9:41
Добре дошли от другата страна
„Ето това беше началото" - Асен присвива очи при спомена за Първия Ден Служба. За 9-те месеца казарма той е сменил няколко поделения, но принципът „тук никой няма права, но за всеки има правила" е прилаган навсякъде. Само конкретните правила и дисциплини са различни. Някои изискват да се свиеш на топка на пода и да поемаш с тяло ритници. Други - да изближеш тоалетната. След което, по желание, можеш дълго да повръщаш.
Асен казва за себе си, че се е отървал леко. Страхът - най-естественото чувство в армията, често го е карал да мисли, че няма да издържи. „Страхувах се не толкова, че ще ме убият, а че ще превъртя. И ще си тегля куршума". Не се стига до там, защото му чупят ръката. С чук. Изкарва остатъка от службата във Военна болница. Сега, противно на всяка логика, не мрази човека с чука. Нито двамата, погрижили се ръката му да е добре изпъната. „Всъщност те са моите спасители - усмихва се Асен на себе си. - Излязох от онова абсурдно място почти два месеца по-рано. Иначе не знам какво можеше да се случи."
Може би нещо подобно на онова, което се случи с редник Данаил Иванов преди месец и половина. Със сигурност знаете всички ужасяващи подробности - за съня в палатката, пияния сержант, камиона, гумата, която минава през главата на спящото 19-годишно момче, смъртта след 408 часа кома... И пропагандните лъжи в стил „състоянието на пациента се подобрява" (както ще обяснят по-късно лекарите: „Момчето практически нямаше мозък, просто чакахме силното му сърце да спре.")
Това, което евентуално не знаете обаче, е, че истината за случая с Данаил едва ли щеше да стане обществено достояние, ако не беше изпълнено едно условие. А именно - ако един войник от поделението нямаше мобилен телефон и не се беше обадил на майка си, а тя от своя страна не беше потърсила медиите. Тоест, ако въпросната слушалка липсваше, почти със сигурност щяхме да се разминем със заканите за внезапни проверки за алкохол в казармите, със заседанията в Генералния щаб, с ангажирането на президента и изобщо едва ли щяхме да станем свидетели на това как цялата държавна машина тежко-тежко се задвижва в посока на „затягане дисциплината в армията". Колкото и военният министър Николай Свинаров да се кълне, че „хората щяха да научат. Само че малко по-късно."
Мълчанието е злато
Ако все още мислите, че военните може би не биха скрили от обществото подобен случай, помислете още веднъж. Може да си препрочетете скорошното изявление на новия шеф на Генщаба ген. Никола Колев, а именно, че „информацията за смъртните случаи в Българската армия е поверителна и е такава не само у нас". Можете и да потърсите статистика за смъртността в МО и да ви я откажат. Да поговорите с войнишките майки. Или просто да се срещнете с лекар от Военна болница. Тези лекари определено имат какво да разкажат.
„При нас постоянно умират войници", казва д-р Х. Изрично е пожелал анонимност - „за да не си загубя работата". По думите му рядко в инцидентите липсва зла умисъл - като този с Данаил. Идвали предимно простреляни и пребити. В реанимацията още помнят Гошко от Строителни войски, който бил смазан от бой от сина на някакъв офицер: „Беше ритан в черния дроб. Единия ден беше контактен, даже поиска да извикаме жена му и да ги оставим сами. „Само за 5 минутки, а ние ще се завием под чаршафа" - така казваше. На следващия ден дробът му се спука и Гошко умря. Дойдоха много офицери, които ни „съветваха" да не говорим с никого за случилото се. Родителите на момчето уж искаха да се съдят, пък после се отказаха. Явно им бяха бутнали пари на ръка..." Д-р Х отпива кафе от бялата пластмасова чашка и добавя: „Та такива случаи колкото щеш".
В реанимацията на болницата идвали и много деца с опити за самоубийство. Някои от тях - заради системен психически и физически тормоз. Други - заради изнасилване... Не били рядкост и войниците със свръхдоза, главно хероин. В поделенията обаче имало широко потребление и на LSD и морфин. По-рядко, заради недотам достъпната цена, се правели поръчки на кока.
Според д-р Х от това колко войници са починали в болницата, било абсурдно да се правят заключения за смъртността в армията. „Първо - защото ние сме в София и при нас идват хора предимно от региона, второ, защото някои не доживяват да стигнат до болнично легло." И е прав.
Същевременно обаче прословутият доклад на Министерството на отбраната за инцидентите в армията, от който евентуално би станало ясно колко са смъртните случаи в родната казарма, все още не е публикуван, въпреки пламенните уверения на министър Свинаров, че „документът не е секретен".
След като изпива кафето си, д-р Х решава, че е много важно да поговорим с негови колеги от „долните етажи" (предимно травматолози и хирурзи). Те не успяват да ни изненадат, въпреки детайлното описване на определени тежки травми. Очаквали сме да чуем именно това - как пострадали постъпват ежедневно, и как рядко се касае за „нещастен случай". Досетихте се. В повечето случаи причината е побой от стари или кадрови войници.
Хроника на един съсипан живот
„Положи врат!". Антон, сега на 24, често чувал тази команда от началството си в казармата в Ямбол. Следвал силен удар с юмрук по тила, от който винаги му причернявало. Сега първото нещо, което забелязваш у Антон, е вдлъбнатината в черепа. И белегът от операцията - започва от дясното слепоочие и се губи в косата. Чак след това забелязваш други, „тривиални" неща от външния му вид. Например, че очите му са зелени.
Срещаме се в „Хепи", в центъра на Русе. Антон е дошъл с майка си и сестра си. От една страна - за морална подкрепа. От друга - просто болестта му изисква придружител.
„Бях в школа за радиотелеграфисти, но не се справях добре, защото нямах никакъв опит за разлика от другите момчета. Научих морзовата азбука за 10 дни, но приемах едва по 25 букви в минута... Това изнервяше сержантите и те ми измисляха най-разнообразни наказания. С часове да държа в ръце шкафче, пълно с книги. Да дежуря пред апарата по 24 часа... Стигна се дотам, че веднъж след команда „Падни за двайсет!" започнаха зверски да ме ритат - по главата, стомаха и врата. След това ме заплашиха, че ако не си мълча, едва ли ще остана жив..." И Антон не казва на никого. Нито на роднините си. Нито на лекарите, при които започва да ходи заради зачестилото причерняване. Известно време дори изкарва в болница. „И помня, че както си лежа, чувам морзовата азбука. Събуждам се и виждам, че на перваза на прозореца ми са кацнали две гълъбчета и гукат".
След няколко месеца по време на наряд Антон получава първия в живота си епилептичен припадък. Тежък, с гърчове на четирите крайника и пяна на устата. В сливенската Военна болница са категорични, че пристъпът е вследствие на травма на главата. Припадъците продължават. По настояване на майка му Антон е изпратен във Военна болница - София. За да бъде уточнена диагнозата му обаче, трябвало да се направи компютърна томография, но точно по това време скенерът бил „счупен". Шефът на катедра „Неврология" доц. Борислав Герасимов (по-късно скандално уволнен заради искане на подкуп от пациент) настоява Антон да се върне в поделението и да се уволни, след което отново да постъпи за лечение.
По това време 19-годишният Антон не знае правата си. От софийската Военна болница го изписват с диагноза съмнение за епилепсия. Което обаче не го прави болен от епилепсия. И така - на 10 януари 1998 г. Антон е уволнен поради изтичане на срока, а не поради болест, въпреки че всички епикризи доказват, че е заболял в казармата. Така той губи полагаемите му се обезщетения. Оттогава Антон се бори да ги получи по съдебен път (писал е дори до Страсбург). Напразно. По закон обезщетенията, които се полагат в неговия случай (30 минимални работни заплати на кадрови военнослужещ, или около 7000 лева), могат да се получат в петгодишен срок от датата на заболяването. До изтичането на петата година остават малко повече от 4 месеца.
Междувременно през 2001 г. припадъците на Антон зачестяват. Откриват му мозъчен едем, който спешно трябва да се оперира. По това време пристъпите са по 13 на месец. След операцията почти спират.
„От март насам съм имал три припадъка. Последният беше на 19 май. И повече няма да имам." - Антон изрича това с такава решителност, че настръхваш.
„Чувстваш ли се ограбен?" - въпросът се изплъзва от само себе си.
„Те ми взеха здравето, откраднаха ми всичко най-хубаво. На 24 съм, а избягвам да имам сериозна връзка. Притеснявам се, че ще получа припадък пред момичето. И да ти кажа - минавали са ми през главата мисли за отмъщение, ама няма смисъл. Всъщност не искам нищо освен тези, които ми причиниха това, да се мъчат ей така, както аз се мъча. Да ходят по доктори, да се записват в бюрото по труда. Да падат по светофари, по улици, да се гърчат..."
„Влюбен ли си?"
„О, да. От доста време. Но тя си има приятел. Дали знае? Мисля, че подозира. Но не знам кога ще събера смелост да й го кажа."
В малката портиерска стаичка - работното място на Антон, има един-единствен плакат - на „Фиат Стило". „Автомобилите са част от мен, те са моята страст, а сега не трябва да карам кола", усмихва се горчиво той. После обаче бърза да сподели радостната вест - успял е да подпише двугодишен трудов договор със сегашните си работодатели. От които получава точно 80 лева на месец.
Черната кутия
„Армията е като черна кутия с две дупки - от едната вкарваш пари, от другата получаваш национална сигурност. Какво става вътре в кутията, не е работа на обществото." Това си становище защитаваше в частен разговор наскоро един офицер. Според въпросното лице с идеята на „черната кутия" едва ли не се изчерпвала философията на военните по въпроса за отношенията армия - всичко останало. За отношенията вътре в армията обаче съществували много неписани правила. Като например това, че пострадалият е виновен до доказване на противното. Противното обаче рядко се доказвало.
Най-отгоре в чекмеджето на бюрото си Пенка Драганова държи измачкана носна кърпичка. Посяга за нея в момента, в който чува първия въпрос: „Как се казваше той?" Извинява се. После заплаква.
Казвал се Христо. Служил в Телиш, Плевенско. Мечтата му била, след като излезе от казармата, да следва медицина. Така и не излиза. Преди 16 години Христо е намерен мъртъв, метнат върху електрическото табло в поделението си. Смърт от високо напрежение. Или поне така казали на Пенка командирите. Тя обаче и досега отказва да повярва.
„Аз все още не знам каква е истината за смъртта му - Пенка трудно овладява гласа си. - Така и не можаха да ми дадат обяснение какво е правил при това табло на обед, когато всички войници са били в столовата. Искаха да инсценират, че е заради някакви покрити с вар чехли, захвърлени зад таблото - заради тях се бил надвесил и се бил допрял... Глупости. Той нямаше следа отпред да се е допирал. На гърба обаче имаше дупка и две черни ленти."
По онова време Пенка няма право дори на граждански иск. Делото за смъртта на Христо се води от Военна прокуратура, но приключва със становище „Електроакуцио при неизяснени обстоятелства". „Думите на съдията бяха: „Ние търсим истината, но истината е в гроба." И вече 16 години аз живея с тази болка, че не знам истината - кърпичката на Пенка е вече съвършено мокра. - Повечето от случаите са такива, трагични. И при почти всички не се знае какво точно е станало. Има труп, виновни обаче няма. Цялата вина остава в мъртвия." Има ли подозрения? „Имам. Мисля, че синът ми е бил убит и е метнат на това електрическо табло. Но от кого - не знам."
Пенка Драганова членува в Комитета на войнишките майки. Както и други 130 родители, изгубили синовете си в казармата. Пенка е категорична, че смъртните случаи в армията се прикриват - делата се решавали или като самоубийство, или като смърт при неизяснени обстоятелства. Важно е да се отбележи, че в първия случай държавата не дължи обезщетение на близките на загиналия. Дори и да ти се полага обезщетение обаче, невинаги го получаваш - често изниквали „малки спънки". Някои родители пък не получават дължимата им наследствена пенсия, тъй като вземат тавана, определен за пенсиите им за прослужено време. Въпреки че според Кодекса за обществено осигуряване двете пенсии трябва да се получават в пълен размер.
Пенка плаче всеки ден. „Не само за Христо, аз плача за всички случаи. - Кима за довиждане и се обляга на касата на вратата. - Не може една майка да не плаче". Молим я за среща на следващия ден, за да ни донесе снимки. Следва най-обвинителният поглед на света и едвам промълвеното: „Аз ги нося със себе си." В следващите няколко минути на бюрото вече са подредени десетина черно-бели фотографии. Просто няма място за останалите. „Ето го тук, последния му ден преди казармата. Ето го като дете. Тук пък е още по-малък. Тук е на море - последното лято. Тук е с приятелката му. Това е на покрива на къщата ни, той имаше слабост към отглеждането на гълъби. Тук е като ученик. Това е погребението. Ето и паметника му..." Пенка се извинява за това, че някои от снимките са измачкани. Разбираемо е. Те „живеят" в кафявата й кожена чанта вече 16 години.
Питам кой го уби и защо?
Действително най-големият процент пострадали в казармата са новобранци. Истината обаче е, че случаите с инвалидизирали се или починали кадрови военнослужещи са не по-малко трагични. През 2000 г. офицер и войник бяха разкъсани от мина в Старозагорската бригада. Пак там, но година по-късно имитационен фугас се възпламени и обгори командира на разузнавателната рота майор Иван Иванов. През май 1998 г. пък старшините Николай Василев и Росен Стоянов загинаха при скок с парашут край София.
Срещаме се с Веселка Стоянова - майката на Росен, в къщата й в Казичене. Тя категорично отказва да бъде снимана - вече няколко пъти след изявления в медиите е получавала телефонни заплахи - „със смърт ме плашат". Все пак е склонна да говори. Ето историята накратко: старшина Росен Стоянов е инструктор-парашутист към военното поделение във Враждебна. Вече е навършил 30 и е решил да се откаже - дори учи английски, за да може да стане стюард. На 27 май 1998 г. се качва в хеликоптера, за да изпълни обичайно учение. Малко преди скока разбира, че всъщност ще участва в снимането на клип за Нова телевизия. От земята подават заповед към пилота да засили и да завие. В същия момент обаче спускачът, който няма радиостанция и не разбира за маневрата, нарежда на момчетата да скачат. При скока и двамата се удрят в корпуса на машината, губят съзнание и не отварят парашутите си.
Родителите разбират за трагедията 5 часа по-късно от радио „Хоризонт". Обяснението е „превишена скорост на хеликоптера от страна на пилота". Самият пилот обаче още на втората седмица след инцидента заминава за Малта. „Наказанието за двата трупа беше мъмрене на прекия началник", казва Веселка. Делото, което се води по случая, в един момент е прекратено. Родителите обжалват. Те все още не са получили обезщетение за смъртта на сина си, тъй като МВР и МО си прехвърлят топката кой трябва да го плати. „Питам кой го уби и защо! - Веселка, като повечето майки в нейното положение, отказва да се примири с мисълта, че смъртта на сина й е в резултат на нещастен случай. - Не могат да намерят виновните, защото не искат да ги намерят. Това е истината."
Въпросите
„Трябва ли да поддържаме армия, ако на практика тя не е нищо друго освен фабрика за инвалиди?". Според Любо, когото намираме в онлайн-форума „Военни" в Dir.bg, това е основният въпрос, на който трябва да се отговори. Самият Любо се е уволнил съвсем скоро - през март. Първата му задача след стъпването в поделението била да научи правилните отговори на един своеобразен диалог. А именно:
Стария: Редникът?
Новобранецът: Р-к Бомбаров.
С: Зодия?
Н: Камила.
С: Каква камила?
Н: Бясна.
С: Газ?
Н: Уволнение за вас, к*р за нас.
Гаврата, представяна като част от посвещаването в казармената субкултура, продължава в този дух още доста време. Въпросите винаги са едни и същи, отговорите - също. Ако новобранецът не отговори „правилно", се наказва от стария, най-често с „ЕДНО - клякаш, ДВЕ - ставаш." Наказанието може и да е по сурово - например бой, ако старият е в настроение. „А иначе между бомбе, камила и камила бясна няма разлика - обяснява Любо, - и трите означават новобранец." Самият Любо счита времето си в казармата за тотално изгубено. „Уж трябваше да ни преподават военна и специална подготовка, но офицерите ги мързеше и занятия не се провеждаха. Вместо това винаги имаше нужда от хора да свършат някоя работа." Преди да влезе в стройните редици на армията, Любо вземал чисто по 400 лв. на месец. Сега, два месеца след уволнението, още не може финансово да стъпи на крака.
Според Любо в армията се водят няколко войни - „нови - стари", „кадрови - наборни" и „висши военни - подчинени". А на този етап прословутата Реформа служела като масло в огъня - несигурните за постовете си кадри изливали „демотивацията" върху главите на тези под тях, последните си го изкарвали на по-низшестоящите и така - докато се стигне до новобранците.
Всъщност въпросът с огромния брой инциденти в армията е част от един по-голям проблем - а именно, че тя не е ефективна. Срещали ли сте човек, който през време на службата си да е стрелял повече от три пъти? Положителният отговор би бил изненадващ. Според един познат военните всъщност са абсолютни пацифисти - в казармата просто не те учат да се биеш. В пацифизма, разбира се, няма нищо лошо, но въпросът е защо държавата трябва да плаща за това. Кому е нужно да се изливат милиони, за да може хиляди редници да се обучават как да си оправят леглото, да ядат много бързо, да си зашиват якичките, да проверяват дали имат носна кърпичка и огледалце, да лазят по поляните, да падат за двайсет, да подстригват тревата с бръснарски ножчета, да крещят „Тъй вярно", да правят сапунка и оборка, да дават наряд. Защо трябва да плащаме, за да може комплексари да прилагат криворазбраната си дисциплина, която от време на време да дава „засечки" - поредния случай на военноинвалид от мирно време. Защото отиването в казармата е една инициация, при която момчето се превръща в мъж? Ама, разбира се, как. Железен аргумент в полза на Голямото Губене на Време.
Възможните отговори
Какъв е изходът от ситуацията? Голяма част от хората ще ви отговорят, без да се замислят - професионална армия в близките няколко години. Оказва се обаче, че не е толкова лесно. Както обясняват експертите от отдел „Планиране на отбраната" към МО: ускоряването ще ни струва скъпо, а пари все още не са предвидени. Едва сега започват да се разработват програми за социалното адаптиране на уволнилите се професионални войници. Едва сега започва да се мисли за мотивацията на младите да изберат именно този път, както и за това как точно ще попълваме армията до военновременния й състав, след като отпада принципът на мобилизацията.
Други биха ви посъветвали „да изчакаме реформата да си свърши работата". Само че към момента, ако изобщо може да се говори за наличието на Реформа, то я усещат единствено военните, които биват съкращавани и по този начин - поставяни в унизителното положение да си търсят каквато и да било работа. Освен това не трябва да забравяме, че Данаил умря именно по време на Реформата. Както и още поне няколко момчета, за които просто не знаем.
Едно от най-смислените неща, изречени пред касетофона на „ТЕМА" през изминалата седмица, беше за обръщане посоката на Реформата. Отвътре навън. Мнението принадлежи на човек от МО, който пожела да остане анонимен. Според него трябва да се започне със смяна на морално остарелия Устав, с изчистване на алкохола и дрогата от поделенията, с уволнения на „демотивираните", със свеждане до минимум на несвойствените за един войник дейности (изброени по-горе). Едновременно с това във всяко едно поделение трябвало да бъдат назначени хора, които да следят за спазването на новите правила. Най-важното обаче било да се задвижат зациклилите дела и поне за част от инвалидизациите и смъртните случаи да бъдат намерени виновните. И да бъдат осъдени. Само така толкова характерното за военните чувство за безнаказаност щяло да се изпари. И така до 2010 г., когато бил реалният срок за професионализацията на армията ни. Дотогава, разбира се, можело да бъдат свършени още няколко неща. Като например толкова обсъжданото въвеждане на образователен ценз за постъпване в казармата - а именно задължително завършен 8-и клас. И (защо не) откупуването на военната служба. От което, както излиза, ще спечелят всички.
Теми като тази те карат да препрочетеш „Параграф 22", да прехвърлиш „Голите и мъртвите" и „Съдби, по-лоши от смъртта" и каквото още тематично имаш в библиотеката. От всички тях в главата ти остава един цитат от „Време да живееш и време да умреш" на Ремарк:
„Върна се обратно и излезе навън. От двете страни на входната врата бяха поставени две паметни плочи за убити във войната. Плочата от дясната страна му бе позната - възпоменание за убитите през Първата световна война... Плочата от лявата страна беше нова. Гребер не я знаеше. Тя беше за убитите през тази война. Прочете имената. Много. Но плочата беше голяма и имаше място за още."
ЧЕРНА ХРОНИКА:
Случаите, придобили гласност
През 1992 г. редник Цветан Булиев беше надут от стари войници с компресор. Десет години по-късно Цветан продължава да прекарва повечето време в болничното легло. На 28 години той тежи 50 килограма. Оплаква се, че постоянно сънува кошмари.
***
Преди 7 години 14 войничета изгоряха в газка край столичния жк „Люлин". През 1999 г. делото за смъртта им беше включено в списъка със 70 мегадела с обществена значимост. Въпреки това то още не е приключило.
***
През август 2000 г. 19-годишният Орхан Н. от поделение в Момчилград беше прострелян, докато бил на пост и загина. Една от версиите за смъртта му беше, че е застрелян от съседен пост.
***
На 21 ноември 2000 г. редник Димитър Димитров от Втора лекопехотна бригада в Стара Загора издъхна, след като беше накаран дълго време да тича с противогаз.
***
През април тази година Сливенският военен съд постанови условна присъда от 7 месеца затвор за майор Светлан Баджев от Бургас. Той бе обвинен, че е блудствал с редник Гюрай Мустафа от сливенското село Желязково. Войникът изпаднал в депресия и на няколко пъти опитвал да се самоубие.
***
В нощта на 1 срещу 2 юли 2002 г. редник Данаил Иванов беше прегазен от пияния сержант Ангел Ангелов, минал с камиона си през палатка с петима спящи войници. Момчето издъхна след 408 часа кома. Няколко души бяха уволнени.Вижте още:От очите ми потичат сълзи, когато се сетя какво ми се случи в казармата на Трифон Зарезан
Източник:temanews.com
