Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации

Йосиф Сърчаджиев е роден на 2 май 1945 г. в София

 

Йосиф Сърчаджиев като КараИбрахим в кадър от филма "Време разделно"

Йосиф Сърчаджиев е роден в семейството на режисьора Стефан Сърчаджиев и Анна Фаденхехт, дъщеря на юриста и политик Йосиф Фаденхехт. През 1970 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов". Играе в театрите в Драматичен театър „Стефан Киров“ Сливен (1970 – 1972), в СИФ (1972) и Драматичен театър „Крум Кюлявков“ Кюстендил (1973 – 1975). По-късно работи в Театър на Народната армия в София (1975 – 1995), Драматичен театър „Адриана Будевска“ в Бургас (1996-) и в Театър 199, където играе и поставя като режисьор „Госпожица Юлия“.

От 1984 г. е народен артист.

Съпругата му е известната сценаристка Райна Томова, от която има дъщеря – Ана Сърчаджиева. Има още една извънбрачна дъщеря – Александра Сърчаджиева (актриса) – от връзката му с Пепа Николова. Йосиф не поддържа отношения с Александра, твърдейки, че има една дъщеря – Ана – въпреки че ДНК теста е доказал, че Сърчаджиева му е дъщеря.

Филми с участието на Йосиф Сърчаджиев

1986 За къде пътувате Стрезов

1985 Константин Философ 2 сарацин мъдрец

1985 Грехът на Малтица агентът Костов

1984 Битката за Бяла Сълзлийка 3

1983 Константин Философ 6 сарацин мъдрец

1983 Бон шанс, инспекторе! Велизар Карадушиев

1981 Хан Аспарух 3 император Константин ІV

1980 Приключенията на Авакум Захов 6 кинорежисьорът Асен Кантарджиев (в 5-а серия)

1979 Фильо и Макензен 7 прокурорът

1979 Тайфуни с нежни имена 3 Боян, следовател

1978 Умирай само в краен случай 2

1976 Един наивник на средна възраст 2 Боян, наркоман

1976 Реквием за една мръсница 2 Боян Ангелов (в „Синята безпределност“ и „Реквием за една мръсница“)

1973 Нона Иван Великин

1970 Черните ангели 2 Андро

1968 Мъже в командировка 3 нов. Митко (в 3-та новела: „Епизодът“)

1967 С дъх на бадеми оперативния работник

Една от най-зловещите минни трагедии в света сполетява Враца на на 1 май 1966 г


В 11.25 ч. на 1 май 1966 г. над половин милион кубически метра маса от тежки метали, цианиди, камъни и дървета се откъсват от стената на хвостохранилището на оловно-цинковия рудник „Мир" край врачанското село Згориград. Калната маса минава през прохода „Вратцата" и стига до централния площад на Враца. По пътя си, дълъг 7 километра, тинята помита къщи, хора и животни, а ударната вълна била висока 3 метра.

Намесата на неизвестен и до днес миньор, който слиза от Балкана с мотора си и вижда случващото се, предотвратява по-голяма трагедия. С пълно гърло мъжът  крещи на всички да бягат. Миньорът застига пред Враца и автобус с ученици, спира го и заедно с шофьора юрват децата към близките скали, докато отдолу преминавала с тътен тинята.

Твърди се, че на другия ден самият Тодор Живков разглежда пораженията  с хеликоптер. Наредено е труповете на загиналите да се събират на стадиона. Държавата помага на оцелелите да възстановят жилищата си и отпуска близо 20 млн. лв. за възмездяване на пострадалите. Кръвнината за близките на загиналите била по 1 000 лв.

Черната равносметка след трагичното събитие е стотици обезобразени до неузнаваемост трупове /между тях четири деца/, 2 000 ранени, над 310 семейства  останали без дом, 156 разрушени къщи и над 1 000 къщи с отнесени от стихията покриви. Официално се говори за 118 загинали, но според свидетели на събитието загиналите са били около 500.

Скъсалото се хвостохранилище година преди това е предизвиквало безпокойството на редица специалисти, които оглеждали стената му. Предупрежденията, че по нея вече има пукнатини и хранилището е претоварено, обаче били пренебрегнати. Освен изказаните пожелания не се вземали никакви реални мерки за укрепването на стената или спирането на експлоатацията на хвостохранилището. След трагедията властта скрила от останалата част на страната и света истинските размери на трагедията.

Почти година след страшното наводнение набързо са осъдени като виновни за трагедията няколко директори и инженери от мините и металургичния завод край Елисейна. Набедените влизат зад решетките по за 5 и 10 години, истинските виновници обаче остават ненаказани.

Трагедията става причина преди няколко години село Згориград да се побратими с  италианския град Тезеро. Там през 1985 г. местното население преживява сходна трагедия. Сега централният площад на балканското село носи името на град Тезеро, а площадът в италианското населено място е именуван Згориград.

Как на една ученическа бригада през 80-те заловиха промъкнал се крадец


Беше лятото на 1980 година, в края на месец юли. Онази вечер гостувах на един от приятелите ми, а това се случваше често тогава – да си ходим на гости. Весели времена. В този ден тъкмо се бе прибрал от национална комсомолска лагер-школа “Малчика” синът му Красимир – тийнейджър, тогава ги наричахме юноши или младежи. 

Партията имаше изградена система за подготовка на бъдещи свои кадри още от нейната забавачка – Димитровският комсомол. А Краси бе второкурсник в престижния електротехникум в града, височък симпатяга, умник, секретар на учкома.

Сега изглеждаше малко притеснен, нещо непривично за него, обикновено винаги бе усмихнат и готов да се шегува. И още не бяхме се чукнали с баща му за здраве и не бяхме опитали мезето, което сръчната му майка Кети бе поднесла, Красимир не се стърпя да ни разкаже какво е преживял по време на лагер-школата над Батак – Пристигнахме на групи от окръжните градове, настаниха ни в бунгалата, разбира се, отделно момчетата и момичетата. Съсед по легло ми беше едно добруджанче – Иван от Добрич.

Деветокласник, с леко пъпчиво лице, но разговорлив и услужлив. Той пръв ми предложи да изтупаме вехтичките, но здрави одеяла заедно и да постелем леглата. Дните си приличаха, но беше забавно, особено след скучните лекции до обяд по класово-партийно, патриотично и интернационално възпитание на младежта и пр., или задачите, поставени от другаря Тодор Живков пред комсомолците в неговото писмо до ЦК на ДКМС.

След обяд се развихряха спортни състезания по волейбол, футбол, тенис на маса, шахматни турнири, а вечер на изградената естрада се изявяваха талантливи комсомолчета, събрани тук от цялата страна. Но към десетия ден се случи нещо неприятно. Момичетата от две бунгала се оплакали на началничката на лагера – Велина, едра млада жена, кадър на ЦК на ДКМС, че им липсват пари от багажа. Началничката управляваше лагера с твърда ръка, но ни позволяваше и някои волности – пускаше ни да излизаме по двама-трима до Батак или близкия курорт Цигов чарк, за да си пазаруваме някои лакомства, вечер позволяваше да се прави проверката по-късно от установеното време.

Но като разбра за кражбите, събра отрядните ръководители и нареди да се вземат незабавно мерки, за да се установи извършителят на тези мерзки деяния На сбирката с нашия отряден ръководител всички обещаха да бъдат наблюдателни и да съобщят, ако забележат нещо.

А добруджанчето Иван вдигна ръка и рече: Другарю отряден, аз ще наблюдавам постоянно бунгалата – и процеди през зъби: Ще го хвана този мерзавец, другарю отряден ръководител, и ще му счупя лично ръцете! След три дни изпищяха и други, че им липсват пари. Някои от лагерниците помолиха отрядните да им пазят и левчетата за дневни нужди. Една сутрин, към средата на месеца, на сутрешната проверка началничката застана пред строените отряди и извика: – Лагерници, имаме си герой, който е разрешил неприятния случай с липсващите пари. Иван от трети отряд, излез от строя и ела при мен.

Набитото добруджанче почервеня, поколеба се за миг, но се запъти бавно към началничката, а тя го прикани да се приближи: – Пред мен, Иване! Той пристъпи още една крачка, но втора не можа, защото още докато пристъпяше, тежката ръка на Велина го зашлеви с такава сила, че Иван падна на земята. – Марш оттук, мръсен крадец, гад, за такива като теб няма място в школата, веднага изчезвай! – извика началничката. Всички в строя замръзнахме от шока на видяното. Иван стана пребледнял и се затича, залитайки и грухтейки някак си. След две минути го видяхме с раницата му да бяга към една от пътеките за Батак. Момичета от едно бунгало го видели как бърка в чантите им и пъха в джобовете си от парите им Дълго коментираха лагерниците случилото се.

Едни не можели да повярват, че активист, изпратен в национална школа, може да върши престъпления, други бяха крайно изненадани от действията на началничката, която не се замисли да прогони злосторника така зрелищно. Повече не чухме нищо за по-нататъшната му съдба…

Докато слушахме историята от Красимир, дори забравихме за питиетата. Настъпи кратко мълчание. Замислих се – бих ли постъпил така на мястото на началничката в този случай, момчето да изгоня без придружител, без да си дам сметка какво би сторило със себе си то след публичното му изобличаване по най-позорния начин… Едва ли.

*в статията е използвана илюстративна снимка

Източник:БЛИЦ/Михаил ТРЕНДАФИЛОВ/

С гордост носехме емблемата "Строим за Родината!


Това ме върна в спомените от зората на социализма за едно друго вино, придобито по много нетрадиционен начин, който искам да споделя сега. Тогава беше много актуално предприятията да организират ленински съботници или бригади в помощ на селското стопанство независимо дали имахме желание или необходимите умения понякога за това. 

Даже директно бяхме прикрепяни към стопанствата в близките селища и трябваше да се включваме периодично в зависимост от сезона и вида на отглежданите култури. Така нашето предприятие беше зачислено за разпореждане към лозарската бригада на близко до града ни село. Започвахме от пролетта, когато трябваше да се подрязват лозовите масиви, та чак до късната есен, когато идваше време да се прибира реколтата. 

Доста съм се чудил как след нашата непохватна интервенция с лозарските ножици, режейки на поразия беззащитните лозички, те не само оцеляваха, но даваха дори и плод. За повечето от нас това беше един вид разнообразие и промяна на монотонното ежедневие, но не всички възприемаха с охота подобно занимание. Това бе и причината да се прибягва понякога до хитрини и варианти за осуетяване на тези мероприятия.

И така, веднъж, в очакване на няколкото автобуса пред Комбината, за да бъдем извозени до лозята, което продължи повече от два часа, последва нареждане да се върнем за преобличане по домовете си, след което да се явим отново на работните си места в предприятието?! Породи се малко недоумение за миг от смяната на курса, но все пак побързахме да се съобразим с новото решение. Може би никой нямаше да обърне внимание на този факт, ако не се беше разбрало впоследствие какво точно се бе случило. Оказа се, че група „симпатяги“ са се обадили до шефовете на ДАП-а от името на директора, за да откажат предварително заявените автобуси с претекст за отмяна на планираното мероприятие. 

Получи се малко конфузна ситуация и компрометиране в известна степен на заводското ръководство, което така и не успя да разкрие авторите, но си беше интересно като замисъл и изживяване за всички останали.А по време на гроздобера последва нова необичайна изява на прагматична находчивост, може би от същата група или други техни последователи, но с известен нюанс на винен привкус. За целта те предвидливо бяха дошли с личните си автомобили, което се допускаше за избягване претоварването на осигурения транспорт.

Задачата за нас беше да се бере узрялото грозде и да се изсипва в поставените линове на няколко места в лозето. Но тези наши колеги бяха предпочели да го пренасочат в близката горичка, където други техни съмишленици, явно предварително подготвени за това, са го смачквали и отделяли чудодейния му сок в туби от по пет, десет, че и повече литри. Така след време щяха да имат удоволствието да се насладят на вече ферментиралия благодатен еликсир.


В края на работния ден, преди да си тръгнем, бяхме проверявани да не би някой да се е изкушил да задели някоя друга чепка за вкъщи, въпреки че сортовете бяха само винени. Всеки освен храна си носеше бутилка или туба с вода за пиене, въпреки че осигуряваха такава и за миене по време и след привършване на работа. Така тубите на нашите герои не са предизвикали проява на съмнение от проверяващите и те спокойно са се отправили с тях по предназначение към следващата фаза за обработка на трофейния гроздов сок. Колко пъти са го проиграли това упражнение, не се знае, но във всеки случай достатъчно, за да си подсигурят сгряваща атмосфера в предстоящите празници.

Антон Цаневски, Велико Търново

На нивата Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа


Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време –– само за оране.

Боне Крайненецът впрегна пак Сивушка и Белчо и тръгна след ралото. Нивата му е в един хубав широк валог'. От всички страни гора и з...авет. Земята изпръхнала и се рони като захар. Той размаха копралята и извика:

– Де-е, хайде, братя!

Ехото се обади живо из гората.

Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо – прави усилие и върви успоредно с него.

И ето че се редят бразда, две, три – леха... Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.

– Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе... Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка... Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих... Де-е, горе! Дале!

- Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата и се отворила, гръбнакът и се превил на кочияшка, тънката и опашка се накокържила.

Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви!

Наоколо няма,никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.

– Хайде, Сивушке, хайде, мила! – подвиква Боне и със страх гледа как кравата му все повече се уморява и губи сили.

– Стой!... Хайде малко почивка!

Уморените добичета се спряха. Боне отиде пред тях и ги замилва по челата.

– Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! Нали, Сивушке? – заговори им той.

А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно го гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава.

– Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е? Сивушке-слабушке? Сърцето ти плаче, миличка. И днес да поработим, па утре е празник, цял ден ще си почивате. Ти какво ме гледаш, Белчо? Юнак си ти – говореше им Боне.Но Сивушка нe изправи главата си. Думите на господаря й сякаш не бяха утeшителни за нейното болно сърце. Хлътналите и хълбоци тупаха силно и бързо. Краката и трепереха.

– Кажи ми, Сивушке-слабушке, какво ти стана? – заговори уплашено Боне и почна да я милва като дете. После хвана ралото и подвикна.

– Де... хайде .. да се поразтъпчете.

Белчо се напъна да пристъпи. Сивушка направи усилие да го придружи, но не можа и той се спря.

– Де! Хайде, хайде! – викна с висок и ободрителен глас Боне.

Ехото из гората живо му се обади.

Белчо тръгна пак. Сивушка направи още едно усилие, но краката и се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално.

Боне захвърли уплашено копралята, изпрегна бързо Белчо и застана смутен пред Сивушка. Тя лежеше неподвижно, с протегната шия, с муцуна, заровена в ровката пръст, със затворени очи и дишаше тежко.

– Стани, Сивушке, стани! – – освободи я от ярема Боне и почна да я вдига за рогата.

Сивушка едвам отвори очи, погледна с молба господаря си, като че искаше да му каже. остави ме да си умра спокойно, и пак замижа.

Боне се завайка около нея и не знаеше какво да прави. Нивата орана не доорана се печеше на слънцето. То едничко гледаше от небето и полекалека отскачаше от пладне и клонеше зад баирите. Наблизо нямаше никой.

Гората беше глуха.

– Хайде, Сивушке! Стани! Виж, Белчо ти се смее. Стани! Не шегувай се, мила... я виж колко е ровка земята – само за оране!

Боне хвана кравата за роговете и полека почна да я вдига. Тя запъна краката си в земята и направи последно усилие да стане, но едвам се помръдна. И отпусна пак болно главата си на ровката земя и задиша по тежко.

Боне седна прел нея, взе на колене главата и, па я замилва и зацелува по челото.

- Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка... До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило... Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка? Тогава Галица и Белчо ще орат, а ти ще пасеш на слога, ще ги гледаш и ще им викаш: работете, работете – и ще им се радваш. А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко! Стани, миличка! Стани! Хайде!

Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава.Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата и:

- На, слабушке, хапни си!

Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.

Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.

Той пак се обърна към болната Сивушка.

– Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! – почна да я плаши той.

После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.

– Бау!... Ауу!... – приближи се той до нея.

Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.

Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.

Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.

Елин Пелин/ картина "На нивата" - художник Христо Станчев, 1937 /

Стрижеха ни в училище,разпаряха тесните панталони,забраняваха да слушаме "упадъчна западна музика" и още


Ние- родените през петдесете години на миналия век помним добре социализма! Помним как ни стрижеха в училище, как ни разпаряха тесните панталони, как забраняваха да слушаме "упадъчна западна музика" / Бийтълс?/  

Помня как за децата на "активните борци" имаше специална квота за влизане във ВУЗ - влизаха със тройки, докато за нас трябваше да имаме бал "отличен 6" за класиране в МЕИ- то..През 1966 / 67 година живях в общежитие в кв.Дървеница. . В стая 4м. на 4кв.м.  (16. кв.м).  бяхме четирима: аз, момче 1-ви курс, момче от Пловдив 2-курс, един от Тунис -чуждестранен студент и един 50 годишен партиен деятел, който учеше икономика по партийно поръчение! Имаше една масичка в стаята. За кого по напред!  

Саллих от Тунис и "партягата" все се караха политически.Това ме накара да си потърся квартира в селото Дървеница  По това време още нямаше "Младостите 1,2,3,4) в къщата на един шоп! След три месеца напуснах, защото ми се скара, че съм ползвал банята ?! Така и не ми върна предплатата за цяла година! После на квартира в таванска стая -без чешма и тоалетна! Вярно, купоните бяха 60 ст., но какво ядяхме? Вечерята често беше ориз със домати в една желязна чинийка и купичка компот! "Голямо ядене!!!" Вечер, когато окъснявахме да чертаем проекти, към 23 часа и  ни гонеше глад, отивах до  близкия ресторант и купувах един хляб. Пътьом забърсвах солница, а ако имах късмет и олиото от оливиерата. Така ядяхме  ние-веселите студенти! Там (в кухнята на ресторанта) съм виждал, как от отсервираните чинии връщаха в тавите ганитурата, дето не е изядена !?, за да я сервират отново! 

Сприятелих се с едно свястно момче от Русе -също студент като мен..  Обаче баща му беше някакъв партиен големец в Русе и той не се хранеше  в стола като мен и останалитемен , а се разделяхме пред хотел "Рила", където ядеше в специалния стол-ресторант за партийни велможи! После преди да се дипломирам започнах работа в ЗЗУ  и получавах заплата 150-200 лева. Но когато защитих дипломната работа и се сдобих с титлата "инженер", заплатата ми стана 110 лева за същото работно място! Социализъм ! 

После бригади, бригади... - всяко лято по десет дни инженерите трябваше да окопаваме цвекло по селата !

 Карта за море? Може да се уредиш, но не за почивната станция, която се ползваше от заводските директори, партийния секретар и фамилийте им. За нас беше лагера с дъсчените бунгала. В тях имаше две легла и един стол. И няма как по вече ! Те бяха с размер 2,50 на 3 метра. Банята е обща и представлява заградено с дъски място и издигнат почернен варел с вода да се топли от слънцето.

 Когато след петнадесет години заплатата ми стана 200 лева поисках най после да купя за семейството пералня. Купих с връзки  "Татрамат" -чехска за 630 лева .Със заем! Изплащах го  две години!!!

 През всичките тези 16 години три пъти подавах молба за държавно жилище, защото бяхме младо семейство с дете в едно жилище с родителите ми, но.... отговора доиде чак през 1988 година -  след 16 години!! През това време на съседите ми- баба и дядо "активни борци" , които имаха неженен 40 годишен  син,  дадоха втори тристаен апартамент в нов блок! 

Мога да  добавя  още , как ми "орязаха" заплатата на два пъти по разпореждане на заводския партиен секретар , защото си пуснах брадичка и не я махнах , както той ми заповяда ! Има, има  много още за споделяне за "красотите" на онзи строй, но не искам да ви отегчавам повече.

Svetlin Goranov

Помните ли култовата фраза на Миташки от филма "Куче в чекмедже"


Култова фраза от филма "Куче в чекмедже"когато Миташки информира лелите, че баща му ще му купи колело, ама друг път..

„Куче в чекмедже“ е български игрален филм (детски, драма, семеен) от 1982 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Рада Москова. Малкият Митко – Миташки (в ролята Веселин Прахов) е дете на разведени родители, живее с майка си, вечно заета със служебни събрания, и по цял ден стои сам вкъщи.

Мечтае само за едно нещо — да си има куче — истинско, не плюшена играчка.

Заедно с двама негови приятели, Андро (Мартин Стоянов) и Стефан (Емил Димитров) купуват от един крадец (Павел Поппандов) кучето Рошко за три лева и осемдесет стотинки и шест трамвайни билета. Тъй като Рошко е общо притежание, се редуват да го гледат и то така че родителите им да не разберат.

По времето на Брежнев СССР става първа икономика в света

Посещение на Главния секретар на ЦК на КПСС, Леонид Брежнев в НР България -София, Януари 1979г.

Официално на първо място е САЩ, а СССР на второ място. Икономистите още спорят кой първи кой втори, по икономически показатели САЩ са първи, но ако извадиш разходите на СССР за безплатно образование и здравеопазване и всички останали социални разходи, които са около 30% от бюджета, тогава СССР е първа икономика в света.

Брежнев ръководи Съветския съюз като Генерален секретар на Централния комитет (ЦК) на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) от октомври 1964 до смъртта си през 1982 година. След Йосиф Сталин той е най-дълго управлявалият държавник на СССР – 18 години.

 Въпреки че първите му години са успешни в икономическата сфера, неговото управление често е критикувано, понеже тогава започва периодът на сериозна икономическа и социална стагнация, това се усеща особено силно в последните години, в които той е на власт. Тези неуспехи на Брежнев, в крайна сметка водят до разпадането на Съветския съюз през 1991 година. Въпреки това, според резултатите от проучване на общественото мнение, проведено през 2013 г. от Левада Център, Брежнев е признат за най-добрия държавен глава на СССР.

Брежнев е роден в Каменское в украинско работническо семейство. След като завършва Днипродзержинския металургически техникум, става металург-инженер в железостоманената индустрия в Украйна. През 1923 година влиза в Комсомола, а от 1929 година е активен член на Комунистическата партия. 

Мобилизиран е във Втората световна война и напуска армията през 1946 година с ранг генерал-майор. През 1952 г. става член на Централния комитет, а през 1964 г. наследява Никита Хрушчов като Първи секретар. Алексей Косигин наследява Хрушчов като Председател на Министерския съвет.

Големият пожар със жертви заради конгреса на БКП през 1986 г.за който мнозина смятат,че е било саботаж срещу комунистическия форум


На 4 април 1986 г. сутринта, докато започва вторият ден на XIII конгрес на Българската комунистическа партия (БКП) и Тодор Живков преглежда речта си, едно от най-големите предприятия в Михайловград, днешна Монтана, се превръща в огнен ад.В завода за камгарни прежди избухва голям пожар и десетки огнеборци и милиционери са вдигнати по тревога. За няколко часа огънят е потушен, но двама работници загиват, а над 30 души са обгазени.

Заради опасенията, че пожарът може да измести вниманието от важния политически форум и дори да бъде коментиран като саботаж срещу комунистическата власт, бедствието е покрито с мълчание. Неизвестни за цяла България остават както жертвите, така и себеотрицанието на пожарникарите, спасили стотици хора.

Огънят в камгарната фабрика „Монтана“ пламнал към 9 часа в петък. Смяната от около 500 работници тъкмо застанала по местата си, когато цехът на втория етаж започнал да се пълни с дим. Под помещението бил складът със суровина за прежди и облаците пушек извирали от него към машинната зала. Подът под краката на работниците се нагорещявал и ръководството започнало евакуация, като съобщило за пожара в окръжното управление на МВР.

„Бяхме на оперативка, когато получихме сигнала. Първо помислихме, че е учение, но погледнахме през прозорците, видяхме пушека над града и разбрахме, че работата е много сериозна“, спомня си тогавашният шеф на противопожарната охрана Петър Мирчев. Дежурната смяна огнеборци с вой на сирени се втурнала към завода, изпратени били и всички патрулки с милиционери.

Първите пристигнали в горящия завод още си спомнят кошмарната гледка. Гъсти талази кафеникав дим излизали от запалената сграда, а работници навън се лутали и търсели колегите си, уплашени дали са успели да излязат.

„Сложихме апаратите със сгъстен въздух и влязохме в цеха, но установихме, че вътре има само дим. Огънят беше в приземния етаж, където бяха балите със суровини от Югославия. Те горяха и изпускаха смъртоносни отровни вещества – киселина, циановодород, дори фосген – боен газ, който се е използвал през Първата световна война“, разказва по-късно бившият пожарен шеф Мирчев.

„Беше страшно! Сутринта проверявах ел. подстанцията, когато в нея нахлу дим и токът изключи. Останах заключен вътре. Чуках по вратата и виках за помощ! Добре, че ме чуха и отвориха“, спомня си ел. техникът Милчо Тодоров. В суматохата предачките забелязали, че една от тях липсва и пожарникарите започнали издирване. Зам.-шефът на противопожарната служба Тотко Тодоров открил жената в машинната зала, но вече мъртва. „Снежана беше излязла с нас, но се върна за чантата си и загина“, спомнят си работниците.

„Огънят бързо беше локализиран и потушен, но голямата опасност дойде от запалената суровина и отровните газове, които се разнасяха в района. Трудности създаваше и обстановката – сградата беше без прозорци, гъсто изпълнена с машини и цялата наситена с дим“, разказва бившият пожарникар Евгени Николов.

В нагорещените като печки помещения сред облаците отрови огнеборците бързо губели сили. Момчетата обаче отказали да почиват, искали само нови бутилки с въздух и отново се гмурвали в пушеците. Над 20 от пожарникарите се натровили, но не напуснали завода.

„Отравянето ставаше постепенно, нямаше нито мирис, нито парене в очите или болка. Просто ти се приспива и започваш да падаш“, спомня си Петър Мирчев. Към края на гасеното огнеборците намерили и още едно безжизнено тяло – на работника Благой, който поддържал климатичната инсталация на завода. Той пълзял в тръбите, за да ги чисти, и затова всички го наричали Мишката. Мъжът успял да се измъкне от тръбопроводите, но задушен издъхнал до изхода.

Около 20 огнеборци и десетина обгазени работници били настанени в болницата.

„Бяхме пропити целите от отровния дим, даже дрехите ни излъчваха отрови. Медиците, които ни приемаха, също се отровиха само от униформите ни“, спомня си бившият лейтенант Евгени Николов. Лечението на пожарникарите и работниците продължило двадесетина дни, но повечето от тях месеци наред приемали лекарства за увредените си черни дробове.

Ръководството на МВР наградило хвърлилите се в огъня момчета с благодарности и парични суми. Но за пожара вестници, телевизия и радио не съобщили нито дума. В Северозапада тайно се говорело, че огънят е запален умишлено. Влезлите в изгорелия склад криминалисти заявили, че причината за пожара била счупен лагер на машина, който подпалил суровината.

Мнозина обаче и до днес смятат, че запалването е било саботаж срещу комунистическия конгрес. Точно в този ден на конгреса трябвало да се изказва предачка от завода. „Беше диверсия“, убеден е и бившият ел. техник Милчо Тодоров. Заводът останал затворен няколко месеца. Химически войски обезопасили покритите с отровни сажди помещения и закопали дълбоко токсичните отпадъци. Заводът бил възстановен и започнал отново работа.

Големи Актьори които винаги ще помним и много ще ни липсват


Георги Русев:Роден е в гара Костенец баня, в семейството на свещеник, преселник от Македония. През 1952 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство в класа на проф. Филип Филипов.

Започва актьорската си кариера в Драматичния театър в Пловдив (1953 – 1962); продължава за няколко години в софийския Младежки театър (1962 – 1966), за да се установи в Пернишкия театър между (1966 – 1990), където става и директор (1977 – 1990).

Георги Русев е сред основателите на Малък градски театър „Зад канала“ през 1990 г., като през последните години приема роли и в Театър 199, в частния театър „Алтернатива“ и в Народния театър.Член на Член на САБ (1953) и СБФД (1977).

Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Георги Русев.

Освен в театъра, Русев играе в киното, като дебютира през 1966 г. във филма „Началото на една ваканция“. Интереса му към киното запалват сценариите на Георги Мишев. Участва в много от емблематичните български филми от 1970-те и 1980-те години. Незабравими по своя колорит са ролите му (обикновено на отрицателни герои) от „Селянинът с колелото“, „Дами канят“, „Вчера“, „Матриархат“, „Преброяване на дивите зайци“ и „Опасен чар“, „Изпити по никое време“, „13-ата годеница на принца“.

Умира в София на 1 април 2011 след тежко боледуване, на 82 години.


Филип Трифонов:Завършва средното си образование в 34 гимназия в София. Висшето си образование завършва във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1969 – 1973), където учи актьорско майсторство за драматичен театър в класа на Апостол Карамитев. Отбива военната си служба (1965 – 1967) в Армейската школа за високо спортно майсторство „Чавдар“, София, специалност „Ски алпийски дисциплини“.Има две деца – Александра Трифонова, доктор по Византийско изкуство и Мартин Трифонов, скулптор.

През 70-те и 80-те години на XX век изиграва главни роли в знакови за българското кино филми. Той е актьорът, участвал в най-много награждавани филми. Репликата му „Една боза от 6 стотинки“ от филма „Момчето си отива“ е считана за култова до днес, 50 години след като я произнася. Безмълвните сцени, в които си партнира с голямата актриса Невена Коканова ще останат в „златния ни архив“. „Тогава тя ме целуна в кадър и, като „целунат от Невена“, продължих, бих казал главоломната си кариера в киното, колкото и нескромно да звучи. Филмът „Момчето си отива“ напълни кината и пожъна голям успех“.

Филип Трифонов умира на 73 години на 6 януари 2021, в деня на Богоявление.

Спомен за киселото мляко в стъклени бурканчета


По времето на социализма в НРБ продаваха киселото мляко на килограм от големи алуминиеви легени, които стоварваха през нощта пред млекарниците. Същото беше и по-късно, когато млякото се продаваше в стъклени бурканчета. 

При нас, в центъра на София, сутрин минаваше млекар с голяма количка и когато извикаше в двора на кооперацията "Млекарят е тук", всички слизаха с празни бутилки и бурканчета, които заменяха за пълни. 

Сладкарниците бяха затрупани от вкусни ИСТИНСКИ пастички, поне три вида баклави, плезири, топли банички, кифлички, гевречета, мекички. Изобщо не са ни липсвали шоколадовите яйца...как ли оцеляхме се чудя... Ах, да! 

Да не забравя...четяха ни книжки, после ние четяхме и опашките бяха пред книжарниците. Телевизията я имаше, колкото - толкова, но пък НИЕ ИГРАЕХМЕ НАВЪН, кой ти се заседяваше пред телевизора....

Автор:Jasna Ivanov

Столичното 138 ЕСПУ „Юрий Гагарин“


Намира се на ул. „Алфред Нобел“ № 3 в кв. „Гео Милев“ в близост до бившия хотел „Плиска“. Училището предлага много широко чуждоезиково обучение, включващо английски, испански, немски, руски, френски, японски и китайски езици, които се изучават след 7-и клас. Член е на Асоциацията на Кеймбридж училищата и участва в международни програми за обмен на ученици.

Учебното заведение е открито на 30 октомври 1960 г. и е наречено на първия човек в историята, летял в космоса – Юрий Гагарин. През годините в училището се установява традицията космонавти да засаждат иглолистни дръвчета в специално обособена алея в двора, наречена „Алея на космонавтите“. 

Първото дърво (смърч) е засадено от самия Юрий Алексеевич Гагарин. На същата алея са засадили смърчове също и първият български космонавт Георги Иванов, вторият – Александър Александров, първата жена-космонавт – Валентина Терешкова, и др. В миналото пред всяко дръвче е имало табелка с името на космонавта, който го е засадил. В самото училище е имало стая, посветена на космонавтиката, в която се е съхранявала богата колекция, посветена на Космоса, включително и истински скафандър.

В днешни дни табелките с имената на космонавтите вече ги няма, а част от смърчовете са загинали. На алеята е поставена модернистична паметна плоча с имената на космонавтите, посетили училището, а във фоайето на училището е учреден и Музей на космонавтиката.

Вследствие политическите промени в България през 1989 г., от 1993 г. училището носи името на изтъкнатия български историк проф. Васил Златарски. По този начин учебното заведение има двама патрона, като техните барелефи се намират непосредствено до главния вход.

Къде ми е бозата от едно време/Репортаж от 1986 г./


Децата ни, които нито са виждали някога уличен бозаджия, нито са опитвали от сладката, гъста течност в гюмчето вярват, че това рядкото, дето го пият в големите стъклени чаши по сладкарниците и облизват с езиче кафеникавите си мустачета е най-хубавата, най-сладката боза. А то си е водица с бозица и разликата между нея и истинската просена боза е с разлика от земята до небето. 

Но каквото има, това се пие, пък е и евтино, върви с кифличка, с баклава, с паста. И само възрастните се мръщят и въздишат по едновремешните шишенца с широки отвори, в които се продаваше бозата по сладкарниците. Тя, макар да не бе от просо /отдавна се произвежда от жито/, беше по-гъста и къде къде по-вкусна. Пък и някак по чистичко, всеки си знае шишенцето, никой не му налива отникъде, не му прибавя, не го мами. За съжаление в София изчезнаха и големите бутилки боза, тук-там може да намерите в някой супермаркет или РУМ на новите жилищни комплекси. 

А иначе кранчето се върти и се лее боза за мало и голямо с всякаква концентрация, по избор и съвест на търговските работници. Защо толкова стриктно се контролира концентрацията на поднасяния алкохол в заведенията за обществено хранене, а на бозата - не?! Досега не съм чул за наложени санкции на продавачките в някоя сладкарница, задето в нея се продава разредена, понякога лошо миришеща боза.

Да не говорим за хигиената. Наскоро случайно минавах край задния вход на една квартална сладкарница и като видях „чистите" престилки на продавачките и морето от отпадъци, в което газеха, за да разтоварят гюмовете с току-що пристигналата боза, отщя ми се. Зарекох се да не стъпвам повече там, погнусих се.


И тогава се сетих за онова, което ми бе казала една приятелка, чиято позната работела в подобна сладкарница. Навремето ми се струваше невероятно, но сега, след като бях видяла с очите си... Дълго не били почиствали кацата, в която изсипвали от гюмовете бозата, но един ден почнали да стържат първо стените й. целите хлъзгави, полепнали и изведнъж открили на дъното ...удавил се плъх. Да. приятна гарнитура. И то за най-големите почитатели на бозата • малчуганите! Те не знаят от какво и какво пият, ами ние, дето можем и да се възмутим, и да повдигнем тоя въпрос, защо мълчим, защо преглъщаме това ерзац питие? Кого лъжем и кого надхитряваме, сами себе си или нашите деца?

Не се стърпях и позвъних в хранително-вкусовия комбинат „Христо Никое", за да разбера каква е работата. Като основен производител и снабдител на боза за столицата, защо допускат да им подбиват така реномето. Свързах се с началника ОТК Стоянка Гърнева: „Ние произвеждаме всеки ден около 30 тона наливна боза при капацитет 50, но нямаме възможност за бутилирана, защото бозоварната ни е много остаряла, не разполагаме със складове за стъкления амбалаж, с хладилни камери. 

Единственото ни спасение са големите по пет тона съдове /линове/, в които се съхранява произведената боза. През лятото трайността й о 36 часа, през по-студения I сезон до 48 часа. В бозоварната имаме лаборатория за контрол на качеството, майсторите сами носят проба от всяка варка, така че при нас нарушение не може да се извърши. И ние много пъти сме установявали по сладкарниците, чс бозата е разредена, че е с лошо качество, но трудно е да се бориш с тези от търговията. Единственият начин е изцяло да се премине към бутилирана боза. Засега колкото успяваме да произведем, изпращаме на училищата. Надяваме се, че тъй дълго чаканата нова бозоварна, която ще построим на отредения ни терен на улица ,,Комунистически манифест", близо до сградата на Билкокооп, в която ще изградим нови линии за различна разфасовка на бозата, ще задоволи нуждите не само от качествена, хранителна и вкусна боза, но ще премахне завинаги тези нарушения, опитите да се измамят гражданите."

Всъщност импровизираният ни разговор завърши с любезната покана да посетя цеха на улица „Опорска река" 1 и да опитам от гъстата, ароматна боза на която за съжаление ние познаваме само жалкото подобие. Дано в най-близко бъдеще софиянци с наслада да отпиват любимото си питие, без да въздишат за доброто старо време на файтоните и гальотите.

Безалкохолната индустрия в България през 1986г. с цел да бори затлъстяването и да измести алкохола


От една страна, тя е призвана да изгони от трапезата ни „Цар Алкохол . Но това ще стане едва когато обещаваните ни от години най разнообразни напитки — плодови, плодово-зеленчукови, зеленчукови, на билкова, млечна, млечно-плодова основа, се появят по магазините. Къде са сега те? Виждаме ги само на пролетните „издания" на Пловдивския панаир. 

И тази година беше така от 68-те експоната 25 се показваха за първи път — „Цитрон", ,Агента" и „Свежест'', както и диетичните „Люлин", „Малина", „Ябълка" и други... Да сте си купили вече от тях? Все още алкохолът печели по точки. И това за кой ли път бе нагледно демонстрирано все на същия тазгодишен пролетен панаир в Пловдив — на предварително посочения за безалкохолни напитки щанд беше аранжирана представителна многомсдална колекция маркови вина на СО „Винпром"...

А има и друго. През последните години идеята, лансирана от изтъкнатия американски диетолог Уилям Уокър, печели все повече привърженици. Съгласно нея можете да ядете всичко. В какви-то искате съчетания и количества. Звучи съблазнително — особено за тези, които имат проблеми с излишните килограми. Но... — уточнява той — трябва да пиете много пресни плодови и зеленчукови сокове и нектари. Тяхната роля е да ликвидират витаминния дефицит, който сами си създаваме, консумирайки „мъртва" храна — печена, пържена, варена... Нещо повече — в цял свят вече соковете са приети ,,на въоръжение" срещу затлъстяването /което в нашите училища се шири!/, а също така и като профилактика срещу редица заболявания.

Статистическите данни са повод за неутешителни размишления. Така напри-мер ано през 1986 г. са произведени милиона безалкохолни напитки от всякакъв вид /по 70 л на глава от насе т иието/, за тази година се предвижда да бъдат достигнати 683,7 милиона литра.

Сегашната техника в голямата си част е от 60-те години, навъртяла е полагаемите й се 10 години и отдавна „плаче за пенсия". Но тъй като смяната все не идва, тя работи още. С цената на много похабявана суровина и престои — не само поради липса на резервни части. Да не говорим пък за това, че във века на електрониката и гъвкавите автоматични производствени системи близо 100 милиона литра безалкохолни напитки годишно се произвеждат на допотопни ръчно-крачни машини още от времето на национализацията през 1947 г. Парадоксалното е това, че именно нашата страна е специализирана за производството на такава техника по линията на СИВ. Линиите се произвеждат в „Хранмашинвест" в Стара Загора... и веднага получават визи за чужбина. Едва за тази година СО „Безалкохолни напитки", което произвежда над 80 на сто от цялата безалкохолна индустрия, е успяло да „изпроси" 4 /четири!/ линии...

СУРОВИНИТЕ, на които доскоро уж бяхме много богати, вече също не достигат. Въпреки че през последните години СО „Булгарплод" изплаща премии на стопанства, които отглеждат праскови, вишни и др. плодове, овощните градини непрекъснато намаляват. А пък това, което се роди, често не може да се оползотвори напълно - и изгнива по земята, отива за храна на добитъка. Така е и с ябълките. През последните години l’!“ оползотворяват само около 300-400 т концентрат, от който се полу чават около 20 милиона л „Ябълка''.

Репортаж от 1986 година


СТЕФАН ГЕЦОВ - актьорът който продължи да играе на сцената въпреки голямото земетресение през 1977 г


Роден е на 3 юли 1932 г. в град Мъглиж,разположен в красивото южно подножие на Стара Планина.

Завършва средно образование в Казанлък през 1950 г., а след това актьорско майсторство при проф. Н. О. Масалитинов във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1954 г.

Играе в Драматичен театър ,,Адриана Будевска" Бургас (1954 – 1955). А след това от 1955 г. до пенсионирането му е в състава на Народен театър ,,Иван Вазов",където създава забележителни роли като Иван Шишман, Големанов,Едмънд в ,,Крал Лир",Вуйчо Ваньо в едноименното произведение на Чехов и мн.други.

Във филмографията му се открояват ролите във филмите: ,,Хайдушка клетва" , ,,Цар Иван Шишман" , ,,На всеки километър"/сезон 2/, ,,Дъщерите на началника", ,,Снаха", ,,Изгори,за да светиш", ,,Сами сред вълци" , ,,По дирята на безследно изчезналите", ,,Хан Аспарух" и др.

Стефан Гецов е може би единственият актьор в света,който остава да играе  въпреки разлюляната сцена от земетресение. Това се случва в Народния театър.

На 4 март 1977 г.силно земетресение с епицентър Вранча разлюлява страната ни.В този момент на сцената на Народния театър се играе представлението ,,Големанов".В главната роля е Стефан Гецов.По време на монолога му всичко се разлюлява.Настава суматоха.Актрисата Виолета Бахчеванова бързо се озовава на ул.,,Раковска" със сценичен тоалет.Останалите актьори също.Публиката бързо тръгва към изходите,но част от нея сякаш остава прикована от мощния бас на продължаващия си монолога Стефан Гецов.Вътрешно осъэнавайки,че паниката на публиката и струпването на много хора на изходите може да донесе фатални последици Стефан Гецов умишлено е задържал част от публиката в салона.След около 15 минути представлението продължава с пълна сила с върналите се от улицата актьори.След края на спектакъла Стефан Гецов е бурно аплодиран от публиката и актьорите за проявената смелост.

Веднага след промените е пенсиониран незаслужено заедно с други светила на Народния театър едва на 58 години.Това го срива.

Напуска този свят от масивен инфаркт през 1996 г.

Спяхме на отворени врати през лятото на село, без да се притесняваме от нищо


Баба обръщаше само един стол и слагаше да ни би да се качи някое куче да се изплашим ,нямаше дограми и железни врати, прозорците бяха дървени със едно стъкло, стените дишаха отвън и отвътре без гипсокартони и изолация, без латекси и изолация на покриви и какви ли не боклуци сега за безбожни пари !

Всичко беше от природата, естествено, не се режеха здрави дървета за огрев, които запушват комините,караха се изсъхнали дървета от гората и пречупени клони които се сечеха със брадвата и бързо затопляха стаята , бяха леки и лесно преносими.Дворове пълни с деца и стока ,с която се хранехме, през лятото по ливадите ,нивите ,лозята и градините на слънце от което имаме нужда, абе пред компютрите в стаите с очила от детската градина.

Още колко много полезни неща, които сегашните млади и деца няма да разберат и да видят ползата от всичко това, дори се подиграват .А свободата ,която имахме, нямаше постоянно полицаи по улиците да обикалят и да харчат излишни пари за гориво.

Не носехме дрехи от втора употреба и продавани по улиците пред магазините, а влизахме в магазина , пробвахме и купувахме хубави дрехи които някой са здрави и до днес ,а не китайски , изгорели от слънцето по тротоарите или миришещи на влага от складовете.

Ходехме с красиви български обувки , ботуши ,гуменки, сандали и джапанки, а не с разни изписани еднодневки запарващи краката и поява на разни гъбички и др.По тротоарите ходехме свободно и се разминавахме, а не да заобикаляме изнесените сергии от стоки по тротоара, съсипани от атмосферното влияние на времето.Така беше,а как е сега?

Добринка Исаева

Мотел „Божура“- Някогашната люлка на българския ъндърграунд


През 80-те години на изходите на София има три емблематични мотела: “Божур” на изхода за Сърбия, “Изток” на Цариградско шосе след Околовръстното и “Ихтиман” на магистралата за Пловдив.

Изглеждали са почти идентично: голям паркинг за ТИРове, ниско тяло с ресторант и безмитен магазин с лице към магистралата и триетажна хотелска част със стаи за “нощувка” и … “почивка” (така според ценоразписа се нарича престой до 6 часа).Композицията на сградите е като от учебник по градоустройство, конструкцията им е сглобяема, метална, със стенни панели и четлив растер, а интериорите — с привкус на занемарена скандинавска закусвалня. Явно държавата е разполагала с изпитана и работеща архитектурна система за строеж на мотели, която е размножила около София.

В края на 80-те и началото на 90-те тези сгради придобиват култов статус, но не благодарение на перфектната си строителна система. Който помни края на соца, помни и безмитните магазини на мотелите “Изток” и “Божур”. Дали заради корекома, или заради шарените ТИРове с надписи на латиница, тези места са изглеждали така “сякаш не си в България”.Таксиджиите и тираджиите пък обичат да разказват истории за зората на борческите групировки у нас, когато в тези магистрални мотели са се въртели контрабандни стоки, проститутки и черна търговия с валута, имало е престрелки, наркотици, а наоколо са се разпореждали висаджии, сикаджии и Иво Карамански (версиите варират според разказвача).Днес обаче екзотично-героичната слава на тези мотели е позападнала и всеки от тях се оказва с различна съдба.

Люлката на българския ъндърграунд мотел „Божур” е разграбена от роми.

Мотел “Божур” стърчи след Люлин край международния път за Калотина. От години е напълно необитаем, а преди повече от година постройката, която се намира на пътя за Калотина и от която са тръгнали повечето родни мафиоти, е срината до земята от роми, които са търсили желязо. Единствено е останало да стърчи стълбището, което мургавите крадци не са успели да съборят. Само то напомня за някогашния имидж на емблематичното за началото на българския преход място.Цялостното събаряне на съоръжението не отнело повече от година. Последното, останало от някогашния мотел, била оградата около паркинга за тирове, където се договаряла контрабандата през 90-те години и се разтоварвали внесените през Калотина нелегални стоки.После обаче и тя била отрязана, а платната се появили на оградата на близка до мотела къща.


РИЛА-1400 (МОСКВИ 4-408) Технически данни и описание


Лек, малолитражен автомобил, който е събрал рядкото съчетание: съвременна външна форма, просто устройство, достатъчна мощност, комфортно обзавеждане, здравина, сигурност, удобно кормило и седалки, красива и трайна вътрешна облицовка, непретенциозност към горивото, обемист багажник и достъпна цена.

За пътните и климатически условия в нашата страна «Рила-1400» е най-подходящият автомобил за пътуване и туризъм.

Същественият недостатък на този модел, сравнително малката пъргавина на двигателя, ще бъде отстранен в новия «Москвич» — модел 412, който ще се монтира в Ловешкия завод през следващите години. В него има съвсем нов двигател с работен обем на цилиндрите 1480 куб. см, мощност 75 конски сили и максимална скорост 140 км/ч. 

Увеличената близо 1 и половина пъти мощност е постигната не за сметка на незначителното увеличаване на работния обем от 1360 куб. см на 1480 куб. см, а на по-високата степен на сгъстяване 8,2. Новият четирицилиндров карбураторен двигател е с намалена височина и с наклон под ъгъл 20 градуса; диаметърът на цилиндрите е увеличен на 82 мм вместо 76 мм, както е при «Москвич-408», а ходът на буталото е намален от 76 мм на 70 мм.

Рила-1400 (Москвич-408) и новият модел 412 се утвърждават у нас като автомобили с най-много подобрения и усъвършенствания за своя клас; просто обслужване и лека експлоатация.


"Булгаррено-8" Описание и технически данни


Скоростната кутия е четиристепенна с 4 синхронизирани превода за преден ход и 1 за заден.

Спирачната система — хидравлична, дискови спирачки и на четирите колела. Автоматично регулиране спирачното налягане на задните колела. Всичко това и ниско разположената самоносеща 5-местна каросерия правят автомобила изключително сигурен и стабилен върху пътя.

При дължина 4030 мм, ширина 1670 мм и височина 1360 мм той има диаметър на завиване 10,7 м, собствено тегло 820 кг.

Най-новият модел, който ще се монтира и у нас. По външност прилича на «Фиат-124». но е далеч по-комфортен. Той е снабден с двигател с работен обем 1608 куб. см, мощност 90. к.с. и достига максимална скорост 160 км ч. Ускорение от 0 до 100 км за 12 сек. Разход на гориво 10 л на 100 км.

«Фиат-125» е автомобил с подчертани спортни качества и повече удобства.Малолитражният автомобил «Булгаррено-8» е напълно идентичен на придобилия широка популярност в Европа френски автомобил «Рено-8». Освен това на «Булгаррено-8» са направени редица подобрения, като подсилване на шасито, ресорите, амортисьорите и други детайли за повишаване здравината и издръжливостта съобразно пътните и климатически особености на нашата страна.

«Булгаррено-8» има четири цилиндров, четиритактов двигател «Сиера-950», който е разположен в задната част на автомобила. Работният обем на цилиндрите 956 куб. см, ход на буталото 72 мм, диаметър на цилиндрите 65 мм, степен на сгъстяване 8,5:1.

Максимална мощност 48 к.с. (по SAE) при 5200 об/мин.

В края на 1967 г. на «Булгаррено-8» вече се монтира по-мощен двигател с работен обем на цилиндрите-1108 куб. см с още по-добри динамически качества, повишена мощност — 50 к.с. (no SAE) при 4900 об мин, като същевременно малкият разход на гориво си остава същия — 6,7—7 л на 100 км.

Каросерията е самоносеща, купе тип «Се-дан» —г 4—5-местна с 4 врати, багажник отпред.Охладителната система е херметически затворена, заредена с антифриз, издържащ на ниска температура до —35 С.Скоростна кутия с 4 напълно синхронизирани предни скорости и една за заден ход.

Максимална скорост на движение 132 км/ч.

Спирачки — крачна хидравлична, с дискови спирачки на 4-те колела, действуващи едновременно ръчна — механична, действува на задните две колела.

«Булгаррено-8» има минимално и опростено обслужване. Маслото в двигателя се сменя на *секи 5000 км, а маслото в скоростната ку-тия на всеки 10 000 км. Гресиране на 20 000 км.Монтажът на този автомобил започна през 1967 г. в Пловдивския завод «Булгаррено». Той се отличава от своя предшественик «Бул-гаррсно-8» с удължената си каросерия в предната част с 12 см и задната със 7 см. Това удължаване е дало възможност не само да се увеличи полезният обем на багажника, но и аеродинамичната устойчивост на автомобила срещу страничен вятър. Новият модел има по-красива и устремена съвременна линия.Вижте още:РИЛА-1400 (МОСКВИ 4-408) Технически данни и описание

Как се купуваше и колко се чакаше за лека кола през 1981 г


- Разберете! - настоя непознатият. - Този въпрос само в София засяга пряко стотина хиляди души. А в цялата тази работа има голяма игра: някои в "Мототехника" се подиграват с хората, не спазват никакъв ред при продажбите на леки коли, мамят клиентите си!

Човекът беше изнервен, съвсем не бе склонен да подбира изразите и да дозира оценките и това му пречеше да бъде ясен и убедителен. Все пак с малко търпение успях да изясня причините за недоволството му.

Моят посетител беше собственик на бордеро на стойност 1500 лева - сума, внесена в сметката на "Мототехника" - софийски градски клон - за покупка на лека кола. Поредният номер на вноската му беше над 170 000, от преди 3-4 години. Изпълнен с нетърпение кога най-после ще дойде щастливият момент да стане собственик на нова лека кола, човекът редовно в продължение>на година се бе обаждал на специалния телефон на "Мототехника", даващ информация за номерата, на които е дошъл ред за покупка на кола. 

И най-важното, бе ги записвал! Ето най-характерните резултати от неговия труд, само за коли от марката ВАЗ:


- И така - заключи моят събеседник, - след като съм чакал още една година, вероятността да ми дойде редът за покупка на лека кола е намаляла с изключение на ВАЗ 21 011 /"Лада - 1300"/, за които номерата са се увеличили! А тъй като за този период са били получени и продадени хиляди коли, за мен това е най-красноречивото доказателство, че в софийския клон на "Мототехника" не се спазва никакъв ред, че колите се продават с предпочитание на близки и познати, да не говорим, че се намират хора, които умеят "да подслаждат" покупките си!

Трябва да призная, че тази статистика ми направи впечатление - още повече че нямам основания да вярвам в точността и достоверността й. Това ме подтикна да потърся разговор със зам.-директора по икономическите въпроси на софийския клон на "Мототехника" др. Йонко Танов, като не скрих съмненията - моите и на автора на статистиката.

За моя изненада др. Танов не оспори достоверността на данните, но не прие и забележката ми, че липсва каквато и да било закономерност в скокообразните промени в колонките от числа. Според него те са съвсем логичен резултат от постоянните промени, които клиентите правят в заявките си за желаната от тях кола - а "Мототехника" работи освен с колите ВАЗ, още и с "Москвич", "Волга", "Запорожец", "Фиат" - полски, "Шкода", "Вартбург", "Трабант" и др. А има вноски, датата на които наистина буди удивление:

"До преди седмица  поясни др. Танов - най-малкият номер беше 72 от 1962 г., а сега е 90 от същата година! Има и куриози - някои, изглежда, са направили вноска, без да кажат никому за това. Изпратим поредната покана-окаже се, че на посочения адрес е издигнат многоетажен блок с няколко-стотин обитатели, собственикът на вноската е починал, а наследниците му са се изселили неизвестно къде и дори не подозират, че могат всеки момент да си закупят автомобил.

Сп.София,1981 г.


Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен