Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката на море в снимки. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката на море в снимки. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Може далеч да не е бил най-добрият град за живеене, за какъвто го ръкоположиха едно радио и един вестник в началото на 21 в., но със сигурност делниците в него носеха своята доза адреналин. Извън провинциалното самочувствие на крайморските „аборигени“, че живеят в лятната столица на държавата, повод за емоции бяха епизодичните престрелки по улиците, кражбите на автомобили, които гонеха броя на внесените в града, но все още незастраховани возила „секънд хенд“, и пъченето на мускули по кръчмите, което най-често завършваше с малко кръв и много мастило по първите страници на сутрешните вестници.
Основни медийни герои – както навсякъде в държавата, бяха емблематичните абревиатури СИК и ВИС.

Местните им шефове нямаха романтичния ореол на босовете от столичните си централи, но също като тях имаха амбициите да сложат ръка на лъвския пай от бизнеса край морето – независимо дали става въпрос за законна търговия с алкохол, цигари, зърно, за туризъм, международен транспорт и охрана, или за контрабанда на стоки, наркотици, женска плът и неприкрит рекет. Улисани в надпреварата да се надцакват, и едните, и другите сякаш пропуснаха да забележат, че някак тихомълком в периметъра им се намести една нова, абсолютно провинциална абревиатура. Без легендарен имидж и без софийски покровители – ТИМ.

Също като момчетата от ВИС и СИК, те излязоха на ринга, парадирайки със спортната си закваска. Е, нямаха чак борческата слава от ранга на „Олимпийски надежди“, но пък умееха да раздават шамари. С крака. И да носят – на бой, на студ, на глад, на оцеляване в екстремни ситуации. Най-просто казано, носеха школовката на секретното поделение „Тихина“.
За „Тихина“ преди 1989 г. се говореше само под сурдинка.

Воалът на секретността раждаше в общественото пространство цял куп митове, които никой не си правеше труда да опровергава. Факт е обаче, че обгърнатото в тайнственост поделение на Военноморските сили, създадено през 1970 г., нямаше аналог в България. В него пращаха само добре подготвени физически и устойчиви психически младежи. Казват, че още в новобранските центрове, преди разпределението, мнозина наборници тайничко си мечтаели да бъдат сред избраните. Митът за американските „тюлени“ – супермъжете, които дори по филмите, стигнали до екрана, изтъкан от социалистически реализъм, покоряваха наред чуждите държави и женските сърца, имаше своите почитатели и у нас. Особено в град като Варна. Въпреки това единици попадаха сред редиците на командосите заради специалната селекция и високите изисквания.

В „Тихина“ се подготвяха разузнавателни групи, предназначени за дейност в тила на противника.

Антитерористи или терористи, зависи от тълкуването – с оглед на историческата необходимост. Командосите, съвсем като щатските си побратими, бяха обучавани за изнурителни преходи по суша, за десант по въздух, по море и под вода. „Всички матроси, старшини и офицери минаваха през специална учебно-тренировъчна програма, която включваше детайлна леководолазна подготовка, скокове с парашут, огнева практика, стрелба по мишени „на сляпо“ и тренировки по бойни изкуства без оръжия. Родните „тюлени“ бяха калявани да преодоляват стотици килиметри почти на един дъх. Методично бяха подготвяни да оцеляват в екстремни условия през всички сезони на годината, при пълна липса на провизии“, твърдят не един и двама морски офицери. Напук на балканското ни чувство за малоценност спрямо великите нации обаче, според мнозина експерти, подготовката на BG-командосите е превъзхождала школовката на морските пехотинци в САЩ по редица критерии. „Черноморските акули“, както преди време наричаха бойците от „Тихина“, действаха тихо, незабележимо, но безотказно – с желязна хватка.
Е, точно тези момчета изгряха изневиделица на хоризонта във Варна, докато борческите бригади на СИК и ВИС кръстосваха юмруци и пищови по улиците на морската столица.
На прага на 1994 г. групировката на командосите стана факт и в съдебните регистри.
На 29 декември 1993 г. „ТИМ“ ООД получи „кръщелното си свидетелство“ като дружество, развиващо дейности, свързани с търговията, охраната и услугите. Напук на здравата логика и природните закони обаче, прощъпалникът на екипа бе изпреварил раждането. Още преди основаването на фирмата, ядрото на ТИМ бе успяло да стъпи на краката си.
Може би днес малцина си спомнят, но в самото начало на 90-те години, непосредствено след „избухването“ на демокрацията, мераклиите за бърза печалба край морето, които можеха да се държат над водата и им се беше случвало да се гмуркат, за да впечатлят поредното гадже на плажа, хукнаха да събират рапани. За разлика от кулинарния интерес към мидите, у нас тогава никой не мислеше, че хищният охлюв става за нещо друго, освен за залъгалка на туристите под формата на сувенири. Оказа се обаче, че японците са готови да плащат скъпо и прескъпо, за да го видят в чиниите си. Това изкуши стотици варненци да се отправят на лов за деликатесната мръвка. Сред тях бяха и част от командосите на „Тихина“.
„Тюлените“ зарязаха антитерористичната мисия и се впуснаха в нова.
Работата им пак беше под водата, на моменти дните им пак нямаха начало и край, но рапаните им даваха шанс не просто да оцелеят, а да натрупат пари. Всеки от водолазите се гмуркаше сам за себе си и сам калкулираше приходите си. След 2-3 усилни лета, успешен улов и късмет с изкупните цени на източния деликатес, те пак заедно решиха какво да правят с печалбата си.
„Спестиха си парите и ги похарчиха умно“,
коментира техен бивш колега от секретното поделение, докато си спомняше как, след като приключили с рапаните, тимаджии наели залата за фитнес в Медицинския университет, накупили модерни уреди и дали старт на бизнеса си. В гласа му имаше само признание, че са успели да се справят. Липсваше завист, че не е един от тях – нито в началото, когато са се наливали основите на силовата групировка, нито сега, когато икономическата империя бере плодовете на победата.
Лирическо отклонение за Чичко Гугъл
Ако потърсиш в интернет информация за ТИМ, ще те засипе порой от статии, журналистически „разследвания“ и емблематични „разкрития“. Авторите им са стотици, но и маститите пера, и редовите занаятчии си приличат в едно – тиражират под индиго. Някои залагат на творческата интерпретация, други не се церемонят много и действат на принципа copy-paste, но като краен резултат 90% от информацията се препокрива, барабар с грешките.
Според най-популярната търсачка – „Гугъл“, групировката ТИМ е конгломерат от фирми и контролира Варна, Добрич, Шумен и почти цяла Североизточна България. Името й е абревиатура от първите букви на нейните основатели Тихомир (Митев), Иво (Каменов) и Марин (Митев) – бивши военни от секретното поделение край Варна „Тихина“.
Всъщност кракът на Иво Каменов никога не е стъпвал в „Тихина“ –
поне в качеството на служещ в поделението. Там са карали казармата си, а после са останали на свръхсрочна служба, само другите двама от варненската триада – Марин и Тихомир. А по-добрият командос от двамата – Марин, е попаднал сред морските тюлени заради… дарбата си на художник. И бил включен в отбора на пехотинците случайно. По негови думи.
Разказът, който излиза от устата на Марин Митев –
в един есенен следобед, в офиса му в централата на ЦКБ във Варна, докато пием кафе, което сам е направил, звучи като приказка… За Пепеляшка на развития социализъм.
Винаги го е привличало рисуването. Като завършил 7 клас, кандидатствал в Худжествената гимназия в Казанлък. Докато заедно с другите деца се потял над скиците, се извила буря. Вятърът бил толкова силен, че потрошил прозорците на гимназията, а стъклата изпонарязали част от роднините на бъдещите художници, които чакали в двора края на изпита. „За компенсация шефовете на училището решиха да приемат с предимство тези, чиито близки бяха пострадали. Така аз останах извън класацията, а за да не губя годината, се записах в Корабостроенето“, твърди босът на ТИМ.
А после, като завършил СТУК-а – Средното техническо училище по корабостроене, и дошъл ред да влиза в казармата, го пратили в „Тихина“ – да поддържа нагледната агитация. За пръв път го включили в акция, когато негови колеги си начупили краката при парашутен скок и нямало кой да попълни групата. Малко по-късно вече бил сред титулярите. След това останал на свръхсрочна служба и влязъл в листата на командосите от най-висша класа.
И в Чичко Гугъл пише, и самият Марин Митев признава, че няколко пъти му се е случвало да не му се отвори парашутът и се е приземявал благодарение на резервния. Негови колеги от поделенето също не крият, че е бил пращан на най-опасните мисии. „Случвало се е със седмици да киснат под водата в Босфора“, споделят те лаконично.
И досега в кабинета на Марин Митев в ЦКБ висят архивни черно-бели снимки, запечатали екскомандоса с групата му и военния министър от ерата на Тодор Живков ген. Добри Джуров
– при обмяна на опит в Чехословакия или награждаване след мисия. В ъгъла под тях, небрежно са подпряни няколко саби и „самурайски“ мечове. „Остави ги – бутафория. Ама ми ги подаряват и какво да правя – ако не ги взема, ще се обидят“, подхвърля Марин, докато грижливо смъква от стената архивните снимки, с неподозирана нежност ги слага на бюрото и започва да ми разказва къде и по какъв повод са правени.
Господ има странно чувство за хумор…
Тънка червена линия…
Всъщност спортът не просто е един от темелите, върху които – тухла по тухла, ТИМ започва да гради „къщурката“ си. Той дори не е наследена инерция от войнишките години на бившите морски пехотинци, а своеобразна визитка, с която бащите на абревиатурата сякаш опитваха да разграничат хората си от класическия образ на „мутрата“. За разлика от залезлите спортни величия в другите силови структури, които тренираха мускулите си само докато прибираха рекета от поредния длъжник, тимаджии се поддържаха във форма не само по улиците, а и във фитнес залата, и на татамито. Факт е, че повечето от основателите на формацията са бивши състезатели по карате – и то участвали в националния отбор по киокушин кай, печелили не една и две титли в международни турнири. Логично е да се предположи, че от философията на източните бойни изкуства, съчетана с уменията от школата на „Тихина“, плюс каузата, в която са се клели, наречена най-шаблонно родина, би трябвало да се роди перфектният борец за справедливост – своеобразен колективен Батман на посттоталитарна България. Само че, както обикновено става у нас, добрите намерения твърде често кривват по пътя към ада.
Първоначалният замисъл ТИМ
да развива не само спортния клуб, а и учебен център, в който да се четат лекции, съчетани с практически курсове за обучение по фирмена сигурност, някакси остана в рамките на добрите намерения. Целта, с която бе регистрирана „ТИМ“ ООД – да продава охраната като ноу хау, постепенно бе размита от прозата на делниците. Някога, през Възраждането, на село, даскалите може да са били тачени и възвеличавани, но и тогава, както и днес, шансът им да свържат двата края е бил в ръцете и портфейлите на чорбаджиите.
За никого не е тайна, че край морето пъпът на чорбаджиите винаги е бил хвърлен в курортите – дори по Тодорживково време, когато всички хотели и ресторанти бяха държавни. А когато някой харчи пари на държавата, особено в мътилката на прохождащата демокрация, едва ли ще тръгне да купува ноу хау за фирмена сигурност, след като може да си наеме пазванти. Особено когато пазарът на охранители е пренаситен.
През 1994 г. във Варна основната битка за клиенти беше между „пазачите“ от местните поделения на СИК и ВИС – „Секюрити груп“ и „Марс 93“.
Тарторите им – взривеният през ноември 1996 г. в асансьора на кооперацията си Йордан Марков, и бившата „олимпийска надежда“ в борбата Христо Асенов-Бацата имаха легендарна слава. Бригадите им жужаха като пчелички между магазини и кръчми, кандърдисвайки собствениците им да ги „пазят от лошите“. Естествено, срещу добра месечна сума. Който не искаше, го отнасяше – той или имуществото му. Резултатът – търговските обекти в града, дори гаражите, превърнати в квартални минимаркети, бяха облепени със стикерите на „Марс“ и „Секюрити“, а кражбите и разбитите витрини подминаваха „белязаните“ като бързия влак.
Докато момците на Бацата и Данчо Марков шетаха из морската столица със самочувствието на шерифи, ТИМ „удари бингото“ малко по на север.
Никой не разбра как фирмата сключи договор да охранява държавния още курорт „Св. Константин“, и то чак до 2002 г. На фона на „жълтите стотинки“, събирани от дребните търговци в града, парите бяха фантастични. „Плащаше им се месечно възнаграждение, равняващо се на 31,8 полицейски заплати. На практика из курорта се разкарваха четирима души от групировката и – толкова“, беше обявил пред журналисти по онова време бившият шеф на Регионалното звено за борба с организираната престъпност полковник Стамо Стамов. Според него договорът за охранителна дейност с ТИМ е бил крайно неизгоден за курорта, но в онези години, „когато се наливаха основите“ на пазарната икономика, кой ще ти гледа интереса на някакво си държавно дружество, което трябваше да изпълни мисията си на дойна крава, изцедена докрай, преди да бъде хвърлена в кланицата на приватизацията. Пък и тогавашният шеф на „Св. Константин“ Иван Иванов, популярен сред медиите в града с прозвището Инч Хай, което идеално прилепваше на ниския му ръст и слабото му телосложение, бе останал изключително доволен от сделката…
Носталгично
Погледнати от камбанарията на днешната глобална криза, 90-те години на 20 век бяха безметежно време. Тогавашният кмет на Варна Христо Кирчев – първият местен управник, излъчен след реална изборна надпревара, громеше сърповете и чуковете в главите на съгражданите си, реституираше златни парцели в „Св. Константин“ и бленуваше за НАТО и Шести американски флот, които да превърнат града в Маями на Балканите. Нервираше се, че западните дипломати ни мислят за туземци, дето се радват, ако спастрят някой и друг лев, за да си купят препаска, с която да прикрият бедрата си. Тюхкаше се, че „българинът седи върху златна мина, а чака да падне кокосов орех върху главата му, за да се нахрани“. И гордо пърпореше по улиците със старичкия си „Трабант“. Частната инициатива беше на почит, алъш-веришът със стоки от Капълъ чарши – върхът на предприемачеството, а проектът „Красива България“ – начин да пребоядисаш на аванта фасадата на реституирания си имот на пъпа на Варна, благодарение на който си се уредил с мечтаната „професия“ рентиер.
Журналистическата гилдия също не бе подмината от ентусиазма на времето.
Умирахме да си врем носа навсякъде, надавахме уши щом някой покрай нас заговореше за далавери – без значение дали парите под масата отиваха към общински чиновници, партийни централи, национални агенции или блюстители на реда. Приватизацията беше във вихъра си, облагодетелстваните от сделките се брояха на пръсти, а прецаканите, като не можеха да загребат от меда с черпака, търсеха на кого да си изплачат мъката. Ама, ако може, хем да ревнат с пълно гърло срещу „мръсниците“, хем да не се споменава кой точно реве.
Познайте от един път за кого беше отредена странната роля на изповедника глашатай – на журналистите, разбира се. Само че вестникарските разкрития, дори и да бяха абсолютно достоверни, обикновено вървяха в комплект с писмени обяснения за материала, източниците и проверките на публикуваната информация в някое от РПУ-тата (тоест, районните полицейски управления) на Варна. В случая полицайчетата нямаха никаква вина – разпитваха ни, защото „засегнатата страна“ опитваше да заведе дело за клевета срещу автора, а в зависимост от „показанията“, прокуратурата трябваше да реши дали пишещият е „сгазил лука“, или не.
Отплеснах се. Всъщност исках да кажа само, че в един момент автоцензурата отново излезе на дневен ред, а всяко по-чепато писание трябваше да бъде с кристално прецизен изказ, за да си спестиш интервютата с Темида. В подобни случаи лично аз завиждах на колегите от радиа и телевизии. Не защото съм си въобразявала, че им е по-лесно, а заради мимолетността на ефира. Кой чул, кой гледал, кой запомнил – иди търси записи, че да покажеш на прокурора как са те омаскарили… Докато при вестника е друго – колкото щеш можеш да четеш, да препрочиташ, да тълкуваш и да търсиш скритите обиди. Дори и да си пропуснал да видиш материала, пак няма проблем – ей ти я библиотеката, не само ще ти дадат да го прочетеш, ами и копие ще ти направят…
Напук на поговорката, че на бодлива крава Бог рога не дава, през 1998 г., точно когато управлението на СДС бе започнало яко да се втвърдява, аз цъфнах в ефира на тимаджийската телевизия.
И то не сама, а в компанията на още две, по-устати и от мен, журналистки – споменатата вече Юлия Кунева и популярната напоследък Веселина Томова. Един час седмично, на живо, с помощта на водещата Петя Стефанова, трите трябваше да вадим на показ прикриваните проблеми на града и да слагаме пръст в раната. Без ограничения на темите, без чадър над когото и да било от управниците, без да сме задължени да назоваваме източниците си.
Експериментът на МСАТ бе наречен „Спешно отделение“.
Честно казано, и трите имахме резерви към името – покрай успешния сериал ни звучеше някак си претенциозно, пък и се притеснявахме да не стоим на екрана като пациенти на психиатрията. Любо Живков, който тогава го играеше пресаташе на ТИМ и бе „главният преговарящ“ с нас, обаче отсече, че Марин Митев харесал точно това име и се спрял на него. Пропуснах да кажа, че и идеята за „отделението“, и форматът на предаването, и кандидатурите ни като „медсестри“, били лично определени от Марин. Поне така твърдеше Любо…
В месеците, през които се вихрехме в „Спешно отделение“, постепенно усетих какво е да вкусиш блясъка на славата, дори да не си велик колкото Джон Бон Джоуви. Притесненията ни, че се впускаме в непредсказуема авантюра, че предаването няма да се хареса, че ще изглеждаме смешни на екрана, изчезнаха още на втората седмица. Варненци започнаха да чакат четвъртъците, за да чуят поредната порция новини, непроцедени другаде – за парите от боклука на Варна, превеждани в тайни сметки на СДС за предизборни или други цели, за скритите клаузи от договора за приватизация на „Златни пясъци“, за подслушваните линии, засечени в някои редакции (както казваше един мой професор – от Клеопатра до наши дни нищо ново)…
Странно, но чисто варненската тематика, тиражирана от местната кабеларка, намери отзвук и в доста други градове от страната. Мои познати, в това число дори от Пазарджик ?!?, ми звъняха да ме питат как са ни пуснали на екран, и как така още не са ни били… На моменти и ние се питахме същото, но се утешавахме, че докато зад нас стои ТИМ, бой няма да ядем.
Досега не съм признавала, но хонорарите от „Спешно отделение“ бяха най-лесно и най-приятно изкараните пари през живота ми досега. Факт е, че
за 4 часа в месеца получавахме по още една заплата, при това, като давахме воля на най-съкровеното си желание да казваме истината, само истината, цялата истина и нищо друго, освен истината…
Нека това не ви звучи надуто и патетично. Защото информацията, която журналистите кътат в мозъка, тефтерите и компютрите си, прилича на айсберг. По страниците на вестниците и в ефира излиза само надводната част. Онова, по-голямото, невидимото, дето може и „Титаник“ да прати към дъното, най-често не вижда бял свят. В „Спешно отделение“ за долната част на айсберга нямаше параван. Сигурно затова животът на предаването бе кратък.
Че привнесеният от София шеф на РДВР – Варна, полк. Иван Стефанов ни търсеше цаката, бе едно на ръка. Особено като отворихме дума, че толкова активно е задирял своя колежка в почивната станция на МВР на „Св. Константин“, та тя се жалвала на военна прокуратура от опит за изнасилване… Години, след като „отделението“ беше хлопнало кепенци, разбрах, че цялата „Криминална полиция“, дори ако не е на работа, била задължена да гледа предаването. И да докладва за всичко, казано от екрана. Как да не се почувстваш докоснат от Blaze Of Glory след всичко това…
Краят на „Спешно отделение“ дойде, като всички реформи, в навечерието на Нова година. Шефовете ни от „Труд“ в София изведнъж решиха, че по Закона за конкуренцията нямаме право да се радваме на доходи от друга медия, при това – „О, ужас, частна!“ (Сякаш вестникът ни, който вече имаше най-големия тираж в държавата, се издържаше от волни пожертвования.) ТИМ също даде отбой. Явно мисията беше изпълнена: конкуренцията в бизнеса бе овладяна, полицейските страсти – умиротворени, рекламните договори на МСАТ – вързани в кърпа, подписани и предплатени.
У нас остана горчивият привкус на нещо започнато и недовършено – хубаво, ама със срок на годност.
Дето го определя не качеството на продукта, а чорбаджията. Както впрочем повечето от нещата в България…
Да споделям ли колко мило ми стана близо 10 години, след като „Спешно отделение“ вече не беше част от ефира, когато мои познати ме запитаха: „Абе, какво става, скоро не сме ви виждали предаването. Да нямате проблеми?“ Мисля си, че проблемите, колкото и да са грандиозни, изчезват от хоризонта, ако някъде покрай тях си срещнал и светлите мигове на удовлетворението…
Марин Митев храни тигрови акули някъде в Индийския океан. Уникалната снимка е сред малкото фотоси в профила му във „Фейсбук“, запечатали лицето на „бащата“ на ТИМ.
„Ако някой все още изпитва вълнуващо удивление защо никога, никъде и по никое време не може да прочете повече за холдинга ТИМ, ще трябва да се сблъска с очевидното: групировката старателно се грижи името й да бъде употребявано като в гробищен парк – или за добро, или за нищо.“
Тези думи не са мои, макар че с чиста съвест бих се подписала под тях. Точната формулировка е направена в Скай форум. За съжаление, не мога да цитирам от кого, защото единствен ориентир е датата – 14/2/2003 г., 11:05 ч., и безадресното „анонимен автор 79“.
Информацията обаче е като водата –
изтървеш ли я, плъзва навсякъде, покрива неравностите, запълва кухините, докато не изравни пейзажа и не започне бавно да се разсейва в пространството. И дори когато се изпари, пак остават каверни, в които можеш да откриеш прелюбопини неща. Трябва обаче да знаеш къде да търсиш…
Още пазя една разпечатка от средата на 90-те години на миналия век за наблюдаваните от МВР структури, разработвани като рискови и потенциално опасни за нормалния живот в града. Оперативен работник ни я беше дал, след като му бяхме приплакали, че имаме да пишем материал за престъпността във Варна. Тя започваше с ТИМ-ООД.
Бяхме предупредени, че писаното няма доказателствена стойност, и че ако го публикуваме 1:1, не само ще си имаме неприятности, но и няма да се намери кой да потвърди информацията. Изкушавам се обаче да го цитирам:
„Дружеството е регистрирано на 29.12.1993 г. с цел развиване на дейности, свързани с търговията, охраната, услугите.
Дружеството има сключен договор за охрана на курортен комплекс „Св. Св. Константин и Елена“ до 2002 г., отделни питейни заведения в курортния комплекс; множество магазини и други търговски обекти на територията на гр. Варна, като охраната се осъществява чрез изградена собствена система на СОТ; експлоатират съвместно с „Мустанг видео“ – Обединена кабелна телевизия; охраняват паркинги, складови бази, държат под наем представителна сграда в кв. „Чайка“ – общинска собственост, предоставени им преференциално от кмета на гр. Варна. Чрез създадено съвместно дружество със съдържателите на риболовни таляни на цялата територия на региона имат монопол върху риболова и определянето на цените. По оперативни данни са под опеката на И.Д. главен прокурор на въоръжените сили, кметската управа на града. Имат лиценз за охранителна дейност.
Седалището на дружеството е гр. Варна, ул. „Марин Дринов“ 55 (адресът на Медицинския университет в града – б.а.). Като управители на дружеството се водят Марин Великов Митев ЕГН… и Тихомир Иванов Митев ЕГН… Силовата структура вътре в дружеството се ръководи от Иво Каменов Георгиев ЕГН…
31 юли 2004 г. – Иво Каменов (на заден план) и Марин Митев, пременени в бяло, се готвят да прережат лентата на новия хотел в курорта „Св. Константин“ – „Азалия“.

Структурният състав на ТИМ

в охранителната и силова структура се състои от около 50 млади мъже, подбрани най-вече от уволнения войнишки състав на под. 22580 гр. Варна (разузнавачи-десантчици), бивши полицаи от СПООР – Варна, неосъждани, активно поддържащи спортната си форма във фитнес центъра, където се намира офисът. Дисциплината е по подобие на тази в армията. Марин Митев и Тихомир Митев са служили като сержанти на свръхсрочна служба в горепосоченото военно поделение.

През последния месец отнеха бизнеса с проституцията от другите групировки
и настъпват във всички техни сфери на влияние. За бизнеса с проститутките отговарят Стоян Стефанов Лефеджиев ЕГН… и Владимир Корнеев Илиев ЕГН… На този етап представителите на ВИС и СИК в града не могат да окажат противодействие на ТИМ и вероятно в бъдеще е възможно да се стигне до сблъскване на интересите. Към ТИМ гравитират представителите на „Корона инс“, които нямат големи позиции в региона, „Секюрити глобъл – ЕООД“ гр. Пловдив.“

Край на цитата.

Всъщност, ако попитате някой варненец от средното поколение как ТИМ са започнали бизнеса си, той едва ли ще се ограничи само в рамките на проституцията, спомената в оперативната разработка. И ще бъде далеч по-словоохотлив в подробностите за „всички техни сфери на влияние“, отнети от „другите групировки“. Автоджамбазлъкът е само една от тях. И макар стотици жители на морската столица, станали по неволя пешеходци, да са убедени, че колите им са били задигнати от бригадите на ТИМ, никой от тях не се е добрал до доказателства за това. Собствениците на лъскави лимузини – изчезнали ненадейно и върнати обратно срещу тлъст откуп, също нямат черно на бяло, че покушението е дело на митичната абревиатура. Дори в случаи, когато заради авторекета е имало опасност да лумне международен скандал и полицията се захващала сериозно да издирва крадената кола, джамбазите от ТИМ пак са успявали да заметат следите си. Въпреки че преговорите се водели лично между хората на реда и бащите на групировката.
Това не е художествена измислица, а част от спомените на полк. Стамо Стамов – легендарният шеф на РЗБОП,

както наричаха накратко Регионалното звено за борба с организираната престъпност. Предавам ги така, както ми ги разказа близо 17 години след „застрахователните събития“.
„Бяха отработили канал за крадени коли – прекарваха ги през Румъния, Констанца. Прокурорът или шефът на МВР-то там беше в близки отношения с тях, плащаха му на него. На Лазар Анев от „Албион кар“ откраднаха 4-5 нови БМВ-та. Лазар ги продава на някого и след 2-3-4 дена изчезват. Информацията беше на 100%, че те ги крадат и ги изнасят в Констанца.
През април 1994 г. в хотел „Мусала“ отсядат две семейства руснаци, за една вечер. Всички бяха от „Мосфилм“. Жените – от старата московска буржоазия. Идват от Австрия с две БМВ-та, големи и нови. Понеже чули, че в България се краде, на паркинга ги слагат едно до друго. Двете жени и единият мъж се качват в хотела, вторият остава да спи в колите. Като се съмва сутринта, обаждат му се да се качи горе – да ползва тоалетна и да се измие, а след това да се приготвят да тръгват.

След половин час, или колкото там е стоял, слизат и виждат, че едното БМВ го няма.
За второто не са имали време да го задигнат. Или не са искали – най-вероятно… Багажниците на колите бяха пълни. В тази, която бе открадната, имаше резервен двигател и много скъпи кожуси, купени от Виена. Явно са ги следили цяла вечер…
Случая го пое Първо районно, което бе на по-малко от 100 метра от хотела. Единият от компанията имаше някакъв познат – руснак, който живееше до Спортна зала. Той остана за известно време – 4-5 дена, докато се намери колата, за да може да я върне в Русия, а другите си тръгнаха.

Двамата поддържаха връзка с оперативните в Първо РПУ. На третия-четвъртия ден някакъв българин им се обажда и им иска среща, като започва приказки за откуп. И тогава прехвърлиха случая към РЗБОП.
Понеже съм учил и горе-долу го знам руския, аз контактувах с колегите. Е, започна една игра, която продължи 2-3 дена, докато излезе на светло този, който иска парите. И дойде един строителен техник – здравословно не беше добре човекът.
Отначало го подхванахме: „Колата, като стойност, и туй, което има вътре, искаш откуп за тях. Твърдиш, че нямаш нищо общо с цялата тази работа – кой ще ти повярва?“ После извиках една от прокурорките от районна прокуратура да присъства на разговора, за да му обясни – ако не вярва на мене, на нея поне да повярва.

И тогава тоя човек каза:

– Аз съм само посредник. Тук едни момчета ме накараха, пък ще ми дадат някой лев, защото нямам пари за лекарства.
– Кои са тез момчета?
– Еди кои си.
Единия го каза. Момчето се оказва Иво Каменов. Аз Иво дотогава само бях го чувал, но не бях го виждал…
И за отрицателно време – значи това е било в сряда или четвъртък, в петък вече бяхме изяснили кръга кои са.
И в събота сутринта рано-рано ги прибрахме и ги закарахме във Второ районно управление – Тихомир, Иво и Марин.
И още един имаше, но го забравих кой е. Аз настоявах, исках да ги задържим, обаче прокуратурата…
Те въртяха-сукаха, въртяха-сукаха, не издадоха къде е колата. Отидохме на пазарлък – да кажат къде е БМВ-то, да го върнат, и ще ги пуснем. Казаха: „Колата ще ви я върнем, обаче няма да кажем къде е.“ „Няма значение, викам, поне я върнете. Този човек стои тука, чужденец е.“ И в един момент – вече стана към 5 часа следобед, прокурорите си грабнаха шапките и се прибраха. Не подписаха постановление за задържане…
Няма какво да правя – последният работен ден от седмицата, идва 18 ч., колегите трябва да си ходят, а тях трябва да ги пускаме. И като поеха ангажимент (да върнат колата), аз до последния момент не им казах, че ще излязат. Викам: „На нас ни свърши работното време, вашето място е там (в ареста), ние си отиваме вкъщи.“
Това ни беше и най-силното оръжие.

Казаха: „До два дни колата ще я докараме, пуснете ни.“

В неделя, спомням си, имаше някакво състезание по кикбокс в Пловдив. Викат: „Имаме двама-трима души, варненци, които се надяваме да вземат медали. Ние даваме там някой лев, пари, спонсорираме, трябва да сме там, моля ти се…“, пак почнаха да се молят. Аз използвах момента, че се молят, и им казах: „Добре, хайде, споразумяваме се – пускам ви на моя отговорност, отивате в Пловдив. Обаче колата искам да е тук.“
Колата не я върнаха в неделя, не я върнаха в понеделник, никой не се показа. Във вторник се обадих на Марин. Викам: „Марине, разбрахме се колата да я върнете. Утре, вдругиден чакайте пак да ви приберем…“
Същия ден се обадиха. По магистралата, срещу Провадия, до отклонението за Ветрино, онзи, провадийския – Данчо Ментеша, беше направил едно малко заведение с паркинг. Обадиха се колегите – намерили колата там на паркинга оставена. Обаче изпразнена, нищо няма в багажника – кожуси-можуси, двигател резервен няма, даже бяха изкарали и касетофона.
Провадийците бяха отишли и оцапали цялата работа. Никакви следи!
Качил се там един старшина – докато я запали, докато я закара в Провадия… Там експертът започнал да търси следи, вика: „Те са я окъкали отвсякъде.“ И те (тимаджии) не признаха, че те са я закарали там колата.
Колкото до откупа, вървеше приказката за около 10 000 долара…
След 1-2 месеца подхванаха „Дружба“ (по-младите го знаят като курорта „Св. Константин“). И се показаха на 2 коня качени. Обаче почнаха да пищят търговците от алеята към „Черноморец“, че ги рекетират да сключват договори за охрана. Викам: „Кои са тия?“ „Ами, една фирма, тук договори са сключили с директора, фирма ТИМ.“

Като ми казаха ТИМ, на мен ми се наостриха ушите.

„Каква фирма ТИМ, бе! Ведомствената полиция стоят. Държавата плаща на 20-30 души джандари да охраняват този район. На каква друга фирма ще плаща?“ Имах там възможност да получавам информация от стопанския сектор. Видях договора за какви пари е – Наско Рафайлов (директор на РДВР – Варна, от 1997 до 1998 г.) беше още в „Кадри“. Отидох при него и му викам: „Наско, тази сума колко полицаи подсигурява – продоволствие, дрехи, храна, заплати, санаториум, те имат там някакъв норматив?“ Той ги изчисли – за 33-34 полицая. „Как бе, 10-12 охранители има там и два коня.“ Чак по-късно през лятото се появиха с 3 джипа.
И започнаха едни приказки, че шефът на курорта ще им прехвърли 3-4 от малките хотелчета около Гранда, и т.н. Бяха подготвили скритата приватизация на тези хотели. Даже бяха изпратили предложението в София. Обадих се там и прекратиха работата…“
Скандалът с охраната на „Св. Константин“, макар и косвено, даде старт на една вендета, която преобърна живота на полк. Стамов, разби здравето му и го пресели в отвъдното едва на 66 г.
Спряганият за идеолог и покровител на ТИМ шеф на Прократурата на въоръжените сили полк. Николай Колев тогава го взе на мушка и не миряса, докато не отстрани полк. Стамов от пътя си.

Антимафиот №1 на Варна бе арестуван на 25 август 1995 г. В петък, в 17 ч. Постановлението за задържането му бе подписано лично от Николай Колев, още преди са бъде повдигнато обвинение срещу полицая-арестант. Нито абсурдността на основното обвинение срещу полк. Стамов – че е „баща“ на финансовите пирамиди, нито обостреният му диабет и високото му кръвно обаче успяха да го извадят от ареста. Той остана зад решетките 10 месеца, един от които – в Плевенския затвор. През януари 1998 г. обаче Военната колегия го оправда по всички обвинения, а полк. Стамов осъди държавата за незаконния си арест.


„Николай Колев беше консилиери на групировката с трите букви.

След задържането ми тя се стабилизира. Заради нея ме разпитваха в ареста копал ли съм гол до кръста градинките на ресторант „Българска сватба“, където, забележете, няма зеленина, а има балчишки камък. Заради тази групировка през 1997 г. Колев свика всички от подземния свят, за да ги уговаря да спрат престрелките, предизвикани от конкуренцията между отделните фирми.“

Година преди смъртта си Стамо Стамов ми разказа: „Николай Колев започна работа в Сливен като военен следовател. След 2-3, или 4 години го направиха военен прокурор на региона. Тогава Иво Каменов е служил в едно сливенско поделение – обикновен войник. Като конфликтна личност, скарал се с военния си командир, някакъв капитан, сбили се двамата, а Колев водел делото срещу Иво. И оттогава датират познанството и връзките им. Колев имаше това качество – да се прилепва към хора от контингента. Макар че това ни е била работата, на оперативните по криминална в БОП-а, в тези среди да се ровим цял живот. Николай Колев обаче се заиграваше много с тях…“
Арестът на Стамов наистина сякаш даде тласък на възхода на ТИМ.
Заедно с краха на ерата на варненските фараони. „През 1995 г. започнаха масово да гърмят финансовите пирамиди и да се строят новите кооперации. Те изкупиха тогава несъбираемите дългове.

Източник: uniconbg.com


Моето последно пионерско лято
Казвам се Валя. Родена съм преди петдесет лета в едно малко градче сгушено в полите на Странджа, по едно време прочуло се като столица на Републиката на младостта. С моя разказ ще ви върна 35 години назад, в годината на моето последно пионерско лято. Всъщност за миг да ви подведа…
Беше месец май на 1980 г., а аз 15 годишната ученичка от няколко месеца вече се бях вляла в редиците на Димитровския комсомол, загърбвайки пионерските поръчения. По това време на годината с трепет очаквахме Дружинната да ни каже къде ще ходим на 20 дневен летен лагер. Много обичах пионерските лагери и винаги бях сред първите записали се. Те започваха от III клас, но родителите ми за първи път ме пуснаха, когато завърших V клас. Тогава бяхме в созополското село Равадиново. Спяхме в местното училище, където класните стаи се бяха превърнали в голями спални помещения. Всяка заран един пораздрънкан автобус ни караше до плажа на к-г „Златна рибка“ и към обяд ни връщаше. В VI клас вместо на море отидохме на планина в родопското село Бойково, в близост до Пловдив. Там ни настаниха в едни бараки. Най-яркият ми спомен е, че се разхождахме по поляните край селото и беряхме малини и боровинки, а отрядните ни ръководителки си правеха сладко от тях. В VII клас знаех, че ще ми е за последно и затова бях много радостна, когато разбрах, че ще ходим пак на море. Лагерът ни беше в Мичурин, а незабравим спомен оттам за мен си остава отличното представяне на пионерския ни отряд „Митко Палаузов“ във вечерта на отряда.Така неусетно бяха преминали последните ми три лета, а с тях и моето детство. За комсомолците не се предвиждаше лятно лагерно безгрижие, а поемането на отговорни задачи. Ето затова бях приятно изумена, когато класната ни съобщи, че и ние осмокласниците също ще излъчим отряд в тазгодишния летен лагер в Несебър, а отрядна ще ни бъде моята любима учителка по математика. Бяхме много развълнувани от новината и почти целият ни клас се записа. Вече бях сигурна, че този път наистина ще ми е за последно.
Започнахме да събираме парите. Цената на лагера се определяше според доходите на семейството, но средно излизаше 20 дена за 20 лв, като за семейство с три или повече деца, третото дете ходеше за 0.40 ст! От тази година обаче престоят беше намален с шест дни, така лагерът за първи път се очертаваше да бъде 2 седмици. Към края на предишната година цените в държавата за първи път скочиха драстично и с цел запазване на съществуващата цена било решено да се намалят дните за престой. А и 14 дни си бяха напълно достатъчни.
В цената се включваше спането, храна (закуска, обед, следобедна закуска и вечеря), медицинска сестра и спасители. Последните обикновено бяха студенти от ВИФ.   Пътните си ги плащахме отделно. Ръководството на лагера се състоеше от началник-лагер, отрядни ръководители и физкултурник. С тази нелека задача се заемаха нашите преподаватели от училище.Начало / Лица и истории / Детство мое / Моето последно пионерско лято
Моето последно пионерско лято
Казвам се Валя. Родена съм преди петдесет лета в едно малко градче сгушено в полите на Странджа, по едно време прочуло се като столица на Републиката на младостта. С моя разказ ще ви върна 35 години назад, в годината на моето последно пионерско лято. Всъщност за миг да ви подведа…
Беше месец май на 1980 г., а аз 15 годишната ученичка от няколко месеца вече се бях вляла в редиците на Димитровския комсомол, загърбвайки пионерските поръчения. По това време на годината с трепет очаквахме Дружинната да ни каже къде ще ходим на 20 дневен летен лагер. Много обичах пионерските лагери и винаги бях сред първите записали се. Те започваха от III клас, но родителите ми за първи път ме пуснаха, когато завърших V клас. Тогава бяхме в созополското село Равадиново. Спяхме в местното училище, където класните стаи се бяха превърнали в голями спални помещения. Всяка заран един пораздрънкан автобус ни караше до плажа на к-г „Златна рибка“ и към обяд ни връщаше. В VI клас вместо на море отидохме на планина в родопското село Бойково, в близост до Пловдив. Там ни настаниха в едни бараки. Най-яркият ми спомен е, че се разхождахме по поляните край селото и беряхме малини и боровинки, а отрядните ни ръководителки си правеха сладко от тях. В VII клас знаех, че ще ми е за последно и затова бях много радостна, когато разбрах, че ще ходим пак на море. Лагерът ни беше в Мичурин, а незабравим спомен оттам за мен си остава отличното представяне на пионерския ни отряд „Митко Палаузов“ във вечерта на отряда.
20150708_174021
Така неусетно бяха преминали последните ми три лета, а с тях и моето детство. За комсомолците не се предвиждаше лятно лагерно безгрижие, а поемането на отговорни задачи. Ето затова бях приятно изумена, когато класната ни съобщи, че и ние осмокласниците също ще излъчим отряд в тазгодишния летен лагер в Несебър, а отрядна ще ни бъде моята любима учителка по математика. Бяхме много развълнувани от новината и почти целият ни клас се записа. Вече бях сигурна, че този път наистина ще ми е за последно.
Започнахме да събираме парите. Цената на лагера се определяше според доходите на семейството, но средно излизаше 20 дена за 20 лв, като за семейство с три или повече деца, третото дете ходеше за 0.40 ст! От тази година обаче престоят беше намален с шест дни, така лагерът за първи път се очертаваше да бъде 2 седмици. Към края на предишната година цените в държавата за първи път скочиха драстично и с цел запазване на съществуващата цена било решено да се намалят дните за престой. А и 14 дни си бяха напълно достатъчни.
В цената се включваше спането, храна (закуска, обед, следобедна закуска и вечеря), медицинска сестра и спасители. Последните обикновено бяха студенти от ВИФ.   Пътните си ги плащахме отделно. Ръководството на лагера се състоеше от началник-лагер, отрядни ръководители и физкултурник. С тази нелека задача се заемаха нашите преподаватели от училище.

И дойде денят. Беше средата на юли и точно бе започнала олимпиадата в Москва. С три претъпкани автобуса „Чавдар“ озвучавани от песни и радостни възгласи се отправихме към заветната дестинация. Към обяд вече бяхме в новия град на Несебър пред ЕСПУ „Любен Каравелов“, което щеше да бъде нашият дом в следващите две седмици. Взехме си багажа, строихме се по отряди и се отправихме към класните стаи, където вместо чинове бяха разположени около двайсетина легла. Отрядната остана да спи при нас момичетата, а момчетата бяха в съседната стая.
Условията бяха мизерни, но кой ли пък обръщаше тогава внимание на това. Важното беше да има за всички! За стаите вече споменах, че от класни се превръщаха в спални. Имахме по едно легло с пружина, един голям общ гардероб и радиоточка. Почти всички държахме багажа си под леглата. Така нареченият санитарен възел беше далеч, в дъното на коридора. Той представляваше едно дълго и тясно помещение с много чешми и няколко тоалетни, разделени за момичетата и момчетата. Баня нямаше. По-скоро имаше пригодено място за такава, но ми е трудно да я нарека баня. Имаше по няколко душа, под които трябваше да се „изкъпеш“ буквално за норматив, за да има топла вода за всички, която все не стигаше. Най-голямата борба за тях наставаше след плажа, а целта беше кой първи ще свари топлата вода, за да свали солта и пясъка от тялото си. Някои пък се подмиваха набързо и на студените душове на плажа и това им беше къпането. Такива бяха условията – спартански!
От нашето училище бяхме най-многобройни, имаше и ученици от други училища. Над 200 деца, юноши и девойки озвучавахме коридорите с жизнерадостната си глъч. Всички лагерници бяхме разпределени по отряди. Най-малките бяха в III клас, а най-големите ние. За патрон на отряда си избрахме „Петимата от РМС“. Имахме дневен режим, който задължително трябваше да се спазва. Съгласно него ставахме всяка сутрин в 7 ч. измивахме си очите набързо и се строявахме в двора на училището. Следваше сутрешната проверка придружена с физзарядка. На първата сутрин от лагера, тържествено издигнахме родният трибагреник, който щеше да се вее там до нашето заминаване. После се отправяхме към училищния стол за закуска. След нея, строени по отряди заминавахме на плаж. Беше голяма атракция особено за чужденците, като ни виждаха така строени вървейки към плажа. Мястото на плажа за нашия лагер беше точно определено и предварително обградено с въжета. Тази работа я вършеше физкултурника. Никой извън лагера нямаше право да влиза на наша територия, както и ние нямахме право да излизаме от очертанията й.
Когато пристигахме разпъвахме  хавлиите си и опъвахме телата си под парещите лъчи на слънцето. Чадърите бяха рядкост тогава, а да не говрим за плажни масла. Жаждата си утолявахме от чешмичките с вода наоколо. Тогава нямаше такива луксове като пластмасови шишенца с минерална вода.  Докато се печахме под слънцето играехме карти, четяхме книги, разказвахме си вицове или играехме на плажа.Най-ярко в съзнанието ми обаче се е запазил момента с влизането в морето. А то не ставаше току-така по желание. Всеки отряд се потапяше във водата под строй и под зоркия поглед на спасителите, физкултурника и отрядният. Чуеше ли се да отеква свирката на физкултурника се втурвахме към водата, стига да ни бе дошъл редът. Първо влизаха най-големите, а през това време другите отряди с нетърпение чакаха да излязат, за да им дойде и техният ред. Дойдеше ли им редът като наперени петлета се втурваха към морските вълни.  Спасителите зорко бдяха над нас, а учителите стояха непрекъснато нащрек.
Когато наближаваха предвидените двайсетина минути за престой във водата, най-чуваните възгласи бяха:
        –  Хайде излизайте!
        – Още малко, другарко!
За четирите години, през които съм била на лагер инциденти не е имало. Ние слушахме и безпрекословно изпълнявахме нарежданията на отрядните си.
Времетраенето за плаж продължаваше около два часа и половина, от 9.00 до 11.30. Прибирахме се към стаите, който успееше да вземе душ взимаше, изгорелите от слънцето се плескаха с кисело мляко, в тежки случаи с Дефламол. После се отправяхме  към стола, където ни чакаше обяда.
Всеки ден някой от отрядите беше дежурен по стол. Задълженията им бяха да зареждат масите с храна, да подреждат приборите по масата и да следят за дисциплината в стола. След това оставаха да помагат в почистването. Всички изпълняваха съвестно задълженията си.
Храната не беше кой знае какво. Готвеха ни някакви манджи, имаше рибен ден, а за десерт ни даваха кремове или плодове. След обяда ни се полагаше почивка, като всички трябваше да сме си по стаите, без право да излизаме навън, освен по изключение с разрешението на началника на лагера. За нея беше предвидено времето от 14 до 16 ч. През това време едни спяха, други си четяха книгите от задължителния списък, трети си разказваха разни весели историйки. По наше желание отрядната бе издействала от началника на лагера разрешение да ходим на плаж и след обяд. За нея това си беше своеобразен риск, защото бяхме без водните ни спасители и тя поемаше цялата отговорност за нас. А и вече бяхме големи и й доказахме, че може да се разчита на нас. Никой път не я постваихме в неловко положение.
След обедната почивка следваше закуска и имахме на разположение 4 часа свободно време докъм 20.00 ч., когато започваше вечерята. Уплътнявахме го по най-различен начин. Едни играеха в училищния двор на народна топка, други на мач, трети на стражари и апаши. Някои се криеха да пушат, а други се натискаха влюбено. В училището имаше и помещение, където имаше и телевизор. Ставаше голяма стълпотворение, когато някой българин взимаше участие в някоя от десетките олимпийски дисциплини в Москва. Тогава непрекъснато имахме поводи за гордост с нашите спортисти, които завоюваха челните места.Начало / Лица и истории / Детство мое / Моето последно пионерско лято
Моето последно пионерско лято
Казвам се Валя. Родена съм преди петдесет лета в едно малко градче сгушено в полите на Странджа, по едно време прочуло се като столица на Републиката на младостта. С моя разказ ще ви върна 35 години назад, в годината на моето последно пионерско лято. Всъщност за миг да ви подведа…
Беше месец май на 1980 г., а аз 15 годишната ученичка от няколко месеца вече се бях вляла в редиците на Димитровския комсомол, загърбвайки пионерските поръчения. По това време на годината с трепет очаквахме Дружинната да ни каже къде ще ходим на 20 дневен летен лагер. Много обичах пионерските лагери и винаги бях сред първите записали се. Те започваха от III клас, но родителите ми за първи път ме пуснаха, когато завърших V клас. Тогава бяхме в созополското село Равадиново. Спяхме в местното училище, където класните стаи се бяха превърнали в голями спални помещения. Всяка заран един пораздрънкан автобус ни караше до плажа на к-г „Златна рибка“ и към обяд ни връщаше. В VI клас вместо на море отидохме на планина в родопското село Бойково, в близост до Пловдив. Там ни настаниха в едни бараки. Най-яркият ми спомен е, че се разхождахме по поляните край селото и беряхме малини и боровинки, а отрядните ни ръководителки си правеха сладко от тях. В VII клас знаех, че ще ми е за последно и затова бях много радостна, когато разбрах, че ще ходим пак на море. Лагерът ни беше в Мичурин, а незабравим спомен оттам за мен си остава отличното представяне на пионерския ни отряд „Митко Палаузов“ във вечерта на отряда.
20150708_174021
Така неусетно бяха преминали последните ми три лета, а с тях и моето детство. За комсомолците не се предвиждаше лятно лагерно безгрижие, а поемането на отговорни задачи. Ето затова бях приятно изумена, когато класната ни съобщи, че и ние осмокласниците също ще излъчим отряд в тазгодишния летен лагер в Несебър, а отрядна ще ни бъде моята любима учителка по математика. Бяхме много развълнувани от новината и почти целият ни клас се записа. Вече бях сигурна, че този път наистина ще ми е за последно.
Започнахме да събираме парите. Цената на лагера се определяше според доходите на семейството, но средно излизаше 20 дена за 20 лв, като за семейство с три или повече деца, третото дете ходеше за 0.40 ст! От тази година обаче престоят беше намален с шест дни, така лагерът за първи път се очертаваше да бъде 2 седмици. Към края на предишната година цените в държавата за първи път скочиха драстично и с цел запазване на съществуващата цена било решено да се намалят дните за престой. А и 14 дни си бяха напълно достатъчни.
В цената се включваше спането, храна (закуска, обед, следобедна закуска и вечеря), медицинска сестра и спасители. Последните обикновено бяха студенти от ВИФ.   Пътните си ги плащахме отделно. Ръководството на лагера се състоеше от началник-лагер, отрядни ръководители и физкултурник. С тази нелека задача се заемаха нашите преподаватели от училище.
20150708_174329
И дойде денят. Беше средата на юли и точно бе започнала олимпиадата в Москва. С три претъпкани автобуса „Чавдар“ озвучавани от песни и радостни възгласи се отправихме към заветната дестинация. Към обяд вече бяхме в новия град на Несебър пред ЕСПУ „Любен Каравелов“, което щеше да бъде нашият дом в следващите две седмици. Взехме си багажа, строихме се по отряди и се отправихме към класните стаи, където вместо чинове бяха разположени около двайсетина легла. Отрядната остана да спи при нас момичетата, а момчетата бяха в съседната стая.
Условията бяха мизерни, но кой ли пък обръщаше тогава внимание на това. Важното беше да има за всички! За стаите вече споменах, че от класни се превръщаха в спални. Имахме по едно легло с пружина, един голям общ гардероб и радиоточка. Почти всички държахме багажа си под леглата. Така нареченият санитарен възел беше далеч, в дъното на коридора. Той представляваше едно дълго и тясно помещение с много чешми и няколко тоалетни, разделени за момичетата и момчетата. Баня нямаше. По-скоро имаше пригодено място за такава, но ми е трудно да я нарека баня. Имаше по няколко душа, под които трябваше да се „изкъпеш“ буквално за норматив, за да има топла вода за всички, която все не стигаше. Най-голямата борба за тях наставаше след плажа, а целта беше кой първи ще свари топлата вода, за да свали солта и пясъка от тялото си. Някои пък се подмиваха набързо и на студените душове на плажа и това им беше къпането. Такива бяха условията – спартански!
От нашето училище бяхме най-многобройни, имаше и ученици от други училища. Над 200 деца, юноши и девойки озвучавахме коридорите с жизнерадостната си глъч. Всички лагерници бяхме разпределени по отряди. Най-малките бяха в III клас, а най-големите ние. За патрон на отряда си избрахме „Петимата от РМС“. Имахме дневен режим, който задължително трябваше да се спазва. Съгласно него ставахме всяка сутрин в 7 ч. измивахме си очите набързо и се строявахме в двора на училището. Следваше сутрешната проверка придружена с физзарядка. На първата сутрин от лагера, тържествено издигнахме родният трибагреник, който щеше да се вее там до нашето заминаване. После се отправяхме към училищния стол за закуска. След нея, строени по отряди заминавахме на плаж. Беше голяма атракция особено за чужденците, като ни виждаха така строени вървейки към плажа. Мястото на плажа за нашия лагер беше точно определено и предварително обградено с въжета. Тази работа я вършеше физкултурника. Никой извън лагера нямаше право да влиза на наша територия, както и ние нямахме право да излизаме от очертанията й.
Когато пристигахме разпъвахме  хавлиите си и опъвахме телата си под парещите лъчи на слънцето. Чадърите бяха рядкост тогава, а да не говрим за плажни масла. Жаждата си утолявахме от чешмичките с вода наоколо. Тогава нямаше такива луксове като пластмасови шишенца с минерална вода.  Докато се печахме под слънцето играехме карти, четяхме книги, разказвахме си вицове или играехме на плажа.
20150708_174314
Най-ярко в съзнанието ми обаче се е запазил момента с влизането в морето. А то не ставаше току-така по желание. Всеки отряд се потапяше във водата под строй и под зоркия поглед на спасителите, физкултурника и отрядният. Чуеше ли се да отеква свирката на физкултурника се втурвахме към водата, стига да ни бе дошъл редът. Първо влизаха най-големите, а през това време другите отряди с нетърпение чакаха да излязат, за да им дойде и техният ред. Дойдеше ли им редът като наперени петлета се втурваха към морските вълни.  Спасителите зорко бдяха над нас, а учителите стояха непрекъснато нащрек.
Когато наближаваха предвидените двайсетина минути за престой във водата, най-чуваните възгласи бяха:
        –  Хайде излизайте!
        – Още малко, другарко!
За четирите години, през които съм била на лагер инциденти не е имало. Ние слушахме и безпрекословно изпълнявахме нарежданията на отрядните си.
Времетраенето за плаж продължаваше около два часа и половина, от 9.00 до 11.30. Прибирахме се към стаите, който успееше да вземе душ взимаше, изгорелите от слънцето се плескаха с кисело мляко, в тежки случаи с Дефламол. После се отправяхме  към стола, където ни чакаше обяда.
Всеки ден някой от отрядите беше дежурен по стол. Задълженията им бяха да зареждат масите с храна, да подреждат приборите по масата и да следят за дисциплината в стола. След това оставаха да помагат в почистването. Всички изпълняваха съвестно задълженията си.
Храната не беше кой знае какво. Готвеха ни някакви манджи, имаше рибен ден, а за десерт ни даваха кремове или плодове. След обяда ни се полагаше почивка, като всички трябваше да сме си по стаите, без право да излизаме навън, освен по изключение с разрешението на началника на лагера. За нея беше предвидено времето от 14 до 16 ч. През това време едни спяха, други си четяха книгите от задължителния списък, трети си разказваха разни весели историйки. По наше желание отрядната бе издействала от началника на лагера разрешение да ходим на плаж и след обяд. За нея това си беше своеобразен риск, защото бяхме без водните ни спасители и тя поемаше цялата отговорност за нас. А и вече бяхме големи и й доказахме, че може да се разчита на нас. Никой път не я постваихме в неловко положение.
След обедната почивка следваше закуска и имахме на разположение 4 часа свободно време докъм 20.00 ч., когато започваше вечерята. Уплътнявахме го по най-различен начин. Едни играеха в училищния двор на народна топка, други на мач, трети на стражари и апаши. Някои се криеха да пушат, а други се натискаха влюбено. В училището имаше и помещение, където имаше и телевизор. Ставаше голяма стълпотворение, когато някой българин взимаше участие в някоя от десетките олимпийски дисциплини в Москва. Тогава непрекъснато имахме поводи за гордост с нашите спортисти, които завоюваха челните места.
20150708_174255
В свободното ни време имахме право да излезем и да се помотаме из Несебър. Винаги обаче трябваше да вземем разрешението на отрядната. Нямахме право да напускаме лагера, без да предупредим и никой не си позволяваше да го направи. Разхождахме се из магазинчетата или сядахме на сладкарница, за да си похарчим джобните, които не бяха особено много, около 20-25 лв. Да имаш фотоапарат по това време беше рядкост, но все пак някои носеха и си правехме снимки, които после чакахме с нетърпение да излязат.
След вечерята имахме пак малко свободно време. Преди лягане следваше вечерната проверка и се отправяхме изморени към леглата и мигновено заспивахме в очаквания на следващия ден.
Така бързо се нижеха дните, че не ги усещахме. Сутрин ни будеха с една гръмогласна тръба. Ставахме, измивахме се кой колкото свари, сутрешна поверка, физзарядка, закуска, плаж, море, свободно време, вечеря, вечерна проверка и марш в леглата. Бяхме като войници. Ред и дисциплина отвсякъде!Разбира се не можеше да мине и без културно-масова дейност. Още от първия ден на престоя ни всеки отряд се залавяше в подготовката за вечерите на отряда и вечерта на таланта. Представянето на всеки отряд в отредената за него вечер бе предхождано от дълги репетиции. Всеки отряд се стремеше да се представи най-добре. Отрядните и дружинните пишеха сценария и режисираха. Пеехме песни, рецитирахме стихове, играехме сценки и накрая очаквахме положителните възгласи на публиката. Най-интересна и очаквана беше вечерта на таланта. Бяхме нещо като „България търси талант“, но в тесен кръг. Всеки от нас се изявяваше с това, което мисли, че умее най-добре. Беше изключително забавно. Последната вечер преди заминаването се организираше т.нар. „Нептунова вечер“. Всички бяхме облечени така, все едно току-що сме излезли от дълбините на морското дъно, а Нептун ни кръщаваше с разни морски имена. Всички тези сценки се разиграваха в двора на училището, което ни беше приютило. Дискотека по това време не знаехме какво е. Всичко беше на живо. Някои носеха китари, на които подрънкваха и създаваха приятна атмосфера.Ще завърша този разказ с най-приятния лично за мен спомен от това незабравимо лято. Той е свързан с концерта на любимците ми от „Сигнал“, които бяха изключително нашумяли тогава. Един ден на път за плажа видяхме техни разлепени афиши, които ни информираха за предстоящия им концерт в Летния театър на Слънчев бряг. Помолихме отрядната да отидем, като тя ни придружи. Тя се съгласи. Купихме билети (не помня цената, но едва ли са били повече от 3-4 лв) и надвечер тръгнахме пеша по алеята за Слънчев бряг. Когато започна концерта всички избухнахме. Станахме на крака и затанцувахме до сцената. Всички лудеехме в ритъма на музиката. Беше невероятно. След концерта с приповдигнато настроение отново тръгнахме пеш към лагера и след полунощ бяхме в леглата си, а в главите ни още ехтеше музиката от концерта.
Така ден след ден преминаваха дните край морето. Времето мина неусетно бързо, сякаш всичко бе за миг. От днешна гледна точка детските лагери тогава предлагаха най-елементарно битово ниво на цена, която всеки родител можеше да си позволи да изпрати детето си. Макар че беше едно своеобразно сиромашко лято, във въздуха витаеше една неподправена романтика, която трудно можем да обясним днес на нашите деца и внуци. Такова беше нашето лято, оставило живият детски спомен в сърцето ми.

Автор: Валентина Василева
Източник:www.socbg.com

Тютюневите складове в центъра на Пловдив, където през 1962 г. е сниман филмът „Тютюн“ по романа на Димитър Димов, в момента представляват злокобна гледка. Те зеят без дограми и прозорци, с олющена мазилка, а помещенията в тях са препълнени с купища боклуци.

Преди време сградите бяха обявени за продан от частен съдебен изпълнител с начална  цена от 4,7 млн. лв. Те са купени преди 5 г. от строителен предприемач, който възнамерявал да ги превърне в елитен жилищен комплекс. Кризата обаче го притиснала и той започнал трудно да обслужва взетия кредит, след което банката завела изпълнително дело срещу него.

„Запазил съм всички над 100 ленти с филми, снимки и материали от заснемането на „Тютюн“, които намерих в складовете след покупката" –  разказва инж. Георги Узунов, който е един от инвеститорите. – Сред тях е и табелата, която указва, че в тези складове започват многобройните демонстрации и стачки на пловдивските тютюноработници. Тук е била и рекламната агенция на цигарената фабрика“.

Едноименният роман също е писан в Града под тепетата.  Вероятно Димитър Димов се запалва по темата под влиянието на втория си баща – тютюневият експерт Руси Генев.
Началото на тютюневата индустрия в Пловдив датира от 1872 г., когато пръв Магърдич Томасян, тогава 15-годишен, открива в бакалницата си специално отделение за рязане на тютюн с два хавана. После се сдружава с Кеворк Гарабедян и двамата създават работилницата „Златен лев". Деловите отношения между тях се бетонират с женитбата на Гарабедян за  сестрата на Томасян. Съдружниците обзавеждат помещение за рязане и продажба на тютюн в големия Станчов хан до река Марица. Така се основава първото тютюнево предприятие „Томасян и сие".

Търговията потръгва и се налага внасянето на машина за рязане на тютюн с ръчно колело. По-късно тя е заменена с резачка с бензинов мотор, което се смята за началото на модерната обработка на тютюн в България. Цигарите на Томасян са първите, които получават златен медал на изложение в Лондон. През 30-те години предприятието произвежда рекордните 1 млн. цигари за смяна. То е сред 10-те най-големи данъкоплатци в страната и изнася продукцията си в Германия, Австро-Унгария, Франция, Швейцария, Англия.

През 1922 г. от фирмата на Томасян се отделят наследниците на Гарабедян – Киркор и Ервант Тютюнджиян, които създават отделна тютюнева фабрика, като взимат фирмата „Златен лев". Тя е снабдена с нови машини и от 1934 г. работи под името „Пловдив". През 1889 г. Никола Либенов, Никола Дерменджопулос, Полимерис Димитриядис и Константин Манджанидис създават тютюнева работилница „Слънце". На следващата година събирателно дружество „Орел" на Димитър Ставридис и Димитър Маринов открива също работилница, където първоначално се обработвал само рязан тютюн.

През 1900 г. във всички тютюневи фабрики в Пловдив се произвеждат и цигари. С годините някои фалират, другите купуват имотите им и продължават. Най-голямото и най-добре оборудвано тютюнево предприятие в България става това на италианеца Карло Вакаро, създадено на базата на бившата фабрика „Ставридис". Заради силната конкуренция през 1909 г. Вакаро основава акционерното дружество „Съединени тютюневи фабрики", известно по-късно като „Картела". Възниква гигантско дружество, което обхваща 2/3 от тютюневата промишленост в страната и около 35% от манипулацията на тютюна.

В рамките на първите 3 десетилетия на 20 век се ражда кварталът на тютюневите складове, който започва от Централна гара, минава през Сточна гара и завършва на ул. „Иван Вазов". „Тютюнът е бил каран с каруци и впоследствие с коли от селата, след това товарен на вагони и продаван в цяла Европа", обяснява директорът на Историческия музей в Пловдив Стефан Шивачев.

През 1923 г. в Пловдив съществуват 30 тютюневи къщи, които разполагат с 32 склада за манипулация и съхраняване на тютюни, от които 20 са построени за тази цел. Те представляват масивни 4-5-етажни сгради, изградени в централната част на града. През 1929-1930 г. стотина фирми и индивидуални играчи се заявяват като тютюнотърговци. Карето между улиците „Иван Вазов", „Христо Ботев", „Авксентий Велешки", между Централна и Сточна гара се превръща в истинско тютюнево градче.

Най-популярните пловдивски фабриканти от началото на 20 век рекламират в местната преса. След появата на реклама на цигарите „Плевна", „Витоша" и „Порт Саид", илюстрирана с фотография на изискана дама с цигаре, един от вестникарите публикува възмутено антрефиле с текст: „В папиросовите кутии от тютюневата фабрика на Вакаро намират се често разни картинки, които служат за реклама. Има обаче и таквиз картини, които са противни на добрите нрави и съблазнителни за обществения морал.

Струва ни се, че тоя начин на рекламиране на папиросите противоречи на законите и трябва да престане. Иначе надлежните власти длъжни са да съставят актове, за да сезират съдебните власти, за да се тури край на такава своеобразна реклама". В началото на века Вакаро започнал да получава на гарата необичайни машини. Като научили за тях, собствениците на другите тютюневи фабрики в Пловдив изтръпнали, защото италианецът бил опасен конкурент. Предприятието му само за години се наложило като първостепенно в бранша. „Вакаро бил ударен в гръб и със задкулисни игри бил принуден да напусне могъщия тютюнев картел, а по време на Първата световна война да продаде фабриката си", разказва Владимир Балчев, главен експерт от Държавен архив - Пловдив.

Тогава в града се появил хасковският фабрикант Петър Дяков. Според родовото предание бизнесът му започнал от една кошница яйца. Син на тютюнотърговец, той започнал да трупа капитал още като гимназист и по-късно се наложил като търговец на тютюн в Хасковско и Беломорието. Дяков закупил предприятието и първокласната техника на Вакаро. Сближил се с неговия син Едмондо, който му станал съдружник в акционерно дружество „Егейско море". Но загубил всичко за една нощ, след като фабриката му изгоряла.

В публикация на пловдивския вестник „Юг" от 8 февруари 1922 г. обаче се намеква, че пожарът не бил случаен. Благодарение на приходите от тютюневата си фабрика в Харманли Петър Дяков успял да възстанови сградата на „Беломорска България" и регистрирал фирмата „Дякови събирателни тютюневи фабрики", както и акционерно дружество „Егея-табак компани". Срещу тази фабрика бил  салонът  на хотел „Шести август", използван за представления и кинопрожекции.

Но през 1911-12 г. той също е обърнат на склад от наследника на Карло Вакаро – Едмондо. Тютюн е складиран и в къщата на д-р Стоян Чомаков, където днес е разположена постоянната експозиция на художника Златю Бояджиев. Тютюнотърговецът Антонио Коларо прави тютюнев склад дори в чудно красивата къща на Аргир Куюмджиоглу. По-късно общината изкупува имота и го превръща в днешния Етнографски музей.

„Ако в края на ХІХ в. в България са се произвеждали около 2 милиона кг тютюн, през 1918 г. те стават 29 млн., за да достигнат в началото на 30-те години около 52-53 милиона кг. Има увеличение от над 20 пъти. Този произведен тютюн трябва да бъде преработен. Като последствие от Балканската война към България се присъединяват региони, в които се произвежда висококачествен тютюн", изтъква Стефан Шивачев. Така Пловдив се очертава като най-голямото средище за тютюнопроизводство. Градът става и център на Съюза на тютюноработниците, основан през 1908 г., който издава и  свой печатен орган – вестник „Тютюноработник".

В борбата за 8-часов работен ден, спазване на трудовото законодателство и достойно заплащане през 1910, 1919, 1922 и 1929 г. в Пловдив се организират и националните стачки на работниците от бранша. Нищо чудно – под тепетата са събрани общо 1/3 от  всички тютюноработници у нас.

През 1947 г. по силата на гласувания от Великото народно събрание закон за учредяване в България на държавен тютюнев монопол, складовете, съоръженията, машините и инвентарът на 81 чуждестранни и български тютюнотърговски фирми в Пловдив стават държавна собственост. На тази база се създава предприятието Държавен тютюнев монопол - клон Пловдив, което започва работа на 1 юни 1947 г. След национализацията държавата разширява многократно и модернизира производството.

Днес една част от складовете са преустроени в магазини, спортни комплекси и обществено-жилищни сгради, други пустеят, разграбени и оглозгани, а общината дори е поставила табели, че преминаването в близост до тях е опасно. „Виждал съм такъв индустриален квартал в Солун, който е превърнат в модерен младежки център. В него трийсетина  стари тютюневи складове и фабрики са преустроени в художествени галерии, нощни заведения, дискотеки, ресторанти за бързо хранене. В Англия, Франция и Германия пък такива сгради се превръщат в музейни комплекси“ –  споделя  Стефан Шивачев. Той е на мнение, че общината трябва да глобява тези, които позволяват знаковите пловдивски постройки да бъдат полуразрушени и изоставени с времето.
www.desant.net

Понякога ни се налага да направим сравнение с нивото на живот у нас и в други страни. Точно такова прави българка, която от години живее в Америка. Валя Брадшоу разработва проект за качеството на живот на възрастни хора и за това, че животът не свършва, когато станеш пенсионер. Ето разказът й за един обикновен старчески дом, който е посетила покрай проекта си: „Приятели, това е кратък разказ в снимки за мястото, където, по време на Великденските ни празници, прекарах няколко часа в компанията на две прекрасни дами без възраст, героини в моя проект „Изкуството да живеем дълго и красиво“. Тук подобно място не се нарича старчески дом, а носи достойното име RESIDENCE FOR SENIORS.

Снимките прекрасно показват как протича ежедневието на възрастните хора… Останах очарована и изумена! Всичко има, за всичко е помислено, за да живеят те, независимо дали са трудноподвижни или все още самостоятелни, достойно и смислено. Салон за концерти, където могат да потанцуват, уютно барче за едно питие, огромна библиотека, в която има цял отдел книги, написани от хора, живеещи в дома и където спокойно взимаш книгата, която си избрал и я връщаш, когато си я прочел; голям басейн с джакузи и стол, който потапя плавно във водата тези, които са в инвалидна количка, за часовете по водна гимнастика; прекрасен ресторант с меню, където сам избираш храната си; зала за рисуване и творчество; уютни кътове в ниши на коридорите, откъдето през идеално чистите прозорци се откриват прекрасни гледки към градината и залива…

Казах, че има всичко и не преувеличавам-фризьорски салон, пощенски клон, банка, зала за игра на карти, билярдна маса, маса за пинк-понг, огромни пъзели, разположени върху маси в различни кътове, за да са достъпни за всеки любител на пъзели… Организират се ексурзии всякакви, има музикални бендове, два от които се ръководят от Сю, дамата на снимката, която е и член на Управителния Борд на дома…Обядвахме на маса с чудесен изглед към фонтана във двора и синьото море… И всичко това в един… старчески дом, както наричат у нас подобни домове… И си мисля… никога, ама никога няма да ги настигнем американците… А толкова много ми се иска…“ А ето и каква е атмосферата от дома в няколко снимки:


Понякога ни се налага да направим сравнение с нивото на живот у нас и в други страни. Точно такова прави българка, която от години живее в Америка. Валя Брадшоу разработва проект за качеството на живот на възрастни хора и за това, че животът не свършва, когато станеш пенсионер. Ето разказът й за един обикновен старчески дом, който е посетила покрай проекта си: „Приятели, това е кратък разказ в снимки за мястото, където, по време на Великденските ни празници, прекарах няколко часа в компанията на две прекрасни дами без възраст, героини в моя проект „Изкуството да живеем дълго и красиво“. Тук подобно място не се нарича старчески дом, а носи достойното име RESIDENCE FOR SENIORS.
Страшна подигравка с пенсионерите за Великден: Обещаха им добавки, а накрая ги оставиха без стотинка за празника


Снимките прекрасно показват как протича ежедневието на възрастните хора… Останах очарована и изумена! Всичко има, за всичко е помислено, за да живеят те, независимо дали са трудноподвижни или все още самостоятелни, достойно и смислено. Салон за концерти, където могат да потанцуват, уютно барче за едно питие, огромна библиотека, в която има цял отдел книги, написани от хора, живеещи в дома и където спокойно взимаш книгата, която си избрал и я връщаш, когато си я прочел; голям басейн с джакузи и стол, който потапя плавно във водата тези, които са в инвалидна количка, за часовете по водна гимнастика; прекрасен ресторант с меню, където сам избираш храната си; зала за рисуване и творчество; уютни кътове в ниши на коридорите, откъдето през идеално чистите прозорци се откриват прекрасни гледки към градината и залива…

Казах, че има всичко и не преувеличавам-фризьорски салон, пощенски клон, банка, зала за игра на карти, билярдна маса, маса за пинк-понг, огромни пъзели, разположени върху маси в различни кътове, за да са достъпни за всеки любител на пъзели… Организират се ексурзии всякакви, има музикални бендове, два от които се ръководят от Сю, дамата на снимката, която е и член на Управителния Борд на дома…Обядвахме на маса с чудесен изглед към фонтана във двора и синьото море… И всичко това в един… старчески дом, както наричат у нас подобни домове… И си мисля… никога, ама никога няма да ги настигнем американците… А толкова много ми се иска…“
 А ето и каква е атмосферата от дома в няколко снимки:




Много неприятна вест за българските пенсионери: Социалното министерство им точи тесла, която ще ги удари жестоко

Източник: БЛИЦ

Всеки човек е запазил някакъв спомен за времето, когато е завършил училище. Безгрижието свършва и всеки поема по своя път, където сам трябва да решава бъдещето си. Сбогуването с това време през различните години е различно. Раздялата с училището, учителите и приятелите, с които е бил години наред, е вълнуващо събитие. Абитуриентският бал наистина е едно преживяване.

Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст. В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна. Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове.В годините на социализма абитуриентският бал е ознаменувал превръщането на униформените какавиди в пеперуди, краят на училищното еднообразие, потискащата дисциплина, престилките и белите гуменки. Балът е бил празник на свободата и свенлива демонстрация на еснафската представа за шик.

През 60-те години като традиция преди празничната абитуриентска вечер започнали да се налагат серенадите под прозорците на учителите. Те се правели няколко вечери подред и завършвали непосредствено преди бала. Песните за любимите учители се пеели на живо от абитуриентите в съпровод  на китара. Тогава в почти всеки клас е имало поне по един китарист. След серенадата абитуриентите са били канени от своите вече бивши преподаватели на почерпка, която е изключвала алкохол. Във всеки град традицията е била различна. В по-малките градове серенадите на зрелостниците са се съхранили през годините, въпреки превратностите на времето.

В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.

Година преди бала родителите започвали да търсят оригинален плат и обувки за своите деца. За тази цел ходели на екскурзия в ГДР, Чехия и Румъния.  В Бургас и Варна например се използвали връзки с моряците, които пътували до Италия, Франция, Англия, да им внесат нещо «по-така».
Безценни били познанствата с тексимаджиите или с хора работещи в чужбина. От провинцията най-често пътували до София, за да си набавят дрехите за балната нощ от ЦУМ, ЦНСМ, фирменият магазин на завод „Витоша”, заедно с други елементи от облеклото, като обувките и чантата.  През 70-те си било „гъзария” момчето да носи костюм конфекция от варненския завод „Дружба”, който бил най-реномирания производител на мъжка мода по това време. Любопитен факт е, че  след появата на филма „Сбогом приятели” през 1970 г., той става истински хит сред абитуриентите и много от девойките на бала са имали същите тоалети като на героините от филма.

В повечето случаи самите дрехи за празника се шиели специално. Не от желание да си различен от останалите, а просто защото конфекцията по магазините била дефицит.  За модели се ползвали, кройките от апокрифните списания ”Бурда” и „Некерман”, както и източногерманското „Прамо”. Популярните платове за рокли са били жоржет, тафта, шантунг, кадифе с тафта, гладко кадифе, естествена коприна и разни изкуствени и крепирани тъкани. През 60-те много актуално било в плата да има вградена сребърна нишка. През 80-те са били много на мода сребърните и златистите платове с втъкано ламе. Наблягало се е на бялото и на розово-цикламената гама.

В средата на 60-те години в деня на бала момичетата били облечени според тогавашната мода с дълги до коляното рокли, ушити от изкуствените модни немачкаеми полиестерни коприни, найлони и дидерони, рожба на новата химия. Косите им – вдигнати в класически кок или с тупирани прически за обем тип «купа сено». Момчетата носели тесни панталони «кюнци», яките на ризите били високи, а вратовръзките – тесни и дълги, тип «въже», съвсем като на кумирите им от «Бийтълс». Само в прическите не можели да докарат дължината на косата на своите идоли Джон Ленън, Пол Макартни и особенно на Ринго Стар, защото до последния ден били подстригвани старателно, според правилника на училището.
Абитуриентките балансирали за първи път в живота си на силно заострени обувки с ток над 10 см. Прическите били с букли, падащи до раменете, с втъкнати коронки от изкуствени камъни или цветя. И тогава девойките предпочитали белия и синия цвят. Задължително се шиело и манто за по-хладно време. Въпрос на чест за всяка уважаваща себе си абитуриентка било да се спретне в минижуп за бала. Гримът бил пестелив и ненатрапчив. Младите дами ползвали полските парфюми като «Бич Може» («BicMoze»), чийто основен аромат наподобявал на «Chanel 5» «MitsoukoGuerlaina». Други парфюми за времето били «Алиция» и «Беата». Те, заедно с крема «Нивея», се продавали през лятото на черно по плажовете от полски курортистки. Линията около очите се подчертавала с черен молив.

Под овациите на родители и приятели абитуриентите дефилирали по главната улица и се отправяли към най-представителния ресторант в града. Елитните гимназии си имали своите особености. Понеже момчетата в класа са били по-малко, са имали честа да бъдат  заобиколени от много девойки. Случва се да  съпровождат по няколко дами на бала плюс класната.

През 60-те и до края на 70-те още я е нямало практиката кавалерът да вземе момичето от дома му и да го отведе на бала. То в повечето случаи е нямало и с какво да го отведе – колите са били сравнително рядък лукс, а абитуриентите масово се придвижвали пеша до заветната дестинация. Въпреки това от края на 60-те  някои от абитуриентите използвали колите на родителите си, за да бъдат откарани до ресторанта. През 80-те това вече се превърнало в по-масова практика.
Баловете от онова време са  били доста по-скромни на фона на сегашните избухвания. През 60-те години в по-малките градчета те са се правели дори и в училищния стол. Основната част от събитието, разбира се се е случвало в ресторанта – обикновено най-хубавият в града. По масите се е леел алкохол, абитуриентите за първи път  пушели цигари, без да им се налага да се крият от своите учители. Вечерята е била ала Балкантурист, но на кой ли му е пукало за нея, важно е купона да е на макс. Празничната вечер е била съпътствана с непрестанни наздравици, правели са се снимки, а веселбата преминавала в танци и песни до зори… или докато не си тръгне оркестърът. Да, музиката най-често е била на живо, плочите са рядкост и пристигали от чужбина. Забранените през 1964 година у нас туист и рок енд рол се играели, но в поредица от народни хора. Музиката и песните на модерните за това време «Бийтълс», «Ролинг Стоунс» и Елвис Пресли се изпълнявали от музикантите в ресторанта на български език.

Музикалното оформление се състояло предимно от българска естрада. През 70-те Лили Иванова и Емил Димитров вече са на върха на славата си, популярни са и Йорданка Христова, Борис Годжунов и Богдана Карадочева. Тук-там по баловете се прокрадвали и любимата за младежите и девойките западна музика, които младите иначе не спирали да въртят в домашни условия на култовите магнетофони „Мамбо”. През 60-те абитуриентите танцували румба и по-бързите туист и шейк. Вихрели се буйни танци часове след полунощ. За доброто им настроение най-често се грижел най-добрия оркестър в града. Края на 70-те и 80-те вече е времето на диското. Звучали песни на «АББА», «Бони М», «Смоуки», «Блонди». На балната вечер в повечето случаи били канени всички учители, които са преподавали на абитуриентите. Изключително голяма гордост и признание за всяка абитуриентка било да бъде избрана за Мис Абитуриентски бал от своите съученици.

Имало ли е  Мистър не е ясно, пък и е имало случаи, когато всички момчета са изглеждали еднакво – с остригани нула номер глави след заповед на директорката, разгневена от издънка по време на бригада. Към дамите строгата педагожка би могла да е по-благосклонна като им разреши да пуснат по-дълги коси, за да се получат абитуриентските прически. През 70-те например безспорният хит в коафьорското изкуство е силно тупираната прическа тип „купа сено“ или „кошер“.
През 70-те освен в най-изисканите ресторанти на града, в по-големите градове абитуриентските балове се организирали и  в огромни помещения, които побирали випуски на няколко големи училища в града. Така например за тази цел в Бургас се ползвала спортна зала „Изгрев”, Младежкия дом, във Варна – ДКС, а в София зала „Универсиада”. През 80-те хит сред столичните зрелостници било да организират бала си в НДК.
В залите имало естради, на които се редували да свирят и пеят състави и поканени певци. За програмата идвали специално поканени известни певци и актьори. Артистичните програми били организирани от окръжните комитети на Комсомола, които са избирали гостуващите артисти и са им плащали за изнесената от тях програма.

Програмата на масовото веселие често обаче не завършвала в ресторанта. През 60-те за  старозагорските абитуриенти например е било популярно да изкачват през нощта стръмния хълм над града Аязмото и да играят хора на върха. Момичетата за първи път в живота си обували популярните тогава лачени обувки със 7–8-сантиметрови, тънки като игла токчета, затова слизането надолу било по чорапи. За щастие през 70-те на мода вече са били обувките с платформа. Софийските зрелостници обикновено завършвали купона в Борисовата градина (тогава Парк на свободата), пловдивчани се качвали на Альоша, а бургазлии и варненци посрещали зората на морския бряг. От средата на 70-те и през 80-те хит сред бургаските абитуриенти става Слънчев бряг. А през 80-те почти е нямало училище в града, което да не си организира т.нар. втора абитуриентска вечер в курорта. Шиел се и специален тоалет за нея. Някои успявали да влязат с връзки и в нощния Бар Вариете, намиращ се в лъскавия курортен комплекс. Когато призори всичко приклювало, младите хора развеселени се отправяли към спирката да чакат най-ранния автобус за Бургас.
След запомнящата се за цял живот вечер, абитуриентите нагазвали в бурното море на живота. Следвали матурите, казармата за момчетата, кандидатстването в университет за едни, сватба за други. Животът продължавал, но преминал на нов коловоз.

Източници: www.goguide.bg/ („Записки по българските балове” автор: Свилен Георгиев)
www.factor-bs.com/(„Абитуриентите на Бургас през миналия век”, автор: Соня Кехлибарева) и спомени за събитията от очевидци

Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости



Всеки човек е запазил някакъв спомен за времето, когато е завършил училище. Безгрижието свършва и всеки поема по своя път, където сам трябва да решава бъдещето си. Сбогуването с това време през различните години е различно. Раздялата с училището, учителите и приятелите, с които е бил години наред, е вълнуващо събитие. Абитуриентският бал наистина е едно преживяване.Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст. В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна. Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове.В годините на социализма абитуриентският бал е ознаменувал превръщането на униформените какавиди в пеперуди, краят на училищното еднообразие, потискащата дисциплина, престилките и белите гуменки. Балът е бил празник на свободата и свенлива демонстрация на еснафската представа за шик.

През 60-те години като традиция преди празничната абитуриентска вечер започнали да се налагат серенадите под прозорците на учителите. Те се правели няколко вечери подред и завършвали непосредствено преди бала. Песните за любимите учители се пеели на живо от абитуриентите в съпровод  на китара. Тогава в почти всеки клас е имало поне по един китарист. След серенадата абитуриентите са били канени от своите вече бивши преподаватели на почерпка, която е изключвала алкохол. Във всеки град традицията е била различна. В по-малките градове серенадите на зрелостниците са се съхранили през годините, въпреки превратностите на времето.В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.Година преди бала родителите започвали да търсят оригинален плат и обувки за своите деца. За тази цел ходели на екскурзия в ГДР, Чехия и Румъния.  В Бургас и Варна например се използвали връзки с моряците, които пътували до Италия, Франция, Англия, да им внесат нещо «по-така».
Безценни били познанствата с тексимаджиите или с хора работещи в чужбина. От провинцията най-често пътували до София, за да си набавят дрехите за балната нощ от ЦУМ, ЦНСМ, фирменият магазин на завод „Витоша”, заедно с други елементи от облеклото, като обувките и чантата.  През 70-те си било „гъзария” момчето да носи костюм конфекция от варненския завод „Дружба”, който бил най-реномирания производител на мъжка мода по това време. Любопитен факт е, че  след появата на филма „Сбогом приятели” през 1970 г., той става истински хит сред абитуриентите и много от девойките на бала са имали същите тоалети като на героините от филма.В повечето случаи самите дрехи за празника се шиели специално. Не от желание да си различен от останалите, а просто защото конфекцията по магазините била дефицит.  За модели се ползвали, кройките от апокрифните списания ”Бурда” и „Некерман”, както и източногерманското „Прамо”. Популярните платове за рокли са били жоржет, тафта, шантунг, кадифе с тафта, гладко кадифе, естествена коприна и разни изкуствени и крепирани тъкани. През 60-те много актуално било в плата да има вградена сребърна нишка. През 80-те са били много на мода сребърните и златистите платове с втъкано ламе. Наблягало се е на бялото и на розово-цикламената гама.
В средата на 60-те години в деня на бала момичетата били облечени според тогавашната мода с дълги до коляното рокли, ушити от изкуствените модни немачкаеми полиестерни коприни, найлони и дидерони, рожба на новата химия. Косите им – вдигнати в класически кок или с тупирани прически за обем тип «купа сено». Момчетата носели тесни панталони «кюнци», яките на ризите били високи, а вратовръзките – тесни и дълги, тип «въже», съвсем като на кумирите им от «Бийтълс». Само в прическите не можели да докарат дължината на косата на своите идоли Джон Ленън, Пол Макартни и особенно на Ринго Стар, защото до последния ден били подстригвани старателно, според правилника на училището.Абитуриентките балансирали за първи път в живота си на силно заострени обувки с ток над 10 см. Прическите били с букли, падащи до раменете, с втъкнати коронки от изкуствени камъни или цветя. И тогава девойките предпочитали белия и синия цвят. Задължително се шиело и манто за по-хладно време. Въпрос на чест за всяка уважаваща себе си абитуриентка било да се спретне в минижуп за бала. Гримът бил пестелив и ненатрапчив. Младите дами ползвали полските парфюми като «Бич Може» («BicMoze»), чийто основен аромат наподобявал на «Chanel 5» «MitsoukoGuerlaina». Други парфюми за времето били «Алиция» и «Беата». Те, заедно с крема «Нивея», се продавали през лятото на черно по плажовете от полски курортистки. Линията около очите се подчертавала с черен молив.
Под овациите на родители и приятели абитуриентите дефилирали по главната улица и се отправяли към най-представителния ресторант в града. Елитните гимназии си имали своите особености. Понеже момчетата в класа са били по-малко, са имали честа да бъдат  заобиколени от много девойки. Случва се да  съпровождат по няколко дами на бала плюс класната.
През 60-те и до края на 70-те още я е нямало практиката кавалерът да вземе момичето от дома му и да го отведе на бала. То в повечето случаи е нямало и с какво да го отведе – колите са били сравнително рядък лукс, а абитуриентите масово се придвижвали пеша до заветната дестинация. Въпреки това от края на 60-те  някои от абитуриентите използвали колите на родителите си, за да бъдат откарани до ресторанта. През 80-те това вече се превърнало в по-масова практика.

Баловете от онова време са  били доста по-скромни на фона на сегашните избухвания. През 60-те години в по-малките градчета те са се правели дори и в училищния стол. Основната част от събитието, разбира се се е случвало в ресторанта – обикновено най-хубавият в града. По масите се е леел алкохол, абитуриентите за първи път  пушели цигари, без да им се налага да се крият от своите учители. Вечерята е била ала Балкантурист, но на кой ли му е пукало за нея, важно е купона да е на макс. Празничната вечер е била съпътствана с непрестанни наздравици, правели са се снимки, а веселбата преминавала в танци и песни до зори… или докато не си тръгне оркестърът. Да, музиката най-често е била на живо, плочите са рядкост и пристигали от чужбина. Забранените през 1964 година у нас туист и рок енд рол се играели, но в поредица от народни хора. Музиката и песните на модерните за това време «Бийтълс», «Ролинг Стоунс» и Елвис Пресли се изпълнявали от музикантите в ресторанта на български език.

Музикалното оформление се състояло предимно от българска естрада. През 70-те Лили Иванова и Емил Димитров вече са на върха на славата си, популярни са и Йорданка Христова, Борис Годжунов и Богдана Карадочева. Тук-там по баловете се прокрадвали и любимата за младежите и девойките западна музика, които младите иначе не спирали да въртят в домашни условия на култовите магнетофони „Мамбо”. През 60-те абитуриентите танцували румба и по-бързите туист и шейк. Вихрели се буйни танци часове след полунощ. За доброто им настроение най-често се грижел най-добрия оркестър в града. Края на 70-те и 80-те вече е времето на диското. Звучали песни на «АББА», «Бони М», «Смоуки», «Блонди». На балната вечер в повечето случаи били канени всички учители, които са преподавали на абитуриентите. Изключително голяма гордост и признание за всяка абитуриентка било да бъде избрана за Мис Абитуриентски бал от своите съученици.

Имало ли е  Мистър не е ясно, пък и е имало случаи, когато всички момчета са изглеждали еднакво – с остригани нула номер глави след заповед на директорката, разгневена от издънка по време на бригада. Към дамите строгата педагожка би могла да е по-благосклонна като им разреши да пуснат по-дълги коси, за да се получат абитуриентските прически. През 70-те например безспорният хит в коафьорското изкуство е силно тупираната прическа тип „купа сено“ или „кошер“.

През 70-те освен в най-изисканите ресторанти на града, в по-големите градове абитуриентските балове се организирали и  в огромни помещения, които побирали випуски на няколко големи училища в града. Така например за тази цел в Бургас се ползвала спортна зала „Изгрев”, Младежкия дом, във Варна – ДКС, а в София зала „Универсиада”. През 80-те хит сред столичните зрелостници било да организират бала си в НДК.
В залите имало естради, на които се редували да свирят и пеят състави и поканени певци. За програмата идвали специално поканени известни певци и актьори. Артистичните програми били организирани от окръжните комитети на Комсомола, които са избирали гостуващите артисти и са им плащали за изнесената от тях програма.

Програмата на масовото веселие често обаче не завършвала в ресторанта. През 60-те за  старозагорските абитуриенти например е било популярно да изкачват през нощта стръмния хълм над града Аязмото и да играят хора на върха. Момичетата за първи път в живота си обували популярните тогава лачени обувки със 7–8-сантиметрови, тънки като игла токчета, затова слизането надолу било по чорапи. За щастие през 70-те на мода вече са били обувките с платформа. Софийските зрелостници обикновено завършвали купона в Борисовата градина (тогава Парк на свободата), пловдивчани се качвали на Альоша, а бургазлии и варненци посрещали зората на морския бряг. От средата на 70-те и през 80-те хит сред бургаските абитуриенти става Слънчев бряг. А през 80-те почти е нямало училище в града, което да не си организира т.нар. втора абитуриентска вечер в курорта. Шиел се и специален тоалет за нея. Някои успявали да влязат с връзки и в нощния Бар Вариете, намиращ се в лъскавия курортен комплекс. Когато призори всичко приключвало, младите хора развеселени се отправяли към спирката да чакат най-ранния автобус за Бургас.

След запомнящата се за цял живот вечер, абитуриентите нагазвали в бурното море на живота. Следвали матурите, казармата за момчетата, кандидатстването в университет за едни, сватба за други. Животът продължавал, но преминал на нов коловоз.

Източник:http://www.flagman.bg/


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив