Една лятна вечер на село през 80-те

Седя си тази вечер и внезапно се сетих за летните вечери на моето детство. Представете си, началото на 80-те години. Сигурно няма как да си ги представите, ако не сте ги преживели, бай дъ вей. :)

Един голям селски двор с десетки кошери. Вечер дядо ми почти не пускаше осветление, защото пчелите нападаха светещите прозорци и умираха от удара в стъклата. И така, всяка вечер около 7 той палеше две газени лампи пред прозореца и на тази светлина вечеряхме, слушахме радио или просто стояхме отвън и гледахме залеза и си говорехме.

В интерес на истината, залезите извън града са винаги интересни и красиви, с много цветове.

Тогава всеки залез бе особено интересен, различен и впечатляващ, за едно десетина годишно дете. Хапвахме по нещо, задължително слушахме новините и после волна програма, някъде по още топлите от слънцето плочки или на люлката пред къщата.

Когато станеше съвсем тъмно, вече влизахме в къщата, дядо ми гасеше газените лампи, пускахме тежки и плътни завеси и зад тях можехме да светнем електрическото осветление или да погледаме малко телевизия. Тя тогава около 9-10 вечерта свършваше или ставаше абсолютно негледаема в екстремални степени. Което не пречеше да зяпаме ски състезания от незнайни ширини или поредният ангажиран съветски филм.

Навън бе така тихо, че се чуваха звуците на щурците, на всички жаби от близката река, дори как по пътя се връщат хората, почти шепнейки си или смеейки се.

Усетих, че това много ми липсва. Днес в селото ми сигурно е така тихо, както и преди. Но поради друга причина - няма жители. Няма и щурци, сигурно и вече жабите не се чуват от все така близката рекичка. Просто нищо, вакуум. Тишината е наистина гробна, за залезите не знам. Страх ме е да замръкна там, сигурно заради тежестта на спомените за тези, които отдавна ги няма. И толкова много и силно липсват.

В модерния град днес съсед ремонтира нещо по апартамента си, като шумно пробива нещо след 21.00. Влизаш му в положение, сам си ремонтира, няма пари за майстори, на час по лъжичка, на вечер по дупка. И стърже ли, стърже.

Научете повече

Любослав Пенев е единственият българин, вкарал 129 гола в Примера дивисион

Паметна за Ел Голеадор завинаги ще остане датата 11 април 1999г., когато емблематичният нападател от близкото минало бележи три гола в мрежата на Реал Мадрид и германския вратар Бодо Илгнер. Селта печели срещата на "Балаидос" със звучното 5:1, а Пенев се разписва в 7', 15' и 61'.

Роден на 31 август 1966 в Добрич. Пенев е юноша на ЦСКА, където дебютира и в професионалния футбол през 1984, когато е само на 18 години. В края на 80-те години ЦСКА е мястото, където се развиват много от играчите, постигнали четвъртото място на световното първенство през 1994 г.

Любослав Пенев е съотборник в ЦСКА с Трифон Иванов, Емил Костадинов и Христо Стоичков. С ЦСКА Пенев печели шампионската титла два пъти (1987 и 1989) и купата на България три пъти (1987, 1988 и 1989). През 1989 г., едва 23-годишен, става играч на испанския гранд „Валенсия“. Избран за най-добър футболист на България за 1988. Има 62 мача и 14 гола за националния отбор.

Научете повече

Загадката Анджелика Котен, доказала съществуването на телекинезата

Телекинеза е способността да се въздейства върху физическите обекти със силата на мисълта. Тази способност все още е една от най-интригуващите загадки. 

Интересът към телекинезата се подхранва от време на време от появата на хора, демонстриращи своите невероятни способности. Френското момиче Анжелика Котен е първата, за която са документирани тези невероятни за днешния материален човек способности,пише сайтът izumitelno.com

Анжелика Котен от село Бувини във Франция остава в историята като „електрическото момиче“. На 15 януари 1846 г., когато е на 13 години, заедно с други момичета, тя плете ръкавици. Изведнъж масата, на която работят приятелките, започва да се движи. Изплашените момичета побягват по домовете си в паника. Веднага цялото село научава за станалото.

Скоро всеки от жителите на Бувини се убеждава, че в присъствието на Анжелика предметите наистина се движат: масата, столовете се преобръщат, всякакви малки предмети падат от рафтовете. Трудно е да се подозира момичето в измама. Нито Анжелика, нито родителите й се отличават с изтънчен ум, за да мамят цялото село. Дори напротив, те са глуповато семейство с добри сърца.

Започват да се правят догадки. Най-вероятно момичето изпитва органична омраза към работата си. Защото вместо да играе игри, Анжелика е принудена да седи с часове на масата, печелейки жълти стотинки за семейството. Но ако други момичета само плачат и се оплакват от съдбата си, Анжелика показва изключителните си способности.„Тя абсолютно не знае как да ги управлява. Демонстрира „чудеса“, когато се налага и не се налага, което й създава много проблеми: момичето е смятано за обладано от дявола. 

За щастие на Анджелика местният свещеник се оказва човек с прогресивни възгледи. Той успокоява родителите на Анжелика, успокоява паниката в селото, обявявайки, че момичето просто е болно от рядко заболяване, след което започва множество експерименти. В селския свещеник очевидно се проявява учен от някой предишен живот. Записите му са толкова точни, колкото много научни доклади. На тях се дължат множеството примери за необикновената дарба на Анжелика.“

Когато някой се докосне до дрехите на Анжелика, започват да падат книги от рафтовете и всичко, което е сложено на стои, виси или е облегнато на стената. Ножиците, вързани с панделка, се разтварят и лентата се развързва по необясним начин. Най-често телекинезата се проявява вечер и почти никога през деня. Силата на удара върху предметите, произтичащ от ума на Анжелика, понякога е толкова голяма, че трима яки мъже не могат да държат движещ се стол.

Скоро мосю Фаремонт, който чува за необичайно момиче, пристига в селото от близкия град Мамер. Уверявайки се, че слуховете са верни, той води Анжелика в града, като се стреми не толкова да покаже невероятно момиче, колкото да разбере същността на явлението. За сесия с Анжелика той кани учени от различни области.

Научете повече

Помните ли тези 10 емблематични почивни станции в Китен от времето на соца в НРБ

2.
 

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

Научете повече

Милиция дебнеше край църквите на Великден и още 10 негативни неща от времто на соца в НРБ

Бях в гимназията през 80-те години. Живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на „развитото социалистическо общество“ и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков. Тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. Истина е, хубаво си живеехме!

Бяхме млади и пълни с енергия. Имаше обаче неща, които никак не бяха наред, и се радвам, че ги няма вече. Аз обичах хард рок. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада и народна музика. По едно време взеха да пускат италиански и френски естрадни парчета.

1.При соца нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Дори дрехи. Дънки нямаше. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от Кореком. Веднъж си купих от магазина маратонки „Адидас“. Нямаше други марки, а за „Найки“, „Пума“ или „Рийбок“ да не говорим. Не внасяха, че нямаше долари. Но пуснаха „Адидас“, правени у нас, за износ. Чаках 5 часа на опашка.

2.По телевизията имаше Първа и Втора програма. Новините си бяха чиста пропаганда. Баща ми се опитваше да хване по западния си транзистор някое предаване на радио „Свободна Европа“, ама доста добре го заглушаваха нашите служби. Във всички вестници пишеше едно и също.

3.Най-хубаво беше, като ходехме на море. Разбира се, ставаше дума само за Черно море. А как се ходеше на море? Ами трябваше предприятието, в което работят родителите ви, да има почивна станция някъде по морето. Тогава те кандидатстваха за карта и обикновено вземаха такава за две седмици. В по-малките градове изборът често се ограничаваше с Обзор например, където ходиш всяка година по което време ти дадат.

4.А как се стигаше до морето? Някои ходеха с влака. Родителите ни имаха коли. Моите дълго време чакаха за „Застава“ (югославско изобретение). За „Лада“ никога нямаше да ни дойде редът, че бяха най-доброто на пазара и бяха дефицитни. Защо чакахме ли? Ами то не можеше просто да отидеш да си купиш от магазина. Записваш се и чакаш години да стигне за теб. Ние не дочакахме заставата и си купихме „Вартбург“ – продукт на великата (източно) германска мисъл.

5.А училището? Обективно може би имаше по-добри учители тогава, ама нас това много не ни интересуваше. Така също не ни вълнуваха всички марксистко-лениниски глупости, които трябваше да запаметяваме. Имаше обаче един учител по история, Асен Николов, който успя някак да ни изучи по новата българска история в X клас, без нито един път да спомене Българската комунистическа партия. Вие представа си нямате колко е трудно това. Той ни учеше как българите сами са създавали и управлявали държавата си, как са имали национален идеал и са се сражавали и умирали за него. Даже без помощта на братския съветски народ! Че даже сме се били и сме побеждавали руските армии в Добруджа. Как оцеля този човек, не знам, но поклон пред паметта му.

6.Помня още, че директорката стоеше на входа и гонеше всички с неподходящи прически или значки на рок групи.

7.Ние ходехме на бригади. Това е един вид безплатен труд на полето. Не че беше лошо: сами, далеч от родителите, купон. Тази дейност обаче включваше ставане в 6 часа, пеене на песни, възхваляващи Съветския съюз и комунизма, и прекарване на целия ден на пек сред полето. Нямаш избор за това, всички на картофите!

8.Имаше и военно обучение, където се учехме да маршируваме и да тичаме с противогази през гората. Човек никога не знае! Враговете завиждат и се готвят да ни нападнат.

9.Ние ходехме и на манифестации. На 1 май, 9 септември и 7 ноември не отивахме на училище, а ни водеха с автобус до мястото, където лежеше мумията на Георги Димитров. Там крещяхме нещо за вечната дружба със Съветския съюз и махахме с любов на великите лидери на народа.

10.На църква за коледните празници или Великден не можехме да ходим. Както най-мъдрия от всички мъдри вождове Ленин беше казал, религията е опиум за народа. Помня как ходехме на гости на семейни приятели за Великден и от прозореца гледахме кордона от милиционери около църквата „Свети Седмочисленици“, зорко пазещи да не се промъкне вътре някой.

11.Съществуваше думата „чужбина“. Ние я знаехме, ама практически почти никой не беше ходил там. Не познавахме и българи, които живеят другаде.

Сега всичко е скъпо. Преди бензинът беше стотинки, саламът и хлябът също. От Съветския съюз ни даваха бензин евтино, а ние им пращахме плодове, цигари и компоти евтино. Салам имаше обикновено 2-3 вида в супера. Луканка много рядко пускаха. Казваха, че отивала в Съветския съюз. Банани и портокали имаше само преди Нова година. От братска Куба!

 

Ж. Мутафов

Научете повече