Мутри и господари – във веригата на порока..(Статия)

Илиян Василев: Пиша тези редове, защото за двадесет и пет години не престанахме да се залъгваме, да не задаваме истински въпроси и да не търсим истински отговори за престъпността. Днес сме се вперили във вестите от реанимацията на една болница и кълнем медицинските власти, че пращат специалисти, за да спасят нечий човешки живот. Това, че не го правят за всеки, не отменя важността хората в бели престилки да се борят за живота на този пациент. Медицината, както и правосъдието трябва да бъдат слепи. Включително за нашите страсти. Никой не обелва дума за загиналото преди това момче – просто статистика. Също има родители, също има близки и в никакъв случай зад неговата гибел не стои личната му грешка. А по-скоро е изтеглил късата клечка и е имал лош късмет да обслужва „господарите“, които стоят на върха на системата. Днес обикновеният българин мрази „мутрите“ по подразбиране, но забрави за това как се родиха, как злоупотребиха с тях и как накрая ги „убиват“ или „самоубиват“. А „господарите“ остават и на тях никой не търси отговорност. И ние мълчим. Първите „мутри“ бяха обикновени момчета спортисти, ангажирани по различните линии на спортната слава на социалистическа България и за една нощ станали непотребни, защото вече нямаше огромни спортни бюджета. И тогава архитектите на прехода решиха да ги употребят по няколко направления – най-интелигентните станаха олигарси, но не защото са изключително способни, а защото разчитаха да управляват дадените им „техни“ пари без да задават излишни въпроси и най-важното, на свой риск, но в полза на господарите зад кадър. Други спортисти от по-нисш ранг се заеха със силовия бизнес със страха на хората, трети изпаднаха от милост и станаха „момчета за всичко“ – охранители, обслужващ персонал, бодигардове. Помпаха мускули и плащаха с живота си за да опазят поредния „господар“. От време на време се правеха операции по разистване, в които загинаха стотици млади момчета. Вече дори ни си спомняме за това, но тези младежи бяха наети и загубиха живота си, за да обслужват избрания модел на прехода. Те са жертва на прехода и на модела, а не дежурен обект на омраза, отклоняващ вниманието от чужди грехове. В момента, в който станаха ненужни ги похарчиха. Чух, или по-скоро видях в медиите, злобата на хора, които желаеха смъртта на човек, когото не познават, без изобщо да си дават сметка къде са истинските виновници. Този човек, вероятно е продавал дрога, може би е убивал, защото такава е ролята, която му е била отредена. Загубил е вероятно най-скъпите си преди близо 15 години и днес отново е „на път“ към тях. Той ще си отиде, но бизнесът с наркотиците, който господарите покровителстват и от който печелят ще си остане. Във веригата на порока за която говорим, Митьо Очите е само посредник, изпълнител, калфа. Битката не е за паркоместа, а за място под слънцето на престъпността и конкуренция в схемите, които обслужват господарите. Недосегаемите имат полза да купуваме тяхната версия за „мутрите“. Престъпността съществува само защото така искат „господарите“, много от които са висши политици, магистрати и бизнесмени. Политиците побързаха да се разграничат от „мутрата“ в интензивното чрез дежурното „няма политически чадър“. Истината е, че тези „мутри“ нямат нито чадър, нито гаранции, че утре ще бъдат живи. Те не са върха на престъпната пирамида, а част от хранителната верига. Но там никой не иска да бръкне. Достатъчно е да мразим човек, който не познаваме, и желаем да му изключат животоподдържащите системи. Съвсем по християнски. Колко млади момчета си загубиха живота, за да ги има господарите. Колко майки, съпруги, деца останаха без синове, съпрузи и бащи? И това стана възможно и благодарение на нашето съгласие да съучастваме в тази манипулация и жестока игра.
Текстът е публикуван в блога на Илиян Василев. Източник: clubz.bg

Научете повече

Случаят с невръстните бургаски изнасилвачи през 80-те

ПОДСЪДИМАТА СКАМЕЙКА е тясна за шестнадесетте непълнолетни момчета. А формулировката на обвинението: „В Бургас зa половин година има тридесет и пет случая на изнасилване и блудство с непълнолетни и малолетни момичета…” не изразява напълно съдържанието на извършеното.
Февруари 1983 г. Началото на дълъг и мъчителен съдебен процес. Всъщност тази история, сякаш измислена от болната фантазия на някой съчинител на булевардни романи, има няколко начала: на престъплението, на съдебния процес и още едно начало — благодарение на което бе сложен краят. Нужен, безрадостен и поучителен:
Едно момиче споделя с майка си:
Петнадесетгодишната Ани  се връща от урок по английски. Свикнала е да се прибира навреме — затова съучениците й я смятат за „загубена“. На спирката среща четири момчета от квартала: Пирата, Кафуна, Калпавия и Усмивката. Ани бърза да ги отмине — чувала е доста истории за тях. Пирата я хваща за ръката — До кога ще се прави на горда? Този път няма да се измъкне! Ще дойде с тях у Кафуна! Да послушат музика… Пръстите му и причиняват болка. Момичето се съгласява, но след няколко крачки внезапно се отскубва. Тръшва секретната брава на входа под носа на преследвачите си. Спрели пред вратата, момчетата приемат бягството на Ани като шега. Те са сигурни в себе си. И тя скоро ще падне в „чувала“. Никое момиче не ги е разигравало дълго. Отново на автобуса и към дискотеката на централния плаж — тяхното топло гнездо. Постоянното им убежище. И тази вечер там ги чака тайфата. Четиримата са неразделното ядро на тази компания, пуснала дълбоки корени в дискотеките на Бургас.Пирата е известен навсякъде в града. След осми клас се опитвал да поработи тук-там, но разбрал, че от него „бачкатор“ няма да излезе. Усмивката вечно „търси“ работа. Всъщност това е само за пред баща му и органите на МВР. Вече има съдебно минало: преди две години разбил уличен павилион заради няколко кашона „боро“. Получил условна присъда. Седемнадесетгодишни са.
Кафуна и Калпавия са с една година по-малки. От време на време ходят на училище, от време на време се прибират в къщи. Колкото да „изръсят“ някой лев. Ежедневието на останалите момчета от тайфата е подобно — какво друго би ги свързвало така? Животът е песен. Приятно, леко се живее, когато имаш време, пари, цигари, водка … И никой не ти търси сметка къде ходиш и какво правиш… Светът е пълен с приключения: особени, сладко-горчиви, истински „мъжки“ приключения …! Хубаво е да си на седемнадесет родини! Наистина, още нямаш кой знае какво, но всичко е под носа ти … Ако си си наумил — и момичетата! Най-вълнуващото нещо … Поклащат се между масите в дискотеката, захапали дълги цигари … Нахакани. Безгрижни. Свободни … Момичета, за които ученическият час не означава нищо.
Тази вечер „чувалът“ остава празен. Но … както пее Васко Кеца:     .
«И утре е ден!»
Рапорт
на капитан Тончо Пръвчев, оперативен работник към РУ на МВР — Бургас
Другарю Началник,
донасям Ви, че на 18 януари 1982 година получих сигнал от гражданката Иванова, че младежи от комплекс „Изгрев“ са заплашвали дъщеря й с изнасилване. Същата споделила с майка си, че тези младежи вече били изнасилили много момичета от квартала. Моля за разрешение да започна разследване по сигнала.
Сигналът на майката, чиято дъщеря не попада в „чувала“, слага началото на разследването. Оперативните работници на МВР дълго се ровят в този „чувал“, за да извадят от него случаи и факти, довели шестнадесетимата в съдебната зала.
Започнало така: Мила, ученичка в четвърти клас, и Къдрицата, тринадесетгодишен, често играели заедно. Семействата им били близки. Един ден през деня, на пода в детската стая… започнала тяхната „любов“. След две години Къдрицата се похвалил пред тайфата. Отдавна бил мъж. Кафуна и Пирата решили също да станат „мъже“.
3 юни 1981 г., 10 часът, домът на Пирата
През голямото междучасие Кафуна извикал Мила да послушат музика у Пирата… Боят сломил съпротивата й … И двамата станали „мъже“,
15 юни 1981 г., 18 часът, домът на Усмивката
Тук са още Пирата, Къртика, Калпавия и Кокала. Поканили са и Петя, която пък знае, че на сбирката ще бъде и приятелката й. Разбрала лъжата, но да си тръгне било късно. Усмивката я блъска в детската стая. Кокала я бие с колан по главата. Къртиката и Усмивката — с юмруци. Засилват магнетофона докрай. Калпавия става първият мъж в живота й. Другите я държат — чакат реда си… После отново.
4 юли 1981- г., 14 часът, жп прелезът при хотел „Парк“
Жертва е ученичката Мария, която се връща от плажа. А нападателите — Кафуна, Къртика, Маймуната, Парцала. Станало в храстите.
10 август 1981 г., 10 часът, домът на Усмивката
Пирата повикал на „разговор“ тринадесетгодишната си приятелка Василка. С Кафуна, Кокала, Лудия и Качулката я „разиграли на трампа“.
20 септември 1981 г., сутринта, домът на Пирата
През голямото междучасие Хафуна помолил Надя да извика Пирата от тях.
Когато Надя позвънила и вратата се отворила, ръцете на Пирата и Лудия я придърпали вътре. По стълбите, идвал и Кокала …
13 октомври 1981 г., 20 часът, Централен плаж
Не защото е тринадесети, не защото момичето било облечено в анцуг за игра … извършеното не може дори да се разкаже: Валя е само на единадесет години. В градината я срещат Бозата, Усмивката, Кафуна, Масура и Качулката… В съблекалнята я завличат лесно — тя е малка и лека, те са много… „Докато Кафуна беше върху мен, аз му обещах, че брат ми ще му даде футбол, ако ме пуснат.. .“Само че тези „мъже“ вече не играят футбол.
31 декември 1981 г., след полунощ, домът на Сава
Както стана модерно напоследък, младежите празнували сами. Пийнали порядъчно, решават да се позабавляват. Те карат домакина (момче, което не знае за техните „подвизи“) да се обади иа няколко момичета и да ги покани на гости. Идват Соня, Людмила, Бистра, Таня. Ключът се превърта зад тях и да ги „поздравят“ с Новата година излизат: Бързия, Кафуна, Пирата, Къртика, Кокала, Калпавия, Лудия, Усмивката, Маймуната, Масура, Качулката, Парцала и Комбината… Две от момичетата просват в спалнята, едно — в кухнята, а най-малката — в детската стая. Оргията трае до сутринта. На „трампа“…
Първа любов
Повечето от „героите“ са били първата любов на тези момичета. Само че те са имали други разбирания за любовта…
Усмивката „ходел“ с Мариана. Тя го обичала и не смятала, че има нещо лошо в това да се люби с него. Мечтаела един ден да се оженят. (И наистина по време на съдебния процес те се оженват. След като тя ражда обаче…) Един ден Усмивката й казал, че трябва да мине „на трампа“. Съпротивлявала се. Молела се. Плакала. Съгласила се, защото … любимият й я заплашил, че ще я „пусне“ на половината Бургас.
Христина обичала Кафуна, но когато той поискал да „спи“ с нея, не се съгласила. Тогава той я завел в тайфата. Дори златният синджир, който му закачила на врата, не го разколебал. Направил го, защото Христина била горда. Това го дразнело.
И Марина обичала момчето си. Нищо, че прякорът му е Лудия. Само че… той станал първият мъж в живота й. Той само й запушил устата — да не вика. И я държал — да не бяга …
Освен, че вярвали в първата любов, момичетата били доверчиви. Прекалено доверчиви…
Вредни химикали и лоши идеи
След прочетеното обвинение тишината в залата става още по-плътна. Мълчат обвиняемите, навели остригани глави. Мълчат стъписаните им родители. И в това мълчание напират закъснелите въпроси. Към кого? Естествено най-напред към самите извършители.
Въпрос: — Защо?
Отговор: — …
Шестнадесетте момчета навеждат още по-ниско глави. Търсят оправдание в наивната си младост. От малкото, което знаели за любовта, те направили два извода: нормално е момичето да се съпротивлява, а мъжът да използува сила. Не си давали сметка какво точно правят. Не мислели, че ще ги съдят …
Спомням си една саркастична сентенция на писателя Курт Вонигът: „Вредните химикали и лошите идеи са причина за всички злини на планетата.“
Наистина в човешкото тяло врат и циркулират доста вредни „химикали“, които човек трябва непрекъснато да неутрализира със силата на морала и съвестта си. В нашия случай ще бъде по-правилно, ако потърсим част от причините в едни други „химикали“, които се приемат отвън. Всеки път, преди да посегнат на някоя жертва, тези момчета са подсилвали „куража“ и „мъжествеността“ си с порядъчно количество алкохол. В дискотеките никой не те пита колко си голям, а какво ще пиеш!
А лошите идеи? Всъщност тук за лоши идеи дори не може да се говори. Подсъдимите произхождат от привидно нормални, работнически семейства. Само че… идеи просто няма. Има първобитност, нагон.Естествено сентенцията на Вонигът няма да ни разкрие причините за това престъпление. Но в залата са родителите на подсъдимите момчета.
Въпрос: — Защо?
Отговор: …
Момчетата навеждаха глави, бащите вдигаха рамене. През ум не им е минавало подобно нещо… Защо ли се е получило така … Децата им сякаш не са по-различни от другите. Уж ги контролират. Може би много се влияят!?… Гледали са да ги нахранят и облекат. Да купят коли, апартаменти — нали всичко е за тях! Но какво правят всъщност децата им, как и заради какво живеят — това е оставало тайна. Огромни бели полета …
А много грижи не означават добро възпитание! Й сега чрез своите непълнолетни момчета тези родители сядат на подсъдимата скамейка. Заради потребителското отношение към света и безочливото консуматорство, което са възпитали у синовете си. Мъчат се да дадат обяснения, които … нищо не обясняват. .
Иска ни се да зададем въпрос на родителите на пострадалите момичета, но тях ги няма в залата. Родителите им не могат да ни отговорят не са ли видели кръвта, синините, разкъсаните дрехи? Не са ли поглеждали часовника, когато дъщерите им са се прибирали късно вечер? И откъде се е взело у тези момичета примирението? Защо са преглътнали насилието…?
Тогава да попитаме самите потърпевши.
Въпрос: — Защо?
Отговор: — …
Страх! От заплахите? От побой? От ново насилие? От срама? От родителите…?
Процесът приключи. Присъдите влязоха в сила — от три до пет години лишаване от свобода. Едно дете ще играе за пръв път с баща си след години. Случаят отшумява. Дискотеките са претъпкани с петнадесетгодишни. Публична тайна е какво обществено зло станаха за свободната младеж тези „свободни университети“ — дискотеките. Обществото издига в свой висш принцип нравственото възпитание на младите си поколения, но за тези заведения на този етап водещият принцип остава търговският.
Съдебният процес, за който разказахме, е една тревожна камбана. Не бива да ни успокоява неговата драстична изключителност. Защото дори когато спрем удивени от екстравагантните облекла на момчетата и момичетата по улиците, когато чуем дръзките им разговори или видим разбит павилион за цигари, платоничният въпрос „Кой е виновен?“ ще бъде вече закъснял. Ние нямаме право да закъсняваме спрямо тях. Обществото ни разполага с всички институции и средства за противодействие на злото — просто трябва да ги използува.
Препечатано от сп. „Общество и право“, 1984 г.
Оригинално заглавие: Съдебен очерк – Насилие
Автор: Петър Спасов socbg.com

Научете повече

Любими места на групировките от 90-те и знаковите инциденти там

Знаковите престъпни групировки от 90-те диктуваха модата в заведенията. Много от луксозните за времето бяха именно собственост на сочените за топ мафиоти на България. Там ставаха сбирки от високо ниво, приятелски срещи, но и нападения, които костваха животи. Ресторант „Мираж” 

Любимо място на на застрахователната империя ВИС, основатели на която са братята Васил и Георги Илиеви.

Заведението е специално построено и обзаведено за двамата роднини и техните приближени. Там често се отбивали хора от политическия и бизнес елит на страната, футболисти и видни общественици. На път за Мираж, Васил намира смъртта си. “. 3 куршума пронизват смъртоносно Васил Илиев, докато той пътува с чисто новия си Мерцедес за рождения ден на майка си в известното заведение. Днес ресторантът е превърнат в механа с обедно меню.

Собственост на Жоро Илиев до смъртта му. Там той прекарвал летата си, заеднос най-близките и приятели. На 25 август 2005, пред същото заведението, около 22:30, снайперист  прострелва считания за видна фигура в организираната престъпност в България, Георги Илиев, пред  десетки свидетели, на излизане от дискотеката.Вече бившето казино

"Севастопол" беше честа арена на гангстерската война, но и на приятелкси срещи между мафиотите и техни приближени. Казино „Севастопол” влиза в полицейските сводки за пръв път през 1994 година, когато пред него избухва престрелка. На тази дата е прострелян Младен Михалев – Маджо. Той обаче оцелява. Някогашната гордост на обявения за кръстник на българската мафия Иво Карамански е превърната в супермаркет. Казино „Севастопол” на столичния булевард „Раковски”, където убитият на 20 декември 1998 година мафиот обичал да осъмва в голяма компания, е взето от голяма верига за хранителни стоки. 

„Биад „ Столичната дискотека по онези години е най-предпочитаното място за забавление на мутрите. 

Пазени от своите охрани те изхвърляли напрежението, често и със силови действия. Един от запомнящите се случай е ноща, клогато бизнесменът Бинев е нападнат от боса на ВИС Георги Илиев. Той си позволява да го ошамари сам в чалга заведението  пред десетките му охранители. Ресторант „Камен дел” на бул. Витоша Още едно любимо място на Кръстника. Там той се е срещал на една маса със съдии, прокурори и бизнесмени. Днес ресторантът се е превърнал в тиха и спокойна пицария. Комплекс

„Дескрим” Това била щабквартирата на „каратистите” в началото на 90-те години. Мястото е популярно с това, че там става първата борческа свада, която слага началото на поредица инциденти. 

На 16 ноември 1993 година близо 60 души от редиците на “борците” атакуват “Дескрим” и пребиват лидера им Слави Бинев, който по това време е учредил асоциация „Защита”. 

В сдружението участват прокурори и общественици, като идеята им е да се противопоставят на охранителните фирми за рекет на борците. 

Днес комплексът е сринат и се обитава от бездомни кучета. х-л ''Амбасадор" в столицата На 4-ти юни 2004 г. Двама стрелци преоблечени като свеюеници застрелват трима души пред хотела. Загиналите са Димитър Христов, известен като Митьо Малкия, Живко Иванов и Калоян Савов. Друг случай пък сложи края на хотелския комплекс, взрив срина Амбасадор. СИК си отмъсти на московската мафия за стари загуби с бомба в хотела.

Убийството на Васил Илиев по часове..

Убийството на крушата >>>

Неразкритото и до днес жестоко двойно убийство през 1980 г

Мистерия около смъртта на Людмила Живкова

Източник:crimes.bg

Научете повече

Първия убит гангстер-Стефан Мирославов (Крушата), килърът на ВИС- 2

Преди  години Стефан Мирославов – Крушата отвори нова страница в родната история, влизайки в нея като първата мутра, жертва на показен разстрел, напомня вестник „Уикенд“. По ирония на съдбата противоречивият ловешки герой стана по-известен след смъртта си. 

Преди това бил сочен за бандит от средно ниво, който държал в страх целия Ловешки регион. Въпреки това разстрелът му се превръща в първото показно борческо убийство.С ликвидирането на Крушата мнозина от родния ъндърграунд предусещат, че идва и техният край, а атентатът срещу ловешкия гангстер е увековечен доста колоритно в романа на Христо Калчев „Нерон Вълка“.
„Бащата“ на вулгарните романи събира и подрежда в система всички версии, които плъзват из пресата след разстрела на Крушата и се повтарят многократно при последвалите покушения срещу Васил Илиев, Кимбата, Богата и Картофа, тримата полицаи от „Люлин 1?, сарафите от „Форекс“ и Андрей Луканов. Майсторът на перото бил убеден, че „черен списък“ на нарочените за разстрел и "ескадрони на смъртта“ съществуват. 20 години след разстрела на Крушата делото за екзекуцията му е на път да бъде разсекретено от архивите на МВР. През май 1994 г. дело № 2441/93 за убийството на ловешкия гангстер е отново възобновено и за пореден път спряно, а днес събира прах в архивите на следствието.

На 4 септември 1993 г.три куршума покосяват от засада край Ловеч бившия европейски първенец за младежи и многократен републикански шампион по класическа борба Стефан Мирославов. Полицаите откриват на мястото, където е лежал убиецът му, три гилзи от 7,62-милиметрово оръжие.

Първоначалната версия била, че те са от автомат „Калашников“. По-късно експертизата доказала, че гилзите са от полуавтоматична карабина „Самозарядний Симонова“, която също стреля със 7,62-ми-лиметрови патрони. Карабината се използвала от снайперисти в армията.

Следите от гуми на джип, гилзи и хартийки от бонбони били всичко, което намерили полицаите на височинката, откъдето е стрелял професионалният килър. Отлично избраното място, откъдето убиецът е следял профучаващия мерцедес, и точната стрелба довели разследващите до тезата, че става въпрос за брилянтен професионалист. Оставените улики обаче дали повод за съмнения в това. Следственият експеримент доказал, че точността на изстрелите се дължала до голяма степен на случайност.

Днес от близките иа покойния гангстер са живи –  майка му Мария, 48-годишният му брат Иван с прякор Цайса, който е шеф на „Литекс-джус“ ЕООД – едно от многото, свързани с „Литекс комерс“ дружества. Крушата не доживява раждането на внука си Иван, син на племенницата му Ангелина. Майката на Крушата – Мария, надживява трима много близки мъже – съпруг, син и внук. Живее в Ловеч, в къщата на по-големия си син Иван. Веднъж месечно възрастната жена ходи на гробището в село Кирчево, за да запали свещ на гробовете им. Единственият спомен на вдовицата от Крушата е шарена кърпа на цветя, подарък за рожден ден.

„Понякога си слагам кърпата и ми е добре с нея. И двамата ми сина се родиха в Кирчево. Иван през 62-ра година, а Стефан през 65-та. На село отраснаха. Иван го взеха в спортното училище в Ловеч, после висше в София. След него и Стефан изкара до пети клас, после се премести в централното спортно училище в София. Подир тях и ние дойдохме в града. В селото бях готвачка в ресторанта, в сладкарницата също съм била, като домакинка съм се хващала.

Ние с мъжа ми сме с основно образование. В Ловеч почнахме в месокомбината. Аз като опаковчик на кантар, а мъжът ми беше общ работник при хладилниците. Не сме учени, но пък успяхме да си отгледаме децата, да ги възпитаме, да ги оженим.

На тепиха Крушата събарял всички и треньорът му рекъл: „Ей, Стефане, тръшкаш ги като круши, разказва родителката. Не знам в какво се е забъркал. Майките винаги научават всичко последни. Когато вече е късно…“, философства майката на Крушата – Мария, която още не може да повярва, че синът и е бил бандит. За нея е добро, честно и справедливо момче.  Стефан напуска родното село, когато е едва 4-ти клас. Записва се да учи в Спортното училище в Ловеч, в специалност „Борба“.

После го приемат в столичния спортен интернат „Олимпийски надежди“, именно там се сприятелил с бъдещите силови босове, които по-късно формирали прословутата „Бригада на борците“, а той станал неизменна част от тях.

Първоначално по-големият му брат Иван също се занимава със спорт. Двамата обаче са доста различни. Крушата кривва по лошия път, докато брат му завършва финанси и става счетоводител. Любимата му песен е „Бедни и богати“ – хитът на Тони Дачева, който бил специален и за братята Георги и Васил Илиеви.

Най-голямото преимущество на Крушата е физическата му сила. Той винаги иска победа на всяка цена. През 1988 г. лейтенант Стефан Мирославов, който се състезавал от ЦСКА, бил осъден за побой на 2 години затвор от Военния съд. Осем месеца от тях той излежал в Казичене, но бил помилван от тогавашния президент Петър Младенов. След затвора Крушата направил опит да се върне в борбата, но на финала на републиканското първенство загубил от някогашния борец и настоящ бизнесмен Ангел Бончев.

Брат му Иван обаче има свое виждане за убийството: „Стефан беше навлязъл в дълбоки води. Месец преди покушението се върна от Гърция много угрижен. Ядосваше се, че е навлязъл в лош бизнес, от който отърване няма. А искаше да почне на чисто. Дори курбан за здраве прави две седмици преди разстрела. На 90 процента аз знам кой е поръчал смъртта на брат ми, но нямам преки доказателства, за да издържат в съда“, категоричен е братът на Крушата.

През тези 19 години той не спира да се надява, че убийството ще бъде разплетено при някое от следващите нашумели покушения. По ирония на съдбата единственото дете на Крушата умира като него. Когато известният борец е убит, синът му Мирослав е едва 8-годишен. Хлапето, което е копие на баща си, трудно понася вестта за смъртта му. По това време родителите му вече са разведени и той живее с майка си Ани в София. Също като Крушата Мирослав започва да тренира борба в школата на „Славия“ при Стоян Петков. Всички наричат момчето, което е одрало кожата на баща си, Малката Круша. Наследило е и неговия характер. Майка му сключва втори брак и нейните родители го осиновяват. Дядо му Рафет е тираджия и с баба му Алие живеят в САЩ.

Четири години след показния разстрел на баща си Мирослав заживява при тях в Онтарио. Малката Круша се записва в колеж, обича моторите, тренира баскетбол и мечтае някой ден да направи спортна кариера като борец. На 14 февруари 2003 г. в Деня на влюбените, чернокожият му приятел Кийт Дозиер го взема с колата си от дома му. Двамата тръгват на обиколка по магазините, за да купят подаръци на приятелките си. Докато пътуват, момчетата са застигнати от друг автомобил, от който откриват стрелба по тях. Малката Круша е улучен в шията и издъхва на място точно като баща си, който му е кумир.
Неразкритото и до днес жестоко двойно убийство през 1980 г
Януари 1984 г. България е потресена от дързостта на двама млади мъже.
Мистерия около смъртта на Людмила Живкова
razkritia.com

Научете повече

25 април, 1995 г.-покушението на Васил Илиев по часове..

Ретроспективен репортаж от фаталния ден за основателя на ВИС Васил Илиев
25 април, 1995 г.
Около 8 ч. сутринта
Васил Илиев излиза от гарсониерката си в „Дружба” и целува за довиждане приятелката си Кристина, която е болна от грип. „Как си мишленце, да ти донеса ли сокче” – са последните думи на императора към инфантата.
Последната делова среща на Васил Илиев е с Александър Маринов, шеф на градската организация на БСП. Пият уиски в панорамата на парк-хотел „Москва” близо час и разговарят.
20,15 ч.
Васил Илиев сяда в белия си мерцедес, купен предишния ден от Фатик, и потегля за ресторант „Мираж”. Пътува за среща със Слави Трифонов. В друга кола го следват двама охранители.20,50 ч.
Броячът на смъртта отмерва последните му секунди. Васил Илиев наближава „Мираж”. Белият му мерцедес преминава край незавършен строеж близо до заведението. Двамата убийци изскачат. Единият се прицелва във висаджията. Натиска спусъка на хърватски пистолет „Заги”. Изригва заря от куршуми. Дясното стъкло на мерцедеса става на сол. Стрелецът уцелва мишената си безпогрешно и Илиев издъхва за секунди. В последния си миг шофьорът е натиснал газта и колата продължава механично, докато се блъсне в тенекиена ограда. Гардовете също механично следват колата още 20-30 метра. Те изскачат и виждат, че Васил Илиев е бездиханен и тичат към „Мираж”, за да предадат лошата вест.
11,30 ч.
Към лобното място на Васил Илиев прииждат здравеняци със скъпи коли. Плачат като осиротели. В пристъп на истерия лошите момчета блъскат и ритат фотографи. Пристига вътрешният министър Любомир Начев. В типичния си екстравагантен стил той обявява, че полицията е щяла да арестува Васил Илиев, но убийците я изпреварили.
Първия убит гангстер-Стефан Мирославов (Крушата), килърът на ВИС- 2
www.razkritia.com

Научете повече

Един любовен триъгълник завършил с убийство

Симеон Павлов

Това е една разградска история, започнала през 1984 г. Тогава Симеон Павлов среща Милена Савова и от пръв поглед се влюбва в нея. Не се спира пред нищо, за да спечели сърцето й, въпреки че е омъжена с две деца и е с 5 г. по-възрастна от него. През 2-3 дена я причаква с огромен букет цветя, кани я на ресторант, купува й бижута.

Постепенно Милена започва да го харесва и след 2 г. се решава на развод. Двамата със Симеон създават ново семейство, раждат им се две деца, а Милена е довела и своите от първия брак. Всички живеят в къщата на бащата на Симеон – Петър, който е млад пенсионер, бивш военен, вдовец.Синът му работи като шофьор в СО МАТ и често отсъства от къщи. Тогава Петър и Милена са сами с децата. Още по-сами остават, когато децата си легнат, а те седят пред телевизора и си правят компания за изпиването на бутилка вино.

Една вечер Милена се изпуска и казва на свекъра си, че Симеон е охладнял към нея, дори когато се връща от пътувания,не я уважава като жена, затова се чувства нещастна.

„Аз ще ти помогна”, казва й Петър и същата вечер влиза в спалнята, където правят любов. После това се случва многократно, когато Симеон е на пътувания. Най-голямото от децата – Яким от първия брак, който вече е на 17 г., разбира за връзката и казва на втория си баща. Симеон не може да повярва, но решава да провери. Казва, че отива в командировка, но късно вечерта се връща. Тогава разбира, че баща му е в тяхната спалня с жена му. Не нахлува в нея, а отива да преспи при приятел.

След края на учебната година и четирите деца са изпратени в почивен лагер. Тогава Симеон казва на жена си и баща си, че и за тях е време за отмора. Взел си е отпуск и ще ги води на море.

Тръгват по пътя, който той познава като пръстите на ръцете си. На една права, където на 1 м от пътя има бетонен стълб, той насочва жигулата право в него
Преди това скача от колата, а тя се блъска в стълба и избухва в пламъци. Самият той е откаран в болница с две счупени ребра и ръка. Така пропуска погребението на баща си и жена си.
Автор:Йордан ВАСИЛЕВ blitz.bg

Научете повече

Смъртта на една млада и талантлива жена останала загадка и до днес...

Все още е мистерия дали трагично загиналата преди 28 г. жена, която е и художничка, се е самоубила, или е била убита Млада жена кърми тримесечното си бебе - дъщеричката си Глория. В паузите между грижите хваща четките и боите и рисува. Рисува себе си с тъжни очи, прегърнала малката си рожба. Като Мадоната и младенеца. Това е красавицата Татяна Титянова - художничка и тв говорителка, току-що станала майка за втори път. Само дни след като е завършила платното, тя ще полети от... 4-ия, 10-ия или 16-ия етаж. Следствието така и не установява със сигурност откъде е паднала към края си. "Балерина" - една от картините от дипломната работа на Титянова в Художествената академия Ден преди това Татяна разговаря със сестра си Антоанета. Тони току-що е родила син - първородния в семейството, в което се раждат все дъщери. Радостта е голяма! Двете весело се уговарят как ще разхождат заедно бебетата в парка. Таня се хвали, че са я поканили да направи изложба, че е събрала картините си... Дори имала дата - 7 ноември! Само след ден настъпва кошмарът, в който сем. Титянови живеят и до днес... На родилката Тони, която е само 1,6 г. по-малка, съобщават, че сестра и? се е самоубила. Това се случва на 23 срещу 24 септември 1988 г., само 10 дни след като Танчето, както са я наричали вкъщи, е навършила 28 години (14.9.). “Моята Таня, разказва сестра и? Антоанета, винаги е рисувала. С картинки беше покрит дори диванът в стаята ни, а ние двете си драскахме комикси. На стените майка ни опъваше стари чаршафи, разстилаше оризова хартия на пода, защото тя не признаваше малките формати - влечаха я мащабните платна.”Таня от малка била голяма красавица, преследвана от ухажори, но тя използвала всеки миг, за да рисува. Била и умница - отлично владеела френски, английски, руски, свободно говорела испански, дори работела като екскурзовод към тогавашната младежка агенция за туризъм “Орбита”. Баща им е истинска енциклопедична личност. След работа в чужбина той купува автомобил и разхожда дъщерите си из световните музеи. Въображението на Таня е поразено от творбите на Микеланджело, Тициан, Рембранд. Прерисува ги. Тежка бронхопневмония я задържала вкъщи. В училище им преподавал физикът Кубрат Томов - прочут по-късно с интересите си към психотрониката. Той вижда картините и? и кани Светлин Русев да оцени таланта на младата художничка. Маестрото е впечатлен и препоръчва да опита силите си в Художествената академия. По-късно той си спомня, че момичето освен талантливо и било и много красиво, често модел на своите колеги. Спомня си също, че е имала сериозни семейни проблеми...Таня се колебае къде да учи. Иска да следва медицина, но пък приятелите и? от кръжок по фотография пращат нейни снимки на кастинг за актриса на българо-руски филм. Избират я. Но баща и? отсича: “Докато си ученичка, бъди ученичка”. А Таня включва в списъка на мечтите и ВИТИЗ. Случайност я връща към рисуването. Близка на семейството - заможна французойка, им идва на гости. Дамата посещава Криптата и си купува икона на Св. Богородица. Иска да вземе такава и за подарък, но няма. Таня я утешава и и? предлага да нарисува една мадона. Гостенката отнася иконата и картината, подарява каноничната творба на свой приятел, а запазва рисунката на Таня. Когато той я вижда, възкликва: “Ти защо имаш по-хубавата картина!”. Убеден, че авторката има голям талант, предлага на семейството да я прати да учи в елитно училище по изкуство в Ним. Не се надяват много за разрешение, но получават. Така Таня заминава за Франция, където взема две години в една. Техните приятели меценати притежавали голямо казино, а там гостувал все още неизвестният у нас през 70-те години певец Дейвид Бауи. Той се влюбва в Татяна и дори и? предлага брак, спомня си сестра и?. “Ти луда ли си - казва и? тя в един телефонен разговор. - Кой е този Дейвид? Кой го е чувал? Кой го знае? Я зарежи тази работа!” И по-голямата сестра послушва по-малката... Не знае, че после години наред няма да я пуснат през граница.Както я послушва и в друга житейска ситуация, която предопределя съдбата и?. Това Тони и до днес не може да си прости! Таня се връща в България, иска да продължи образованието си на художник в ателието на Светлин Русев. Мечтае за свое ателие, защото в семейния апартамент всички се прескачат с огромните картини 3 на 4 м. Такива са и за дипломната и? работа - рисува балерините от операта. Таня се явява на конкурс за тв говорителка под номер 800, но успешно се класира. Освен това често я ангажират да бъде конферансие на концерти. Така се запознава с бъдещия си съпруг Георги. Той е много напорист. Веднага я кани на среща Таня отказва, но Тони я съветва: “Не се дърпай така от първия път. Младежът е интересен. Излез с него. Нищо не те ангажира.” Таня приема поканата, а след 75 дни вече са мъж и жена. Тя е 1,60 м, той - 2 м. “Кой да предположи, че тази физическа разлика ще улесни конфликтите им да завършват с насилие”, спомня си Тони. След година се ражда дъщеря им Краси - кръстена на майка им, писателката Крася. Два месеца по-късно в семеен конфликт се намесва полиция, Таня се прибира вкъщи. “През повечето време тя си живееше у нас, ние гледахме Краси, по-късно и Глория. Уви, така се случи след това, че прекъснахме връзката с децата. Много ги обичахме, но с тях постъпиха както еничарите - откъснаха ги от роднините им. Дано са щастливи. Глория чак на 13 години разбра коя е майка и?, извърши се бързо осиновяване”, с тъга разказва Тони. Следват 10 години, които не са били от най-щастливите за Таня и Георги. Той работи в чужбина, тя прави кариера в телевизията, завиждат и?, одумват я - имала влиятелни свекър и свекърва... И продължава да рисува.Малко след раждането на втората си дъщеря започва да замисля изложба. Събира платната си. Те са притежание на много хора, защото Таня е била щедра. Подарявала е своите картини Събира ги, за да ги рамкира. Това позволява семейството, което притежава само няколко нейни картини, да има документирани творбите и?. Тони не иска да се връща към мрачните спомени, от които ги боли всички. За това как съобщават, че зад един блок лежи някаква жена - сигналът е постъпил в 5 ч сутринта. Как свидетелите подписват показания, подготвени от следователите, които се разминават с разказаното от тях, как десетки неща говорят, че е невъзможно младата майка, която замисля изложба и е обещала на другия ден да види племенника си, да полети от ентия етаж... Тогава майката на Таня търси пелени, защото другата и? дъщеря току-що е родила и не е в жилището. Бащата няма спомени от тази нощ. Много са подозренията, че е бил упоен... Таня е предчувствала края си. Говорела е за “те”, за хора, които искат смъртта и?. Близките и? никога не се примиряват със заключението на следователите - самоубийство. Първото дело е срещу неизвестен извършител подбудител. Второто е за убийство, защото доказателствата са категорични. Многобройни експерти намират грешки в първите заключения от огледа, трупат се доказатства - например счупена подезична кост. Извършва се първата у нас биометрична експертиза, която с помощта на кукла трябва да установи от кой етаж е паднала младата майка. Изчисленията показват, че явно не е било от 4-ия, опитват от 10-ия, най-накрая 16-ият почти отговаря на възможността тя да е паднала на 8 м от блока... ако е наклонен като кулата в Пиза. До дрехите и? няма и следа от боята по прозорците на стълбищните площадки, а те дори навсякъде са били заковани... По делото се сменят 9 следователи. Няма обяснение защо под тялото няма кръв, защо са травмите по лицето, избитият зъб, старателно разхвърляните настрани обувки, скъсаният колан на здравия английски цветен халат... Всичко “мирише” на аранжировка. Семейството вижда само далечна снимка на покрито с вестници тяло край блока. Не се примиряват. Покрепяни от опитни адвокати, търсят истината, а срещат замазване на доказателства, дори унищожаване на томове от делото. Тръгва слух, че Татяна Титянова е близка с Владимир - сина на Тодор Живков. “Ръгал я е в гърба, изверг”, шушукат бабите по опашките. Времената са смутни. Във “Файненшъл таймс” се появява статия за българските олигархически династии. Там е публикувана снимка на Таня с намек, че приятелка на сина на Първия е загинала при мистериозни обстоятелства. Семейството никога не е споменавало това име! Не са намерени факти, че двамата дори са се познавали. Но машината за слухове работи. Според адвокат Петър Корнаджев така умишлено се отклонява вниманието от истинските виновници. Никой не е наказан за смъртта на Татяна Титянова. Остава едно завинаги почернено семейство и две деца, които не помнят или не познават майка си. Остават и картините на Татяна Титянова - талантлива художничка, чиято дарба е разпиляна. Тя заслужава изложбата, за която мечтае преди кончината си. Дано стане. В момента нейната “Мадона с младенеца” (“Автопортрет”) може да се види в столичната галерия “Хит арт” в сборна експозиция на ученици на Светлин Русев.
24chasa.bg

Научете повече

Жената която уби 3-годишния си син и предизвика хаос в държавата

Даниела Терзийска, жената, която преди 16 години уби 3-годишния си син Пепи Терзийски и предизвика такъв хаос в държавата, че едва не свали тогавашното правителство на Иван Костов, към днешна дата е жива, здрава и видимо дебела, пише „Всеки ден“. 

Терзийска е качила поне 20 килограма от предишната си визия. Вчера около 14 ч. тя се качила в тролей номер 1 от спирката на пл. „Руски паметник“. Малко по-нагоре на бул. „Цар Борис III “ се намира и жилището й.

Убийцата беше сама и облечена с дънки, яке и червена риза. Почти никой от пътниците не я разпозна. Най-вероятно заради състарената й и наедряла фигура. Не изглеждаше и луда. Именно заради уж нарушеното й психическо състояние преди 16 години прокуратурата я освободи от наказателна отговорност. Даниела слезе на спирката на Софийския университет. Никой не я чакаше там. Продължи пеша в посока ул. „Шипка“, където се загуби от погледа ни.

Според слуховете от няколко години Даниела има нов спътник в живота, който е разведен и има син. Макар че момчето е голямо, Терзийска се грижела за него, когато то посещавало баща си. А с първия си съпруг и баща на Пепи – таксиметровия шофьор Стоян Терзийски, убийцата не поддържа никакви отношения.

3-годишният Пепи бе открит удушен в Южния парк на 16 март 2000 г. 

Часове след изчезването му пред парламента се събраха хиляди таксиметрови шофьори, колеги на бащата на момченцето. Правителството на Иван Костов бе на косъм да падне заради убийството на детето. Причината бакшишите да блокират София бе първоначалната информация, дадена от Терзийска, че някой е отвлякъл детето й, докато тя го водела за детската градина в 8 сутринта. След като обаче тялото на Пепи бе намерено, за престъплението бе задържана майката Даниела.

Пред психолог на МВР тя призна за зверството, което е извършила. В разпита, записан на видео, Терзийска прави пълни самопризнания – че е убила детето си вкъщи, взела такси, чийто шофьор й бил познат отпреди години, и пуснала трупчето в езерото на Южния парк. Плика, в който пренесла момченцето, и въженцето, с което го удушила, хвърлила в кошче до пазара „Иван Вазов“. След това с такси се прибрала и казала, че Пепи е отвлечен. Запис от охранителна камера на бизнес сграда също показа, че тя носи тялото на момченцето в голям плик.

Даниела Терзийска обаче така и не лежа в затвора. Тя бе освободена, защото страда от циклофрения, която бе доказана от няколко психиатрични експертизи. 

„Даниела не е убила Пепи“, казва съпругът й Стоян Терзийски в едно от малкото си интервюта, дадени години след трагедията, въпреки че се развежда с нея „Това не е възможно и един ден истината ще излезе. Не може да съм такъв кретен всичко да се случи едва ли не пред очите ми. Бил съм постоянно вкъщи и имам наблюдения. Знам как съм я оставил сутринта и как се грижеше за детето. Тя чистеше апартамента по няколко пъти на ден. Никога не е повишавала тон на сина ни, никога не му е посягала. Животът ни беше идеален“, твърди бащата на Пепи. Той обаче признава, че жена му е имала мания за следене, на която не е обръщал внимание.

След убийството на сина му Стоян заминава за Англия. Къса връзката си с Даниела. Двамата дори не се чуват по телефона. Тя заживява с друг мъж в апартамента, където според разследването е удушила малкия Пепи. „Видяхме се за последно с Даниела през 2003 г. Работеше на паркинга на Българския туристически съюз. Съвсем инцидентно беше. Много е странно, но не сме говорили за Пепи.

Нямам злонамерени чувства към нея. Не искам да й се бъркам в живота. Живее с друг човек, когото никога не съм виждал. Аз също имам ново семейство и дете. След случая с Пепи всичко ме притеснява. Това си остава рана и притеснение за цял живот. Сега съм постоянно на тръни и от това страда детето ми. Няма я тази свобода, винаги трябва да има човек около него. Продължавам да живея с мъката по Пепи“, казва още Стоян Терзийски.
Източник:1den.bg

Научете повече

Мистерия около смъртта на Людмила Живкова

Разкопаването на семейната гробница на Живкови е единственият начин да бъде разбулена мистерията около смъртта на Людмила Живкова.
Според патолога проф. Сивков, който прави аутопсията, чрез ДНК-експертиза може да бъде доказано, дали дъщерята на бившия първи Тодор Живков се е самоубила с приспивателното дормопан, каквато е една от основните версии за кончината на Людмила. 31 години след смъртта й на 21-ви юли 1981 г. все още витаят митове и слухове дали Живкова не е ликвидирана от КПСС заради прозападната политика, която води. Журналистът Крум Благов прави разследване, в което представя фактите и мненията на очевидците в трагичния ден.

След падането на Тодор Живков мнозина се разприказваха. Излязоха няколко книги и десетки вестникарски публикации за дъщеря му, която на времето смятаха за негов престолонаследник. Въпреки това мистерията не е разсеяна и до днес. Липсват документи. Не е публикуван протоколът от аутопсията, а лекарите, които са я правили, мълчат.Официалното съобщение на ЦК на БКП гласи следното:

„Народното събрание, Министерският съвет и Националният съвет на Отечествения фронт с дълбоко прискърбие съобщават, че след кратко боледуване почина днес в София Людмила Живкова, член на ПБ на ЦК на БКП и председател на Комитета за култура. Нейната смърт е тежка и непрежалима загуба за партията и народа.
БТА, 21 юли 1981 г.”

И Живков се съмнявал в официалната версия. В същата вила в Бояна се самоубива дъщерята на президента Желев. Вестта за смъртта на Людмила Живкова беше съобщена по обяд на 21 юли 1981 г. Тя беше толкова потресаваща изненада, че незабавно роди слухове за нещо тайнствено и страшно. Живкова след пет дни щеше да навърши 39. Да умре човек на тази възраст винаги изглежда неестествено, а тя бе между първите десет държавни ръководители. Влиянието й бързо растеше. Само за една петилетка Живкова стана последователно депутат, член на правителството, получи орден и звание „заслужил” и през 1979 г. влезе във всемогъщото Политбюро на ЦК на БКП. Предстоеше честването на 1300 годишнината от основаването на българската държава, в което Людмила Живкова играеше централна роля.

Баща й вече 25 години беше на кормилото на властта и след два месеца щеше да навърши 70 г. През същата петилетка Тодор Живков беше успял да отстрани старите влиятелни членове на Политбюро Живко Живков и Борис Велчев, негови съратници и връстници. Смениха ги млади партийни функционери без влияние, послушни протежета на Първия, наричан вече шепнешком "цар Тодор".

В бързото издигане на дъщеря му мнозина виждаха подготовка за смяна на върха. Очакваше се в близко време той да се оттегли и тя да го наследи. Наричаха я престолонаследничка, а дръзки шегобийци започнаха да казват на печените сандвичи с кайма вместо принцеси - "людмилки". В онези години здравословното състояние на партийната върхушка беше държавна тайна. Заболяванията на "другарите" не се съобщаваха и за тях можеше да се съди само по разреждането на публичните прояви на някой политик. Но Живкова беше ходила месец преди смъртта си на официално посещение в Австрия и беше произнесла реч на международна среща във Варна на 27 юни. Тъй като юли е отпускарски сезон, никой не се учудваше, че тя не се е появявала оттогава. Живкова наистина е на почивка в правителствена вила в Боровец. Баща й се присъединява към нея. На 20 юли 1981 г., понеделник, той й предлага да обядват заедно, но тя отказва. Живков обядва сам и се оттегля. Тогава Людмила тръгва за София с шофьора си Кирил Зафиров и телохранителя Димитър Мурджев. Пристигат в резиденция Бояна към 15 часа и тя остава сама във вилата, обитавана от Живкови. Според писателя Петър Христозов това е същата вила, в която 12 години по-късно се самоубива по-голямата дъщеря на президента Желю Желев.

Мурджев, който след падането на Живков написа две книги за работата си в Управлението за безопасност и охрана (УБО), казва, че от Бояна Живкова ги пратила за лекарства в Правителствена болница. Трябвало да тръгнат обратно за Боровец към 18-19 ч. Двамата с шофьора донасят лекарствата и остават да я чакат в дежурната стая. Към 18 часа единственият човек във вилата - камериерката, ги вика панически по телефона. В басейнчето на банята плува тялото на Людмила Живкова. Линейката закъснява с повече от час, защото спукала гума. Реанимацията продължава часове. На следващия ден е направена аутопсия и е публикувано заключението на медицинската комисия. Според него Живкова е починала от мозъчен кръвоизлив. На следващия ден е направена аутопсия и е публикувано заключението на медицинската комисия. Според него Живкова е починала от мозъчен кръвоизлив. То е подписано от един академик и трима професори: председателя на Медицинската академия и първи заместник-министър на здравеопазването акад.

Атанас Малеев, директора на Правителствената болница проф. Йонко Белоев, проф. Йордан Йорданов и проф. Сивчо Сивчев. Въпреки авторитетните подписи под заключението малцина му вярват. На 21 юли 1981 г. дори за най-близките й сътрудници смъртта на Людмила Живкова е мистерия. Тогавашният шеф на катедра "Съдебна медицина" проф. Иван Попвасилев десет години по-късно твърди горе-долу същото. Той изпитвал студенти, когато го повикали и му казали, че акад. Малеев иска да вземе тялото на Людмила за аутопсия. Според него медицинската комисия е била незаконна по три причини. В нея нямало съдебен медик; присъствал роднина на мъртвата - Малеев е вуйчо на Живкова; проф. Йорданов е участвал в реанимацията й. Но в комисията има нещо още по-забележително. Старият съдебен медик греши. Сцената с Малеев не би могла да се разиграе, защото по това време той изобщо не е в България. Документирано е, че на 21 юли 1981 г. академикът е бил в командировка в Италия. Десет години по-късно той признава, че в деня на аутопсията е бил във Флоренция на международен конгрес по химиотерапия и е видял трупа на Людмила едва на погребението. Т.е., подписът на председателя на комисията е сложен само за тежест.

Телохранителят Мурджев оспорва не само причината за смъртта, но и датата. Той твърди, че още когато лекарите дошли, Живкова вече не е давала признаци на живот. Версиите за конспирация са много, но се свеждат до две. Едни казват, че Людмила Живкова се е самоубила, а други, че е била убита. В мемоарите си баща й също признава, че се съмнява във „вмешателство”. Версията за убийство датира от първите дни след смъртта на Людмила. И тъй като беше немислимо някой в България да дръзне да посегне на дъщерята на Първия, съмненията се насочваха автоматично към господарите в СССР начело с Леонид Брежнев. По онова време противоречията във върхушката грижливо се прикриваха, но сега вече е ясно, че дъщерята на Първия влиза в конфликт с праволинейните комунисти. Техен водач става председателят на Народното събрание, а по-късно председател на активните борци против фашизма Владимир Бонев, а сборен пункт - съветското посолство в София. Правоверните се оплакват от увлеченията на Людмила по източния мистицизъм и окултизма, от срещите й с врачки, но ги представят като опасно "западно влияние".

По дипломатическите канали тяхното безпокойство се предава в Кремъл. Преди смъртта си Живков признава, че КПСС е критикувал два пъти дъщеря му заради културната политика, която води. След смъртта на Людмила Живкова рязко намаляха западните филми, пускани в българските кина, и преводната литература от Западна Европа и САЩ. Според руския мистик Валентин Сидоров, приятел на Живкова, на тайна визита в София пристига един от най-влиятелните членове на Политбюро на ЦК на КПСС, който след три години застана начело на Съветския съюз - Константин Черненко. Неговата цел е да тушира напрежението между българското ръководство и съветското посолство. Малко преди смъртта на Людмила консерваторите в него постигат важни победи - Людмила е отстранена от поста ръководител на подготовката за честването на 1300 годишнината на българската държава и на нейно място е избран баща й. През юни премиерът Станко Тодоров, смятан за либерал, е сменен с верния на Москва Гриша Филипов - хардлайнер, роден в Съветския съюз, който дори български говореше с руски акцент. Самата Людмила мисли, че руснаците я шпионират. При последното си посещение в Индия през март 1981 г. тя се усъмнява, че телохранителят й Димитър Мурджев е съветски агент. Приятелят й Любомир Левчев развива поетичното подозрение, че е умъртвена чрез бавнодействаща отрова. Доказателството било, че тюркоазеният й пръстен побелял няколко дни преди смъртта й. Но Левчев не е виждал пръстена - разказала му го анонимна камериерка.

Писателят Петър Христозов, който твърди, че е трето поколение руски шпионин и генерал от съветското военно разузнаване, категорично отхвърля такава вероятност с аргумента, че Москва е имала по-важни грижи. Леонид Брежнев беше добър приятел на Тодор Живков. Възможно ли е да нареди да убият дъщеря му? Факт е, че заради лошото му здраве работата се ръководеше от Юрий Андропов, преди това шеф на КГБ, а след смъртта на Брежнев през ноември 1982 г. негов наследник. И все пак: би ли действал Андропов на своя глава? Новият американски президент Роналд Рейгън още с встъпването си в длъжност на 20 януари 1981 г. увеличи четири пъти помощта, отпускана от САЩ на дисидентските движения в Източна Европа. Съветските ръководители трепереха полската болест „Солидарност”, която смени ръководството в страната в деня на кончината на Живкова, да не стане епидемия и внимават за идейната чистота в другите страни от източноевропейския им блок. Именно затова укорите срещу Людмила намират такъв благоприятен отзвук в Москва. ЦРУ също подозира убийство в книгата на Питър Швайцер "Победата. Тайната стратегия на администрацията на Рейгън", която според автора била написана по данни на ЦРУ, се казва: "В началото на 1981 г. КГБ наредило да се предприеме акция за смазване на това (прозападно) движение. По-агресивни били действията срещу Живкова. През март тя починала внезапно при автомобилна катастрофа. Имало свидетели, че това е фалшифицирана игра..." Но как да вярваме на автора, като е объркал датите и фактите - Людмила Живкова катастрофира осем години по-рано - на 12 ноември 1973 г. Александър Фол, Любомир Левчев и Димитър Мурджев са единодушни, че в последните месеци Людмила Живкова е разбирала своето поражение и е изпаднала в тежка депресия. Но след като руснаците успяват да я парират чрез политически средства, защо им е да я убиват? За да си отворят нов фронт и в България? Освен това как би могъл да се изпълни заговорът чисто технически?

Според бивши служители на УБО не е било възможно в строго охраняваната резиденция в Бояна да се промъкне външно лице. Следователно версията за убийство непременно включва съучастие на охраната. Очевидно Живков не е имал и най-малко съмнение в предаността на телохранителя й, защото след смъртта й полковник Мурджев се връща в собствената му охрана. А шефът на УБО ген. Илия Кашев остава на своя пост до смъртта си през 1986 г. Подозренията, че Людмила Живкова е убита, не са подкрепени с никакви доказателства, няма нито един заподозрян. Самият Емил Александров я вижда за последен път на заседание на Комитета за култура на 30 юни, три седмици преди смъртта й. После не го допускат да разговаря с нея дори по телефона. Последната й поръка е да откаже срещата й с индийския министър на културата, който трябвало да пристигне около 22 юли. Но доказателствата може и да са скрити. Двамата очевидци на трагедията си противоречат. Десет години след смъртта на Людмила Живкова нейният телохранител полк. Мурджев лансира нова версия, която отговаряше на очакванията на публиката за скрита конспирация.

Според Мурджев Людмила се е натъпкала с приспивателно, за да умре. Телохранителят заедно с шофьора Кирил Зафиров са единствените свидетели на случилото се. Те са били през целия юли заедно с Живкова на Боровец. На 20 юли, понеделник, на обяд тя ненадейно им нарежда да тръгнат с нея за София. Пристигат към 15 ч във вилата в резиденция Бояна, където тя остава. Според Мурджев Людмила ги пратила за лекарства от Правителствена болница - приспивателното дормопан и още нещо. След като й ги донасят, остават да чакат с шофьора в дежурната стая. Към 18 ч камериерката вика двамата мъже, които виждат тялото на Людмила в басейнчето в банята. Те опитват да окажат първа помощ на Людмила - правят й изкуствено дишане. Идва и прочутата медицинска сестра на Живков - майор Ани Младенова, повикана от Мурджев още в 15 ч. Реанимацията продължава и след полунощ, но безуспешно. Чак в 2 ч на 21 юли я обявяват за мъртва. "Истината за деня на нещастието беше скрита - твърди Мурджев. - Людмила Живкова беше мъртва около 19 ч. „Впоследствие Младенова ми разказа как е намерила изпразнената опаковка от приспивателното (дормопан) и я е заменила с нова, от която е извадила само две таблетки” твърди телохранителят. Накратко версията на Мурджев е, че Людмила се е самоубила, а Ани Младенова прикрила доказателствата. Според телохранителя причината е тежката депресия, от която страдала Живкова. Тя започнала да повтаря, че „всичко е загубено”. Подобни думи цитира и Любомир Левчев. Людмила почнала да гори архива си, в който имало много записи на беседи с Ванга. Живков също твърди, че е имал някакво предчувствие. При толкова много предчувствия е чудно как никой не е спрял Людмила в този последен фатален ден. Още по-интересното е, че единственият доказан парапсихологически феномен по онова време - Ванга, близка приятелка на Людмила, не е доловила знаци за предстоящото нещастие.

И Мурджев, и Левчев я питали защо не ги е предупредила. "Нямаше написана смърт", рекла Ванга. Шофьорът на Людмила Кирил Зафиров е бил с нея повече от седем години - от началото на 1974 г., малко след тежката катастрофа на 12 ноември 1973 г., при която дъщерята на Живков за малко не загива. Неговият разказ значително се различава от този на Мурджев. Според шофьора Людмила обикновено мълчала в колата. Мълчала и по пътя от Боровец до Бояна. Зафиров я оставил и си отишъл до дома. Върнал се в 18 ч и тогава двамата с Мурджев отишли за лекарствата. Викът на камериерката според него е дошъл в 20,15 ч, когато гледали новините за събитията в Полша. Когато камериерката ги повикала и с Мурджев дотичали в къщата, Людмила не била във ваната - жената я извадила веднага. „Беше жива, беше топла”, твърди Зафиров. Лекарите прегледали всички лекарства. От дормопана липсвали само две таблетки. А Ани Младенова дошла след тях. Версията за самоубийството освен романтична несъмнено е и най-благоприятната за УБО. „Беше си класически инсулт”, твърди Зафиров. Патологът на Живкова проф. Сивчо Сивчев по нареждане на Тодор Живков прави аутопсията и лично я подготвя за погребението. Той така и не отива на мястото на трагедията, за да чисти залата за аутопсии в Правителствена болница. „Направихме аутопсията и констатирахме, че причината за смъртта е мозъчното увреждане от двете автомобилни катастрофи. Тук (сочи над лявото око – б.а.) тя имаше един белег, който се виждаше и по телевизията. Този дълъг цикатрикс беше правен в „Пирогов” след втората катастрофа. Мисля, че са й правили и козметична операция в Париж. Първата катастрофа е била по-лека, но ударът пак е бил в главата. Втората е известната тежка катастрофа на пътя за летището, където трябвало да изпрати баща си”, твърди патологът. Според него е нямало инсулт, а навярно е изпаднала в безсъзнание в самата вана и там е загинала. Причината за смъртта й е удавянето, след което е открита вода в белите й дробове.

Малко преди това Живкова се върнала наскоро от Мексико. Там получава пристъпи на нервно разстройство, свързано с уврежданията на мозъка при двете катастрофи. Тя е получавала многократно такива пристъпи, може би при претоварване. Според съветския съдебен лекар д-р Шишков при такива мозъчни увреждания Людмила най-вероятно е страдала от травматична епилепсия. Вуйчо й Малеев казва на патоанатома в заключенията и в информацията пред пресата да не занимава населението с удавянето. До извода за самоубийство с дормопан обаче така и не може да се стигне, тъй като е трябвало да се направят химически изследвания, които са били забранени от роднините на Живкова по неясни причини. За да се установи дали Людмила се е самоубила, трябва да се отвори гроба й и да се изследват химическите вещества, твърди патологът. При всички случаи следите на нещастието водят далеч назад – към тежката автомобилна катастрофа на 12 ноември 1973 г., когато Людмила Живкова е тежко ранена при челен удар на колата й с един „Москвич” на Околовръстното шосе. От този момент започват нейните здравословни проблеми и нейните залитания по източния мистицизъм и окултизма. Тя многократно посещава Индия, става вегетарианка и теглото й никога не надвишава 48 кг. Но това не означава, че Живкова е страдала от шизофрения, както твърди бившият шеф на съдебната медицина проф. Иван Попвасилев. Това е тежко наследствено психическо заболяване, за каквото няма никакви данни. Проф. Попвасилев е имал основание да мрази и Малеев, и Живков, което обяснява някои негови неверни или дори невероятни твърдения - как Малеев, който всъщност е бил в Италия, дошъл и взел от неговата катедра трупа на Людмила, как лекарите я намерили да плува във ваната с един пешкир в ръце, как изчезнали скъпоценностите й. Линейката идва след повече от час. Чудовищно и нелогично е да се помисли, че за това време тримата, които са я намерили, няма да я извадят и да й окажат първа помощ. Но защо не е извършено следствие, както се прави при всеки нещастен случай? Може би за да не научат тази тайна други хора. Дори самият Тодор Живков не е проявил никакво любопитство - нито тогава, нито по-късно - да разпита шофьора и телохранителя. Може да се е съблазнявал от мисълта да създаде комунистическа династия - като Чаушеску в Румъния и Ким Ир Сен в Северна Корея.

Нали след смъртта на Людмила започна лансирането на сина му Владимир, съвсем чужд и неподходящ за политиката човек. А според д-р Шишков Людмила вместо това е трябвало да бъде инвалидизирана първа група и да се пази от всякакво умствено и психическо напрежение. Акад. Малеев, който освен заместник-министър и виден лекар беше шурей на Тодор Живков, неведнъж си е позволявал да му казва, че дъщеря му се нуждае от лечение, а не от политическа кариера. Може би Живков е разбрал правотата му твърде късно. Дали се е обвинявал за смъртта на дъщеря си? Житейската драма на политика не е била разследвана от правосъдието, но може би ще развълнува някой човек на изкуството в бъдеще.
Източник:aktor.bg

Научете повече

Защо убиха Сашо Сладура и пратиха в лагер Леа Иванова (Статия)

В първите години след войната в България се разиграва изключителна драма.  Въпреки купонната система, мизерията и   строгите , налагани от тоталитарната власт, младежите, както навсякъде по света, искат да се забавляват и да танцуват. Модата диктува суингът – един вид жизнерадостна пулсация, която придава онази специфична уникалност на композицията и те кара механично да потропваш с крак или да правиш въртеливи движения с показалец. „Суингове“ се наричат и почитателите на този вид музика. Те ходят с едни широки ризки, известни като „хулиганки“, тесни панталони тип кюнец и трандафори. Жените пък са „зози“. Те имат дълги конски опашки, три четвърти панталони с цепка и блузки, чиито пешове се връзват на възел на корема. Има само един проблем, но сериозен –те са трън в очите на новата комунистическа власт, за която тази мода е олицетворение на „американския“ начин на живот.Отношението на управляващите ясно личи от Протокол № 81 на заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 26.03.1963 г.
В него са записани поредица от мерки, които да се справят с „буржоазното влияние“ на музикалния стил, дошъл неканен отвъд океана. По „предложение“ на Комсомола върховният партиен орган си поставя за цел да се пребори веднъж завинаги с „опасната“ музика.
С тревога комунистическите вождове отбелязват тежки констатации за разпространението на „заразата“ сред младежта:
„Стремеж към лек живот, към подражателство и безгрижие проявяват и голяма категория млади хора от всички слоеве на младежта, но най-вече ученици и студенти. В София се прочуха така наречените „купони“. Това са младежки (главно ученически) сбирки по квартири, които по име заместват бившите журове, соарета, джабули и пр. На някои от тях, тайно от възрастните, се пиянства и блудства, слуша се само креслива джазова музика Въобще джазът има многобройни поклонници сред младежта.“
И още:
„Не са малко онези, които не признават друга музика освен джазовата. Такива младежи и девойки с часове стоят пред радиоапаратите, за да чуят и запишат изпълнението на изтъкнати западни естрадни певци и музиканти, стремят се да се сдобият с техни грамофонни плочи или магнетофонни записи. Тези младежи бурно аплодират сладникавите мелодии, които някои чуждестранни певци и инструменталисти изпълняват на концертите си у нас. Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма сила това се отнася за дошлия от Запад танц „туист“. Това е един неестетичен, с много динамично темпо танц, който с фигурите си навява еротика и пошлост. Освен това поради неестествените движения на тялото, той е вреден за здравето
на танцуващите. Видни учени и лекари на Запад с тревога пишат за масови изкълчвания, за повреди на коляновото капаче, за развиване на сухожилията, получени в резултат на танцуването на „туист“.Само че години преди тези изводи комунистите са се разправили жестоко с изпълнителите и почитателите на омразната за тях музика.
Много скоро след кървавия терор и разправата с парламентарно представената опозиция комунистическата партия бързо завзема тотално властта и започва насила да налага идеологията си във всички сфери на обществения живот. С пълна сила това важи и за изкуството. Разбира се, с особена непримирост активистите на ОФ се заемат да громят „упадъчната музика“, под което в онези години се разбира джазът. Започват страшни репресии. В крайна сметка любими на народа изпълнители, като Александър Николов – Сашо Сладура, певицата Леа Иванова и Асен Овчаров са убити или изпратени в лагер. Още веднага след 9 септември 1944 г. младежта в големите градове и най-вече в столицата започва да организира забави. В София вечер в Борисовата градин на импровизирана сцена се качва Леа Иванова и пее американски песни, хитовете от онези години като „О Тико Тико так“, „Ела на остров Тринидад, „Чатануга чучо“ …, аплодирана от многобройна въодушевена публика.На концертите започват често да идват групи активисти на ОФ. Те грубо разгонват тълпата, дърпат хората за ръкава: „Утре кой ще ти изкарва нормата!“. Накрая брутално свалят певицата от сцената, късат дрехите й и я качват в джипката за да изчезне в някой от милиционерските участъци. Но едва пусната на свобода, Леа отново намира начин да се върне при публиката си и да я забавлява абсолютно безплатно.
Учудващо, но вече в началото на 50-те властта привидно се примирява. Сталинският режим на Червенков се опитва някак да канализира нещата. Дори допуска джазовите оркестри да свирят в някои заведения в големите градове.В София това са ресторант „България“ и бар „Астория“. Нещо повече – с типичното си двуличие самите комунистически управници са чести гости на забавите, отказвани на народа, чието място според тях е в заводските цехове и строителните площадки. Така в хотел „България“ на различни официални празници идва да слуша джаз лично и Вълко Червенков с антуража си. Още по-често в заведението е гост и брат му – Борислав Червенков, виден столичен бохем. Пиротехник по професия, братът на вожда е известен софийски пияница. Той е приятел с музикантите и персонала, но докато не стане от масата, никой няма право да си тръгне. Иначе е щедра душа – черпи всички наред, а огромните сметки праща да бъдат осребрени за сметка на държавния бюджет. Разбира се, след всеки запой, брат му го гълчи, но накрая все пак сметките винаги са оправени с пари от хазната. Любимецът на публиката в „България“ е цигуларят Сашо Сладура.Той не само е добър музикант, а и веселяк, неуморен и безстрашен разказвач на вицове, и то от най-опасните. Те са толкова забавни, а и славата му толкова е пораснала, че понякога се случва дори вождът Вълко Червенков и вътрешният министър Антон Югов, обърнали по някоя чашка и в изблик на „демократизъм“, да го помолят да им разкаже по някой за тях самите.
Дали заради тези контакти, или защото наистина не му е пукало, Сладура пуска майтапи срещу властта даже на публични места. Свидетелствата са безброй.
Веднъж например, както се разхождал с приятел в центъра на София, на една трамвайна спирка видели свой далечен познат. Винаги готов за шеги и знаейки колко голям е страхът на хората някой да не ги натопи, Сашо се обърнал към приятеля си: „Искаш ли да го накарам тоя тип да бяга като луд само с два лафа?
Отива при него и направо го попитал: „Колега, здравей, имаш ли свободен половин час? „Имам, защо?“, отговорил онзи.
„Ами да отидем и да свалим правителството от власт !“ Познатият на Сашо се обърнал и като ракета се изстрелял надолу по тротоара.
И вицовете му са кой от кой по-пиперливи:
„Двама милиционера си говорят: – Абе ти чу ли новината? Каква бе?
– Ами братушките са кацнали на Луната бе!
– Ама как така, всичките ли?!“
Те са толкова много, че и до днес се води спор заради кой точно анекдот бохемът е изпратен в затвора, а после зверски е убит в лагера в Ловеч.Особено опасно става за бохема, когато през 1956 г. на власт идва Тодор Живков. Държавна сигурност започва да ги следи – Сладура, Леа и Асен Овчаров. Някои музиканти са интернирани в други градове. „Уши“ и „очи“ на службите са навсякъде по петите му и тръгва река от доноси срещу „Обекта“, както ченгетата са кръстили Сашо в досието му. По стар навик обаче цигуларят не жали и новите управници:
„Т.Ж. щял да заминава за Ню Йорк. Посъветвали го да си ушие хубав костюм. Отишъл тато лично в ЦУМ и поискал от най-хубавия плат. След това казал на шофьора да кара при шивача. Разтворил шивачът плата и се разтревожил.
– Другарю Живков, вие лично ли го купихте? Ами от този плат, дето са ви го дали, мога само сако да ви ушия. И то едноредово.
Тръгнал тато за Америка, но се отбил в Прага при друг шивач, който му казал, че от въпросния плат може да излезне само сако и жилетка, ама тесни. Спрял и в Париж, а там шивачът му казал, че има за сако и панталони, но за жилетка не стига. Последната спирка била в Лондон. Тамошният шивач се съгласил да ушие сако, панталон и жилетка, но по-тесни. Пристигнал Тато в Ню Йорк и веднага при шивач Американският шивач разгънал плата и веднага попитал:
– Г-н Живков, имате ли внуче? От плата ще остане за къси панталонки за него. И за каскет за вас може да излезе.
– Слушай, ето ти сто долара, но ще ми обясниш ли една работа?
И му разказал какво са казвали различните шивачи за тоя плат. – Господин Живков, вие не се ли сещате? – отвърнал шивачът – Колкото по-отивате на запад, толкова по-малък ставате!!!“
За мнозина точно този виц е затрил таланта.
Емануил Дойнов, майстор на устната хармоника, който от години живее в Лас Вегас разказвал, че при една от последните си срещи с музиканта на банкет след концерт, късно след полунощ, през 1961 г. Тодор Живков попитал прочутия разказвач на политически вицове: „Айде, бе Сашо, кога ще си ходите?“ А Сладура му отвърнал с остроумно двусмислие:
„Ние след малко, а вие кога ще си ходите, другарю Живков?!“Според други спомени Сашо Сладура е арестуван, защото се пошегувал с партийния дом, като го нарекъл „изгорял цирк“. Тази версия е разказвал музикантът от Софийската филхармония Милко Узунов, който твърди, че е присъствал на задържането на Николов. То става на пъпа на София – спирката до църквата „Св. Неделя“.
Случаен минувач пита Сашо къде се намира изгорелият цирк. Сладура се замисля и отговаря, сочейки партийния дом-„отсреща е горящият цирк, а в него се намира и главният циркаджия.“
Така или иначе, на 25 декември 1959 г. Александър Николов получава първата си присъда.
„Сладура е „виновен в това, че през годините 1950, 1957, 1958 и 1959 многократно на различни места в София е разгласявал клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да оронят достойнството на българския народ и НРБ. Както и че по същото време и място е давал преценки и разгласявал обстоятелства, които са от естество да увредят добрите ни отношения с СССР и да оронят престижа му“, пише за мотивите на съда журналистът Пенчо Ковачев в поредица на „24 часа“, посветена на музиканта. Осъден на 1 година, Сладура излежава в затвора 7 месеца. Той обаче не се радва дълго на свободата си.
На 19 август МВР издава заповед музикантът да бъде изселен в разградското село Ушинци и да работи в местното ТКЗС. Още в края на 1959 г. Мирчо Спасов обаче е започнал да съставя списък за ликвидирането на „упадъчни елементи“. На първо място в него е Александър Николов, следват Иван Карадочев (бащата на певицата Богдана Карадочева), депутатът земеделец Любен Боянов и още 14 души.Така, вместо да бъде интерниран, по заповед на лагерния генерал, който по това време е и зам.-министър на вътрешните работи и дясна ръка на Тодор Живков, Сладура е определен да бъде изпратен в ТВО Ловеч. На 15 септември 1961 г. Сашо е арестуван и след като прекарва осем нощи в килиите на ДС, се озовава в трудовия концлагер „Слънчев бряг“ край Ловеч. Инструкциите към началника на „българския ГУЛАГ“ Николай Газдов и помощниците му са ясни – Сладура да бъде докаран до „естествена смърт“.
Газдов само му извикал: „Ти, русия, сладура, я излез напред бе, твойта мама! Значи ти си бил този, който е разказвал вицове за другаря Георги Димитров?!“ и дал знак на доверените си убийци „да се заемат“ с него.
Според някои там е издържал само няколко дни, но според Никола Дафинов, който разказа в интервю за „168 часа“ истината за концлагера, той е убит още в деня на пристигането му. „Докараха го една сутрин. Всичко беше подготвено за убийството му. По заповед на Газдов, веднага бригадирите Шахо, Благо Магарето и Димитър Цветков започнаха да го бият и да се гаврят с него.
Когато се прибрахме от кариерата, беше така смазан от бой, че не се виждаше лицето му – просто една огромна рана Още същата вечер го хвърлиха мъртъв в чувал в тоалетната“, спомня си Дафинов.
В смъртен акт № 272, издаден от градския съвет на Ловеч, е отбелязано, че Александър Николов е починал на 26 септември 1961 г. Място на смъртта – трудова група в кариерата в Ловешко, причина за смъртта – ангина.
Макар и без да са говорили срещу властта, на репресии са подложени и други изявени джазмузиканти.
Асен Овчаров, който през 1942 г. създава първата джазформация на Балканите, пък е обвинен, че се опитал да джазира мелодията на „Интернационала“ и така се подиграл с химна на световния пролетариат. Арестуват го и заедно с младата му съпруга балерина са интернирани в Тутракан. После тай е въдворен в концлагера Белене.
Освободен от Белене през 1952 г., Овчаров веднага пак е арестуван и осъден на шест години затвор в някакъв скалъпен политически процес. Сетне не му разрешават да се завърне в София, установява се в Пловдив, където работи като диригент и композитор на Ансамбъла за песни и танци при тамошното радио. Ръководи и естрадния състав при Дома на транспортните работници. Раздал се докрай, Асен Овчаров умира в Пловдив на 61-годишна възраст. За да остане завинаги като родоначалник на българския джаз.Блестящата певица Леа Иванова

също е пратена в концлагер. Там тя едва се спасява от трагичната участ на Сашо Сладура. Леа е сред най-следените от Държавна сигурност наши интелектуалци. В донесенията за нея пише, че е проститутка, лесбийка, пее на английски, живее без брак с музиканта Божидар Сакеларов, а по-късно и с Еди Казасян. Отказват й се участия в турнета, концерти, дори в циркове и селски събори. През 1949 г. заради покана за турне от САЩ е затворена в женския лагер в Ножарево, Силистренско. Освободена е само след клетвена декларация, че няма да споменава на никого за престоя в концлагера. Съученикът на Сашо Сладура в някогашния френски колеж д-р Георги Лазаров, който е емигрирал в Балтимор, САЩ, инициира вдигането на негов паметник в Пловдив през 2002 г.
По предложение на автора – скулптора Данко Данков, фигурата е седяща и държи в ръцете си цигулка. Паметникът е монтиран в началото на Стария град, пред една от сградите на Академията за музикално и танцово изкуство.
Източник:jivko1128.blog.bg

Научете повече

Кога е въведена и как се е изпълнявала смъртната присъда в България..(Статия)

Смъртната присъда е въведена в България на 21 февруари 1896 г. На 4 ноември 1989 г., дни преди падането на Тодор Живков от власт е изпълнена последната смъртна присъда у нас. През същата година това е 14-ти поред разстрел на осъден затворник.   13 осъдени на смърт у нас на 20 юли 1990 г. получават втори шанс – депутатите от Великото народно събрание налагат мораториум върху изпълнението на присъдите им. Президентът Петър Младенов издава указ, с който заменя издадените им вече наказания „смърт чрез разстрел” с лишаване от свобода. След президентския указ съдилищата продължават да произнасят смъртни присъди, които не се изпълняват заради наложения мораториум. Така до края на 1998 г. са  произнесени смъртни наказания на 22 лица, които очакват от килиите си дали ще падне мораториумът или самата смъртна присъда. След разгорещен обществен дебат, яростната съпротива на поддръжниците на смъртното наказание бе преодоляна с цената на въвеждането в Наказателния кодекс на “временна и изключителна мярка”, която бе озаглавена “доживотен затвор без замяна”. С нея законодателят искаше да даде гаранции на своите избиратели, че тези, които е трябвало да бъдат разстреляни, никога повече няма да бъдат свободни. В началото на 1999 г. вицепрезидентът Тодор Кавалджиев, самият той бивш затворник заради убежденията си, издава два указа, с които заменя присъдите на 22-та смъртници – на 21 от тях с “доживотен затвор без замяна” и на един – с “доживотен затвор”. Любопитен факт е, че 13-те осъдени на смърт до 1989 г. се оказват в по-благоприятна позиция от осъдените по време на мораториума и след 1998 г., когато парламентът въвежда доживотния затвор без право на замяна. С указ, президента Желю Желев заменя отложените им вече наказания с 30 г. затвор. Днес някои от от наказаните със смърт са отдавна на свобода, други останаха до живот зад решетките. През цялата история на България до 1989 г. смъртното наказание се е прилагало безпрекословно.  По времето на зрелия  социализъм след като последната съдебна инстанция присъди смъртната присъда, последната дума е имал Държавният съвет на НРБ. Членовете му воглаве с Т. Живков са потвърждавали „висшата мярка“ и присъдата е влизала в сила. Можели са и да помилват. След това специалният куриер носел документа, в който пишело, че присъдата трябва да бъде изпълнена. В предвидения от затворническите власти ден за изпълнение, вратата на килията се отваряла и обреченият бивал извеждан почти насила оттам. Нередки били случаите, когато осъдените на смърт полудявали в очакване на екзекуцията и честите опити за самоубийство не били рядкост. В уречения ден, когато са били извеждани от килиите им, за да бъдат преселени в отвъдното, смъртниците са крещели с всичка сила. Дращели стените до кръв с нокти. Опитвали са се да побягнат, но охраната се е е нахвърляла върху тях и ги е усмирявала с жестоки ритници.
Имало е и случаи, пазачите да стрелят смъртоносно по време на подобни сборичквания, като разследването на инцидента приключвало с мнение, че става въпрос за законна самоотбрана, а тъмничарят е получавал награда за „проявена самоотверженост при изпълнение на служебния си дълг”.Накрая осъдените са били отвеждани в „стаята на смъртта“. Тя се е намирала в подземията на централния корпус на столичният централен затвор. До нея се стигало по дълъг тъмен коридор. Отвън изобщо не се виждало какво става вътре, защото плътни червени завеси обгръщали стените на коридора. Помещението било разделено на две от огромна стена-огледало. Така служителите, отговорни за екзекуцията, наблюдавали непрекъснато обречения. Той пък, от своя страна, имал няколко минути, за да се „наслади“ на печалния лик отсреща. Никой не питал жертвата за последното й желание. Да не говорим за свещеник, който да я изповяда, или за присъствието на близки. Социалистическите закони обричали осъдените на смърт да се преселят в отвъдното изключително в „служебна компания“. Самите „екзекутори“ не виждали нищо тържествено или символично в разстрела. За тях това било просто работа – кървава, досадна, тежка, но, общо-взето, доходоносна, поне за ония години. На палачите държавата им давала по 20 лева на разстрел.
Които били с по-слаби нерви, просто не оцелявали в този занаят. Имало е и превъртели, които завършили живота си в лудница. Иначе пропиването си било задължително – както при моргаджиите и гробарите.
Последните мигове на обречения….Първо, жертвата била завързвана за стол, застопорен в средата на помещението. Това не било хич лесно, защото се повтаряла сценката при извеждането от килията. Смъртникът почвал да буйства, а когато се окажел прекалено корав, дотърчавал лекарят. Той му биел успокоителна инжекция и нещастникът се преселвал в отвъдното, блажено упоен. Онези обаче, които били в пълно съзнание, виждали всичко. С изключение на едно – насочените към гърдите им дула. Всъщност това била система от няколко пистолета, монтирани в стената. Най-трудното било да се натисне малкото бутонче, което я задействало. Останалото вече не било дело на човешка ръка. При засечка на първия пищов вторият го донапълвал с олово. Обреченият умирал за секунди. След кратката агония докторът на затвора установявал смъртта и трупът се изнасял от помещението. Погребвали го „служебно“ – тоест, само директорът на затвора и дежурният надзирател знаели мястото на гроба. Ето защо роднините на разстреляните дълго време са нямали идея, че човекът не е между живите. В повечето случаи обаче никой не си давал труда да копае специален гроб. Телата на смъртниците се кремирали, като преди това изпълнявали в моргите функцията на „опитни зайчета“. Според слуховете абсолютно незаконно от труповете се взимали ретини и други органи и тъкани, които се изнасяли в чужбина. За целта си имало специална структура, маскирана като външнотърговско дружество за търговия с лекарства и фармацевтични продукти.До началото на 80-те осъдените на смърт били разстрелвани край реки. Стреляло се е винаги два пъти в тила на осъдения. В София гърмели жертвите край Искъра, в Пловдив – край Марица.След това било изградено гореупоменатото специално стрелбище  в Централния софийски затвор, където се изпълнявали присъдите.
И до днес обаче бродят слухове, че получилите най-тежката форма на наказание по Татово време са били пращани по урановите мини, вместо да ги усмъртят по кратката процедура. Те бачкали по 14-15 часа дневно, без никакви защитни облекла. Менюто им включвало чаша топла вода сутрин и краещник сух хляб, а за обяд и вечеря получавали чиния с каша. Облъчени със смъртоносни дози, нещастниците само след месец-два измирали, но пък за сметка на това спестявали огромни средства на държавния бюджет.

„Смърт чрез разстрел“ – тази присъда за последен път е прочетена в България през 1998 година. Европа отдавна смята смъртните присъди за анахронизъм, така че преди 16 години българските законодатели след изключително яростни полемики отменят смъртното наказание. Правят го страхливо и тихомълком, защото повечето хора в България и до днес искат да има смъртни присъди.
Вижте още: Изповедта на последният палач в България - Христо Димитров
Вижте още: Последната смътна присъда в България
Вижте още:Стюардесата от "Балкан" осъдена на смърт със съучастника си през 1982 г

Научете повече

Неразкритото и до днес жестоко двойно убийство през 1980 г (Статия)

На 15 септември – празника на МВР, Пенчо Гагов и Райко Пицурков отиват да ловят бракониери, но намират смъртта си.

НА 15 СЕПТЕМВРИ 1980 Г. ЛОВНИЯТ НАДЗИРАТЕЛ ПЕНЧО БОРИСОВ ГАГОВ (42) И ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА ЛОВНАТА ДРУЖИНКА В МИНДЯ РАЙКО ПЕТКОВ ПИЦУРКОВ (62) ОТИВАТ В МЕСТНОСТТА ЖЕНСКИ ВИР КРАЙ СЕЛОТО, за да санкционират бракониерски риболов. Двамата са били в селската кръчма, когато идва козарката Сенка и съобщава, че на реката има четирима бракониери. Еленският зъболекар д-р Войнов и съпругата му по това време също влезли в хоремага и после закарали Пенчо и Райко до магистралата, откъдето те отишли до реката пеша по черен път. Било светло – към 20 часа на 15 септември.

Денят е празник на Народната милиция. Двамата мъже са убити по невиждан за онова време начин. Пенчо Гагов е малтретиран, удушен и застрелян в корема. Райко Пицурков е бит и… обезглавен с брадва.

След това телата им са закарани на около два километра към Златарица от лобното място край река Веселина и са захвърлени на кръст в драките. После са залети с бензин, явно за да бъдат запалени. Касапите обаче не са имали време нито да ги запалят, нито да ги заровят, защото в близката царевица е имало хора…

МЪКА БЕЗ ПОКОЙ ЗА БЛИЗКИ И ПОЗНАТИ ЗВЕРСТВОТО ТАКА СИ И ОСТАВА НЕРАЗКРИТО НЕЗАВИСИМО ОТ ФАКТА, ЧЕ ПО ТАТОВО ВРЕМЕ ПОЧТИ НЕ Е ИМАЛО НЕРАЗКРИТИ УБИЙСТВА

. По онова време е построена новата сграда на милицията във Велико Търново, която е трябвало да бъде отворена официално през 1981 г. Тогавашният вътрешен министър Димитър Стоянов е бил толкова бесен заради неразкриването на двойното убийство в Миндя точно на празника на милицията, че забранил да има официално откриване.
Такова бе направено едва на 5 юли 2015 г. от сегашния директор на ОДМВР старши комисар Димитър Машов.

СЪПРУГАТА НА ПЕНЧО ГАГОВ – ИВАНКА ГАГОВА, ТОГАВА Е БИЛА НА 38 Г. И С ДВЕ НЕВРЪСТНИ ДЕЦА. ЕДИНСТВЕНАТА ДЪЩЕРЯ НА РАЙКО ПИЦУРКОВ – ИВАНИЧКА КУРДОВА, Е БИЛА НА 42. 

При едно от поредните възобновявания на разследването през 90-те години Иваничка и Иванка са събрали около… 7000 ПОДПИСА ОТ ОБЛАСТТА И СА ПРАТИЛИ ПЕТИЦИЯТА ДО ТОГАВАШНИЯ ПРЕЗИДЕНТ ПЕТЪР МЛАДЕНОВ. Последвал е безличен отговор: “По случая се работи“. Писали са и стотици жалби и молби, правили са и собствени разследвания, знаят повече от редица криминалисти на новото време.

ДЕЦАТА НА ПЕНЧО ГАГОВ СА ГОЛЕМИ И ДОПРЕДИ 13 Г. ДЪЩЕРЯ МУ БЕ ОМЪЖЕНА В ИТАЛИЯ. 

Идва си рядко и при всяко гостуване пита дали има нещо ново. Внуците на Райко – също.Телата на убитите са намерени на 17 септември 1980 г. към 9 часа сутринта. В издирването участват и близките. Те намират шапката на Пенчо Гагов. Пистолетът му обаче не е намерен. Дясната ръка на Пенчо е била изкълчена, бил е душен. Прострелян е в лявата страна, куршумът минал през корема. Райко през това време успял да избяга и започнал да вика за помощ, чули го в крайните къщи, но никой не излязъл да види кой и защо вика. Тичал е из царевичните блокове, когато убийците го настигат и го бият с камъни по главата, но не са успели да го довършат. Полуживият Райко и мъртвият Пенчо са били натоварени в багажника на москвича. Когато Райко промърдал, са го съсекли с брадва. Главата му била дялната, рязали са го като прасе.

АГЕНТУРНА РАЗРАБОТКА “РИБАРИТЕ“ ПРОВЕРИЛА БЛИЗО 200 ДУШИ ОТ СТРАНАТА
ПО СЛОВЕСНО ОПИСАНИЕ НА КОЗАРКАТА ОТ МИНДЯ СЕНКА И НА СЪПРУГА Й БИЛ НАПРАВЕН ПОРТРЕТ НА ЕВЕНТУАЛНИЯ УБИЕЦ НА Гагов и Пицурков, който е бил разпространен до всички милиционери в страната. Според спомени на разследващи от онова време на седмия ден от убийството при козарката Сенка, отдавна покойница, се появил мъж, който я заплашил с пистолет да мълчи и да не казва какво и кого е видяла на 15 септември. Тя обаче въпреки това дала описание и по него бил направен автопортрет на един от убийците. Някак си извън разследването останало и странното самоубийство на пазача в Еленския партиен дом Иван Павлов, който се гръмнал с пистолет в главата през февруари 1981 г. В тетрадката за приел-предал дежурството той е писал нещо за Миндя, което обаче после задраскал. Никой не повярвал, че този мъж си е сложил край на живота сам, но разследване нямало.

ВСЕ ПО ТОВА ВРЕМЕ МВР ЗАПОЧВА АГЕНТУРНА РАЗРАБОТКА “РИБАРИТЕ”, КОЯТО СТОИ ОТВОРЕНА ДОСТА ГОДИНИ. 

Чрез нея са проверени близо 200 бракониери от околията и страната, правени са записвания със специални разузнавателни средства, следени са евентуални заподозрени, проверявани са москвичи от цялата страна. Един от роднините на жертвите получава анонимно писмо с номер на кола с бургаска регистрация Б 66-70 на Н. И. от Бургас, който в оня период бил в района. Човекът е бил на работа в Твърдица. Един от проверяваните е бил бракониерът П. П. Д. от Трявна. Той тогава казал, че чул разговор между двама шофьори, които твърдели, че един от убийците след драмата бил ранен и потърсил медицинска помощ от доктор във Вонеща вода. Д-р Д. от Вонеща вода обаче не си признал, че ранен бракониер е търсил помощ от него след 15 септември.

В ТЕСНИЯ КРЪГ ОТ ЕВЕНТУАЛНИ ИЗВЪРШИТЕЛИ СА ПОПАДНАЛИ И ВОЕНЕН ШЕФ ОТ ЛЯСКОВЕЦ и началник на пожарната. Шофьор от Ветринци във фаталната нощ срещнал две коли, които се прибирали от Миндя. В крайна сметка въпросната разработка не е довела до нито един арест, а в годините е забравена.

СЛЕДСТВЕНО ДЕЛО N 795 ОТ 1980 Г. СПРЯНО ОТ АНГЕЛ ГАНЕВ СЛЕД 11 Г.

Било е образувано следственото дело N 795 от 1980 г., спряно през 1991 г. от тогавашния прокурор в Главна прокуратура Ангел Ганев, родом от Горна Оряховица. 

През март 1989 г. 

АНАЛИЗЪТ НА СЪБРАНИТЕ МАТЕРИАЛИ ПО ДВОЙНОТО УБИЙСТВО НА ГАГОВ И ПИЦУРКОВ ОТ 1980 Г. В МИНДЯ ПРИКЛЮЧВА. 

Доказателствата – разпити на свидетели, експертизи и справки, са събрани в… 91 тома. Върху 13 810 листа са описани всички мероприятия от явните проверки на милицията. Освен това има и секретни материали – справки от използване на специални разузнавателни средства и оперативни разработки. 

Всичко това Е ПРЕДАДЕНО НА ТОГАВАШНИЯ ШЕФ НА МИЛИЦИЯТА В СОФИЯ ГЕН.-МАЙОР ЛЕОНИД КАЦАМУНСКИ, КОЙТО ПОСЛЕ Е НАЧАЛНИК НА ГЛАВНО СЛЕДСТВЕНО УПРАВЛЕНИЕ. 

След като справката не вижда бял свят, работещи по случая пращат изложение на тогавашния главен прокурор Евтим Стоименов през май 1990 г. Вместо арести на заподозрени обаче последва “лов на вещици” – уволнения и рапорти за пенсиониране.

В АРХИВИТЕ НА ОБЛАСТНАТА ПОЛИЦИЯ ТОВА СЛЕДСТВЕНО ДЕЛО Е ОТ 15 ПАПКИ. Образувано е на 16 септември 1980 г. в отдел “Следствен” на ОУ на МВР. Следовател е бил Димитър Петков. Разпитани са стотици свидетели, проверени са хиляди автомобили.

ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ГОДИНИ ПО СЛУЧАЯ Е РАБОТИЛА ГРУПА ОТ СОФИЯ. 

Според нея е имало достатъчно доказателства за арести вместо за спиране на делото. Според ръководителя на групата Кирил Тупаров в справката „са били посочени конкретни имена, подкрепени със съответните експертизи”. Според една от версиите виновен за убийството е бил бившият полицай Иван Чичовото, който пък бе убит преди две години в Дома за стари хора от своя съквартирант по време на битова свада. Според друга версия сред бракониерите е бил мъж от Лясковец заедно с невръстния си син, който сега е в родния си край. Никой обаче не е разпитвал нито вече мъртвия полицай Чичовото, нито пък детето очевидец на зверството през 1980 г., когато случайно двете жертви попадат в капана на едно бракониерство, в което, се смята, че са участвали ръководни кадри и властимащи.

Автор: Нели СУКОВА http://www.borbabg.com/

Научете повече