Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


ПЕТЪР ФЕРЕЩАНОВ едно име което е малко непознато в спортните среди в България, защото е бил в полицията преди девети 1944 година,умишлено изтрито от всички архиви. И самият Тодор Живков е описал в мемоарите си ПЕТЪР Ферещанов като инквизитор в полицията. Дали е било така никой не може да го докаже. 

Тодор Живков се разминал съвсем леко с инквизитора Петър Ферещанов. Но се знае че е работел в полицията, знае се също че е бил преподавател в полицейското училище в София. Знае се, че е бил и като разузнавач към българската армия в абвера, но никъде точно не се изписва неговата заслуга по разкриване на намеренията на Германия от 1941 до1944 година.

И как става назначаването му на работа към полицията? По данни в историята на този борец се споменава че в последните години интереса към борбата вече не е бил толкова голям и трябва да пътува много и да отсъства от семейството си за да изкара някакви пари. Ферещанов написва писмо до цар Борис III, че няма работа ако може да бъде назначен като спортен инструктор към армията или където има работа като такъв. Така започва работа в полицията като инструктор. Знаейки каква сила има този мъж полицейският шеф по това време Никола Гешев го взема в полицията. Говорят се ужасии по адрес на Ферещанов- мачкал, трошел, изскубвал на арестуваните партизани – ръце, крака, пръсти. Чупел кости като клечки за зъби-дали е така ?

Самият Ферещанов твърди пред интервю, че никога не се е занимавал с подобно нещо, никога не използвал силата си над беззащитен човек.

Да извивал е железа, чупел е тухли на главата си, минавали са с автомобил върху него. Показвал е силата си във всички краища на света. Назначен е бил като спортен инструктор към полицията като преподавал защита и самозащита без оръжие. Тези данни които дава комунистическата партия за Петър Ферещанов слагат голямо петно върху името му и не се споменава за него като един от най силните ни борци за времето наравно с Дан Колов и Никола Петров. До 1989 година беше забранено да се споменава за него като за борец българин от световна величина. Всичко написано за него е било изтрито и заличено и трудно може да се намери истината за този силен борец.Петър Ферещанов е роден на 2 май 1902 година в Свищов. Още от малък той самият чувства, че е по различен от своите връстници притежавал е голяма сила. 

Веднъж в Свищов идва Цирк и в този цирк е световният шампион Никола Петров и Александър Добрич. Ферещанов говорил с двамата и казал, че иска да стане борец. Добрич и Никола Петров са видяли че младежът притежава голяма сила и го вземат с тях в цирка. Тренират го и му преподават тънкостите на борбата. Заедно с тях той обикаля страната и се бори и то сполучливо. Бие доста известни борци . След известно време Ферещанов напуска този цирк и отива в друг цирк в Румъния където започва да се бори професионално. От Никола Петров и Александър Добрич научава класическата борба. През цялото време на всички състезания се бори в този стил. Не му е било лесно в началото отива в Германия и иска да се бори но никой не го познава няма име, няма пари не знае език. Заминава за Париж където по това време се провеждал някакъв турнир по класическа борба. 

Трудно начало за който и да е. Късмета му излиза, някакъв господин се спира до него виждайки здравата му фигура и го пита какво иска. Ферещанов със жестове му обяснил че иска да се бори. След кратък разговор с преводач Ферещанов трябвало да покаже на какво е способен. И така всичко става на открито на площад, където са се събрали много хора да видят на какво е способен този Българин. Ферещанов огъвал железа, чупел тухли, автомобили няколко минали отгоре му и всичко това се заснимвало. Публиката останала много доволна от видяното не са виждали до момента такъв силен човек. Станал известен появили се негови снимки, прожектирали са това което е правил на площада. Същият този журналист му помогнал да участва на борбите. На първото състезание в средна категория се класирал на трето място и разбрал че освен със сила трябва да има и техника. Отива във Виена в клуба Херкулес където тренира известно време, добива опит с известните борци и професионалисти които тренират в този клуб. Участва на всички състезания . 

В Америка , Африка, Германия ,Б разилия, Испания бори се в средна категория и е безспорен шампион.През 1933-34 година започва да се бори в Европа. През 1933 година става шампион на Европа в Будапеща бие много световно известни борци и както той самия казва че е световен шампион победил всички световни шампиони но никъде в списъците не фигурира като световен шампион. През 1934 във Виена се бори на тежка категория и става отново европейски шампион. Ферещанов не е бил глупав човек опитвал се е да пише книги, знаел е няколко езика. Женен бил за полякиня която е била от знатен род. 

Имал е дъщеря и син Тодор и Лилияна. По късно синът му е бил един от много известните циркови артисти, но не е носил презимето Ферещанов, а само бащиното си име Петров. По това време Дан Колов се връща в България и Ферещанов е искал да се срещне с него. Борят се на стадион Юнак, срещата е продължила около два часа и съдиите отсъждат победа по точки на Дан Колов. Ферещанов не бил съгласен с резултата и казва че борбата е равна. Питат го какво мисли за Дан Колов? Той казва наистина този борец е това което се говори за него аз съм се борил с много борци, но никога не бях срещал такава сила насреща си. Уважавам го не защото е известен а защото е много добър като човек.

Друга среща не са имали помежду си но Ферещанов казва, че никога преди това не се е борил свободна борба и през цялото време си е пазел краката. Тоест иска да каже че той е класик и за него много по лесно би било да се бори в класическия стил. И се надява следващата среща помежду им да бъде класическа борба. Така и никога не се е състояла.

След девети септември комунистическата власт забранява и изтрива всичко свързано с именития борец. Имал възможността да избяга в странство, но остава. Бива убит по много жесток начин: слагат му запалена шашка с динамит в устата. Така завършва кариерата на един борец, който сигурно е трябвало да бъде поставен наравно с Дан Колов и Никола Петров.

Anguel Anguelov


Повечето хора лесно приемат новото и са радетели на модерните технологии. Не е случайно, че към днешна дата що се отнася до часовници, мнозинството търси предимно смарт модели. Все пак това е нещо ново, практично и модерно. И докато в началото на века този тип техника беше изключително скъпа и недостъпна за средностатистическите българи, то днес на пазара има многообразие от по-евтини смарт часовници. Това твърдение, обаче не важи за всички. Много от нас все още залагат на добре познатата класика, а именно механичните часовници с ретро облик. Онова специфично тиктакане, няма как да се замени с една смарт джаджа, а когато говорим за класически часовник с кожена каишка, винаги на преден план в съзнанието ни изплуват руските часовници...

Руската часовникарска индустрия до голяма степен е повлияна от армията и развитието на технологиите през двете световни войни. Ще забележите, че повечето часовници, произведени и разпространявани от Русия са доста стилни и са подходящи за официални събития. 

Полёт 

Основана през 1930 г., марката преди се е казвала “Первый Московский Часовой Завод, ПМЧЗ”. През 1961 г. е създадена марката Poljot. Оттогава марката е официален доставчик на часовници за руския военен и разузнавателен персонал. Марката Poljot придобива по-широко признание, когато космонавтът Алекси Леонов прави първата в света космическа разходка, носещ модела Океан 3133. Като носена на такъв подвиг, Poljot става известна по целия свят. До момента Poljot продължава да създава часовници, които са изключително издръжливи. 

Восток 

Официално регистрирана като “Чистопольский часовой завод Восток” името на марката буквално се превежда като Изток, което изглежда подходящо, тъй като седалището на марката е в Христопол, Татарстан, Русия. Името също е направено по модел на космическата програма "Восток", която донесе известен напредък в СССР през по-ранните години на космическата надпревара. Компанията Vostok е основана през 1942 г., но започва да използва името на марката през 60-те години. До 1965 г. тази млада компания за часовници става официален доставчик на Министерството на отбраната на Съветския съюз. Като такъв е пуснат часовникът Komandirskie (Commander’s). Тогава като официален доставчик на отбраната, часовниците Vostok се продават само в магазините на Voentorg, които обслужват само военния персонал, който носи идентификация. През следващите 20 години Vostok произвежда 4,5 милиона часовника годишно. В момента Vostok е специализиран в производство военни и водолазни механични часовници. Сред своите колекции той включва - Komandirskie K-34, Komandirskie K-46, Kemlevskie, Amphibia и Retro. 

Штурманские 

Часовниците Sturmanskie навлизат в индустрията през 1949 г. В началото марката просто предоставя часовници за пилотите на военновъздушните сили на страната. Към 1961 г. Стурмански става част от историческо събитие, когато руският космонавт Юрий Алексеевич Гагарин носи Восток-1, докато обикаля около Земята на 12 април същата година. С този подвиг Sturmanskie е признат за първата марка, която успешно произвежда часовник, който може да издържи на нулева гравитация, силни ускорения и непредсказуеми вибрации. Оттогава до момента часовниците Sturmanskie са с първокласно качество - щателно проектирани, внимателно ръчно изработени и доказани като изключително издръжливи. Най-новите му колекции включват Gagarin 24-Hours Automatic, Mars Lady и Stingray Automatic. 

Ракета 

Тази марка часовници е най-старата в Русия и вероятно една от първите в часовникарската индустрия по целия свят. Тази компания за часовници първоначално е започнала като “Фабрика Императорски Петерхоф”, когато Петър Велики я е създал през 1721 г. Към 1830 г. споменатата фабрика вече е един от водещите източници на луксозни стоки в Европа. До 1945 г., в съответствие със заповедите на Сталин, фабриката пуска марка часовници Pobeda, което означава победа. Сталин специално нарежда да бъдат произведени часовници за първата година от тържеството на победата. И накрая, през 1961 г. фабриката започва да произвежда часовници с марката Raketa, за да почете полета на Юрий Гагарин в космоса. Оттогава часовниците Raketa са известни като изключително надеждни часовници, подходящи за полярни изследователи, военни, флот, дори космонавти. Не само, че са издръжливи, но и часовниците на Raketa се считат за точни и надеждни. До 1980 г. те служат като официални часовници за съветските олимпийски игри. Друг важен принос е комплексното механично задвижване, което Raketa разработи през 2015 година. 

Слава 

Тази компания за часовници първоначално започва като “2-ра Московска фабрика за часовници”, създадена през 1924 г. Тя започва преди Втората световна война и е втората невоенна руска фабрика за часовници. По-късно марката приема името Слава, което е руската дума за слава в чест на руската победа над Германия. Слава е най-известна с механизмите си, което може да бъде идентифицирано по уникален начин. Този механизъм има и няколко версии за ръчно навиване и самонавиване. Задвижването е доста интересно и единствено по рода си; такъв механизъм обаче е много деликатен и склонен към неизправности. Независимо от това, часовниците Slava все още са оборудвани с такъв механизъм, но производството е изнесено в Китай и Хонконг през 90-те години. В резултат на това повечето часовници Slava използват механизъм Miyota. 

Златоуст 


Златоуст идва от “Първата държавна фабрика за часовници”, която е създадена през 1930 година. Заводът за часовници Златоуст обаче за пръв път пуска своите продукти през декември 1941 г. Както при другите руски марки, Златоуст предоставя часовници за военните - за пилотите, морските пехотинци и дори армейските офицери. Дори и до момента, Златоуст все още се фокусира върху производството на здрави и ретро дизайнерски часовници, главно за мъже. 

Луч 

Тази марка часовници е основана в Минск през 1953г, но технически вече не се намира в Русия, но беше. Подобно на други руски производители на часовници, Luch се занимава с производството на удароустойчиви часовници от военен клас. Луч работи не само върху надеждността на продуктите си, но и върху стила си. Фокусират се и върху пилотските часовници. Нещо повече, Лъч има повече от 30 патентовани движения - от кварцови, механични до автоматични. До 2010 г. обаче, за да спаси компанията от пълен фалит, Лъч продаде по-голямата част от своите интереси на швейцарска компания - Franck Muller. Ако търсите трайни часовници за вашите приключения и хобита, руските часовници със сигурност са сред надеждните ви възможности. Изглежда, че външният им вид не предлага много, но що се отнася до трайността и надеждността, те със сигурност са тествани и доказани.




Макар често да казваме, че България никога не се е славела като морска сила и в нито един момент от нейното съществуване морският или речният флот да не е играл ключова роля във военно отношение, то има няколко случая, които ни показват точно обратното.Последните владетели на Второто българско царство осъзнават значимостта на този тип войска и правят първи стъпки в развитието му, но ударите на османските турци слагат край на тези амбиции. Добре позната обаче остава победата на деспот Добротица над могъщия генуезки флот.

След Освобождението, въпреки че традицията е продължена и България влага значителни ресурси в развитието на сухопътните сили, а флотът да остава на заден план, всички днес знаем за подвига на миненосеца „Дръзки“ срещу турския крайцер „Хамидие“.

В наши дни, на фона на тези славни военни победи от историята ни, името на последната българска подводница звучи неуместно и някак иронично. Особено предвид задаващата се трагична съдба на „Слава“, която тя кротко очаква години наред.

През 2011 г. подводницата е свалена от въоръжение и гние във Варна, а проектът за превръщането й в музей все още не е започнал. Засега изглежда, че той никога няма да бъде осъществен, а последния съд за подводно плаване у нас ще продължи да тъне в разруха и ръжда, докато не бъде предаден за скрап.

След „пенсионирането“ си, подводницата бе прехвърлена на Община Варна с надеждата тя да стане музей.  Пo cвeтa имa нaд 150 пoдвoдници, извeдeни нa брeгa кaтo музeи. Нa Бaлкaнcкия пoлуocтрoв ca мнoгo мaлкo, кaтo пocлeднo Чeрнa гoрa e излoжилa зa туриcти двeтe cи пeнcиoнирaни пoдвoдни лoдки

Кап. I ранг Камен Кукуров, който е и последният командир на „Слава“ споделя:

НАЙ-ТРАГИЧНИЯТ МИ СПОМЕН Е, КОГАТО СВАЛИХМЕ ФЛАГА НА ПОДВОДНИЦАТА И ГО ПРЕДАДОХМЕ. ЗА СЕБЕ СИ РАЗБРАХ, ЧЕ ТАЗИ ИГРА, НАРЕЧЕНА ПОДВОДНО ПЛАВАНЕ, Е ПРИКЛЮЧИЛА ЗАВИНАГИ. ТОВА Е ВСЕ ЕДНО ЕДИН ЧОВЕК СИ Е ЗАМИНАЛ.

И действително, оказва се, че този „заминал си човек“ е на цели 100 години, тъй като още по време на Първата световна война България разполага с подводница. След една от бомбардировките на руския имперския флот, българското командване взима мерки. Не е изненадващо, че през 1916 г. UB-18 e била базирана именно във Варна.„Слава“ е дълга 76 метра, широка — 7 метра, има дълбочина на газене 6 метра. Максималната дълбочина на потапяне е 300 м. Развива максимална скорост на повърхността 15,3 възела, а под вода — 13,2 възела. Подводницата е построена през 1959 г. в бившия Съветски съюз и е една от гордостите на българските Военноморски сили.

Едно от последните предложения за спасяването на подUB-18, тя е базирана във Варнаводницата идва през 2016 г., когато се обсъжда идеята „Слава” да бъде потопена в бъдещото рибарско пристанище в квартал” Аспарухово” и да стане военноисторическа атракция. Нищо от това не се случва.

Намираме се в исторически момент, но едва ли го осъзнаваме. Исторически момент, защото предстои да бъде заличена и последната следа от едновековната история на българското подводно плаване, а паметта за него да отиде за скрап. Безспорно трагичен завършек на една красива история.

Снимка: btvnovinite.bg


 


Това изпълнение беше кулминацията в празничния ден в сливенското село Селиминово!

Село Селиминово се намира в ниските части на Стара планина. На юг граничи със Средна гора. Селиминово е отдалечено на 18 км от областния град Сливен. Край селото преминава река Тунджа, а на 15 км на запад от него се намира язовир Жребчево.

О, Шипка!


Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: "Търчете! Тамо са раите!"

И ордите тръгват с викове сърдити,

и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

ВИДЕО:


пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

насипи налитат и падат, и мрът; -

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всичките нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: "Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва - гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

"България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!"

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,

всяко нещо - удар, всяка душа - плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

"Грабайте телата!" - някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч...

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки...

Йоще миг - ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!



В недалечното минало всички по-забележителни празници бяха почитани във всички балкански села. Хората с голямо желание празнуваха Коледа и Нова година. Най-радостни бяха децата, които по това време бяха във ваканция. Коледа се празнуваше на 7 януари, а Нова година на 13 януари, съчетано с Васильовден. Всяко семейство отглеждаше в личното си стопанство прасе, а някои семейства – по две. Няколко дни преди Коледа всички колеха прасетата. Напълваха каците със сланина и месо, за да има храна за цялата година. Пълнеха кървавицата и наденицата. Под стрехите увисваха пръти с луканки.


Идваше денят „Бъдни вечер“. Вечерта всички от семейството се нареждаха около софрата, която бе заредена с постни храни – салата, боб, жито, ошав от плодове. Най-възрастният казваше молитвата „Отче наш“. Всички бяха прави и се прекръстваха няколко пъти. След това слагаха на полешника живи въглени и тамян. Прикадяваха трапезата, за да бъдат живи и здрави през годината. После прикадяваха и при животните. През нощта отиваха на църква. Често вземаха и нас, децата.


На другия ден е Коледа. Сваряваха кървавицата, запичаха наденица и месо и сядаха на трапезата. Децата бяха освободени от всякакви задължения. Грабвахме ските и шейните и отивахме на пързалката до късно вечерта.


На този ден 13 януари празнувахме Нова година. Всички пак се нареждаха около софрата, а в средата се слагаше баницата с късметите. През нощта децата не ги хващаше сън. В четири часа ставахме и тръгвахме да сурвакаме. Събирахме се на мегдана десетина момчета. Вместо сурвакници носехме тояги. Във всяка къща бяха запалени газените лампи. Навсякъде всички врати бяха отворени и с нетърпение очакваха сурвакарите. Влизахме от къща в къща. Заставахме в редица един до друг и всеки казваше пожеланието (сурвата). До сутринта посещавахме всички къщи. Навсякъде ни черпеха със сладки и ни даваха пари. С пълни кесии се завръщахме по домовете. Осурваквахме и роднините си вкъщи. Вечерта в близкото до моето село – Скорци, се провеждаше традиционната вечеринка. Посещавахме и нея и на другия ден отивахме на училище, тъй като ваканцията беше свършила./Ретро.бг/

 Пенчо Пенчев, Трявна


Пиер Карден

Той е починал днес на 98-годишна възраст. Новината съобщи агенция Франс прес, позовавайки се на семейството на дизайнера. Той е издъхнал в американска болница в Ньой, в района на Париж.

Пиер Карден е от италиански произход, като е роден през 1922 г. в Италия, по -късно родителите му емигрират във Франция. Произхождайки от скромно семейство, дошло от Италия малко след Първата световна война, Пиер Карден се научил на занаята като тийнейджър в региона Сент Етиен. След това се премества в Париж, където става първият шивач на Модна къща Диор, когато тя е отворена през 1946 г., след Втората световна война.

Собствената си модна къща основава през 1950 г. Той е създателят на прет-а-порте, първи прави колекция за мъже и е един от първите, които предлагат унисекс мода.

Дизайнерът беше и бизнесмен. Той е един от петте най-известни французи в чужбина. Неговият франчайз Пиер Карден присъства в повече от 100 страни по света. Мнозина го определят като последния монументален дизайнер на френската мода. Визията му за стил и футуристична мода го направи известен по целия свят.

През септември тази година в Париж беше организирано събитие за отбелязването на 70-годишната му кариера.


Спомени от СОЦА

Полети Варна - Ст. Загора. Летял съм по този маршрут с Ан-24. Това през 1975-та и бе първият ми полет със самолет. 

Същата година имах и друго вълнуващо пътуване от Варна до Бургас със свръх бързият кораб на подводни криле Комета. 


И третото е, че си имахме каботажен флот с редовни рейсове лятно време на малки корабчета за около 100-тина пътника по маршрута Варна - Златни Пясъци - Албена - Балчик. 


За последно се качвах на такова корабче през 1986-та. Долу имаше барче, където човек можеше да си поръча пържени картофи със сирене и да си вземе бира, примерно. 


Социализмът бил лошо нещо, казват "демократите" ни. Направо като концлагер. А защо сега си нямаме такива демократични придобивки като през лошият социализъм?


Р.S. Допълнение: имало е няколко кораба от каботажния флот, които са били наричани хидробуси и са били за по 150-200 пътника, а не за 100 както написах по горе.


Образованието през социализма в НРБ

Започвам неволно да съпоставям времето, в което и аз бях ученик. Нещо повече, обръщам поглед дори още по-назад, когато училището за нашите баби и дядовци е било извор на знания, просвета и средище на културата. Свято място и въпрос на гордост и чест за всяко дете да го посещава, особено в годините на недоимък и усилен труд както на село, така и в града. Как са учили, писали, смятали?


В първите наши училища, в това число и килийните, са прибягвали до сандъчета с пясък, плочи и калеми при изучаването на българското четмо и писмо. Пак по това време някъде са използвали въглен или креда. По-късно са се появили тебеширът и черната дъска, които днес в по-модерни варианти са електронните писци и тъчскрийн екраните в помощ на обучението.

Следват моливът, перодръжките, мастилниците и автоматичните писалки, които от обикновените модели до луксозните „Пеликан“ и „Паркър“ бяха дълго време на въоръжение сред политици и президенти при подписването на важни договори и документи. И въпреки многообразието на лъскавите им и изящни форми и блясъка на позлатените пера с течение на времето те отстъпиха на използваните и до днес обикновени химикалки. Интересни бяха съпътстващите ги тогава консумативи като пера, мастила, гуми и най-вече попивателната хартия – особено важен и задължителен атрибут. Във всяка от тетрадките имахме „попивки“, които понякога за по-голяма прегледност и от естетични подбуди залепвахме на някоя атрактивна пощенска картичка. Пишехме „тънко и дебело“, за което използвахме предпочитаните пера „Рустика“ и „Редис“, с някои от които се изписваха лозунги и агитационни материали. Употребявахме мастила, предимно синьо, черно и отчасти в червения цвят, който бе приоритет на преподавателите при проверка на контролните, класните и домашните работи. За съобщения, наредби или заповеди директорите на училищата, за да бъдат по-различни, прибягваха до зеления цвят (поне такива са моите спомени). В учителските стаи, на обществени места – пощи, банки, учреждения и на директорските бюра имаше стъклени настолни мастилници, перодръжки и неотлъчно до тях споменатите вече попивателни. За училище също носехме пластмасови, уж неразливащи се мастилници, които за по-голяма сигурност държахме извън чантите, в специални за тях торбички. Пишехме на тетрадки по писане, смятане и краснопис, някои от които бяха от обикновена, а други с гланцирана хартия. Имахме и нотни тетрадки за часовете по пеене. Рисувахме с молив, гума и водни бои на блокови листа. Малко по-късно се появиха наборите от цветни моливи, пастелните бои, флумастери и маркери, използвани и до днес. Учебниците и тетрадките носехме в еднотипни ученически чанти или куфарчета от мукава, в които освен тях се намираше място и за индивидуална чаша за гаргара (имаше и сгъваеми такива), с която се профилактирахме при влизане в училище от време на време, за да избегнем някои от заразите, съществуващи и тогава.


В комплект с ученическата чанта задължително носехме и торба с вътрешни обувки, с които сменяхме уличните, които поставяхме в специални шкафчета. В същите торби носехме и цвички за часовете в салона по физическа култура или гуменки (платненки), когато спортувахме в двора на училището. Кецове и полукецове все още трудно се намираха тогава, дори и за спортистите.


Ходехме на занятия само до обяд, включително и в събота, и се подготвяхме сами, отделяйки се с трудност от игрите на улицата или в училищния двор, докато нашите родители бяха на работа. Имаше занимални с дежурни преподаватели в училищата, но не бяха масово посещавани, освен от деца с някакви здравословни проблеми. За по-любознателните имаше училищни кръжоци по литература, физика и химия, ръководени от съответните учители, а тези с изявени таланти ходеха на частни уроци по пиано, акордеон, цигулка, кларнет, гъдулка и чужди езици – немски, френски и английски. В Пионерския дом (бивша туристическа хижа на Царевец – тогава ) – по музика, танци, печатарство, драмсъстав и др. В залата за приказки артисти със своите увлекателни интерпретации ни пренасяха в чудните приказни светове.


Тук участвах в пиесата „Аленото цвете“ и за пръв път целунах на сцената момиче – принцесата от приказката, под ръководството на известната Станка Пенчева – артистка от драматичния театър, в сградата на който изнесохме постановката. Дори още помня финалните реплики след целувката: „Сега злите магии на баба Яга ще се разпаднат! Да вървим, годенице моя !“, с които завършваше представлението.


По-късно училището ни с усилията на учителя по музика се сдоби с фанфарна музика – нещо много авангардно за онова време. Впечатляващи бяха лъскавите инструменти, тяхното звучене и моряшките униформи, в чест на патрона на училището – Никола Вапцаров. Истински престижно бе участието в нея като най-представителната част по време на манифестациите в града за официалните празници. Дори имаше едно негласно състезание за по-добро представяне на оркестрите между отделните училища. Атрактивни бяха тези на строителния техникум и особено „Ботевата музика“ на училище „Хр.Ботев“ – с четническите униформи и калпаците с пера, предизвикващи наслада и възхищение сред млади и стари, които ги аплодираха с възторг.


В края на учебната година учителите ни организираха екскурзии из страната, спяхме във физкултурните салони на училищата на посещаваните градове и ядяхме салам и консерви „Копърка“. През лятото една част от нас оставаха в града, други отиваха на лагери (колонии) на планина или море, а повечето на село при баба и дядо, където се трудеха наравно с тях и участваха активно в прибирането на реколтата до началото на учебната година. Бяхме здрави и силни.


Всичко беше истинско и автентично! Нямаше дрога и наркотици! Не пушехме цигари и трева в коридорите и училищните дворове и не се боцкахме в градинките и парковете. Нямахме телефони, лаптопи, компютри и интернет! Бяхме добри ученици и се отнасяхме с респект и уважение към нашите учители, на които не посягахме, а сваляхме шапка и поздравявахме на улицата и които ни направиха хора! Признание и Поклон!


А на днешните ученици – здраве, разум, дисциплина и успешна учебна година!

 

Антон Цаневски, Велико Търново


Баронеса Юлия Вревская

Участничката в битката за Плевен в Руско-турската Освободителна война – 1877-1878 г., баронеса Юлия Вревская спасява като милосърдна сестра стотици руски войници, разболява се от тиф и остава завинаги в България.

 

Баронеса Юлия Вревская се ражда в дворянско семейство на 25 януари 1841 г. Баща и е изтъкнатият руски генерал-лейтенант граф Петр Варпаховски. Тя е още девойка, когато той загива геройски при превземането на кавказката крепост Китури. На 16 години тя се омъжва за генерал, барон Иполит Вревски, който е с 28 години по-възрастен от нея. През август 1858 г. мъжът и е смъртно ранен и умира. Така само на 17 години Юлия остава вдовица. Заедно с майка си и с по-малката си сестра се преместват в Петербург. Влиза във висшето общество и за кратко време спечелва възхищението му със своята образованост и чар. Големият руски писател Тургенев се влюбва в нея и до смъртта и те си пишат дълги и изпълнени с нежност писма.


Запознанството на Вревская с Тургенев датира от 1873 г. Тя действително често говори с него в Петербург. Когато през лятото на 1874 г. Тургенев се разболява сериозно, баронесата пет дни се грижи за него в имението си. Тургенев открито признава, че не е равнодушен към нея и би и дал „ябълката на Парис“. Само че тя не е съгласна да сподели „ябълката“ с Полина Виардо, с която Тургенев е в граждански брак.


За да прогони депресията, баронеса Вревская предприема пътувания из Европа и Близкия изток, при които се запознава с известни личности като Виктор Юго и Ференц Лист. Париж също е очарован от младата руска баронеса. При завръщането си в Петербург тя завързва приятелство с такива изтъкнати представители на руския културен елит като Тургенев, Полонски, Айвазовски, Сологуб, пише военният историк доц. д-р Петър Ненков.


Безметежният дворцов живот обаче я отегчава. Тя се запознава с българския емигрант Стефан Грозев, който ? разказва за тежката, робска участ на своите сънародници оттатък Дунава и за смазаното с огън и кръв Априлско въстание на българския народ.


През април 1877 г. посреща с възторг указа на руския император Александър II за обявяване на война на Високата порта и без всякакво колебание продава орловското си имение и събира отряд от 22 милосърдни сестри доброволки. Получава разрешение от главнокомандващия Дунавската руска армия, великия княз Николай Николаевич, да участва във войната и заминава със своя медицински отряд за непознатата далечна страна.


Милосърдните сестри от санитарния отряд се включват в полевото отделение на Руския червен кръст. Отначало лекуват ранените руски бойци в Яш, но по-късно преминават Дунав и на 20 ноември 1877 г. пристигат в 48-а военновременна евакуационна болница в Бяла. Тук е разположена Главната квартира на руската армия. В края на юли и началото на август 1877 г. лично император Александър II ръководи от това място военните действия. Юлия става свидетелка на жестоките боеве между руската армия и настъпващите турски войски на Мехмед паша.


Всеки ден докарват по 3000 ранени руски войници и офицери в болниците за лечение. В писмо до Тургенев Юлия Вревская пише, че са само пет сестри на 400 ранени руски войници. Със сестра си Наталия споделя: „Как мога да се оплача, когато виждам пред себе си толкова сакати, безръки, без крака и умиращи хора, които страдат ужасно. Макар че търпя големи лишения, живея в колиба, храня се лошо, но този живот е по моята душа и ми харесва“.


Юлия Вревская настоява да я изпратят като санитарка на първа бойна линия. Молбата и е удовлетворена и тя заминава за превързочния пункт край село Обретеник. Участва на два пъти в сраженията край плевенските села Гривица и Радишево. Изнася на гръб изпод турските куршуми десетки ранени руски бойци, които дължат живота си на нея. Така ден след ден се сблъсква с ужаса на войната. Близките й настояват да замине за Санкт Петербург, за да посрещнат заедно Коледа. Вместо това тя остава в България и се завръща в своята болница в русенското село Бяла.


На 15 януари 1878 г. заболява от тиф.


Когато в болницата избухва епидемията, лично главнокомандващият заповядва на баронеса Юлия Вревская да замине за Петербург. Тя обаче отказва и продължава да се грижи за болните.


Умира от коварната болест на 24 януари (5 февруари стар стил), един ден преди да навърши 37 години. Ранените войници, за които тя се е грижила, изкопават гроб в снега. Носят я в ковчега, а после поставят на прясната могила дървен кръст. По-късно на гроба й полагат камък с издълбан надпис: „На милосърдните сестри Неелова и баронеса Вревская. Януари 1878 година“.

И до днес на това място идват всяка пролет хиляди българи и руснаци, за да се поклонят пред безсмъртия подвиг на тази самоотвержена дворянка.


Научил за смъртта й, бележитият руски писател Тургенев посвещава на Юлия Вревская една от най-хубавите си творби „В памет на Юлия Вревская“. Руският поет Полински написва стихотворението „Под червения кръст“, а великият френски писател хуманист Виктор Юго сътворява своето великолепно произведение „Руска роза, загинала на българска земя“.


 

Санаториумът в Радунци

Тъжният край на един санаториум в Стара планина 


Санаториумът в Радунци не е много посещавано място. За да попаднете там, трябва или да сте имали някакъв здравословен проблем, или да отивате в съседното село Борущица (около 50 жители), където асфалтовият път свършва. Повечето хора свързват името му с едноименната жп гара по линията Дъбово – Кръстец – Трявна.Радунци се намира на около 700 м надморска височина на южния склон на Стара планина, а разстоянието от Мъглиж е 22 км. Санаториумът (тази дума сега е заменена с изключително дългото „Специализирана болница за долекуване и продължително лечение на белодробни болести“) е създаден с указ на Негово Величество Борис III. Строителството му се проточва от 1938 до 1953 г. заради прекъсване по време на Втората световна война. Откриването е на 1 ноември 1955 г.


През юни 2015 г. санаториумът бе обявен в ликвидация, а токът спрян заради неплатени сметки към EVN България. Общо задълженията на болницата са над 1,5 млн. лева.


В телефонно интервю за Ladyzone юристът Мариян Момиров, ликвидатор на дружеството, сподели, че след осем проведени търга все още няма интерес към обекта, чиято разгърната застроена площ е 15 200 кв. м. Първоначалната цена от 1 667 000 лева вече е свалена до около 460 000 и повече няма да пада, защото това е данъчната оценка на имота.


В началото на август минах през Радунци и се отбих, за да разгледам какво е състоянието му. Болницата е заключена, но културният дом (в който е имало дори и кино!) на санаториума е отворен и се натъкнах на уникални гледки, запечатали една отминала епоха. Усещането е за нещо средно между Чернобил и „чинията“ на Бузлуджа.


Хората, които помнят кинопрегледите в кината, ще се зарадват да видят табелата „Гл. филм (не) е започнал“, а тези, които са били навремето в санаториума, ще се съкрушат от разрухата.



До санаториума има няколко жилищни блокчета, в които са живели работещите там. Апартаментите в тях бяха разпродадени на частни лица. Мястото е подходящо за почивка, защото гората гарантира прохлада и свеж въздух. Все пак мястото за един противотуберкулозен санаториум (най-големият на Балканите) не е избрано случайно.


Домът от нашето детство



Помните ли, че тогава всичко се покриваше и „обличаше“. Покриваха се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковаха в найлон; шиеха се и специални покривала за колите

Някога нашите домове се различаваха само по табелите, които висяха на входната врата. Но и сем. Иванови, и сем. Маркови, имаха почти еднакви мебели, мокети, завеси, уреди и дори сервизи.


Повечето от нас живеехме в големите панелни комплекси, строени от държавата, за да поберат новодошлите жители на разрастващите се градове. Такива бяха “Младост” и “Люлин” в София, “Тракия” в Пловдив, “Владиславово” във Варна и “Меден рудник” в Бургас и Стара Загора.Повечето апартаменти имаха едно единствено разпределение – от входната врата се озоваваш в коридор, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, направо – малък коридор с две спални в двата края и баня по средата. Всички врати в „панелния“ апартамент бяха от талашит, антрето постлано с балатум, по стените имаше тапети, а в края на 80-те бе много модерно в коридорите да се правят сводове „в арабски стил“.


В коридора имаше порт-мантото или закачалка.  Коридорът беше покрит с балатум, наготово даден ни от държавата. През 80-те настилката биваше заменяна от родителите ни с модерния за тогава мрамор, а по-късно и с теракот. Характерна особеност бяха и строените в коридора обувки, понеже да се оставят пред вратата се считаше за „селски маниер“.Холът на „панелния“ апартамент беше толкова еднотипен, че човек можеше да се обърка дали е в собствения си дом или в друг блок и комплекс. Стените бяха облепени с тапети – отново подарък от държавата. От едната страна в хола беше разположена холната гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които бяха основно предназначени човек да си вдигне краката върху тях, но като цяло те си бяха неудобно място за сядане, защото нямаше къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш. Гореописаната гарнитура беше покрита с изкуствен губер – най-често червен или зелен. В средата на гарнитурата имаше ниска лакирана масичка, която в делник бе покрита с плетена на една кука покривчица – или с каре с „българска бродерия“.


Редно беше върху нея да има ваза с изкуствени цветя. Когато идваха гости, изкуствените цветя се махаха и се поставяха донесените от тях карамфили (любимо цвете при ходене на гости в онези години). „Официалното“ сервиране и хранене се случваше върху тази маса, делничното – в кухнята. Срещу „меката мебел“ бяха поставени огромни секции, купувани от мебелните магазини в големите градове. Те носеха български имена, като „Павлина”, „Бояна” и прочие.  Върху тях имаше огромни бутилки с уиски върху накланяща се поставка, закупени от Корекома, а също и модерните по онова време човеци-роботи, направени от цигарени кутии.


В секциите имаше подредени сервизи от кристални чаши допълвани от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, произведен в заводите „Ломоносов“ в Съветския съюз. Секциията беше подредена с книги, а това, което беше някак си най-характерно е, че книгите не бяха „единични бройки“, а обикновено целите рафтове бяха с поредици от томове – най-често български класици. Между стъклата на витрините имаше затиснати малки снимчици на близки хора, а тук-там се срещаха и стереокартички с намигаща японка.


Кухнята ни беше с еднотипни талашитени кухненски шкафове – пак дар от държавата. Тях ги произвеждаха в завода за кухненска мебел в Червен бряг. В тях се подреждаха фаянсови сервизи от завод „Китка“ в Нови Пазар. Хладилниците ни бяха “Мраз”, пералнята „Перла“, а от печката “Раховец” се носеше уханието на приготвяната храна.


Типична баня в панелното жилище беше с размери 1.50 на 2.50 м. Облицована бе с бели фаянсови плочки и мозайка, а към началото на 80-те характерното обзавеждане за баня започна да се прави с фаянсовите и теракотни плочки произведени в заводи „Хан Аспарух” – Исперих. Гордост за всяко семейство беше да си има и вана.В детската стая отново имаше секцийка пълна с книги, бюро с нощна лампа, а върху тапетите бяха разлепени плакатите на нашите тогавашни идоли. Там беше и касетофона (магнетофона, грамофона), както и казанлъшката китара. Спомняте ли си, че леглата ни бяха покрити с родопски одеала, а за детските легла на два етажа? Нека не забравяме също, че това беше и най-разхвърлената стая в нашия дом, но пък беше уютно и винаги намирахме това, което търсим.


Спалнята пък беше общо-взето забранена зона за нас децата. Тя обикновено беше най-малката и мистериозна стая в дома ни. Имаше голяма спалня, където спяха нашите родители, а от едната й страна стоеше и прословутия ВЕФ. Естетвено и там обзавеждането беше със секция или голям трикрилен гардероб, а на нас децата винаги ни беше интересно да знаем какво “криеха” нашите родители там от нас.


А помните ли, че тогава всичко се покриваше и „обличаше“. Покриваха се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковаха в найлон; шиеха се и специални покривала за колите. Тази модна тенденция е имала символна функция – от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с много труд и чакане вещи, а от друга – те биваха „издигнати в ранг“, прибавяше им се „добавената стойност“ на нещо свръхценно.

А стремежът на домакините беше новата вещ да си остане минимално употребена и похабена, да си остане „новичка“ или поне „като нова“.



На 25 януари 1853 г. в Трявна Петко Славейков се венчава за личната, красива и кокетна тревненска девойка Иринка Райкова, дъщеря на тревненския първенец Иванчо Райков. Тя била на 19 години, той на 26. Иринка Славейкова била неграмотна, а за Петко Славейков книгата била неотменен и постоянен другар, писането – най-голямата „услада“ в живота му. Много грижи положил влюбеният учител да ограмоти съпругата си, но улисана в грижи по дома, раждането и отглеждането на децата – девет на брой /две умират рано, остават живи седем – пет момчета и две момичета/, не успяла. По-късно горко ще съжаляват и двамата затова. При наложилата се дълга раздяла, тя нито можела да прочете писмата от мъжа си, макар специално за нея да били писани с печатни букви, нито да напише отговор. Прочитал ги и отговарял по нейна диктовка поп Кою Витанов, един от прочутите тревненски резбари и зографи, предан другар на Петко Славейков, негов съмишленик. Затова може би, съхранените писма на Петко Славейков до Иринка, са така сухи и делови. Излиятелният и поетичен човек няма една ласкава, една любовна, нежна дума за съпругата си. След като порастват децата, те поемат кореспонденцията им.

Писмото, което ще прочетете по-долу, също е писано до поп Кою Витанов. Плод на семейно недоразумение, породено на ревностната основа от „улични клюки на завистници“, както пише Рачо Славейков, то е интересно и поради това, че разкрива съкровените „взглядове“ на Петко Славейков за семейството, за жената – съпруга.

Навярно с намесата на поп Кою Витанов, когото и двамата съпрузи много са уважавали, бурята преминала, отношенията между тях се подобрили. Въпреки различията в характерите, различията в образованието им, продължителните раздели, въпреки някои драматични стълкновения между тях и по-късно, Петко и Иринка Славейкови имали здраво и задружно семейство, отгледали и възпитали децата си в най-високите патриотични и морални идеали на епохата. Дариха България с личности, достойни за уважение и гордост.

Настоящето писмо, в което запазвам характера на езика, е препис от Светослава Славейкова. До сега /1992 г./ не съм открила оригинала му. Не са ми известни и причините, поради които до този момент, тя не го е обнародвала.

Стоянка Михайлова

Дългогодишен директор на музей „Петко и Пенчо Славейкови“




„… Нямах намерение да ви открия своята горест…“

„21 септември 860

Търново

Отче светий,

Приятелското Ваше писмо завари ма още на онуй состояние, на което ме видяхте в село /1/, во состояние такова казвам, каквото не помня никога да съм бил. Мрачен и тъмен ми света, дядо попе, и аз само смърт желая да ма избави. – Питаш ма: не ми ли са мили пиленцата? – Можеш да са съмняваш за приятеля си друже? Или не е таз душа у мене, както е била и е готова да се жертвува за чуждото, че плътта и кръвта си ли не ще съм способен да милея! Не, Отче, не. Мили ми са и само за тях реших да живея, когато вече отчаян от себе си жаля и търся смърт. – Питаш ма така ли трябваше да постъпя с жена немощна, и умно ли е това, което съм направил? Зная че не е умно, но нямаше вече какво да умно сторя, когато в мене ум не остана. Ако да не са ми мили децата имаше тогази едно по-умно, но от свидност за тях, друго по-умно от туй не намислих след една вътрешна борба в 18 часа разстояние що трая. И тъй, дядо попе, не ма осъждай като жесток, тъгата ми надви търпението, и което сторих – сторих; умно не умно връщане няма вече. Дали съм скот ази или съм псе или що съм, че с такава грубост да се обхождат с мен? О! Да не съм жив вече да са повтори над мене таквози упреквание от человек, когото аз повече от всичко друго на света обичах и милеях. Колкото по-мил и по-обичан ми беше този пожизнен другар, толкоз по-тежка и по-смертелна биде раната, дядо попе, и не Славейков, но не вярвам на света да има таквази велика душа, която да устои. Не, друже, не. Сичкото е вече свършено за назе и подир туй варварство и туй унижение, аз не съм вече человек ако приема молба, жалост или милост. Кой съм аз, че да карам или да са бия със жена, че пак подир да си туря главата на една възглавница с нея, това само не мога направи, защото не съм роден за такъв: таквази низка твар да бъде не го възприемам ни под никое условие на света. Аз си изпълних борчта на человечеството, нито съм нея унизил, нито себе си ща унизя; бях сопруг докато можах да бъда както го изискуваше достойнството на човека, и когато видях, че съм принуден да разваля сопружеското приличие, аз запреварих да дам край на туй содружество, което аз не ценя тъй както онези, които сега се карат, след час са милуват, утре са бият пак подочас плачат един за друг. Аз бях на нейна милост сопруг в също значение на тази дума, не съм искал да тиранствувам над нея затуй не мога да допусна тя да тиранствува над мене. Нека ми каже кога съм са обнесъл аз тъй варварски с нея, да я наскърбявам и даже за работи, които съм имал право, аз съм запазил нейната чест повече от своята и какво зло съм направил аз, че станах достоин за таквоз порицание. Ако е била нажалена затуй ли ма имаше мъж, за да си отпушва /2/ на мене, ако е умряла майка й аз ли я уморих и уж пак дали е способно нейното сърце толкоз да жалей колкото моето? А уж пак дали я е жалела и жалей за нея повече от мен? Но как сега трябваше ли да ида на гробищата с нея или като останах на света да имам сношение с живите хора. Но наконец защо да продължавам тези приказки, защо да я обвинявам сега, когато между нас вече сичко е свършено? И когато инък разгледана работата, виноват съм най-много аз. Нейната милост при друг стопанин, равен на нейното образование, щеше да е много по-честита нежели с мене, защото е и умна, и честна, и спестовна, с една реч жена достойна, но не за мене.

На пусто са силях аз да се равня с нея, защото намервах право; напусто са силих да я възвися до мене, защото я обичах и желаях да й вдъхна мойте чувства. Ако да бих можал аз да са сравня с нея или ако би можла тя да са възвиси до мене нашето съдружество щеше да е завидно за мнозина, имахме обаче туй нещастие да не сполучим и ето какви сетнини ни сполетяха, погрешката е обаче моя, че аз като реших да са женя и като съобразих всичко друго, туй не съобразих, че от неравенството на образованието ще произлезе таквази неприятност. Усетих аз по-после и мъчих са да допълня тоз недостатък, силих са да надвия злото, но до днес било: джама са счупи и не виждам никакъв способ да са поднови.

При понятията, които аз имам за женитбата таквоз днес, тъй утре пък инак, напущание – подземание, каране и помиряване не са сместя. Женитба познавам аз: обич, до гроб мълчание и търпение или с едно недоразумение и свършено. Да не сякаш дядо попе, че аз не оценявам сичката тяжест на скръбта и срама, който е и за нея и за мене. О, ако да беше в сърцето ми оная нощ, когато аз не мигнах или тогаз когато с поп Никола, ма гледахте на онуй състояние, ако да беше казвам, сърцето ми да видиш каква борба ставаше, ти би от милост за приятеля си гръмнал да ма убиеш да са не мъча… Аз ли не мислих колко ща развреда сърца, колко жалост на роднини, на приятели, и колко радост на душмани, аз ли не мислих колко ща наскърбя невинните си дечица, аз ли не мислих колко срамувание ще търпя от хората за една такваз постъпка несъобразна нито на званието ми, нито на учението ми, нито на шаяна /3/ ми.

Да сичкото го мислих и премислих, и размислих дядо попе, но от сичко най-тежко ми са видя такъв един живот с всегдашно напрягане на търпение. – Викаш ма да си дода приятелю, че са страхуваш за Иринка, страхувам са и аз, но не мога да си дойда. Страхувам са, казвам ти, защото ма знаеш, че не желая злото на никого, не ща да е зле на най-големия ми противник, а не този, който за толкози време е бил предмет на обожаванието ми и нали затуй постъпих тъй дано тя да бъде честита без мене, когато с мене видя колко е злочеста, като непрестанно червея на ревността й гризе живота. Нека живей тя на света, може още да бъде честита, аз обаче никога, никога. А съм създаден по щението на създателя такъв като да не мога никога честит да бъда. Сърцето ми е уединено в пространството на света, и нийде отзив да намери, не ще и да намери. Колкото за нейна милост желая и сяко щастие, Бог да я покровителствува; аз, аз щастие вече не търся, моето щастие са вече моята горест и моите сълзи, и съществованието ми на света е само за содержанието на децата ми. Живях доволно за мене си, отсега само за тях има да живея, аз дадох вече клетва и клетвата ми е силна и страшна, да не се косне ръката ми до никоя от този дяволски пол, ако ще ми са представи и самото совършенство, кога тази на която толкоз надежди имах и с която сполучие седем и повече години са лъстих не била, няма и да бъде никое вече сострадание, ни сожаление, ни снизхождение от мене към този пол, да който аз мислех да е създаден да ублажава горестите на человека в този юдол плачевен…

Ето, дядо попе, моя ответ на Вашето приятелско писмо, нямах намерение да Ви пиша, нито да Ви открия моята горест, но защото видя, че Ви я открили, открих Ви и аз сърцето си. Желая само и поръчвам Ви никому, чуваш ли, никому другиму не ще съобщите моето писмо, освен на тези, до които се касае.

Ваш П.Р. Славейков“


На снимките: Петко Р. Славейков и Иринка Славейкова с пет от децата им.

Източник:Тревненски бУдил



Тези дни попаднах на интересен текст от социалната мрежа. Авторът му твърдеше, че в едно ТКЗС по времето на социализма са се произвеждали толкова плодове и зеленчуци, колкото днес се произвежда в цяла България. Е, може и да звучи пресилено, но истината е, че произведената продукция беше в огромни количества. 


В родното градче на баща ми в западащата днес Северозападна България имаше консервен комбинат, който работеше сезонно и буквално бълваше продукция от края на май почти до края на ноември. А дворът му буквално беше задръстен от плодове и зеленчуци. И досега са пред очите ми големите каруци с волски впрягове, които бяха препълнени с огромни дини и пъпеши. От полето към гарата по време на жътвата денонощно пътуваха камиони с ожънато зърно. Летните месеци бяха разпределени между производството на ябълки, кайсии, праскови, домати, чушки, патладжани, зеле, каквото ти душа иска, и зърнените култури. В края на лятото и началото на есента идваше ред на гроздобера, а по-късно и на царевицата.


В градеца имаше няколко ТКЗС-та, защото поземленият фонд беше огромен. В късната есен член-кооператорите получаваха продукция в натура за своето дялово участие със земя. Хлябът за тях беше безплатен, хората получаваха от администрацията на кооперацията купони, по 35 бр. на месец. Печеше се в няколко градски фурни и беше с превъзходно качество.Упадъкът на този живот започна в края на 70-те години, когато ТКЗС-тата бяха ликвидирани и бяха създадени т. нар. АПК. Окончателното унищожение на селското ни стопанство извършиха ликвидационните съвети на Филип Димитров при т. нар. демокрация.


Никола Асенов, Плевен



На 26 август 2020 г. се навършват 30 години от внезапната и безвременна кончина на

инж. Недьо Ранчев

(1937-1990)

Беше изключителна личност. Учениците му от Строителния техникум, макар някои от тях вече беловласи, си спомнят за уникалния преподавател, който е превръщал часовете по строителни машини и организация на строителното производство в спектакли, а чертежите на черната дъска – в произведения на изкуството.

Когато в България само се говореше за джудо, той събра млади хора и създаде в Стара Загора първите джудисти. После към момчетата се присъединиха и момичетата. Много от състезателите по самбо и джудо станаха шампиони, но по-важно, станаха прекрасни специалисти – учени, лекари, инженери, учители… За тях неотменен пример беше Тренерът.

Години наред Клубът по джудо, който носи неговото име, продължава добрите традиции, отгледани с обич, упоритост и постоянство.

Последните няколко години от живота си, инж. Ранчев отдаде на Професионалната гимназия по строителство и дървообработване, която носи неговото име. Безкрайно амбициозен и иновативен професионалист и педагог, изпреварващ времена, събития и статукво, той превърна любимото си училище във водещо, с европейски дух и резултати.

С какво ли още не се занимаваше този красив атлетичен мъж?! Беше свързан безотказно с морето! Като обектов ръководител на спасителите, беше спасил десетки човешки живота. Беше естет. Беше надарен от Бог с таланта да рисува, да бъде калиграф, да пише учебници и сборници, да бъде алтруист, да се раздава за другите. Беше грижовен син, съпруг и баща.

Беше!

Остава сътвореното от него и благодарността, че сме живели с такъв специален човек.

Поклон пред паметта му!

Източник:dolap.bg

Отиде си в съня си, само на 58. От погребението му през август 2000 г. днес малцина се сещат за него. Никой не написа ред, тогава нито пък някоя медия се сети да излъчи „Сбогом, приятели“ – първият му филм, „Най-добрият човек, когото познавам“ или епизод от „Децата на капитан Грант“ – все филми, за които си спомняме с умиление. Красавецът на Младежкия театър напусна този свят тъжен и много самотен.

Биография:

Роден е на 22 юни 1942 г. Баща му, Николай Смирнов, е авиатор, който изчезва безследно със самолета си по време на Втората световна война край Сталинград. Майка му, Мария Павловна Смирнова, е пътуваща актриса и изпълнителка на цигански романси. В ранните си години живее в Ярославл, където го възпитава неговата баба Клавдия Фьодоровна Смирнова. След това постъпва в Суворовското училище.

През 1965 г. завършва Ленинградския държавен институт за театър, музика и кинематография в класа по актьорско майсторство на големия руски педагог Борис Вулфович Зон. След своето дипломиране Смирнов е назначен в Ленинградския театър на Ленинския комсомол, а дебютната му роля е Кросното/Магарето от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир. Предричат му блестящо бъдеще на руска сцена. През 1965 г. се запознава с българската студентка във ВИТИЗ Силвия Спасова. На следващата година я последва в България, където сключват брак. Тук се утвърждава като талантлив актьор в киното и театъра. Прави забележителна роля в култовия филм „Сбогом, приятели!“.

Работи в Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ Шумен, Драматично-куклен театър (Враца), Драматичен театър „Йордан Йовков“ Толбухин и Народен театър за младежта до 1990 и от 1993 г.

Умира на 10 август 2000 г. след тежък инсулт.

Интересни са носталгиците на социализма, които се опитват да преувеличават много от особеностите на живота по това време. Обикновено го величаят с пълните магазини и разнообразните стоки в тях. А това съвсем не беше така. Или ако е било отчасти, то се е отнасяло само за големите градове, и то невинаги и не всеки ден. В малките градчета и селцата въобще не беше така. Един от огромните проблеми на хората в провинцията беше въобще търговската мрежа. Няколко магазина, в които се продаваше всичко, и това беше. А по селата един-единствен, често пъти даже не и магазин, а павилион. Олио, хляб, сол, консерви, захар, пипер, един вид тоалетен сапун, един вид прах за пране, газ, свещи.

Да, ако ви е чудно, че и газ – то е, защото токът непрекъснато спираше и газените лампи влизаха редовно в употреба. За месо и месни продукти не можеше и дума да става. Месарници освен в големите градове никъде другаде нямаше, не че те бяха добре заредени и винаги имаше избор на месни продукти в тях. Хората в провинцията просто получаваха месо от собствените си дворове, гледайки кокошки, прасета, кози и овце, крави. Тогава фризери нямаше, месото се обработваше, консервираше се и влизаше в зимниците. Птиците осигуряваха нуждата от прясно месо, а по Коледа, въпреки че официално такъв празник не съществуваше, се колеше прасето.

Властта знаеше, че изнемогва с продоволствието, и насърчаваше хората да се самоизхранват по този начин. Ограбили веднъж добитъка им по време на създаване на ТКЗС-тата, десетина години по-късно започнаха да подтикват хората да отглеждат отново животни за частно ползване, за да се самоизхранват. Това беше един от парадоксите на социализма./Ретро.бг/

Стойко Радев, Враца

Едва на 20години е, когато Бенковски я кани на заседание на комитета и възлага да ушие главното знаме на въстанието. При обявяването на въстанието, войводата я покачва на бял кон и заедно със знамето тя язди начело на въстаниците, а цялото население я замеря с цветя.

Райна Княгиня - жената, която обичаше революцията и Георги Бенковски.

Днес се навършват 103 години от нейната смърт - забележителна личност в нашата история.

ЧЕСТ И ПОЧИТАНИЯ

Щеше да е нещо така:

Първо биха скрили заплахата била тя локална или епизодична.

Но при положение че е станало ясно че срещу НРБ е използвано БИОЛОГИЧНО оръжие за масово поразяване , то ВЕДНАГА би включен огромен мобилизационен потенциал на НРБ. План създаден за всеки един случай.

След светкавично заседание на ПОЛИТБЮРО, на всички ОБКОМИ, РАЙКОМИ и ПАРТКОМИ незабавно би била спусната заповед какво и как.

Трябва да се знае че ВСИЧКИ ръководители на предприятия влизаха в тези РАЙКОМИ и ПАРТКОМИ.

Системата бе лоша като пропагнден механизъм, но уникално ефективна като контролираща система.

И този контролиращ механизъм веднага щеше да заработи на пълни обороти.

На Държавния план и МНО щеше да се даде заповед за производство на медицинска апаратура като маски и апарати за вентилация.

Това не са сложни изделия за ВПК най вече.

Всеки един завод МОЖЕШЕ да създаде подобен апарат. ВСЕКИ!

Да не говорим за маски. Завод 8-ми март и Ернст Телман, щяха да бълват маски на десет смени без да спират. Какво е една маска, която днес със свещ не може да намериш? Парче плат с ластик.

За една седмица щеше да има маски да се пакетират 9 000 000 българи няколко пъти.

А ако някой не успее да се справи с производството на маски и апаратура, то ръководството на завода ЖАЛНА МУ МАЙКА за саботаж!

А между другото къде са сега тези заводи? Костов ли да питам?

В онези години във всички училища работеха и офицери. Преподаваха НВО и ГО.

На тези уроци се учеше и как се правят маски от бинт и вата! Цвета от Кърджали го знае.

И за това в онези години училищата щяха за няколко дена да сътворят МИЛИОНИ маски, докато заводите произведат нужните количества.

В НРБ даваха жилища безплатно, но маски насила щяха да монтират на всеки, ако се наложеше.

Всяко предприятие имаше НАЧАЛНИК ЩАБ по ГО! При такава заплаха това лице ставаше ръководител веднага и разпределяше заповедите на МНО.

В НРБ редовно се провеждаха учения по ГО. Всеки знаеше какво и как да върши.

Заводите НЯМАШЕ да се спират! Всеки завод имаше нещо като поликлиника. А големите си ИМАХА болници вътре! А работниците можеха за нула време да се облекат в защитни облекла.

Всяко предприятие имаше определено място за карантина по време на подобна атака.

Всяко село ИМАШЕ здравпункт! ВСЯКО. Всеки по малък град БОЛНИЦА!

Всеки квартал в града имаше ПОЛИКЛИНИКА! ВСЕКИ! Поликлиника с линейки и ЛЕКАРИ!

Всеки район си имаше БОЛНИЦА!

При разгръщане на тази мощ държавата за няколко дена щеше да намери и НУЛЕВИЯ пациент,!

При нужда ВСИЧКИ деца щяха да бъдат изолирани ВЕДНАГА в пионерските лагери!

ПОЛИТБЮРО щеше да впрегне целия БАН, НАУКА и ТНТМ за производство на ваксина и лекарства!

Високата съзнателност на човека в НРБ и вярата че РОДИНАТА ще го защити бе уникална и подобни мерки като днешните нямаше да са необходими.

И накрая:

Цялото ръководство на ДС, ВКР и Милицията щяха денонощно да рият докато на бюрото на Тодор Живков, не се появи доклад: къде и в коя чужда лаборатория е произведен този вирус! Кой е виновен за тази биологична атака.

И ако се докажи че този вирус действително е създаден в някоя лаборатория за да ликвидира населението на НРБ то отговора щеше да е светкавичен!

Не се и съмнявайте че някъде по света щеше да има убити с чадър!

Днес, на руините е построена РБ  с НИКАКВА икономика! Корумпирана и спекулативна.

Видяхме БЕЗПОМОЩНИТЕ ефективни мениджъри какво представляват пред лицето на вируса!

Източник:#navsekikilometar

Тази година ще се навършат 56 години от откриването на Морския санаториум” Д-р Параскев Стоянов”, намиращ се между Несебър и Свети Влас

Много често сме слушали да се говори, най-вече от ръководители на държавата, че децата са бъдещето на нацията и грижата за тях е първостепенна. А ликвидирането на Морски санаториум доказа, че това са само думи, които нямат покритие. Необяснимо е това, което се случи със здравното заведение, като се знае, че децата, преминали през него, през всичките тези години не са получавали астматични пристъпи, за разлика от местоживеенето си.

На 1 октомври 2020 ще се навършат 55 години от откриването на новия Морски санаториум” Д-р Параскев Стоянов” между Несебър и Свети Влас. Официално и тържествено е открит на 1 декември 1965 година от тогавашния министър на здравеопазването д-р Кирил Игнатов. Тази изключителна социална придобивка с национално значение, бе дело, преди всичко на Санаторно Курортно управление към Министерството на здравеопазването, на Окръжния народен съвет Бургас и с определен принос на ръководството на град Несебър.

Създаден е, като санаториум за малокръвни деца, още през 1905 година край Варна под ръководството на д-р Параскев Стоянов. За първи път той полага началото на лечение, чрез използване на слънцето, въздуха и главно морето, основно против „жълтата гостенка” туберкулозата. Съобразно измененията на здравната обстановка в страната тогава, санаториума непрекъснато обогатява профила си, като обслужва и възрастни, но усъвършенства първоначалният си профил.През 60 –те години на миналия век, вече материалната му база застарява, развитието на стопанския туризъм край Варна „ притиска” съществуването му и възниква идеята за преместване на друго место. Специалистите курортолози, преценяват, че най подходящо е местото между село Влас и Несебър, където щастливо се съчетава слънцето с планинския въздух, който като из някой улей се смесва с морския и обгрижва морето.

Строителството на новата площадка започва през 1963 година от СМК Район Курортно строителство Несебър. Първият етап на детските заведения е готов през втората половина на 1965 година. И ето: На 1 октомври 1965 година 5 автобуса, тридесет линейки , 120 деца и многоброен персонал пристигат в новите сгради на готовите блокове на ІІІ -то и ІV-то детски отделения. Посрещнати са от малък, все още необучен, но ентусиазиран персонал.

Продължава строителството и на останалите отделения. През февруари 1966 година тук се преместват и отделенията за възрастни. Новото заведение заработва С пълен капацитет. В този си капаците то разполага с 438 легла с 2 възрастни, 2 детски ортопедични и 2 детски белодробни отделения , санаториално основно училище до VІІІ клас ,3 жилищни блока в чертите на санаториума и 2 в гр.Несебър,кухненски блок и столови, ремонтна работилница, обширен и озеленен парк, извоювана прекрасна плажна ивица…С новото си местоположение, съвременни условия за работа, с отличните си резултати по лечение и обучение на децата Санаториума получи голяма популярност в страната като социална придобивка.

Допринесе Несебър да натежи още повече като най- големия национален курорт и почивно дело. Допринесе за подобряване здравното обслужване на населението от общината, много хора от Св.Влас и Несебър намериха приложение на своя труд. С него се обогати и разнообрази с различни специалисти и високо квалифицирани кадри града.

Колектива участва в обществения и културен живот , организирана бе разнообразна културно масова дейност сред колектива и пациентите.Постижения се дължат на високо квалифицираните кадри и тяхната съпричастността към хипократовата клетва. Тук на първо место трябва да подчертаем изключителната роля на ветерана на санаториома и създателят му тук у нас главен лекар, доктор Христо Сунгарски до 1972 г. Той прояви неимоверно делови организаторски качества, изключителен творец- стопанин при създаване на пълноценни условия за функциониране на този специфично сложен рехабилитационен център.

Признателност към следващите главни лекари Зорка Селиминска до 74 , Вячислав Куртаков до 81, Виолета Йовчева до 91, Асен Върбанов до закриването му. Признания към огромния лекарски, медицински, рехабилитаторски , санитарен и обслужващ персонал.
Училището към санаториума функционира при специфичните условия и заболявания на децата още с откриването му тук. Признателност към първия директор Неделчо Богданов и следващите Радка Пеева, Красимир Косев и Тянка Маринова до закриването му, към близо четиридесетия учителски и възпитателски колектив.


Признателност към сектор административно стопанска част, който се грижи за функционирането на това голямо стопанство и материална част, нейното поддържане.Това са господата Куминков, Петрохански, Ламбов, главните счетоводители Желев, Петров, Ерменлиев, завеждащ културно масовата дейност Иван Дерменджиев и др.


Днес Морски санаториум не съществува. Години след промените бе приватизиран, дейността му е занемарена, затихваща и прекратена. На неговата територия бе изграден мощен хотелски комплекс, но лечебно рехабилитационна дейност няма.

Да си спомним с добро и признателност към всички бивши кадри на Морски Санатариум „Доктор Параскев Стоянов”! .


Милен Цветков, който загина при тежката катастрофа, станала навръх Възкресение Христово край столичен търговски център на бул. "Черни връх", е дългогодишен журналист и телевизионен водещ.

Роден е на 30 юли 1966 г. в София. Завършва 7 СОУ „Свети Седмочисленици“ и Софийския университет със специалност дефектология и специализира обучение на слепи. Започва кариерата си в БНТ като репортер на предаването „Ку-ку“. След това бива поканен от Бригита Чолакова за репортер в излъчваното по това време „ТВ Неделник“. По-късно става водещ на „По света и у нас“.

През 1995 г. напуска националната телевизия с обяснението, че там цари цензура. В следващите шест месеца работи като разносвач на месни продукти. След това е и управител на пловдивско заведение. В началото на 1997 г. се връща обратно на работа в Българската национална телевизия като репортер в предаването „Отзвук“. Няколко месеца по-късно отново е водещ на „По света и у нас“. През 2000 г. е поканен в Нова телевизия за водещ на предаването „Здравей, България“. През 2003 г. Милен Цветков е свален от екран. От февруари до юли 2004 г. е водещ на „60 минути с Милен Цветков“. След това води и новините в „Календар“. През есента на 2005 г. става водещ на ново предаване „Часът на Милен Цветков“. Водещ е и на предаването „Нищо лично“ по Радио Експрес.

През 2008 г. е водещ на четвъртия сезон на Биг Брадър. От 2009 г. отново се завръща в „Здравей, България“, където заедно с Лора Крумова води сутрешния блок. Няколко месеца след това „Часът на Милен Цветков“ пада от ефир.През януари 2010 г. Цветков е освободен като водещ на „Здравей, България“ и напуска Нова телевизия. Създава сайта zanachalo.com. Няколко месеца по-късно води сутрешното предаване „Събуди се с EBF" по едноименната телевизия. Завръща се в БНТ през есента на 2010 г. където води предаването „Екип 5“, проект завършил в началото на 2011 г.

На 21 март 2011 г. се завръща в Нова телевизия като водещ на „Часът на Милен Цветков“. От 18 август 2014 г. „Часът на Милен Цветков“ се мести от следобедния пояс късно вечерта - започва в 23:45 ч., от понеделник до петък.

На 16 август 2018 Нова обявява, че предаването е свалено от ефир, а Милен Цветков напуска телевизията. През пролетта на 2020 г. стана водещ в новото предаване „Алтернативата“ по ТВ1.Милен Цветков е разведен. От брака си има дъщеря, Калина. На 7 август 2012 г. на Милен Цветков му се ражда син на име Боян от тогавашната му приятелка Ивета.

Най-четени👇

Популярни публикации👇