Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Един от ярките ми спомени от детството по време на соца бяха годините, прекарани в детската градина в центъра на София. Въпросната триетажната сграда преживя и реституцията и до ден днешен продължава да бъде детско заведение. 

Тогава престоят беше седмичен – от понеделник до събота на обяд, и съвпадаше с работното време на родителите. На практика прекарах детството си не в дома си, а в детската градина. Най-тъжният ден беше в понеделник сутринта, а най-щастливият събота, когато дори за обяд имаше пържени кюфтета. През летните месеци ни водеха в Борисовата градина всеки ден, където играехме на воля. Тогава на „Цариградско шосе“ нямаше подлези и пресичахме шосето направо, но то и движението не беше кой знае какво.

Трудно приемах раздялата с родителите си в понеделник и обикновено сутринта имаше сълзи не само в моите очи, но и в тези на майка ми. Стигна се дотам, че ставахме много рано сутрин, обличахме се с баща ми и се качвахме на някой от трамваите – четворка или десетка, обикаляхме половин София, докато стане време, и след това татко ме оставяше в градината. И това само за да ме разсее и да премине по-леко стресът от раздялата. Иначе в интерес на истината ни занимаваха, имахме един път седмично прожекция на диафилми, куклен театър, подготвен от служители в градината, или пък някакви други музикални занимания. Имахме и външни посещения на актьори и музиканти, спортни състезания и много игри. И въпреки това и до ден днешен, когато минавам покрай тази сграда, имам усещането, че нещо в душата ми се свива. Времето беше такова и детството ни беше белязано от неговите странности.

Но така пък държавата се грижеше за децата и техните родители спокойно отиваха на работа. Детски градини имаше за всички желаещи. А не като сега – да търсиш връзки, за да запишеш детето си.

Валя Стоева, София

Една от сбъднатите мечти на мъжете от Северозапада по времето на соца, където премина детството ми, бяха мотопедите „Балкан“. Балканчета, както галено ги наричаха, имаше всеки уважаващ себе си мъж на възраст между 20 и 50-60 години. Произвеждани в Ловеч, те бързо се наложиха на пазара и станаха особено популярни из малките градчета и селата.

Тогава частни леки коли почти нямаше в дълбоката провинция. За сметка на това балканчетата весело пърпореха, оставяйки след себе си характерната следа от синкав дим. Бяха изключително лесни за техническо обслужване и най-важното – бяха здрави. И другото им предимство – много икономични машинки, изразходваха по 2,5 литра бензин на сто километра. За провинциалния живот тогава, когато се живееше в сравнително малки и затворени общности, мотопедите бяха изключително полезни.

С тях се преминаваха по-кратки разстояния в градчетата, използваха се за междуградски и междуселски транспорт. Бяха неизменен помощник и в селскостопанския труд, защото не бяха капризни и се движеха без усилие и по черните горски и полски пътища. Днес си спомням с носталгия малко комичните масови паркинги от десетки балканчета, струпани на площада по време на пазарния ден. Тогава времената бяха такива, че беше нормално вечер да си оставиш мотопеда пред входната дворна врата на пътя, без да се притесняваш, че на сутринта може да не го намериш. Естествено, тези транспортни средства имаха сезонен характер, спираха ги през зимните студени и снежни месеци. Собствениците им с нетърпение чакаха пукването на пролетта, а някои по-нетърпеливи ги извеждаха още в средата на март./ретро.бг/

Васил Терзиев, Враца

Отново великденски добавки за пенсионерите, отново широко рекламирани от управляващите. И отново в размер на 40 лева. Само че не за всички, а само за онези, които взeмат пенсия до 363 лева, колкото е линията на бедност за тази година. По последни данни на НОИ това са около 1,2 милиона пенсионери. Представяте ли си, че в страна членка на ЕС хора оцеляват с по 180 евро за месец. 

Един гръцки пенсионер посетил българско приятелско семейство, посрещнали го по царски, както подобава за българското гостоприемство. Станало дума и за пенсиите. Когато чул какви са тези на домакините му, гъркът попитал това седмичната пенсия ли е. Отговорили му, че е месечната, а той замълчал притеснено. На другия ден отишъл до магазина и се върнал с пълни торби при домакините си. Това не е виц, не е приказка или слух. Истински случай е.

Виждал съм възрастна жена да си купува агнешка главичка за празника. Да им замиришело на агнешко поне за Великден с дядото. И ако пенсията е 463 или 563 лева, тези хора защо са лишени от мизерните 40 лева надбавка за празника? Тъжно е, но точно на големите християнски празници Коледа и Великден тези колосални добавки към пенсиите на част от пенсионерите навяват повече обществена тъга, отколкото някакво удовлетворение. На фона на дадените милиарди през миналата година за американските фантоми и други милиарди, които отиват неясно за какво всяка година, толкова ли е трудно веднъж поне да бъдат зарадвани всички хора от третата възраст? Така както го правят гърците в уж фалиралата ни съседка./Ретро.бг/

Иван Райков, София

Ще трябва да минат поколения, за да се даде лишена от емоции и лична пристрастност трезва и реална оценка на тези два периода

Изминаха доста години преход от една еднопартийна система с планова икономика към многопартийна система и пазарна икономика, пише Антон Гицов в коментар за "Труд". Това е достатъчно време да се направи рекапитулация на този период, като се извърши сравнение на плюсовете и минусите на епохата преди 1989 г.- тази на социализма или „соца“, както е модерно да я наричат, с плюсовете и минусите на прехода, който условно може да определим като време на „демокрацията“. Такава рекапитулация е необходима, защото няма как да оценим плодовете на демокрацията, ако не я сравним с предшестващия я 45-годишен период. Ето моят опит за такава равносметка.

От 1944 до 1989 г. – 45 години Плюсове Курортът Златни пясъци през 1961 г. Развита тежка, лека, химическа и фармацевтична промишленост, металургия и корабостроене, има и нерентабилни предприятия, които работят на загуба, но не се закриват, за да не се съкращава работна ръка. България разполага с риболовен флот за улов в световните океани, български компании и специалисти участват в изграждането на крупни инфраструктурни проекти в развиващи се страни. Развито селско стопанство и преработвателна промишленост. България не само задоволява нуждите си от селскостопански продукти, но е и крупен техен износител. Хранителните продукти са качествени, защото се произвеждат по Български държавен стандарт (БДС).

Здравеопазването и образованието са напълно безплатни. Нивото на българското средно образование всепризнато, превъзхожда това в много развити западни страни. Много добри възможности за отдих. По профсъюзна линия са изградени достъпни и добре уредени почивни станции на черноморския бряг и в планинските курорти. За децата и учениците също са изградени лагери в черноморските и планински курорти. Прилични размери на пенсиите. Отоплението в градовете е на допустими цени, радиаторите не се изключват зимно време. Има достатъчно детски ясли и детски градини за всички деца. Държавата дава допълнително възнаграждение за трето дете, населението достига близо 9 милиона души. Няма безработица или липса на работна ръка. По улиците няма бездомни, просещи и ровещи по кофите за боклук. Няма и бездомни улични кучета. Няма престъпност, няма убийства, отвличания, наркомания и проституция, вратите по селата не се заключват, в градовете апартаментните (битовите) кражби са рядкост.

Ромите по селата имат работа в кооперативните стопанства, младите цигани с основно образование постъпват в трудовите войски, където се обучават на занаяти. В областта на изкуството, културата и спорта има забележителни постижения. България е известна по света със свои знаменити оперни изпълнители. Най-добрите български филми са създадени в периода до 1989 г. Същото се отнася и до произведенията на български писатели и поети. България се представя отлично на световни първенства и олимпиади, български спортисти са носители на многобройни световни и олимпийски рекорди. Минуси Тоталитарна, еднопартийна политическа система. Насаждана от Комунистическата партия илюзорна идеология, че един ден в страната ще бъде изграден комунизъм. България има силно ограничена самостоятелна външна политика, всичко се съгласува с Москва, страната ни е известна като най-верния съветски сателит. Липса на свобода на словото, има само два национални телевизионни канала и няколко ежедневника, които следват партийната линия.

Достъпът до информация за живота на Запад се контролира. Чужди радиостанции, предаващи на български език, се заглушават. Рок музиката и дори джазът не се поощряват. В киносалоните освен български се прожектират главно съветски филми и от киностудии на другите социалистически страни. Посещаването на западни страни е силно ограничено и е контролирано чрез издаване на изходни визи. Централизирана планова икономика, планираща производството и потреблението, водеща до недостиг на стоки и продукти, липса на конкуренция и материални стимули, които да обуславят производството на разнообразни и качествени стоки. Липса на внос на стоки от западните страни. Поради това, че българският лев е неконвертируем и вносът с валута на западни стоки е ограничен, липсват лекарствени препарати от световни фармацевтични компании, тропически плодове, маркови спиртни напитки, маркови дрехи.

Западни леки коли, телевизори, хладилници и електроника са достъпни само в магазини на Кореком срещу конвертируема валута. Ограничен брой ресторанти в градовете, с еднообразно стандартно меню. Уравниловка в заплащането на труда. Плаща се по щатни таблици, еднакво взимат и способният и некадърният, и работливият и мързеливият. Заплатите на висшистите са унизително ниски. Хронична жилищна криза, липса на свободен пазар на жилища, чакане с години за възможност да се закупи апартамент. Строят се еднотипни и грозни панелни блокове. Но най-големият минус на социализма е, че като обществено устройство на базата на централизирана планова икономика и недемократично еднопартийно управление, изграденият „социализъм“ като преход към „комунизъм“ беше обречен на неизбежен разпад, поради ред причини – икономически, политически и конюнктурни.

От 1989 до 2019 г. – 30 години 

Плюсове 

Многопартийна система, пазарна икономика, свобода на словото, макар и подлагана често на критика. Възможност за развитие на индивидуален частен бизнес. Свободно се пътува по света, възможност за работа в страните от Европейския съюз. Българските специалисти имат възможност да се реализират навсякъде по света. Студентите могат да следват в престижни европейски и световни университети. Българите имат възможност да почиват в курортите не само на съседните балкански страни, но и по цял свят. Българският лев може да бъде обменян за всякаква валута. Моловете и магазините предлагат изобилие от български и вносни стоки. Има изобилие на ресторанти и заведения, предлагащи разнообразно меню.

Няма уравниловка в заплащането на труда, можещите и знаещите получават повече. Богат и разнообразен културен живот в големите градове и в страната. В областта на изкуството талантливи български творци вече се изявяват и в световен мащаб. Жилищна криза няма, строят се красиви жилищни сгради, има свободен пазар на жилища. Има много строителни супермаркети, предлагащи всичко необходимо за индивидуално строителство. В много болници има най-модерно вносно медицинско оборудване, в аптеките се продават лекарства на утвърдени световни фармацевтични компании. В страната се изграждат важни за икономиката и туризма магистрали.

Минуси 
Опашка в София пред магазин за хляб през 1990 г. по време на т. нар. Луканова зима. 

В областта на външната политика сред обществото битува мнението, че държавата е заменила предишния „голям брат“ – Съветския съюз, с нов – САЩ. След 1989 г. много предприятия и комбинати попаднаха в ръцете на приватизатори, които нямаха опит в съответното производство и чиято едничка цел беше да ги източат, довеждайки ги до фалит. Носещи печалба предприятия попаднаха в ръцете на чужди компании и офшорки, зад които стояха скрити български собственици. Селското стопанство претърпя криза. Земята беше върната в реални граници, което доведе до нейното раздробяване.

В някои райони на страната латифундисти (хора, които обработват много големи площи земя) произвеждат изключително жито за износ, между дребния фермер и пазара често стоят прекупвачи. България вече не само не е в състояние да изнася месни продукти, плодове, зеленчуци и преработена селскостопанска продукция, но е и вносител за нуждите на изхранването на населението. Огромни площи земя остават необработваеми.

В местното производство на хранителни продукти престана да се спазва българския държавен стандарт, което води до употреба на нездравословна храна. Демокрацията нанесе тежък удар на българските пенсионери, които след 1989 г. се оказаха с некоригирани ниски пенсии, с които трудно могат да се издържат. Често се срещат възрастни хора, които просят милостиня. На много работници се доплаща на ръка и се осигуряват по минимална тарифа. Профсъюзите не успяват да защитават работниците там, където има очевидна експлоатация. Поради закриването на предприятия настъпи масова емиграция на хора от най-различна възраст в търсене на препитание в чужбина.

Това доведе и продължава да води до застрашително стопяване на нацията, която спадна до 7 милиона души. България продължава да е една от най-бедните страни в Европейския съюз и Европа. Из българските градове се срещат бездомници, окъсани хора, които ровят в кофите за боклук, търсещи отпадъци от храна или хартия, която да продадат на вторични суровини. Голяма част телевизионни канали предават вносни нискокачествени сериали или пошли български „риалити“ предавания. В популярната музика нахлу чалгата, с ориенталски мотиви и безвкусни, често вулгарни текстове. В киносалоните преобладават масово американски филми, собствениците се интересуват от касови ленти, рядко се показват качествени филми от други страни.

Забележим е упадъкът в спорта. В страната процъфтяват модерни частни болници, които изсмукват Здравната каса, като същевременно държавата няма средства да модернизира и поддържа държавните болници, закриват се болници в по-малки градове. Опазването на здравето вече струва пари. Нивото на средното образование в България спадна значително. Има проблеми с дисциплината в училищата, както и с прояви на агресия, свързана с ученици. Висшето образование вече не е безплатно. Нарасна броя на неграмотните, особено сред циганското население. Интересът към висшето образование спадна. С изключение на строящите се магистрали пътната мрежа в страната е в незавидно състояние. Коритата на реките не се почистват и се задръстват, което често води до наводнения на селища, и то с тежки последствия. Българските черноморски курорти загубиха своя чар и привлекателност, България придоби славата на страна, предлагаща евтин алкохолен туризъм. Появи се организирана престъпност, има убийства и отвличания, процъфтява бизнесът с проституция и с наркотици. Обирите на апартаменти в градовете са повсеместно явление, разрасна се циганската битова престъпност. България има сериозен проблем с правоохранителните органи и съдебната система, които през всичките три десетилетия на прехода не успяват да се справят с организираната престъпност и корупцията.

Изводите Не е възможно да бъде направен обобщаващ извод, който да се приеме от цялото общество. За умния и образован млад човек, който успешно се реализира в условията на демокрацията и има възможност да пътува по света, за предприемчивия човек, развил свой успешен бизнес и осигурил на семейството си висок стандарт на живот, за онези, на които бяха върнати конфискуваните след 9 септември 1944 г. имоти, за тези, чиито близки са лежали в лагери по политически причини, демокрацията няма алтернатива. Но онези, които преживяват под прага на бедността, за тези, чиито семейства са разделени, защото някои са емигрирали, за да осигурят за себе си и семействата си препитание, имат друго мнение. За тези, които не могат да плащат сметките си за отопление, за бедстващите пенсионери, за родителите на дъщери, които са отвлечени и принудени да проституират, за майките и бащите на наркомани и зависими от хазарта, които съсипват собствените им семейства, за болните, които не могат да си позволят скъпо лечение и лекарства, за старците по селата, които са жертва на грабежи и терор, носталгията по соца е естествена и разбираема. И с едните, и с другите спорът е безполезен и даже ненужен, защото той разделя обществото, разделя политици и даже семейства и приятели. Истината е, че не трябва да се отрича голословно всичко добро от миналото и същевременно да се оценява новото и хубавото, което е донесла демокрацията, като се води борба за премахването на съпътстващите я недостатъци и да се гледа в бъдещето./Блиц/

Ето и пълния текст на забраната, издадена от Кирил Ананиев:
Училища, детски градини, театри, кина, дискотеки, молове, ресторанти затварят със заповед на министъра на здравеопазването Кирил Ананиев.


Забраната, която оставя отворени само магазините на хранителни стоки и аптеките, важи до 29 март.

Във връзка с усложняващата се епидемична обстановка, свързана с разпространението на COVID-19 у нас и обявеното с Решение от 13.03.2020 г. на Народното събрание извънредно положение, както и с препоръките на Националния оперативен щаб, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев издаде заповед, с която се въвеждат следните противоепидемични мерки на територията на Р България до 29.03.2020 г.:


- Преустановяват се посещенията в увеселителни и игрални зали, дискотеки, барове, търговски обекти и центрове, заведения за обществено хранене, с изключение на магазините за хранителни стоки, аптеките и дрогериите;


- Преустановяват се учебните занятия и всички извънкласни мероприятия (занимални, клубове, зелени училища, екскурзии и други) в училищата, университетите и в другите обучителни институции и организации. При възможност се въвежда дистанционна форма на обучение;


- Преустановяват се посещенията на децата в детските ясли и детските градини;


- Преустановяват се всички групови форми на дейност и работа с деца и ученици извън системата на предучилищното и училищното образование, които се организират и провеждат от физически и юридически лица, независимо от правно-организационната им форма;


- Преустановява се провеждането на всякакъв вид масови мероприятия, включително спортни, културно-развлекателни и научни (кина, театри, концерти, музеи, конференции, симпозиуми, спортни и СПА-центрове, фитнес зали и други);


- Всички работодатели, в зависимост от спецификата и възможностите на съответната трудова дейност да въведат дистанционна форма на работа на служителите си. Когато това е невъзможно, работодателите организират провеждането на засилени противоепидемични мерки в работните помещения, в това число: филтър, дезинфекция и проветряване, инструктаж за спазване на лична хигиена на персонала и не допускат служители или външни лица с прояви на остри заразни заболявания;


- Преустановяват се детските и женски консултации, профилактичните прегледи и имунизации, приемът и провеждането на планови операции, включително присаждането на органи от живи и трупни донори, както и свижданията във всички лечебни заведения;


- Отменят се т. I, т. от 5 до 11 и т. II от Заповед № РД-01-122/11.03.2020 г. на министъра на здравеопазването.


Заповедта е съобщена на всички регионални здравни инспекции и на министрите, имащи отношение към изпълнение на съответните мерки.


Регионалните здравни инспекции трябва да уведомят областните управители, кметовете на общини, директорите на ОДМВР и всички лечебни заведения на територията на съответната област за въведените противоепидемични мерки, както и съответните регионални управления на образованието за създаване на необходимата организация.


Срокът и обхватът на мерките може да бъде променян в зависимост от развитието на епидемичната ситуация в страната.

С дядо ми Иван с каруцата купувахме една торба с горещ хляб от фурната.Той ми даваше една буца сирене и домати.Не си спомням да съм ял толкова вкусен горещ хляб със сирене и домати дори във Франция на Френската ривиера в 5 звезден хотел в който сме почивали.Докато Ристана раздаваше пенсиите и баба ми Мария си поставяше палеца-тогава отпивах от най-сладката боза в големи стъклени шишета и пластмасови капачки на разклона за Рашовица и Пърличево.В четвъртъх ходех до магазина до фризьорката с колелото да вардя ред за карантия...

Не си спомням по вкусна лимонада и етър с железни касетки нардени в мазето ни да съм опитвал на вкус дори сравнявайки ги с френски вина в хотел за 1000 евра на нощ...Баба ми даваше една паничка със захар и зобехме ягоди срещу ТКЗСто на воля..Да споменавам ли българските вкусни домати от помпената станция за които си спомням че помагаха български турци и си изкарваха пари както сега берат масливи в Гърция.Гледайки Врачански балкан-естествената вкусна селска храна и свободата на село Замфирово това наистина беше Раят на света.Баба ми Мария гледаше пуюки и кокошки разбира се.Когато заколяше кокошка и направеше селска супа исках винаги допълнително.Не си спомням талкова вкусна манджа дори сега сравнявайки ги в изисканите скъпи хотели , които посещавам в България във връзка с професията ми..Аз незнам какво е био продукти както сега има етикети в големите супермаркети в София.

С баба ми беряхме най-вкесните круши сладуши и за да си докараме някой лев взимахме автобуса за Берковица.Там на пазарчето торбата ни с пловдове веднага се разграбваше..Баба ми Мария/майката на моята майка Райка Божкова/ приготвяше най-вкусните мекици на света за закуска.Билковият чай ,който приготвяше от градината ни беше несравнимо ароматен.Имах привилегията като внук на Иван крайшника да пия прясно издоено мляко от овцете и в една купичка прецедено през марля да го дробя с вкусен къшей хляб докато пладнуват овцете.С моето колело носех вода и храна на кучето ни което охраняваше бустана.Понеже нямахме череши от малък знаех при старият язовир на селото къде има плодни дръвчета и тайно си набирах по една торба.Дядо ми Иван Минов крайшника беше много трудолюбив.Беше наел един трактор и така направи коритото на реката до язовира на Рашовица да минава покрай нашата градина.С една мотика отбиваше водата и всекидневно напояваше пипера , доматите , краставиците , боба.Колко много чушки нижехме с баба за зимаска ние си знаехме.Сиренето ,което приготвяше в тенекии не мога да го сравня дори в ресторанти , когато съм живял и работил до Париж /Франция/.В село Замфирово началато на 70те и 80 те кипеше живот.Хората се препитаваха от земеделие и животновъдство...Всичките бяха усмихнати и дружелюбни..Имаше през лятото много деца и местни също.Ние бяхме и останахме приятели за цял живот...

Др. Йовица Божков-София/специалист по кардиология и вътрешни болести/


Един от най-ярките спомени от социалистическото ми детство е скритата в един шкаф икона. В родната къща на баща ми в малко северозападно градче моята баба държеше скрита една икона. Богородица с младенеца, на гърба й стои печат от Светия синод на БПЦ. Най-обикновена хартиена иконка в малка рамчица без никаква художествена стойност. Но вероятно безценна за религиозната възрастна жена.

Иконата не беше просто затворена там. Дядо ми беше забил пиронче на вътрешната стена в шкафа и тя беше закачена на него. Спомням си, че вечер преди лягане баба отваряше шкафчето прекръстваше се, казваше: Благодаря ти, Господи! И после си лягаше. Като дете ми беше любопитно и я питах защо го прави, защо благодари.

Отговаряше ми простичко – защото я е дарил с още един ден. В един период ме предупреждаваше да не казвам на нашите. Само че веднъж, когато бяхме с родителите ми, видях, че баща ми е отворил шкафа и търси нещо в него. Не изглеждаше изненадан от иконката.

Отново с баба ми за пръв път прекрачих прага на църквата, която и до днес си стои в градчето, ремонтирана, разкрасена, облагородена. Тогава не изглеждаше така.

Естествено това бяха нашите малки тайни, които аз не споделях с никого, дори и с родителите си. Тази жена си отиде от света в началото на 80-те години, но за мен си остана символ на чиста и неопетнена вяра, която дори и при религиозните репресии на онзи режим тихо и ненатрапчиво отстояваше. Вярвам, че днес е на едно по-добро място, което е заслужила благодарение на своята духовна отдаденост. А иконката сега стои на стената ми и всекидневно е пред очите ми./Ретро.бг/

Цветан Асенов, Плевен

Това е фиша за заплата на майка ми от юли 1989 г. Тогава тя работеше като фризьорка във Варна в държавно предприятие.

Заплатата й чисто е била 210,19 лв.
"Запорът" от 30 лв. е изплащането на апартамента, който тя погасяваше към държавата.
Удръжката от 26.11 лв. е застраховка женитба, която тя беше сключила за мен. Парите ми бяха изплатени по мое желание по-късно.
За какво стигаше тази заплата:
Тока беше няколко стотинки на киловат/час - всички се отопляваха на ток.
Водата беше също няколко стотинки за кубик.
Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното беше от 20 ст до 50 ст., бензинът беше под левче. За нова кола - лада или жигули - се чакаше по 10 -15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно. Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант Евсиноград в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хляба в магазина беше 30 ст.
Семействата почиваха поне веднъж в годината - на море. Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв.
Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари. Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в Западния свят беше изключително трудно.
Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.
Червена буржоазия имаше - и тя беше в партийния елит. Това беше дразнещо и отблъскващо. (Децата на същите тези тарикати сега управляват нас.)
От друга страна престъпността беше много ниска.
Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други грабежи като тези, които търпим от днешната държава.
Здравеопазването беше на ниво и беше напълно безплатно.
Образованието също. А за високия му статут е давала оценка и Маргарет Тачър.
Имахме стойностни космически разработки.
Спорт на световно ниво.
Не живеехме богато, но държавата беше социална и макар че хората бяха жлъчни към властта, бяха спокойни и можеха да пуснат децата си сами на училище.
В онези времена ако имаш достатъчно силни връзки можеше да стигнеш далече.
Днес "достатъчно силните връзки" могат да ти помогнат само в избора на екип в болницата, за да не умреш на операционната маса поради нелепа грешка.
В т.нар. "тоталитарен режим" България просперираше, а сега се разпада поради бандитизма по най-високите етажи на властта. А народът измира или се евакуира в чужбина, за да се спаси.
И този режим на държавно управление чрез геноцид се подкрепя от евроатлантическите ни съюзници.

Това е истината, разбирайте ме както искате.

Източник:Красимир Симеонов


Помните ли този вкус....и тези цени?

По времето на  социализма преди 1989 година, цените на стоките бяха народни и се определяха от специален Комитет. Ето какво си спомням.

Кифлата беше 15 стотинки, баничката със сирене – от 15 до 20 ст. Бозата – 6-15-30 ст. според шишето. Виното също беше по джоба на всеки – 97 ст. Конякът „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракията – по 4-5 лв. Лимонадата от 330 мл – 5 стотинки, оранжадата – 9 стотинки, швепсът – 15 стотинки.

През последните 5-6 години до 1990-а прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 18 ст. без бурканчето, краве сиренето беше 2,60. Минималната заплата действително беше 120 лева, но през 1989 г. я направиха 140.

Преди 1989 г. ДСО „Родопа“ беше единствената държавна фирма, осигурявала снабдяването на населението с месо и месни продукти. Месокомбинатът имаше клонове във всеки окръжен град. Помня, че наденицата македонка, известна като „кучешка радост“, беше 3,30 или 3,60 лв.

Цената на билет за градския транспорт в столицата и в големите градове на страната до 1973 г.  беше 4 ст. От началото на 80-те цената на билетчето за автобус, тролейбус или трамвай стана 6 ст. Билет за самолет София–Бургас в края на 80-те струваше 22 лева. Билет за кино струваше 0,25 лв., входът за театър беше 1 лев./ретро.бг/

През 1985 година, на 14 февруари с приятеля ми Даниел отидохме първо на кино, а след това на вечеря. Общо взето не правехме нищо кой знае колко романтично. 

Изведнъж на двама ни хрумна идеята да отиден до София и да  се качим с новата му Жигула до Копитото, защото там гледката е много красива.

В Пловдив нямаше грам сняг и на нас изобщо не ни мина през главите, че в София ще има.Стигмахме Столицата а колкото по-високо се изкачвахме обаче, толкова повече сняг имаше. В един момент затънахме. Макар че не бяхме стигнали целта, гледката пак беше много красива.

Бяхме заседнали в снега, умирахме от студ, но въпреки всичко си изкарахме страхотно. По едно време случайно едни хора с лада нива минаваха и ни помогнаха. Казаха, че не сме първите, на които за оказали помощ този ден. Ще помня дълго точно този 14-и февруари“.

Всеки ден имаше линия Видин- Русе. Сутрин тръгваше корабът от Видин и вечерта стигаше в Русе. А от Русе тръгваше вечерта и чак на другия ден следобед пристигаше във Видин", спомня си Григорчо Любенов.

Наред с корабите до Русе плавали и ракети:

"Те са били доста  бързи. За 5 часа с тях  се стигало до Русе. С влак до София се стигаше по- бавно, отколкото с ракетата до Русе. Те са развивали 60-70 километра и се вдигаха просто над водата, с такава сила вървяха. Много приятно за пътуване беше. Аз съм пътувал няколко пъти с ракетата и кометата. И те се редуваха- един ден ракетата, един ден кометата." разказва Григорчо Любенов пред БНР

"Метеорите, които вървяха, бяха няколко типа- едните бяха ракети. Бяха по- малки, около 60 души се возеха в тях, другите- метеор, който около 116 души, мисля че беше. И отначало ги снеха от ползване тия, малките ракети, след това спряха и метеорите.

Единият от корабите, които пътували по реката- "Георги Димитров", се запалил и изгорял на пристанището, спомня си Емил Левашки.

"Потъна и стоя няколко години. После го нарязаха на скрап и с трактори го изтеглиха. А "Александър Стамболийски" го спряха от пътуване. А метеорите, които бяха, бяха добър транспорт, перфектен- лек, бърз за времето, евтин."

Григорчо Любенов

Сбиванията в предизборната кампания били редовни, а в Беляковец станало дори убийство за кметския стол на избори през 20-те години

И преди 100 години провеждането на местни избори в Търново бунило духовете, а кой ще бъде кмет на старата столица бил въпрос с първостепенна важност. За изборните практики преди век разказва политологът Тодор Галунов.
Изборният ден се определял от централната власт с Избирателен закон – най-променяният законодателен акт и тогава. До преврата през 1934 г. кметът на Търново бил избиран от новосформирания и пряко избран Общински съвет, който наброявал 14 човека. На предварително раздадени празни листчета всеки съветник посочвал имената на трима съветници. Получилият най-много гласове ставал кмет, а следващите двама – помощник-кметове. Изборът ставал на специално заседание в присъствието на окръжния управител. За да има приемственост в Общината, новият Общински съвет, независимо от коя партия бил, се задължавал да се съобразява с решенията на стария и да изпълни заплануваното.
Кметовете били известни, авторитетни личности, които търновци познават. Те се избирали за тригодишен мандат, но рядко някой се задържал до края. Да го свали от власт правомощия имал този, който го е избрал - Общинският съвет, или по изключение окръжният управител.

Събаряли кмета и за най-малката нередност. Така например, Алекси Попов (1920 – 1921 г.), член на Народната партия, го обвинили, че е взел незаконно две тенекии пясък за къщата си. Донасят го на окръжния управител и той разтурил Общината. Назначил временна тричленка да управлява до новите избори. На новите избори обаче той пак печели, явно авторитетът му надделял над прегрешението.

Кметът Димитър Йорданов (1923 – 1925 г.), стамболовист, бил смъкнат заради  секретаря на Общината, оказал се подкупен от опозицията (Сговора). След Първата световна война и в Търново имало криза за зърно. Около концесията, която трябвало да снабдява града с насъщния, „замирисало”, Общината била дадена на Съд и Съдът я разтурил.
Задължително този, който ставал кмет, поемал и длъжността председател на Общинския съвет. Предимство за бъдещия кмет е той вече да е бил член на Общинския съвет, защото щял да познава работата на Общината. Кметът на Търново и тогава ставал и общински, и околийски кмет.

До началото на първото десетилетие на XX век избирателите посочвали по свое усмотрение на листчета, имената на бъдещите общински съветници. Тъй като често, особено по селата, имената съвпадали, добавяли и прякорите, за да ги различават. Тази практика се запазила до 30-те години, но в началото на 20-те години се въвеждат партийните листи и цветни бюлетини. На стамболовистите била пепелява, розова – на сговористите, оранжева – на земеделците. Да гласуват имали право само мъжете. Това се променило чак през 1938 г.

До 1897 г. мястото за гласуване е сградата на Общината, докато през посочената година с реформа се въвеждат отделните секции – за да не става голямо струпване на хора и да се намалят побоищата, които неизменно съпровождали всеки местен или парламентарен вот. Къде са били разположени урните в града сведения няма. По начало, местните историци са в огромен дълг към изследването на тази част от търновската история. Тогава се въвежда и моделът, просъществувал десетилетия, да се назначава Изборно бюро. То се състояло от 3 до 7 човека, като в града негов председател е бил задължително съдия, а по селата – грамотен избирател, чиято грамотност е определяна по незнайни критерии. Изборният ден, обикновено през есента, когато реколтата е прибрана, започвал в 8 часа и продължавал различно – до 14 или 16 часа. Гледало се е да се избягва тъмната част на деня, защото тогава ставали най-големите машинации и фалшификации около протоколите.

Кметът трябвало да бъде авторитетен,да го познават всички и да е богат  
 
Съсловието, към което принадлежал бъдещият кмет, нямало особено значение. Можело да бъде занаятчия, като книговезеца-демократ Иван Вителов (1908 – 1911 г.), (1919 – 1920 г.). Неговото издателство се помещавало в Брусевата къща на ул. „Читалищна” 6, строена от Стоян Герганов, имал книжарница и на Баждарлък. „Голтак за кмет не става, защото ще краде”, казвали старите търновци, затова се избирали заможни хора.
Кметът не само трябвало за управлява умно и справедливо, но и да се грижи за мира в града. Така например, кметът стамболовист Димитър Йорданов (1923 – 1925 г.) използвал целия си авторитет и умения за преговори да не допусне изстъпления и терор в града по време на Септемврийското въстание. Друг светъл пример в това отношение е Кръстьо Станчев, един от най-заслужилите кметове, който кметувал 4 пъти (1893 – 1894 г.), (1899 – 1902 г.), (1912 – 1913 г.), (1921 – 1923 г.). При последния му мандат, когато Александър Стамболийски бил на власт, земеделците свикват среща на цветопроизводителите в Търново. Демократите също се събрали в старата столица. Министър-председателят поръчва бой и, ако не е бил Кръстьо Станчев да заплаши окръжния управител – земеделец, в града щяло да стане страшно.

Агитацията – с афиши, сбирки и бой

През 20-те години на XX век политическото пространство в Търново било изключително пъстро – сговористи, националлиберали, демократи, стамболовисти, социалисти, земеделци, народняци. На свой ред те се цепели на различни течения и крила или се коалирали понякога съвсем безпринципно. Партийните сбирки, както и предизборните събрания, ставали в кафенета, сладкарници и магазини на Баждарлъка, пъпът на града. Там били съсредоточени и партийните клубове, затова словесните престрелки и подвиквания от двете страни на улицата били често явление. Предизборни афиши имало много, както много са били и печатниците в Търново. По написаното на тях често се разбирало къде ще се гласува. Точно около местата за гласуване агитаторите разлепяли най-голям брой афиши, за разлика от съвременните избори. Тези интересни, макар и оскъдни, подробности са достигнали до нас благодарение на спомените на Сталян Цанков и записани от дъщеря му Олга Цанкова, издала книга за търновските кметове.

Сталян Цанков е от с. Беляковец, бирник на селото от 1922 г., после секретар и за кратко кмет на селото. През 1936 г., в продължение на 20 години той е назначен за бирник и на Велико Търново, затова познавал всички и всичко в града. През 20-те години на XX век често посещавал сбирките на различни партии в старата столица и знаел всичките им мурафети. По думите му, предпочитанията на съответните партии за кмет на града си личали по водената агитация. Срещу земеделците се намирали тесняците и се заканвали едни на други с неприлични жестове. Агитацията била страшна – както в предизборния ден, така и на самите избори. Около помещенията за гласуване било пълно с групички, които викали и призовавали всеки влязъл да гласува за тяхната партия.
Най-активни в партийната дейност и агитацията били стамболовистите и демократите на Петко Каравелов. Адвокатът Янко Стоенчев, понеже имал пари, правел агитацията за Демократическата партия в читалище „Надежда”. Споменаваме името му не само като заможен агитатор, а и като благодетел, дарил много собствени средства за възстановяването на Мъжката гимназия „Св. Кирил” след  земетресението от 1913 г.

Сбиванията в предизборната кампания били редовни, а в Беляковец станало дори убийство за кметския стол на избори през 20-те години. Агитациите били яростни, особено сред селяните, които тогава съставлявали около 80% от населението в царството. Сталян Цанков пазил цяло руло от предизборни афиши на тавана на къщата си. Но през 80-те години, при един голям дъжд, били унищожени. Предложил ги през социализма на Историческия музей, но го върнали с думите, че от фашистки кметове не се интересуват. Затова в отдел „Нова и най-нова история” няма нито един подобен експонат.
Предизборните търновски нрави не са се променили кой знае колко за един век, хубавото е, че вече няма насилие. Агитацията отново е безпощадна за всеки глас. Само дето методите са по-разнообразни, префинени и цивилизовани.

Ана Райковска
Източник:korespondentbg.com

Малко се знае за сватбата на дългогодишния държавен ръководител Тодор Живков. Още по-малко са хората, които днес си спомнят, че Тато казва „Да“ на любимата си не другаде, а в Павликени. Бракът на Живков и Мара Малеева обаче нямало да се състои толкова скорострелно, ако не били „добронамерените“ коментари на населението от павликенското село Дъскот.

Как се стига до сватбата на неизвестния тогава Тодор Живков

Може да се каже, че през 1938 г. Мара Малеева била доста по-известна от приятеля си Тодор Живков. Младата лекарка била разпределена като участъков доктор в павликенското село Дъскот. Не след дълго при нея дошъл да живее Тодор Живков. Той нямал работа, затова приятелката му Мара го издържала. Живков активно участвал в самодейни театрални постановки и така запълвал свободното си време. Тогава обаче разбиранията на хората не били като сегашните. Жителите на Дъскот започнали да коментират и да злословят за съжителството между младите Тодор и Мара. Нямало как, наложило им се да се оженят. Запазили си дата за сватбата  в Павликени.

Църковната книга в Павликени пази спомен за сватбата на Живков

Заветното „Да“ д-р Мара Малеева и Тодор Живков си казали в павликенската църква. Церемонията била скромна, нямало много хора, твърдят запознати с фактите от онова време. От сватбата няма запазени снимки, обясни за „Кореспондент“ директорът на Музея в Павликени Нели Цонева. По думите й е останало единствено копие от църковната книга, в която са вписани имената на Живков и съпругата му Мара Малеева. Всъщност този документ е и доказателството за сключения през април 1939 г. брак между бъдещия ръководител на държавата и д-р Мара Малеева. След сватбата двамата живеят още няколко месеца в Дъскот и после заминават за  пазарджишкото село Лесичово, където семейството прекарва няколко месеца. През февруари 1940 година Живков и Малеева напускат Лесичово и след кратки престои в Правец и чирпанското село Оризово, през август се установяват в Говедарци, край Самоков, където през следващите години Малеева е участъков лекар.

Мара Малеева била опора на държавния ръководител

Тодор Живков трудно преживял смъртта на съпругата си през 1971 г. Тя била негов стожер в трудния живот на държавен ръководител. Балансирала действията му, учела го как да се държи. Давала му важни съвети. Техни съвременници твърдят, че двамата се обичали много и никога не са поглеждали настрани. Често си спомняли и за сватбата си в Павликени, както и за премеждията, които преживели. Това обаче ги сплотило и двамата създали здраво семейство. В същия дух възпитали и децата си - Владимир и Людмила Живкови.

Живков можело да се ожени и за Индира Ганди

Един от любопитните слухове, които витаят в интернет през последните години, е за неосъществената сватба на Живков и Индира Ганди. Началникът на кабинета на Тато Милко Балев убеждавал първия да сключи брак с индийската ръководителка, защото това щяло да доведе до по-добри дни за България. Ганди била в отлични отношения с Москва, а и Людмила Живкова се увличала по индийския мистицизъм. В същото време Живков отдавна бил вдовец. В твърденията може да има и нещо вярно, защото при едно от посещенията на Ганди в София тя подарила на Живков макет на Тадж Махал, който символизира вечната любов между мъжа и жената. Така или иначе обаче сватбата не се осъществила, защото през 1982 г. Индира Ганди е убита от собствените си бодигардове. А и дори да беше се случила, то със сигурност празненствата нямаше да са в Павликени…

Михаил МИХАЛЕВ korespondentbg

Първите коли са произведени в заводите ВАЗ в съветския град Толиати през 1970 г. по лиценз на италианския автомобилен концерн „Фиат“. 

Самият град е кръстен на името на шефа на италианската комунистическа партия Палмиро Толиати, който е взел участие в преговорите със съветската страна. На огромен общодържавен конкурс се избира името на бъдещата кола. Предложени са 54 838 марки за новия автомобил.

Между тях са и такива:

Сокол, Катюша, Руслан, Атаман, Искра, Аврора, Директивец, Перворожец, Мемориал, Мечта, Весна, Луч… Накрая държавна комисия се спира на името “Жигули”, предложено от А. М. Чернов, един от конструкторите на машината. Името е свързано с близките до автозавода Жигульовски възвишения (оттам идва и името на много популярната в Русия местна бира – “Жигульовско пиво”). У нас съветската марка бързо се налага. Става семейна кола на много българи и е символ на висок соцстандарт.

Когато жигулата тръгва по експорт за пазарите в Европа, търговците от Франция, Белгия, Холандия, Испания надават вой – трудно се продава кола с такова скандално име! Всички свързват “Жигули” с понятието “жиголо” (платен любовник) и не щат да чуят за съветската машина, разкриват съвременници на куриозната случка. През 1973 г. се налага спешна промяна на името – “Лада” тръгва триумфално по европейските автосалони. Автомобилът е наречен на славянската богиня на красотата и от тогава до сега “Лада” се появява в десетки модификации./Ретро.бг/

Изчезването и появата  на кораба след 90 години, не може да бъде обяснено с природни явления или човешки грешки.


Крайбрежната охрана на Куба откри кораб в Карибите, който изчезва в Бермудския триъгълник преди почти век. На 18 май властите в Куба съобщиха, че бреговата охрана е открила стар кораб без екипаж в Карибите. Според тях намереният кораб е известен американски SS параход. „Котопакси“, изчезнал в Бермудския триъгълник на 1 декември 1925 г.

Кубинските власти записаха появата на кораба на 16 май. Тогава той внезапно се появява западно от Хавана в ограничената зона. След продължителни неуспешни опити да се свържат с екипажа на кораба, бяха изпратени три патрулни лодки на кубинската брегова охрана, които го прихващаха.

Приближавайки се до целта, граничарите бяха шокирани от видяното. Корабът беше ръждясал и очевидно много стар. Те бяха още по-изненадани, когато се качиха на кораба - на него нямаше екипаж и навсякъде царуваше запустение. Веднага беше видно, че корабът е изоставен от десетилетия.

По-късно се оказа, че откритият кораб е построен преди сто години и е легенда за Бермудския триъгълник. Оказа се, че намереният кораб е същият "Котопакси", който мистериозно изчезна през 1925г.

По време на инспекцията на кораба на борда е намерен дневникът на капитана, който е служил в момента на изчезването на кораба, в клиничната навигационна компания Clinchfield. Автентичността на дневника бе потвърдена от експерт от Куба Родолфо Крус Салвадор. Той каза, че бордовият дневник съдържа много ценна информация за ежедневието на екипажа, но за съжаление не даде никакви улики за изчезването на кораба и неговия екипаж.

Документът описва интересни подробности, записани преди изчезването на кораба. Последното вписване в бордовия дневник е направено на 1 декември 1925 г. На този ден е SS. Котопакси извика бедствие и спря да общува. Оттогава вече почти 90 години няма информация за кораба. На 31 декември 1925 г. той е включен в регистъра на изчезналите хора и въпреки факта, че в последното си съобщение екипажът съобщава, че корабът потъва, той става част от легендата за Бермудския триъгълник.

Котопакси напуска пристанището на Чарлстън в Южна Каролина на 29 ноември 1925 г. По време на отпътуването на борда имаше 32 моряци, начело с капитан Майер. Корабът е трябвало да достави 2340 тона въглища до столицата на Куба - Хавана, но по неизвестна причина изчезна при неизвестни обстоятелства два дни след излизането от пристанището.

Тъй като няма информация за местонахождението на товарния кораб през последните 90- години, вицепрезидентът на Министерския съвет на Куба генерал Абелардо Коломе обеща, че властите на страната му ще разследват, за да разкрият мистерията около изчезването и появата на мистериозния кораб.

Припопняме , че Бермудският триъгълник обхваща района между Бермудите, Маями и Пуерто Рико. В този район десетки самолети и кораби изчезнаха неизвестно, съдбата на повечето от които все още не е известна. Виновниците за тези мистериозни изчезвания са наречени от свръхестествени сили, до интригите на извънземните цивилизации.

Тези теории обаче са популярни главно сред хората и учените не ги разпознават и обясняват всички аномалии на Бермудския триъгълник с човешки грешки при контрола на самолети и кораби и всякакви природни явления.

Но мистериозният външен вид на легендарния SS. „Котопакси“ предизвика голям интерес в научните среди и това трябва да накара много експерти да преразгледат своите убеждения по този въпрос, защото внезапното връщане на кораба след 90-годишно отсъствие не може да бъде обяснено с природни явления и човешки грешки.



Открит е от Никита Хрушчов през 60-те години на миналия век, някъде 62-63 година.

Този завод послужи и като снимачна площадка на един български филм" Хроника на чувствата".
Йосиф Сърчаджиев беше дете тогава, имаше куче булдог и мисля, че му беше дебюта в киното.

През 80-те години старозагорските деца се радваха на ледената пързалка в спортния комплекс към завода.
Рейс № 6 ги обираше от спирките по бул "Г. Димитров", като най-много деца се струпваха на спирката пред кино "Септември".

Забавачета и първокласници, пътуваха без придружители, в спортният комплекс ги поемаха треньори, имаше гардероб за кънки с обувките.

Има и негативна част!

След като държавата се отказа от него, голям зор видяха фирмите по разрушаването му.
С години изнасяха черни и цветни метали.

А защо е важно ще следим, ако някой знае да продължи приказката, "Имало едно време АТЗ".

Димитър Танев



През 1889 г. Никола Либенов, Никола Дерменджопулос, Полимерис Димитриядис и Константин Манджанидис създават тютюнева работилница „Слънце" В град Стара Загора.

След 1945 година при идването на комунистите  на власт,фабриката е национализирана и става държавна собственост.

И до днес има хора които помнят някогашните български цигари и техният невероятен вкус.

Знаете ли,че …
Уникална банкнота от 3 лв. с две правописни грешки се съхранява в Държавен архив – Перник.
С нея на времето се купували 2 кг месо, 2 кг сирене и 1,2 л ракия…..

През 1952 г. в Народна Република България се провежда най-мащабната парична реформа. За първи път се пускат в обръщение редовни държавни книжни пари. За тази цел са отпечатани нови държавни съкровищни билети от 1, 3 и 5 лева и нови банкноти от 10, 20, 25, 50, 100 и 500 лв.

Предварително подготвената емисия от 1951 г. нарушава съществуващата до тогава европейска практика в емитирането на банкноти. Номиналът от 3 лева e иновация, която среща недоумението на повечето чуждестранни експерти.

Преди 1989 г. ..Едни лоши неща са били..
Квартален лекар, къде всеки месец минаваше по адрес..
В училищата храната беше безплатна и на място приготвена…
В зеленчуковия магазин български зеленчуци..

В месарския магазин и там българско производство..
Във всяко голямо село лекар с кабинет..
Едно българско село ТКЗС изнасяше за година плодове и зеленчуци, колкото днес цяла България..
Всичко това е унищожено днес.!

Може да допълвате…или да ме плювате.. Избора е ваш! На мен не ми дреме!
Всяко време има своите плюсове и минуси.

Стресна се от някаква неясна тревога в съня си – беше в спалнята, а навън се зазоряваше.

Погледна колко е часа и изпадна в паника - закъсняваше. Ядоса се на себе си - не послуша снощи и неговият съвет, да не ляга, защото е късно и ще се успи и ето, че се случи - не беше чула алармата на часовника.

Предния ден, до обед бе на работа, после води на лекар малката - бяха се обадили от детската ясла, че дигнала температура - търча да урежда кой да я гледа, защото, тя трябваше да замине служебно извън града. Вечерта имаха участие. Като се върна я чакаха и куп други задължения, плюс прането и сушенето на служебните ризи, които ѝ трябваха за утрешния ден.

Полунощ беше минало, когато легна да си поспи – на другия ден я чакаше дълъг път. И ето, че непоправимото, беше станало.

Сега трябваше, да размисли, какво да направи, не можеше да върне времето. А и телефон нямаха, за да звънне на службата, нито те, нито някой от живущите във входа. Даже и улична кабина нямаше в новия квартал на града, в който отскоро живееха.
Събуди и него, набързо се облякоха и хукнаха. Навън нямаше нито автобуси, нито таксита. Беше, ранна пролет - топло и красиво. Някои дърветата започваха да се разлистват и крехките им клонки зеленееха на фона на изгряващото слънце, чийто край плахо се подаваше на хоризонта. Духаше нежен, едва доловим като милувка, вятър, но нямаха време сега да се любуват на природата. Тръгнаха с бърза крачка към мястото където, трябваше да бъде служебния автобус. Когато пристигнаха нямаше никой. – Закъснях порядъчно – мислеше си тя, нямаше откъде да знае, че са оставили колега да я чака, а той мръднал от мястото за малко и са се разминали. Ами сега…

По съвета на съпруга си, слезе до автогарата и си купи билет за най-близкия град с летище, но не ѝ се тръгваше сама. Как ли не го моли да пътуват заедно, какво ли не направи. Но той заяви, че е на работа и е почти невъзможно да се освободи.

Остана разочарована, обидена. Реши даже, че явно не го е опознала достатъчно, а може и да не я обича вече толкова силно. Стана ѝ криво, дори си поплака тайно и се надяваше околните да не са я забелязали. И въпреки всичко, се надяваше или някакво шесто чувство ѝ подсказваше да изчака до последно. Когото всички пътници се качиха тя с такова нежелание се отправи към вратата, че явно Господ, усети тази й съпротива и момента, в който крака ѝ стъпи на първото стъпало на автобуса, чу да я викат по име. В далечината видя съпруга си да бяга към нея и да ѝ маха.
Сърцето ѝ подскочи от неописуема радост. Интуицията, не я бе излъгала. Напразно се бе измъчвала от разни глупави предположения. Ходил до службата си, оправил нещата, за да са заедно и дошъл с колегата си и колата му. Качи се, без да пита нищо. Пристигнаха на аерогарата. Там установиха, че самолета за столицата излита след минути. Обясниха на касата, как са изпуснали служебния автобус, който трябва спешно да догонят. Касиерката, младо, много симпатично момиче, им влезе в положението, обади се по телефона на две, три места и полета беше уреден.
В самолета, вече успокоени пиеха първото си кафе за деня и шегувайки се надничаха през илюминаторите - дали няма да зърнат някъде там, долу, автобуса, за да му помахат.
Пристигнаха доволни в столицата, много преди уречения час и потънаха в забързания му ритъм. Имаха време да похапнат в някое кокетно ресторантче и да се разтоварят от напрежението, в което бяха изпаднали. Обиколиха магазините, повъртяха се поразгледаха и в ЦУМ-а, разходиха се по красиво оформените алеи на парка, обсипани с цъфтящи цветя и дръвчета и великолепната зелена морава, направена за отдих. Небето синееше, времето беше чудесно само за разходка.
Дойде време отправиха се към Народния дворец на културата (НДК) – сега вече Национален дворец на културата, където трябваше да пристигне служебният автобус. Годината беше 1981 и строежът на сградата, по повод 1300 години от създаването на българската държава, беше готов. Предстоеше грандиозен концерт за откриването ѝ, в който трябваше да участват и те. Осем етажното здание беше много красиво, със стилизирано слънце над централния вход, напомнящо, дърворезбите на старите български къщи. Всичко наоколо ново, подредено, дори тревните площи и градинки, започваха да зеленеят.
Пладне беше минало, седнаха в очакване… Мина доста време така. Наоколо нямаше сянка, а слънцето доста силно вече прежуряше, налегна ги умора и безпокойство. Започнаха да се притесняват - дали не беше разбрала погрешно мястото, където трябваше да дойде автобуса. Нямаше, на кого да се обадят. Тревогата и раздразнението ѝ нарастваха с всяка изминала минута. Прокрадна се и най-лошата мисъл. Много път е от техния град до тук. Не дай Боже, нещо да се бе случило. От чакането им додея, бяха отпаднали, стреса и скитането из столицата си казаха думата. Накуп им се насъбраха доста неща. Тя започна да се чувства виновна, отношенията им се натегнаха и аха да се скарат, служебния автобус пристигна.
Колегите ѝ наизлизаха от него, изморени - седем, осем часа бяха пътували. Когато ги видяха, много се изненадаха и искрено им се зарадваха. Заразпитваха - какво се беше случило, разказваха, как са оставили един от колегите да я изчака и после се чудели защо я няма. Бяха любопитни, с какво са пристигнали преди тях...
Удовлетворени бяха всички и от тогава излезе приказката-правило – „Отсега нататък, който закъснее идва със самолета независимо къде са!“
Смяха се, до един, много доволни на измисленото заради нея остроумие...
Благодарни и доволни, от добре приключилото премеждие, двамата се разделиха с усмивка и съпругът ѝ пое обратно към провинцията.

Петя Атанасова 





Най-четени👇

Популярни публикации👇