви на министерството.

Научете повече

Истинската история на Пижо и Пенда

Легендата разказва за младите и хубави влюбени Пижо и Пенда, превърнали се в едни от най-любимите първомартенски образи заедно с Баба Марта . Пижо и Пенда са вдъхновили изработването на многобройни мартенички с техния лик, защото историята на любовта им се предава от уста на уста в народното творчество. Тя става символ на новото начало и възраждащата се пролетна природа.

Пижо и Пенда живели отдавна на територията на нашата страна. Пижо бил хубавец, напет и скромен младеж, който се славел с трудолюбието си и с благия си нрав. Той бил най-личният момък в цялото село. Бил много работлив и никога не се задържал на едно място – вечно помагал на някого и обикалял селото. Затова и бузите му били винаги червени. Пижо се влюбил в хубавицата Пенда още от първия път, когато я зърнал.

Пенда била най-красивата мома в цялата околия. Тя притежавала честна и скромна душа, била добра и много искрена девойка. Косите й били черни, а кожата й била най-бялата, която някой някога е виждал. Пижо бил запленен от нейната красота и я поискал за жена. Пенда също била избрала Пижо за свой спътник в живота. Така двамата млади вдигнали голяма сватба, на която поканили няколко села, а хората, възхитени от хубавата двойка, решили да ги обезсмъртят в две фигурки – на червен момък и бяла невеста. Така и до днес Пижо и Пенда ни наблюдават всяка година от мартеничките и ни напомнят, че силата на любовта облагородява човек и го прави безсмъртен.

purvite7.bg

Научете повече