Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Стари кримки още разказват за съдебна грешка, изяла главата на невинен столичанин. В края на 70-те съпрузи от София се скарали жестоко. Жената хлопнала вратата и излязла.

Мъжът я чакал ден, два, търсил я по приятелки, но без резултат. След седмица трупът на безследно изчезналата бил намерен в землището на село Лозен. Жената била брутално изнасилена, бита и удушена.

Органите на реда веднага щракнали белезниците на съпруга като главен заподозрян за убийството. Съседи дали показания, че двамата не се разбирали и често се карали. И човекът бил осъден на смърт.

Чак когато го разстреляли, чорапът се разплел. Оказало се, че жената е станала жертва на изнасилвач-садист от софийските села. Той също си получил заслуженото, но несправедливо осъденият на смърт съпруг вече от няколко години бил на оня свят.

Снимка:Тодор Славчев

Най-младият разстрелян българин е католическият свещеник от Града на тепетата отец Павел Джиджев. През 1952-ра 33-годишният мъж е обвинен в шпионаж, понеже "издал", че хубавото месо от Пловдивските хали го изнасяли в СССР, а лошото оставало за народа.

Арестуват го, а малко след това го разстрелват. Властта не съобщава нищо на близките. През есента на 1952 г. една от сестрите на отеца - Цанка Рончева, получава вързопче с цървули, дрехи и една бележка:"Да се предаде на сестра ми".

Семейство Джиджеви получават смъртния акт чак през 1996 г.Дълги години при леля ми идваха десетки жени и мъже да я изнудват, споделя Петър Джиджов, племенник на разстреляния свещеник. Искаха й пари и храна, твърдяха, че брат и не е убит и ще му ги занесат в затвора. Роднините обаче се досещали, че Павел вече не е между живите.

Източник:Блиц
/В статията е използвана илюстративна снимка/

Емил Василев с боен прякор Драката /и Пещерата/ е най-известният „валутен спекулант“, както ги наричаха преди, по времето на соца. Роден е в София преди 62 години, но заради многобройните си присъди е принуден да се засели /но само по паспорт!/ в село на Искърското дефиле. Иначе „ударите“ са му позволявали да си наема огромни луксозни квартири на най-тузарските столични улици.

Женен, съпругата му е рускиня, има син и дъщеря. Признава, че му се събират общо 8 години трудов стаж. Останалото е „частпром“ и врътки с вносни стоки, алкохол, цигари и валута, купувани основно от чужденци и препродавани на бармани и ресторантьори, които по негови думи били едни от най-платежоспособните му клиенти. Днес Драката разтваря само незначителна част от „огнеупорната каса“ със спомените за колоритния си живот под прицела на милицията, ДС и „конкуренцията“, доколкото тогава я е имало.

Повечето журналисти вероятно биха го оприличили на Пантуди, най-вече защото и той като него е предпочитал тръпката и лайфа пред дипленето на пачки за старини. Предпочел е да пръсне по купони и красиви момичета колосалния всекидневен „оборот“, който е правил поединично или със свои авери през 70-те и 80-те години на миналия век.
– Емиле, вие сте от породата на старите столични тарикати – използвам израза на вашия събрат Атанас Панайотов – Наско Краставицата. Не сте излизали досега на светло… поне у нас, с изключение на това, че преди около 7 месеца ви обвиниха в участие в някаква група около врачанския кримигерой Йордан Тонов – Данчо Пръча, която била пласирала фалшиви евро. Но за това ще говорим следващия път, защото проблематиката е доста сериозна. И така… как станахте „валутен спекулант“, както ги наричаха по времето на соца?
Не ми отговаряйте обаче като във вица – „провървя ми!“

– Още като ученик започнах да се занимавам с нерегламентирана според тогавашните закони дейност. Запознах се с хора, които тогава ги наричаха „чейнджаджии“. От чужденците директно купувахме валута. Създавахме си познати по корекомите, като тогава там беше забранено за българи и кучета Само на партийни величия синчетата можеха да пазаруват.

– За кои години говорим?

– След като се уволних от казармата – 1972 -ра. Тогава започнах работа към „Софстрой“ с много голямо нежелание. Милицията ни принуждаваше да работим, иначе ни изселваше от София. Там се задържах някъде около година и два-три месеца, като същевременно получих първата си присъда. Пийнал, в един автобус ме събуждат две контрольорки късно вечерта и аз дори не знаех дали имам билет, или не. Разбутах ги и успях да скоча, но през шофьорската врата. Закараха ме в Четвърто районно, където ми образуваха дело за едро хулиганство.
– Но нали не сте нанесли щети на „социалистическа собственост“, не сте набили някого? Защо – „едро хулиганство“?

– Не, не съм ги бил. Просто разбутах контрольорките и се опитах зад гърба на шофьора да скоча от автобуса. Тогава бях млад, буен, силен, спортист… Там, в Четвърто районно, един милиционер почна да ме удря и аз го напсувах на „твойта мамка полицайска“. Той озверя и ме преби от бой Оттогава, като чуя думата „полицай“, почват да ме болят кокалите. Затова ги наричам „милиционери“. За това ми деяние ме осъдиха на 8 месеца с 30 процента удръжки от заплатата. След като изтърпях тази присъда, се зарекох, че оттук насетне ще работя, но не за 120 лв. на месец, а на ден. И с един мой приятел – Геле Дебелия, започнахме да се занимаваме активно с търговия. От сърбите взимахме едни жилетки с големи копчета, тогава бяха актуални, дънки, дънкови якета, докарваха ни ги на консигнация по 100-200 бройки. Разпродавайки ги, отчитахме парите и си заделяхме нашата печалба. Тогава се работеше много коректно. По-късно, когато излязоха т.нар. магураджии, започнаха врътки, „калинки“, водят някой човек ужким нещо да купи, а те двамата партия и те измамят.

Втората ми присъда беше за сладолед на морето. Като ме вербува един мой псевдоприятел – Атанас Бозов, който предната година беше работил там на сергия. Каза, че ще изкарам добри пари. Той беше взел барчето на Външнотърговска банка, мен ме уреди да продавам на плажа сладолед. И аз бях атракцията, защото бях с бръсната глава и брада. По това време беше забранено бради да се носят, но аз успях чрез Концертна дирекция и покрай спелеологията, а и имах един познат в Своге по ДС- линия, който срещу подаръци ми правеше услуги и ме прикриваше. И аз срещу един скромен подарък – „Сейко“, който бях купил от „Кореком“ за 30 долара, но му занесох касова бележка, в която се посочваше, че струва 120 долара, и той много се зарадва, че такъв скъп подарък съм му направил, ме уреди да си изкарам паспорт с брада. До този момент милиционерите побесняваха, че не могат да ме накарат да си обръсна брадата. Там, на плажа в Созопол, където отидох да продавам сладолед, Стопанска милиция си имали някакви квоти, че този сезон трябва еди-колко си да влязат по линия на стопанско престъпление в затвора. Аз бях една от тези жертви.
Атанас Бозов всъщност ме подложи, защото той ме заведе в Созопол, понеже вече трета година работеше там. Още преди да тръгна за морето, една моя приятелка фризьорка – хубавица, ми каза: „Този човек не ми харесва, недей да ходиш!“ Тя просто имаше чувство, че нещо ще стане. Аз обаче не обръщах внимание на тези неща.

Но трябва да се върна малко назад за една друга присъда, която имах. За чейндж.
– Къде се въртеше този чейндж обикновено?

– Църквата „Свети Александър Невски“, Вазовата градинка, която наричахме „Храста“, кафенето „Шапките“… тези места най-вече. Някъде през 1976 г. живеехме с моя приятел Ангел в една квартира. Той обичаше да спи до късно, до обяд. Бяхме събрали пари за един мастербокс „Кент“, хванах един арабин от подлеза на ЦУМ, разбира се, срещу някакъв процент, и го заведох в дипломатическия кореком до турското посолство. Оттам купувам един мастербокс „Кент“, виждам, че ме преследват милиционери, 15 минути им бягах, вместо да хвърля кашона и да им се изскубна. Но това са все пак 300 долара с толкова труд и страх събирани, че не ми се хвърляше. Впоследствие ме хванаха. 27 дни ме държаха в Първо районно. Междувременно отиват на обиск в квартирата, намират Геле Дебелия, че спи, и без никакви доказателства го арестуват и него. Аз им казвам: „Доларите са мои, цигарите са мои…“ В крайна сметка бяхме осъдени условно на 6 месеца с 3 години изпитателен срок.
– А какво се случи в Созопол? Как успяха да ви накиснат и за какво?

– Вече бях с условна присъда и ето как ми направиха постановката милиционерите. Изпращат контрольори, сладоледът се продаваше в пластмасови чашки с пластмасови лъжички и струваше 21 стотинки. На мен ми идва клиент подставено лице, който взима сладоледа, хапва няколко лъжички, обръща се и контрольорът застава до него, взима сладоледа, за да го провери, и се оказва, че тежи 80 грама. Направиха ми акт за малограмажност. Използваха дори едно дете. „Момченце, ето ти 50 стотинки да си купиш два…“ Това впоследствие го разбирам. Имах човек в управлението на търговията. Взимат този сладолед, мерят го, пак излиза някъде около 85 грама. Правят ми втори акт за малограмажност. Сезонът приключва, аз се прибирам в София, пращат ми призовка да се явя като свидетел в Бургас, във Второ районно. Но все в последния момент идват призовките…

– … и е трябвало да се явите на разпит с довеждане?
– Да, с довеждане. Но пак мой близък милиционер, който се водеше квартален, ме пита: „Обещаваш ли да отидеш?“ Казвам: „Да!“ Влакът тръгваше рано сутринта. Това се случи на моя 26-и рожден ден, през 1977 г. Имах билети за опера, вечерта трябваше да ходя с моята приятелка. Викам: пристигам за справка сутринта, ловя обедния влак и за представлението ще се върна! Но в Бургас ме арестуват и на базата на тези два акта за малограмажност, по които вече са ми били повдигнали обвинение, ме държаха 15 дни следствен в милицията понеже съм се бил укривал от следствието! След това ме прехвърлиха в самия затвор. По това време той беше един от най-гладните. Впоследствие ме осъдиха на 8 месеца строг режим за тези два пъти по 15 грама, които съм продал по-малко. Имах условна 6-месечна присъда за валутно престъпление и така трябваше да изтърпя присъда от 14 месеца в този гладен затвор. Освен това, преди да излезе делото, ни държаха в първи следствен салон, който го наричаха „тежкия“. Там се ходеше по нужда в една кофа вътре в килията Там бях с един циганин за убийство. Два месеца бях в тази килия. Банята – на 10 дни един път. Почти студена вода, и докато се натъркаш, ако имаш сапун, те гонят да излизаш.
– Кой ви беше адвокат?
– Имах служебен адвокат, защото не можех да си позволя друг. Бяха ме оставили без пари. При обиска направиха така, че изобщо не фигурираха в описа за изземване парите.
– Къде отидоха?
– В джобовете на милиционерите.
– Сигурен ли сте?
– Абсолютно! Впрочем те ми казаха, че ако призная сумата, която съм присвоил, и я възстановя, ще взема много лека присъда. И аз признах за 400 лв. Родителите ми бяха учители и с техните учителски заплати събраха тази сума и я внесоха.

Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА
Източник: Blitz.bg 

Студено ми е. Краката ми са премръзнали в ботушките с тънка подметка. Размърдах се и усетих тялото си сковано от неудобната поза, в която съм седяла. 
Ох... сетих се - бях седнала на краката на Валери. Какво ли ни чака…?! 
Бях около 17-18 годишна. Вече работех в едно предприятие по задължение.Тогава времената бяха такива - работехме по договор след завършване на средно образование.

Реших да отида до София. Там живееше леля ми, сестра на татко и чичо ми - негов брат. Имах и друга леля, която беше братовчедка на баща ми. Тя имаше двама сина, с които много си пасвахме. Правехме щуротии като малки, когато идваха през лятото на море. Големият u син вече се беше оженил и чакаха всеки момент жена му да роди. А малкият беше в казармата. Та, реших да отида при тях без да се обадя на никой друг от роднините.
Поседях няколко дни и вечерта, преди да си тръгна, решихме да излезем с братовчеда и жена му. Той се обади на Валери, негов приятел и решихме да отидем на някакъв ресторант на Витоша. Валери току що си беше купил нова кола, но нямаше книжка и братовчед ми трябваше да кара.
Валери беше „бандюга”, но веселяк и много забавен. Смеех се с него от сърце и само толкова, нищо друго. Бяхме само приятели.

Отидохме до ресторанта, настанихме се, те си поръчаха по една водка, поръчаха и на мен. Аз никога не бях пила алкохол, но си замълчах, за да не се излагам…
След час усетих, че ми става зле. Може би от цигарения дим и от алкохола. Помолих да излезем и естествено Валери стана да ме придружи. Вън седнах на задната седалка на отворена врата и дишах чист въздух. Като че ли се пооправях.
Гледам, Валери бърка в чантата ми и изкарва три стъклени чаши. Сложи ги на задната седалка зад гърба ми и се смее. Голямо геройство.

Само след две минути дойдоха двама полицаи (тогава милиционери) и се представиха. Поискаха ни документите за самоличност, но аз нямах. Бях си приготвила сака за пътуване. Сутринта в 10.00 щях да си тръгна със самолета за Варна и паспорта ми беше там, в чантата.
Казаха ни да се качим в техният джип – една стара, скапана УАЗ-ка и ни закараха в едно РПУ, някъде близо на Витоша.
Вкараха ни в различни стаи и започнаха да ни разпитват.
Мен ме питаха всичко, от къде съм, при кого съм дошла, работя ли, уча ли, имам ли си приятел. Майка и баща имам ли, и къде и какво работят. За сестра ми също. Дори ми направи впечатление, че знаеха неща за семейството, които дори наши близки не знаят.

В един момент влезе жена на около 40 години, видимо току що събудена, още сънена. Оставиха ни сами в стаята и жената ме накара да се съблека. То, не че имаше какво да събличам…едно късо палтенце, къса пола и една блузка.
Съблякох се, но без бельото, и след това ме накара да напиша всичко. Какво ли имах да пиша…
След час разпитване, обиск и какви ли не излишни процедури ни качиха отново в УАЗ-ката и ни закараха в друго РПУ, този път в София.

А вън беше ужасно студено.
Слязохме от колата и в двора на РПУ-то ни казаха да чакаме до сутринта, за да дойде шефа - някакъв полковник, за да ни разпита и да реши какво да прави с нас.
Беше още едва два през нощта и беше -2 градуса. Едно милиционерче на наша възраст беше дежурно на КПП-то, една малка стаичка в двора. Побъбрихме си с него, и то се смили и ни покани при себе си. А вътре - толкова тясно, само един стол. Изкара два сандвича и ни подаде единият. Сипа ни в една чаша чай от термос и ние малко се постоплихме.
Валери седна на стола, аз в него, а милиционерчето седна на някаква щайга. И съм заспала, докато си разказваме какво ни се е случило.
Леле, какво ли ще стане, когато чичо ми се обади на мама във Варна. Дремех и тези мисли не спираха да бръмчат в главата ми като неспокойни пчели в кошер. Чичо работеше в милицията и то не къде да е, а в министерството. Той даже не знаеше, че съм в София.

В един момент се чу шум и аз се събудих. Беше пристигнала милиционерската кола. С викове, крясъци и псувни от нея измъкнаха едно много хубаво момче. Високо, много добре сложено физически, наметнато с една ватенка и с белезници на ръцете отзад на кръста.

Господи, те го ритаха с крака, удряха го с шамари, юмруци… Мислех, че сънувам кошмар. Гадеше ми се. Никога в краткия си живот не бях виждала такова нещо, освен на кино в руските филми.
Момчето падна и не мръдна. Те продължаваха да го ритат. Накрая един от тях го хвана за двата крака и го замъкна до мазата на сградата. Влачеше го, като чувал с пясък. А той не мърдаше вече. Мислех, че не е жив. И всичко това беше „ за незаконно съжителстване с жена”. Това означаваше, че живее с приятелката си без да имат сключен граждански брак. Нищо друго, това беше причината. Това ни го каза момчето, което ни приюти в КПП-то.
От очите ми се стичаха сълзи, без да искам. Без глас плачех. Даже не помня кога съм започнала да плача. Валери само ме притискаше силно до гърдите си и не мърдаше, не говореше. Милиционерчето – също.
Повече на никого не му се приказваше, докато съмне.
В осем сутринта, един от милиционерите побойници дойде и ни каза да се качим на втория етаж при полковника.
Качихме се и влязохме.

Полковникът беше симпатичен, усмихнат мъж, с прошарена коса. Здрависа се с нас и се представи. Започна да се шегува с мен, че много харесвал Варна, не само заради морето, а и за това, че там имало само хубави жени. Дори си спомням още точно какви бяха приказките му: ”Красиви, морски палавници” - хъм… яснооо…

Попита ме:

- Ще ме поканиш ли това лято на море?
Аз му казах, че след тази нощ, която съм прекарала тук, в това РПУ, сигурно никога няма да погледна милиционер.
Каза ми, че съм много пряма и трябва да се науча да не казвам винаги това, което мисля. Е, не се научих на това. Останах си такава, въпреки, че си патех често от искреността си.
Към десет часа ни пуснаха. Братовчед ми дойде да ни посрещне. Прибрахме се у тях, и майка му ни посрещна с рев на вратата - „Какво ще казвам сега на майка ти…”
Уффф... и аз това се питах, но сега само една мисъл беше в главата ми – да легна и да се наспя. Така и направих. Самолетният ми билет изгоря.

Хванах самолет за Варна в 15.00 часа след обяд. Прибрах се и няма да ви кажа какво ми се случи нататък. Сами си представете. Мама беше много строга с мен. Като ме видя, колабира и се наложи сестра ми да я свестява с няколко леки плесника и вода. След това плесниците продължиха, но върху мен.
Сега, много, много години след тази случка си мисля, че може би това е било повратна точка в моя живот.
С братовчедите ми вече сме улегнали хора, на възраст и когато се срещнем се смеем на спомените си, освен на този… с репресията.
За www.bgspomen.com Валентина КОСТОВА

Текстът е публикуван с разрешението на newme.bg

В един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 намират полуразложеното тяло на жена…После ще видят, че жената е била удушена с колана на халата си, а преди това най-вероятно и отровена…И тъй като в разтворения на масата дневник за последно е писано на 9 юли, става ясно, че българската писателка Яна Язова цял месец е била мъртва, без никой да разбере…Но това не е всичко…

44 години преди това, в 1930, току-що приетата в Софийския университет студентка по славянска филология Люба Ганчева занася свои стихове на проф. Александър Балабанов – интелектуалец и учен, литературен критик и преводач, известна фигура в писателските и университетските среди, любимец на студентите…

Проф. Балабанов влиза в рутинната си роля на учител и заставя госпожица Ганчева да „изпипа“ стихотворенията си (едно от тях го връща за редактиране 16 пъти), и чак тогава първата стихосбирка „Язове” („яз“ значи бент) на Люба Ганчева, „прекръстена“ от него на Яна Язова, става литературен факт…Никой не може да отрече, че проф. Балабанов помага на Яна Язова да проходи в изкуството на словото, но и никой не може да отрече, че не заради него всички започват да четат в захлас шеметната поезия на „гениалното дете на българската литература”, както я наричат строгите критици…

И докато проф. Балабанов става поетичен „баща“ на Яна Язова, родният й баща Тодор Ганчев, потомък на знаменит търновски род, е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, а майка й е дъщеря на уважавания калоферски търговец Стойчо Бешикташлиев (по името на квартала в Цариград, където е имал кантора). Прадядото на Яна Язова пък освен че е вуйчо на самия Христо Ботев, е и съратник  на Васил Левски (има го на една от седемте му запазени снимки). Неин родственик е и историкът, етнографът и библиографът акад. Никола Начов, който като дете остава сирак и е отгледан от дядо Стойко.

Срещата между Яна Язова и проф. Балабанов драматично ще промени живота им, но така е в живота – нещата се случват както (може би) трябва да се случат…Между двамата пламва скандална любов и години наред Яна Язова ще е „правописната грешка на Балабанов”, защото тя е на 18 години (между другото, тия дни се навършиха 105 г. от рождението й), а той – солиден мъж на 51, със семейство и две големи дъщери…И както обикновено, едни са шокирани, други – озадачени, трети ехидничат, четвърти злобеят или злословят, в царския дворец шушукат за скандалната връзка, а на вечерните партита се коментират вестникарски карикатури, на които красива млада дама с кожа от лисица се извисява над пълничък професор, от чиято чанта стърчат луканки и бутилка вино (Балабанов е ценял хубавата храна и доброто вино)…И макар наистина да става въпрос за любов, тя съвсем не е лесна, защото Яна Язова и проф. Балабанов се разделят и събират, взаимно се нараняват и взаимно си прощават, бранят се един и друг и един друг се нападат, срещат се в тайни квартири, крадат за любовта си по няколко дни в провинцията или чужбина и си разменят тонове любовни писма…

Каквото и да говорят за Яна Язова обаче, през 30-те и началото на 40-те години на ХХ в. тя е едно най-популярните имена в българската литература…Проф. Балабанов действително я покровителства, но Яна Язова действително се труди упорито и всеотдайно…Издава три стихосбирки, два романа и една пиеса, приети с невероятен възторг от читателите, пише детски творби, пътеписи, есета, статии, превежда чужди автори, редактор е в няколко периодични издания….Критиката се надпреварва да я хвали, пресата я търси за интервюта, непрестанно я канят на писателски срещи у нас и в чужбина, в съседна Югославия я боготворят, включват името й в световноизвестната френска енциклопедия Larousse, български художници я рисуват, скулпторът Андрей Николов вае главата й, но одумките дали Яна Язова наистина има талант, или просто е протежирана, така и не стихват…

Междувременно в 1937 проф. Балабанов успява да възпре Яна Язова, по това време на специализация в Париж, да се омъжи за българския милионер Джон Табаков, с аргумента, че ако направи това, никога повече няма да може да бъде писателка, а следващата година, когато в Созопол Яна Язова се сближава с художника Марио Жеков, Балабанов спешно пристига и потушава искрата помежду им…След години в едно писмо тя ще напише:„Ти намери единствения и най-краткия път да направиш живота ми пъкъл, а ти знаеш, че в пъкъла никой никого не обича“…И дали защото неговата опека е почнала да й тежи, дали защото с годините страстта и любовта помежду им са станали по – приглушени, дали защото Яна Язова решава, че е време да сложи в ред живота си (Балабанов така и не се развежда), но в 1943 тя се омъжва за инж. Христо Йорданов, директор в Българското радио, културен, изискан, състоятелен и предан мъж, а бракът им е наистина коректен… И независимо от това когато по време на бомбардировките Яна Язова и мъжът й са в София, а проф. Балабанов със семейството си – в провинцията, те не престават да се интересуват един от друг, макар от писмата им да лъха вече само искрена грижа и човешко приятелство…

И когато в 1944 животът главоломно се променя, с школувания си университетски ентусиазъм проф. Балабанов решава да се впише в новия пейзаж и тръгва по разни сказки из страната. Яна  Язова обаче не се съгласява да угажда на наложения примитивен литературен вкус и последствията не закъсняват – спират да я канят на литературни четения, спират да я печатат, спират да я издават, а предишните й приятели и колеги я изоставят, опасявайки се, че ако името им се свърже с нейното, ще ги сполети нейната съдба…Изолирана и отритната, освен и че един след друг умират и всичките й близки и роднини, Яна Язова остава съвсем сама, след което завинаги се затваря в апартамента на родителите си на ул. Раковски“ №161…Години наред никой не я търси за нищо, освен веднъж, когато подготвят събрани съчинения на починалия вече проф. Балабанов…Тогава Яна Язова чинно дава купища тетрадки, папки и всевъзможни материали за него, десетилетия събирани, преписвани и фотографирани от нея…После дошлите си отиват и Яна Язова пак остава сама и пак сяда да пише, фанатично да пише – ден след ден, месец след месец и година след година, без хонорар, преживявайки с пенсията на покойния си мъж…И когато се усеща съвсем притисната от живота („отстъпила“ e пенсията на някаква бедна жена), а може би когато я притискат, това никой не знае, Яна Язова продава половината си апартамент на своя съсед, някой си Димитър Алтънков, служител в УБО и личен фотограф на Тодор Живков…

В горещия августовски ден на 1974, когато полуразложеното тяло на Яна Язова е изнесено, а до последния й дом я изпращат единствено двама колеги – Тодор Боров и Елисавета Багряна, първи в апартамента й влизат писателят Николай Хайтов и някакъв юрисконсулт… В Държавния архив така и не постъпват, както е по закон, личният архив и вещите на покойната, а когато все пак нещо е занесено, липсват книгите от библиотеката й, липсва откупеният ценен архив на съратник на Левски, липсват книгите за Османската империя, нужни за писателската й работа, които мъжът й доставя от Франция и плаща за тях цена колкото за  един апартамент, липсват и ръкописите й от 1944 до 1974, липсват бижутата й и прескъпият годежен пръстен от милионера Табаков, липсват и фамилните документи – нищо няма, освен някакви чернови…И днес никой не знае всичко това къде изчезва, но се знае, че съседът, служителят в УБО и личен фотограф на Тодор Живков, някой си Алтънков, е успял да купи и „опразнената“ вече друга половина от апартамента на Яна Язова…

Няколко години по – късно, в 1982, в предаването „Всяка неделя“ Николай Хайтов ще сподели, че пише роман за Левски…И тогава ще се намеси писателят Георги Томалевски, за да каже, че в 1960 Яна Язова била предложила за издаване роман с името „Левски“ и че като рецензенти, двамата с Димитър Талев са го чели…“Левски“ обаче не вижда бял свят, защото издателството два пъти кара Яна Язова да напише стихотворение за Георги Димитров и тя два пъти отказва…Та Томалевски казва, че винаги би разпознал романа на Яна Язова, след което Хайтов нито публикува своя роман за Левски, нито днес някой знае дали изобщо е писал някога такъв роман….

И тогава се появява младият възторжен журналист Петър Величков, който с огромни усилия се добира до „опоскания“ архив на Яна Язова, и там го спохожда истински късмет, защото открива ръкописа на един роман – „Александър Македонски“, ръкописа на един двутомник – „Соленият залив“, истински текст „в чекмедже“, разкриващ в убийствена светлина времето от 9.IX.1944 до Народния съд, открива и сборник с афоризми, открива и драмата „Силян Щърка“…И до днес не се знае дали от 1944 до 1974 Яна Язова е писала други неща и къде са те, но Величков попада и на находката на живота си – втория машинописен екземпляр на „оня“„Левски“ на Яна Язова, след което буква по буква и дума по дума, успявайки да разчете всичките му корекции, го преписва за 3 години…Величков успява да разчете и оцелелите по случайност чернови на „Бенковски“ и „Шипка“ и 13 години след смъртта на Яна Язова публикува изумителната й трилогия „Балкани“…Който не е чел тези три книги, много е загубил…И не толкова защото са удивителни исторически романи, богати, плътни и увлекателни, а защото Яна Язова ги пише със сърцето и съвестта си, знаейки, че няма никакъв шанс някой някога да ги прочете, но прави това просто защото истинският творец не може иначе, а това само по себе си е изумително…

И макар в един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 да намират едно полуразложено тяло, намереното всъщност е само едно тяло…Месец преди това писателката Яна Язова, останала докрай вярна на себе си и своя живот, полита към небесните селения, за да продължи далеч от светската суета, от огорченията и оскърбленията, да пише своите си неща…И сега понякога тя се взира долу, защото взимайки рязко завоя на ул.„Раковски“, колите издават специфичен шум…Някога този шум е смущавал тишината в усойния й апартамент, докато тя пише, но днес всичко вече е минало, та тя вече не е там…И Яна Язова поглежда кооперацията в цвят охра, в която живее толкова години в самота, поглежда и паметната си плоча с барелеф, изработен от сина на Николай Хайтов – скулптора Александър Хайтов, после се усмихва великодушно и пак почва да пише…

Деа Манолова, Катерина Иванова
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на newme.bg*

Случва се  край плевенското село Чомаковци. Загиват 27 души, а други 38 са ранени. 

Малко след 3 часа през нощта от жп гара Червен бряг тръгва претъпканата с пътници теснолинейка за Оряхово. Хората бързат да се приберат по домовете си за празника. Влакът започва да се клати още при потеглянето си и след шест километра - на завой край село Чомаковци, последният вагон се преобръща, но без да се откъсне от композицията и започва да се влачи на едната си страна. Уплашените пътници започват да скачат в движение, но изпочупените прозорци и стоманеният корпус на влака разкъсват телата им. 27 души губят живота си.

Сред тях 13-годишният Венци от София, майка му и току що омъжилата се Йорданка. Момченцето и майка му са намерени прегърнати, а телата им - прерязани. Други 38 души са ранени. Много от тях остават инвалиди.  Притеклите се на помощ хора от Чомаковци описват инцидента като "месомелачка". Линейки са изпратени от София, Враца, Кнежа и Луковит, за да превозват ранените.  Както и 3 години по-рано - при потопа във Враца, властта отново скрива инцидента заради името на влака. Теснолинейката се казва "Осми конгрес на БКП".

Съдебната експертиза показва, че немарливостта на машиниста е довела до тежката катастрофа. Композицията се движила с 1-2 километра по-бързо от ограничението от 30 км/ч във въпросния участък, пише Дир.бг. Делото е гледано от Врачанския съд, а машинистът е осъден на 10 години затвор. На подсъдимата скамейка седнал и ръководителят движение на гара Червен бряг, който е позволил на композицията да тръгне, въпреки че е била препълнена с хора. Той обаче получава само условна присъда. И двамата вече са покойници, а на 15 декември 2002 г. теснолинейката Червен бряг – Оряхово е закрита. Причината - нерентабилност на линията. В началото на 2004 година с постановление на Министерски съвет започва демонтирането на железния път и така завинаги се унищожава жп линията между Червен Бряг и Оряхово.
blitz.bg

В зората на Третото българско царство проституцията била узаконен порок. За разлика от провинцията, където публичните домове били разположени извън чертите на града, в не София било така. Още след Освобождението в централната част на града се пръкват първите бардаци.
Заведения със звънките имена
“Аполо”, “Сан Стефано”, “Орфеум”, “Неапол”, “2 февруари” и др. Изникнали като гъби в в самия столичен център, по улиците “Екзарх Йосиф”, “Дондуков”, “Алабин”, площад “Трапезица”… Изборът бил изключително голям и мераклиите по тънката част понякога сменяли по два-три публични дома за една вечер. По стара традиция собствениците на шантаните два-три пъти в годината правели скандални процесии по софийските улици с новопристигналата си “стока”. Когато в бардака пристигнели нови момичета, сводниците ги натоварвали на пъстри файтони и бавно, и тържествено ги показвали с музика пред софийското гражданство.

През 1897 г. във водите на река Марица бил открит трупът на една от тези паднали жени. Тя се наричала Ана Симон, унгарка, поданичка на Австроунгария и изкарвала прехраната си като продавала красивото си тяло в един от пловдивските бардаци. Следствието повдигнало завесата на загадъчната смърт на проститутката – замесени били градоначалникът на Пловдив Новелич, адютантът на княз Фердинанд ротмистър Бойчев и стражарят Богдан Василев. От смъртта на Ана Симон се заинтересувал и австроунгарският консул у нас, така информация за трагедията стигнала и до европейските вестници.Пред следствието Новелич и Богдан Василев направили пълни самопризнания, като посочили ротмистъра за физически убиец на Ана Симон. Станало ясно, че няколко седмици преди престъплението княз Фердинанд преминал по пловдивските улици и срещнал красивата Ана. Изглежда, че проститутката имала лоша и голяма уста, защото започнала да обижда и свирка по монарха.

В съда един от свидетелите казал, че чул как Бойчев се заканва: “Завчера една курва срещнала княза и му викала безобразни думи. Князът се разсърди и искаше да я застреля с револвера си, но за да не става шум, упълномощи мене да свърша тая работа…”На 8 срещу 9 април адютантът на княза, стражарят Василев и градоначалникът Новелич отишли при Ана Симон, за да я закарат при клиент в някакъв чифлик. Извън файтонът спрял до гробищата, ротмистърът и стражарят стреляли няколко пъти в красивата унгарка. Още полужива, завързали за тялото й два тежки камъка и я хвърлили в тъмните води на Марица.

В Пловдив процесът за убиството на Ана Симон бил шумен и следен с трепет от цялото българско общество. Имало отзвук и в чужбина – за делото дошли бащата на загиналата унгарка и специални претеници на големите европейски вестници. В съдебното дело обаче, било прикрито умело косвеното участие в трагедията на княза. В България тръгнали слухове, ме преди да загине от куршумите на своите убийци, Ана Симон е била дълго време любовница на държавния глава.

Присъдата удовлетворила повечето от българите, които застанали на страната на жертвата. Бойчев и Новелич били осъдени на смърт и скоро обесени в Пловдивския затвор. Стражарят Василев се отървал с 15 години затвор.

Няколко години след жестокото убийство на Ана Симон надигналото се обществено мнение затворило официалните публични домове в България. В София това станало на 1 юли 1905 година, а през следващата година – в Шумен, Варна, Търново и други градове.

Източник:Ретро

Във всезнаещия „Гугъл“ и често във вестниците, под името Гео Милев, следва дълъг списък на цени на имоти. После статии със странни заглавия: „Мутрите се завърнаха в „Гео Милев“. „Герой от „Гео Милев“ живее с осемдесет лева на месец“, „Гео Милев“ остана без вода“ „Гео Милев-пица“. Можем да видим още доста в този жанр, докато стигнем до четиво, от което се разбира, че всъщност Гео Милев е поет, писател, издател, философ, публицист и въобще един от най-значимите българи, живели и загинали в двадесет век. Ще бъде наивно, ако приемем, че такава е ситуацията само в електронната мрежа. В парламента на България името на Гео Милев, като поет, е споменато само веднаж: Когато се обсъждаше законът за забрана на комунистическите символи. Сложиха го в общия кюп, въпреки че той никога не е бил комунист. Пишем тези редове, не само защото има повод, а и защото основателно се притесняваме, че след години в съзнанието и представите на потомците Гео Милев ще е квартал. В София или някой друг град. И нищо повече.

Тези майски дни ни връщат към една трагична дата. 15 .V. 1925 година. Леда Милева, дъщерята на поета, която тогава е била на пет години, разказваше, как един мъж, облечен в черни дрехи, влязъл в апартамента им и попитал къде живее Гео Милев. Той е баща ми, отвърнала и посочила вратата. Така започнала „малката справка“ , която за близките не свършила никога. Същата вечер в дирекцията на полицията арестуваният е бил удушен с тел и влиза в списъка на безследно изчезналите. Такова обяснение се дава на близките, който тръгват да го търсят.
Тридесет години по-късно в общ гроб са открити костите на избитите през кървавия септември 1923. В череп №17 е намерено синьото стъклено око на поета. Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (днeс гр. Раднево), в семейство на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където основава книжарница и издателство.
Още дванадесетгодишен бъдещият поет проявява разнообразни таланти. Той съставя ръкописни вестници, рисува, включително и свои автопортрети, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет, а по-късно –за първи път у нас и на Владимир Маяковски.

Следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ , след което продължава образованието си в Лайпциг. Там дори го обвиняват в шпионаж в полза на Англия, но поради липса на доказателства-го освобождават. Докато идва един от най-драматичните моменти от живота на поета. През март 1916 г. той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер заминава в 34-ти троянски полк. Той е на позиция на кота 506 на дойранския фронт. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата. Загубва част от черепа си и дясното си око. Лекуват го дълго. У нас и в Германия.
През януари 1924 година Гео Милев започва да издава списание „Пламък“. Там за първи път печати поемата „Септември“ Заради нея  книжка 7 – 8 са конфискувани, а авторът е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено.
  На 14 май 1925 г. заради „Септември“ Гео Милев е осъден на година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва постановената присъда пред Апелативния съд, но не успява – на следващия ден, 15 май, е извикан за споменатата „малка справка“. И никой повече не го вижда.
С какво толкова един поет е разгневил властта, че тя да реши да го унищожи физически. В един филм посветен на Гео Милев друг един поет- Христо Радевски, като че ли дава най-точното обяснение:
Списание“ Пламък“ разобличава, съди, громи жестоко… С него /Гео Милев/се разплатиха жестоко не само заради поемата „Септември“, която е върхова на нашата поезия, но и за неговото гражданско поведение в списанието си. Там той има политически статии, каквито никой български политик не е писал. Милев безпощадно бичува репресивния „Закон за защита на държавата”, който отнема човешките права. Критикува го безпощадно, без да се съобразява с факта, че е забранено. Това е една от главните причини, да го ликвидират, не само поемата „Септември“.
Дъщерята на поета Леда Милева, оценявала по –високо някои от другите произведения на баща си. Подреждала ги е преди „Септември“ в своята класация. Световните капацитети обаче са на друго мнение. Поемата е преведена на повече от двадесет езика.

Преди около две години писателят Христо Карастоянов издаде романа „Една и съща нощ“. Плод на близо двадесетгодишен труд, той разказва за дружбата на поета с анархиста от Ямбол Георги Шейтанов. Книгата спечели тогава почти всички литературни награди. Професор Иван Добчев я драматизира за сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Веднага започна подготовката на превод за издаване в Съединените щати. Ето какво разказва авторът за мотивите, които са го накарали да се захване с тази тема и някои от малко известните факти от биографията на създателя на поемата на „Септември“ :
Простичкият въпрос пред мене е бил: Гео Милев този човек, който виждаме по стените, боляла ли го е тази рана, която всъщност е смъртоносна и някой отгоре вероятно го е спасил, за да свърши това, кое е свършил. Допитах се до специалисти хирурзи и от тях научих, че зверски го е боляло. А той е работил по 25 часа в денонощието, което означава, че е преодолявал тази болка. За да работи в името на нещо, за което се чувствал призван . В този момент Гео Милев слезе от иконата, слезе от портрета, от стената, превърна се в нормален човек, при това наш съвременник . Твърдя, че ние не го познаваме. Знаем поемата „Септември“, полицейската му критика и горе- долу това е… Не знаем че заради тази рана например, е претърпял в Германия четиринадесет операции и че му е вадено парче от реброто, за да му се сложи вежда. Иначе няма как да се постави изкуственото око . А въпросното око е било неудобно, създавало му у страшен дискомфорт. Особено страшно е било, когато е на сказки и тече слуз и гной.
 Не знаем, че той е бил сприхав, егоцентрик скандален , че е бил нисък и грозен – според полицейските досиета – 160 сантиметра. И наред с това притежавал такава харизма, че е помитал всичко пред себе си.

Източник:Блиц

 Преживял отмяната на смъртното наказание, 28 години зад решетките сега Камен Сашев Радев е иска от съда сегашното му доживотно наказание да бъде заменено с лишаване от свобода за срок от 30 години каквато възможност е предвидена в закона.

Така Радев ще може да напусне затвора във Варна само след две години, ако магистратите уважат молбата му, пише "ТРУД" . През лятото на 1989 г. 19-годишният тогава Радев отбива военната си служба в Строителни войски. На 17 юли той убива жестоко старица в ловешкото село Горно Павликени и веднага е задържан. Затова на 10 ноември 1989 година, Военният съд в Плевен го осъжда на смърт чрез разстрел. В началото на следващата година решението е потвърдено и от Върховния съд. Настъпилите промени в България обаче спасяват живота на Радев. Точно 12 месеца след извършеното убийство е наложен мораториум върху изпълнението на вече издадените смъртни присъди. В края на 1998 г. парламентът отменя смъртното наказание в България, а вицепрезидентът Тодор Кавалджиев издава указ, с който присъдата на Радев е променена на „доживотен затвор”.

По същото време той изтърпява наказанието си в Плевен, но няколко месеца по-късно е преместен във Варна. Мотивите, които адвокатът на Радев изтъква пред Варненския окръжен съд за намаляване на наказанието му на 30 години затвор, е промяната в поведението му. През последните 8 години той не е бил наказван за агресивно поведение, а само за притежание на СИМ карта. Справката показва, че за целия си престой зад решетките убиецът е бил наказван общо 35 пъти и награждаван 11 пъти.  Според съда въпреки продължителния престой в затвора рискът от рецидив при Радев остава изключително висок и той не се е поправил. Даване на шанс за скорошно излизане на свобода би било проява на необоснован либерализъм, несъответен на личността  и поведението му.

Проявяване на милосърдие не е в компетенциите на съда, а на Президента на Република България”, се посочва в заключението на магистратите, с което отхвърлят молбата на Радев. По време на пребиваването си зад решетките убиецът завежда множество дела заради лошите условия в затворите във Варна и Плевен. Преди година той осъди България в Страсбург за обезщетение от 8 000 евро заради това, че му е било позволено да посещава тоалетна само по три пъти на ден, а през останалото време е трябвало да се облекчава в килията си в кофа.

В жалбата си, която Съдът по правата на човека уважава, той посочва още, че храната в затвора е лоша, забраняват му да работи, а в килията му има хлебарки и не влиза достатъчно свеж въздух. По друго дело Камен Радев получава 12 000 лева компенсация, защото не са му били осигурени обувки, дрехи и средства за лична хигиена. Той е съдил Министерството на правосъдието също за това, че е настанен в килия с пушачи, както и за невъзможност да спортува. Един от последните му искове беше за 25 000 лева, който обаче беше отхвърлен от съда. Този пък Радев се жалваше заради отказан безплатен преглед от стоматолог. Наложило му се плати 100 лева, от което получил психо-емоционален стрес, а човешкото му достойнство било унизено.

В ранните часове на 8 март, 1988 г. в градското гробище на Сливен една млада жена е екзекутирана с изстрел в тила за убийството на двамата си невръстни сина. По ирония на съдбата екзекуцията на кърджалийката Елина Златанова е извършена в Международния ден на жената и Деня на майката, но този факт изглежда убягва от вниманието на българските власти.

Комунистическият режим ще падне година и половина по-късно, а няколко години след това ще бъде отменено и смъртното наказание. Така Елина Златанова ще се превърне в последната жена, екзекутирана у нас пише lifebites.bg.

Престъплението

Елина Златанова е българо-мохамеданка от Кърджали, чието име е сменено в средата на 80-те, по време на Възродителния процес. Златанова е акушерка, а съпругът й д-р Мартин Златанов е лекар в болницата на Кърджали. Бащата на Елина е бивш депутат и семейството й е уважавано в града.
Бракът на младата жена обаче е катастрофа а животът й пълен кошмар. Тя е превърната в робиня на съпруга си и брат му, като й е забранено да излиза от апартамента им в кв. Възрожденци освен, за да ходи на работа.
Но това, което прелива чашата и кара Елина да убие двете си невръстни деца са слуховете, че съпругът й си има любовница. Слуховете се потвърждават по-късно, когато д-р Златанов се жени за любовницата си и емигрира в Турция.

Процесът

На 19 януари, 1986 г., Бабин ден, Елина трябва да отиде на тържество със съпруга си, но той се прибира късно вечерта и дори не й обръща внимание. На следващата сутрин, след като съпругът заминава за работа, Елина Златанова взима 20-литрова туба с бензин и я разлива из апартамента, след което го запалва.

Десетмесечният й син Елин се задушава в пламъците, а 4-годишният му брат Невен се опитва да избяга, но майка му го убива, намушквайки го с кухненски нож в корема. Златанова полива самата себе си с бензин, но в последния момент избягва от пламъците и е спасена от комшии.
По време на съдебния процес Елина Златанова твърди, че непознат мъж в сини работни дрехи нахлува с взлом в жилището и го подпалва. Разследващите обаче откриват следи от намушквания по тялото на 4-годишния Невен и Златанова си признава всичко.


По време на процеса убийцата се признава за виновна по всички обвинения и припада няколко пъти при споменаването на имената на синовете й. Златанова е защитавана от адв. Рени Цанова, която се опитва да я изкара невменяема, но съдът не приема тази теза. Елина изглежда се е примирила със съдбата си и последните й думи в залата са:
"Никога нямаше да съм добра майка. Не заслужавам да живея, но ако ме оставите жива, ще се опитам да изкупя вината си".

Елина е призната за виновна въпреки смекчаващите вината обстоятелства и е осъдена на смърт.

Наказанието

По времето на социализма повечето екзекуции биват извършвани в стая на Софийския централен затвор, където има специално приспособление за екзекуции. Но както сега, така и тогава единственият затвор за жени е този в Сливен и екзекуцията е трябвало да бъде извършена там, по усмотрение на директора на затвора и областния прокурор.

Рано сутринта на 8 март, Елина е изведена от килията си, качена в автобус и откарана до предварително подготвен изкоп в гробището на Сливен. Била е принудена да застане на ръба на изкопа, след което доброволец от охраната на затвора я застрелва с куршум в тила.
Екзекуцията на Елина Златанова се случва в навечерието на Възродителния процес. Само година по-късно, в периода май-август, 1989 г., около 360 хил. българо-мохамедани напускат България и емигрират в Турция.

Според някои макар случаят Елина Златанова да не е политически, той е използван умело от държавата, за да се подчертае още веднъж неравноправието между българо-мохамеданите и останалото население. Още повече, защото според запознати смъртните присъди на жени по времето на социализма са рядкост, независимо от това колко тежко е извършеното престъпление.


Последната екзекуция у нас е извършена на 4 ноември, 1989 г., едва шест дни преди смяната на режима. Самоковецът Георги Алински е разстрелян след като е признат за виновен по обвинение в диверсия. В период от десет години Алински поврежда три пъти лифта на Боровец с цел саботаж.

Смъртното наказание у нас е премахнато окончателно на 10 декември, 1998 г. Машината за разстрели в Софийския централен затвор е предадена за скрап още в началото на 90-те, а стаята, в която са се изпълнявали смъртните присъди, днес се използва като склад и нищо не подсказва за предишното й предназначение.
Автор Йово Колев  Статията е  предоставена  от :www.lifebites.bg

 Още тематични вижте ТУК >>>>>


Една от най-големите мистерии в България все още пази ревностно своята съкровена тайна. Става дума за тайнствена гробница в местността Мишкова нива в Странджа, където се предполага, че се намира гробницата на египетското божество Бастет. В гробницата няма съкровища и несметни богатства, а ключ към гигантско познание, завещан ни от чужди цивилизации. Това обяви пред „България днес" Ивайло Мутафчиев, която е син на покойния Кръстю Мутафчиев, ръководил секретна археологическа мисия и разкопки в Мишкова нива през 80-те години на миналия век. Експедицията и проучванията са по идея на дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова, която тогава е председател на Комитета за култура. Активно участие в подбора на участниците и плана за дейността взима петричката пророчица Ванга, която е в много близки отношения с дъщерята на Тато.



До Людмила Живкова са достигнали информации, че на днешната територия на България някога се е намирал център на човешката цивилизация, а регионът е бил истинско светилище на знанието. Именно това е причината за археологическата мисия в Странджа. Тя обаче е прекратена внезапно веднага след изненадващата смърт на Людмила Живкова на 21 юли 1981 година. Срещу участниците в мисията започват репресии, а ръководителят Кръстю Мутафчиев е вкаран в затвора по съшити с бели конци обвинения за злоупотреби. След излизането си от затвора през 90-те години, Мутафчиев прави неуспешен опит да заснеме документален филм за експедицията в Странджа. Проектът пропада, а самият Мутафчиев умира от рак. Други от екипа пък са налегнати от мистериозни болести. Според сина на Мутафчиев Ивайло, това е знак, че е още рано тайната на Мишкова нива да бъде разбудена. Той обаче разкри, че баща му е съставил уникална звездна карта, която в подходящия момент ще ни даде ключа към познанието. Той я е нарекъл „Архо-астрономична карта". Тя се променя според местоположението на съответните съзвездия спрямо сезоните и географското им съотношение в района на Мишкова нива.

/С Кафето/

Убих го, защото иначе щеше да убие мене! Просто исках да го изпреваря! От затвор се излиза, от гроб – не, споделила Спаска


На 20 август 1985 г. сутринта мощна бомба разтърсва тихия планински курорт Вършец. Адската машина е поставена в автомобил и тежко ранява собственика му, старшината от авиополка в Габровница Зарко Харалампиев. Три дни по-късно военният умира от раните си. Минути след експлозията на крак е вдигната цялата милиция,

 Държавна сигурност и Военното разузнаване в Северозапада, припомня "Труд" драмата отпреди 30 години. По това време в България тече насилственото преименуване на българските мюсюлмани, известно като „възродителен процес”. В страната вече са станали няколко терористични акта, за които властта мълчи, но хората знаят.

Първите подозрения на разследващите са насочени към радикални турски националисти, но такива в Северозападна България няма. Криминалистите започват разпити на роднини и приятели на взривения мъж и постепенно стигат до истината – старшина Харалампиев е убит не от терористи, а от любов, превърнала се в ревност и омраза. Зарко Харалампиев работел като автобусен шофьор в Михайловград (днес Монтана).

Бил висок, строен и красив мъж, душа на компанията и любимец на жените, описват го познатите му. Заради чара и нежните му завоевания приятелите го наричали Ален Делон. Всяка минала през леглото му жена хубавецът записвал в специално тефтерче. Съпругата му Спаска Дмитрова, за която се оженил през 1974 г., обаче никак не се радвала на приказките за забежките на мъжа си.

Младото семейство, което вече имало и малка дъщеря, се тресяло почти всяка вечер от скандали. За да избяга от ядове и да спечели повече пари, Зарко заминал за няколко години като шофьор в Либия. Но тогава историята се обърнала. До Зарко започнали да достигат слухове, че Спаска събира компании и мъже остават да преспят в дома им. Гурбетчията предупреждавал в писма жена си да внимава и да не го срами, но накрая, побеснял от ревност, се върнал. В началото общият живот като че ли потръгнал.

Тогава Зарко започнал работа като старшина в авиоподелението в село Габровница. Срещите му с хубави жени обаче пак започнали и скандалите отново пламнали. Заради караниците Зарко често посягал и на жена си и тя се оплакала на командирите на авиополка. Те скастрили старшината и го предупредили, че ще изхвръкне от армията. Стреснат, той предупредил съпругата си да мълчи и дори се заканил, че ще я убие.

Разядена от ревност, изтормозена от скандалите и уплашена до смърт, Спаска потърсила за помощ брат си Иван. „Вече не се издържа! Не стига, че не спира да хойка и ме бие, но вече се кани и да ме убие!”, изплакала жената. И брат й се заел да реши проблема. Той се снабдил с тротил от познат иманяр и сглобил самоделна бомба, пише още "Труд". На 19 август 1985 г. Иван Митов, придружен от приятел, пъхнал взрива под ладата на Зарко и свързал жиците с радиото на колата. Когато на следващата сутрин старшината включил радиото, колата заедно с него хвръкнала във въздуха.

Арестувани от милицията, Спаска и участниците в атентата признали всичко. Иван Митов и иманярът Симеон Димитров били осъдени на смърт, а Спаска – на 20 години затвор. Двамата мъже били разстреляни – екзекуциите им са сред последните в България преди падането на комунизма. Планът на убийците поне според тях бил перфектен. Заради възродителния процес през 80-те години на ХХ век адски машини експлодирали в Пловдив, на летище Варна, на гара Буново и в хотел в Сливен. Бомбите убили осем души, сред които две деца, ранени били над 50. За да прати следствието в грешна посока, ден след взрива Спаска занесла в милицията парче от вестник, на което пишело „Така покръстваме ние! Иде ред и на други!”.

Криминалистите не се хванали на номера. Оказало се, че почеркът не е на терористи, а на самата Спаска. „Убихме го, защото иначе щеше да убие мене! Просто исках да го изпреваря! От затвор се излиза, от гроб – не”, заявила на разпитите Спаска. Тя прекарала 10 години в затвора и през 1995 г. излязла на свобода. Животът й вън от килията не бил лек.

Комунизмът вече бил паднал, заводите в родния край били затворени, царели безработица и бедност. За да изкарва прехраната си и да помага на отрасналата без нея дъщеря, Спаска заминала на гурбет в Италия. Няколко години след като се върнала в България заболяла тежко и починала. „Бях малка, когато се случи всичко, но постепенно научих за станалото. С майка ми не говорехме много за атентата. Тя ми разказа, че се е уплашила най-вече за мен. Баща ми се заканвал, че първо мен ще убие, а после и нея. Сигурно е имало и друг начин да решат проблемите си, но от страх и мъка майка ми не е видяла друг изход!“, разказва Албена, 36-годишната дъщеря на Зарко и Спаска. Тя отрасла при баба си и дядо си и ходела на свиждане на майка си в затвора. Анжела има собствено семейство и се мъчи да забрави преживяното в детските  години, но взривът, поръчан от майка й, подпален от чичо й и убил баща й, е сложил неизличим белег на живота и.

Източник:Blitz.bg

Бляскавата кариера на мутрите започва през 90-те години на миналия век. Те идват от спортния тепих, минават през хазарта, чейнджа на "Магура", рекета, популярните заведения и свършват до луксозни офиси в центъра на София. 

Голяма част от тях са с отлична спортна подготовка, като някои са бивши барети, борци, културисти, боксьори, каратисти. Начинът им на обличане варира  - анцуг, маратонки и златни ланци, впоследствие заменени от дизайнерски костюми и скъпи часовници. Характерно е носенето на тъмни очила, късо подстригани или с обръснати глави.

"Бригадите на борците" диктуваха цените на селскостопанските продукти, избираха кметове, налагаха рекет на търговци и богати хора с правото на бухалката. Към тази група бяха братята Васил и Георги Илиеви (убити през 1995 и 2005 г.), гребецът Иво Карамански (убит през 1998 г.), Поли Пантев (застрелян през 2002 г.), Димитър Димитров-Маймуняка (взривен през 2002 г.) и др. 



На 1 февруари 1945 г. са изпълнени смъртните присъди на Първи и Втори върховен състав на Народния съд. На смърт са осъдени трима регенти, бивши премиери, 8 царски съветници, 22 министри от правителствата след 1941 г., 67 народни представители, 47 генерали и висши офицери. Народеният съд издава общо 9550 присъди, от които 2730 смъртни. Военният, политическият и част от интелектуалния елит на нацията отпреди войната фактически е унищожен.
За сравнение - смъртните присъди на Нюрнбергския процес са 12.

Екзекуциите в София са извършени с автомати в ями от бомбардировките. Смъртта на всички е удостоверявана от световния учен кардиолог проф. Александър Станишев, който е убит последен. Върху телата на жертвите са изсипани камиони сгурия. Едва през 1996 г. Върховният съд отменя присъдите на Народния съд и жертвите са реабилитирани.

Никола Даскалов е роден през 1934 г. Син е на разстреляния през февруари 1945 г. последен областен директор на Пловдив от времето преди преврата на 9 септември Димитър Даскалов. През 1952 г. едва на 18 г. Никола е изпратен в Белене като син на „народен враг”. Завършва задочно история в СУ „Свети Климент Охридски“.  През 1991-1992 г. е зам.-министър на отбраната в правителството на Филип Димитров. Автор на няколко книги.

Татко беше последният областен директор на Пловдив преди преврата, разказва Даскалов. Има ярки спомени от работата на баща си, тъй като често ходел в кабинета му в Областната дирекция, която се помещавала в  голяма къща с двор, бивша резиденция на Алеко Богориди.

Навърших 10 г. на 8 септември 1944 г. Същия ден баща ми замина за Турция през Свиленград.  Беше подведен от уж добрия си приятел Асен Кожухаров, който на 9 септември 1944 г. стана „червеният” кмет на Пловдив, разказва Дамянов.
В Свиленград обаче Дамянов попада в капан и е заловен от новата власт. След два опита за самоубийство е настанен в областната болница в тежко състояние.

Никола видял баща си в съдебната зала, чул лично и обвинителната реч срещу него. Не вярвал, че ще разстрелят баща му. Няколко пъти слушал майка си да казва, че има надежда. Сийка Дамянова разбрала, че главен обвинител по делото на съпруга  бил Димитър Георгиев -  партиен функционер, чиято смъртна присъда Димитър Даскалов анулирал като неправомерна няколко години по-рано. Областният директор на практика свалил от въжето Георгиев. Оказало се обаче, че бившият нелегален комунист нямал никакво намерение да върне жеста на  „народния враг”. По ирония на съдбата с едни и същи аргументи баща ми свали от въжето Георгиев, който го изпрати на разстрел, като преди това лично го е пребил няколко пъти, разказва днес синът Никола.

Процесът започнал в края на януари, завършил на 10 февруари 1945 г.
Първи пловдивски състав на Народния съд изпраща на екзекуция всички обвиняеми - общо  42 души. Сред тях освен  Димитър Дамянов са редица царски офицери - командирът на местната дивизията Божилов, началник-щабът полк. Стоев, подполковник Янев, поручик Динев.

Не ни дадоха дори едно кратко свиждане. Само му помахахме с майка ми с ръка отдалече, спомня си синът. Димитър Дамянов е разстрелян в гробищата седми поред през нощта след произнасяне на присъдите. По-късно костите на убитите са изхвърлени.

Беше като във филм на ужасите, обяснява Дамянов. С майка му се прибрали  в София, преживявали с военноинвалидната пенсия на баба му. Останала вдовица на 33, красавицата Сийка така и не прежалила своя Митко.  На 18, веднага след завършване на гимназията, Никола е изпратен в лагера „Белене”. Допуснали го да следва едва на 38, така завършил история на 43.    

От баща ми пазя часовник и писалка. Въпреки че е счупена, я ползвам и днес. И часовникът вече не работи, но за мен още отброява минутите. И ми напомня, че комунизмът не може да се върне. Разчистих сметките си с него -  след спечелените от СДС избори през 1991 г.  запалих  свещ в църква и  благодарих на Бога за щастието да видя, че с комунизма е свършено. Към явлението комунизъм обаче изпитвам дълбока, непреодолима омраза и отвращение, казва синът на разстреляния.

Източник: "Марица"

Куршумите, убили Васил Илиев и Илия Павлов, са подобни. Черепът на Карамански бил два пъти по-дебел от нормалното, каза доц. Станислав Христов
Знаковите убйства по време на прехода в България на ключови фигури, които са извършени с един-единствен изстрел, са много добре подготвени. Тази подготовка е можела да отнеме месеци наред. Това каза в предаването „Насреща Люба Кулезич” по TV7 доц. д-р Станислав Христов – един от асовете на съдебната медицина у нас

Той е участвал лично при извършването на аутопсиите на труповете на редица ключови фигури – Андрей Луканов, Иво Карамански, Илия Павлов, Васил Илиев, прокурора Николай Колев, Шинка Манова, Йорданка Запрянова и др.

Помня почти всички аутопсии, каза доц. Христов.

Убийството на бившия премиер Андрей Луканов е обикновено поръчково убийство – добре подготвено, „класика в жанра”, разказа той. Стреляно е в гръб, с бързо напускане на местопроизшествието, никакви следи от извършителя, довери доц. Христов.

Луканов имал затлъстяване, предразполагащо към тежка коронаро склероза, високо кръвно, както и обща психическа натовареност, която е имал в своя живот. От такава болест може да се умре във всеки момент, но не изключва човек да бъде разстрелян, каза медикът.

Полицията не предприе съответните мерки. Явно е имало протекция. Обикновено така стават нещата, коментира той по повод скандала около появилите се в печата снимки на трупа на Луканов след аутопсията. Христов каза, че тялото било изнесено от хладилната камера от санитар по нареждане на асистент от катедрата по съдебна медицина.

Това било установен, след като тогавашният шеф на катедрата - покойният вече проф. Стойчо Раданов, направил анкета сред персонала.

Перфектен изстрел – така доц. Христов определи случилото се с Илия Павлов. Точно попадение в сърдечната област, един единствен подходящ куршум, който е с нарушена водеща цялост, върхът му е с нарушена цялост и има способността да се разкъса тъканите. При такъв куршум отделно действат ядката и ризницата на куршума и се нанасят огромни поражения и шансовете да се оцелее след стрелба са такъв куршум са минимални. Според мен е професионален изстрел, каза още доц. Христов.

Охраната на Павлов била отзад и на практика бизнесменът е бил оголен за мишена. Бил е закаран в „Пирогов” след стрелбата, но той е умрял на место и не е разбрал за какво става дума, обясни доц. Христов.

По думите му подобни куршуми били използвани и при убийството на шефа на ВИС Васил Илиев. Неговият автомобил беше с множество пробойни от оръжие, един изстрел е смъртоносният – в дясното слепоочие – само ядка, а не цял куршуим, обясни доцентът.

При убийствата на Шинка Манова и Димата Руснака става въпрос за по един изстрел, точно премерено. Това значи добра подготовка.И месеци може да продължи подготовката, каза Христов.

При убийството на Йорданка Запрянова – майката на Костадин Дишлиев, имало един изстрел от упор в челото и последващи – почти цял пълнител, в главата и шията.

При горяма част от многократно простреляните, освен че се касае за т.нар. сигнални изстрели, изстрелите обикновено са от близко разстояние, което поне предполага да се обсъжда, че жертвите са познавали своите извършители. Много често се използва този вариент – близък човек притъпява твоята бдителност.

Доц. Христов лично е прегледал и заподозрения като убиец на Иво Карамански Стефан Въжаров, който имал увреждания – имал отпечатък на челото – кръвонасядане, което наподобява подметка на обувка – към него е упражнено насилие и това трябва да се изясни, смята Христов. Не ми беше поръчана такава експертиза – има данни че Карамански го е ритал, но да се направи такава експертиза, зависи от разследващия орган. Може да са неглижирани определи данни, въпросът е с каква насоченост се прави, обясни медикът.

При Карамански имало много интересен момент – изключително плътен череп, два пъти над нормата надвишавала тази плътност на на черепните му кости, особено в тила, дебела глава, както се казва по народному, анатомична особеност, разказа Христов. За първи път виждам такова огнестрелно нарянаве, куршумът разкъсва мозъка, удря в тила и рикошира, като ние го намерихме в челните дялове, смъртта настъпва моментално, уточни той.

Прокурорът Николай Колев бил с множество огнестпелни наранявания в областта на главата, шията и тялото. При него има входни рани както по предната, така ипо страничните повърхностни на тялото, има въртене на тялото – това означава че в момента на изстрелитете тялото се завърта и различни негови области застават към стрелящия. Възможно е да е познавал убиеца си. Първоначалният изстрел е възможно да е бил при разминаване и е стреляно изпод дрехата, използват се джобовете, поясни доцентът.

Върху мен лично никога не е имало и най-малкия натиск да изкривявам ексепртизи, категоричен бе той и увери, че подобни опити не биха довели до успех, ако бъдат направени спрямо него.

Мен не могат да ме натиснат, нито да ме пречупят, категоричен бе той.

За Чората имаше изкривена експертиза, потвърди Христов. Експертизата има съществени пропуски и неправилни интерпретации. Дали е умишлено, няма как и кого да попитаме, коментира той.

Около 2000 г. имаше разместване на пластовете в силовите структури, превалираха огнестрелните наранявания, поръчковите убийства и поръчковите взривове

Сега преобладават битовите убийства – най-ярките са между близки, роднини, все още се срещат и такива от ревност, но те засягат повече хомосексуалистите – поне 3-4 подобни случая през последните години има на базата на такъв елемент – любовни убийства. Някой от тях губи любовника или любовницата си, уточни доцентът.

Мразим се навсякъде – и в къщи, и на улицата, и на работа, ние сме станали агресивни, ескалира физическото насилие на улицата, сред децата, домашното насилие е изключително грозно, води до тежки психични травми, коментира той.

Когато се трудим повече, ще станем по-добри, заключи доц. Христов.
blitz.bg

На 25 октомври 2004 г. става неочакваното- настъпва краят на могъщата някога групировка СИК. В 18,35 ч в неделния ден, на претъпкания с хора бул. „Витоша“ в столицата е разстрелян Дмитрий Минев-Димата Руснака, един от босовете на СИК. Всъщност атентатът на бул. „Витоша“ затваря „цикъла“ от убийства на шефовете на групировката през 2004 г. Преди това през януари в асансьор е взривен Стоил Славов-Телето, заедно с охраната си. Това се случва в сградата на „Бул Инс“ и сикаджийската фирма „Интерпетролеум“ на ул. „Джеймс Баучър“ в София.

В средата на април 2004 г. преоблечени като полицаи бандити отвличат от колата му сина на Венцислав Стефанов, друг известен сикаджия. До ден днешен няма следа от Димитър Стефанов, въпреки платения за него откуп. Кулминацията на избиването на сикаджийски босове е в края на юли когато става най-бруталното масово убийство в най-новата българска история това на Милчо Бонев-Бай Миле и още петима души, разстреляни с автомати в ресторант „Славия“.

Нито едно от тези престъпления не е разкрито до момента.

Какво се случва на 25 октомври 2004 г ?

Минев пристига с внушителна охрана от 10 души, с два мерцедеса G-класа и едно „Ауди“ в заведението „Ъпстеърс“ на бул. „Витоша“ около 17,30 ч. Час по-късно излиза, но докато чака колата получава куршум в сърцето и се свлича в ръцете на охранителите си. Мъртъв. Гардовете не са видели и чули нищо, както и останалите хора на улицата в топлата неделна вечер.

Ошашавените пазачи карат боса си в „Пирогов“, но вече няма смисъл.

Огледите на местопрестъплението чак след няколко дни ще разкрият, че всъщност изстрелите срещу Руснака са три. Първият куршум минава край него, вероятно жертвата е мръднала, и се забива в близката кашпа пред заведението. Втори куршум попада в рамката до вратата на „Ъпстеърс“, и чак третият пронизва Минев в сърцето.

Кой е стрелецът ?

„Изпълнението на убийството ни говореше, че имаме работа с професионалист, който е планирал всичко до последният детайл. Така и се оказа“, спомни си пред Nbox един от разследващите случая тогава.

Полицията бързо разбира, че изстрелите са дошли от отсрещната кооперация на булеварда. Но не подозира каква изненада я чака.

Убиецът е дебнел Руснака от прозорец в празен апартамент на последния етаж на кооперацията над Търговския дом на бул. „Витоша“. Жилището току-що е закупено от никому неизвестният депутат от НДСВ Димитър Димитров. В апартамента тъкмо започвал ремонт. Убиецът просто разбил вратата и заел позиция.

Снайперистът обаче пипал професионално засипал с червен пипер пода, за да не разкрие миризмата си. Установява се, че килърът излиза на покрива на кооперацията по него се прехвърля върху съседната на ул. „Денкоглу“ и там се измъква сред всеобщата суматоха без да остави следи. Там го е чакала кола. Според показания на свидетели втори човек е стоял на входа на търговския дом и веднага след разстрела на Руснака е изчезнал. Предполага се, че той е наблюдавал как ще бъде свършена работата.

Вътрешен човек

При разследването остават съмнения за вътрешен човек от обкръжението на Димата Руснака, който го е предал. Иначе как стрелецът е знаел кога точно ще дойде той в заведението ? Вътрешният човек обаче не открит.

Първоначално МВР смята, че убиецът е чужденец. По-късно обаче криминалистите се натъкват на вероятният извършител, но не успяват да го заловят. Това е Красимир Станчев-Легионера или Филиза. Станчев служи четири години във Френския чуждестранен легион, после се завръща у нас. Той е човекът довел сърбо-хърватската бригада убийци на Робърт Матанич, подозирана за няколко поръчкови разстрела у нас.

След разкриване на бандата полицаи от СДВР правят опит да задържат и Станчев, но той опира пистолет в главата на един от униформените и успява да избяга. От тогава следите му се губят, предполага се, че се крие във Франция.

Станчев е подозиран и за убийствата на Илия Павлов и Георги Илиев. Но доказателства затова не са събрани. Въпреки, че трите разстрела имат общ почерък и изпълнение.

Стефан Ташев nbox.bg

Зловещата надзирателка от лагерите в Белене и Ловеч Юлияна Ръжгева се е обесила в банята си през 2005 г.

Това установи разследване на екип на "168chasa.bg" в родния град.

Юлияна Павлова Ръжгева е родена през 1939 г. в Белене. Отначало, едва двайсетгодишна, е назначена за надзирателка в лагера на остров Персин. През 1959 г., като старши надзирател е командирована заедно с началниците си Петър Гогов и Николай Газдов в новосъздадения лагер в Ловеч, а впоследствие е преместена с женското отделение в Скравена.

Въпреки крехката си възраст и факта, че на външност била красива, синеока, руса, лагеристи, както жени, така и мъже, свидетелстват, че тя е

озлобен и садистичен професионален убиец и безмилостен мъчител

"Макар че отговаряше за жените, Юлия Ръжгева също ме е пребивала. Викаше: "Мръсник! Враг! Жив няма да излезнеш от тука!" Вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и изпитваше зверско садистично удоволствие. Убила е лично поне 40 души", разказа бившият лагерист Никола Дафинов пред "168 часа".

Ръжгева заема централно място и в спомените на основния свидетел по делото за лагерите - убитата Надя Дункин, бивша актриса в Пловдивския театър.

"През 1960 г. бях арестувана и заведена, без да знам по каква причина, в лагера в Ловеч", разказва приживе Надя Дункин. "Пътувахме заедно с една жена, която също беше изпратена. При пристигането ни в самия лагер за добре дошли ни посрещна

циганинът Шахо, с бич

в ръката. Нанесе ми страхотен побой

Аз само си закривах очите, за да не попадне ударът в тях и да не ослепея. Припаднах. След това другата жена беше бита по същия начин. След като се задоволи от нанесения побой, циганинът каза: "Тук ще стоите и тук ще чакате да се приберат другите!". Стояхме 5-6 часа.По едно време се зададе "сивата рота", така я наричахме - "ротата на смъртта" - ранени, осакатени, в бинтове, с подути лица от зъбобол, защото е липсвала медицинска помощ. Вечерта на проверката при мен се яви една милиционерка, тъй наречената Юлка. "Ти ли си артистката?", попита ме. "Да!". "Помниш ли в Пловдив как се държеше високомерно, че играеше хубави роли, а аз бях едно нищожество?". Аз се изненадах от тези въпроси и казах: "Не ви познавам!". "А, така ли, не ме познаваш?!". И започна жесток бой, пак 20 бича."

Според свидетелствата на оцелелите любим метод за убиване бил да вкара тояга през устата на жертвите, докато им изскочат червата през задника.

"Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки. Разказът е страшен.

Райна Георгиева: "Веднъж направо на кариерата докараха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи.

Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме:

"Тази да се ликвидира"

Надзирателката слезе с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започнаха да я бият."

Христина Събева: "Тя бе пребита от Юлия. Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре ."

Райна Георгиева: Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал."

Христина Събева: И го откараха с молотовката заедно с други трупове."*

Въпреки показанията на оцелелите, на делото Ръжгева отрича всички обвинения. В съда, по времето на процеса за лагерите, Юлияна Ръжгева спокойно заявява: "Не съм убивала никого. Как ще убивам и ще спя спокойно! Когато лагеристките не изпълняваха нормите, биех ги с пръчка, но не голяма. Горанов ми нареждаше да ги бия. Казваше, че така е разпоредил Гогов и че това са указанията на Мирчо Спасов."

Освен това през цялото време, докато трае следствието, бившата надзирателка разиграва сценки, като се прави на психически болна и не отговаря адекватно на въпросите на обвинението. По спомени на свидетели на процеса е

водена и за освидетелстване в болницата на Четвърти километър

С психическата нестабилност се обяснява и фактът, че след като е твърдяла, че е невинна, е извикала: "Пак ще извадя сопата, ако Партията ми нареди!"

До момента имаше и различни слухове за кончината на известната мъчителка. Според някои Ръжгева е умряла от естествена смърт. Други твърдяха, че се е самоубила по време на снимките на документалния филм "Проблемът с комарите и други истории". В част от от сцените на филма са и последните заснети кадри с надзирателката. С цел изясняване на истината по този въпрос потърсихме единствената дъщеря - Пенка, която странно защо, в Белене е по-известна като Нушка. Явно "синдромът" с двойните имена е засегнал и нея, тъй като според справка в имотния регистър в ново време майка също не се води Ръжгева, а Юлияна Павлова Андреева. Докато беше жив в демократично време нейният колега

Николай Газдов също фигурираше като Николай Станев.Дъщерята Пенка започва кариерата си като възпитател в общежитията на Техникума по ядрена енергетика "Мария Кюри", а в момента работи като преподавател по "История и цивилизация" в СОУ "Димчо Дебелянов" в Белене. Екип на "168 часа" я намери пред учителската стая.

"Не искам да се връщам към този тежък период, много се изтормозихме. Нищо няма да ви кажа, освен че много хора направиха кариера на неин гръб и за нейна сметка. Не искам да визирам конкретни имена, но някои се издигнаха благодарение на нея", казва дъщерята Пенка Цолова, видимо разстроена от появата на журналисти.

"Невинна беше и до последно се считаше за такава. Адвокат Рени Цанова, когато я питах, също ми казваше: "Бъди спокойна, ако майка ти беше виновна, никога нямаше да поема защитата ", категорична е Цолова. Въпреки че преподава история, тя не желае да коментира нищо нито за лагерите, нито за смъртта на майка си.

"Майка ми почина. Няма да ви кажа нищо повече и не искам никой да бърка в раната ми. Нося болката от това време в сърцето си", отговаря тя, визирайки процеса за лагерите.

"Не вярвайте на разказите на лагеристи, защото навремето там е имало всякакви хора... Знаете ли какви ги е имало?!", опитва се да изглежда убедителна Цолова.

"Вярно е, че се познаваме със сина на Николай Газдов. И Борис пострада много, влачихме се двамата по съда", допълни още тя.

Съвсем различно е мнението дори на близки и познати на семейството на надзирателката в Белене.

"Познавам се от години с Пенка Цолова, а чрез нея и с майка . Нормално е като дъщеря да я защитава. Самата Юлия, докато съм бил в тях и в редките случаи, когато е ставало на въпрос за времето, когато е била надзирател, ми е казвала: "Нали не вярваш на всичките тези гадости, които се говорят за работата ми в лагерите?!". Но когато идваха на възпоминание в Белене, много от бившите лагеристки са ми разказвали за извращенията, които е правила, побоищата и как е вкарвала дървета в половите им органи, и затова не вярвам в невинността ", разказва Карло Шанколов - Конци от Белене, който е бил чест гост в дома на Ръжгева.

"Когато Юлия се върна от сливенския затвор, вече си личеше, че не е добре. Беше много изтормозена. Предполагам, че се е измъчила много, за да запази някои от бившите си началници. Някои от тях като Николай Газдов и началника на лагера в Белене полковник Томов, бащата на журналиста Тома Томов, бяха още живи. Явно в затвора получи и Паркинсон, защото, когато си дойде, вече се забелязваха леки тикове.

През 2005 г. преметна

едно въже през вратата

на банята и се обеси",

допълни той.

"В СДС съм от основаването, а и досега съм член на ръководството на ДСБ в града. Като близък с дъщеря й, тъй като Пенка беше активист на ДСБ, съм ходил много пъти у тях, докато Ръжгева беше жива. Пенка е умна, учителка е, и знае, че майка са я манипулирали. В интерес на истината и майка никога не се е бъркала в политическите възгледи, напротив, никога не е говорила против опозицията", допълва той.

"Израсъл съм близо до входа на лагера в Белене и помня всичките надзиратели. Помня и как караха лагеристите. Влакът нарочно спираше малко преди града. Навързани в колони, и въпреки че бяха облечени мизерно, си личеше че са интелигентни хора, а не престъпници и хулигани, както казваха.

Бях малък, но си спомням и Юлка като млада. Беше толкова красива, че ако тогава имаше конкурс за "Мис България" със сигурност щеше да спечели първото място", спомня си Шанколов. Според него Ръжгева е била напълно вменяема до смъртта си."Чувал съм, че е била освидетелствана. Не съм специалист и не знам какви са били докторите, които са писали диагнозата, но не съм забелязал да има психически проблеми. Колкото пъти съм ходил у тях, винаги е била адекватна. Може би не съм уцелил момента, когато не е била в ред", усмихва се Шанколов.

На приключеното по давност дело за лагерите Ръжгева е обвинена само за две убийства. Може би като възмездие от съдбата Газдов и Ръжгева престояват без присъда в следствения арест до лятото на 1995 г. общо три години. Точно толкова, колкото е съществувал и адът край Ловеч - ужасяваща страница от историята ни, която и до днес не е затворена.
Озточник:168chasa.bg  Иван Бутовски

Съвременната организирана престъпност се свързва с началото на 90-те години, когато слабата власт и непрекъснатата смяна на правителствата по време на прехода на България към демокрация създава условия за процъфтяване на икономически и силови групировки. Узаконени са различни застрахователни дружества, чиято дейност е на границата на закона. Именно тогава се ражда понятието „мутра“ като синоним на мускулест новобогаташ, натрупал състояние с насилие.

След падането на комунизма през 1989 г., е имало повече от 150 поръчкови убийства над високопоставени мафиотски босове в България, често извършвани в центъра на София, посред бял ден. Налице е най-много 1 присъда тези случаи до момента, макар източници се различават. Това често се дължи на предполагаемата широко разпространена корупция на всички нива на съдебната система в България, включително прокуратурата.

Някои от най-изтъкнатите убийства през последните години:

Людмил Воденичаров, ликвидатор на местното ТКЗС. Взривен на 2 май 1993 г. насред с. Първенец, Пловдивско.
Георги Стайков – пловдивски бизнесмен. Взривен на 23 август 1993 г. край софийското с. Мрамор около 23 часа.
Стефан Мирославов-Крушата – На 4 септември 1993 г. на път от Ловеч за София е разстрелян от неизвестен снайперист.
На 6 декември 1993 г. в столичния ж. к. „Надежда" са разстреляни трима полицаи от сектора за борба с наркотрафика към РЗБОП към СДВР – на място е убит капитан Андрей Григоров, от раните си в болница умира капитан Дафин Тодоров, а колегата им Михаил Левянски оцелява по чудо.
Герман Винокуров – Застрелян на 11 януари 1994 г. пред дома си в столичния ж.к. „Дружба“ .
Деян Добрев – кредитен милионер. Открит мъртъв на 24 април 1994 г. в гората край сливенското с. Бероново. Със случая бяха свързани ямболските борци Тодор Боев (Картофа) и Стойко Шаламанов (Богата), които бяха разстреляни на 28 август 1994 година.
Доцент Цветан Цветанов – На 30 август 1994 г. пред дома на приятелката му (в района на столичното кино „Изток“) е убит с четири куршума в главата.
Цветан Илиев (Барото) – местен борчески тартор в Габрово. На 25 януари 1995 г. е застрелян в Габрово.
Емил Кирилов (Крокодила) – петролен бос. Убит на 1 февруари 1995 г. в кюстендилското с. Горановци.
Георги Калапатиров (Жоро Италианеца), бивш борец, председател на българския футболен отбор Локомотив Пловдив и вицепрезидент на „Клуб 777“. На 6 април 1995 г. край гребната база в Пловдив е застрелян с един куршум в сърцето.
Валентин Митов-Карбида, Илия Върбанов-Даскала и Димитър Къшев-Джондера. Убити на 22 април 1995 г. край с. Габъре, Врачанско.
Васил Илиев (Императора) – основател и президент на ВИС, бивш републикански шампион по борба и по-голям брат на Георги Илиев. Нападнат и убит от неизвестни убийци по пътя си към ресторант „Мираж“ на 25 април 1995 година в София.
Георги Николов (Жоро Мечката) – основател на „Първа частна милиция“. Убит на 10 юни 1995 г. на излизане от спортен комплекс „Атлант“ в Бургас.
Доцент Ламбо Кючуков – преподавател по теория на познанието в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и заместник-министър на образованието.
Иван Кудев – столичен борец и бивш съдружник на Иво Карамански. Убит на 17 септември 1995 г. с пет куршума в гръб.
Пламен Михайлов (Кимбата) – бивша „барета“. Убит на 24 октомври 1995 г. в столичния кв. „Дружба“.
Данчо Марков – шефът на СИК във Варна. Взривен на 21 ноември 1995 г. в асансьора на блока, в който живее.
Валентин Алексиев – Лисицата. Убит от наемни убийци в София на 12 февруари 1996 г.
Андрей Луканов – бивш български министър-председател (1990 г.). Убит на 2 октомври 1996 година в София от неизвестен убиец.
Петър Петров (Пешо Патерицата) – бивш борец и вицепрезидент в „Клуб 777“, председател на българския футболен отбор Локомотив Пловдив. Застрелян с автомат „Калашников“ на 20 март 1998 г. Оръжието е открито една година по-късно в багажника на колата на Ганчо Въчков-Ганеца, който се самоубива на 6 юни 1999 г. след гонка и престрелка с полицията в София.
Иво Карамански, известен още като „Кръстникът“ – Застрелян от пиян познат пред дома си на 20 декември 1998 година.
Абдула Патаев – лидер на варненските чеченци. Убит на 20 септември 1999 г.
Яхия Хашаев – Убит в центъра на Варна на 22 август 2000 г.
Емил Димитров (Макарона) – собственик на „Унисон“. Застрелян на 24 януари 2001 г. в столичния кв. „Лозенец“ с два куршума в главата.
Пантю Пантев, известен още като „Поли“ – контрабандист на наркотици, първоначално свързан с ВИС, по-късно със СИК. Говори се, че е откраднал половин тон кокаин от руската или колумбийската мафия. Имало е няколко опита за покушение, включително един с ракета като всички опити са за различни причини от различни съперници. Той бе застрелян на карибския остров Аруба на 9 март 2001 година.
Лазар Анев и неговият бодигард Кирил Вълков – Убити на 10 август 2001 г. във Варна.
На 9 ноември 2001 г. – След взрив на автомобил в Несебър са убити са бодигардът, съпругата и шуреят на известния несебърски бос Димитър Желязков (Митьо Очите).
Димитър Димитров – Маймуняка – член на ВИС и дясна ръка на покойния Васил Илиев. На 29 януари 2002 г. е тежко ранен след бомбен атентат и умира три дни след това.
Красимир Станков – бизнесмен. Убит 2 май 2002 г. в жк „Лозенец“.
Румен Николов (Руснака) – търговец и един от свидетелите по делото срещу бившия земеделски министър Венцислав Върбанов за източването на фонд „Земеделие“. Убит на 8 август 2002 г. във Велико Търново.
Бидзина Арушидзе – грузински гражданин. Убит на 1 септември 2002 г. във Варна.
Орце Коруновски – македонски гражданин. Убит на 22 септември 2002 г. във Варна.
Христомира Атанасова – собственичка на медико-стоматологичен център „Виталис“. Взривена на 9 октомври 2002 г. със самоделно взривно устройство.
Валентин Подмолов (Вальо Подмола) – известен като човек на шефа на несебърско-поморийската наркомафия Димитър Желязков (Митьо Очите). Убит на 4 ноември 2002 г. в Хасково.
Димитър Стаматов (Мастара). Убит на 21 ноември 2002 г. от неизвестен в Бургас.
На 26.11.2002 г. са показно разстреляни в столичния квартал „Лозенец“ Фейсал Мохамед Закка и Матар Фарай Ал Дулех – араби с българско гражданство.
Каро Акопович – варненски бизнесмен. Убит на 18 декември 2002 г.
Николай Колев – бивш прокурор. Убит на 28 декември 2002 г. в София.
Владимир Димов – заместник-шефът на охраната на СИБанк и бивш психолог на „баретите“. Убит на 29 декември 2002 г.
Илия Павлов – основател на Мултигруп и най-богатият бизнесмен в България. Няма официална доказателства за престъпна дейност, но той е смятан за един от босовете на мафията. Бивши служители твърдят, че той е участвал в проституция. Той бе застрелян пред офиса си в София на 3 юли 2003 г. (неуспешен опит за покушение е бил извършен през 1997 г.).
Филип Найденов, известен още като „Фатик“ – син на Исмет Тюркмен Шабан – високопоставен агент на ДС от сирийски произход, съдружник на братята Илиеви и смятан за основен бос на каналите за разпространение на наркотици и оръжия. Застрелян на 19 август 2003 г.
Румен Маринов (Нарциса) – един от основателите на ВИС, съдружник на Васил Илиев, кум и бизнеспартньор на Георги Илиев. Застрелян пред съседен блок в столичния квартал „Хладилника“ на 27 ноември 2003 г. Предполагаемите физически убийци – регистрирани за автокражби, са убити няколко месеца след убийството, а за поръчител на убийството е подозиран наркобосът Методи Методиев (Мето Илиенски), който безследно изчезва два дни след погребението на Маринов и е обявен за мъртъв през 2008 г.
Константин "Самоковеца" Димитров – контрабандист на наркотици и милиардер, свързан с ВИС. Застрелян в Амстердам на 7 декември 2003 година.
Димитър Христов, известен още като Митко Дребосъчето – застрелян на 4 юни 2004 г. в кафене заедно с бодигардовете му Калоян Савов и Живко Митев от двама наемни убийци, маскирани като православни свещеници.
Милчо Бонев, известен още като „Бай Миле“ – Един от основателите на СИК и тясно свързан с Младен Михалев, известен още като Маджо. Той се смята, че е важно звено в трафикът на наркотици и дистрибуторската мрежа на Балканите, и е бил разследван от български и сръбски специални служби. Застрелян е посред бял ден в ресторант в София на 20 юли 2004, заедно с петима от бодигардовете му.
Георги Илиев (Главния) – Брат на Васил Илиев и ръководител на ВИС-2, председател на българския футболен отбор Локомотив Пловдив. Застрелян пред клуба си в Слънчев бряг, България на 25 август 2005 година.
Емил Кюлев – бивш елитен плувец и банкер, свързан със СИК. Застрелян по време на шофиране надолу към Булевард България в София на 26 октомври 2005 г.
Антон Милтенов, известен още като „Клюна“ – контрабандист на наркотици, дясната ръка на Константин „Самоковеца“ Димитров. Застрелян в популярно кафене в центъра на София на 30 октомври 2005 г. (заедно с колегите му Иван Тодоров и Николай Добрев).
Иван Тодоров, известен още като „Доктора“ – контрабандист на наркотици. Застрелян на 22 февруари 2006 г.
Десимир Иванов – бивш бодигард на Георги Илиев. Убит пред блока си в жк „Младост“ на 17 ноември 2007 г.
Георги Стоев – бивш борец, свързан с ВИС и СИК. Беше написал девет книги за босове на мафията в България, много от които той претендира да е познавал лично. Застрелян в София на 7 април 2008 г.
Златко Баретата – Български мафиот. На стълбите на Софийския съд в центъра на София на 29-януари 2013 г. е прострелян няколко пъти от неизвестен извършител, но оцелява.
Димитър Стоянов (Митко Лудия) – шеф на пловдивския клон на ВИС. Застрелян януари 2015 г. пред жилището си и умира от раните си в линейка на път за болницата. Свидетел на нападението става съпругата на Стоянов – манекенката Роси Черногорова.
Използвани са материали от Уикипедия

Най-четени👇

Популярни публикации👇