Някога, когато бяхме още деца, с нетърпение очаквахме ваканциите които да прекараме на село, при баба и дядо.Там започваха онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на семейният Москвич,падаха всички забрани и започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа,селски хляб и безкрайни игри



Петя е смятана за един от най-големите поетични таланти в българската литература. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова.
На 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета. Оставя предсмъртна бележка със следния текст:

Никой досега не е успял да разгадае истински
посланието на Петя, закодирано в тези подредени една под друга думи. Както и никой не може да даде отговор на въпроса, защо това крехко, но красиво и много жизнерадостно момиче избра да отиде в небитието, вместо да изживее битието си на поетеса и жена на земята?
Въпреки краткия си живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийс”, “Смоуки”, “Пух”.Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в крайморския град Бургас. Майка й Мария е прогимназиална учителка по литература, баща й Стайко – началник-смяна в бургаския завод за радиатори. Момичето учи в „Г” паралелка на кварталното училище „Иван Вазов“ и продължава в елитната английска
Неразгаданото послание
езикова гимназия. Малката Петя, започва да казва стихчета малко след като проговаря. Научава буквите на две години и половина, след още една вече чете. На пет сама си взема книги от читалището. В първи клас написва и първото си стихотворение от два куплета – „Буря в морето“.
За откривател на таланта на Петя се смята бургаският поет Христо Фотев. Когато тя е на 10-11 години, той води нещо като кръжок. С усета си на голям поет усеща особения начин, по който момичето гледа на света около себе си, на образите, които създава без никакво усилие. Мария Дубарова започва да изпраща някои от стиховете на Петя до вестника за деца „Септемврийче“. Там се появяват първите и творби. Макар че редакторите често се съмняват дали те наистина са писани от дете. Поради тази причина отказват да публикуват някои от тях. Изненадва ги не само образността и зрелостта им, но й продуктивността на авторката – майката праща по 20-30 наведнъж.Имало е дни, в които тя е пишела по 15-20 стихотворения, без да чувства никаква умора или изтощение. През 1974г., когато тя е на 12 години, на организирана от училището среща  с писателя Георги Струмски, Петя го поздравява със собствено стихотворение – написано за една вечер. Възхитен, поетът й подарява снимки с автограф и надпис
“На Петя Дубарова, да стане голяма поетеса “.
По същото време, тя получава писмо от редакцията на „Септемврийче“, че повече не могат да я печатат, защото стиховете й са като за възрастни. Съветват я да праща в сп. „Родна реч“ и в. „Средношколско знаме“. Когато е на 14, Петя се среща с някои от редакторите на „Септемврийче“ и те й признават, че заради нейните стихове дълго се ровили в книгите на съвременни, а дори и на позабравени поети, за да видят дали тя не е „откраднала“ нещо от тях.
14-годишна Петя отива с майка си в редакцията на „Родна реч“. Среща се с главния редактор Георги Константинов и зам. главния Григор Ленков. Ленков – талантлив млад поет и преводач, оценява по достойнство стиховете на Петя и почва да ги публикува в списанието. Двамата с него четат донесените стихотворения и бързо разбират, че насреща си имат самороден скъпоценен камък, който внимателно трябва да бъде шлифован. Решават да дадат кураж на талантливото момиче и прибягват до малка лъжа. Петя е в 7-и клас и те я „състаряват“ с една година, тъй като списанието е за средношколци и в него могат да публикуват само от осмокласници нагоре.Григор Ленков също отдавна не е между живите. Умира внезапно по време на Пушкиновите празници на 7 юни 1977 г. в Ленинград (днес Санкт Петербург). Има няколко версии за мистериозната му смърт: инфаркт, сгрешена лекарска диагноза, самоубийство и дори убийство.
Петя Дубарова му посвещава следния стих:

На другаря Ленков
Запомних Ви с усмивката – зорница.
С очите Ви – засмени и сърдечни,
и думите ви топли, като птица
в сърцето си – гнездо, ще пазя вечно.

Има един факт, по който историците са единодушни — древногръцките философи никога не са пътували със самолет. Това обяснява абсолютното им мълчание по този въпрос. Иначе няма как те, които са казали по нещо за всичко земно и надземно, да не оставят някоя мъдрост и за стюардесата. Нещо от рода на: „Самолет без стюардеса е като небе без звезди“ или „Пилотът е мозъкът, а стюардесата — душата на самолета.“ Добре, че днешните творци съвестно са запълнили тази празнота. В техните творения стюардесата често е ако не главен герой, то поне персонаж, който в никакъв случай не остава незабелязан от главния герой.Почти няма човек, удобно седнал на седалката, прилежно закопчал колана си, чул кадифеното: „Драги пътници, намираме се на…“, и видял притежателката на това кадифе царствено да се появява в салона, който да не й завиди. Ей така, неочаквано, дори без да знае защо. Обикновено с приземяването и завистта, и стюардесата се забравят, но не от всички. Някои слизат от самолетната стълбица с твърдото убеждение, че точно там, на хиляди метри над морското равнище, по средата на маршрута София – Силистра например, са намерили призванието си, срещнали са детската си мечта: нежно гримирана, елегантна и загадъчна, като че ли
слязла от рекламните календарчета на авиокомпания „Балкан“
И ако наистина тръгнат след нея, ще разберат, че конкурсите са не само за хората, но и за мечтите. Там, в администрацията на компанията, се оказва, че точно в този момент още 45 младежи и най-вече девойки „страшно обичат да пътуват, да се срещат с много хора, да се опознават с тях, да разговарят на чужди езици, да бъдат любезни“ и много държат това да става не къде да е, а във въздуха. За „Балкан“ това е златен шанс, в щатното разписание на стюардесите все още има свободни места, а едно ново разпореждане, което налага те да бъдат пенсионирани на 36 години (точно когато са най-красиви, опитни и знаещи), предвижда вакантните места да станат още повече.Оттук нататък мечтата се „приземява“. Започва да зависи от такива прозаични неща като сантиметрите на медицинския метър
(кандидатките трябва да се вместват между 160-ото и 172- ото му деление),
означенията на теглилката, показанията на апарата за кръвно налягане, констатациите на зъболекаря, на офталмолога, барокамерата… Сякаш ей сега пътниците ще извадят рулетки и ще започнат да мерят височината на стюардесите. Но наредба №5, занимаваща се с изискванията към работещите в Българска гражданска авиация, съвсем не се съобразява с доводите на опонентите.Като прибавим, че освен това някой с педантична точност пресмята оценките от изпитите (по руски и западен език), резултатите от психопрегледа, възрастта (тя не трябва да надвишава 24 години), става така, че повечето от кандидатите принудително се отказват. За онези, които остават, напрежението продължава: две учителки, бивше пиколо от „Шератън“, застрахователка, тролейбусна диспечерка, музейна работничка, финансистка и даже секретарка — общо тридесет и един човека, от които само трима мъже. Всички потвърждават, че са тук заради интересното, което може да се случи във въздуха, а и защото: „Бюрото ми действа убийствено“ (Как толкова хора се чувстват живи само когато седнат зад него?); „Страшно искам да се грижа за някого“ (Не като санитарка, разбира се); „Обичам да пътувам“ (И кондукторките пътуват, но…). Когато стане въпрос за семейството, оказва се, че в повечето случаи и там нещата изглеждат добре: „Бъдещият ми съпруг ще ме приеме такава, каквато съм“, или още по-добре:
„Няма да се женя“
И така. кандидатите почти са стъпили на самолетната стълбица, остава да се преборят с мандатната комисия — единадесет души и маса с червена покривка, които въобще нямат намерение да се предават. Още повече че общата култура (така се нарича последният изпит) се оказа с изисквания за съвсем конкретни знания.Въпросите се надпреварват да бъдат колкото може по-различни. Интересуват се от теглото на една каса бира до последните изказвания на Виенските преговори, от начина, по който се пренася Рогозенското съкровище, до годината на Френската революция и последните събития в Иран и Ирак, от съдържанието на указ №56 до най-новата премиера на Народния театър. Има и чисто професионални запитвания: марки самолети, имена на авиокомпании. състав на атмосферата. Пред комисията А. Б. толкова сръчно акушира на родилка (на теория, разбира се), че наистина изненада беше къде се дяна първородният вик на най-малкия пътник. С предимство се ползват кандидатите, за които никой не е ходатайствал, които имат сериозни познания, непринудена усмивка и чувство за хумор. С една крачка пред другите са тези, които нямат говорни дефекти, имат ясна дикция и не се смущават от микрофон (навярно такива са изискванията и за телевизионни говорителки).
Докато самолетите „летят“ в различни посоки, по указание на комисията дрехите на двама от пътниците са залети с кафе и после веднага почистени. Съобразителността на една от кандидатките предотврати в последния момент ако не дипломатически, то поне голям скандал, който неизбежно би възникнал, ако свинските пържоли, така както настояваше комисията, бяха попаднали на
масичките на четиримата араби в първа класа
Накрая всички самолети кацнаха успешно, в резултат на което към 360-те бордни домакини на авиокомпания „Балкан“ се наредиха още 26.Имаше един въпрос, на който никой от кандидатите не можа да отговори: колко получава една бордна домакиня. Мечтата, преди да е станала професия, не се интересува от заплати. Нито от такива подробности, че трудът на бордната домакиня се оценява една категория по-ниско от труда на влаковите стюардеси. Въпреки стотиците килограми храна, които трябва да се товарят и разнасят при всеки по-дълъг полет без никакви перспективи за механизация. Нито дори от това, че докато самолетът лети до Коломбо или Дубай, стюардесата, за да осигури спокойното и приятно пътуване на пасажерите, трябва да изминава на борда по 10-12 километра. Да, това са неща, които днес бъдещите стюардеси все още не знаят.
Но утре? Утре всичко ще бъде по-различно: приказното ще стане всекидневие — нервно, уморително, неповторимо. Тези, които досега са сънували дългите пътувания, все по-често ще мечтаят за скорошните завръщания, за земята и кратките часове почивка, след които отново ги чака небето, любезното „Драги пътници…“, усмивката и всичката умора и напрежение, които остават зад нея.
Конкурс на мечтите
из архива на сп. "Жената днес"
Източник:списание „Жената днес“

Здравейте, Българи, в земи далечни,
говорещи на всякакъв език...
Нали на български мълчите вечер?
И плачете със български сълзи...
Честита Коледа! Добре ли спите?
В небето чуждо как блестят звездите?
Тъй топло ли, като над бащин праг?
Не казвате. На български мълчите.
И бягат мислите ви все назад...
Назад... Към гробовете на бащите,
където тихи свещи не горят...
Назад... Към майките, които в здрача
на коледната вечер са сами...
Късмети слагат в българска погача,
с надеждата за по-честити дни.
Наздраве, Българи! Добре ли спите?
Подаръците плачат под елхите.
Витрините предколедно блестят.
Дано да са достатъчно парите,
спестени в емигрантска самота...
И - преброени в есента на дните -
да стигнат за поне една мечта...
Автор Гълъбина МИТЕВА

Прибиране на селскостопанска продукция от бригадири

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив