Това е фиша за заплата на майка ми от юли 1989 г. Тогава тя работеше като фризьорка във Варна в държавно предприятие.

Заплатата й чисто е била 210,19 лв.
"Запорът" от 30 лв. е изплащането на апартамента, който тя погасяваше към държавата.
Удръжката от 26.11 лв. е застраховка женитба, която тя беше сключила за мен. Парите ми бяха изплатени по мое желание по-късно.
За какво стигаше тази заплата:
Тока беше няколко стотинки на киловат/час - всички се отопляваха на ток.
Водата беше също няколко стотинки за кубик.
Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното беше от 20 ст до 50 ст., бензинът беше под левче. За нова кола - лада или жигули - се чакаше по 10 -15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно. Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант Евсиноград в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хляба в магазина беше 30 ст.
Семействата почиваха поне веднъж в годината - на море. Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв.
Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари. Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в Западния свят беше изключително трудно.
Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.
Червена буржоазия имаше - и тя беше в партийния елит. Това беше дразнещо и отблъскващо. (Децата на същите тези тарикати сега управляват нас.)
От друга страна престъпността беше много ниска.
Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други грабежи като тези, които търпим от днешната държава.
Здравеопазването беше на ниво и беше напълно безплатно.
Образованието също. А за високия му статут е давала оценка и Маргарет Тачър.
Имахме стойностни космически разработки.
Спорт на световно ниво.
Не живеехме богато, но държавата беше социална и макар че хората бяха жлъчни към властта, бяха спокойни и можеха да пуснат децата си сами на училище.
В онези времена ако имаш достатъчно силни връзки можеше да стигнеш далече.
Днес "достатъчно силните връзки" могат да ти помогнат само в избора на екип в болницата, за да не умреш на операционната маса поради нелепа грешка.
В т.нар. "тоталитарен режим" България просперираше, а сега се разпада поради бандитизма по най-високите етажи на властта. А народът измира или се евакуира в чужбина, за да се спаси.
И този режим на държавно управление чрез геноцид се подкрепя от евроатлантическите ни съюзници.

Това е истината, разбирайте ме както искате.

Източник:Красимир Симеонов


Помните ли този вкус....и тези цени?

По времето на  социализма преди 1989 година, цените на стоките бяха народни и се определяха от специален Комитет. Ето какво си спомням.

Кифлата беше 15 стотинки, баничката със сирене – от 15 до 20 ст. Бозата – 6-15-30 ст. според шишето. Виното също беше по джоба на всеки – 97 ст. Конякът „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракията – по 4-5 лв. Лимонадата от 330 мл – 5 стотинки, оранжадата – 9 стотинки, швепсът – 15 стотинки.

През последните 5-6 години до 1990-а прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 18 ст. без бурканчето, краве сиренето беше 2,60. Минималната заплата действително беше 120 лева, но през 1989 г. я направиха 140.

Преди 1989 г. ДСО „Родопа“ беше единствената държавна фирма, осигурявала снабдяването на населението с месо и месни продукти. Месокомбинатът имаше клонове във всеки окръжен град. Помня, че наденицата македонка, известна като „кучешка радост“, беше 3,30 или 3,60 лв.

Цената на билет за градския транспорт в столицата и в големите градове на страната до 1973 г.  беше 4 ст. От началото на 80-те цената на билетчето за автобус, тролейбус или трамвай стана 6 ст. Билет за самолет София–Бургас в края на 80-те струваше 22 лева. Билет за кино струваше 0,25 лв., входът за театър беше 1 лев./ретро.бг/

През 1985 година, на 14 февруари с приятеля ми Даниел отидохме първо на кино, а след това на вечеря. Общо взето не правехме нищо кой знае колко романтично. 

Изведнъж на двама ни хрумна идеята да отиден до София и да  се качим с новата му Жигула до Копитото, защото там гледката е много красива.

В Пловдив нямаше грам сняг и на нас изобщо не ни мина през главите, че в София ще има.Стигмахме Столицата а колкото по-високо се изкачвахме обаче, толкова повече сняг имаше. В един момент затънахме. Макар че не бяхме стигнали целта, гледката пак беше много красива.

Бяхме заседнали в снега, умирахме от студ, но въпреки всичко си изкарахме страхотно. По едно време случайно едни хора с лада нива минаваха и ни помогнаха. Казаха, че не сме първите, на които за оказали помощ този ден. Ще помня дълго точно този 14-и февруари“.

Всеки ден имаше линия Видин- Русе. Сутрин тръгваше корабът от Видин и вечерта стигаше в Русе. А от Русе тръгваше вечерта и чак на другия ден следобед пристигаше във Видин", спомня си Григорчо Любенов.

Наред с корабите до Русе плавали и ракети:

"Те са били доста  бързи. За 5 часа с тях  се стигало до Русе. С влак до София се стигаше по- бавно, отколкото с ракетата до Русе. Те са развивали 60-70 километра и се вдигаха просто над водата, с такава сила вървяха. Много приятно за пътуване беше. Аз съм пътувал няколко пъти с ракетата и кометата. И те се редуваха- един ден ракетата, един ден кометата." разказва Григорчо Любенов пред БНР

"Метеорите, които вървяха, бяха няколко типа- едните бяха ракети. Бяха по- малки, около 60 души се возеха в тях, другите- метеор, който около 116 души, мисля че беше. И отначало ги снеха от ползване тия, малките ракети, след това спряха и метеорите.

Единият от корабите, които пътували по реката- "Георги Димитров", се запалил и изгорял на пристанището, спомня си Емил Левашки.

"Потъна и стоя няколко години. После го нарязаха на скрап и с трактори го изтеглиха. А "Александър Стамболийски" го спряха от пътуване. А метеорите, които бяха, бяха добър транспорт, перфектен- лек, бърз за времето, евтин."

Григорчо Любенов

Сбиванията в предизборната кампания били редовни, а в Беляковец станало дори убийство за кметския стол на избори през 20-те години

И преди 100 години провеждането на местни избори в Търново бунило духовете, а кой ще бъде кмет на старата столица бил въпрос с първостепенна важност. За изборните практики преди век разказва политологът Тодор Галунов.
Изборният ден се определял от централната власт с Избирателен закон – най-променяният законодателен акт и тогава. До преврата през 1934 г. кметът на Търново бил избиран от новосформирания и пряко избран Общински съвет, който наброявал 14 човека. На предварително раздадени празни листчета всеки съветник посочвал имената на трима съветници. Получилият най-много гласове ставал кмет, а следващите двама – помощник-кметове. Изборът ставал на специално заседание в присъствието на окръжния управител. За да има приемственост в Общината, новият Общински съвет, независимо от коя партия бил, се задължавал да се съобразява с решенията на стария и да изпълни заплануваното.
Кметовете били известни, авторитетни личности, които търновци познават. Те се избирали за тригодишен мандат, но рядко някой се задържал до края. Да го свали от власт правомощия имал този, който го е избрал - Общинският съвет, или по изключение окръжният управител.

Събаряли кмета и за най-малката нередност. Така например, Алекси Попов (1920 – 1921 г.), член на Народната партия, го обвинили, че е взел незаконно две тенекии пясък за къщата си. Донасят го на окръжния управител и той разтурил Общината. Назначил временна тричленка да управлява до новите избори. На новите избори обаче той пак печели, явно авторитетът му надделял над прегрешението.

Кметът Димитър Йорданов (1923 – 1925 г.), стамболовист, бил смъкнат заради  секретаря на Общината, оказал се подкупен от опозицията (Сговора). След Първата световна война и в Търново имало криза за зърно. Около концесията, която трябвало да снабдява града с насъщния, „замирисало”, Общината била дадена на Съд и Съдът я разтурил.
Задължително този, който ставал кмет, поемал и длъжността председател на Общинския съвет. Предимство за бъдещия кмет е той вече да е бил член на Общинския съвет, защото щял да познава работата на Общината. Кметът на Търново и тогава ставал и общински, и околийски кмет.

До началото на първото десетилетие на XX век избирателите посочвали по свое усмотрение на листчета, имената на бъдещите общински съветници. Тъй като често, особено по селата, имената съвпадали, добавяли и прякорите, за да ги различават. Тази практика се запазила до 30-те години, но в началото на 20-те години се въвеждат партийните листи и цветни бюлетини. На стамболовистите била пепелява, розова – на сговористите, оранжева – на земеделците. Да гласуват имали право само мъжете. Това се променило чак през 1938 г.

До 1897 г. мястото за гласуване е сградата на Общината, докато през посочената година с реформа се въвеждат отделните секции – за да не става голямо струпване на хора и да се намалят побоищата, които неизменно съпровождали всеки местен или парламентарен вот. Къде са били разположени урните в града сведения няма. По начало, местните историци са в огромен дълг към изследването на тази част от търновската история. Тогава се въвежда и моделът, просъществувал десетилетия, да се назначава Изборно бюро. То се състояло от 3 до 7 човека, като в града негов председател е бил задължително съдия, а по селата – грамотен избирател, чиято грамотност е определяна по незнайни критерии. Изборният ден, обикновено през есента, когато реколтата е прибрана, започвал в 8 часа и продължавал различно – до 14 или 16 часа. Гледало се е да се избягва тъмната част на деня, защото тогава ставали най-големите машинации и фалшификации около протоколите.

Кметът трябвало да бъде авторитетен,да го познават всички и да е богат  
 
Съсловието, към което принадлежал бъдещият кмет, нямало особено значение. Можело да бъде занаятчия, като книговезеца-демократ Иван Вителов (1908 – 1911 г.), (1919 – 1920 г.). Неговото издателство се помещавало в Брусевата къща на ул. „Читалищна” 6, строена от Стоян Герганов, имал книжарница и на Баждарлък. „Голтак за кмет не става, защото ще краде”, казвали старите търновци, затова се избирали заможни хора.
Кметът не само трябвало за управлява умно и справедливо, но и да се грижи за мира в града. Така например, кметът стамболовист Димитър Йорданов (1923 – 1925 г.) използвал целия си авторитет и умения за преговори да не допусне изстъпления и терор в града по време на Септемврийското въстание. Друг светъл пример в това отношение е Кръстьо Станчев, един от най-заслужилите кметове, който кметувал 4 пъти (1893 – 1894 г.), (1899 – 1902 г.), (1912 – 1913 г.), (1921 – 1923 г.). При последния му мандат, когато Александър Стамболийски бил на власт, земеделците свикват среща на цветопроизводителите в Търново. Демократите също се събрали в старата столица. Министър-председателят поръчва бой и, ако не е бил Кръстьо Станчев да заплаши окръжния управител – земеделец, в града щяло да стане страшно.

Агитацията – с афиши, сбирки и бой

През 20-те години на XX век политическото пространство в Търново било изключително пъстро – сговористи, националлиберали, демократи, стамболовисти, социалисти, земеделци, народняци. На свой ред те се цепели на различни течения и крила или се коалирали понякога съвсем безпринципно. Партийните сбирки, както и предизборните събрания, ставали в кафенета, сладкарници и магазини на Баждарлъка, пъпът на града. Там били съсредоточени и партийните клубове, затова словесните престрелки и подвиквания от двете страни на улицата били често явление. Предизборни афиши имало много, както много са били и печатниците в Търново. По написаното на тях често се разбирало къде ще се гласува. Точно около местата за гласуване агитаторите разлепяли най-голям брой афиши, за разлика от съвременните избори. Тези интересни, макар и оскъдни, подробности са достигнали до нас благодарение на спомените на Сталян Цанков и записани от дъщеря му Олга Цанкова, издала книга за търновските кметове.

Сталян Цанков е от с. Беляковец, бирник на селото от 1922 г., после секретар и за кратко кмет на селото. През 1936 г., в продължение на 20 години той е назначен за бирник и на Велико Търново, затова познавал всички и всичко в града. През 20-те години на XX век често посещавал сбирките на различни партии в старата столица и знаел всичките им мурафети. По думите му, предпочитанията на съответните партии за кмет на града си личали по водената агитация. Срещу земеделците се намирали тесняците и се заканвали едни на други с неприлични жестове. Агитацията била страшна – както в предизборния ден, така и на самите избори. Около помещенията за гласуване било пълно с групички, които викали и призовавали всеки влязъл да гласува за тяхната партия.
Най-активни в партийната дейност и агитацията били стамболовистите и демократите на Петко Каравелов. Адвокатът Янко Стоенчев, понеже имал пари, правел агитацията за Демократическата партия в читалище „Надежда”. Споменаваме името му не само като заможен агитатор, а и като благодетел, дарил много собствени средства за възстановяването на Мъжката гимназия „Св. Кирил” след  земетресението от 1913 г.

Сбиванията в предизборната кампания били редовни, а в Беляковец станало дори убийство за кметския стол на избори през 20-те години. Агитациите били яростни, особено сред селяните, които тогава съставлявали около 80% от населението в царството. Сталян Цанков пазил цяло руло от предизборни афиши на тавана на къщата си. Но през 80-те години, при един голям дъжд, били унищожени. Предложил ги през социализма на Историческия музей, но го върнали с думите, че от фашистки кметове не се интересуват. Затова в отдел „Нова и най-нова история” няма нито един подобен експонат.
Предизборните търновски нрави не са се променили кой знае колко за един век, хубавото е, че вече няма насилие. Агитацията отново е безпощадна за всеки глас. Само дето методите са по-разнообразни, префинени и цивилизовани.

Ана Райковска
Източник:korespondentbg.com

Малко се знае за сватбата на дългогодишния държавен ръководител Тодор Живков. Още по-малко са хората, които днес си спомнят, че Тато казва „Да“ на любимата си не другаде, а в Павликени. Бракът на Живков и Мара Малеева обаче нямало да се състои толкова скорострелно, ако не били „добронамерените“ коментари на населението от павликенското село Дъскот.

Как се стига до сватбата на неизвестния тогава Тодор Живков

Може да се каже, че през 1938 г. Мара Малеева била доста по-известна от приятеля си Тодор Живков. Младата лекарка била разпределена като участъков доктор в павликенското село Дъскот. Не след дълго при нея дошъл да живее Тодор Живков. Той нямал работа, затова приятелката му Мара го издържала. Живков активно участвал в самодейни театрални постановки и така запълвал свободното си време. Тогава обаче разбиранията на хората не били като сегашните. Жителите на Дъскот започнали да коментират и да злословят за съжителството между младите Тодор и Мара. Нямало как, наложило им се да се оженят. Запазили си дата за сватбата  в Павликени.

Църковната книга в Павликени пази спомен за сватбата на Живков

Заветното „Да“ д-р Мара Малеева и Тодор Живков си казали в павликенската църква. Церемонията била скромна, нямало много хора, твърдят запознати с фактите от онова време. От сватбата няма запазени снимки, обясни за „Кореспондент“ директорът на Музея в Павликени Нели Цонева. По думите й е останало единствено копие от църковната книга, в която са вписани имената на Живков и съпругата му Мара Малеева. Всъщност този документ е и доказателството за сключения през април 1939 г. брак между бъдещия ръководител на държавата и д-р Мара Малеева. След сватбата двамата живеят още няколко месеца в Дъскот и после заминават за  пазарджишкото село Лесичово, където семейството прекарва няколко месеца. През февруари 1940 година Живков и Малеева напускат Лесичово и след кратки престои в Правец и чирпанското село Оризово, през август се установяват в Говедарци, край Самоков, където през следващите години Малеева е участъков лекар.

Мара Малеева била опора на държавния ръководител

Тодор Живков трудно преживял смъртта на съпругата си през 1971 г. Тя била негов стожер в трудния живот на държавен ръководител. Балансирала действията му, учела го как да се държи. Давала му важни съвети. Техни съвременници твърдят, че двамата се обичали много и никога не са поглеждали настрани. Често си спомняли и за сватбата си в Павликени, както и за премеждията, които преживели. Това обаче ги сплотило и двамата създали здраво семейство. В същия дух възпитали и децата си - Владимир и Людмила Живкови.

Живков можело да се ожени и за Индира Ганди

Един от любопитните слухове, които витаят в интернет през последните години, е за неосъществената сватба на Живков и Индира Ганди. Началникът на кабинета на Тато Милко Балев убеждавал първия да сключи брак с индийската ръководителка, защото това щяло да доведе до по-добри дни за България. Ганди била в отлични отношения с Москва, а и Людмила Живкова се увличала по индийския мистицизъм. В същото време Живков отдавна бил вдовец. В твърденията може да има и нещо вярно, защото при едно от посещенията на Ганди в София тя подарила на Живков макет на Тадж Махал, който символизира вечната любов между мъжа и жената. Така или иначе обаче сватбата не се осъществила, защото през 1982 г. Индира Ганди е убита от собствените си бодигардове. А и дори да беше се случила, то със сигурност празненствата нямаше да са в Павликени…

Михаил МИХАЛЕВ korespondentbg

Анархисти, социалисти и антифашисти все още не могат да си „поделят” националния герой на Белгия Тодор Ангелов-Божаната. Бащата на Свобода Бъчварова организира „летящи” конспиративни групи, които изправят косите на немските окупатори по време на Втората световна война. В края на идния месец се навършват 73 години от гибелта на славния българин. Кой е той?

Биографията на Тодор Ангелов-Божаната, у нас някак остава в сянката на знаменитата си дъщеря – „голямата малка дама на българското кино” – Свобода Бъчварова. А Божаната е национален герой на Белгия, подполковник от Брюкселския корпус на партизанската армия, носител на най-високите отличия на страната, където днес заседава Европейският съюз. Когато след 10 ноември 1989 г. у нас започва масово премахване на партизанските и антифашистките паметници в Кюстендилско, остава само този на Божаната, разположен на живописно място край Римските терми, Пирковата кула и джамията „Ахмед бей”. Той е открит през 1982 г. по нареждане на ЦК на БКП. Близо четири десетилетия след гибелта на Тодор Ангелов. С идването на демокрацията обаче паметникът е застрашен от събаряне, макар че официалната версия е, че Божаната не е бил комунист,

а... анархист

Под заплахата постаментът е денонощно варден от последователи на Бакунин и Нестор Иванович Махно. Сред тях е и възрастният билкар анархист Георги Чернев, който пръв вдига завесата за политическата ориентация на легендарния българин. Симон, Боб, Жан Бастиен – са само част от нелегалните имена на Тодор Ангелов Дзаков, известен най-вече като Божаната. Роден е на 20 януари 1900 г. в Кюстендил. Досието му е богато: организатор на ученически стачки, уволнен като учител за пропаганда, осъден задочно на смърт заради участието си като редови боец в Горноджумайския въстанически отряд по време на Септемврийското въстание от 1923 г. Оттам насетне животът му се превръща в истинска одисея на международен революционер. За да отърве бесилото у нас, Божаната се установява в Париж, но и там не мирясва. В Белгия създава Славянски комитет от български, сръбски и хърватски политемигранти, който се включва в международната кампания

в защита на Георги Димитров

и другите подсъдими по Лайпцигския процес. През 1936-та започва Гражданската война в Испания. Сред 35-те хиляди доброволци-интербригадисти от 54 държави, в един от батальоните е и Тодор Ангелов. Участва в епичните боеве на река Харара и воюва в защита на столицата Мадрид. На фронта край реката е жестоко ранен и пленен, но успява да избяга от франкистите и отново се връща на бойната линия.


Паметникът на Божаната в Кюстендил с урната пръст пред монумента (вляво) и този в Белгия (вдясно)

След падането на републиката е хвърлен в тюрмите на Франко, и пак успява да се измъкне и да се добере до Франция. В Париж е заловен, последователно го местят в концлагерите „Аржерс сюр мер”, „Сен Сюприен” и „Гюрс”. На 29 юли 1939 г. е освободен, но властите му нареждат незабавно и завинаги да напусне страната. Пристига отново в белгийската столица, и през 1940 г. става единственият чужденец,

член на ЦК на белгийската компартия

Възлагат му ръководството на щурмови партизански отряд още в самото начало на Втората световна война. Нашенецът изгражда чуждестранни корпуси за съпротива в Брюксел, Анверс, Монс, Лиеж и др. По негова идея се сформират „летящи групи”, които провеждат дръзки и внезапни акции против хитлеристките окупатори. Под личното ръководство на Божаната е вдигнат във въздуха влакът, предназначен да превози „тежката вода” от Норвегия. С нея хитлеристите са смятали да подготвят производството на първата си атомна бомба. Десетилетия по-късно Холивуд пресъздава акцията в художествен филм и така се появява на екран

един от първите екшъни

Дали в субтитрите е било изписано името на българския организатор на реалната акция? – Едва ли!... Но под ръководството на Божаната са унищожени още оръжейни складове, мостове, ж.п.линии, подземен германски завод за производство на оръжие. Взривена е и голяма влакова композиция с войска, танкове и боеприпаси, предназначени за настъпление срещу англичаните, дебаркирали при Диеп. Паметна е и акцията срещу сградата на брюкселската община, при която са унищожени списъците на белгийските евреи, приготвени за депортиране в концлагерите. Всичко това изкарва Гестапо от равновесие. Името на Божаната вече е легенда, но е заловен чрез агент-провокатор. Следват десетмесечни жестоки инквизиции. Прехвърлен е в замъка-затвор „Бреендонк”, където мъченията също нямат край. Гестаповците така и не могат да изтръгнат сведения за връзките на „Терориста Х”, както го квалифицират те, с Главния щаб на белгийската партизанска армия. Наричан е още „Затворникът, който пее”.
Една вечер пускат в килията му дресирано куче, което трябва да го разкъса. Но на сутринта надзирателите изтръпват от ужас –

кучето е мъртво, а българинът - жив

Следва светкавична заповед българинът най-накрая да бъде ликвидиран. Разстрелян е на 30 ноември 1943 г. Посмъртно е обявен за национален герой на Белгия, произведен е в чин подполковник от белгийската армия, награден е с най-високия орден на страната – „Леополд”, с Военния кръст с палми и с Медала на съпротивата. Недалеч от Брюксел, в центъра на Братската могила на падналите за свободата на Белгия антифашисти, се намира и гробът на легендарния българин, за когото по-младото поколение на България не знае нищо. Белгийски антифашисти – съратници на Тодор Ангелов, изпращат в родния му град Кюстендил урна с пръстта на убитите в „Бреендонк”. В надписа четем: „От крепостта „Бреендонк”, Белгия, където от 1940 до 1944 г. варварите от СС затварят хиляди борци от Съпротивата и където на 30 ноември 1943 г. Тодор Ангелов пада под нацистките куршуми, идва тази шепа пръст, напоена с кръвта на мъчениците”.

Георги АНДОНОВ
Дъщерята на Божаната умира в далечна Бразилия 70-те и началото на 80-те години на миналия век са обявени за златните години на българското кино. Дъщерята на интернационалиста – Свобода Бъчварова, се превръща в една от емблематичните личности на този културен ренесанс. Тя е част от сценарния екип на телевизионните филми „На всеки километър”, „Мера според мера”, „Опасен чар”, на епопеята „Земя на прицел” и др. През 2005 г. президентът Георги Първанов я награждава по случай 80-та й годишнина с орден „Стара планина”. През 2008-а култовата писателка се завръща в родината си, за да представи своята трилогия „По особено мъчителен начин” - документална сага, проследяваща житейския път на баща й. Свобода Бъчварова умира на 27 юни 2012 г. в Рио де Жанейро./Блиц/



Най-малката внучка на Людмила Живкова – Катерина, е наследила нейните характерни черти на лицето. Катя, която е дъщеря на Тодор Славков, е като две капки вода със знаменитата си баба.
Често се случвало познати и непознати да намират прилики между Людмила и наследничката и.

Девойката има и същата дълга черна коса, пропорционални устни и овални вежди. Сама Катя, която в момента е на 13 години и е ученичка в Италианския лицей в Горна баня, също намирала сходствата с баба й и се гордеела с тях. Макар да не е имала шанса да я познава, знаела всяка подробност от колоритния й живот, често посещавала гроба й и имала нейна снимка в стаята си. „Баба е велика жена и за мен това е страхотен комплимент“, казва девойката по повод сравненията с Людмила Живкова.
Девойката е ученичка в италиянски лицей и иска да се занимава с мода

По думи на баща й Тодор Славков внучката на Людмила всеки ден сменяла интересите си, но най-важното било, че учението й вървяло и бележникът й бил изпъстрен от горе до долу с отлични оценки. За момента и тя проявявала афинитет към модата подобно на леля си Жени Живкова, която в годините се утвърди като една от най-талантливите и продуктивни български дизайнерки. Преди време, едва навършила 5 годинки, малката Катя дефилира на нейно ревю по повод представянето на една от колекциите й. Аплодисментите, които получила, и блясъкът на модната сцена пък я тласнали към идеята да се занимава с моделство. Единственото, което за момента било сигурно, е, че татко й планирал да я изпрати да учи в чужбина. Специалността, която щяла да следва, й давал избор да посочи сама.

Още от съвсем малка внучката на Людмила Живкова живее ту при единия си родител, ту при другия. Тодор и жена му Силвия се разделиха малко след появата на дъщеричката им на бял свят. Известно време имаше напрежение помежду им, като Силвия дори искаше да съди бившия си за родителските права над детето им, възмутена от пиянските му изцепки. През последните две години Малък Тошко сам призна, че е намалил драстично алкохола и вече рядко посещава нощни партита.

Източник:Ретро.бг

Колекционер на военна техника от Великобритания откри кюлчета злато в резервоара за гориво на стар съветски танк Т-54, който купил по eBay, пише в. "Сън".

Ник Мийд платил за машината 30 000 паунда. Когато заедно с механика Тод Чембърлейн започнали да разглобяват танка, за да се уверят, че в него не са останали боеприпаси, открили пет кюлчета злато. По предварителни оценки стойността на находката е 2,3 млн. паунда.

Късметлията обаче се обадил на полицията, която взела намереното съкровище срещу разписка.
Мийд смята, че златото е скрито в резервоара от иракските войници, които са го задигнали в Кувейт по време на войната в Персийския залив 1990-1991 г. След това танкът попаднал във Великобритания.

Любопитно за съветските танкове:

Роден след анализ на най-добрите черти на Т-34, съветският Т-55 се превръща в най-масово произвежданият танк в света. От него са направени над 100 000 бройки, като машината е била на въоръжение в над 60 държави по света. Днес Т-55 се използва от армиите на Куба и Перу, Индия и дори Китай. Продължава да се бие по фронтовете в Либия и Сирия. Почти цяла Африка още експлоатира непретенциозният танк, а страни като България попълват загубите на африканските армии със "свежи" складове попълнения от Т-55.

В рамките на месец ромският славей Азис загуби две жени от семейството си – първо леля си Стефка, а после и баба си Станка.  И двете имаха пророчески дарби и се занимаваха с ясновидство. Шокираща подробност е, че бабата на певеца, която беше най-известната гледачка в Костинброд, си отишла от този свят само няколко месеца след като предсказала с точност смъртта си.

В началото на януари тази година Станка обяви в телевизионно предаване, че дните ѝ на земята са преброени и затова ударно обучавала трите си дъщери Гергина, Стефка и Малина във врачуване. Думите ѝ тогава бяха, че има странното усещане как някаква сила идва и я взема. Подобно чувство прочутата баба Станка е имала и преди смъртта на сина си, който починал от рак преди няколко години. Седмици преди да си отиде любимата баба на Азис, се спомина и най-голямата от трите ѝ дъщери, която беше само на 64 години.

Покойната Cтeфкa билa нaй-дoбрa в прeдcкaзaниятa. Тя влaдeeлa бaeнe прoтив cтрaх, нaпикaвaнe, зaeквaнe при дeцaтa. Нa нeя Cтaнкa ce дoвeрявaлa нaй-мнoгo. Мaйкaтa нa Aзиc Гергина cъщo имaлa тaлaнт дa прoгнoзирa, нo гo прaвeлa изключитeлнo рядкo и зa хoрa, кoитo ca близки нa cърцeтo ѝ, пo-cкoрo зa рaзвлeчeниe. Третата – Мaлинa, имaлa cвoя дългoгoдишнa клиeнтeлa и билa изключитeлна в рaзвaлянeтo нa рoдoви прoклятия. Тритe cecтри твърдeли, чe eдинcтвeнo нe ca мoгли дa пoмoгнaт нa cвoя брaт. Тoй имaл cвoe виждaнe зa нeщaтa oт живoтa и нe ce вcлушвaл в нacтaвлeниятa им, затова си отишъл без време.

Първите коли са произведени в заводите ВАЗ в съветския град Толиати през 1970 г. по лиценз на италианския автомобилен концерн „Фиат“. 

Самият град е кръстен на името на шефа на италианската комунистическа партия Палмиро Толиати, който е взел участие в преговорите със съветската страна. На огромен общодържавен конкурс се избира името на бъдещата кола. Предложени са 54 838 марки за новия автомобил.

Между тях са и такива:

Сокол, Катюша, Руслан, Атаман, Искра, Аврора, Директивец, Перворожец, Мемориал, Мечта, Весна, Луч… Накрая държавна комисия се спира на името “Жигули”, предложено от А. М. Чернов, един от конструкторите на машината. Името е свързано с близките до автозавода Жигульовски възвишения (оттам идва и името на много популярната в Русия местна бира – “Жигульовско пиво”). У нас съветската марка бързо се налага. Става семейна кола на много българи и е символ на висок соцстандарт.

Когато жигулата тръгва по експорт за пазарите в Европа, търговците от Франция, Белгия, Холандия, Испания надават вой – трудно се продава кола с такова скандално име! Всички свързват “Жигули” с понятието “жиголо” (платен любовник) и не щат да чуят за съветската машина, разкриват съвременници на куриозната случка. През 1973 г. се налага спешна промяна на името – “Лада” тръгва триумфално по европейските автосалони. Автомобилът е наречен на славянската богиня на красотата и от тогава до сега “Лада” се появява в десетки модификации./Ретро.бг/

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив