На 76 година почина актрисата Ани Бакалова, съобщи БНТ. Ани Бакалова започва кариерата си в трупата на Бургаския театър, а след това в Народния театър „Иван Вазов“ и театър „Сълза и смях“. Тя е удостоена със званието „заслужил артист“ през 1983 г., съобщава novini.bg

През 1964 г. се омъжва за Иван Стоянович, който е баща на бившия министър на културата Петър Стоянович. Най-известните нейни филми са: "Нечиста сила", "Изпити по никое време", "На всеки километър“, „С пагоните на дявола“ и др. Поклон пред светлата й памет!

Водена от любовта - тя излизаше на сцената с цялата си отдаденост. Игра с душа - своята - това подаряваше с всяко свое участие.
"На сцената трябват мислещи актьори" - един урок, най-важния за нея - получава го във ВИТИЗ, дава й го учителят - проф. Кръстю Мирски. И тя мисли и обмисля при изграждането на всяка своя роля.

Безспорна е екранната й хубост. През 60-те, когато телевизионните сериали прохождат, тя е там, играе във филмите "С пагоните на дявола" и "На всеки километър".

Винаги искрена тя издигна на пиедестал доброто и просто обичаше театъра, обичаше професията, обичаше публиката.

Поклон пред светлата й памет!

Курортен комплекс „Семково” се намира на 17 километра от град Белица, сгушен в полите на Рила / около 1600 м.н.в./ . До Семково се стига по живописен планински път, а самият комплекс е разположен на широки поляни, обграден със смърчови и борови гори. На северозапад и север от курорта се извисяват поредица от красиви върхове От тук се разкрива впечатляваща панорама към величествените върхове на Рила и Пирин. Над курорта, на височина от 1750 метра се намира хижа Семково.
Природното богатство и умереното спокойствие автоматично превръщат Семково в място за ваканция и почивка, популярно от години. Условията за почивка тук са разнообразни – хотели, ваканционно селище, удобни бунгала, спортни площадки, закрит плувен басейн и др. Тук активно почиват студентите и преподавателите на българските университети – ТУ, УАСГ, СУ. В Семково са изградени различни почивни и ведомствени станции и няколко хотела. По-известни са: хижа "Семково", хотел "Рила", хотел "Бор", вилно селище „Света гора” и др.
Курортът Семково предлага добри възможности за пректикуването на летен маршрутно-познавателен туризъм – включен е в четири от общо шестте екопътеки, които са част от развитието на екотуризма в Белица/ "Храмът на вечността", "Очарованието на торфището", "Следите на ледника", "Властелинът на планините"/. В близост до курорта са разположение различни живописни местности, до които се стига по създадените маркирани туристически пътеки - Вапският циркус и Вапските езера, Полежанският циркус и Сухото езеро, Скалишкият циркус и Скалишките езера, Чернополянски циркус и езера, хижа Македония. Климатът тук е средиземноморски с осезаемо планинско влияние. Средногодишните температури в курорта са между 7,5° С и 9,5°С. Средните юлски температури са от 18° до 25°С, а най-топъл е м.август.










Източник:ФБ-група-Обичам България



На всеки е известно името Юрий Гагарин – първият човек, полетял в Космоса. По-малко обаче са хората (особено сред младите), които могат да кажат кой е първият българин в Космоса. За него казват също, че е човекът с най-светкавична военна кариера в света – преди да излети към Космоса е с чин капитан, със стъпването си на кораба е произведен в майор, в космическото пространство го издигат в подполковник, а още в деня, в който се приземява на Земята, получава звание полковник.


Той носи обикновеното и доста често срещано име – Георги Иванов, и е родом от Ловеч. Всъщност Иванов е неговото презиме, а фамилията му е Какалов, но поради неблагоприятното значение на руски език (превежда се "Посерков"), е доброжелателно посъветван от съветските колеги да използва второто си име. Роден е на 2 юли 1940 година и от малък проявява силен интерес към полетите и летенето – в ученическите си години усилено се занимава с парашутизъм. Влечението му към небето го отвежда до Висшето военновъздушно училище, където завършва специалност "Инженер-летец" и "Пилот I клас". Започва работа в Българската армия като пилот, а впоследствие става и старши пилот. Става един от първите в бойната авиация и всички го определят като първокласен летец. Най-вероятно вече овладените въздушни пространства развиват стремежа да се надникне и над тях, в космическия простор.

Точно в този момент – през 70-те години, развитие получава руската програма „Интеркосмос“ – международна космическа програма на СССР, която дава възможност на пилоти от приятелски на Съветския съюз държави да участват в мисии в Космоса. Всъщност, преговори за подобни действия и участия на български пилоти има още преди това – българската космонавтика води своето начало от 1964 година, когато военният аташе при посолството на Народна република България в Русия – генерал-лейтанант от авиацията Захари Захариев, разговаря с министъра на отбраната на СССР за полети на българи в Космоса със съветски космически кораби. Идеята се проваля поради отсъствието на подходящите за целта кораби. Само няколко години по-късно обаче СССР стартира програмата „Интеркосмос“, с която се дава именно такава възможност. Съюзът отваря вратите на своя Център за подготовка на космонавти „Ю.А.Гагарин“ и започва да приема кандидати за бъдещите мисии. Първата група държави, които имат право да изпратят свои пилоти, са Чехословакия, Полска народна република и ГДР. Във втората група влиза и България, поради което през 1977 година у нас започва усилен подбор. Основното изискване към кандидатите е да бъдат военни летци. Разбира се, желание изявяват стотици пилоти. Вторичните изисквания, свързани със здравословното състояние на желаещите, намаляват значително броя на кандидатите. Изискванията са сурови и строги, а желаещите преминават обстойни и задълбочени изследвания във Военномедицинска академия, които продължават няколко седмици. Георги Иванов попада сред избраните 15 души. Впоследствие тази група се съкращава до четирима, сред които е и той. Избраните българи заминават за своето обучение в Москва, но след обстойни изследвания от съветските лекари и специалисти, на 1 март 1978 година, за основен кандидат е определен Георги Иванов. Той започва своето обучение в центъра „Юрий Гагарин“ и на 10 април 1979 година в 20 часа и 34 минути московско време поема към Космоса с изстреляния в орбита около Земята космически кораб „Союз-33“.

Георги Иванов остава в Космоса 1 ден, 23 часа и 1 минута, като за това време прави 31 пълни обиколки на Земята. Полетът му е динамичен и драматичен – мисията на кораба му е да излезе в открития космос и да се скачи с орбиталната станция „Салют-6“, но малко преди скачването единият от двигателите на кораба се самоизключва. По разказа на ръководителя на полета – съветският летец-космонавт Алексей Елисеев, на двеста метра от станцията един от двигателите на кораба „Союз“ се изключва. Оказва се, че скоростта на сближение на кораба до станцията е била значително по-голяма от разчетената и системата за управление на „Союз-33“ реагира автоматично. За да намали скоростта за 6 секунди, тя включва двигателна установка, коригираща сближаването, но двигателят реагира по непредвиден начин и след четири секунди се самоизключва заради прегоряла странична стена на горивните камери. 

Допълнително усложнява положението фактът, че точно в този момент корабът е над Атлантическия океан и няма връзка със Земята и Командния център. Според специалистите това е моментът, в който Георги Иванов и спътникът му – Николай Рукавишников, са на косъм от смъртта. Червените аварийни лампи на кораба светят, връзката с Центъра е трудна, изработена и проиграна предварително схема за излизане от такава ситуация все още няма. Тази авария – така тежка, внезапна, неочаквания и случваща се за пръв (и останал единствен) път, поставя под въпрос не просто успеха на мисията, но и самото завръщане на космонавтите на Земята. Скачването с орбиталната станция става напълно невъзможно и се налагат аварийни мерки за придвижване към Земята. Съветските специалисти оценяват полета като изключително сложен, а държавната им комисия стига до извода, че е дал много важни данни за по-нататъшното развитие на космическите полети. Те признават, че ако това се бе случило с някой от другите космонавти, изходът е можело да бъде съвсем друг. Американските астронавти също са категорични, че полетът на Георги Иванов е допринесъл изключително много за развитието на космонавтиката.

Ключово за успешното излизане от създалата се ситуация се оказва спокойствието и самообладанието на двамата космонавти в кораба. Въпреки създалото се напрежение и непредвидената ситуация, руснаците отчитат пълното спокойствие у българския космонавт Георги Иванов и са възхитени от неговото поведение и самообладание, както и от факта, че пулсът му остава нормален и не се променя дори и в най-напрегнатите моменти. В крайна сметка, управляваният от него космически кораб „Союз-33“ се приземява успешно на 320 км югоизточно от Джезказган.

Съвсем наскоро, в началото на тази година, полковник Иван Апостолов, военен пилот първи клас, определи полета на Георги Иванов като „полет на изпитание на човешките възможности, полет с проявен героизъм и себеотрицание.“

С Георги Иванов България става шестата страна, която изпраща космонавт в Космоса. Българинът поставя и рекорди в световната космонавтика – пулсът му е най-спокойният в историята на пилотираните полети – между 72 и 74 удара в минута, и не се променя дори и в най-драматичните минути – нещо, което дотогава никой не е виждал. Жителите на Звездното градче (градчето, където се намира Центърът за подготовка на космонавти „Юрий Гагарин“) пък са развили свои собствени романтични легенди за полета на българския космонавт и разказват, че когато спасителните екипи намерили мястото на приземяването на Союз-33, руснакът от мисията лежал в безсъзнание, а българинът Георги Иванов гледал небрежно и спокойно в далечината. Дали е било така, или не, е малко вероятно да разберем, имайки предвид, че наред с многото му други качества, българският космонавт е познат и с пословичната си скромност.




Христо Узунов-www.urbex.bg
На 5 април 1925 г. на остров Св. Кирик, отстоящ само на 250 м от град Созопол, започва строителството на сграда, която в следващите няколко години ще изпълнява ролята на рибарско училище и задълго ще обвърже съдбата на острова с тази на българските моряци.
Решението за създаването на подобно учебно заведение е взето от Народното събрание една година по-рано – през 1924 г. Официалната цел е на това място да се обучават специалисти, които да спомогнат за модернизацията на риболова в Черно море, но под този благовиден претекст се крие още нещо.
Ощетена от клаузите на Ньойския договор, ознаменувал за страната ни края на Първата световна война, България няма право да поддържа модерни армия и флот. Ето защо в създаването на рибарското училище тогавашното правителство вижда възможност да продължи обучаването на наши младежи в изкуството на морското дело.
Първата копка е направена по време на тържествена церемония, на която присъстват голям брой официални лица, между които и Цар Борис III. Той пристига на борда на миноносеца “Дръзки” и произнася празнична реч.Строителството продължава няколко години, а още в началото става ясно, че малкото островче е било използвано от най-дълбока древност. Заети с изкопни дейности работници се натъкват на зидове и каменна настилка от късноантична сграда. Впоследствие се разбира, че те са част от старинен храм на бог Аполон, издигнат тук, за да защитава населението на някогашната Аполония.
През 1927 г. е завършен друг важен етап от изграждането на инфраструктурата за рибарското училище -между остров Св. Кирик и созополския бряг е изграден вълнолом, който и днес играе ролята на сухопътна връзка между двете места.
Строителните дейности приключват през 1929 г. и година по-късно, на 3 октомври 1930 г., проектираната от архитект С. Николов сграда официално отваря врати за първите си възпитаници. Обучението е безплатно, а продължителността му е 3 години. На всички учащи се е осигурен пълен пансион, като след първата година те получават и възнаграждение, формирано от количествата уловена и продадена риба.
Всичко започва добре, но ето че само след 2 години работа над красивата бяла сграда на остров Св. Кирик се спускат тъмни облаци. Натиск, оказан от страна на тогавашните медии, според които, поради недостатъчния рибен ресурс в Черно море, школото трябва да бъде закрито или преустроено, става причина през 1932 г. правителството да вземе решение за неговото затваряне.  Две години по-късно – на 22 март 1934 г. – са проведени изпитите на последния рибарски випуск, а на 1 април същата година Царското рибарско училище в Созопол прекратява съществуването си.Веднага след като са сдадени от ръководството, опразнените сгради и помещения са заети от представителите на друго учебно заведение. Това е преместеното от Варна Морско училище, което ще функционира край Созопол до средата на 1940 г., когато отново се връща в Морската столица.
Годините около Втората световна война ознаменуват нов период в историята на остров Св. Кирик, превъщайки го във военна зона, закрита за цивилни лица. Статут, който той ще запази чак до 2005 г.
Едни от първите милитаризирани “квартиранти” на Св. Кирик е личният състав на Българския беломорски флот, който веднага след деветосептемврийския преврат е предислоциран край бреговете на Созопол от базите си в Кавала и Дедеагач. През следващите години новосформираната военноморска база ще търпи бурно развитие, сградата на училището ще се превърне в щаб, а тихите води на пирса ще служат за убежище на плавателните съдове от различни военни формирования.
Следвоенните времена ще снабдят Българския военноморски флот и созополското поделение с разнообразна, модерна за времето си, техника, внесена главно от “братския Съветски съюз”. В началото на 60-те години в Созопол са разсредоточени два проекта ракетни катери, пристигнали от Варна, а успоредно с това е създадено и кораборемонтно подразделение, което да обезпечава изправността на наличните бойни съдове.Намиращата се в акваторията на Созопол бойна техника служи за основание на 29 септември 1970 г. да бъде създадено ново флотско съединение, наречено „Бригада ракетни и торпедни катери“, съставено от два корабни дивизиона. През 1989 г. формированието приема на въоръжение корветата “Мълния”, която ще се превърне в негов флагман. Успоредно с това, в началото на 90-те години торпедните катери са извадени от бойния състав и то е преименувано на „Бригада леки сили“.
С това име бригадата ще продължи да съществува чак до 2005 г., когато е взето решението да бъде разформирована. На 28 май 2005 г. на тържествена церемония созополските военни моряци се прощават с бойното си знаме, а всичките 38 построени до този момент сгради на територията на остров Св. Кирик внезапно опустяват…
След две години самота през 2007 г. остров Св. Кирик е предаден за стопанисване на Министерството на регионалното развитие и благоустройството, а от 2010 г. Министерството на културата, с чиято любезна помощ бе създаден този материал, придобива сградата на бившето Рибарско училище с намерението да я превърне в музей.
Остров Св. Кирик е обявен за паметник на културата през 1965 г., заради многобройните археологически находки, скрити под него. От няколко години на територията му се извършват и разкопки, като някои от разкритите до този момент обекти са два антични храма и една средновековна църква, част от някогашен манастирски комплекс.
Макар да съществуват планове малкото парченце земя срещу Созопол отново да бъде върнато към живот, бъдещето му все още е неясно. През това време, зад строго охраняваното КПП до вълнолома, освен археолозите и призраците от миналото, от време на време ще се промъква и по някой и друг урбекс почитател, който да запечата с фотоапарата си постапокалиптичната атмосфера на това изпълнено с история място…
Автор :Христо Узунов-www.urbex.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив