Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката кино. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката кино. Сортиране по дата Показване на всички публикации
В София от съществувалите до промените от 1989 г. трийсетина киносалона днес съхранилите се в това си качество се броят на пръстите на едната ръка:

„Одеон“ (бивше филмотечно кино „Дружба“) „Влайкова“, Дом на киното (бивше „Севастопол“). На културата служат май само 3 от помещенията, ползвани някога за филмови прожекции: в старото кино „Левски“ сега гостуват театрални спектакли под лъскавата шапка на Сити Марк Арт Център, а някогашните „Млада гвардия“ и „Витоша“ са книжарници.
Елегантното навремето кино „Сердика“ бе разрушено миналата година, за да отвори място за елитен хотел,„Изток“ и „Култура“ се превърнаха в магазини на големи хранителни вериги, на мястото на кино „Славейков“ се похапват картофки и бургери, „Димитър Благоев“, поживяло и като „Европа Палас“, стои заключено, отсреща „Москва“ е базар.


Известните в миналото „Аура“, „Иван Вазов“, „Георги Димитров“, „Македония“, „Красно село“ приютяват фолкклубове, казина, дрехи втора употреба или просто… руини. Емблематичното лятно кино „Мир“ пък е платен паркинг. Останалото са мултиплекси. Излишно е да споменаваме, че и тук модерните кина са в моловете, както и в модерните кино комплекси „Арена“.

По времето на социализма у нас се снимат не малко игрални и серийни филми предназначени за подрастващото поколение. Всички си спомняме с умиление сериалите „Войната на таралежите“, „Неочаквана ваканция“ и „Васко да Гама от село Рупча“. А „Рицар без броня“, „С деца на море“, „Куче в чекмедже“… и до днес остават в съкровищницата на родното кино. А както върви скоро няма изгледи някой да ги замести или измести.  Детско кино отдавна вече не се снима. Каква е причината? Нека оставим този въпрос към кинаджиите. Сигурно те знаят отговора на този наболял въпрос.
Детските филми носят и награди за българското кино от цял свят. Въпреки че немалко кинаджии гледат на тях като „втора категория“.
На художествен съвет през 1973 г. обсъждат сценарий за детска история и един от членовете на съвета ехидно пита сценаристите този филм с деца за деца ли е, или за възрастни. На което Марко Стойчев, по-малкият от Братя Мормареви, отговаря:
„Филм с коне, братко, не е за коне!“Първият от тази категория е „Следите остават“, пуснат по екраните на 3 септември 1956 г. Той е „детски приключенски филм“, според тогавашната си анотация и е изкован по всичките правила на идеологическите мерки и конструкции. Героите му нямат нюанси. Добрите са добри, лошите – много лоши. Децата говорят като възрастни и се правят на разузнавачи. В специална тетрадка не записват, а „донасят“ (точно този е глаголът) кой какво е проследил през деня.
След премиерата филмът се поглъща като топъл хляб от гладната за култура и развлечения българска публика. Най-големите му почитатели, естествено, са малките зрители, които масово започват да изграждат тимуровски команди и да следят дали около тях в квартала им няма съмнителни типове. „Следите остават“ дори е включен в училищните програми и е изучаван като пример за подражание от подрастващото поколение. В него изгрява и звездата на Стефан Данаилов.„Точка първа“ по сценарий на Валери Петров е анонсиран като „антивоенна съвременна драма“. Историята в него е разказана през погледа на малката Веска, която напуска незабелязано дома си и докато се разхожда из града, преживява интересни приключения. Много човешка история, в която и идеологическите моменти са туширани от мъдрата поетика на Валери Петров.
Братя Мормареви
„Вятърната мелница“ (1961) доста прилича на „Следите остават“. Докато си играят в морско градче, деца спасяват от крадци ценни златни монети.И през 1963 г. се появява истинска бяла лястовица – „Капитанът“ на Димитър Петров.
Филмът донася четири изключително престижни отличия: голямата награда „Сребърна гондола“ на кинофестивала във Венеция; два приза от Хихон, Испания – „Сребърната купа“ на Националната федерация на киноклубовете и бронзов медал на дружеството на киносценаристите. И през 1966 г. – сребърен медал в категорията за детско-юношески филми за най-добра интерпретация от международния кинофестивал в Ла Плата, Аржентина.Четири награди печели и „Рицар без броня“ (1966), заснет от Борислав Шаралиев по сценарий на Валери Петров. След Специалната награда на фестивала във Варна и Наградата на София филмът е отличен и във Венеция („Сребърният лъв на Сан Марко“) за „най-добра интерпретация на детска роля“ на Олег Ковачев. Той е награден и от в. „Пионерска правда“ на Международния кинофестивал (МКФ) в Москва.
Въпреки международния пробив, който прави Димитър Петров с „Капитанът“, трябва да минат почти 10 години, докато отново може да снима детски филм. През 1971 г. се появява „Таралежите се раждат без бодли“ по сценарий на Братя Мормареви.
Филмът е оценен с цели пет награди!На варненския фестивал печели Специалната награда „в лицето на режисьора Димитър Петров, на сценаристите Братя Мормареви и оператора Крум Крумов“. От Москва донася три награди – „Сребърен медал“ в конкурса за детски филми, наградата на детското жури „Клоунски кариран каскет“ за най-весел филм, и наградата на ЦК на Ленинския комсомол за детски филм. И през 1974 г. – наградата „Фемина“ на МКФ в Брюксел.
Изключителен  успех има и „Куче в чекмедже“, с който Димитър Петров печели по две награди във Варна и Москва. Режисьорът създава своя школа, в която безспорните отличнички са Мариана Евстатиева-Биолчева и Иванка Гръбчева. Двете не се долюбват особено, но това не им пречи да правят чудесни детски филми и също да донесат куп международни награди и отличия за българското кино.За филмите си „Мигове в кибритена кутийка“, „Похищение в жълто“, „Горе на черешата“, „Търси се съпруг за мама“ и „Принцът и просякът“ Мариана печели награди в Москва, Хихон (Испания), Авелино (Италия), Варна, Алесон (Франция), Минск, Ленинград и др.
През 1974 г. филмът „Изпити по никое време“ на  Иванка Гръбчева обира наградите на МКФ в Хихон,  Испания: голямата награда „Златен Пелайо“ и наградите на Съюза на писателите кинематографисти, на ЮНЕСКО и на Испанския национален център за детско-юношеско кино.
Филмът е отличен още във Варна и на МКФ в Сантарен, Португалия.
Последният истински детски филм е „Принцът и просякът“, който Мариана Евстатиева-Биолчева засне през 2004 г. Над 10 години оттогава – нищо…
 Автор: Пенчо Ковачев, в-к „24 часа“


Тези въпроси сътрудници от редакция на столично списание задават на повече от тридесет столичани на възраст от 16 години нагоре, хора с различни професии, кореняци и придошли в София, командировани, българи и чужденци, анкетирани в различни части на града и в различни дни от седмицата.

Ето техните отговори за това как и къде прекарват свободното си време всеки ден и в края на седмицата, наричано от специалистите "краткотраен отдих".


СЛУЖИТЕЛКА НАД 30 ГОДИНИ


Свободно време твърде имам в събота и в неделя, а в останалите дни на седмицата е инцидентно, между работата и обичайните ми дейност.

Прекарвам го най вече в къщи, защото през зимата няма къде да се отиде, през лятото няма заведения, няма достатъчно градинки в кварталите

Повече време имам в събота и в неделя. Много рядко съм сред природата, по-често оставам в къщи да свърша някоя домашна работа, да чета книги, отивам ма театър и кино.

Нямам желание да имам вила, защото нямам финансова възможност, но ако имам такава възможност, няма да се откажа. Вилата е чудесно нещо но мога да мина и без нея. Сред природата човек може да отиде и на разходка, на екскурзия, на гости някъде на вила на приятели, а може и да се разходи, да си направи например един преход през Витоша и да се прибере в къщи отдъхнал.

Особено през зимата бих могла да кажа, че транспортът ме затруднява, защото е студено, неудобно, не е сигурно прибирането, човек може да отиде някъде, но да не успее да се върне.

За два или три часа отмора в София, освен да отида на кино за дневни прожекции или с много труд да намеря място в някое прилично заведение, друг начин за мене няма. А през лятото си позволявам да се разходя в парк. На плаж - отивам понякога само в събота или в неделя.

Понеже между постоянната ми работа и тази на хонорар аз получават "прозорци”, в такова време имам нужда да възстановя силите си примерно с плуване, със сауна, лек масаж.


МЛАДО СЕМЕЙСТВО


Обикновено в събота ние отиваме на гости при наши приятели в "Надежда", където гледаме филма в програмата "Студио X". след което продължаваме вечерта с разговори и преспиваме там,за да закусим сутринта с кафе и с приятен разговор, да се върнем в къщи,където отново да се видим и да отидем в Драгалевци на разходка. Или излизаме да отидем някъде с колата на тези близки приятели.

Почиваме си тогава, когато се усещаме добре. Почивката не е човек да се отпусне, да спи да яде, да се търкаля от хълбок на хълбок, а тогава, когато е зает с една ведра дейност която не му е свързана с прехраната, а е удоволствие.

Лошото е, че не може да се посочи нито една сладкарница, в която човек би могъл на изпие спокойно едно кафе за отдих, бъбрейки на приятни теми. Това е проблемът. А като места за отдих, то това са кината, естествено театърът по същата логика, рядко изложбените зали. Друго не виждам.

Липсват доста неща. Като се започне с това, че в столицата липсва сериозно един голям пратер, който да предложи като момчешка носталгия една неделна лудория с блъскане на колички, виенски колела, зали и влакчета на ужаса, просто това да бъде веднъж на два месеца, това е достатъчно за много хора. Това е първото. Второ, липсват тези уютни места, уютни кафенета,където всеки би имал своето място, своята среда.

Транспортът има много голямо значение за отдиха. Когато човек Тръгне на кино и той има предварително закупени билети на хубаво място, а се наложи до това кино да пътува 20 мин.в един претоварен трамвай или претъпкан автобус и когато го настъпват и чува наоколо непримиримите гласове на спътниците си, той слиза де уморен и изнервен и не може да се настрои към новата вълна пълноценно и предварително да си внуши, че трябва да изгледа един много хубав филм

Обикновено отдихът не струва толкова скъпо, колкото и да ни се струва чудно. Ако човек смята, че трябва да почине, като пие три уиски в една хубава сладкарница, това би струвало скъпо, но когато изпие в една уютна сладкарница едно кафе със съпругата си или с приятел, това нищо не струва. Отдихът финансово е евтин, отдихът е скъп морално.


СТУДЕНТКА. ПОД 30 ГОДИНИ


Имам свободно време, но то е твърде ограничено.Свободното си време ползвам главно за посещение м кина, театри, рядко и с кратки екскурзии.През седмицата гope-долу всичкото ми време за отдих е може би един цял ден.

За мен отдихът а свързан преди всичко с това. дали въобще имам право да почивам. Ако не съм си свършила работата и да почивам, това няма да е за мен отдих.

Местата за отдих — това са кината, театрите, дискотеките и различните клубове.

В София места за отдих съществуват най-много в Студентски град. Тук най-много зали са построиха - зала "Христо Ботев", спортната зала на МЕ И. Там се създават условия за пълноценна почивка на студентите- плуване и различни  спортни стилове. Освен това в самия град са намира и паркът, там са тенискортовете и местата, където всеки може да осмисли свободното си време.

Списание София,1981 г.



Пепа Николова е актрисата с може би най-драматичната творческа съдба в българското кино. Тя можеше да стане много голяма звезда, ако идеологическата цензура не й беше подложила крак в дебютния филм „Понеделник сутрин“. Когато започват снимките му, тя няма навършени 19 години и е абсолютна непрофесионалистка. „Много са ме млатили в това българско кино“, казва  Пепа в едно интервю през 2006 г., малко преди завинаги да напусне житейската сцена. Тя нямаше предвид само екранните шамари, получени от Григор Вачков, Димитър Манчев, Ролан Биков и др. Пепа Николова е родена на 23 декември 1946 г. в Харманли. Този град е дал на българското кино и театър още Йорданка Кузманова, Стоян Стоев, Михаил Мутафов и Живко Гарванов. Всички те са завършили ВИТИЗ, малшансът спира Пепа за този мечтан институт.През 1964 г. тя завършва гимназия в родния си град, кандидатства в естрадния отдел на консерваторията и е приета. Там Вили Цанков преподава режисура и я кани да участва в новата му постановка по пиесата на Дамян Дамянов „Преди всичко любов“. Всъщност участието й е доста ефимерно – облечена в ефирна бяла рокля, тя минава пред завесата в края на спектакъла. И ето само това единствено преминаване на премиерата хваща окото на режисьорите Ирина и Христо Пискови, който започват да се интересуват от непознатата девойка. Между другото, научават и че след няколко участия в масовките на местния театър в Харманли започват да я наричат житен бегач – заради слабото й тяло и дългите й ръце и крака. Пискови й правят пробни снимки и я предпочитат пред Илка Зафирова, Людмила Чешмеджиева и други млади, но вече познати актриси. За ролите на работниците от бригадата режисьорите грабят с шепи от ВИТИЗ и ангажират неприлично младите Стефан Данаилов, Руси Чанев, Кирил Господинов, Пламен Дончев, Катя Паскалева… На пробите някои от тях се бъзикат с непрофесионалистката Николова и нарочно бъркат репликите си. Нафуканата харманлийка обаче им тегли по една майна и казва да идват на снимки само след като си научат репликите.„В ролята на героинята си Тони Пепа Николова вложи голяма част от самата себе си – тя и в живота беше пряма, нестандартна, неочаквана, нецепеща басма никому“, разказаха ми преди години Пискови. Неин основен партньор е Асен Ангелов Кисимов, малко по-голям от групата на студентите, който изглежда органически достоверен в положителната роля на бригадира Йордан. Като директор на корабостроителния завод режисьорите снимат Петър Слабаков, един от любимците им, вече играл главната роля в „Смърт няма“. „


Понеделник сутрин“ започва със смеха на Тони – чист, прекрасен момичешки смях. И после тя започва да пее една много хубава италианска песен: „Аз, която плаках за тебе, молейки те да останеш с мен, сега не те искам, не те искам и затова стой далече от мене…“ После зрителят разбира, че Тони е „момиче с леко поведение“. В него обаче се влюбва работникът Йордан, бригадир на бригада, която печели званието „за комунистически труд“. За да я превъзпита, Йордан я взема на работа при себе си. Това, разбира се, поражда конфликти с мъжете в бригадата. А и Тони не обича фалша, лицемерието и нагласените работи. Като шампионската титла по бокс на работника Велко (Руси Чанев), която той печели без бой на финала, защото няма противник. На Тони принадлежат впечатляващо смелите за времето реплики: „Социализъм като нашия на Запад отдавна са построили“ и „Да ви пикая на този социализъм!“. Според първоначалния сценарий Тони е трябвало да бъде сгазена от черна волга. След дълги спорове помежду си и със сценариста Никола Тихолов режисьорите променят финала. И то не само заради логичната зрителска асоциация на черната волга с властта. За Пискови Тони е най-чистият човек във филма и те искат да запазят ефекта му върху зрителите. Така филмът завършва със стоп кадър на Тони почти като на литнала птица. Все пак надеждата трябва да живее, нали? „В ролята на Тони вложих всичко от себе си – разказваше Пепа Николова. – Аз винаги така играя, не мога да се преструвам. Както го чувствам, така го играя. Вярвам много на първия дубъл, за мен той е истинският, след това започваме да се повтаряме…“ „Понеделник сутрин“ бе може би най-страстният апел за честност, появил се на българския екран, пише Георги Марков в есето си „Забраната“ от „Задочни репортажи за България“. В него писателят изразява почудата си защо са спрени филмите „Партизани“, „Понеделник сутрин“, „Привързаният балон“ и „Подводничари“, нарича ги „образец на искрено и честно гражданско отношение и художествени качества“. Ако „Понеделник сутрин“ не беше спрян за екрана и забранен, българското кино може би щеше да тръгне по друг път. Гледан от французи, филмът има официална покана за фестивала в Кан. Интерес към него проявяват и от Венеция и Испания. Но началници в партията и кинематографията лъжат, че филмът още не е готов и трябва да се изчака. „За мен се говореше, че съм българската Жулиета Мазина, после писаха, че това е чешкото чудо в България… Но от този филм ми тръгна характеристиката – странна, остро характерна, непредвидима, непредсказуема… И често ми сечеше главата“, разказваше още Пепа Николова. „Понеделник сутрин“ възкръсна в края на 1988 г. И зрителите видяха, че филмът е запазил виталността си, че проблемите за фалша в живота, за лакирането на реалността и свободата на личността звучат съвсем съвременно. Тонусът на филма продължава да е бодър и посланията му никак не са повехнали. През 1990 г. филмът е отличен със Специалната награда на СБФД, Пепа Николова получава приза за най-добра женска роля А тя казваше, че на прожекцията на филма се чувствала като на панихида. Попитах Пепа как е приела наградата. „Като посмъртна. Така го запиши!“През 1989 г. филмът участва в кинофестивалите в Швеция и Берлин. През 1990 г. обира лаврите в Лос Анджелис на Международния фестивал на забранените филми от комунистическите режими в Централна и Източна Европа. Най-високо признание „Понеделник сутрин“ получава на международния фестивал в Ротердам през 1990 г. От 160 прожектирани игрални филма творбата на Пискови влиза в топ 10 на най-качествените. През 2002 г. филмът отново участва в Берлинския фестивал. За съжаление, забраната на филма слага много бариери пред летящия старт на Пепа Николова в българското кино. Тя не е приета във ВИТИЗ. След големия скандал в Младежкия театър, когато са прогонени Вили Цанков и част от най-известните актьори (Коста Цонев, Георги Русев, Петър Слабаков и др.), тя е принудена да се върне в родния си край и няколко години се подвизава в Хасковския театър. Пропада възможността да играе в новия филм на режисьорите Пискови – „Двама в новия град“ по едноименния роман на Камен Калчев. Забраняват им да го снимат.Най-голямата болка на Пепа Николова, която остава до края на живота й, е пропуснатият шанс да играе ролята на Дара в „Лавина“. След като я гледа на предварителна прожекция в „Понеделник сутрин“, Блага Димитрова е толкова впечатлена, че я нарича „дар божи“. Така и кръщава героинята си в „Лавина“ – Дара, чийто образ е написан специално за Пепа. Но и този проект на Пискови е забранен. Шансът за актрисата се появява в лицето на Атанас Киряков, който е помощник-режисьор в екипа на ударно снимащия се сериал „На всеки километър“. Киряков и Пепа се знаят от 1964 г., когато той е асистент-режисьор на Людмил Кирков при снимането на „Късче небе за трима“ в Харманли. Една вечер двамата танцуват туист в лятната градина, милицията ги арестува и осъждат Киряков на 5 дни за дребно хулиганство, а нея пускат, тъй като е малолетна. Тя му носи скришом цигари в ареста. Киряков предлага на Неделчо Чернев, единия от режисьорите на „На всеки километър“, да пробва Пепа Николова за ролята на циганката Джалма, въпреки че тогава тя ходела с руса коса. Чернев, естествено, отказва, но след дълъг спор стигат до компромис: ще й направят пробни снимки, но не като блондинка. Снимат и няколко млади момичета, фаворитката на Неделчо Чернев е една много хубава балерина. Шансът обаче помага на таланта на Пепа Николова. Когато гледат пробните снимки в телевизията, в стаята влиза Любомир Шарланджиев, другият режисьор на сериала, вижда харманлийката и спонтанно възкликва: „Ей, Неделчо, пак удари късмета…“ За да влезе в образа си, докато снимат серията „Циганката“ край Пасарел, Пепа 10 дни не се разделя със сценичните си дрехи и не напуска истинския катун. „Имам слабост към циганите, защото съм първична като тях“, признава години по-късно Пепа Николова. Тогава те толкова я харесали, че накрая поискали да я омъжат за един от техните момци. Режисьорът пък е впечатлен от играта на Пепа и имал желание да продължи ролята й. Но серията завършва с гроба на Джалма и няма как сценаристите да я съживят. След ролята на циганката снимат актрисата все в някакви особени роли – руса чужденка в „Бягаща по вълните“, индианка в „Оцеола“, шпионка в „Няма нищо по-хубаво от лошото врем“, женска маймуна в „Трета след слънцето“.„Такива са ми давали – коментираше актрисата. – Аз мисля, че от роля не трябва да се отказваш. Макар че имам много хубаво определение за някои роли и съм го казвала. Отказах участие в един двусериен филм и казах откровено на режисьорката: „Прочетох сценария и имах усещането, като да съм се напила вечерта, сутринта се събуждам до един дядо и не знам спала ли съм с него или не съм спала…“ Докато се снима в „Бягаща по вълните“ (1967) Пепа Николова има любовна връзка с известния руски актьор Ролан Биков, който играе ролята на капитан Гез. Тя признава, че дотогава дори не била чувала за него, но интуитивно усеща до какъв голям човек се докосва. „Този човек беше друг, различен от всички, с които дотогава бях общувала. Тогава за малко да се омъжа за него…“, разказа Пепа. До сватба не се стига, но научените уроци от Биков тя помни за цял живот: „Трябва да играя така, че никой да не може да ми каже, че играя. И до ден днешен имам алергия към преструвките на сцената. А как мразя играта с глас! Нали знаете, има такива артисти, които го докарват на глас, а тук (посочва сърцето си – б.а.) няма никой.“ Междувременно актрисата продължава да се разминава с роли. Тъкмо да и изведнъж – не! Така става в „Процесът“ на Яким Якимов, в „Инструмент ли е гайдата?“, където Асен Шопов я сменя след като вече е утвърдена за ролята. „А сигурно съм изтървала и роли, за които дори не знам. А в киното изпуснеш ли момента, после е късно“, коментираше Пепа Николова. Но, слава богу, не изпуска момента за „Покрив“ (1978), в който Иван Андонов я взема за ролята на жената без име. Във филма я виждаме най-напред през очите на Кирил, шофьор на пикап, който вдига нова къща и прави черни курсове за дефицитни материали. Тя е млада циганка с цвете в косата. И пее хубаво. Кирил я хареса от първия поглед, ние, зрителите, малко по-късно. Между двамата пламва истинска любов, но тя е обречена. След различни перипетии Кирил се връща при семейството си, а жената – при своя съпруг Мургавия (Григор Вачков). На финала Кирил сяда около масата с роднини и приятели да „полеят“ завършването на къщата и побиването на байрака на покрива. Камерата се вдига нависоко, зрителят вижда много покриви, а над тях звучи тъжната песен на младата циганка с цвете в косата. „Как хубаво беше изведено посланието, а – казваше Пепа, – няма покрив, но има любов. Има покрив, но няма любов…“Артистичното братство знае, че нейната голяма любов в живота е колегата й Йосиф Сърчаджиев. Плод на тази любов е Александра Сърчаджиева, която наследи професията и на двамата. Досегашната кариера на Алекс показва, че е наследила таланта и на двамата. Пепа Николова смяташе, че в творческата си биография има три маркови роли – Тони в „Понеделник сутрин“, жената в „Покрив“ и Мита във „Вампири, таласъми“. Зрителите сигурно я помнят и от „Най-добрият човек, когото познавам“, „Катина“, „Самодивско хоро“, „Ева на третия етаж“, „Веществено доказателство“ и др.
Пепа Николова си отиде внезапно, наразбрана и обидена В онзи наш последен разговор за „24 часа“ в края на февруари 2006 г. тя сякаш се изповяда: „Пенчо, аз не държа да играя централна роля. И малка да е, ама да се запомни. Ако не ме запомнят, защо съм играла в този филм?! И до ден днешен не мога да разбера защо в цял свят търсят характерните, остри актьори, а ние – не. Даже имаше време, когато режисьорите казваха: добре е, обаче да говори като еди-коя си, да ходи като еди-коя си, да се целува като еди-коя си… Хубаво, ама тогава вече не си ти! Важното е да не те бъркат с някого друг. Как ми се играят силни роли сега в киното! Ама не пишат, не пишат…“
На поклонението на актрисата в Сатиричния театър приятелката й Стоянка Мутафова я нарече вселена, а Стефан Данаилов – чудо. Крикор Азарян каза: „Не беше просто актриса, а неопитомено същество. Такава си остана докрая…“
Автор: Пенчо Ковачев:Източник:www.24chasa.bg

От  дневника на тогавашната осмокласничка можем да разберем как са минавали ученическите дни на тогавашната тийнейджърка, каква музика е харесвала, какви са били бележките и в училище и въобще как е протичал живота на едно младо момиче, навлизащо в своята зряла възраст в годините на зрелия социализъм. Потопете се в школската атмосфера на 80-те, чрез думите на една 15 годишна девойка.

Януари
6 – Зала „Универсиада” концерт на група Сигнал от 19.30 ч.
9 – Пулсиращи ноти повторение от петък „Любовта не пита”
15 – Раздаване на учебниците, успех 5.60, край на училище
16 – На Варна и Златни Пясъци

17 – Дискотека в хотел „Велико Търново”, на басейн в хотел „Интернационал”
19 – на Планетариума
20 – разходка из Варна, мач 8-5 за ССТ, запознах се със Станимир
21 – в Толбухин, цигари „Бридж”
22 – Куклено шоу, дискотека в ресторанта
23 – Мелодия на годината „Телефонна любов”
24 – ядохме мелба, дискотека в ресторанта на хотел „Интернационал”
29 – изпитаха ме по геометрия 5


Февруари
4 – концерт на Сигнал и Тангра в зала „Универсиада”
7 – концерт на ФСБ
8 – контролно по геометрия 4.50
10 – география 5
11 – на библиотека
12 – на кино „Млада гвардия” от 16 ч. „Човек не съм убивал”


13 – на гости на Елка
16 – руски език 6, татко имаше рожден ден
18 – история 6, Сигнал на запис в „Студио младост”
19 – контролно по алгебра 5.50
24 – английски 6
25 – взех плаката на Сигнал от Клара
27 – на кино „Млада гвардия” от 16 ч. „Ако те има”
28 – по центъра

Март
1 – картички до София Баба Марта
2 – свободен по Трудово
4 – брат ми има рожден ден, става на 8 г.
7 – изпратих телеграма
10 – химия 6. По „Музикална стъблица” казаха, че започва новата обиколка на Сигнал в страната, след концертите в Ловеч и Русе до 20 март ще гостуват и в Толбухин и Варна.
14 – купиха ми обувки
15 – писмо от Мария
18 – разболях се от гнойна ангина и не ходих на училище
20 – оздравях
22 – биология 6

26 – физика 6
28 – получих автограф от Сигнал 15.35 ч.
30 – писах писмо на Сигнал, Марчела имаше рожден ден

Април
4 – с Люблена и Тончо по центъра
5 – сутринта на библиотека, пуснах пощенската картичка за „Хоризонт за вас и концерт по желание”
6 – прочетох книгата „Алиби”
7 – на кино „Херсон” на „Мярка за неотклонение” от 16 ч.
9 – къпах се, учих
10 – Севда ми донесе плочата на Сигнал от София, слушах я, „Щастливец” в „Хоризонт за вас” 16.42 ч.
11 – англ. ез 6
12 – ходих с Габа по центъра
15 – купиха ми колело
                                                                16 – решавах задачи

Май
1 – на Манифестация, в дядови след обяд
2 – на хижата
3 – български език 6
4 – по трудово кройка на пола
6 – идваха 4 а курс от Икономиката, донесоха 33 карамфила
7 – трудова в училище
8 – Левски Спартак-ЦСКА, абитуриентски бал на икономическия техникум, майка ми донесе афтограф на ФСБ

9 – Маршова песен-Дарини бяха на 1 място
10 – Майка на 20 май заминава за СССР, правих си снимки
11 – ходих в работническата болница, шихме полите
13 – занесох си блузата да се крои и панталона
22 – на рожден ден на Дара, купувах й подарък предния ден
23 – ходих в гората с маминка и дядо
24 – на манифестация, после у дядови, той има рожден ден 70 години, вечерта излизахме с Дара
28 – тръгнах за София, във влака „Щастливец”, „Ела” и „Може би”
29 – във Владови в Горна баня, следобед с Владко на абитуриенти, запознах се с Тони, Божидар, Лорка, Надя, Марина, Гергана, Сашо и много други, пихме кафе
30 – сутринта с Жоро по центъра, видяхме къде живее Румен Спасов от Сигнал, спахме в леля Снежа

Юни
2 – стояхме на пост в училище на паметника на Никола Вапцаров
4 – Ема идва в нас, Илиана има рожден ден
8 – оформиха ме по руски, по морал и право и по история
10 – имахме 2 свободни, по химия ми оставила 6

11 – бяхме следобед на училище, събраха ни бележниците, пяхме в училище
12 – излизахме с Дара в градската градина на младежко увеселение
14 – ходихме във Варна
15 – ВАКАНЦИЯ
20 – майка си дойде от СССР
21 – пуснах колет на Руслана, предложиха Сигнал в „Песни на седмицата”
22 – ходих в училище за дипломите, вуйчови идваха в нас
24 – излизахме с майка по магазините
25 – ходихме на лозето


Юли
6 – ходих в Дубини, а после бяхме по центъра
8 – гледахме филма „Кукла на верига”
10 – с Ема на „Да се влюбиш отново”
13 – правихме гъбки
14 – телеграма за Жеравна
15 – приготвях си багажа, къпах се, гледах „Студио младост”
16 – тръгнахме за Варна, ходихме в татковите братовчедки
17 – на плажа
18 – тръгнах за Жеравна, посрещнаха ме в Котел, играхме на Кент Купе


19 – на Добромерица, на карти
20 – на карти, гледахме „Нана”
21 – на магазина, на карти, на „Извънземни същества в Сен Тропе”
22 – на разходка за гъби, получих от Дара картичка
23 – на язовира за риба, ходихме да гледаме луната
25 – вечерта до Добромерица, а после из село
26 – в дола
27 – на Катунищката чешма
28 – на Аперитива
29 – друсахме сливи, правихме си снимки, вечерта на карти
31 – тръгнахме за Шумен, Дара се върна от екскурзионното

Август
3 – в училище на бригада, след обяд на работа
4 – на работа
7 – тръгнах за бригадата
8 – забава
9 – пуснаха ни вкъщи, вечер на четвърти отряд
10 – на работа
13 – купих си „Диско спектър” има песен на Сигнал
14 – празнувахме юбилея на дядо 80 години
15 – на бригада
17 – на мач Шумен-Хасково 3-1

21 – бяхме в Младежкия дом, вечерта в лагера
23 – на работа
24 – на мач Шумен-Локомотив Сф 3-1
25 – ходихме да караме коли
26 – закриване, забава
27 – пуснаха ни вкъщи





Септември
2 – на „Империята отвръща на удара”
5 – на бригада на ябълки
9 – на манифестация с майка
10 – в гората


14 – не ходих на бригада, Ема дойде
15 – за парите 44 лв.
20 – не бяхме на бригада
24 – забава в Младежкия дом и Диско маратон в Летния театър
25 – с Дара на Художествена самодейност
30 – купиха ми пола




Октомври
1 – Тракия-Шумен 2-2
4 – чистихме в училище, вечерта се разхождахме с Ема и Севда
6 – тръгнахме от Шумен в Търново, Боженци, вечерта в Плевен
7 – разхождах се из Плевен
10 – откривахме учебната година


16 – сутринта на поход, след обед леля Пепа и вуйнини бяха в нас
19 – Сигнал „Думите”
25 – заваля дъжд
27 – ходихме с Ема да се отчитам, имахме 3 часа, купих 2 билета за маратона
29 – сутринта на клетва на Жоро, на обяд във вуйнини




Ноември
2  –      в радиоклуба
3  –   на електротехника
4  –      свободен по география и английски
6 – на рожден ден на Севда

7 – писах за Ахил
9 – купих си обувки, на театър
11 – майка си купи боти
16 – на лабораторно, взех си снимките
17 – в картинната галерия

Декември
4 – Избори
7 – патронен празник, на „Елвис” с Петя
18 – на театър „Архангелите не играят флипер”
25 – празнувахме нова година в студентската дискотека

Източник:www.socbg.com

Навремето беше популярен един руски виц – в някаква деревня дошло подвижното кино и обявили, че вечерта ще дават шведския сексуален филм „Баба дала солдату“.

Събрало се цялото село вечерта, излязъл механикът и обяснил:

- Станала е малка грешка. Първо: филмът не е шведски, а е съветски. Второ: не е сексуален, а е социален. Трето: казва се „Балада о солдате“, а не „Баба дала солдату“.

Горе-долу така мина детството ни, че и младежките ни години – все чакахме шведски филми, а ни пускаха съветски. В съветските, естествено, нямаше почти никакъв секс.

В една от новелите на комедията „Операция ЬI” героинята-студентка, увлечена в подготовката за някакъв изпит, неволно се събличаше и лягаше до непознат свой колега, но след като смъкваше роклята си, се оказваше, че вместо еротично бельо носи отдолу нещо като бански костюм. Изглежда голямо мислене е паднало докато се вземе такова компромисно решение – хем да има нещо като стриптийз, хем да няма „порнография“.

Американските филми бяха не по-малко целомъдрени. В уестърните след кадъра с първата целувка следваше кадър в църквата, в който направо се разменяха пръстените.

Ако все пак ни пускаха благосклонно нещо по-така, трябваше да гледаме филма още в понеделник. Защото до петък сексуалният филм можеше да стане социален. Операторите, които прожектираха филмите, имаха навика да си поизрязват по някое кадърче – за спомен. Разправяха, че един оператор имал сериозна колекция с кадри на поразголени звезди. Сега си мисля – какво ли би могла да съдържа тя ? Помня, че във „Фанфан Лалето“
с Жерар Филип Джина Лолобриджида беше с малко по-голямо деколте и стегнат сутиен, та циците й се подаваха по начин, който вълнуваше публиката повече, отколкото сцена на групов секс днес. По-щастлив беше Жерар Филип в “Опасни връзки“ – съвременен вариант на прочутия епистолярен роман на Шодерло дьо Лакло. Там той пишеше домашното на своята приятелка ученичка, полагайки тетрадка та върху голото й дупе. Изглежда сцената се е сторила доста смела ма цензорите, защото филмът се прожектираше само в студийните кина.

В „Опасни муцуни“ имаше една креватна сцена, в която за секунда се мяркаше цяла гола гръд – виждаше се даже зърното. Няма човек който да е гледал филма и да не си спомня вълнуващия кадър.

Тогава нямаше силикон и известните актриси трябваше много да внимават със заголването. Някои на Запад си имаха дубльорки, но у нас не съм чул да е имало такива неща. Мисля, че в „Езоп” Доротея Тончева си показваше циците, но не представляваха нищо особено.

Полската руса звезда Барбара Брилска също се съблече във „Фараон” но и нейните цици бяха гола вода.В много филми героите рано или късно стигаха до леглото, но точно след като настъпваше сюблимният момент, камерата срамежливо се отместваше към някаква картина, свещ или към камината, чийто огън символизираше страстите, които се разиграваха само на няколко метра встрани – тоест зад кадър.

Анджей Вайда в един от филмите си беше направил нещо по-интересно – камерата панорамираше от кревата нагоре, стигаше до някакви окачени паунови пера, които започваха многозначително да треперят под въздействието на любовните въздишки на героите.

По принцип от креватиите сцени (доколкото ги имаше) ставаше ясно, че партньорите предпочитат мисионерската поза.

Много неочаквано в някакъв филм на ГДР героинята доста смело възседна своя любим. Но неговото щастие свърши дотук – човекът беше граничар на Берлинската стена и на другия ден империалистите го убиха. Филмът беше силно пропаганден и очевидно сексуалната сцена е била пусната като примамка – да се привлекат повече зрители и покрай другото да им се обясни кои са добрите и кои са лошите в Берлин.

Чак в „XX век” на Бертолучи имаше нещо като шведска тройка и намек за нещо като орален секс. Режисьорът май беше комунист и това е била причината да се пусне филмът в този вариант. Как да се реже творбата на наш човек ?! Преди това от прочутия филм на Иржи Менцел „Строго охранявани влакове” научихме какво означава „еякулация прекокс”  – бяхме на възраст, когато този проблем беше особено актуален. От филма разбрахме, че няма нищо страшно, просто трябва да си намерим по-зряла жена.

С първата зряла жена първо отидох на кино, държахме се за ръце и при някаква любовна сцена усетих как дланта й става влажна. Предположих, че това е добър знак, а то така се и оказа, и още същата вечер…

Няма как – стигаме до днешното порно по телевизията. И в най- смелите си мечти не сме допускали, че ще преживеем подобно нещо. А дали това е кино, или не – не мога да преценя.

Колко души го гледат – не съм срещал точна статистика.В началото на новия век – мисля, че беше 2001 година – за пръв път получих българска пийпълметрия.

Ужасих се, когато видях срещу колко телевизионни предавания стоят кръгли нули – като аудитория. На авторите обаче не им пукаше – утешаваха се, че всичко е платено и нагласено.

Колкото повече разучавах отчетите на социолозите, толкова повече се убеждавах, че не може всичко да е лъжа. Докато най-накрая направих ужасяващо откритие.

Новата тогава телевизия 6ТВ имаше невероятно високи рейтинги през нощта. А програмата й все още не беше станала денонощна. Какво по-голямо доказателството от това, че хората на Мърдок си плащат.

С тогавашните майстори на пийпълметрията имахме общи познати, които помолих да предадат моето откритие – за да не се излагат повече.

Оказа се обаче, че няма никаква далавера.

По много кабелни мрежи пускали порното точно на канала на 6ТВ, който не предавал друга програма през нощта. И всъщност нощните рейтинги сочели ясно обема на тази специфична аудитория.

Та има и добри неща във времето на демокрацията.

Лежиш си в леглото и гледаш на воля. Само дето няма превод.

Един колега преди време разправяше, че по някакъв нов канал хванал порно, което май имало и дублаж на български.

-Че ти не разбра ли имало ли е, нямало ли е? – попитах заинтригуван.

-Порно гледам само с изключен звук – призна си колегата. – За да не събудя жената.

socbg.com, из „Наръчник на носталгика“, автор: Евгени Тодоров.

Легендата спасил младо момиче от набезите на пияния Владко в скъпо столично заведение.
Изхвърлиха баща ми от Народния като непотребна вещ, разкрива синът на големия актьор Иван Георгиев.

Баща ми си отиде от този свят изключително огорчен, признава Иван Георгиев - синът на големия български актьор Георги Георгиев-Гец. И до днес Гец-младши не може да си обясни безумието на ръководството на Народния театър през 1992 г., когато уволнява най-добрите си актьори  - баща му, Славка Славова, Татяна Масалитинова, Георги Черкелов, Стойчо Мазгалов... Хей така, без смислено обяснение ги изхвърлят като непотребна вещ. Един ден, малко преди поредното представление, директорът на театъра вика Гец в кабинета си и му връчва заповед за пенсиониране. Стари били, трябвало да дадат път на младите – и толкоз. „Когато се е върнал в гримьорната от директорския кабинет, заварил там майстори,

които изкъртвали името му

от вратата, разказва  Иван.
Няколко години преди да изпадне в немилост, Гец е в устата на хората със своя смела постъпка. Действието се развива преди Тодор Живков да падне от власт. В скъпарско столично заведение в шумна компания се вихрел Владимир Живков. Татовият син, пиян до козирката, започнал грубо да дърпа младо и симпатично момиче на бара. След като девойката не отговорила на мераците му за ласки, разяреният наследник на Първия безцеремонно загасил фаса си в бедрото му. Гец чул писъците на момичето, станал от масата си, завъртял два мощни шамара на Владко и го изхвърлил от заведението. Макар и унизен, Живков-младши, не посмял да се оплаче нито на баща си, нито на шефа на УБО генерал Илия Кашев. Мълвата обаче стигнала до ушите на Тодор Живков, но  и той предпочел да не предприема нищо срещу Гец, защото още повече щял да дискредитира сина си. Между другото Тато имал респект от Гец. След премиери на Народния театър ходел на коктейлите. Специално внимание обръщал на Гец и всички забелязвали уважението на Живков към звездата.

Ако беше доживял до днес

Георги Георгиев – Гец щеше на 4 октомври да навърши 88 г. Името му е сред легендите на българското кино. В периода от 1951 до 1990 г. актьорът е участвал в 70 от създадените за този период общо 300 филма – „А бяхме млади”, „С дъх на бадеми”, „Осмият”, „Най-дългата нощ”, „Селянинът с колелото”, „Зарево над Драва”, „На всеки километър”. Шест пъти е взимал награда от Варненския кинофестивал. Имало е случаи, в които е бил зает с над 20 представления в театъра, а в същото време е репетирал и се е снимал във филми.
За съжаление последните години от живота му били доста тежки. „След принудителното му пенсиониране от Народния театър, баща ми до смъртта си не е играл пред салон, който да не е пълен и с правостоящи”, разказва Иван. Спасителна ръка към безкрайно влюбения в професията си актьор подават трупата на „Барбуков” и провинциалните театри в страната. „Случваше се човекът, който цял живот е играл в Народния театър,  да гостува на неговата сцена с трупата на Кюстендил или на Пазарджик. Моята дълбока благодарност към директорите и към колегите от тези театри. И досега си спомням как, когато ходим пеша из центъра на София и пътят ни минава покрай Народния театър, той отбиваше по други улички, за да не види дори сградата му”, разказва синът на Гец. Ярък е споменът и от последното,

фаталното заминаване на актьора

за Стара Загора. „И на жена ми, а и на майка ми, Бог да я прости и нея, им е направило впечатление, че преди да тръгне, той изключително дълго и много сърдечно се сбогува с всеки един от нас. Вероятно нещо е предчувствал”, връща лентата назад Иван.
Непоправимото пък се случило на самата сцена на Старозагорския театър, където получава инсулт. Таня Масалитинова, с която си партнират в спектакъла, разказва, че той от средата на пиесата започнал да залита и да съкращава репликите, но тя си помислила, че е решил да прави нещо ново. Издържал до края и паднал зад завесата. Не успява дори да се поклони за овациите. Откарват го в болницата в Стара Загора и чак след седмица го транспортират в София, което според сина му се оказва фатално. Сложната мозъчна операция му е направена в ИСУЛ, но твърде късно. Големият актьор умира след 6-месечна кома на 2 септември 1996 г.
Животът и на Гец-младши е свързан с киното, но от другата страна на камерата. За разлика от брат си Даниел, който успешно се реализира като композитор в Холивуд, Иван предпочита да прави кино в България. Привличат го сюжетите на документалното кино, но има и два игрални филма – „Леден сън” и „Магьосници”. Но за работата си предпочита да говори след публиката и, за да спази принципа си завърта приказката пак към именития си баща. „Просто

Господ го пазеше

имаше страшно много премеждия в много филми. Което от една страна е поради грешки на снимачния екип, но от друга, че държеше нещата на екрана да са истински”, уточнява Георгиев. Цяло чудо било оцеляването на Гец в една от сериите на „На всеки километър”, където той играе спасил се от удавяне въстаник от 1923 г. В сцената трябвало да се потопи в р. Дунав един шлеп с въстаници и само Гец успява да скочи във водите. Денят бил доста студен и актьорът, облечен с дебели шаечни дрехи, трябва да плува в ледения Дунав. „Гец, скачаш от шлепа, плуваш, колкото имаш сили, и когато се умориш, се обръщаш по гръб. Тогава ще мине моторницата да те прибере”, наредил режисьорът. „Баща ми попитал моряците, които са били с тях, колко е дълбока реката на това място, а те му отговорили: „А повече от 30 метра няма - смее се Иван. И започват снимките. Камерите работят. Гец  скача от шлепа. Плува до изнемога и по едно време се обръща по гръб. Но за негов ужас чува: „Гец, стой така, моторницата не може да запали.” В същото време течението на реката го отнася вече страшно далеч. Дрехите му подгизват и започват да го влачат надолу, а в главата му звучи: „Повече от 30 метра няма.” Слава Богу наблизо имало някакъв друг катер, който се притекъл на давещия се вече актьор. „Не знам колко време е траела тази борба в ледените води на Дунав, но такива истории има безкрайно много - и в „Осмият”, и в „А бяхме млади”, и в „Законът на морето”, където

играеше тежководолаз със 105-килограмов костюм

 – също сам, без каскадьори се потопи под водата”, реди подвизите на баща си Иван. И за да докаже, че киното не е само слава и почести разказва още един „страшен” епизод от професионалните изяви на Гец. Този път действието се развива в „А бяхме млади”, а актьорът трябва да се изплъзне от преследващите го полицаи на Колодрума в Борисовата градина. Та той тича през колодрума, подхлъзва се по стената и на виража - пада. При първото спускане си одрал гърдите и корема - превързали го и прави втори дубъл. При втория дубъл обаче гръмва един заряд изпод ръцете му и разкъсва вените. Стегнали му ръката, а режисьорката на филма Бинка Желязкова го успокоила, че са извикали линейка. „Ама тя ще се забави половин час, така че, ако искаш, да направим трети дубъл”, предложила Бинка. Така че със скъсани вени и раздран отпред направил третия дубъл, който е влязъл във  филма. В “Осмият” пък

гилза му разкъсала зеницата на окото на три места.


„Баща ми и майка ми имаха много хубаво семейство”, въздиша по някогашната семейна идилия Иван. И бързо оборва слуховете за малките прегрешения на актьора с колежките. „Майка ми правеше точно разграничение между неговите образи и животът му вкъщи. Той самият беше човек, който предпочиташе винаги да бъде със семейството си, да бъде близо до нас. И въпреки че баща ми беше обожаван и много харесван от жените, не е имала поводи за ревност”, категоричен е Иван. И плахо добява: „Най-добрият баща, който човек може да си пожелае.”

Рада ПЕТРОВА /Наборе.бг/

Навремето беше популярен един руски виц – в някаква деревня дошло подвижното кино и обявили, че вечерта ще дават шведския сексуален филм „Баба дала солдату“.

Събрало се цялото село вечерта, излязъл механикът и обяснил:


– Станала е малка грешка. Първо: филмът не е шведски, а е съветски. Второ: не е сексуален, а е социален. Трето: казва се „Балада о солдате“, а не „Баба дала солдату“.Горе-долу така мина детството ни, че и младежките ни години – все чакахме шведски филми, а ни пускаха съветски. В съветските, естествено, нямаше почти никакъв с*кс.


В една от новелите на комедията „Операция ЬI” героинята-студентка, увлечена в подготовката за някакъв изпит, неволно се събличаше и лягаше до непознат свой колега, но след като смъкваше роклята си, се оказваше, че вместо еротично бельо носи отдолу нещо като бански костюм. Изглежда голямо мислене е паднало докато се вземе такова компромисно решение – хем да има нещо като стриптийз, хем да няма „порнография“.


Американските филми бяха не по-малко целомъдрени. В уестърните след кадъра с първата целувка следваше кадър в църквата, в който направо се разменяха пръстените.


Ако все пак ни пускаха благосклонно нещо по-така, трябваше да гледаме филма още в понеделник. Защото до петък сексуалният филм можеше да стане социален. Операторите, които прожектираха филмите, имаха навика да си поизрязват по някое кадърче – за спомен. Разправяха, че един оператор имал сериозна колекция с кадри на поразголени звезди. Сега си мисля – какво ли би могла да съдържа тя?Помня, че във „Фанфан Лалето“ с Жерар Филип Джина Лолобриджида беше с малко по-голямо деколте и стегнат сутиен, та циците й се подаваха по начин, който вълнуваше публиката повече, отколкото сцена на групов секс днес. По-щастлив беше Жерар Филип в “Опасни връзки“ – съвременен вариант на прочутия епистолярен роман на Шодерло дьо Лакло. Там той пишеше домашното на своята приятелка ученичка, полагайки тетрадка та върху голото й дупе. Изглежда сцената се е сторила доста смела ма цензорите, защото филмът се прожектираше само в студийните кина.


В „Опасни муцуни“ имаше една креватна сцена, в която за секунда се мяркаше цяла гола гръд – виждаше се даже зърното. Няма човек който да е гледал филма и да не си спомня вълнуващия кадър.


Тогава нямаше силикон и известните актриси трябваше много да внимават със заголването. Някои на Запад си имаха дубльорки, но у нас не съм чул да е имало такива неща. Мисля, че в „Езоп” Доротея Тончева си показваше циците, но не представляваха нищо особено.


Полската руса звезда Барбара Брилска също се съблече във „Фараон” но и нейните цици бяха гола вода.


В много филми героите рано или късно стигаха до леглото, но точно след като настъпваше сюблимният момент, камерата срамежливо се отместваше към някаква картина, свещ или към камината, чийто огън символизираше страстите, които се разиграваха само на няколко метра встрани – тоест зад кадър.


Анджей Вайда в един от филмите си беше направил нещо по-интересно – камерата панорамираше от кревата нагоре, стигаше до някакви окачени паунови пера, които започваха многозначително да треперят под въздействието на любовните въздишки на героите.


По принцип от креватиите сцени (доколкото ги имаше) ставаше ясно, че партньорите предпочитат мисионерската поза.


Много неочаквано в някакъв филм на ГДР героинята доста смело възседна своя любим. Но неговото щастие свърши дотук – човекът беше граничар на Берлинската стена и на другия ден империалистите го убиха. Филмът беше силно пропаганден и очевидно сексуалната сцена е била пусната като примамка – да се привлекат повече зрители и покрай другото да им се обясни кои са добрите и кои са лошите в Берлин.


Чак в „XX век” на Бертолучи имаше нещо като шведска тройка и намек за нещо като орален секс. Режисьорът май беше комунист и това е била причината да се пусне филмът в този вариант. Как да се реже творбата на наш човек?!Преди това от прочутия филм на Иржи Менцел „Строго охранявани влакове” научихме какво означава „еякулация прекокс”  – бяхме на възраст, когато този проблем беше особено актуален. От филма разбрахме, че няма нищо страшно, просто трябва да си намерим по-зряла жена.


С първата зряла жена първо отидох на кино, държахме се за ръце и при някаква любовна сцена усетих как дланта й става влажна. Предположих, че това е добър знак, а то така се и оказа, и още същата вечер…


Няма как – стигаме до днешното порно по телевизията. И в най- смелите си мечти не сме допускали, че ще преживеем подобно нещо. А дали това е кино, или не – не мога да преценя.


Колко души го гледат – не съм срещал точна статистика.


В началото на новия век – мисля, че беше 2001 година – за пръв път получих българска пийпълметрия.


Ужасих се, когато видях срещу колко телевизионни предавания стоят кръгли нули – като аудитория. На авторите обаче не им пукаше – утешаваха се, че всичко е платено и нагласено.


Колкото повече разучавах отчетите на социолозите, толкова повече се убеждавах, че не може всичко да е лъжа. Докато най-накрая направих ужасяващо откритие.


Новата тогава телевизия 6ТВ имаше невероятно високи рейтинги през нощта. А програмата й все още не беше станала денонощна. Какво по-голямо доказателството от това, че хората на Мърдок си плащат.


С тогавашните майстори на пийпълметрията имахме общи познати, които помолих да предадат моето откритие – за да не се излагат повече.


Оказа се обаче, че няма никаква далавера.По много кабелни мрежи пускали порното точно на канала на 6ТВ, който не предавал друга програма през нощта. И всъщност нощните рейтинги сочели ясно обема на тази специфична аудитория.Та има и добри неща във времето на демокрацията.Лежиш си в леглото и гледаш на воля. Само дето няма превод.


Един колега преди време разправяше, че по някакъв нов канал хванал порно, което май имало и дублаж на български.

-Че ти не разбра ли имало ли е, нямало ли е? – попитах заинтригуван.

-Порно гледам само с изключен звук – призна си колегата. – За да не събудя жената.

Източник: „Наръчник на носталгика“, автор: Евгени Тодоров.


Помните ли фразата -Филмът хубав ли е, или съветски?

Наскоро по телевизията излъчиха епизод от предаването „Ничия земя“, в който разговор се водеше с омагьосания от красотата на киното квартален киномеханик бай Митьо. С такъв патос и носталгия обясняваше обаянието на стойностните филми, които е прожектирал на зрителите от недалечното минало, споменавайки с лекота велики заглавия, а също и имената на незабравими наши и чуждестранни артисти, които ще останат недостижими за дълги времена. 

Не бяхме лишени и от присъствието и на епичните съветски филми, за които може много да се говори, отдавайки им дължимото внимание. Но в един момент се появиха и такива с колхозна и партийна тематика, които до такава степен ни наводниха, че се появи фразата: „Филмът хубав ли е, или съветски?“. Просълзявайки се на моменти, киномеханикът спомена и за преобладаващото насилие в западните филми напоследък и подражанието на които от младото ни поколение доведе до не един и два трагични случая. Дори зададе въпрос за качеството на родните ни кинопродукти, визирайки последните няколко години, които според него са под всякаква критика.

Така си спомних за детските и юношеските години, когато ходенето на кино наистина доставяше удоволствие. Много от филмите задържаха вниманието ни и се коментираха дълго време, след като бяха вече изгледани. Имам по-малък брат, с когото като деца често се карахме и дори посбивахме понякога. 

Това не се харесваше никак на баща ни, който всячески се стараеше да ни внуши, че сме най-близките в семейството и трябва да се отнасяме „по братски“ един към друг. Така според неговите представи за семейна педагогика дойде и решението да ни заведе цялото семейство на нашумелия в онзи момент индийски филм „Двете ваксаджийчета“. Целта му беше да се поучим от този своеобразен урок по нравственост, от обичта и взаимоотношенията на малките брат и сестра, преминали през трудните условия за оцеляване. 

Не си спомням дали това ни е оказало някакво въздействие тогава, но с течение на времето израствахме и нещата си идваха на място от само себе си. И до днес с брат ми продължаваме да се радваме на отлични отношения, да си гостуваме, както и да си помагаме с каквото и доколкото можем.

Обичахме да ходим на кино. Редовните прожекции бяха от 2, 4 и 6 часа след обяд и вечерни от 8, на които не се допускаха ученици. За някои от филмите понякога имаше забрана, която допълнително се изписваше на афишите, разлепени из града. Пред входовете на кината, на специални остъклени витрини, се поставяха рекламни снимки от всеки нов филм, пред които се трупахме и коментирахме разпалено. В неделните дни преди обяд, от 10 часа, се прожектираха детски филми ( приказки, анимационни ).

Цените на билетите бяха от порядъка на 10 ст. за детските и по 20, 24, 26, 28 и 32 ст. за балкона. Предлагаха се и абонаментни карти с по десетина билета на по-ниски цени, които трябваше само да се заверят в деня на прожекцията на съответния филм. По училищата се организираха колективни посещения на цели класове, също на по-ниски цени.

Със сигурност знам как в съседния ни град Горна Оряховица имаше кинобаза, в която специална комисия предварително преглеждаше филмите, преди да се пуснат за гледане от простолюдието, като основен критерий е бил комунистическият подход и изкривените представи за естетика, морал и демокрация. За състава и компетентността на нейните членове няма да говоря, съпоставяйки ги с тези на техните началници – предани на партията послушковци, с връзки и примитивни разбирания за елементарните духовни ценности. Свидетел съм и на изрязани на места филмови ленти по тяхно усмотрение, което влошаваше и без това не особеното им качество, само и само да ни „предпазят“ от влиянието на Запада и нещата, които в цивилизованите страни се смятат за нормални и не правят негативно впечатление на никого.

Имаше, разбира се, и свестни хора, с по-съвременно виждане и разбиране, които не досаждаха с вмешателството си в свободата на словото и културата, макар и в смутните времена, в които живеехме. Учих дълго време в град Русе – техникум, институт, и тогава имах възможността да посетя организираните късни вечерни прожекции на току-що доставени филми, без превод и субтитри, без да са преминавали през задължителната козметична цензура. 

Превеждаха се и се озвучаваха в момента, по микрофон от седнал в първите редове владеещ съответния език диктор. Запомнил съм дори встъпителните му думи – „Добър вечер творческа интелигенция!“, след което в резюме ни запознаеше със сюжета, участващите артисти и започваше филмът. Нещо повече! След завършване на прожекцията пред киносалона чакаха осигурените от градската управа два икаруса, за да извозят зрителите в по-крайните квартали в късните часове.

По-късно се появи една вълна на видеофилмите, касетки за които вземахме за ползване вкъщи и разменяхме помежду си, но бързо отшумя, а и това изискваше закупуването на допълнително оборудване, което не беше никак безобидно.

Днес трудно човек може да разчита на кината, ако реши да се забавлява. Добре е, че от време на време са изборните кампании и медийни изяви на кандидат-мераклиите за власт, които понякога засенчват възможностите на забавните жанрове, а особено у нас тази година дал Господ.

Иначе болшинството от кината са превърнати в бинго-зали или офиси и магазини с търговска цел, а доста от тях са затворени и се рушат. Има все още някъде по-модерни с 3D екрани, предимно в моловете, но подборът на филмите е по-специален. А и цените са от порядъка на 8-10 лв., което невинаги е по възможностите на всеки. Основно гледаните филми са по телевизията, където, предполагам, всеки се е докоснал до сапунената помия на съседните и по-далечни нам страни, които са изпълнени с пошлост, безвкусица и насилие. Все пак за нормалните хора с вкус има някаква възможност да се насладят на някой от предишните филмови шедьоври на родната и чуждестранната киноиндустрия с помощта на съвременните интернет канали, което е някакво решение в днешната безнравствена обстановка.

  Антон Цаневски, Велико Търново/ретро.бг/


Има хора, които целият народ може да обича за малко. Други – част от народа обича завинаги. Но няма такъв, който всички да обичат безкрай. Перифразираме тази древна мъдрост, защото тези дни тя приляга на един юбиляр, почитан с тържествата, непознати от времето на Тодор Живков. На млади години Стефан Данаилов искал да е от първите – обичан от всички. Дори докато наперено вървял по „Раковски“, прегърнал най-красивата софиянка Мария, си мислел, че го е постигнал . Чул обаче как зад гърба му някой да подхвърля: „Този пък за какъв се смята”, станало му криво, но и се примирил с факта, че такова понятие всенароден любимец няма. И все пак. За 75 години под слънцето Стефан Данаилов си остава една от безспорните фигури, родени на българска земя. Дори онези, които заради политиката и цвета дори не ядат лютеница, потискат негативизма си стане ли дума за Професора. А той, като един истински лъв през зимата, се опитва да загърби болестите, проблемите със зрението, краката, тъгата, самотата и дори и да не препуска в галоп, да остане стъпил на стремето и все още качен на коня.

Да кажем, че Стефан Данаилов  се е пръкнал под щастлива звезда, ще бъде много, много неточно. Той  е роден  директно  в скута на Господа.  А той преди да го пусне да си троши главата, не просто го потупал по рамото, а направо го е целунал по челото. На 12 години Владимир Янчев го избрал за  „Следите остават“. Според какичката  му обаче, актрисата Росица Данаилова, това станало не без нейната решаваща роля. Тя отишла при режисьора и му казала, че има гениален брат, който единствен може да изиграе главната роля във филма му. Така и станало. После може би вече без ходатайство се появил в още един-два филма, но това ни най-малко не намалило мерака му да стане моряк. Желанието на вече покойната му майка пък било да бъде оперен певец или гинеколог, а на баща му – полковник, преподавател по политически науки, юрист или историк. В общи  линии спектърът  на бъдещите му професии бил доста голям, за разлика от желанието му да учи. Все пак се ориентирал към историята и правото.

Тръгнал на съответните уроци за подготовка. Какво са го учили там не е ясно, но на кандидатстудентския изпит написал нещо, за което оценката 2,25 е най-малкото наказание. А именно, че Ботев е по-велик от Ленин и дори от Карл Маркс. Месец преди това обаче неговият зет, съпруг на сестра му и велик актьор Иван Кондов му подхвърлил идеята да кандидидатства във ВИТИЗ. Попаднал в класа на професор Стефан Сърчаджиев, а след неговата смърт продължил при Методи Андонов. Казва, че се учил добре, въпреки че според свидетелствата на тогавашния ректор Васил Колевски, бил заплашен от изключване, заради многото си отсъствия. Но какво да се прави, киното вече го е било открило. Ролята на Иван Загубански от „Последният куриер“ му отворила вратата, след която следвали стълбите нагоре. По този повод неговият състудент, колега и приятел от детинство Добромир Манев казва: „Ако я бяха дали на мен, аз щях да съм майор Деянов”.

И ето, че стигнахме до този безспорен супермен на родното социалистическо кино. Той трасира целия живот на Стефан Данаилов от мига, в който първите кадри на фирма „На всеки километър“ грейнаха на телевизионните екрани, та до днес. Е, няма да стигнем дотам, да твърдим, че точно въпросният Деянов – с партизанско име Сергей, го е направил депутат и министър. Известно е, че това сториха Георги Първанов и Сергей Станишев, но майорът положително им е и помогнал. Самият Тодор Живков наричал Данаилов м-р Деянов и го черпел с коняче.
Доверим ли се на киноразказа, ще стигнем до извода, че ако Сергей не беше филмов герой, а реален участник в антифашистката борба, не е било необходимо Червената армия да идва и ни освобождава. Той сам щеше да  свърши тази работа. Така щяхме и да си спестим скандала със спасяването на евреите и говорителката на руското външно министерство, за която специалисти по темата  твърдят, че нямала цици.
Но не стана така. Майор Деянов започна своята битка с хитлеристите около седемнадесет години след като те вече бяха разгромени. На негова страна бе елитът на българското кино: Григор Вачков, Любомир Кабакчиев, Георги Георгиев-Гец, а срещу него на първа линия Георги Черкелов. В интерес на истината, когато получил поканата за тази роля, Данаилов доста се колебал. По същото време за Рафе Клинче в „Иконостасът“ го желаели големите майстори Христо Христов и Тодор Динов . Господ и този път му подсказал верния ход, защото дни след излизането си „Километрите“ се превърнали във феномен не само в България. Заради тях Стефан Данаилов бил обявен за най-популярния актьор на Чехословакия за 1976 година. Да не говорим какво ставало във Виетнам. По него време програмата на телевизията била шест часа на денонощие. Сериалът е излъчван пет пъти. Освен това веднъж в месеца някое от кината прожектирал 2-3 серии. Пет пъти Данаилов е канен във Виетнам. Два от тях на най-високо ниво – космонавт, но заради страха си от летенето със самолет не отива.

При срещите със зрителите у нас, които се превръщат в митинги, всички деца се  трупат около Сергей и Митко Бомбата /Григор Вачков/. Само веднъж едно момченце отишло при Черкелов и му казало: „Аз съм от теб”. Това се  изтълкувало много лошо, защото все пак актьорът играел суперполицая Гешев.
Ето какво още разказваше Стефан Данаилов за онова време в интервю, взето през 1994 година: „ Километрите“ вече се излъчваха. Услушвах се по улиците и все чаках някой да каже: „Ама това не е ли  онова момче?”. В „Руския клуб“ минавах покрай масите да видя дали някой няма да ме познае.  Спирах на светлото, за да ме видят по-добре и…нищо. Само сервитьорките се  интересуваха от мен, но не като артист, а като клиент.
Тече вече десетата серия и във влака за Бургас забелязвам, че  всички ме  гледат и повтарят името ми. През целия път аз се разхождах от първия до последния вагон и обратно и се перчех.  Може да се кажа, че изминах разстоянието пеш”.
След „Километрите” идват още много филми, за да станат общо осемдесет. За ролята на Пантера от филма „Черните ангели“ освен на него пробни снимки правят и на самия Георги Аспарухов. В последния момент обаче Гунди се отказва.

Мария умира, след като той оздравява

Стефан Данаилов е студент първи курс, когато се жени за доста по-голямата от него бивша съпруга на режисьора Вили Цанков Мария. Тя е майка на син Росен, учи история и е елитна манекенка и красавица. Снимките й са на кориците на най-престижните модни списания в страната. Малко не достига на  двамата да навършат петдесет години съвместен живот. Мария си отиде веднага след  като Стефан се пребори с тежкия рак. Това го съсипа.  Походвах си, казва родният Ален Делон за прегрешенията си на младини. Той винаги е признавал изневерите и това съпругата му посрещала с горчиво мълчание. Без скандали.  Две години след раждането на Владимир, сина на Стефан Данаилов от актрисата Ирен Кривошиева, Мария научава. Какво й коства това, само тя си знае. Стефан Данаилов признава, че голямата му грешка, която е допуснал, е, че не е информирал   законната си съпруга, че дава своето име на шестнадесетгодишния си син.  Участието на Ирен и Владо в едно телевизионно риалити силно  разстройва семейство Данаилови. Днес  нещата са други, но Мария вече я няма.

Исак ГОЗЕС
Източник: Blitz.bg

Години след премиерата си “Вчера” продължава да е любим на поколения български зрители. Но преди да се окъпе във всенародната зрителска обич, филмът преминава през много драми и перипетии.
Историята тръгва от новелата на Владо Даверов “Седмица в живота ти”, която писателят публикува през 1986 г. в сп. “Пламък”. После развива новелата в роман и върху него написва сценария.
Всъщност Даверов е описал историята на своята младост и годините в немската езикова гимназия в Ловеч. В образа на Ростислав той обединява черти от характерите и образите на Бриго Аспарухов, бивш шеф на българското разузнаване, и на бъдещия банкер Атанас Тилев, дълги години зет на финландския премиер. Самият Даверов е прототип на Иван.
Когато Иван Андонов се съгласява да стане режисьор на филма, поставя условие да вкара в историята и нещо от своето училище и студентство. И особено преживяванията с любимия си бял албум на “Бийтълс”, с който като младеж успява да се сдобие само 3 дни след излизането му.
Даверов и Андонов намират ключа точно в музиката на бийтълсите като един от най-важните пробни камъни на ХХ век, обединяващ трите младости.“На финала на сценария двамата се разплакахме. Просто усетихме, че сме напипали златоносна жила и ударът ни е в десетката”, призна ми преди време Владо Даверов. “Накрая аз наистина повярвах, че това е моят филм и че аз съм и ученикът, и учителя, и директорът, и старият артист”, каза пък Иван Андонов.
При подбора на актьорите Андонов отнова залага на част от любимците си – Георги Русев като директора Цончев, Надя Тодорова като чистачка в гимназията и др.
В този филм той вкарва в действие и актьорската стихия на колегата си режисьор Никола Рударов. Андонов признава, че бил впечатлен от Руди в епизодичната му роля на оператора, която той изиграва във филма “Един снимачен ден” на Борислав Шаралиев още през 1968 г. Почти 20 години Андонов помни това и без колебание го взема за учителя по математика Баръмов.
“С Иван бяхме на кинофестивал в Белград и спяхме в една стая - разказа своя вариант на
историята Рударов. - И една сутрин той ме попита искам ли да се снимам в новия му филм. Отговорих, че нямам самочувствие на актьор и той ще си носи отговорността.”
Рударов призна, че започнал снимките доста спънато, но Андонов нито веднъж не му направил забележка. Което го вдъхновява постепенно да се почувства добре в кожата на този малко странен учител и да го очовечи по някакъв начин.“Започнахме с по-леките сцени. А когато актьорът усети одобрението на режисьора и на екипа, на него сякаш му порастват криле и става все по-добър и по-добър”, обяснява Иван Андонов успеха на колегата си.
За ролята на учителката по английски той кани Кристин Бартлет, която преподава езика в софийската английска гимназия. Нея Андонов я е гледал в ролята на мис Стоун в “Мера според мера” на Георги Дюлгеров.
На вечерята при запознанството г-жа Бартлет казва на симпатичния си български: “Ето, г-н Андонов, аз пия вино, значи съм една виновна жена…”
След това чудесно чувство за хумор отпадат и последните съмнения на режисьора.
За образите на учениците обаче той прибягва към пробни снимки, на които идват много студенти от ВИТИЗ и младежи от софийските училища. Сред тях е и Петър Попйорданов. След пробите главно заради лошия си говор Чочо е пратен в масовката евентуално като ученик от класа на главните герои Иван и Ростислав.По сценария ролята на ученика Костов е малка. Обаче с много хъс, идеи и актьорски хрумвания Чочо дообогатява образа. Той е толкова борбен по време на снимките, че почти изравнява героя си с двамата главни образи.
Георги Стайков е първият от младите актьори, за чието участие във “Вчера” режисьорът Иван Андонов няма колебание. Той го е снимал в малка роля в предишния си филм “Мечтатели”, а с участието си в “Те наделяха” и особено с ролята на глухонямото момче в “А сега накъде?” Стайков е дал сериозна заявка за една от новите звезди на българското кино. Андонов обмисля да му повери ролята на главния герой Иван.Появата на Христо Шопов обаче обърква нещата. “Дойде един такъв темерут, малко рогач, пък вътре в него има нещо и ти се иска да проникнеш, за да видиш какво е и защо се държи така”, разсъждава Иван Андонов. А и по сценарий главният герой трябва да бъде загадъчен, не със слънчево излъчване като на Стайков. И режисьорът прави една от най-щастливите трампи в българското кино, от което филмът само печели.
Лека драма спохожда и избора на актриса за ролята на Дана, момичето което идва от чужбина и става причина и за любовния сблъсък на двамата приятели съперници.
Фаворитката на Андонов е студентката във ВИТИЗ Евелина Борисова. Със сините си очи и стройна фигура тя е направо красавица. Владо Даверов обаче настоява за София Кузева. “За мен това е Дана”, казва писателят и режисьорът приема претенциите му – все пак негови са главните преживявания и герои, влезли във филма.Спор между двамата има и коя актриса да изиграе ролята на Марина – съблазнителната интригантка в елитното училище. Тук се налага Андонов.
“Светла Тодорова ми приличаше на италианка, загадъчна една такава, подкупваща, още не съвсем станала жена, а пък носи в себе си нещо от женската стихия” – при тези аргументи на режисьора сценаристът отстъпва.
Сред надписите на актьорите ще видите и името на Борис Луканов, тогава една от звездите на Народния театър. А във филма няма и секунда кадър с него. Той е екранният баща на Иван (Христо Шопов) и според сценария идва при сина си за да му обясни защо е свален от поста главен редактор.Иван Андонов сам маха сцената по художествени причини. Тя е снимана в малка кръчма край Марица в Пловдив и е единствената, заснета извън територията на училището.
Според режисьора някак си нарушава целостта на филма, издържан в принципа на единството на място и действие.
“Вчера” е сниман най-много в Пловдив, спалното помещение на учениците е в София, а
удавянето е заснето на същото място край Ловеч, където наистина преди години се дави момче от местната немска гимназия.
Когато в нея е ученик Владо Даверов, ги водят на екскурзия в Пловдив на гости на английската, която тогава се помещава в сградата на семинарията.“Спахме в стаите - разказа Даверов – и в един момент си казах: “Ако някога се прави филм по мой сценарий за историята на немската гимназия, ще го снимаме тук. Разбира се, нямам доказателства за това, бяхме само аз и бог.”
Любопитното е, че Иван Андонов, който е пловдивчанин, избира за снимки същото място, без въобще двамата да са се договаряли предварително.
Най-голямото премеждие се случва, когато снимат сцените с удавянето. За да се презастрахова, Иван Андонов нарежда да заварят здраво решетката към юзината, вика и охраняващ водолаз.
Героят на Стайков е повлечен от течението към решетката, актьорът потъва, после излиза на повърхността, пак потъва и изчезва за доста дълго под водата. Настава паника, скачат и другите водолази.Оказва се, че решетката не е заварена добре, водолазът е повлечен от водата и само здравата ръка на добре тренирания млад актьор го задържа пред водната бездна. Слава бог, всичко завършва щастливо.
Има и още един драматичен момент, в който “жертва” без малко да стане самият режисьор. Според идеята им с оператора филмът трябва да е издържан в сиво-черна гама, в която да изпъкват човешките лица. Един ден от лабораторията идва проявена лента, на която Андонов вижда такава шарения, че решава да си стегне куфарите за София.Положението спасява операторът Красимир Костов – “голям дявол и много смешен човек”, както го определя Иван. Двамата са в ресторанта на “Новотел – Пловдив”, операторът Костов знае, че Андонов много обича палачинки, вика количката с лакомството и му поръчва на корем. А той самият звъни по телефона в лабораторията. Оттам обясняват, че е станала грешка, която няма да се повтори за истинския материал за филма.Държавната комисия с председател Николай Хайтов дава на “Вчера” втора категория. Филмът е определен като кичозен, някои от началниците са кисели и недоволни: какви са тия мерцедеси, това ли са децата на нашите другари, езиковите гимназии не готвят “елит”, а бъдещи кадри на партията и държавата! След прожекцията Владо Даверов казва на Андонов: “Мани ги тия дърти тенджери, не ги слушай! Филмът е станал…”
Първият човек, който предусеща огромния зрителски успех на “Вчера”, е режисьорът Зако Хеския. Иван Андонов и операторът Красимир Костов гледат част от монтирания филм, когато в залата малко неканен влиза Хеския.
Материалът дори не е от най-силните сцени, след прожекцията режисьорът и операторът си подхвърлят шеговито: “Ето, филмът лека-полека се лепи, може и да излезе нещо. Зако Хеския обаче казва на колегата си Андонов: “Иване, да знаеш, че този филм ще има страшен успех сред младежите…”Премиерата на “Вчера” е на 25 януари 1988 г. и критичните рецензии по негов адрес бързо надхвърлят позитивните. Музиката на Маричков е определена като “скучна, но за сметка на това продължителна”. Един критик дори не харесва канал, където е снимана сцената с удавянето – прекалено спокойна била водата в него…
Няколко седмици по-късно Иван Андонов случайно вижда по “Всяка неделя” анкета с ученици пред кино “Славейков”, където се върти филмът. “Гледахме го по 2-3 пъти, но сега се редим пак за билети, защото много ни харесва”, казват анкетираните момчета и момичета. Предсказанието на Зако Хеския започва да се сбъдва!
На 24 май асистент режисьорът на филма Лили Станишева звъни на Андонов: “Иване, разбра ли с коя песен абитуриентите се разделят с училищата? С нашата песен от филма “Вчера”!”Текстът на “Клетва” е написан от сценариста Владо Даверов, музиката е на Кирил Маричков, но песента не се изпълнява от “Щурците”, а от една почти неизвестна младежка група.
На варненския кинофестивал през есента на 1988 г. “Вчера” е тотално подминат от кинаджии и критици. След като са раздадени основните призове, идва ред и на наградата на публиката. Тя се връчва последна, защото трябва да се преброят подадените гласове. Филмът на Андонов и Даверов печели категорично.
Тогава към режисьора се приближава кинокритичката Л. К. и ехидно подмята: “Кога пък успяха да изчислят гласовете, та да ти дадат тази награда?! Приеми я като утешителна премия за лошия ти филм…”“Вчера“ обаче продължава да пълни киносалоните, а отличията от чужбина валят едно след друго: награда за режисура от международния фестивал за детско-юношески филми в Москва, голямата награда от МКФ в Сан Ремо, Италия…
Съюзът на българските филмови дейци дава наградата си за сценарий на Даверов. Заради всичко това “Вчера” преминава в първа категория, после получава и международна.
“Това не е автобиографичен филм – казва сценаристът. – Исках да се отърва от един мой красив, но тягостен спомен: изключването ми от немската езикова гимназия в Ловеч. А ме изключиха, защото нацепих чина и запалих печката, за да стопля гаджето. Почти нищо не съм измислял – всичко във филма някога с някого се е случвало в тези гимназии. Затова и всички езикови училища припознават тази история като своя”, обяснява успеха на “Вчера” Владо Даверов.
Още стари филми вижте ТУК>>>
Автор: Пенчо Ковачев
Източник: socbg


В Тълковния речник на българския език срещу непригодност пише: Човек, който не притежава качества, за да се справи успешно с някаква работа. През 1994 г. “по непригодност” от Младежкия театър е уволнен един от най-обичаните актьори – Владимир Смирнов. Заповедта е кратка, без подробности за причините.

Нямам нищо общо с това, ще се оправдават по-късно авторите на скверното дело. По-късно съдът ще прецени, че има нарушение на закона, и ще върне обратно актьора в театъра. Но нищо вече няма да е същото. Раната се оказва твърде дълбока, за да може да заздравее… Намесва се алкохолът, инсултът и човекът, когото смятаха за преродения Владимир Висоцки, пое пътя към своя идол. 

Дори агенция ВВС не подмина с безразличие този тъжен факт. Това се случи на 10 август 2000 г. Точно преди шестнадесет години.Филмът “Сбогом, приятели” на режисьора Борислав Шаралиев е една от емблемите на родното кино. Той се появява на екрана през 1970 г. Тогава българските зрители виждат за първи път едно непознато, но без съмнение много красиво лице. Подобно на учениците от филма, ипубликата се влюбва в учителя Боев.

Твърде бързо популярността на Владимир Смирнов, актьорът, изиграл тази роля, надскача театъра, в който играе. По-любопитните, сред които повечето са жени, искат да знаят всичко за него. По това време Народният театър за младежта е в зенита си. Дълги опашки се проточват към касата му, за да видят “Тримата мускетари”, “Сезонът на големите дъждове”, “Оливър Туист”.

“В мюзикъла по Чарлз Дикенс с Владимир Смирнов се дублирахме в ролята на лошия бияч Бил Сайкс – спомня си колегата му Добромир Манев. – Бяхме си конкуренти, но той си оставаше все така приятелски настроен, леко дистанциран, като че ли не можеше да преодолее някакво притеснение. Когато вземеше китарата обаче, ставаше друг”.

В безсмъртния роман на Дикенс се разказва историята на Оливър, момчето, което не познава родителите си. Далеч преди да играе в него,

Владимир Смирнов ще изживее ролята на главния герой.

Той е роден в разгара на Втората световна война на 22 юни 1942 г. в Черногорск, Сибир. (Има твърдения, че рождената му година е 1941-ва). Бащата, военен летец, изчезва по време на боен полет някъде около Сталинград. Синът му още не се е появил на бял свят. Майката е актриса, изпълнителка на цигански романси. На 21 години тя оставя току-що роденото си дете на бабата по бащина линия Клавдия и се изгубва по артистичните си пътища. (Двамата ще се срещнат отново след много години, благодарение на упоритото желание и издирване от страна на сина.)

 Но преди това, в детството му, в мизерните фронтови години, старата жена няма възможност да го издържа с вдовишката си пенсия и го дава в Суворовско училище, където повечето деца нямат родители. Там израства бъдещият възпитаник на Ленинградския театрален институт и актьор в “Театъра на комсомола”. Но въпреки успешното начало,на Владимир Смирнов не му е писано да стане звезда на съветското кино и театър.

И то не поради липса на талант, а защото среща младата и красива студентка от софийския ВИТИЗ Силвия Спасова. Тя и колегите й, възпитаници на проф. Филип Филипов, са в града край Нева по линия на обмена, имат участие и в телевизията. Между двамата прескача не искра, а пламва огън. Във всички посоки хвърчат писма, а няколко месеца по-късно Володя е вече при любовта си в София. Без никакво колебание и жал по погубената в родината му кариера.При пристигането “ руснакът бил облечен в немислим за онези години червен, доста зле скроен костюм, чиито панталони силно го стягали. Косата му била боядисана почти в бяло заради някакъв филм. Странното присъствие объркало махалата, разочаровало тъста, адвокат и аристократ, и предизвикало силно възхищение у тъщата, която определила бъдещия си зет като северен принц.

Артистичното семейство играе в Шумен и Враца. А през 1969 г. руснакът дебютира като Володя Улянов в пиесата “Моят син Володя” в Младежкия театър. Това е началото.

Идват успехите и с тях завистта

Натякват му за акцента, въпреки че той с адски усилия се опитва да го преодолее. Дошъл от чужбина да ни взима ролите, скачат недоволните му колеги.

На всичкото отгоре и сънародниците му го обвиняват в предателство към родината. Това вече му идва в повече. Мечтае за сцената, а режисьорите все повече го пренебрегват. Принудителното бездействие е пагубно. Алкохолът и в този случай се оказва най-достъпният лек. Когато любимата му щерка навършва осемнадесет години, той напуща семейството си и отива при жената, която ще му се посвети до края му – Богдана.

Уволнението е чисто политически акт

Володя е червен в най-синьото време. Следва унижението да преживява от социални помощи. Отивам да дам автограф на служителките, казва на шега, но само той си знае как се чувства.

Инсултът го поразява през 1997 г. Богдана е човекът до него. Тя търси скъпите лекарства, грижи се за рехабилитацията, дава му надежда, че ще проговори отново и ще се качи на сцената. Телефоните отдавна са млъкнали, няма ги нито приятелите, нито почитателките. Някои ще дойдат три години по-късно, за да го изпратят. Смирнов тогава е на 58 и никога не е казал, че съжалява, че е дошъл в България.Владимир Смирнов си отиде на 58 години

Стига сте ни връщали в пещерата!

… Не ми е приятно да излизам сега по улицата. Не ми е приятно да гледам хората, които гледат долу в земята… Когато аз дойдох в България 66 – 67 година, аз се чудех – непознати хора ми казваха “Добър ден” и аз казвах “Добър ден”. Аз от там почнах да се уча. … Сега? Кой носи мрежите, пазарските, кой гледа в мрежата къде какво е купил, за колко е купил, питат от къде е хлябът. Чакайте бе! Стига! Стига сте ни връщали в пещерата. В природата – да! В пещерата – не! И затова не ми е приятно да ходя по улиците. Да гледам безразлични погледи. Няма “Добър ден!”. Е, тук-таме някой познат… някой приятел – “Как си?”, ама така, от единия тротоар до другия. Просто не можеш да се събереш, защото хвърчат мерцедесите, мобифоните и т.н. Защото ти си притиснат на едно тротоарче, където вече и колите са паркирани и ти няма откъде да минеш. Не ми е приятно… Мили хора, които сте в парламента, които сте в правителството, съберете се и помислете за културата. В най-трудните години за България. Това, което знам, което съм чул аз – в най-трудните години, когато свистяха ятаганите, културата е останала, културата се е запазила. И ние сега се чудим как се е запазила тази нация. Не футбол е спасил нацията, а културата, църквата, книгата, писмото, буквата, т.е. културата. И сега да седят там случайни хора, които да отговарят за културата?! Не мога да проумея как могат да търпят такива хора там?! …

Изповедта е пред Българското национално радио, юни 1996 г.,когато Владимир Смирнов навършва 55 години.

Източник:www.blitz.bg/снимка:artday.bg


От Олимпиадата в Мюнхен / 1972/ българите се връщаха с една торба медали, а сега се радваме не едно бронзче! 

Тогава е създаден шедиьовърът на нашето кино „Козият рог”/1972 г./ ненадминат и до сега и незнайно кога ще бъде надминат!Ако не знаете – в едно квартално кино в Мадрид този филм е гледан две години при препълнен салон!

Людмила Живкова отвори вратите на културата към света – международни театрални прегледи, международни писателски срещи, българският глас кънтеше на световните оперни сцени! Да си творец беше престижно, защото „омразната” соцдържава харчеше луди пари – за реставрация на селища!

Тогава бяха завършени реставрациите на Боженци, Жеравна, Стария град в Пловдив, Етъра… Сега това е невъзможно! Имахме над три хиляди киносалона – с хиляда повече от страната на киното – Франция, над две хиляди и петстотин библиотеки, стотици самодейни състави…

Тогава имах 6 хиляди лева, държавата ми даде още толкова и си направих апартамент в кооперация – сто квадрата, с гараж и тавански кабинет!
Шестте хилядарки от държавата трябваше да ги изплащам 25 години по 20 лева на месец – играчка, независимо какво работиш!

Баща ми беше главен готвач на най-големия комбинат за телфери на Балканите – в Габрово, 7 хиляди души се хранеха на смени в огромния търбух на стола! А цените бяха: всички постни чорби – 6 стотинки, всички месни чорби – 10 стотинки, всички готвения стия с месо 25 стотинки…

Сами смятайте обикновените работници какво плащаха за храна! Почти 90 на сто от населението почиваше на смешни цени – картите бяха от 30 – до 50 лева, а в санаториумите – 20 лева за 20 дни! Зъболечението – задължително и безплатно! Големите фургони флуорографи обикаляха и най-малките селища за медицински прегледи! Това са само някои от по-едрите щрихи на най-силното българско десетилетие

Нико Николаев Ников

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив