Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката военно обучение. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката военно обучение. Сортиране по дата Показване на всички публикации
1973-ти набор се оказаха последните, които не само са държали в ръцете си автомат Калашников като ученици, но са го сглобявали   и разглобявали   за норматив.Дългогодишните кадри на Министерството на просветата и на учителските колективи помнят как преди 25 години в средните училища се получаваше елементарна военна подготовка, посредством изучаване на предмета Начално военно обучение (НВО). Най-ярък спомен пък за него са запазили всички, които са имали честта да бъдат десетокласници в НРБ.  Подобно обучение е имало във всички страни от социалистическия лагер и е целяло да подготви младежите за бъдещата война. Деветокласниците са изучавали НВО в обем от 108 часа, а десетокласниците – 36 часа годишно. Значителна част от преподавателите са били офицери от запаса с педагогическа
квалификация. Дори по едно време в Националната спортна академия се открива и профил “преподавател по НВО”.Обучението освен военна подготовка е давало и доста добра такава за реакция при възникване на всякакви аварийни ситуации. Изучавало се е как да се реагира при земетресения и други природни бедствия, реакция в случай на атака, и не на последно място как да се оказва първа помощ. В някои училища е имало и бомбоубежища. При сигнал се е учило как за максимално кратко време да се вземат и нахлузят противогазите, и с тях учениците да се насочат към бомбоубежищата. Също така, какво и как да се прави, за да няма паника – най-големият убиец. Кабинетите по НВО са били сред най-добре оборудваните, а за мнозина ученици са били любимото място в училище. Ентусиазирани учители по НВО, с помощта на различни ведомства и с доброволния труд на учениците през свободното си време успяват да изградят дори и спортни стрелбища в училищата си.Сред ученическия фолклор обаче още се носят легенди за част от преподавателите по тази дисциплина. Някои са били откровени простаци, най-често пенсионери от армията, с грубо и арогантно държание, на които им се е щяло страхливо и похотливо да попипват ученичките. Ръсели са глупост след глупост, а когато са били в добро настроение са се правели на пичове, като са разпускали с разказване на мръсни вицове. В резултат на тяхното обучение се ражда шегичката “Как трябва да държим автомата при ядрен взрив? Далеч от краката, за да не ни капе по тях”.
Строевата подготовка и маршировките до откат с песен на уста за поддържане на бойния дух сред младите бранители на Родината, също са били част от програмата по военно. Те обаче не са били никак любими (меко казано) на младежите от горен курс, но не е можело да се мине без тях. Сред задачите на военните педагози са били и да командват с ревове от мегафон тренировките в училищния двор за поредната манифестация. Особено към края на режима учениците чудесно са разбирали тъпотията на това, но е било безсмислено да се роптае на глас.Обучението е завършвало в края на 10 клас с военнополеви двуседмичен лагер в специализирани бази. Там с военизирани игри и стрелби с пневматично, малокалибрено и бойно оръжие (АК-47) те са показвали уменията, които са придобили в час. На него практическите учебни занятия са били съобразени с възрастовите особености и психиката на девойките и младежите. При девойките се е наблягало на занятията по гражданската защита и медико-санитарната подготовка, а при младежите – на бойно-приложните спортове. На тези лагери са се събиралии и е трябвало да действат в пълен синхрон четири категории офицери – кадрови офицери, преподаватели по НВО, офицери от Организацията за съдействие на отбраната (ОСО) и запасни офицери, мобилизирани като взводни командири. Водещи са били офицерите педагози от системата на просветата. Днешно време почти няма ученик от онези времана, който да не си спомня с носталгия за големия купон, който се е вихрел по време на тези лагери.За съжаление у нас всичко хубаво и полезно все някога свършва. На 1 септември 1990 предметът НВО е изваден
от учебните програми, а преподавателите – уволнени. Неотдавна военното обучение отново се завърна в българското училище, но в осакатен вариант, като част от часовете на класа. Въпреки това обаче, днешното младо поколение реално е неподготвено за реакции при каквито и да било извънредни обстоятелства. На практика никой не си мърда пръста да научи децата на елементарно оцеляване. Родителите си мислят или по-скоро им се щете, че ще ги научат в училище, както някога са ги учили тях.
В момента се правят чести проверки на сигнализацията в градовете. Но почти никой не може да различи сигналите за въздушна опасност от сигнала за химическа атака, например. Нещо което се е изучавало навремето в часовете по НВО. Жалко е също, че ако сега се случи някакво бедствие най-големи жертви ще има сред младите, които нямат знанията и уменията, как да реагират в дадена критична ситуация. Да не говорим за оказване на елементарна първа помощ.
Източник:www.socbg.com

Снимка:Violeta Mincheva
В средните училища при комунизма се изучаваше като предмет „Начално военно обучение“. Във висшето образование пък дори се полагаше изпит по ОЗННС – Организация на защитата на населението и народното стопанство. Трудна работа беше да минеш дори с тройка, ако не си наясно с дозиметричните кръгове, с алфа и бета лъчението при ядрен взрив, но особено, ако си си позволил волността да не посещаваш лекции.

Когато учениците при социализма завършеха 10. клас (на 16-17 годишна възраст), бяха длъжни да преминат военно обучение. В продължение на две седмици ги пращаха на военнополеви лагери, където се потяха в усвояването на тактическа за пехота, аналогична на войнишка, подготовка в казарма. Учеха се да стрелят с автомат „Калашников“, да пълзят с противогаз на лицето, да маршируват и да спят в общо помещение. Храненето ставаше в столова. А за хигиената имаше също общи умивални. Имаше и по-специализирани обучения като морзов радиообмен и безмоторно пилотиране. През тях обаче преминаваха младежите, които още от училищната скамейка си знаеха, че ще служат като радисти или в поддържащите части на ВВС, ако не като щурмани и пилоти.
Обучаващият персонал, т.е. началниците, бяха предимно запасни офицери на възраст 30-40 години, всички женени и с цивилна реализация като инженери, учители и лекари. С тези началници за две седмици ученичките често се впускаха в любовни афери. Защото шефът си е шеф, макар и само за две седмици. Разбира се, че задиряне имаше и в обратната посока – от офицерите към ученичките. Методически указания даваха и окръглени редови подполковници в армията, които разваляха иначе нелошия купон с вечерни проверки, на които порицаваха фриволното поведение и втълпяваха на лагерниците, че трета световна война е неизбежна. Още повече, щом са така разпасани и не спазват дисциплината и бдителността. Защото врагът не спи.

На учениците, разбира се, беше забранена употребата на цигари и алкохол, както и играта на карти и табла. Забрана за употреба на наркотици по време на социализма практически нямаше, защото нямаше наркомани. Случваше се обаче някой да прескочи оградата и да драсне нанякъде – я при гадже, я до вкъщи, за да си дояде или да го изперат.
Тези ученици, които командирите успяваха да заловят за употреба на алкохол, цигари и всевъзможни други прегрешения, бяха предавани на училищното ръководство за дисциплинарни наказания и евентуално изключване от училище.
Школа за запасни офицери (ШЗО) в България завършваха пък подбираните по благонадеждност. Това бяха синчета на привилегированата прослойка в НРБ и приетите за студенти преди казармата.

Никодим ЗАРЕВ, Стара Загора

Казанлък, пред художествената гимназия НГПИД академик Дечко Узунов.
 Ученици от същата гимназия, чакайки  автобуса  за отиване на  Военно обучение.
Април 1986.
Скочилият е Цанко Начев, дългогодишен шампион и треньор по Таекуондо в България и чужбина


Средното образование в България е едно от големите постижения на досоциалистическия и на социалистическия период. След Девети септември правителството на Отечествения фронт намалява гимназиалното образование от пет на четири години (по формулата 4+3+4) с обосновката, че единадесет години са напълно достатъчни за “подготовката за живота”. Всъщност скъсяването на срока се дължи на икономически причини и най-вече на подражанието на десеткласното съветско училище. 

През 1959 г. се узаконява ново степенуване, изразено в 4+4+4 чрез Единното средно политехническо училище (ЕСПУ), но срокът за гимназиите остава единадесетгодишен по финансови и организационно-материални причини. От 1979 г. се въвежда друг модел, който се запазва до 1991 г. Неговата тристепенност се изразява в задължителен за всички десетгодишен общообразователен курс (вътрешно разпределен в три, четири и три години), едногодишна подготовка с широк профил в определено професионално направление и едногодишно овладяване на професия. 

Последните две години оформят т. нар. Учебно-професионален комплекс (УПК) с реално производство, в което ученикът е със статут на работник или на стажант. Този модел, по-добър от всички останали главно заради демократизирането на учебно-възпитателния процес и придобиването на професионални умения, не издържа докрай проверката на практиката главно поради недостатъчната за такава мащабна реорганизация материална база и в училищата, и в предприятията, и в стопанствата. 

Освен това обучението в УПК, което продължава две години, до голяма степен откъсва гимназистите от подготовката им за висшите училища, още повече че изборът на специалност остава свободен, без да зависи от изучаваната в ЕСПУ професия.В България общото образование съществува винаги редом с професионалното, а от 1979 г. е направен и опит, както бе посочено по-горе и за обединяването на двете системи чрез учебно-професионалните комплекси. 

След известни преустройства и временни решения през 1951 г. професионалното образование започва да се ориентира към новите отрасли, каквито са тежката промишленост, енергетиката, строителството, транспортът, химическата индустрия и др. През 1959 год. се създават професионално-техническите училища (ПТУ) с едногодишен до тригодишен курс на обучение, средните професионални училища (СПУ) и техникумите с четири- и петгодишен курс над основното и едногодишен до тригодишен курс над средното образование. 

През 80-те години се утвърждава средното професионално-техническо училище (СПТУ), което заедно с най-добрите техникуми привлича извънредно голям брой учащи се – за някои години над 130 000 души. В спектъра на професионалното образование влизат 80 промишлено-технологически, селскостопански, търговски, инфраструктурни, хранително-вкусови и други области с над 190 специалности. Така през 70-те и 80-те години се стига до едно ясно изразено предпочитание към професионалните училища, които осигуряват в далеч по-висока степен от общообразователните възможности за работа в модерни и престижни сфери на материалното производство, програмирането и информатиката. 

Oсвен професионалните училища и реалните гимназии, в София и по-големите градове на страната са създадени много езикови гимназии, които са сред най-елитните в страната.Емблематични са английската езикова гимназия “Лиляна Димитрова” в София и ловешката езикова гимназия станала ковачница на номенклатурни кадри. Сред най-престижните училища в София са Гимназията за древни езици и култура, Националната природо-математическа гимназия, възникнала в средата на 60-те по инициатива на математическия факултет в СУ, Руската гимназия “А.С. Пушкин”, Електротехникум “С.М.Киров” и др. 

През учебната 1976/77 год. по инициатива на Людмила Живкова в столичния кв. “Горна баня” е създадено експериментално училище за надарени деца наречено “Национален учебен комплекс по култура.” Училището е било изключително иновативно, понеже е ставало въпрос за едно много по-високо ниво на възпитание и обучение от това, което е имало в момента в България. Повечето деца на тогавашните номенклатурни кадри са и негови възпитаници. В Пловдив най-образцовото и престижно училище е ЕСПУ “Лиляна Димитрова”. Във Варна, Бургас и другите големи градове на страната, голям авторитет завоюват езиковите гимназии и образцовите техникуми. 

Високият авторитет на средните училища е засвидетелстван и от желаещите да продължат обученето си в тях след VІІІ клас – този процент е над 93% през 1980 г.През 70-те и 80-те години висшистите в България съставляват 3,1% от населението на страната, с което тя изпреварва високоразвитите държави като Франция, Италия, Норвегия, при това – с подчертана тенденция към увеличаване на процентното съотношение. Около 400 000 души са дипломираните през четирите десетилетия до 1989 год., около 300 000 са висшистите, заети в различни сфери на стопанския, обществения и духовния живот. 

През учебната 1985/1986 г. около 14 500 преподаватели обучават над 100 000 студенти в тридесет висши училища, в които са организирани редовна, задочна и вечерна форма на следване със срок на обучение от четири до седем години, в зависимост от специалността. Цялата огромна за българските мащаби система разполага със задоволителен сграден фонд и отлична – особено в техническите висши училища – материална база. Сред най-авторитетните висши училища се нареждат СУ “Климент Охридски” ВИИ “Карл Маркс”, ВМЕИ “Ленин”, ВИАС, ВИТИЗ и др.До 1989 г. финансирането на българското образование, включително и на висшето, е изцяло централизирано. През целия социалистически период образованието в България е напълно безплатно. 

През 70-те и 80-те години страната ни е сред световните лидери по качество на образованието, което е достъпно за всеки български гражданин. Учебниците са безплатни, а в горния курс на средните училища и за студентите са на символични цени.През 1989 год. в класните стаи влизат около 1 350 000 ученици, от които 120 000 за първи път прекрачват прага на родното школо. В страната врати отварят близо 5000 училища, а броя на преподавателите в тях е над 150 000. За учениците от горен курс и студентите има задължителни за всички бригади, най-вече в помощ на селското стопанство или на големи национални промишлени и културни обекти. В горния курс на средните училища задължително се изучва предмета Начално военно обучение, който има учебна практика, т.нар. “военен лагер” за учениците от 10 клас. 

Във висшето образование се изучава подобен предмет наречен ОЗННС. В средното и висше образование са въведени и много идеологически дисциплини като “Основи на комунизма”, заменен от предмета “Обществознание”, Основи на социалистическото производство (ОСП) в средното и История на БКП, Политикономия, Диамат, Истмат и др във висшите училища. Руският език е задължителен.


Създаването на Строителни войски е дело на Александър Стамболийски. Всъщност тяхното възникване е по необходимост тъй като съгласно убийствените клаузи на Ньойския договор нашата армия е силно ограничена и младите момчета не могат да служат в редовната армия, което налага алтернативни решения. Така се ражда идеята за създаване на Трудова повинност - на книга военно формирование в което се получава минимално военно обучение и се участва с физически труд в изгражадане на големи обществени обекти - пътища, язовири и други.

Твърде скоро се оказва, че идеята е неочаквано добра и финансово затруднената държава се сдобива с безплатна работна ръка, а младите хора отбиват военната си служба /тогава това е било въпрос на чест/. Създаването на Трудова повинност предизвиква обществено недоволство, както поради ограничаването на човешките права, така и заради пряката намеса на държавата на строителния пазар. То предизвиква и външнополитически проблеми, тъй като много страни виждат в Трудовата повинност опит за заобикаляне на Ньойския договор и създаване на скрита армия, затова те са и обект на чести инспекции. В първия трудов набор са свикани 15 643 младежи. Само за няколко месеца те проправят 815 км пътища, построяват 34 км железопътни линии, десетки мостове и чешми. Всички най-големи, важни и трудни обекти в страната след 1920 г. са изградени с участието на трудоваците. По примера на България трудова повинност е въведена в редица страни на Европа, Азия и Америка. Така например задължителна трудова повинност е създадена в Унгария, Австрия, Канада (1932 г.), в Америка (1933 г.), в Япония и Естония (1934 г.), в Германия и Полша (1937 г.) и други. В трудовата повинност на Америка през 1933 г. по заповед на новоизбрания президент Рузвелт са свикани 274 375 трудоваци. Формирования, подобни на строителните войски, изграждат в Куба, Виетнам, Монголия, Танзания, Лаос и др. След отпадане на ограничителните клаузи на Ньоския договор през 30-те години, трудовата повинност не е закрита, а след 9 септември 1944г. получават нов тласък в развитието си. Най-известния трудовак е Тодор Живков.

Човекът, управлявал държавата почти 35 години, е войник в Трудова повинност през 1935 г. Служи в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина, която по това време изгражда пътища за Витоша, Костинброд, Божурище и Курило. След като отлага с една година влизането си в казармата, 24-годишният "прогресивен младеж" Тодор Христов Живков отбива воинския си дълг от 10 май до 19 октомври 1935 г. Тогава трудоваците са служили по 8 месеца. Неговата служба трае точно 5 месеца и 9 дни.  За останалите 81 дни бай Христо, баща му, го откупува. В официалните биографии тези факти липсват. В мемоарите си Живков пише, че е влязъл в казармата през 1936 г., и то в Школата за запасни офицери. Там обаче остава само десетина дни, защото "полицейското ми досие плътно вървеше след мене и определяше битието ми, в това число и войнишкото..." Любопитното е, че Живков никъде не споменава за битността си на трудовак. Във всичките юбилейни албуми, издавани след 1944 г., трудовашката му снимка липсва. През 1954 г. войските преминават на самостоятелна стопанска сметка и са подчинени на Министерския съвет, а през 1969 г. трудовата повинност се преименува в Строителни войски. Създава се ГУСВ. Към 1989 г. строителните войски се състоят от 7 дивизии /2 в София, Плевен, Варна, Бургас, Стара Загора и Пловдив/, като всяка от дивизиите се командва от генерал. Материалната база е на изключително високо ниво /става въпрос за строително-монтажната част/, а финансовото положение на Строителни войски е цветущо.По време на комунистическия режим СВ се комплектоват основно от средите на етническите малцинства (цигани, турци и др.), както и от български младежи с неблагонадежден произход(криминално проявени лица и политически неблагонадеждни ).

Строителни войски имат и една социална функция - там хората от циганското малцинство са придобивали някакви трудови навици и така хем се е спестявало усилието да им се търси място в редовната армия, хем са се научавали на занаят. Положен е наистина огромен труд /независимо на каква цена/ и редица инфрастуктурни проекта са осъществени много по-бързо и по-евтино именно благодарение на "трудоваците". От друга страна коренно се променя личния трудовашки състав. Ако  няколко години след 1944 г. той е съставен от младежи от малцинствата, впоследствие се превръща в най-атрактивното място за лека служба. И в тях започват да идват синове с известни фамилии. Но това е по-късно - заедно с развитието на социализма.Утвърдили се като най - мощната строителна организация в НРБ, по време на управлението на Иван Костов СВ са закрити по искане на европейските институции, тъй като са се третирали от тях като форма на принудителен труд. После се девоенизират, преобразуват се в еднолично акционерно дружество с държавно участие и започват далаверите с техните имоти, които не са стихнали и до днес.

Строителните войски в своята почти 80 годишна история се утвърждават като най - голямата и най-силна национална строителна организация в България. Хилядите строителни обекти, представляващи основата на националната инфраструктура, изградени с високо качество и с отлична организация на строителния процес, са гаранцията за техния успех и авторитет. Хиляди километри магистрали, железопътни линии, водопроводи, мостове, тунели, летища, заводи, електроцентрали, административни и представителни сгради са резултат от интелектуалния и физическия труд на хиляди инженери, строители и специалисти. Когато се говори за строителни войски не бива да се забравя и прословутия им ансамбъл създаден през 1949 г. Почти няма известен днес музикант, който да не е бил в униформата на войник от СВ. А самите музиканти са били инструктирани, ако някой империалистически враг ги пита какво е това АСВ, да не казват, че е Ансамбъл на Строителните войски, а че е Ансамбъл "Софийски вечери". О, времена, о, нрави!

Реализирани обекти

Тунел "Козница"
Най-големият на Балканите с дължина 5801 м. Завършен е на 21 декември 1952 г. Изградени са километри шосета и жп линии в транспортната инфраструктура на страната.

Мостът на дружбата
Русе – Гюргево
Най-големият от всички мостове по река Дунав. Заедно с подстъпите е дълъг 2008 м, а от арка – 11 км и 8 м. Изградена е Карабоазката дига край Дунав, която предпазва низината от реката.

Добруджански район
От 1951 до 1956 г. са изградени 6 напоителни канала с обща дължина 118 км, 20 малки язовира, 11 помпени станции, 81 водни кули, 283 шахти за вода, 417 обществени чешми, 520 селища са водоснабдени, прокарани са 263 водопровода.

Помпена станция край село Гетманци, Видинско
Най-голямата на Балканите. Изхвърля вода на 28 м височина и се разпределя по 200-километрови канали. Напоява над 220 хил. дка земя. Едновременно се работи по 5 язовира и три водноелектрически централи.

Водоснабдяването на Черноморието от Варна до Китен, Джерман - Скакавица
В периода 1957-1960 г. са положени 800 км водопроводи. Войските изграждат  водоснабдителната и канализационна мрежа в много градове и села.

Металургичен комбинат "Кремиковци"
Въпреки настоящата му слава той е един от знаковите обекти, изпълнени от Строителните войски. Такива са и заводите в Девня, ТЕЦ "Марица-изток" 1, 2 и 3, АЕЦ "Козлодуй", Нефтохимическият комбинат край Бургас, минно-обогатителните комбинати "Елаците", "Асарел", "Медет" и още много други.

Родопски минен басейн
Има над 170 обекта. За 2 години от 1956 г. за изградени хотел, профсъюзен дом, болница, дом на културата, хлебозавод, банка, 112 блока с 5150 апартамента и 8 общежития с 1800 легла.

Жилищни комплекси и градчета в градовете
Построени са хиляди жилища във всички по-големи градове. Към тях - и необходимите за населението социално значими сгради и съоръжения като болници, училища, детски градини.

Телевизионната и УКВ кула на връх Ботев
Строени са при изключително тежки условия и за много кратки срокове.

Шосето Шипка - Габрово
Построено през 1927 г. от цар Борис III, който награждава началниците и войниците за добрата им работа. През следващите години са построени хиляди километри шосета и жп линии, най-вече в планинските райони и отдалечените села и малки градчета.

Създаването на Строителни войски е дело на Александър Стамболийски. Всъщност тяхното възникване е по необходимост тъй като съгласно убийствените клаузи на Ньойския договор нашата армия е силно ограничена и младите момчета не могат да служат в редовната армия, което налага алтернативни решения. Така се ражда идеята за създаване на Трудова повинност – на книга военно формирование в което се получава минимално военно обучение и се участва с физически труд в изгражадане на големи обществени обекти – пътища, язовири и други.



Твърде скоро се оказва, че идеята е неочаквано добра и финансово затруднената държава се сдобива с безплатна работна ръка, а младите хора отбиват военната си служба /тогава това е било въпрос на чест/. 


Спомняте ли си, че допреди 1990 г. в средните училища се получаваше елементарна военна подготовка, посредством изучаване на предмета Начално военно обучение (НВО). 

Най-ярък спомен за него пък са запазили всички, които са имали честта да бъдат десетокласници в НРБ, заради незабравимите преживявания по време на военните лагери през май и юни. 

Подобно обучение е имало във всички страни от социалистическия лагер и е целяло да подготви младежите за бъдещата война. Деветокласниците и десетокласниците са изучавали НВО по един час седмично. Значителна част от преподавателите са били офицери от запаса с педагогическа квалификация. 

Дори по едно време във ВИФ „Георги Димитров“ (днес НСА) се открива и профил “преподавател по НВО”.Обучението освен военна подготовка е давало и доста добра такава за реакция при възникване на всякакви аварийни ситуации. Изучавало се е как да се реагира при земетресения и други природни бедствия, реакция в случай на атака, и не на последно място как да се оказва първа помощ. Също така, какво и как да се прави, за да няма паника – най-големият убиец.

Кабинетите по НВО са били сред най-добре оборудваните, а за мнозина ученици са били любимото място в училище. Ентусиазирани учители по НВО, с помощта на различни ведомства и с доброволния труд на учениците през свободното си време успяват да изградят дори и спортни стрелбища в училищата си.


Личен албум на Милена Стефанова



След Девети септември правителството на Отечествения фронт намалява гимназиалното образование от пет на четири години (по формулата 4+3+4) с обосновката, че единадесет години са напълно достатъчни за „подготовката за живота“. През 1959 г. се узаконява ново степенуване, изразено в 4+4+4 чрез Единното средно политехническо училище (ЕСПУ). 


По-късно се въвежда друг модел, който се запазва до 1991 г. Неговата тристепенност се изразява в задължителен за всички десетгодишен общообразователен курс, едногодишна подготовка с широк профил в определено професионално направление и едногодишно овладяване на професия. Последните две години оформят т. нар. Учебно-професионален комплекс (УПК) с реално производство, в което ученикът е със статут на работник или стажант. Този модел не издържа поради недостатъчната за такава мащабна реорганизация материална база. 


Освен това обучението в УПК откъсва гимназистите от подготовката им за висшите училища. През 80-те години се утвърждава средното професионално-техническо училище (СПТУ), което заедно с най-добрите техникуми привлича извънредно голям брой учащи се – за някои години над 130 000 души. Така през 70-те и 80-те години се стига до едно ясно изразено предпочитание към професионалните училища, които осигуряват възможности за работа в материалното производство, програмирането и информатиката. В София и по-големите градове на страната са създадени и много езикови гимназии.


През 70-те и 80-те години висшистите в България съставляват 3,1% от населението на страната, с което тя изпреварва високоразвитите държави като Франция, Италия, Норвегия. Цялата огромна за българските мащаби система разполага със задоволителен сграден фонд и отлична материална база. Сред най-авторитетните висши училища се нареждат СУ „Климент Охридски“, ВИИ „Карл Маркс“, ВМЕИ „Ленин“, ВИАС, ВИТИЗ и др.


До 1989 г. финансирането на българското образование е изцяло централизирано и напълно безплатно. 


През 70-те и 80-те години страната ни е сред световните лидери по качество на образованието, достъпно за всеки български гражданин. Учебниците са безплатни, а в горния курс на средните училища и за студентите са на символични цени. През 1989 г. в класните стаи влизат около 1 350 000 ученици. В страната врати отварят близо 5000 училища, а броят на преподавателите в тях е над 150 000. За учениците от горен курс и студентите има задължителни за всички бригади в помощ на селското стопанство. В горния курс задължително се изучва предметът Начално военно обучение, който има учебна практика, т. нар. „военен лагер“ за учениците от X клас. В средното и висшето образование са въведени и много идеологически дисциплини като Основи на комунизма, заменен от предмета Обществознание, Основи на социалистическото производство (ОСП) в средното и История на БКП, Политикономия, Диамат, Истмат и др. във висшите училища. Руският език е задължителен.


В средата на 70-те студентската стипендия е 45 лв. за успех над 4,50 и без подписан договор за разпределение в окръг и около 75 лв., ако си по договор, понеже за всеки окръг отпусканата сума е различна. Така например студент от Бургаски окръг взема стипендия 60 лв., а от Кърджалийски окръг около 100 лв. За учениците стипендиите са около 18 лв. и зависят от дохода на семейството при успех над 4,50 и без ограничения за доход при успех над 5,50.


Учениците и студентите имат възможност да се хранят в стол. До 1979 г. купонът за хранене е 0,30 ст. От 1980 до 1989 г. цената за ученически и студентски стол е 0,50 лв. В нея се включва супа, основно ястие и десерт. Джобните пари на учениците в България през социализма са били около 15-20 лева на месец, на студентите – 60 лева на месец. Джобните пари на учениците са стигали за една баничка, една паста и една газирана напитка на ден в обикновена сладкарница. По онова време една паста (от краве масло) в сладкарница струва 15-25 ст., газирана напитка – 15 ст., а в луксозно заведение парфе (от сметана) – 50 ст.


През 1978 г. началната заплата на учител с висше образование е 120 лв. След голямото увеличение на цените, случило се през следващата година, учителската заплата на млад висшист със стаж от 1 до 3 години вече е 155 лв., а на педагозите с полувисше образование месечното възнаграждение е 135 лв. Към 1989 г. възнагражденията на учителите с около 10-годишен стаж са съответно 165 лв. за полувисшисти и 190 лв. за висшист. Средната заплата за страната за 1989 г. е 274 лв., т. е. учителите тогава, както и днес са били с ниско заплащане, но с по-голямо уважение от страна на учениците и родителите им./Ретро.бг/



Нека започна така: На 21 съм. Жена съм. И съм руса. Това е лирическо отклонение, за да подсиля хейта ви, който ще последва след тази статия…

Една блондинка ще ви говори за КАЗАРМАТА. Кофти, нали? Ама все някой трябва да го направи. Какво знае една ‘‘ руса пикла‘‘, както ще ме наречете, за казармата?

Честно казано не много.

Но като се замисля – вероятно повече от днешните мамини с(в)инчета, които дори не са се интересували от някогашната военна служба. Така де -едно време момчетата искаха да са войници, кефеха се на пушки, пистолети… синьото им беше любим цвят. Сега …

Е сега си падат по розовите шорти, обезкосмените ръце и селфитата.

За Казармата… Та, за казармата – дядовците ми починаха твърде млади, за да могат да ми разкажат какво е било по тяхно време. Но пък на мен е интересно и съм събирала мнения на хора, минали през този ‘‘ад‘‘. Чувала съм много истории за казармата. Къде хубави, къде лоши. И винаги съм си обяснявала идеята на казармата по следния начин – вид изпитание за младите ‘‘ жребчета‘‘, както тогава са ги наричали. Нужният преход от маминото детенце към един истински мъж.

И знаете ли – точно така е.

Има голяма разлика между мъжа, минал през казарма и днешните момченца, които са обличали военна униформа само за Пейнтбол и са стреляли с пушка само пред компютъра на някоя игра. България има спешна нужда от мъже с главно М, но как да стане, като вместо с военно обучение, те се възпитават с идоли като Азис и Криско. Това родиха годините без казарма.

Едни се оплакват и до ден днешен пазят лоши спомени от военната си служба, други казват : ‘‘ беше хубаво ‘‘ . От коя група ще си – вероятно е зависело от добрата адаптация на младите войници. Или, както един познат ми каза : ‘‘ трябваше да бъдеш иновативен и адаптивен, за да не те мачкат, а да си отгоре….и, за да ти е добре там.‘‘

Някой казват, че казармата е била като чистилище, други … че са се научили на много неща там и трябва да я има. Какво всъщност се е случвало във военните поделения знаят само тези, които са били там. Ние можем само да разказваме техните истории:Ранно ставане, ранно лягане, точно определено време за хранене. Ядеш, каквото има-ако не – не ядеш изобщо. Ако си гладен и храната не стига, защото по-старите вече са я изяли, ядеш остатъците. Така се е родил и прословутият кекс с люти чушки – единствените неща, останали на войниците от свижданията с роднините.

Наказания. Заслужени или не е друг въпрос.

При неизпълнение на дадена задача, едно от честите наказания е било чистене на пода в кенефите с четка за зъби… Звучи доста зле, но всъщност казват, че тази работа се вършела за два часа и после си почиваш, докато другите ги юркали навън. Та някои направо са си умирали да им се падне да мият кенефите. Адаптивност – нали ви казах!

Гадни условия, мизерия, много хора в една стая. Казармата е била изпитание за младите момчета, или ‘‘ жребчета‘‘, нещо като проверка – кой ще издържи, кой е най-силният? Здрава дисциплина, учене, физически упражнения и много практическа работа. Мъжете минали през казарма могат да се оправят сами в живота. Научени са да чистят, готвят, перат и шият. Там няма мама да ги изглади, облече и нахрани. Няма и тати да ги защити от по-големите. Длъжни са да оцелеят. САМИ.

Много хора – много мнения, но всички, които попитах – ‘‘На какво ви научи казармата ?‘‘ , отговарят – ‘‘ на дисциплина и самостоятелност.‘‘ А това е нещото, което липсва на днешния мъж.

От една блондинка …

Една от най-големите глупости на демокрацията е отмяната на задължителната казарма. Казарма трябва да има. Задължителна. Ако не две години, то поне 6 месеца, или дори 3. Но момчетата след 12-ти клас трябва да ги хващат и да ги научат как да бъдат мъже. Как се държи оръжие. Как се оцелява в най-тежките условия. Как се издържа на студ и глад без мрънкане в името на някоя кауза. И най-вече – как да се пуснат от дългите поли на мама.

Съжалявам, мамини синчета, обаче вие си плачете за казарма. И то някоя доста по-строга, в която да изкоренят наложената и пропита вече във вас метросексуалност, позьорщина, разглезеност и поведение на малки курви с много претенции.

Защото ВИЕ сте на път да погубите българския мъж!

Трябва да се научите да бъдете мъже…поне наполовина истински, колкото са били бащите и дядовците ни.

Автор: Адриана Аврамова/sedmitchnik.com/


На 10 август 1946 г. е утвърден от Народното събрание Закон за създаването на Граничната милиция. Законът се публикува на 27 август същата година. Съгласно него Министерството на
войната се освобождава от грижите по охраната на границата и “При Министерството на вътрешните работи се учредява управление на Граничната милиция, на която се възлага пазенето на границата… Служителите на Граничната милиция имат права на служителите на сегашната войска.” На 8 октомври 1946 г. с постановление на Министерския съвет Граничната милиция се преименува в Гранични войски.
В процеса на изграждането на Гранични войски се утвърждават и военните ритуали, които допринасят за войнското, естетическото и нравственото възпитание не само на граничарите, но и на техните близки, на граничното население.
Полагането на военната клетва е един от най-силно въздействащите дни за граничните райони. В нейното съдържание се включва най-хубавото от клетвите на дедите ни.
Граничната застава е основно войсково подразделение, което в системата на Гранични войски съществува от 1948 г. и се счита като център за охрана на държавната граница. Тя има различен числен състав и въоръжение. Разполага се на известно разстояние от линията на държавната граница, близо до населено място и в район, свързан с пътна мрежа. Охранява непрекъснато определен участък от държавната граница, като изпраща различни по вид и състав гранични наряди.
Граничният отряд е войскова част в Гранични войски. Тя се създава като военно формирование на базата на граничните сектори в 1950 г. В състава на всеки граничен отряд в зависимост от характера и от големината на охранявания участък влизат съответен брой гранични комендатури, гранични застави, щабни, обслужващи и осигуряващи подразделения, щаб, тил и различни по название отделения и служби. В отряда са съсредоточени цялата служебно-оперативна дейност, обучението на личния състав, а така също и административно-домакинската работа.
В средата на миналия век обстановката на държавната граница е усложнена. Само за периода 1947 г. - 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.
През втората половина на миналия век най-популярен в страната ни граничар е младши сержант Вергил Ваклинов, станали заедно със служебното си куче Вихър емблематични фигури в историята на Гранични войски от това време (и двамата останали верни един на друг до смъртта си при Римския мост на Доспат дере при ликвидирането на бандитска група през 1953 г.).
Десетки са тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници - лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержантите Асен Илиев и Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Георги Стоименов, Стоил Косовски, Дончо Ганев…
Стотици са проявилите себеотрицание и героизъм по време на граничарската си служба - при изпълнение на бойни задачи се изявяват младши сержант Боньо Бонев, редниците Иван Цонков, Петър Диреков, Любен Ванчев…
На 6 януари 1996 г. (Богоявление), край Елхово се скъсва въжен мост над Тунджа и в ледените й води падат десетки беззащитни хора. Тогава войниците граничари първи повеждат самоотвержената битка за живота на изпадналите в беда. Те, рискувайки себе си във водната стихия на придошлата река, спасяват над 30 човешки живота. Пръв във водния ад се хвърля младши сержант Бойко Георгиев.
Граничният наряд се счита за най-малката бойна единица в състава на Гранични войски. Той се състои от един, двама и повече въоръжени граничари, които са длъжни да изпълняват бойната заповед по охраната на държавната граница на България мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадят силите си, дори и живота си. Видовете гранични наряди за един продължителен период от време са часови на границата, пост за наблюдение, оглеждач, секрет, засада, патрул, заслон, ловна група.
От 1948 г. до 1957 г. функционира гранична школа за подготовка на кандидат-подофицери (сержанти), а от 1950 г. до 1955 г. - Народно военно гранично училище, което подготвя млади офицери за нуждите на Гранични и Вътрешни войски. През 1948 г. се създава Централен развъдно-дресировъчен пункт, в който се подготвят и квалифицирани водачи на служебни кучета. По-късно пунктът се реорганизира в школа.
Дългогодишния опит в Гранични войски показва, че колкото по-добре се организира и провежда учебният процес, толкова по-значими са успехите в охраната на държавната граница. Стремежът е - отлична учебно-материална база, отлично подготвени кадри, непрекъснато и на високо ниво обучение - за сигурна и ефективна охрана.
През периода голямо внимание се отделя на инженерно-техническото оборудване на границата. От 1959 г. в експлоатация са електронните съоръжения, които през следващите няколко десети-летия се налагат като основно средство в охранителната дейност. Ефикасно контролиращо средство е контролноследовата полоса (КСП).
Важен дял от силите и средствата на Гранични войски са и военноинженерните, сигнализиращите, контролиращите и възпрепятстващите съоръжения, сигналните средства, автомобилната техника... Чрез тях се охраняват значително по-големи участъци от границата.
През периода се полагат грижи, за да се подобрят отглеждането и дресировката на служебните кучета и да се осигури тяхното по-широко използване в борбата с престъпността и в защитата на родните граници. Като съставна част от силите и средствата на Гранични войски те се използват в граничните наряди. Добре подготвените служебни кучета със своето поведение своевременно предупреждават нарядите за приближаването на нарушителите и оказват голяма помощ при претърсване на местността за издирването и задържането им. Както и по времето на граничната стража, служебното куче си остава верен помощник на граничаря.
Преди снабдяването на Гранични войски с моторни превозни средства ездитните коне са единственото средство за бързо придвижване между подразделенията и населените места. По-късно те се използват за патрулиране на граничните наряди и за бързо изнасяне на резервите.
През 1947 г. на Гранични войски се предават първите морски единици -  два катера тип МО-4, а през 1949 г. граничното морско подразделение се попълва с корабна техника. На 9 и 10 октомври 1950 г. моряците граничари старши лейтенантите Стефан Славков и Никола Димитров -  командири на стражеви катери № 301 и 304, задържат седем души с моторна лодка, извършили тежки престъпления.
От 1 януари 1948 г. паспортните бюра се преименуват в гранични контролно-пропускателни пунктове (ГКПП - сухоземни, пристанищни и на аерогарите) и организационно се подчиняват на Управление Гранични войски. През 1962 г., когато Гранични войски преминават към Министерството на народната отбрана, ГКПП остават към Министерството на вътрешните работи. От 1997 г. органите за граничен паспортен контрол на ГКПП са към Национална служба “Гранични войски” (впоследствие -  “Гранична полиция”). В борбата с контрабандата, като едно от задълженията на бойците и командирите от ГКПП, през различните години се проявяват майор Никола Тошев, капитан Кольо Колев, ефрейтор Иван Спасов, редник Илия Мутафов…
Взаимоотношенията с граничните органи на съседните страни през периода се влияят от политическата конюнктура на Балканите. Първите подписани документи са: с Румъния - конвенция за възстановяване, опазване и поддържане на граничните пирамиди, както и на други гранични знаци (1950 г.); с Югославия - споразумение за начина на проучване и разрешаване на граничните нарушения (1955 г.); с Гърция - спогодба за предотвратяване и уреждане на граничните инциденти и нарушения и спогодба за контрол, поддържане и възстановяване на граничната линия по българо-гръцката граница (1955 г.); с Турция - спогодба за предотвратяване на граничните инциденти и за тяхното решаване, както и за поддържане на държавните гранични знаци (1967 г.).
Международното гранично сътрудничество е насочено към създаване на доверие и добросъседство със съседните държави. Смесените гранични комисии решават възникналите въпроси, организират и провеждат прочистването на границите и поддържането на държавните гранични знаци между нашата и съответната съседна държава, съставят описания на границите и други документи, които посочват къде преминава граничната линия на местността.
Взаимоотношенията между граничарите и местните държавни органи и обикновените хора са залогът за сигурността и неприкосновеността на границите на нашата родина. Много са примерите на съобразителност и смелост - израз на патриотизма на деца, младежи и възрастни, на мъже и жени от граничното население.
Осъществява се организирано включване на местните жители в помощ на Гранични войски. През 1947 г. се създават групи за съдействие, които се попълват от граничното население. През 1960 г. те се преобразуват в доброволни отряди на трудещите се (ДОТ). От по-късен етап са специализираните отряди “Млад граничар”.
Благотворно влияние върху граничарската душа оказва съществуващият по това време “Културен поход към границата” - едно високоблагородно движение на дейците на българската наука, култура и изкуство. На граничарите гостуват стотици творци - художници, композитори, режисьори, артисти, самодейци...
За времето от 1962 г. до 1972 г. Гранични войски са към Министерството на народната отбрана, а през останалия период от съществуването си - в системата на Министерството на вътрешните работи.
От 1989 г. до 1991 г. Гранични вой-ски са обединени с Вътрешни войски под общо командване и общо наименование - Войски на МВР.
От 1950 г. до 1997 г. излиза вестник “Граничар”, като седмичен печатен орган на Гранични войски. В сложно и динамично време той изпълни професионално целите си и спомогна за успешното решаване на задачите по охраната на държавната граница на България. Всяка седмица пристига при граничарите, информира ги за успехите и проблемите на граничарската служба и другите области от живота. За близо пет десетилетия изданието се утвърди като летописец на героични и славни граничарски дела, добър съветник на поколенията бойци и командири, служили край браздата - все така любим и очакван. Вестник - барометър за времето си, достоен рицар на перото. Отечеството е негово верую!

Източник:nsgp.mvr.bg



Алексей Петров е роден през 1962 г. в тетевенското село Градешница, Ловешки окръг. Произхожда от бедно селско семейство. Баща му работил като извозвач на дървен материал в ТКЗС в Тетевен. 

Той се е проявил като един от най-добрите секачи в България на организираните социалистически съревнования. Впоследствие работи като секач в СССР – Коми. „Безпартиен, но с положително отношение към мероприятията на народната власт“, е записано в една секретна справка на МВР. Майката на Алексей Петров работи като пастирка на добитък в държавното земеделско стопанство в с. Гложене, Тетевенско. Тя също е безпартийна. Алексей Петров е първородното им дете. Той има брат Огнян Илиев Петров (1964) и сестра Теменужка Илиева Петрова (1968), които тогава са ученици.

Кандидат в милиционерското училище в Пазарджик

Алексей Петров завършва основно образование в тетевенското с. Глогово и кандидатства в Средното милиционерско училище в Пазарджик.
„По характер е тих, скромен и общителен. За добра комсомолска работа е награждаван многократно. Здравословното му състояние е добро. Отговаря на основните изисквания за курсант в СМУ. Няма близки и роднини, засегнати от мероприятията на народната власт и такива зад граница в капиталистическите страни“, се посочва в справката на Окръжно управление на МВР – Ловеч. По това време е член на ДКМС. При приемането в СМУ в Пазарджик Алексей Петров е подписал декларация, която го задължава след завършване на милиционерското училище да служи в органите на МВР най-малко 10 години.
В батальона на баретитите.През 1981 г. завършва СМУ в Пазарджик с общ успех отличен 5.71 и през август същата година е назначен в поделение №72620 – Мотомилиционерския батальон край резиденция „Врана“, който по това време се води към Софийско градско управление (СГУ) на МВР. Заповедта за назначаването като старшина от Народната милиция носи датата 13 август 1981 г.

През март 1983 г. той подава рапорт до началника на СГУ с молба да кандидатства в Висшия икономически институт (ВИИ) „Крал Маркс“ (днес УНСС, бел. ред.) Желанието му е да продължи образованието си задочно обучение в търговския факултет на ВИИ, специалност икономика и организация на вътрешната търговия.

В служебната му характеристика от този период е отбелязано, че „като характерна черта следва да се посочи професионалното му отношение към подготовката и особено активността в занятията му при провеждане на учебния процес, а също така и при носене на службата.“ Неколкократно му е присъждано званието „Образцов служител“.

В документ със заглавие „Преценка за комсомолската работа на Петров“ е отбелязано, че той се „проявява и утвърждава като изпълнителен, принципен и настоятелен комсомолец и служител“. Отговорник е по спортно-масовата дейност в комсомолската организация на баретите.
В началото на службата си в поделението е профилиран в състава на щурмовите групи. Постепенно се очертава като един от най-перспективните кадри в специализирания батальон и един от служителите с изявени лидерски качества. В предложение относно:

 „Повишаване в длъжност на служител от под. 72620 СГУ на МВР“, за Алексей Петров е посочено:

„Показва стабилни и високи резултати в периодично провежданите изпити и особено по бойно приложните дисциплини. Има изграден правилен марксистко-ленински мироглед, разбира и работи за изпълнение на партийните решения. Многократно е определян за „Образцов служител“ в ротата, където служи. В момента е един от най-добре подготвените служители в страната по джудо и карате. Има завоювано звание „инструктор“, а на състезания, организирани от районния комитет на ДКМС при МВР зае първо място. През 1982 г. е избран за комсомолски групов отговорник. Има завоюван авторитет между колегите си в поделението.“

През 1983 г. Петров подава рапорт до началника на СГУ – МВР да му бъде разрешено да сключи граждански брак с девойка, произхождаща от работническо семейство, която работи в ЦУМ като продавачка на дамски обувки. След подробно проучване на момичето, определено в документите като „скромна и трудолюбива девойка“ и на родителите й, началниците на старшина Петров му разрешават да се ожени.

Лидер и каратист №1

5Документите от кадровото дело на Алексей Петров разкриват, че в средата на 80-те години Алексей Петров вече се откроява от останалите барети и се налага като лидер и човек със специални умения във военно-приложни дисциплини и най-вече в джудото и каратето. В една справка за служебната дейност на Алексей Петров от този период е посочено:
„Политически е много добре ориентиран. От 1 януари 1984 г. е назначен за командир на отделение. Със задълженията се правя добре. Физически е отлично развит. Има наклонности към карате и военно-приложни дисциплини. На състезание по карете е първенец на София. Председател е на секцията по карате. Винаги получава отлични оценки по стрелба. Награждаван е от министъра на вътрешните работи, от началника на СГУ и ръководството на поделението.“
Провинение след употреба на алкохол
Въпреки, че е определен като дисциплиниран служител, в кадровото му дело не е пропуснато и едно негово провинение, регистрирано през 1985 г. Тогава след употреба на алкохол той участва в скандал, който за малко не прераства във физическа разправа. От секретна справка се разбира, че става въпрос е замесен в инцидент с шофьори от стопанско предприятие „Таксиметрови превози“.
Алексей Петров е наказан с „Предупреждение за непълно служебно съответствие“. Впоследствие то е било отменено, тъй като според началниците на баретата то е изиграло възпитателна роля.
В състава на Шесто управление на ДС
01След бомбените атентати, извършени в България през 1984-1985 г., предизвикани от наредената от Тодор Живков и Политбюро на ЦК на БКП политика за насилствено преименуване на българските турци, в Шесто управление на ДС е създадено направление „Т“ (Терор), към чиято структура е присъединен и Специализирания милиционерски батальон на баретите. От началото на 1987 г. всички негови служители за преназначени на щат в Шесто управление на ДС.
Със заповед от 3 януари 1987 г. Алексей Петров е назначен за командир на отделение, а с последвала заповед от 5 януари същата година е назначен за помощник инструктор към Шесто управление. Рапортите на Петров от този период за адресирани чрез началника на батальона до началника на направление „Терор“ в Шесто управление на ДС.
Макар в кадровото дело на баретата няма описания на операциите, в които той е участвал, батальонът като цяло е използван по време на „възродителния процес“. През 1987 г. Петров е награден със значка „Отличник на МВР“ и както многократно е отбелязано в документите заради професионалните му качества многократно е бил използван при специални операции.
В редовете на БКП
През 1988 г. Алексей Петров е приет за член на БКП. В една „Оценка за политическите, личностни и делови качества на Алексей Петров, комунист – помощник инструктор“ се казва, че „като комунист активно участва в обществено-политическия живот на поделението, проявява критичност и самокритичност в дейността на партийната организация.“
Политическите промени в България през 1989 г. не повлияват на възходящата кариера на Петров от отряда на баретите. Със заповед от 2 ноември 1990 г. той получава офицерско звание – старши лейтенант, направление ДС.
Преди това той е подложен на психологическо изследване в Центъра за научно-приложна и учебна дейност по психология в МВР. В него се казва:
„Личност с устойчива нагласа за личностно самоутвърждаване в рискова, отговорна и обществено значима дейност. Склонен е да отстоява справедливи каузи, хармониращи с неговата ценностна система. Преживял е значими идейни колизии в процеса на професионалното и образователното си развитие. Активна, динамична личност, той не избягва сблъсъците при открито отстояване на собствените си разбирания и убеденост.
Добри интелектуални възможности и сравнително уравновесеният му характер позволяват да прояви необходимото хладнокръвие и премереност в поведението при възникване на конфликтни взаимоотношения. Общителен, контактен човек, проявяващ афинитет към работата с хора, с много добре развити комуникативни способности.
Културен, задълбочен събеседник, склонен да проявява съпричастност и ангажираност към социално-начими проблеми.
Към предложената дейност се насочва с известни колебания, породени от неувереността му в наличието на обективни възможности за усъвършенстване и творческо преобразуване на някои елементи от дейността с оглед повишаване на нейната ефективност и надеждност. Има изразена потребност от постигане на успех в начинанията и намеренията си.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Данните са благоприятни за работа като офицер І група в под. 72620-МВР.“
В „Оценка за професионалните и лични качества на Алексей Петров – помощник инструктор в под. 72620? от юли 1990 г., е изтъкнато:
02„В учебния процес постига отлични резултати по всички дисциплини. Изключително добре овладява бойно-приложните техники на оперативно джудо-карате, методите и тактическите способи за предотвратяване и обезвреждане на терористични действия. Притежава и отлична теоретична подготовка, изразяваща се в познаване на нормативната база и правилни тактически действия при изпълнение на поставените му задачи, което го откроява от останалия състав. Отличен спортист – многократен републикански шампион по карате.“
Тогава му е присвоено офицерско звание „Лейтенант“. През юли 1990 г. Алексей Петров завършва ВИИ „Карл Макс“. Същата година името на батальона е сменено на Специализираното поделение за борба с тероризма, (впоследствие отряд, б.а.). В секретно „предложение относно: преназначаване на служител от МВР от сержантска на офицерска длъжност“ от октомври 1990 г. до управление „Кадри“ на МВР за Алексей Петров се посочва:
„Като младши командир има изградени много добри командно-организаторски качества. Има уравновесен, твърд, волеви характер. В екстремални ситуации проявява изключително хладнокръвие, съобразителност, бърза реакция, умение за вземане на правилни решения, за което е използван многократно при изпълнение на специални задачи“.
Дадено му е звание старши лейтенант и заплата от 325 лева и 25 лева за изпълнение на важни и отговорни задачи....Вижте още:Застреляха Алексей Петров

Източник: http://agentibg.com/

За “Тихина” преди 1989 г. се говореше само под сурдинка. Воалът на секретността раждаше цял куп митове, които никой не си правеше труда да опровергава.

Поделението е създадено през 1970г. на брега на Варненското езеро край Джанавара – 65-и морски специален разузнавателен отряд (65 МСРО) или накратко Тихина- българският вариант на „Тюлените“ от флота на САЩ – морски пехотинци. В „Тихина“ се подготвяха разузнавателни групи, предназначени за дейност в тила на противника.

Обгърнатото в тайнственост поделение на Военноморските сили, нямаше аналог в България. В него пращаха само добре подготвени физически и устойчиви психически младежи. Казват, че още в новобранските центрове, преди разпределението, мнозина наборници тайничко си мечтаели да бъдат сред избраните.

В “Тихина” се подготвяха разузнавателни групи, предназначени за дейност в тила на противника. Антитерористи или терористи, зависи от тълкуването – с оглед на историческата необходимост. Подготовката на всички матроси, старшини и офицери минава през специална учебно-тренировъчна програма, която включва основно леководолазна подготовка, скокове с парашут, огнева подготовка и тренировки по бойни изкуства без оръжия. Командосите, съвсем като щатските си побратими, бяха обучавани за изнурителни преходи по суша, за десант по въздух, по море и под вода. Те са тренирани и за преодоляване на големи разстояния по суша. Става въпрос за преходи от порядъка на стотици килoметри. Подготвени са и за оцеляване в екстремни условия през всички сезони на годината и при пълна липса на провизии.

Митът за американските “тюлени” – супермъжете, които дори по филмите, стигнали до екрана, изтъкан от социалистически реализъм, покоряваха наред чуждите държави и женските сърца, имаше своите почитатели и у нас. Особено в град като Варна. Въпреки това единици попадаха сред редиците на командосите заради специалната селекция и високите изисквания.

Напук на балканското ни чувство за малоценност спрямо великите нации обаче, според мнозина експерти, подготовката на BG-командосите е превъзхождала школовката на морските пехотинци в САЩ по редица критерии. “Черноморските акули”, както преди време наричаха бойците от “Тихина”, действаха тихо, незабележимо, но безотказно – с желязна хватка.

Всъщност началото е поставено много преди 1970-та година. Във ВМФ на България още през периода 1958 – 1959 г. се обсъжда възможността и се отработват отделни задачи, които през 1961 година влизат във функциите на специализирано поделение, което започва организирана парашутна и водолазна подготовка. Основано официално десетина години по-късно, за бойните ни плувци и днес се знае твърде малко. Те са десанчици и парашутисти, умеещи да се потапят под вода с различни типове водолазни апарати със сгъстен въздух, кислород и газови смеси, да скачат с парашути във вода, умеещи да работят с взривни вещества под вода и след това да излизат на сушата Специфична особеност на техните действия е обстоятелството, че се вземат необходимите мерки за запазване на живота на бойните плувци. Подводните бойци се използват за водене на разузнаване за крайбрежието при стоварване на десанти и за диверсионни действия срещу пристанищни съоръжения и кораби, намиращи се в пристанища или на рейдовете пред тях.

Подготовката на командосите е насочена за решаване на диверсионно-разузнавателни задачи в тила на противника. Застъпена е парашутна, водолазна, топографска, минно-подривна подготовка, както и умения по оцеляване и специализиран ръкопашен бой (СРБ).
Варненско поделение за обучение на подводни плувци изминава сложен и дълъг път. Овладяват и се сменят райони на разположението му, тъй като е със статут на режимно поделение. Създават и се актуализират учебни програми и пособия, провежда се активна бойна подготовка, включително и в други поделения от армията и на място. Кандидатите за подводни диверсанти трябва да отговарят на повишени изисквания към здравословното състояние и физическа пригодност, които се проверяват чрез изпити, включващи крос, спринт, плуване над и под вода и медицински прегледи.
Норматив: 

––––––– 
За един ден:
10 км бягане – 50мин 
Тестът на купър представлява кросов пробег на разстояние 3,2 км. за време 12,5 мин. Същия тоя изпит сега е 1000м за 3.20 мисля за отл и 4.10 удов.

15 набирания 
Лицеви опори и коремни преси за 2 мин; Коремни преси и лицеви опори се правят за 1мин над 60 общо

100м плуване свободен стил – под 2 мин 
25 м под вода 
1 км – под 30 мин плуване.

Постепенно се усъвършенства организацията на службата, като се разширява кръгът от изпълняваните задачи. Поделението дава все по-голям принос в бойната готовност на флота и по професионализъм и майсторство съперничи на сродните подразделения със специално предназначение. Командосите изпълняват проникване в тила и бойния ред на противника от кораб, подводница, самолет и хеликоптери. Основна цел е своевременното добиване и изпращане на разузнавателна информация за флота на противника. На въоръжение са стандартните в Българската армия оръжия и парашути. Отличителният знак е черна барета и емблеми, характерни за това поделение. При полеви занятия и демонстрации се използва камуфлажната униформа на парашутистите-разузнавачи.
През 1961 г. се провеждат първите учебно-тренировъчни парашутни скокове. През 1962 г. поделението заема III място в Общоармейския парашутен многобой. Съществуването на отряда е прекъснато за около 7 години, като през 1970 г. поделението се възражда отново. Въздушно-десантната подготовка е подновена с помощта на специалисти от Пловдив. На летище Калиманци са извършени първите парашутни скокове от вертолет Ми-4. Оттогава до ден-днешен между небето и морето израстват професионално десетки парашутисти-водолази.

Разбира се, като всяка една биография на бойна част и тази е написана с много пот, а за съжаление и с кръв. Поделението е дало 3 свидни жертви по време на подготовката, които не са забравени и до ден днешен. Днес парашутите ПД-47 и УД-2 вертолетът Ми-4 и тежките преносими радиостанции са останали за историята и музеите. Учението „Родина ’72“ е първият професионален връх, превзет от морските командоси след две годишен труд. След това учение те вече са признати за поделение с висока професионална подготовка, способно да изпълнява сложни задачи. Бойните плувци проявяват героизъм при спасителните операции при наводнението в Провадия и при обръщането на понтонния мост на канала до Месокомбинат „Родопа“. Спасени са много хора. Участват в залавянето на наборни матроси с тежки отклонения от военната служба. Командосите провеждат учения с органите на Народната милиция.
През учебната 1980 г. поделението е обявено за първенец на ВМС, постигнало високи резултати в бойната подготовка, обявено е за „Брегово поделение първенец във флота“. Черноморските акули провеждат учения с чужди специални части (САЩ, Русия, Италия, Румъния, Гърция и др.). От 1987 г. то се включва ежегодно с отбор в общоармейските състезания по парашутен многобой наречен „Българското Рамбо”, като завоюва едно I-во място, две II-ри, две III-ти, едно V-то и едно VI-то, мерейки майсторство в последните години и с представителните отбори на други държави. Морските командоси са с най-точен мерник на общофлотските шампионати по военен трибой. Вземат участие и в други спортни състезания провеждани във флота и армията.
ВИДЕО:

Ежегодно се провеждат планински, водолазни и парашутни лагери. В последните години залягат и занятия за борба с тероризма и освобождаване на заложници. Поделението участва във всички крупни национални, двустранни и многонационални военноморски учения: „Галатея“, „Есен“, „Черноморски страж“, „Кооператив партнър“, „Блексий партнършип“, “Морски командос”, „Бриз“, „Тъмна сянка“ и др. На някои от ученията подводните диверсанти на практика са демонстрирали някои от новите методи , отработени съвместно с колегите от МВР-СОБТ, НСБОП и Жандармерия. За транспорт при учения командосите използват много често десантни надуваеми лодки тип „Зодиак” , катери на ВМС и вертолетите от база „Чайка” Ми-14ПЛ . Представители на флотските специални части вземат участие в задграничните мисии на БА в Ирак и в Косово, както и в още редица международни изяви на нашите ВМС.
Поделението за подготовка на подводни диверсанти е единственото по рода си и до днес. В него служат офицери, старшини и войници от всички родове войски на БА. Бойните плувци са и сред редиците на ВМС по паради и почетни мероприятия. Поделението е възпитало множество наборни войници. Черноморските акули отбелязват основаването си на 30 септември всяка година, като се демонстрират уменията на личния състав и материална част.
Днес флотските парашутисти са готови да действат в сложна обстановка по цялото Черноморие. На дневен ред са ембарговите действия и борбата с тероризма, хуманитарните и мироопазващите операции.

Източници: http://ntotkov.blogspot.bg/; „Тихина“ Морски Специален Разузнавателен Отряд | Facebook; e-vestnik.bg

Историята по-долу е разказана от човек, който е служил на българската граница в последната година на комунистическото управление. Разказът му разкрива атмосферата на границата в края на Студената война.
Бил съм пряк участник или свидетел на тези събития по време на наборната ми военна служба в Гранични войски. По стечение на обстоятелствата не станах „герой”. Това означава, че просто не съм попадал в такава ситуация, когато да се наложи да „неутрализирам” нарушител на границата (б. р. – с израза „неутрализирам” тогава се е наричало убиването на „нарушител”). Не казвам, че не бих го направил. В действителност участвал съм в задържането на нарушители, дори съм стрелял по тях.
По обясними причини ще спестя имената на „главните герои”, бойци и командири, дадени са с инициали.


Българската държавна граница в края на 80-те години на миналия век беше опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя започваше от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда от бодлива тел имаше отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).
На самата граница имаше издълбана така наречената „гранична бразда”. Де факто това беше линията на държавната граница. Съответно на тази линия, на определени разстояния бяха поставени така наречените „каменни гранични пирамиди”. От едната страна – наша страна, беше издълбан надпис НРБ. От другата – СФРЮ. Уточнявам, че аз служех на българо–югославската граница през 1988-1990 г.
На въпросната ограда с бодлива тел бяха поставени проводници. Това беше кльон – електросигнализационна система за охрана на държавната граница. Съветски „патент”, възприет от НРБ в началото на 50-те години. При опит да се премине през оградата от бодлива тел, проводниците се допираха, създаваше се верига и в граничната застава се получаваше сигнал „за действие ” – опит за нарушение на границата. Съответно граничната застава се вдигаше ”в оръжие” и се изпращаше така наречената „тревожна група”. Тя се състоеше от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влизаше служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка.

До кльона, по-точно от вътрешната му страна, имаше разорана ивица земя. Това беше така наречената контролно-следова полоса. Предназначението и беше да „запечатва” следите на евентуалните нарушители на границата. Групата трябваше да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата и евентуално да задържи нарушителите. Ако не беше в състояние сама да се справи със задачата, на мястото на нарушението на границата пристигаха и останалите граничари от заставата. Определен участък от границата се охраняваше от т. нар. Граничен отряд. Това беше войскова единица в Гранични войски. В него беше съсредоточена цялата оперативна дейност. Там се провеждаше единичното обучение на младите граничари. Там беше щабът на отряда. Там беше и маневрената група, в която ми протече по-голямата част от военната служба. Заставите носеха имена като „Юнак”, ”Казак”, ”Полтава”, ”Панама”, ”Хала’’, ”Спартак”.
При всяко задействане на системата се вдигаше и граничният отряд, най-вече маневрената група. В повечето от случаите нарушителите ги задържаха на границата още преди тя да пристигне. Но често й се падаше честта тя да “неутрализира” нарушителите. Неофициално понякога я наричаха „резервната застава”. При „гранична обстановка”- нарушение на границата – веднага я вдигаха. Към нея бяха и така наречените „кучкари”. Това бяха инструкторите на служебни кучета, които се използваха за търсене на следи и задържане на нарушителите. През останалото време маневрената група носеше караулната служба в граничния отряд.
Същевременно към нея спадаше и групата за бързи действия. Предназначението й беше да неутрализира особено опасни нарушители, престъпници и терористи в граничната зона. Групите за бързи действия са създадени след началото на „възродителния процес”. Те се състоят от двама снайперисти, седем щурмоваци и двама души с пушки за изстрелване на газови гранати.
От маневрената група излъчваха и така наречените гранични наряди „патрул”. Те проверяваха режима в граничната зона. Тя най-често започваше 15 километра преди държавната граница. За да се движиш в граничната зона се изискваше специален открит лист, получил названието документ „образец 12”, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на селата в граничната зона получаваха щемпели на паспорта А-Ю (става дума за тези в граничната зона на границата с Югославия). Същевременно, пътуващите в участъка към ГКПП „Калотина” български и чужди граждани трябваше да покажат на граничарите международен паспорт с валидна транзитна виза, или виза за страна, към която пътуват. Обикновено така нареченият граничен наряд „патрул” извършваше проверка на пътуващите в граничната зона лица – най-често по влаковете. В двата гранични отряда, в които съм служил, това бяха участъците от Драгоман до Калотина и от Кюстендил до Гюешево.

Минно поле и награди…

Отличия, които са давани на войници и офицери за опазване на границата.
Още една специфична особеност за онзи период. На южната ни граница с Гърция и Турция, тогавашните ни „потенциални военни противници”, граничната ивица (участъкът, разположен в непосредствена близост до границата) беше осеяна с хиляди противопехотни мини. Много нарушители на държавната граница, в това число и известен брой граждани на ГДР, загинаха от тях. Не беше малък и броят на граничарите стъпили по невнимание върху тези мини. Една част от тях загубиха живота си. Последният граничар, стъпил погрешно върху противопехотна мина, предназначена за нарушители, беше младши сержант от Момчилградския граничен отряд Таню Енчев. През май 1987 г. на заставата край село Бук, младши сержант Енчев преследвайки нарушители на границата стъпва на противопехотна мина и загива. Впоследствие е произведен посмъртно в звание младши лейтенант. Официалната версия, публикувана в периодичният печат, беше, че той влязъл в схватка с трима нарушители на границата. Унищожил ги, но единият от тях успял да го рани смъртоносно и Енчев издъхнал в заставата.

Тук е моментът да кажа какви бяха наградите за застрелян, задържан нарушител на границата и съответно какви бяха санкциите за безнаказано нарушение. По времето, когато аз служих (1988 – 1990 г.), в граничните отряди в Кюстендил и Драгоман, станаха около 100 нарушения на границата. На западната граница нямаше минни полета и една част от нарушителите се стремяха към „Обетованата земя” през Югославия (б. р. – бегълците са избирали тази посока, защото от Югославия след това много лесно се е преминавала слабо охраняваната граница с Италия).
Като цяло задържането и „неутрализирането” на нарушителите се извършваше от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. По времето, когато служех, се спазваше максимата „Нарушителят се задържа или унищожава”. За задържан нарушител граничарят получаваше домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи произвеждаха редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставаше въпрос за „важни нарушители”. Не всички т. нар. „бегълци” от ГДР (Германската демократична република) бяха важни. По мои данни през периода 1960 г.–1990 г. по-малко от 70 човека от тях са загинали от куршумите на българските граничари или от стъпването върху противопехотни мини, каквито имаше в изобилие по южната ни граница тогава. Поне 200 от тях са били задържани за опит за нарушение на държавната ни граница. Доколкото съм запознат, нашето МВР ги предаваше на ЩАЗИ – службата за държавна сигурност на ГДР.

Да “неутрализираш” нарушител


По друг начин стояха нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата”. Редниците автоматично ставаха ефрейтори. Бяха награждавани с домашна отпуска до 27 дни. Говореше се, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал” за първи път нарушител на държавната граница, го изследват в Неврологичното отделение на МВР болница – как му се е отразило убийството на психиката. За героичната постъпка на тези граничари пишеха във вестниците „Граничар”, „Народен страж” – печатният орган на МВР по онова време. По-рядко пишеха и в периодичния печат. В много редки случаи се правеха телевизионни интервюта с граничарите герои. Или, както се шегувахме тогава, това ставаше „посмъртно” – ако загинеше граничар, интервюираха неговите бойни другари, близки.
По онова време охраната на границата беше издигната в култ. Граничар, „неутрализирал” нарушител при „защита с риск на живота си на Държавната граница”, получаваше и медал „За заслуги по охрана на границата”. Един доста ценен медал по наше време. Граничари, „неутрализирали” повече от 10 нарушители, можеха да бъдат повишени в звание сержант, дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме”.

Тленните останки на нарушителите на границата, по времето, когато служех, ги откарваха в граничния отряд за идентификация. Телата на застреляните ги фотографираха. В заставите имаше фотоапарат за тази цел. Снимките се предаваха в граничния отряд на ВКР отдела (б. р. – военно контраразузнаване). Колкото до секретните зелени папки с имената на граничарите „герои”, в тях няма нищо. Умишлено не е водена статистка кой граничар на коя дата е „неутрализирал” нарушител на границата.
Имахме обмяна на опит по нова време. Често ни посещаваха делегации, съставени от офицери и граничари от Граничните войски на СССР. Други наши чести гости бяха и представители на Граничните войски на ГДР. По-рядко ни посещаваха делегации на вътрешните министерства на Унгарската народна република и Чехословакия. Оказа се, че само на границата между ГДР и ГФР през периода 1963 г. – 1989 г., Граничните войски на ЩАЗИ са застреляли около 2000 източногерманци. Приблизително около 200 бегълци от ГДР са застреляни на границите с Унгария и Чехословакия.
За безнаказано нарушение на границата санкциите бяха жестоки. Наказанията започваха от командира на заставата. Според случая той се понижаваше в звание. Понякога се и разжалваше. Разбира се, най-потърпевш беше граничарят, допуснал нарушението. Ако имаше нашивки, му се късаха демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят можеше да отнесе и присъда.

Има много митове и легенди за границата. Единият от тях е за огромния брой „мирни бегълци”, убити от българските граничари. Нещата не са толкова прости. От 1947 г. (тогава са създадени българските Гранични войски) до 1990 г. на българските граници са застреляни по-малко от 1000 нарушители. Една част от тях са “неутрализирани” от тогавашните Вътрешни войски, действащи в граничната зона. По-голямата част от тях – през периода 1947 г. – 1966 г. Тук влизат членовете на така наречените „горянски групи” (б. р. – групи, водещи подривна дейност и саботажи срещу властта по онова време). Освен тях в България са изпращани подготвени диверсионни групи, спускани с парашути в граничната зона или прехвърляни по суша от Гърция и Турция. Не е малък броят и на българските граничари, убити в схватка с въоръжени нарушители.
Писано е също, че българските граничари били едва ли не маниакални убийци и психопати. Даже някъде прочетох, че в Гранични войски пращали по-буйни младежи, които са били на крачка от затвора. Чел съм още, че българските граничари били стимулирани да убиват, не само с 27-дневна домашна отпуска, нашивки, медали, но и с парични награди. Според някои „изследователи” човек от посолството на ГДР връчвал на всеки български граничар, ”неутрализирал” гражданин на ГДР, плик с 2000 лв. Някои от българските граничари неутрализирали повече от 3 граждани на ГДР получавали отличия на Министерството на държавната сигурност на ГДР.

От личен опит смятам, че това не е истина. Пари, ако са плащани, въобще не са стигали до Гранични войски. Действително някои офицери получаваха отличия на ГДР. Мисля, че най-високото отличие, което беше връчвано, беше така нареченият орден „За заслуги пред отечеството”. Най-често българските гранични офицери бяха награждавани с трета степен, по-рядко с втора. По правило с първа степен се награждаваха офицери от Граничните войски на СССР, макар че източногерманците не бягаха натам. Имаше и медали на ЩАЗИ „За заслуги”, наградни плакети. Понякога с тях бяха награждавани и българските граничари-герои. Дори мисля, че на граничните офицери им организираха екскурзия в ГДР за една седмица, но само толкова.
Мит е, че имало специално обучена група убийци в Гранични войски. Когато беше необходимо да се употреби оръжие при задържането на нарушители, това го правехме ние, наборните войници. Въпреки наградата с голяма отпуска, гледахме да избягваме да „неутрализираме”, особено нарушителки. Всички знаехме, че сме тук за две години. Някои от нас бяха приети студенти. Единици от нас бяха по-кръвожадни, но всяко стадо си има мърша. Говоря за тези мои бивши бойни другари, които бяха от села и малки градчета в Северна и Северозападна България. По техния край се смяташе, че граничар, който се върне без нашивки и отличия от границата, трудно може да се ожени. Жените го смятали едва ли не за непълноценен мъж. Няколко войници от посочените региони вършеха някои простотии, но за тях съм чувал, не съм ги виждал с очите си.
Всички ние, които служехме в Гранични войски в самия край на социалистическата епоха, като цяло бяхме нормални момчета и повечето от нас си останаха такива, макар и да бяхме поставяни от обстоятелствата в екстремни ситуации.

Източник:e-vestnik.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив