Круп ряпа да яде...Далечната 1976 г. бе белязана от много събития

За 100-годишнината на Априлското въстание под егидата на старите вестници „Народна младеж” и „Антени” черешово топче обикаля страната

Далечната 1976 г. бе белязана от много събития, но със сигурност за тия, които се чувстваха българи, най-значителното бе стогодишнината на Априлското въстание. А ние с моя колега, съавтор, приятел и съквартирант Илия Зайков бяхме буквално пощуряли на тая тема. Работехме във вестник „Народна младеж”, бяхме на годините на читателите си и чудесно се разбирахме с тях – всичките ни щуротии им харесваха.

Нашите приятели от вестник „Антени” Милко Кръстев и Илия Пехливанов бяха много доволни как представихме книгата им „Дни на борба горда” и плочата „Достойно есть”. Те ги бяха подарили и на други колеги от вестници и списания, но никое издание не подготви такава стойностна и мащабна публикация. Благодарение на това и не само на него те предоставиха на вестник „Народна младеж” редица записки на очевидци от Априлското въстание, които донякъде тушираха безхаберието на нашата редакция по темата. И не само ни поканиха да се присъединим към експедицията с пътуващата книжарница „Матей Преображенски”, но когато им разказахме перипетиите около излизането на материала за плочата, дори ни подариха една чудесна тема. Дочули, че юристкосултът на английското посолство направил черешово топче, което можело да стреля. Оп-па-ааа! Аз веднага позвъних в посолството, свързаха ме със Стоян Шиеков и си уговорихме среща за следващия ден. Заедно с Илия Зайков, разбира се.

В недовършените записки на Цанко Делчов Клисуреца, майстор на черешови топове, четем: „Минчо Пандур Калъчът от любородие целуна топа коленопреклонно и рече: „Златни ти руки, Цаню. Амин!” Кога гледахме торбите с барутя, Калъчът свали капа: „Ще разделим барута, за сичките душмани да има!” И Танаско каза: „За сичките!”

Едва ли можем да си обясним най-великата българска епопея без вълнението, без гордостта и надеждата на участниците в нея, че имат своя артилерия. Само брациговци са имали 18 топа, панагюрци – шест, клисурци – четири  и т. н. Почти всички български селища, взели участие във въстанието, са имали своите златоръки майстори. Искало ги е времето.

Но черешовите топове не се родени в дните на Април 1876. Още през 1800 година, за да отбиват кърджалийските нападения, котленци са използвали „черешови гърмила”. Това отбелязва Георги С. Раковски в „Горски пътник”, издаден в Нови сад през 1857 г., стр. 281: „Село Котелъ беше обградено съ каменъ зидъ и на кратко разстояние по зида бяха съзидани крепки стражарници /табии/ съ вириди /мъжгаи/ да пушкатъ от тамо въ время нападения неприятеля, имаха и гърмила /топови/ от черешово дърво и тръби.”

И ето – 176 години след времето, за което пише Раковски, и 100 години след Априлското въстание ние попаднахме на наш съвременник, който прави ...черешови топове – тридесет и една годишният юрист Стоян Шиеков от Златица.

Отначало мислехме, че това е някакво странно хоби – нали има доста хора, които събират старинни оръжия. Подобна сбирка има и той. Но у него я няма тази в голяма степен егоистична радост на колекционера. Стоян започва да събира тези предмети като ученик в десети клас, за да ги предаде в местния музей, който тогава е съществувал само в разпалените глави на неколцина като него.

С тези неколцина е свързано и сегашното много тържествено честване в Златица на 19 февруари – деня на гибелта на Апостола. Старите хора, които Шиеков разпитвал, му разказали, че Левски е идвал в града и е отсядал в метоха – нещо, което мнозина приемали като „местен” патриотизъм. Но в старопечатния отдел на Народната библиотека „Кирил и Медодий” той „изровил” две писма, върху които Левски собственоръчно е отбелязал, че са получени в Златица през юли 1872 г. Писани са от етрополския учител Тодор Пеев и са публикувани в книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски – живот, дела, извори” /в том първи, на стр. 361 и стр. 364/. Оригиналите се пазят в Народната библиотека.

Тогава Шиеков и приятелите му изработили паметна плоча за метоха и отпечатали 200 портрета на Апостола, които разлепили из града на 18 срещу 19 февруари 1966 г. На първото поклонение дошли само пионерите, а от следващата година, когато излизат Тезисите на ЦК на БКП за работата с младежта и Комсомола, инициативата е подета от градската организация на ДКМС и става един от най-вълнуващите празници в живота на градчето. Защото има неща, които не се предават просто „ей така” в наследство: те са вечни като кръвта – така си казвали местните родолюбци.

Но макар да твърдим, че исконната любов към отечеството всеки я носи в сърцето си, тя също се нуждае от припомнянето на примерите за любородие. И когато се ражда идеята за създаване на картинна галерия в Златица, започват да издирват картините на художника-партизанин Сава Савов от Пирдоп, загинал в битката при Батулия. Стигат чак до председателя на Съюза на художниците Светлин Русев, който приветства идеята и им дава шест картини за галерията.

Вече става ясно, че черешовите топове са само едно от делата на младите за обезсмъртяване на подвига – те търсят онова вечно и свято, което свързва поколенията борци за народна свобода, което превръща детската игра с „гърмилата черешови” в пример за подражание.

Веднъж Стоян Шиеков видял в двора на комшията си две стари колелета – без шини, но много здрави. Подобни на тях бил виждал само на топовете в Панагюрище и Копривщица. Комшията му ги дал на драго сърце. И тогава си казал: защо да не направя топ, щом имам „оригинални колелета” за него. Ходил, разпитвал, чел. Един ден отсякъл от гората череша – най-подходящата според него. Докарал я и запретнал ръкави – колко трябва да бъде дълго дулото на заряда, какъв и колко барут да се сложи? Рязал, кроил и направил топ, дето гърми. Не минало и без „рационализация” – заедно с ковача набили в дървото желязна тръба. Помнел какво пише Захарий Стоянов в „Записките”: някои топчии през Априлското въстание набивали казанджийските лули в дървото.

За топа трябва да се използва обезателно черен димен барут. Първия Стоян заредил с бял, бездимен и спукал не само топа, но и обръчите – белият е по-силен. Малко по-рано разбрал и друго: горските череши не стават за топове, защото сърцевината им е слаба.

Направил втори топ. Той гърми всяка година на 19 февруари, 3 март, 2 юни и 9 септември.

Със Стоян Шиеков разговаряхме набързо, на чаша кафе в една сладкарничка близо до английското посолство, където той работеше като юристконсулт. Един час не бе достатъчен за разговор с тоя човек, но Шиеков бързаше за някаква важна среща и се разбрахме пак да се чуем и видим. Когато по-късно прегледахме с Илия Зайков записките си, и двамата казахме, че е малко това, за да стане хубав материал. На другия ден той трябваше да замине в командировка и се разбрахме през това време аз да изкопча още нещо от „топчията”.

Пак се обадих на Стоян Шиеков и го попитах дали ще е възможно преди да пуснем материала, да видим топчето, да го изпробваме и да уточним още някои неща. Той се засмя и каза, че е очаквал точно така да постъпим и е готов още утре да отидем до Златица с неговата кола. Караше един голям „Рейндж роувър”, както разбрах по-късно, подарен от тъста му, англичанина. А преди да тръгнем, се отбихме до дома му, защото забравил нещо да вземе. Така, най-неочаквано, бях поканен на чай от жена му Вивиан и се запознах не само с нея, но и с нейната съседка и приятелка Мерсия Макдермот, много известна вече с книгата си за Левски. Те двете учителстваха по това време в Английската гимназия и живееха в съседни апартаменти. Тогава не помня да сме си казали нещо важно, нямахме и много време за разговор, защото бързахме за Златица.

Бях направо изумен, че това черешово топче гърми по-силно от съвременно оръдие. И още ми бучаха ушите, когато Стоян разказваше, че тука са стреляли и с английския посланик, че и на него са му пищяли ушите, но въпреки това скачал от радост по златишките поляни.

После заговорихме каква ще е по-нататъшната съдба на топчето, само демонстрации ли ще прави с него, дали не може да участва във всенародните тържества в Панагюрище. Или пък да го подари на някое от селищата, проявили най-голям героизъм по време на Априлското въстание? Стоян Шиеков сякаш само това чакаше да чуе, мислил съм, каза, по тоя въпрос, готов съм да го подаря, но на кого, на кое селище. Аз пък никога не съм имал толкова категоричен отговор. Заговорих му не с мои, а с думите на писателя Генчо Стоев, с когото наскоро бях водил един обстоен разговор точно по тези въпроси. Казах му, че най-голям е бил героизма в Перущица, там са се водили най-ожесточените, най-продължителните сражения между въстаналия народ и поробителя. Там няма предателства, няма връзване и оплюване на дейците. Перущинци още в началото са знаели, че тук не става дума за веселба, за песни и салтанати, за перчене и хвърковати чети, а за саможертва. И заговорих за механизма, който е действал там мъдро и отговорно – даскал Петър Бонев, другаря на Левски. Стоян някак възторжено се съгласяваше с това, което говорех, но накрая, за капак, му казах, че през Априлското въстание перущинци са имали едно топче, което за жалост не е гръмнало.

И ето, всичко бе решено – при него тези неща отдавна бяха премислени, моите думи само наляха масло в огъня. Стоян Шиеков от цялото си сърце подаряваше топчето на Перущица. Рядко съм виждал човек, който с такава радост да дарява нещо толкова скъпо. Започнахме да обсъждаме кога и как да стане това, откъде да минем, чертаехме маршрути. Сетне ми хрумна да отидем при секретаря на градския комитет на Комсомола в Златица, за да споделим нашите планове. Щях да поискам от него само едно – в деня на пренасянето няколко комсомолци да закичат с цветя топчето.

Няма да забравя ентусиазма на тоя човек – Димитър Шопов се казваше; как се радваше като дете докато ни водеше към метоха. И докато вървяхме, разказваше как усилено работят за 100-годишнината от Априлското въстание: изнасят беседи, четат и обсъждат материали от „Записките” на Захари Стоянов, посещават исторически места, свързани с въстанието, провеждат викторини за него в комсомолските дружества и разговори на тема „Какво знаете за историята на родния град”. Той предложи точно тука, пред метоха, където е нощувал Левски, да стане раздялата на златичени с топчето. А как ще го изпратят – това е негова работа.

Ние със Стоян така се въодушевихме, че минахме през Панагюрище и Брацигово, срещнахме се със секретарите на Комсомола и ги помолихме за същото: да закичат с цветя топчето когато мине през техния град. И толкоз.

Веднага след връщането ни в София отидох в редакцията на „Антени”, за да ги поканя този път те да се присъединят към нас в експедицията по пренасянето на топчето. Имаха заседание на редколегията и почаках десетина минути да свършат. Докато разказвах на Милко и Илия какво пък ние сме свършили, как Стоян е решил да подари топчето на Перущица, около нас се скупчиха всички, които бяха на заседанието. И всички приветстваха идеята. Тогава някой подхвърли, че може би ще ни трябва разрешение от милицията, за да го пренесем, особено пък ако искаме да гръмнем с него. Пехливанов отиде да уведоми и Веселин Йосифов, който още беше в заседателната зала. Върна се и заяви, че ако трябва разрешително, шефа е готов да подпише писмо до милицията.

Казах, че скоро ще им се обадя и хукнах към Лъвов мост, където се помещаваше Дирекцията на народната милиция. Обясних на дежурния какво искам и ме заведоха при един полковник, не помня вече как се казваше. Той похвали нашата идея, нарече я високопатриотична, но заяви, че по закон, за да ни дадат такова разрешение, оръжието трябва да се провери и изпробва от техен специалист, за да не стане някоя беля. Извика по телефона един млад офицер и ни запозна – лейтенант Каменов е най-добрия специалист по тези въпроси, каза полковникът, разберете се с него кога ще го изпробвате. Но вие осигурявате превоза.

Така се запознахме с Емил Каменов, отидохме в неговия кабинет и оттам се обадих на Стоян Шиеков, обясних му какво става и го попитах кога можем да свършим тази работа – изпробването. Още утре, отговори, но проблемът е, че преди малко дадох  автомобила си на мой братовчед и ще ми го върне чак след три дни.

Нямахме толкова време, аз обещах да осигуря кола от редакцията и да им се обадя веднага, за да се разберем в колко часа на следващия ден да тръгнем. Чак привечер се прибрах с изплезен език в редакцията и първият, когото срещнах в коридора, беше Константин Иванов – заместник-главният редактор по международните въпроси. Казах му къде съм ходил, какви съм ги вършил и че трябва да убедя шефа да ми даде кола за утре. Шефа е в бюфета, засмя се Коста, но ме остави аз да говоря с него. Отидохме там и заварихме Генчо Арабаджиев и още няколко журналисти да хапват на една маса. Поканиха ни да се присъединим към тях, но Коста каза, че първо трябва да свършим една много важна работа. Сериозен, даже намръщен, започна в упор да им задава този въпрос: „Ти патриот ли си или не?” Направи така, че последен от запитаните да е главният ни редактор. Всички, които седяха на околните маси, млъкнаха, надигнаха глави, с любопитство и недоумение гледаха как ще завърши тази странна анкета. Запитаните до един отговориха утвърдително, а когато и Генчо каза „да”, Коста Иванов възкликна:

– Ей, шефе, много се притеснявах какво ще отговориш, но щом твърдиш, че си патриот, дай утре на Яков твоята кола, за да отидат до Златица барабар с народната милиция.

Всички се засмяха, а аз обясних каква е работата. И друг да беше на мястото на Генчо Арабаджиев, нямаше как да ми откаже пред толкова вперени в него очи.

Малко по-късно, като излязохме с Коста от бюфета, той ми се усмихна, тупна ме по рамото и каза:

– Ти да не мислиш, че го правя за тебе, бе. Аз съм брациговски зет. Да не мислиш, че ме вълнуват само международните въпроси...

Нещата едно по едно се нареждаха. На другия ден отидохме отново до Златица, топчето бе изпробвано, удобрено и лейтенантът каза, че ще получим разрешителното. На връщане първо оставихме Стоян Шиеков пред английското посолство, после лейтенанта на Лъвов мост. Но преди да слезе, л-т Каменов помоли да паркираме и да го почакаме малко. Не помня колко се бави докато ние с шофьора си говорехме за топчето и предстоящата експедиция, но като се върна, помоли ме да сляза от колата и някак тържествено ми връчи разрешителното. Благодарих му от все сърце за бързината, с която уреди всичко, обещахме си да не се забравяме.

Вече в колата, докато пътувахме към редакцията, разгърнах документа. Изненадах се, че това „удостоверение” е издадено на мое име, с паспортните ми данни и „в уверение на това, че на приносителя му се разрешава да пренася черешови топове и да стреля с тях в населени места”. Следваше подпис и печат от Министерството на вътрешните работи. До вечерта всички в „Народна младеж” вече знаеха наизуст текста на „разрешителното” и говореха за предстоящата експедиция.

Вече можехме да пуснем във вестника материала за Стоян Шиеков. И да известим читателите, че редакциите на „Народна младеж” и на „Антени” организират съвместна експедиция по стъпките на априлци и пренасянето на черешовото топче от Златица до Перущица.

В 10,30 часа на 24-ти април бяхме в Златица. На площада, пълен с хора, ни посрещнаха комсомолците начело с Димитър Шопов. Помогнаха да разтоварим от багажника на нашия автобус топчето и да го сглобим. Тогава се приближиха дванайсет снажни момчета във въстанически униформи, взеха топчето на ръце и го понесоха към метоха, в който през 1872 г. се е укривал Левски. Двама от тях вървяха най-отпред с огромен портрет на Апостола. И изведнъж множеството викна „ура”. До тогава и не подозирахме, че тези хора са се събрали заради нас, по-скоро заради раздялата с черешовото топче, което си бе една гордост за тяхната Златица. Улиците, чак до метоха, бяха пълни с народ, топа – накичен с венци и цветя. Застигнаха ни два автобуса с гръцки туристи – нямаше откъде да минат, наложи се да слязат. Някой им обясни какво става. Гърците също завикаха „ура”, затичаха се към топчето, снимаха го, няколко души се втурнаха да го целуват.

Какво по-символично от това, че първият изстрел бе даден, когато стигнахме метоха и хората  коленичиха пред портрета на Апостола. Защото той запали искрата, от която се разгоряха огньовете на Априлското въстание.

На 19 февруари тази година, в деня на 103-годишнината от гибелта на Левски, комсомолците от Златица запалиха 103 факли. Сега същите тези момчета, заедно със секретаря на Градския комитет на Комсомола, взеха отново топчето на ръце и казаха, че го даряват на Перущица.

А Панагюрище е неспокойно като преди сто години. Довършват мемориалния комплекс и няма кого да попитаме колко души са излезли на трудов ден. Всички – сигурно такъв ще е отговора. Но комсомолците, както сме се уговорили, ни чакат – целуват топчето, закичват го с един огромен венец и се снимат с него. Съжаляват само, че няма да остане при тях, за да открият с това черешово топче празника на Априлци в своя град. И завиждат, как само завиждат на Перущица!

Тук ще се върнем отново на Първи май, когато камбаните възвестят началото на националните тържества в столицата на революционната 1876 г. А сега нека се поклоним и продължим към нов ден и ново място.

И в Брацигово, както сме се уговорили, ни чакат десетина комсомолци с цветя в ръце, за да закичат топчето. Реших да импровизирам.

– Днеска е 24-ти април. Утре – 25-ти. Какво е за вас този ден – 25-ти април?

Гледат ме доста слисано, после едно момиче се окопитва, засмива се и казва високо:

–  На тоя ден нашият герой Васил Петлешков поздравил брациговчани с ей тия думи: „Братия, сега е Воскресение Христово, скоро ще бъде Воскресение Народно!”

Така е, точно тези думи Васил Петлешков изрекъл преди сто години на най-българския Великден. И календарният празник добил съвсем друг смисъл.

И удар след удар – под чукчетата на каменоделците Дянко Брациклийски и Иван Илиев се разгаря каменният пламък на паметника, който издигат в Брацигово на мястото, където е изгорен техният незабравим учител.

Влизаме в Перущица. В това „гняздо на герои”, където някога даскал Петър Бонев влизал всяка сутрин в училището и казвал: „Деца, хайде сега да изпеем любимото песнопение на Апостола.” И вместо утринната молитва детските гласчета подемали „Достойно есть”.

И сега над гордата Перущица звучи песнопението на Левски. Достойно есть – за подвига! Достойно есть – за живота и смъртта в името на Отечеството! Достойно есть – за днешния ден и за бъдещето!

Звучи песнопението на Левски. Две сватби вървят към читалището, към ритуалната зала. И в този миг някак съвсем естествено гръмва топчето, а сватбарите го приветстват от все сърце.

Нашата експедиция завърши. Сега топчето на Стоян Шиеков е в музея, сред скъпите на перущинци реликви. Но на Девети май, когато се залюлее камбаната горе на Власовица, то ще прогърми отново.

В предишната точка повтарям това, което излезе във вестника. И сега, след толкова години, написаното ми изглежда добре. А ненаписаното – гложди ме, искам и него да споделя. Аз тогава сновях из София и страната като Миткалото, наричан още „тайната поща”. А в редакцията се обаждаха читатели, колеги, приятели – откъде ще минете, в колко часа, за колко време ще спрете, ще стреляте ли?... Трябваше да стиковаме нещата и с колегите от „Антени”, да поръчаме автобус, Милко Кръстев уреди да нощуваме в хижа „Връховръх” високо в Родопите.

И един ден в бюфета на „Народна младеж”, не помня вече дали бях само опиянен или малко пиян, някой недоразбрал пак ме попита за маршрута. Вече ми бе писнало да обяснявам, та изтърсих една глупост, в която се казваше, че преди да влезем в Перущица, ще минем през Устина. То си е чисто турско село, рекох, жителите му са взели дейно участие в погрома над съседните селища при потушаването на въстанието. Затова и руската артилерия през Освободителната война го сринала със земята. Но се е възстановило. Та като стигнем Устина, ще спрем, ще напълня топа със сланина и ще гръмна срещу джамията.

И всичките глупаци като мене се заливаха от смях. Може доносникът да се е смял повече от всички? След час ме извика Генчо Арабаджиев – вече му бяха докладвали. Гледаше ме не толкова ядосано, колкото уплашено:

– Абе ти луд ли си, бе? Какви ги приказваш? Срещу какви джамии ще стреляш? Знаеш ли, че от твоите приказки може да стане дипломатически въпрос?!

Засмях се, помолих го да не взема толкова на сериозно всички доноси. Та нали това е младежки вестник – ако тука няма шеги и закачки, щуротии и дивотии, къде другаде? Така говорех и когато той се успокои, изтърсих следващата си щуротия:

– Шефе, няма ли начин да поставим един напълно сериозен дипломатически въпрос. Можеш ли да попиташ най-горе – докъдето ти стигат връзките, дали българското и турското правителство могат да направят някаква спогодба да построим една алея на мъчениците от Оборище до Диарбекир. Ние ще я направим, ще засадим от двете страни дъбови фиданки, взети от Средна гора, от района на Оборище. И аз се наемам чрез вестника така да мобилизирам нашите читатели, че да свършат всичко това на доброволни начала. А ако ни подкрепи ЦК на ДКМС и обяви алеята за национален младежки обект, всичко ще стане много по-лесно. Какво ще кажеш за тая работа?

Знаех какво ще каже, защото докато говорех, видях как му пребледня лицето, как се свиха и побеляха устните му. Мълча близо минута, после много тихо попита:

– Ти споделял ли си тая идея с някой друг?

– Само със Заека – отвърнах. – Смятах, че първо на тебе трябва да я предложа.

– Моля те, моля те, моля те – той направо шепнеше – никъде не говори за това. Ще си отвориш някоя беля, и мене можеш да вкараш в беля. Отношенията ни с Турция не са никак добри, а сега, с честването на Априлското въстание, могат да станат и по-лоши. Не се набутвай в неща, от които нищо не разбираш. Не му е сега времето, пък и не знам дали някога ще дойде, за такива работи. И очаквам от тебе да мислиш доста по-отговорно.

Говореше много тихо и това ме подсети, че може би кабинета му се подслушва. Не ми пука, казах си, нека да знаят какво мислим и може би нарочно заговорих за патриотичното възпитание на младежта. За кой ли път му развивах тезата, че когато младите хора познават примерите от своето героично минало, когато са горди, че са българи, те не биха допускали да ги лъжат, да се гаврят с тях, не биха търпели около себе си несправедливости, измами, кражби и разсипничества, биха се държали много по-честно, почтено, достойно. Достойният човек не понаса подлеци...

И друг път сме водили тия разговори, в присъствието и на други колеги. Той винаги се е съгласявал, но тоя път се засмя малко ехидно:

– Ти много харесваш вестник „Косомольская правда”, постоянно се възхищаваш от него. А да си виждал там материали за патриотичното възпитание? Защо нашите съветски колеги, от които ние се учим, не пишат по тези въпроси, защо те не ги занимават?

Не помня дали съм мислил и преди по тоя въпрос или ми хрумна внезапно, но отговорих така:

– Ами защото много отдавна – по време на Отечествената война – окончателно са решили тази проблематика. По много кървав и много съвършен начин.

Видях, че моя отговор го изненада, очаквах да ме опровергае или изтъкне нещо друго, но в тоя момент надникна секретарката му и каза, че го чака за среща кореспондентът на „Комсомольская правда”. Генчо, явно забравил за срещата, се засмя и възкликна:

– „Спомени попа – приготви сопа!” Да влиза. Якове, преведи на Валери българската поговорка и му кажи, че тъкмо за неговия вестник говорим.

Валерий Павлович Кондаков от няколко години беше кореспондент на съветския младежки вестник в София. Бяхме станали вече приятели, два пъти пътувахме с него из България, бяхме се напивали заедно, беше нощувал в квартирата ми. И още като влезе, помоли да го включим в експедицията по пренасянето на черешовото топче.

Малко по-късно, когато се прибрах в моята стая, ми се обади лейтенант Емил Каменов. Прочел във вестника материала за Стоян Шиеков и за експедицията. Има ли начин, попита, да го включим заедно с жена му и дъщеричката му в нашата група. И, разбира се, ще си платят каквото трябва.

По време на експедицията доста се чудех на въодушевлението, което бе обхванало всички наши колеги, особено тия от „Антени”, доста по-възрастни от нас, „младежите”. Още си спомням вечерта на хижа „Връховръх”, където щяхме да нощуваме, още се усмихвам като си представя как на вечерята сериозни и важни хора скачаха като петлета с чаши в ръка или с вдигнати юмруци и викаха възторжено: „На оружие, братя!”

По едно време някой подхвърли дали не можем още веднъж да гръмнем с топчето преди да се разделим с него. То лежеше разглобено в багажника на автобуса, на другия ден Стоян Шиеков щеше да го дари на Перущица. Погледнах към него, той вдигна ръка и заяви: „Винаги готов!” Намигнах на Илия Зайков, обърнах се към Милко Кръстев и Илия Пехливанов, които седяха един до друг. Пехливана взе да мърмори, че е много късно, да не смутим покоя на другите гости в хижата, но Милко, тоя често намръщен перущинлия, се засмя, вдигна ръка и рече: „Кога, ако не сега? На оружие, братя!” Аз скочих и в тоя много тържествен момент ме хвана за ръката кореспондента на „Комсомольская правда” и започна да ми обяснява как Генчо Арабаджиев го помолил да ме наглежда да не направя някоя беля. Всички чуха, погледнаха ме озадачено и сякаш взеха да изтрезняват. Аз сложих ръка на рамото му, но доста твърдо заявих:

– Валера, ти си гледай руските работи, а българските остави на нас. Ясен ли съм!

Той поклати глава и започна да се извинява, а ние тръгнахме към автобуса. А към лейтенат Каменов, представителя на МВР, даже и не погледнах. Може би защото малко преди това ми бе хрумнало, че някои колеги от „Антени” имат много по-високи чинове от неговия...

Минаваше полунощ. Знаех колко силно гърми топчето, но и представа нямах какъв ще е гърмежа тук, високо в Родопите, как отекна той, а ехото го връщаше от другите върхове към нас. И изведнъж всички тераси на втория етаж в хижата се напълниха с хора по пижами и нощници. И високо, разтревожено, уплашено говореха на немски. Пехливанов клатеше глава, сякаш е предвиждал какво ще стане. Двама-трима от нашите колеги, които знаеха тоя език, се втурнаха да ги успокояват, да им обясняват какво е това „оръдие”, защо е създадено, какво честваме и т. н. Хората се успокоиха, нашата работа им хареса, искаха още подробности за Априлското въстание, за този  героичен край. Накрая стигнаха до там, че ни помолиха да стреляме още веднъж. И докато ехото препращаше топовния изстрел от връх на връх, Илия Зайков се провикна: „Круп ряпа да яде пред Стоян Шиеков!”

И сам виждам, че доста се разпрострях за това черешово топче, но историята няма да бъде пълна, ако не спомена още един човек – Петко Тотев, заместник-главен редактор на „Антени” по това време. Той не можа да вземе участие в експедицията, неотложни задачи го задържаха в София.

Петко Тотев отблизо следеше и непрекъснато подкрепяше нашите инициативи някак си зад кадър, но като с длето изсичаше всяко по-значително действие, за да го впише сякаш като важна точка, като следа в хода на историята. И не само се интересуваше, но понякога и коригираше маршрута на книжарница „Матей Преображенски”, знаеше коя книга до коя стои, питаше какво най-много търсят хората, какви интереси имат, за които няма книги.

Когато представяхме грамофонната плоча „Достойно есть” и книгата „Дни на борба горда”, нямаше как да не ни направи впечатление, че едно от най-силните неща в записките на очевидците бяха писмата на поп Минчо Кънчев от Диарбекир. Малцина обаче знаеха какви битки се водят за излизането на неговата знаменита „Видрица”. От отпечатването на записките му в „Антени” до излизането на тази книга минаха цели седем години. Някои „пазителки” на ръкописа от Народната библиотека не щяха и да чуят за този поп, възмущаваха се от него: „Той не може да пише като хората, измисля си разни небивалици...” По тоя повод Илия Пехливанов още тогава казваше: „Другарят на Левски наистина си има собствен правопис, което смущава книжовните дами.”

Ние се възхищавахме по това време от поп Минчо наравно със Захарий Стоянов, цитирахме неговите бивалици и небивалици. Но истината е, че ако не се бе заел Петко Тотев да представи с предговор книгата му, тя не само нямаше да достигне стохиляден тираж, а можеше и въобще да не излезе от архивите. Иска ми се да цитирам само едно изречение от този блестящ предговор, с което неговият автор характеризира и поп Минчо, и опонентите му: „Личността, създала „Видрица” като наистина волен свят, неуютен единствено за поробителите и хорицата с капаци на очите, сякаш надхвърля нашите представи за епохата.”

Както споменах, Петко Тотев не можа да участва в експедицията за топчето. Но няколко дни след това, когато отидох в „Антени”, поиска да види удостоверението за пренасянето му. Дълго се вглежда в него с късогледите си очи, обръща го отпред и отзад, докато заключи:

– Ти ще почерпиш, ама и банкет да дадеш, пак ще е малко.

Не разбрах веднага защо говори така, помислих си дали не сме сгафили нещо. Хората, които се бяха събрали около нас, също гледаха недоумяващо. Той огледа всички, сетне се втренчи в мен и ме посочи с пръст:

– Ти даваш ли си сметка колко си богат? Никой друг освен тебе в целия свят не притежава подобен документ. И забележи – не става дума само за едно топче, а за „черешови топове”. Та ти можеш да създадеш цяла артилерия!

Всички се смяхме от сърце на шегата му. Но сетне се зачудих с какви мащаби мисли документалиста, учения,  историка в областта на културата Петко Тотев.

Яков ЯНАКИЕВ


Откъсът е от мемоарната книга на журналиста Яков Янакиев „Хроники на безвремието”, издадена през август тази година от издателска къща „Милениум”.
СПОДЕЛЕТЕ

Идвa нoва цивилизaция – чacт oт хopaтa щe cа биoмaca

Свидeтeли cмe нa cъбития, кoитo нe мoгaт дa бъдaт вмecтeни в пpeдcтaвитe зa вoйнa пo клacичecкaтa cхeмa, пpи кoятo имa 100 или 200 дивизии, кoитo минaвaт eднo paзcтoяниe oт 2000 км и oтcpeщa ги пocpeщaт дpyги вoйcки, c кoитo вoювaт. Нo e фaкт, чe в цeлия cвят имa нapacтвaнe нa хaoca, въopъжeни кoнфликти и aтeнтaти, кoитo мoгaт дa ce cлyчaт нa нaшaтa yлицa,в Бeйpyт, Иcтaнбyл, Вoлгoгpaд, Мocквa, нaвcякъдe. Риcкoвeтe ca oщe пo-гoлeми, зaщoтo имa ядpeнo opъжиe, кoeтo cтoи oтзaд кaтo гoлямaтa зaплaхa.

Оcвeн тoвa, бeз дa имa явнo oбявeнa вoйнa, имa eдин милиoн дyши, кoитo ca тpъгнaли oт Афгaниcтaн, Бaнглaдeш или Афpикa и ca пpeминaли вcички гpaници и идвaт тyк, в Евpoпa.

Teзи хopa нямaт никaквo пoнятиe кaквa e тyк кyлтypaтa, кaкъв e живoтът, нo идвaт тyк и ce нacтaнявaт.

От дpyгa cтpaнa, ce нaблюдaвa eднo yжacявaщo пpeвъopъжaвaнe в цeлия cвят – Рycия и САЩ cтpoят ядpeни пoдвoдници oт нaй-нoвo пoкoлeниe, cтpoят ce caмoлeтoнocaчи, кaктo и пeтo пoкoлeниe вoeннa aвиaция, кoятo “виждa” нa 400 км.

Taкa чe тoвa cи e peaлнo cъщecтвyвaнe нa вoйнa, нo нe в тaзи фopмa кaквaтo e билa пo вpeмeтo нa Втopaтa cвeтoвнa вoйнa, нo и тя oт cвoя cтpaнa нe e пpиличaлa нa Пъpвaтa cвeтoвнa вoйнa. Toгaвa вcичкo в пpoдължeниe нa чeтиpи гoдини ce e cлyчвaлo в eдин oкoп… Или пък пo вpeмeтo нa Нaпoлeoн, кoгaтo мнoгo кpacивo oблeчeни бaтaльoни ca ce биeли нa eднo пoлe.

Съc cигypнocт тaзи вoйнa имa и peлигиoзeн хapaктep.


Иcлямът, кoйтo e пo-млaд oт хpиcтиянcтвoтo, e мнoгo вoйнcтвeнa peлигия, вce пaк e cъздaдeнa oт чoвeк, кoйтo e пpeдвoждaл въopъжeни хopa и e дaвaл зaпoвeди зa yбийcтвa. Мoхaмeд в кpaйнa cмeткa e бил пълкoвoдeц. Toй нe мoжe дa бъдe cpaвнявaн c Хpиcтoc, тa нeгoвaтa Пpoпoвeд нa плaнинaтa e мoжe би нaй-пpeкpacният тeкcт, нaпиcaн в чoвeшкaтa иcтopия. В нeя пpocтo и яcнo Иcyc пoднacя дълбoки дyхoвни иcтини.

Нo ocвeн peлигиoзния кoнфликт, имa и кoлocaлнo нapacтвaнe нa нepaвeнcтвoтo, кoeтo cъщo дoпpинacя зa цялaтa нecигypнocт, кoятo cъщecтвyвa в мoмeнтa в cвeтa. Зaпoчнaл e пpoцec нa пpeминaвaнe към нoв вид тeхнoлoгичecкa eпoхa. Нeфтът и ocтaнaлитe пocтoянни изтoчници нa eнepгия, кoитo дoбpe пoзнaвaмe,нaй-вepoятнo щe бъдaт зaмeнeни в cлeдвaщитe 10-20 гoдини.

Идвa вpeмeтo нa нoв вид цивилизaция, пpи кoятo eднa чacт oт хopaтa щe ce caмoизoлиpaт. Te щe имaт cъвceм дpyги цeли и aмбиции в cpaвнeниe c ocтaнaлoтo гoлямo мнoжecтвo oт хopa, кoeтo щe e пo-cкopo нeщo кaтo биoмaca.

Тома ТОМОВ/наборе.бг/
СПОДЕЛЕТЕ

Първи резултати по градове:Какво показват данните на "Галъп" и "Тренд"

София и редица областни гладове отиват на балотаж. ГЕРБ остава най-силната партия, БСП подобрява своите резултати и отива на балотаж в редица областни градове.

Голямата изненада на вота е пробивът на независимия кандидат Борис Бонев в София. В същото време България отхвърли национал-популистите.

Битката за София

София се очертава сигурен балотаж, на който ще се явят две дами – настоящият кмет Йорданка Фандъкова с 32,8% и бившият омбудсман Мая Манолова с 23,1%. Разликата между двете на първия тур е около 10%.

На трето и четвърто място са арх. Борислав Игнатов от "Демократична България" с 13,6% и Борис Бонев от "Спаси София" с 13,1%.

Изключително ниска бе подкрепата за националистите Ангел Джамбазки и Волен Сидеров.

В Общинския съвет най-висок процент има ГЕРБ /30,4%/, следвани от "Демократична България" /15,5%/ и БСП /14,5%/, сочи екзитпола на агенция "Тренд".



ГЕРБ печели Бургас, Стара Загора, Велико Търново, БСП са първи и отиват на балотаж в Русе

ГЕРБ спечели Бургас. Там досегашният градоначалник Димитър Николов, кандидат на ГЕРБ, спечели с рекордния резултат от 64,5%;

Досегашният кмет на Стара Загора Живко Тодоров печели на първи тур със 71,8% от гласовете. Кандидатът на БСП проф. Иван Върлков е получил 14,1%. Във Велико Търново Даниел Панов, според паралелното преброяване на "Галъп", печели с 63,1% от гласовете, Весела Лечева от БСП е втора с 23,8%.



Все още не е ясна съдбата на Варна, където има вероятност от балотаж между сегашния кмет Иван Портних от ГЕРБ и проф. Анелия Клисарова от БСП. Подкрепата за Портних се движи между 49-50%, сочат данните от екзитпола.

Подобна ситуация на кантар имаше и в Кърджали според предварителните резултати. Според паралелното преброяване на "Галъп" обаче Хасан Азис от ДПС печели нов мандат още на първия тур с 55,5% от гласовете. Втори е кандидатът на ГЕРБНикола Чанев с 27,4%.

ГЕРБ отива на балотаж в града "под тепетата",където техният кандидат Здравко Димитров води с 14% пред опонента си Дани Каназирева от "Съюз за Пловдив".


По първоначални данни Златко Живков (ГЕРБ/ СДС) печели изборите в община Монтана с над 70%. Това сочат данните от големите секции в града.

Във Видин ще се проведе балотаж. На него ще се явят досегашният кмет Огнян Ценков и д-р Цветан Ценков.  В събота прокуратурата във Видин назначи проверка на лидера на БСП Димитър Велков, който черпел с баница за именния си ден. Тя е била иззета заради съмнения, че в нея е имало пари, вместо сирене. Проверка на прокуратурата по случая е установила, че няма нарушения.

Арестуваният кмет на Несебър печели вота на първия тур с 62% от гласовете.

БСП значително подобрява своята позиция спрямо местните избори от 2015 г., когато левицата регистрира най-ниските си резултати от десетилетия. Тя води в Русе, където нейният кандидат Пенчо Милков води с 34,7% срещу кандидата на ГЕРБ Диана Иванова - с 26,7%, според данните на "Тренд".

Сигурен балотаж между БСП и ГЕРБ се очертава и в Благоевград, където досегашният кмет Атанас Камбитов получава 26,6% от гласовете, а Румен Томов от БСП - 22,4%, според данните на "Галъп".

В Шумен на балотаж отиват кандидатът на ГЕРБ Любомир Христов, който получава 34,2% подкрепа, и Венцислав Венков от БСП - 20,5%, според паралелното преброяване на "Галъп".


Голямата промяна дойде в София, където изключително добре се представи независимият Борис Бонев от "Спаси София". През последните две години той осветли различни инфраструктурни, градоустройствени и екологични проблеми на столицата, спечели младите и активни граждани.

Десницата в София отново излезе разединена на тези местни избори, което й попречи да стигне до балотажа, въпреки че имаше шанс за това. За това говорят и гласовете, които получиха по отделно Борис Бонев и кандидатът на "Демократична България" арх. Борислав Игнатов.

На другия полюс са националистите и популистите от ВМРО и "Атака". Кандидатът на Каракачанов за София Ангел Джамбазки има около 4% с около 10% по-малко от четвъртия. Още по-лошо е представянето на ВМРО в Пловдив, където кандидатът им Славчо Атанасов няма да вземе участие във втория тур.

След провала на националистите: ВМРО се оплакаха от купен вот

Волен Сидеров, който се готвеше за столичен кмет, взе малко над 1% от гласовете.Сидеров се опитва да влезе в "Армеец", полицията го спря

"През целия ден са постъпили около 250 жалби и сигнали, което означава че изборният процес е протекъл нормално, а констатираните нарушения са несъществени. Сега ЦИК очаква постъпването на протоколите от ОИК, след което се пристъпва към официално отчитане на резултатите", посочи той.

За останалите големи градове към 17.30 часа избирателната активност е: в Бургас – 34.27%; Видин – 34.44%; Велико Търново – 39.44%; Кърджали – 42.72%; Пловдив – 33.50%.

В Русе са гласували 33,22%, а в цялата област активността е около 38,5%. В Стара Загора са излезли да гласуват 51 091 души или 36,69% от имащите право на глас. В община Благоевград тя е 47%.

220 са жалбите и сигнали, постъпили в Централна избирателна комисия днес за цялата страна. От тях 109 са за нарушение в организацията на изборния процес, 42 са за нарушения в избирателните права, 55 са за предизборна агитация в дена на изборите и 4 за купуване на гласове./Вести.бг/
СПОДЕЛЕТЕ

На 28 октомври 2019 година се навършват 142 години от бесения 2-пъти Иван Петров – Дели Иван

Роден в село Яйкънлии Казанлъшко /Дъбово– Община Мъглиж/ , участник в четата българи-доброволци към отряда на генерал Гурко за защита на мирното население от башибозуците през Освободителната руско-турска война, обесен на 28 октомври 1877 година в Цариград.

От това време Хитърдимовият род в Дъбово се нарича Делииванови.
Иван Петров е бил местен хайдутин, който се е борил срещу поробителите в района на Яйкънлии /Дъбово/, Стара планина и Средна гора. Бил е член на Българския Таен Революционен Централен Комитет заедно с още четири дъбовци.
През Руско турската война е бил водач на предния отряд на войските на ген. Гурко през проходите на Стара планина и Средна гора. Взел участие в боевете при Стара Загора и Нова Загора, където е убил 22 турци.

Родната къща на Иван Петров днес

Заловен от турците и осъден на смърт чрез обесване.


Бесен два пъти. Първия път въжето се скъсало. По тогавашните турски закони, когато се скъса въжето присъдата се заменя с доживотно заточение. Но като особено опасен враг на Падишаха, турците потвърждават смъртната му присъда и е обесен в Цариград.

Смъртта му е отразена във вестник „Българинъ“ от 5 ноември 1877 година в Букурещ.

Отразена и в дневниците и спомените на Никола Обретенов от Диарбекир.
Има и графики от руски художник, които са във Военно историческия музей в Москва.
Поклон!

Стоян Тодоров
СПОДЕЛЕТЕ

Продава се беемвето на Щирлиц.През 1945 г. машината е взета като военен трофей близо до Берлин от съветските войски

В Санкт Петербург, Русия е пуснат за продажба трофеен BMW-326, участвал във филма "Седемнадесет мига от пролетта". Средноразмерният седан от 1937 г. е оборудван с двигател и трансмисия от Волга-24, но фабричните резервни части са запазени и се предлагат в комплекта, съобщават световните издания.

Собственикът на колата информира в описанието, че автомобилът BMW със сериен номер 129 е мобилизиран в германската армия през 1941 г., от 1942 до 1944 г. седанът е бил на "служба" при обергруппенфюрера от СС и полицията, генерал-полковник Алфред Вюненберг. През март 1945 г. машината е взета като военен трофей близо до Берлин от съветските войски.

До 1956 г. беемвето е експлоатирано в Германия, а след това седанът продължава да служи в Беларуския военен окръг. През 1958 г. е издадена заповед за премахване на всички чужди автомобили от съветската армия и колата е прехвърлена в Мосфилм. В осмия епизод на филма „Седемнадесет мига от пролетта“ Щирлиц кара пастор Шлаг с това BMW-326, за да премине швейцарската граница.

След успеха на филма, Андропов нарежда BMW 326 да бъде пратен в третия военен ремонтен завод. В предприятието на автомобила е „адаптирано“: шасито, двигателя и трансмисията са заменени с части от Волга, но „родните“ резервни части са запазени. През 90-те години BMW е закупено от Мосфилм и преминава в частни ръце.

Общо 15 952 бройки са произведени от BMW 326. Настоящият собственик иска да получи за редкия автомобил 5,5 млн. рубли или около 75 хил. евро. /auto.blitz.bg/



СПОДЕЛЕТЕ

Видях го там.Баща ми...Той свърши ми гурбета.Вече спи.И викнах: -Сбогом,"еврова"чужбино!

Здравей, Балкане! Сини ми скали!
Здравей, ти моя, "левова"Родино!

Завръщам се.Крещя със глас..
-Сбогом Рим, Мадрид, Чикаго.
Завръщам се.Горял съм като фас.
Здравей, Българийо! И ми е драго!

Не бях простил на никой досега.
Душата молеше.С душевна воля.
И в първа черква влязох на мига.
Да паля свещи.Богу да се моля.

Видях го сам.До църквата.Да проси.
Брадясъл.Стискаше в ръка салам.
Защо живот? За бедните какво си?..
О Боже! Моят татко просеше ей там...

Той беше прашен.Тъжен и унесен.
Помнете, просякът човек е горд.
И слушаше прекрасна птича песен,
псувня му подари един костюмен лорд.

О, Боже мили, аз пари му пращах.
С такава пенсия и честен ще краде.
Мизерна светлина във нощ неясна,
той миличкият с просяци яде..

Парите си на църквата дарявал.
На дечицата.На хората със пот.
За мен се молил.С мене остарявал,
с мен искал да е цял живот...

Целувал е иконите...За здраве.
Сълзите горди стискал си в юмрук.
А после с просяците изиграни,
предъвквал хляб и сухичкият лук.

Родино мила! Теб в сърцата носим.
Но в теб нечисто е сега.Вертеп.
Навън от тебе ние просим..
Родителите ни пък просят в теб...

Красимир Димитров/Кресто Миров/
СПОДЕЛЕТЕ

Канибалът от Голямо Буково, който убиваше комшиите си и ги ядеше.Зловещата новина се разнесе в Бургас през 1995 г.:

Повече от 20 години той бе едно от мистериозните страшилища на Странджа. Заради славата на Николай дори бежанците заобикаляха селото, когато мигрантският поток бе най-силен,пише "Флагман"

Десетки се изселиха от Буково заради него, а тези, които останаха и до днес не спят спокойно. Писаха подписки – институциите да си го приберат, за да не ги плаши и тормози. Обаче никой не ги чу.   Откакто селото, което е едно от най-красивите в Странджа, се обви със страшната слава на Канибала – Николай Гьоргов, посещават го само ловци.   Зловещата новина се разнесе в Бургас през 1995 г.:

Бивш моряк, на име Николай убил двама свои съселяни и ял от вътрешностите им. Първоначално никой не повярва. Но от следствието и полицията потвърдиха. Бил шизофреник и смятал, че като яде човешки органи, ще живее вечно.   Истината била, че като моряк паднал и си ударил главата по време на рейс на един от корабите. Оттогава си останал у дома. Четял странни книги. И станало каквото станало. Ченгетата се изумили, като видели доказателствата, че наистина е ял от човешките органи на жертвите си.

След престъплението той лежа само една година в затвора в Ловеч, защото заради психичното си заболяване бе освободен и се завърна на село.   Бил си съставил дълъг списък кого трябва да изяде, за да получи неземна сила, но за щастие стигнал само до първите двама.   В списъка били все хора от Голямо Буково. Срещу имената им записал и „провиненията им“ - кой го излъгал, друг го обидил… Успява да убие една възрастна жена, която живеела в края на Голямо Буково, както и най-близкия си приятел Ангел Дзиров, с когото редовно си пиели ракията. Под №3 бил горският, а под №4 – магазинерката на селото – Анита.

Гьоргов планирал убийствата да станат в една нощ. Но при горския ударил на камък – мъжът излязъл от къщи с пушката си и Николай не посмял да го закачи. Анита пък извадила същински късмет.   Въпросната вечер отишла до града и не се прибрала. Под №7 в списъка фигурирал отец Евтимий от голямобуковския манастир „Свети живоприемний източник”. Попът отначало си умираше от страх от Гьоргов, но после и той забрави всичко и даже редовно си пиеше кафето с него в селото. 

СПОДЕЛЕТЕ

Велко Кънев – човекът, за който никой никога не каза и една лоша дума

Велко Кънев като Сервитьорът в „Лов на диви патици“, постановка Красимир Спасов, Сатиричен театър, сезон 1977/1978

Обикновено големите таланти са доста спорни личности – в тях бушуват хиляди демони, а обсесиите им често нараняват хората около тях. И за най-гениалните хора на изкуството ще чуете колкото добри, толкова и лоши думи – понякога казвани скришом, и често напълно справедливи. Единственият, за който никой никога не е изрекъл лоша дума – нито критик, нито колега, нито режисьор, нито интернет трол, е Велко Кънев. Просто няма как толкова добър и смирен човек да събуди отрицателни емоции дори у най-големите хейтъри.

„Жаден. Недоволен. Мечтаещ. Фантазьор. Работлив. Максималист. Обичлив. Емоционален. Чувствителен… Всички тези качества могат да се тълкуват като слабости. Това не са приоритетите на модерния човек… Но аз не се сърдя за това, че не притежавам чак дотам модерно мислене.” Такъв словесен автопортрет си прави Велко Кънев по случай своя 60-годишен юбилей пред някогашния драматург на Народния театър Андрей Филипов. Изповедта му стана само три години преди да ни напусне завинаги…През 2008 г. актьорът отбеляза празника си с моноспектакъла „12 разгневени монолога”, в който събра 12 от най-добрите си изпълнения през трите десетилетия на сцената на Народния театър. Андрей Филипов пък направи интервю с актьора, което бе публикувано в програмата на моноспектакъла. Големите таланти често биват оценявани по-късно и първоначално малцина забелязват дарбата им,пише /izvanredno.info/

Такъв е и случаят с Велко Кънев. За малко България да се лиши от артист като него, тъй като на първия кръг на приемния изпит във ВИТИЗ е скъсан. Тогава известният режисьор проф. Гриша Островски смята, че кандидат-актьорът Велко няма никаква дарба, твърде стеснителен е, а и има говорни дефекти. Тук обаче се намесва големият Апостол Карамитев, който не се съгласява със заключенията на своя именит колега и кани Велко Кънев в своя клас. Така звездата от „Любимец 13” се превръща в онзи ангел за бъдещия актьор, който му дава пътеводна светлина и го открива за света на театъра и киното.И наистина – прозорливият преподавател не се излъгва в оценката си от края на 60-те години на миналия век, защото след време Велко Кънев покорява и храма на Мелпомена, и върха в Седмото изкуство, като прави емблематични роли в много филми, които се помнят и до днес: „Оркестър без име”, „Бон шанс, инспекторе”, „Да обичаш на инат”, „Човек на паважа”, „Петък вечер”… „Героите на Велко Кънев са тарикати и задръстеняци, шмекери и романтици, непрокопсаници и борци – онази лавинна смес от мачизъм, кротост и щурост”, отбеляза известната кинокритичка Геновева Димитрова.

Истината е, че Велко Кънев трудно си пробива път в артистичната гилдия, но за сметка на това, влизайки и утвърждавайки се в нея, става любимец на всички – на колегите си, на режисьорите, на драматурзите, на сценаристите, на операторите и на всички, които имат отношение към театъра и киното. Но най-вече се превръща в любимец на публиката. „Велко бе най-обичаният и най-обичащият колегите, театъра и народа си артист”, даде своята оценка преди време Стефан Данаилов. „Той е човек, който винаги е палил със страстта си към театъра, с доброто си отношение към живота”, казва за покойния актьор Христо Мутафчиев.

Мнозина колеги на Велко Кънев го описват като деликатен и обичащ хората човек. Роден е на 31 юли 1948 г. в бедно семейство в Елхово, като родителите му едва свързват двата края. Майка му Кера работи като реквизитор в театъра към Военния културен дом, обичайно културно средище в провинцията по времето на социализма. Баща му Христо е шивач във военното поделение в Елхово.От малък Велко мечтае да бъде актьор и затова още като дете и ученик свири на акордеон и йоника участва в театрални постановки в елховското читалище. Велко взима уроци по музика от капелмайстора на военния оркестър на Елхово. Но самородният талант няма възможност да се подготви подобаващо за изпитите във ВИТИЗ и когато отива на първия си тест за Театралната академия, няма и понятие от история и теория на театъра, не познава нито един преподавател, не е взимал и предварително уроци при някой педагог.

„Това, което най-дълбоко ме свързва със света, е българщината”, казва приживе Велко Кънев. „Това са родителите ми, земята ми, Тунджанската долина, Елхово и улицата, където е дядовата къща и където за първи път видях коледарите. Спомням си биволите и хармана, където се белеше царевица. Чичо ми имаше унгарски коне и каруца, с които ходеше до тухларната да си изкарва хляба, да вади пръст от Тунджа. Баба ми имаше високо кръвно и в едно бурканче на сайванта си държеше пиявици. Беше сляпа и от време на време бръкваше да си сложи една пиявица да й олекне. От старата къща на дядо ми Кольо няма нищо. Тя е съборена”, разказва Кънев.

Дядото на Велко го праща да пасе биволи и така да си изкарва прехраната. Момчето знае какво е да работи от ранни зори на полето до късна вечер превито на две. „Като дете Велко e много притеснителен, свит и при затруднения и пречки веднага се разплаква”, пише журналиста Димитър Стайков в книгата „И рибите заплакаха за Велко Кънев”. „Бях от тези деца, които и едно стихотворение не могат да кажат, защото щом се качат на столчето, заревават като магаре. Имам една учителка от детската градина, която не можа да повярва, че съм станал актьор”, признава самият артист в биографията си.Майка му Кера помага за кандидатстването във ВИТИЗ като подава документите вместо сина си с помощта на приятели в София. След първоначалното разочарование, че е скъсан, Кънев решава да поеме към Велико Търново, където е прие за студент. Но тогава късметът му се усмихва и благодарение на Апостол Карамитев се връща в столицата. В крайна сметка завършва с отличие Театралната академия през 1973 г. Първи го открива режисьорът Никола Петков. Актьорът от Елхово играе в представленията на Сливенския театър, където е изпратен по разпределение с цяла група от студентския клас. За голямата сцена го подготвя пък режисьорът Никола Петков, който го кани за ролята на д-р Кондов в пиесата на Йордан Йовков „Милионерът”.

Концепцията на режисьора е да постави по нов начин битовата комедия за провинциалния тарикат д-р Кондов, който лъже, че е паралия, за да улови дъщерята на местен богаташ. Велко Кънев репетира с огромно въодушевление, влага хъс и страст и напълно възприема новаторските идеи на Никола Петков. Спектакълът има огромен успех, като за ролята си през 1975 г. Велко получава Наградата за актьорско майсторство на националния преглед на Йовковата драматургия.

За известно време Кънев играе и в Сатиричния театър, а през 1979 г. директорът на Народния театър Дико Фучеджиев го кани в трупата. Малко преди това актьорът спасява Народния от провал на премиера, като в последния момент приема отново да изиграе ролята на д-р Кондов в пиесата „Милионерът”, отново поставена от Никола Петков. Седмица преди излизането на сцена Емил Джамджиев, който е разпределен в ролята на мнимия богаташ, получава сърдечна криза и постъпва в болница. Тогава режисьорът избира Велко Кънев, с когото вече е работил по Йовковата пиеса. Актьорът отива на въвеждаща репетиция и смайва всички, все опитни артисти – Мария Стефанова, Жоржета Чакърова, Михаил Петров, Георги Раданов, Константин Цанев. Постановката отново има невероятен успех не само в България, но и в чужбина, като получава награди от редица престижни международни театрални фестивали.На сцената на Народния талантът прави незабравими роли в няколко пиеси на Йордан Радичков – Матей Нищото в „Опит за летене”, Сусо в „Януари”, Гоца в „Суматоха” и Кралят в „Образ и подобие”. Талантът му блести и в „Чичовци” като Иванчо Йотата, в „Под игото” като Михалаки Алафрангата, във „Великият комбинатор” като Остап Бендер. Превъплъщението му на поп Кръстьо в пиесата на Константин Илиев „Великденско вино”, поставена от Иван Добчев в Народния, му носи през 1994 г. „Аскеер” за водеща мъжка роля. Велко Кънев беше и режисьор – зрителите още помнят поставените от него „Омайна нощ”, „Благородният испанец” и „Дядо Коледа е боклук”.

През 2008 г. поставя в Бургас моноспектакъла „12 разгневени монолога” по повод на 60-ата си годишнина. Актьорът се появява сам на сцената без декор и с леко стържещ глас изиграва любимите си герои. В началото излиза като сценичен работник с огромен нос, който се пречка насам-натам. Мнозина зрители не го разпознават. От сцената му извикват: „Хайде, махай се! По-добре да беше станал артист!” „Ами че аз съм артист, бе!”, извиква Велко Кънев и маха маската. Залата гръмва в ръкопляскания, за да поздрави юбиляра. „Най-голямото удоволствие в театъра е да играеш, затова повече играх, отколкото режисирах”, споделяше Велко Кънев.

Първата му голяма роля в киното е през 1975 г. във филма на режисьора Иван Терзиев и по сценарий на Боян Папазов и Генчо Стоев „Силна вода”. В околностите на крайдунавски град сондьорска бригада търси вода. Четиримата членове на бригадата знаят, че вода няма и се отдават на безделие. Макар филмът да е метафора за системата на социализма, цензурата проспива и пуска лентата. В „Силна вода” Кънев си партнира с великолепните си колеги Иван Григоров, Кирил Кавадарков и Филип Трифонов. В творческата си биография е записал близо 50 роли в киното, като сред най-популярните му изпълнения са във филмите „Мъжки времена” на Едуард Захариев, „Светъл пример” и „Бяла магия” на Иван Андонов, „Прозорецът” на Георги Стоянов, „Хан Аспарух” и „Време разделно” на Людмил Стайков, „Маневри на петия етаж” на Петър Б. Василев, „13-та годеница на принца” на Иванка Гръбчева.Едно от любимите занимания на твореца е да ходи за риба. Вече като утвърден артист използвал всяка свободна минута, за да избяга до близкия до софийското село Герман водоем, за да хвърли въдицата. Часове преди спектакъл също отива да разпуска край някоя река или язовир. Багажникът на колата му винаги бил претрупан с въдици, червеи и всякакви захранки и риболовни такъми. Велко запалва по риболова и своя колега Антон Радичев, на когото обяснява, че нищо не може да се сравни с тръпката да ловиш риба. По ирония на съдбата коварно заболяване отне най-ценното на актьора – неговия характерен глас и въпреки дългата и за кратко успешна битка с рака накрая болестта отне големия актьор в момент, когато все още имаше огромно желание да играе.

Велко Кънев издъхна на 11 декември 2011-а на 63, след като 4 години се бори с рака на гласните струни и претърпя операции и продължително лечение в чужбина. „Човек не може да режисира смъртта. Никой от нас не знае как си отива другият. Парадоксално”, каза приживе актьорът.

През 2012 г. посмъртно Велко Кънев бе удостоен със специален „Икар” за чест и достойнство. Наградата, връчена от председателя на Съюза на артистите Христо Мутафчиев, получи съпругата му Дора. „За моя съпруг театърът беше живот. На тази сцена, която той целуна преди три години, когато честваше 60-годишнината си, е преживял сигурно най-хубавите моменти в живота си и всичко най-важно се е случило може би тук. Аз вярвам, че духът му витае тук някъде и може би вечно ще витае”. Велко Кънев не успя да види последния си филм – „Още нещо за любовта” на режисьора Магдалена Ралчева. Той обаче остави своето послание за поколенията под шаржа си на Стената на славата пред Театър 199: „Всички след нас – по-добри!”

Велко Кънев се жени за ученическата си любов – Дора, която също е от Елхово. Актьорът й остава верен за цял живот. Двамата учат в една и съща гимназия и Дора е впечатлена от изпълненията на младия мъж на сцената на самодейния театър. „Оттогава ми е тръпката. Не си спомням заглавието на представлението, но добре си спомням как Велко играеше милиционер. Беше неописуемо смешен, но едновременно и тъжен. Играеше естествено, без превземки и измислици за ефект. Аз се съгласявах с него, когато повтаряше упорито, че не е чист комедиант. Смятам, че да го приемаме за комик, това е ограничение за него”, сподели в интервю съпругата му месеци след смъртта на таланта.

Двамата учат и заедно в София – той във ВИТИЗ, а тя в Икономическия институт в сградата до Театралната академия на ул. „Стефан Караджа”. Дора и Велко се гаджосали, когато той бил първи курс. Двамата обичали да ходят на кино и да гледат филмите на Феделико Фелини и Франко Дзефирели. Младите минават под венчилото на 16 януари 1976 г. в Сливен, където Кънев играе в местния театър. Актьорът няма официален костюм и неговият колега и съквартирант Юрий Ангелов му дава абитуриентското си сако, за да отиде Велко да се разпише в гражданското. Дора е облечена с черно поло и карирана пола. Като на младо семейство им дават стая в един апартамент в квартал „Кольо Фичето”. Там се ражда и дъщеря им Катя.

Междувременно Велко Кънев вече е в трупата на Сатирата и семейството се мести в София, но младите срещат големи финансови трудности, тъй като нямат собствено жилище и плащат висок наем. Накрая големият актьор Хиндо Кисимов чрез своя позната в Комитета за култура помага на Велко да си намери апартамент срещу сносен наем. Семейството се настанява в новото жилище малко преди да се роди втората им дъщеря – Марта.

Най-голямата радост на актьора бяха неговите внуци – София и Алекс-Владислав. За съжаление той не можеше да ги вижда често, защото и двете му дъщери живеят в чужбина. Катя е в Канада със семейството си, а Марта завършва икономика в Париж и се жени за французин. Пред колеги Велко Кънев е споделял, че е изключително щастлив с внуците си и се радва да ги чува по телефона или по скайп.„Таз наглед бистра водица може да тръшне два тибетски яка! Два тибетски яка – да! Но инспектор Тюхчев – никога!”, казва героят на Велко Кънев инспектор Тюхчев в „Бон шанс, инспекторе”. „Контрола след контрола, гумата съм сменил, резервоара съм източил, двигателя съм сменил, турил съм по-лек – мотоциклетен…”, пък е друга култова реплика на актьора в ролята на Радо Пешев в „Да обичаш на инат”.

И двата филма са визитната картичка на Велко Кънев. Но лентата, която преди това го изстрелва на върха през 1982 г. е „Оркестър без име”. Писателят Станислав Стратиев пише ролите специално за Велко Кънев, Филип Трифонов, Павел Поппандов и Георги Мамалев, като в лентата те носят собствените си имена. Режисьорът Людмил Кирков и сценаристът Станислав Стратиев дават пълна свобода на актьорите. Много от култовите реплики във филма са импровизации. Артистите умишлено вкарват популярни тогава лафове в сценария, за да звучи по-съвременно. „Оркестър без име” се радва на популярност и до днес като според зрителска класация на БНТ лентата е в Топ 3 на любимите на родните киномани.

Първоначално идеята на Станислав Стратиев е да разкаже историята на кварталната група в България, а след това и в чужбина. През лятото на 1993 г. Стратиев пише сценарий за „Оркестър без име – продължението”, в който описва живота на музикантите след 15 години, когато всички те са емигрирали в Германия. И актьорите, и режисьорът са ентусиазирани, но, уви, пари за втора серия не се намират. Людмил Кирков умира през 1995 г. и Велко Кънев смята, че без този режисьор не бива да се снима „Оркестър без име 2”. „Дължим го на Людмил – той ни направи звезди. „Оркестър без име” трябва да се свързва само и единствено с него”, казва Велко Кънев.

„Ние се съобразихме с желанието на Велко и не направихме втори „Оркестър без име”. Велко завинаги остава с нас и в нашите сърца, защото беше невероятен и неповторим човек и актьор. Той не е починал, такъв човек като него не може да умре”, убедена е Катето Евро, която изигра ролята на Рени в култовата лента.

Голямата популярност на Велко Кънев идва от телевизията. Тв изявите в предаването „Клуб НЛО”, което върви по Канал 1 от 1996 до 2004 г., го утвърждава като любимец на публиката заедно с Георги Мамалев, Павел Поппандов, Антон Радичев, Чочо Попйорданов, Катето Евро, Мария Сапунджиева. Милиони зрители знаеха наизуст реплики от хумористичното шоу, което държеше на качеството и не падаше на нивото на пошлия хумор.

Всъщност, началото си „Клуб НЛО” води от филма „Оркестър без име”. Част от актьорите от лентата основават естрадната група НЛО през 1983 г. и имат огромен успех. Тринадесет години по-късно, през 1996 г., те правят и собствено телевизионно шоу. Малцина знаят, че продуцент на тв поредицата е застрахователния бос и бивш депутат от БСП Добромир Гущеров, а в някои от скечовете като дете се изявява 7-годишния му тогава син – днешния любител на плеймейтки и чалга певици Християн Гущеров.През 2007 г. идва най-лошото. Велко Кънев внезапно е покосен от рак на гласните струни. Актьорът обаче не иска колегите му да знаят за болестта му, но поради липса на средства все пак се обръща за помощ към Съюза на артистите. Творческият съюз чрез Здравния си фонд отпуска пари за операция и за лечение в Германия. Процедурите преминават успешно и година по-късно звездата от „Оркестър без име” се завръща триумфално на сцената, за да отпразнува своя 60-годишен юбилей. Дрезгавият му глас отново проехтя в театъра.

Две години по-късно обаче се оказва, че болестта дава рецидив и здравето му пак се влошава. Отново се налага лъчетерапия в Германия. Семейството му се обърна с молба да бъдат събрани средства за лечението му. Шефът на САБ Христо Мутафчиев и министърът на културата Вежди Рашидов отправиха апел към гилдията да помогне за събирането на над 40 000 евро. Кметът на София Йорданка Фандъкова съдейства Държавният фонд за лечение в чужбина също да отпусне средства. През 2009 г. за втори път Велко Кънев успява да надвие смъртта. За съжаление обаче въпреки лечението в чужбина през 2011 г. здравето на актьора отново рязко се влошава и се налага между спектаклите и снимките да ходи на вливания в столични болници.

Няколко години след смъртта на таланта, коментирайки своята битка с рака на гърлото, Вежди Рашидов разкри, че Велко Кънев се е отказал от лечението в Германия, тъй като не могъл да издържи лъчетерапията. Скулпторът сподели, че мисълта за актьора му давала сили да продължи борбата с коварното заболяване.„Велко Кънев беше изпратен лично от мен да се лекува един месец в Германия и след това разбрах в Берлин, че той по средата на лечението се е отказал – просто не е могъл да издържи на процедурите миличкият. И това вероятно го доведе до фатален край. Тази мисъл, че трябва да издържа, че не трябва да се отказвам като Велко, ми помогна. Светла му памет, Велко Кънев наистина ми помогна да удържа терапията. Защото имаше моменти, когато бях на ръба и си казвах: „По-добре да умра, отколкото да се мъча така”. Но, като се сещах за него, че се е отказал, и стисках зъби. И така удържах на радиацията”, каза Рашидов в свое интервю.

Според актьора Стоян Алексиев обаче колегата му се борил за живота си докрай – тихо, без шум, като гладиатор. И запазил ироничната си усмивка.
СПОДЕЛЕТЕ

Човекът, управлявал България над 35 години,преживя унижението да бъде свален от своите

Тодор Живков управлявал България над 35 години, си отива безславно. Преживя унижението да бъде свален от ръководството на партията и държавата, от своите, да бъде обруган и пак по тяхна воля да прекара няколко месеца в ареста.Живков бе съден по измислен от Андрей Луканов процес за това, че е давал апартаменти на известни български артисти, но не се призна за виновен.

През годините за начина, който бе свален Първия, се носеха различни легенди. Една малка група членове на Политбюро се обавиха за герои, като си приписаха главната роля за неговото отстраняване.

Негови приближени като Андрей Луканов и Петър Младенов твърдяха, че за извършването на това благородно дело дори са си рискували живота.

Точно обратното пише в своите мемоари министърът на културата в Живковото правителство Георги Йорданов.В тях той подробно разказва какво се е случило на последното заседание на Политбюро на ЦК на Българската комунистическа партия, преди 10 тоември 1989 година.

Тогава, според стенограмата, Живков е казал: "Моля, Политбюро да се занимае и утре на пленума да предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията”.

Тонът е категоричен, като се изтъкват и мотиви: възрастта и нуждата делата в държавата да се поемат от млад човек. Смята че най-подходящ е Георги Атанасов.

Луканов е във възторг: "Другарят Живков вярно е преценил момента",  казва. "Това е назрял за нашето общество и нашата партия въпрос".Думата взема Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи. Той явно е най-неосведомен от всички за това, което предстои. Не е чувал за предстоящата смяна на върха. Казва, че е притеснен и изненадан и не вижда защо трябва да се прави тази промяна:

"Живков ни е необходим”. Но емоционалните му думи увисват във въздуха без никакъв ефект.

Тогава дискусията сред първите комунистически мъже обсъжда не дали Живков да остане, а кой да го смени. Лансира се кандидатурата на Петър Младенов, но преди това всички са катерогирични, че Тодор Живков заслужава благодарност за всичко, което той е направил."Ние не се прощаваме, ние сме другари, ние ще бъдем заедно докато можем, се казват. Освен това се уточнават и съответните превилегии, които Първия ще получава занапред като пенсия, кола, жилище и т.н.

На раздяла Живков казва на Младенов: "Ти поемай ръководството сега, но още не те е избрал Централния комитет"...

На следващия ден, 10 ноември, пленумът на ЦК на БКП в Бояна, тече спокойно. В Първата му част Живков изнася слово пож актуалните въпроса на страната. Всички му ръкопляскат.

Драмата настъпва след почивката, когато водещият заседанието Петър Младенов съобщава, че Тодор Живков се освобождава от всичките си постове. Това е неприятната изненада за Първия. Той е очаквал и това сигурно му е било обещано, да остане председател на Държавния съвет на Народна република България.

С това може би си обяснява застиналата му в ужас физиономия, която виждаме по екраните на телевизорите си винаги на 10 ноември.

Така че, ясно е, че на тази дата през 1989 година действително е станал вътрешнопартиен преврат, но за него е помогнал и самият Живков.

Едно интервю правено от мен с Алексей Хрушчов осветлява и един друг въпрос доста обсъждан през годините: Предлагал ли е Тодор Живков България да стане поредната република на Съветския Съюз.

През 2011 година синът на комунистические лидер Никита Хрушчов - Алексей бе в София, за да представи мемоарния двутомник на баща си. Тогава на въпроса: "Истина ли е, че България е можело да стане съветска република", той отговаря:

"Това е истина, но Хрушчов се отнасяше към тази идея отрицателно. Той казваше: Не е нужно. Това ще бъде срещу вас и срещу нас. Нас ще ни обвинят, че сме империалисти, а вас - че не сте независима държава.

Вие сте длъжни да създавате своя икономика и не ви трябва с никой да се обединявате. Не е необходимо войската ни да бъде във вашата страна. Защо кому е нужно такова правителство, което иска присъствие на съветски войски.

ВИЖТЕ ОЩЕ:Кой принуди Тодор Живков да подаде оставка? 5 мръсни тайни за 10 ноември 1989 година


Това твърди Алексей Хрушчов, който тогава е на около седемдесет години и живее в Съединените щати

*Снимка/168часа/
СПОДЕЛЕТЕ

Алберт Айнщайн много харесвал филмите на Чарли Чаплин. Веднъж му изпраща следното писмо:

„Вашият филм „Златна треска” е разбираем за целия свят, а вие непременно ще станете велик човек. Айнщайн”
На което Чарли отговаря:
„Аз повече се възхищавам от Вас. Никой в света не разбира Вашата Теория на относителността, но Вие все пак станахте велик човек. Чаплин”

Биография:

Сър Чарлс Спенсър Чаплин (на английски: Charles Spencer Chaplin) е британски комедиен актьор, режисьор, сценарист и композитор, работил през по-голямата част от живота си в САЩ, считан за една от най-важните фигури в историята на филмовата индустрия и една от най-талантливите личности от ерата на нямото кино. Чарли Чаплин е най-известният актьор в ранните холивудски филми, а по-късно и забележителен режисьор.

Той е създателят на един от най-знаменитите и незабравими образи в нямото кино – на Скитника. Неговата кариера обхваща повече от 75 години, от детството във викторианската епоха до една година преди смъртта му през 1977 г. и е изпълнена с противоречия. Обвиняван е в симпатии към комунистите и влиза в черния списък на Холивуд, а женитбите и връзките му с много по-млади от него жени предизвикват скандали. След започналото разследване на ФБР Чаплин е принуден да напусне Съединените щати и да се установи в Швейцария.

Пише, режисира, продуцира, редактира, участва в и композира музиката за повечето от филмите си. Той е перфекционист и финансовата му независимост му позволява да прекарва години в разработването и производството на даден филм. Неговите филми се характеризират с добре обмислена клоунада, съчетана с патос, вписани в борбата на Скитника с противниците му. Много от тези филми съдържат социални и политически теми, както и автобиографични елементи. Носител е на два почетни Оскара, през 1929 и 1972 г., като част от подновеното признание за работата си. Едни от най-известните му филми, популярни и днес са „Треска за злато“, „Светлините на града“, „Модерни времена“ и „Великият диктатор“, класирани сред едни от най-добрите филми на всички времена. През 1999 г. Американският филмов институт поставя Чарли Чаплин на 10-то място в списъка на 100 най-големи звезди на киното за последните 100 години сред мъжете.
СПОДЕЛЕТЕ

Ето как могат да бъдат разпознати чедата на развития социализъм като нас

Сега младите хора няма да повярват как сме живели по времето на социализма, какви са били мечтите ни (дори битовите) и кои са били идолите ни.


– знаехме имената на Пеко Таков, Мако Даков, Тано Цолов;

– разказвахме тайно вицове за Тодор Живков и Брежнев;

– помним в. „Работническо дело“ и заглавия като: „Долу ръцете от Никарагуа“, „Два конгреса – една цел“ и „Нов етап в изграждането на развито социалистическо общество“;

– намирахме за напълно нормално за лека кола да се „чака ред“;

– понятията „пуснали са“ и „дефицит“ все още ни звучат мило;

–„Паралели“ беше суперсписание, а „Антени“ – направо дисидентски вестник;

– бяхме убедени, че знаем руски език по рождение;

– „Некерман“ и „Квеле“ бяха нашите модни библии;

– Чичко Филипов беше част от семейството ни, а Гарелов предизвикваше възторг у баща ми;

– баба на село редовно ни снабдяваше със зеленчуци, свинско, ракия и вино;

– трамвайните билети бяха по 6 ст., бозата - 4 ст., бонбоните ролки - от 2 ст., самоделната дъвка от чамсакъз и българската дъвка, която не може да се дъвчи;

– луканката беше скъп деликатес, който се купуваше на празници или за гости;

– шиехме си панталони от български дънков плат, обърнат наопаки;

– най-скандалният и забранен филм беше „Емануела“;

– Адриано Челентано беше най-добрият певец на всички времена;

– „Распутин“ беше герой от едноименната песен на „Бони Ем“;

– екскурзията до Чехословакия или ГДР беше едно от най-впечатляващите събития в живота ни;

– Полският център в София беше средище на западната култура;

– не бяхме виждали на живо киви, авокадо, манго и кокосови орехи;

– цветният телевизор, електронният часовник певец и най-вече видеомагнетофонът бяха върховите чудеса на техниката;

– поне веднъж бяхме ходили на гости, за да гледаме видео;

– мечтаехме баща ни да намери долари на черно, за да си купим нещо „вносно” от „Кореком“;

– ладата беше символ на престиж;

– единственият начин да се пие нескафе беше, като предварително се бърка в чашата до припадък със захар и три капки вода;

– Сърбия беше символ на Запада;

– най-прочутият актьор беше Гойко Митич;

– любимият сериал - „Робинята Изаура”;

– най-хубавият дезодорант беше „Рексона“; никога не изхвърляхме празната му опаковка, а я слагахме като украса на секцията;

– в новогодишната нощ се борехме с дрямката, за да дочакаме в 2 часа по телевизията „западната естрада“ – балета на ГДР и Карел Гот.
СПОДЕЛЕТЕ

Лъжа е, че се жиееше добре през социализма: Не успях да си купи дори запорожец!

Гледам, пак се засилва носталгичният плач по „хубавия” социализъм, когато хората си живеели прекрасно. Скоро четох, че по ТАТОВО време всеки с една заплата имал кола, къща на село, апартамент, ходел на почивка два пъти годишно и дори заделял в спестовен влог.

Това абсолютно не важи за всички и ще дам пример със себе си. Майка ми и баща ми бяха учители, не бяха членове на партията, не се ползваха с облаги за нищо. Нямахме село, откъдето да ни зареждат със зеленчуци, плодове и свинско, затворено в буркани, че да пестим от храна за кола например. Апартамента, който си купиха, изплащаха 20 години. И никакви спестявания в банка никога не са имали. Нямахме пари и за кола и баща ми, въпреки че изкара шофьорски курс на младини, така и не успя да си купи дори ЗАПОРОЖЕЦ, да не говорим за МОСКВИЧ или ЛАДА.

На почивка ходехме, но не два пъти годишно, а веднъж, и най-често на бунгала, но важното беше да заведат мен и брат ми на море. Един-единствен път, и то по погрешка, им дадоха карта за хубава станция в Приморско. Но пък детството ни  беше прекрасно, защото бяхме обградени с любов.
Нашите не само че не бяха членове на БКП, двата им рода дори не бяха съвсем „благонадеждни”. Затова не можеха да бъдат назначавани на хубави длъжности с по-високо заплащане. Майка ми, въпреки че се представи блестящо на конкурс, не получи преподавателската работа във Военно училище, където щеше да получава по-добро възнаграждение.

Тогава правоимащите тържествуваха, а много образовани хора бяха изтикани в ъгъла без възможност за професионално развитие. Радвам се, че това време отмина и никога няма да се върне./Retro.bg/   
СПОДЕЛЕТЕ

„Ламбо, не си отивай, момче, я марш на сцената!“

Стефан Данаилов в първата си кинороля, която изиграва като петокласник - участието в приключенската продукция „Следите остават“ по Павел Вежинов .В дясно е Георги Наумов.Той също става актьор и играе в доста филми.

Доайените на българския театър – Стоянка Мутафова и Татяна Лолова се молят техния по-млад колега Стефан Данаилов да прескочи трапа, пише Lupa.bg. Госпожа Стихийно бедствие се интересувала от състоянието на Ламбо, след като разбрала неприятната вест, че актьорът е изпаднал в кома и е на ръба между живота и смъртта.
97-годишната Стоянка Мутафова продължава да играе в хитовата постановка "Госпожа Стихийно бедствие", където си партнира с Ирен Кривошиева – майката на единствения син на Ламбо – Владимир Данаилов. Именно от Кривошиева Мутафова получавала информация как е Стефан Данаилов. Ирен пък била в непрекъснат контакт с детето си, което е в САЩ. Владко обаче редовно се чувал с доведения син на баща си – Росен Цанков, който е неотлъчно до леглото на големия актьор.

„Имаме много общи приключения. На колко турнета сме били заедно, аз пътувах винаги в неговата кола, говорехме си с часове”, спомня си Мутафова за Данаилов.
„Много го обичам и му желая от все сърце да е все същият чаровник, какъвто го знаем. Ама бил недовиждал. Ама не можел да ходи! Пита ли ме мен, дето съм точно 20 години по-дърта от него! Я да не преиграва! Я марш на сцената, Стефане!, заканва се на своя любим колега Госпожа Стихийно бедствие.
Молитви за здраве за Стефан Данаилов отправя към Господ и друга негова голяма приятелка и добра колежка Татяна Лолова. „Ох, миличкият, толкова много го обичам. По-малък е от мен, знам, че много тежки и трагични неща му се струпаха на главата напоследък. Той загуби съпругата си Мери преди 5 години, и аз загубих моя Славе преди 10 месеца. Знам какво му е на Стефан. Той преодоля и коварно заболяване. Искам да си стъпи пак на краката", казва Лолова.

Партньорката на Ламбо на сцената - Аня Пенчева, заради която той се върна в театъра след 5-годишна пауза със спектакъла "Актрисата", всеки ден звъняла на близките на Стефан Данаилов да се интересува за здравословното му състояние.

Всички ученици на Мастера от различни поколения непрекъснато звънели на доведения му син Росен Цанков и на племеницата му Росица Обрешкова, за да питат как е любимият им професор.
Вчера майор Деянов е изпаднал в кома и макар че е на лечение във ВМА от седмица състоянието му рязко се е влошило в сряда. Той претърпя инцидент през лятото, който завърши с операция на тазобедрената става, а от санаториума на МО в Хисаря, където се възстановяваше, актьорът по спешност бе транспортиран до ВМА-София и приет в реанимацията заради проблем с излив на белия дроб.

Дведеният син на актьора Росен Цанков обясни, че му е направена пункция на белия дроб заради проблеми с дишането. "Имаше затруднено дишане и се наложи апаратно дишане. Лекарите решиха да го поставят в медикаментозна кома. Иначе си беше в съзнание", уточни Цанков.

СПОДЕЛЕТЕ

Чалга песен за Тодор Живков и местните избори провокира политиците

Млад певец дава акъл на политиците!

"Другарки и другари " е най-новият проект на набралия популярност изпълнител AX Dain , който се радва на рекорден брой гледания в Youtube !

В навечерието на изборите напористият певец реши да представи песен с такава насоченост. В песента Ax Dain възпя Тодор Живков, с което иска да провокира българските политици да се замислят и да обединят народа, а не да го разделят. Да покажат уважение към българските пенсионери. Част от посланието в песента е  адресирано и към обикновения българин - да не се продава."Песента е създадена преди повече от две години и мисля, че сега е моментът да я споделя с вас. Идеята е да вдъхнови всички българи и да бъдем единни без значение каква е расата и социалното ни положение. Нищо лично към тези, които евентуално биха се почувствали засегнати", казва той за новото си парче.

23 годишният певец, чието истинско име е Алекс, е от гр. Севлиево. От малък е запален по музиката и с днешната дата той е продуцент, композитор, текстописец на музиката, която прави.

Има десетки хитови песни зад гърба си, които имат милиони гледания в интернет! Част от които са дуетни парчета с международно участие :AX Dain ft. Shanaya - I Love You, AX Dain - Wake Me Up, Baby (Събуди ме) ft. Penny Brice и др.Други две парчета заемат сериозно място в плейлистата на Ax Dain и това е емблематичното име от близкото ни минало Магапаса, с което дава заявка, че се връща след дълго отсъствие отново на музикалната сцена.

В момента интернет сензацията работи по нов проект. От достоверен източник разбрахме,че новото му парче ще има баладичен привкус със заявка за тотален хит! Песента е почти готова, остава само видеореализацията по нея. Нещо което отдавна беше обещал на феновете си. И смята да я им поднесе в навечерието на коледните и новогодишни празници!/ show.blitz.bg

СПОДЕЛЕТЕ

Стефан Данаилов в критично състояние, борят се за живота му

Критично остава състоянието на филмовата легенда Стефан Данаилев. В сряда лекарите във Военно-медицинска академия го поставиха  в изкуствена кома.

Заради затруднения в дишането 76-годишният актьор е бил интубиран, съобщиха източници, предаде NOVA TV. От ВМА до момента не разпространяват информация за състоянието му.

Преди седмица легендата на българското кино и театър беше настанен в интензивното отделение на болницата заради събиране на вода в белите дробове. През август Ламбо бе приет по спешност в болница в Бургас, където му беше направена операция на тазобедрената става.



Легендата на българското кино и театър бе приет в лечебното заведение в началото на месеца с усложнения след вирус. В последствие стана ясно, че е развил белодробна емболия и е трябвало да му бъде направена пункция. Вчера обаче състоянието му рязко се е влошило и той е изпаднал в безсъзнание.

От ВМА отказаха отказаха всякакви коментари, в това число и дали е в съзнание.

Стефан Данаилов вероятно има хипостатична пневмония, която е довела до полиорганна недостатъчност и затова се е наложило да бъде на асистирана вентилация, предполагат лекари, които чуха за влошеното му състояние, цитирани "24 часа". Застойната пневмония е често срещано усложнение след счупване на бедрената шийка. То се получава заради липсата на движение след травмата и съответно проблемите с кръвообръщението в малкия кръг. При неговата възраст и общо състояние такова усложнение е напълно реалистична хипотеза. Пневмонията води до дихателна и полиорганна недостатъчност.

Данаилов страда от паркинсон, високо кръвно и сърдечни проблеми. Преди време преживя и онкологично заболяване като заради възстановяването си цели 5 години не се бе качвал на сцена. Направи го отново през юни тази година – при това на скутер на сцената на Народния театър.

След инцидент през август актьорът бе приет по спешност в болница в Бургас, където му беше направена операция на тазобедрената става. След допълнителни изследвания през септември на големия артист бе назначена рехабилитация във военния санаториум в Хисаря.

Източник:vesti.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Трагичната история на Йордан от Бургас, стигнал дъното за няколко месеца

За много кратък период спиралата на живота се завърта наобратно – губи семейството си, работата си и дома си, днес живее на пейка край Операта

Йордан Панайотов е израснал в Бургас, живял и трудил се тук през целия си живот. Днес той е на улицата – бездомен и страдащ,пише Флагман.БГ

Репортер на медията го намира съвсем случайно, седнал на пейка в парка край Операта. Мъжът е на 47 години – безработен, разведен с жена от която има дете, и захвърлен на улицата - като ненужна вещ.

„Останах сам! Само китарата ми ме поддържа. От две седмици съм бездомен и живея тук – край бургаската опера. Нищо нямам – ни жилище, ни приятели, мама и татко починаха, сестра ми е в Гърция, брат ми го убиха. Работех допреди няколко седмици в София, като строител. Не ми изплатиха последните заплати. За капак днес се събудих и установих, че портфейла ми, с всичките документи вътре – лична карта, гръцка шофьорска книжка, празна банкова карта, е откраднат. И китарата ми бяха взели преди няколко дни, но ми я върнаха. Не знам какво да правя от тук нататък...“, казва пред репортера на флагман.бг  Йордан Панайотов през сълзи.
СПОДЕЛЕТЕ

Подигравка! Георги Христов с пенсия от 200 лева! Отказва я

Отказвам се от тези пари, каза изпълнителят

„Нямам лични данни и пенсия! И се отказвам от 200-те лева, които ще трябва да получа. Да останат за хората в нужда! Иначе ще ме е срам!” Това заяви певецът Георги Христов, който няма никакво намерение да разчита на държавата за старините си.

Изпълнителят изрази съпричастност към всички пенсионери, които взимат минимална пенсия. Според големия изпълнител, който също като колегата си Васил Найденов едва ли ще взима повече от 200 лв пенсия, която вече е изчислил, но предпочита да откаже, пише „България днес”.

„Само се осигурявам, защото, както знаем, повечето изпълнители няма да достигнем максималния праг на пенсия”, казва Христов. Според него българинът не е свикнал да търси правата си и не знае как да го прави. Затова той продължава да се бори за промяната и за всеобщото благоденствие, както намери за добре.


„Ще продължавам своята борба с несправедливостите под една или друга форма”, заяви 55-годишния певец.

Според Христов липсата на достойни пенсии за хора на изкуството е „морално убийство”. "Какво стана с Борето Годжунов? А с останалите мои колеги, които си отидоха от този свят в нищета?”, пита Христов.

„За мен да помогнеш не е равносилно да се похвалиш. Не трябва да е така”, казва певецът, стоящ зад десетки благотворителни каузи

В момента музикантът е на турне из страната, като залите са пълни с негови почитатели.Турнето „Моят път” започна от зала 1 в НДК през април, мина през Плевен, Варна, Бургас, а на 24 септември феновете ще могат да видят звездата и в Пловдив.

„Аз съм от хората, които никога не си посипват главата с пепел. Родил съм се в България, тук публиката е създала името ми и винаги съм им задължен.

Страната ни е малка, но сме народ с голямо сърце. Трябва да се опитаме да го отворим към хората, По-добре да сме здрави и с туптящи големи сърца, които дават топлина”, споделя изпълнителят на „Черно и бяло”.

Кой е Георги Христов:

Георги Христов е роден на 28 януари 1964 г. в град София. От малък мечтае да стане певец и успоредно с обучението си в училище ходи и на уроци по музика. Първата му публична изява била когато е едва 6-годишен и леля му го качва на сцената на бар "Москва", а той изпълнява песента "Бу-бу" на Оскар Бентан. Тогава още проличават музикалните му заложби. Професионално пред публика пее за първи път шестгодишен на сцената на читалище "Раковски" на празника на училището си.

Песента е хитът на Емил Димитров "Моя страна, моя България", която той представя с акордеон. Любовта към музиката и стремежът на Георги Христов към сцената се засилват у него през годините и когато завършва гимназия през 1981г., веднага кандидатства и е приет в Държавната музикална академия, където е студент до 1983 г. Всъщност, в тези години той вече има първите си изяви и е известен в музикалните среди. Още тогава става солист на група "Такт" и през лятото на 1981 г. реализира първия си студиен запис на песента "Следи", на която по-късно прави кавър версия.

Съвсем в начaлото на своята кариера, още студент, Георги Христов гастролира в Монголия и бившия Съветски съюз с Биг-бенда на Българското национално радио с диригент Вили Казасян. Авторите, които първоначално подават ръка на младия талант, са изключително талантливите композиторки Зорница Попова и Мария Нейкова. Те написват първите му песни, с които той прави впечатление на широката общественост. Сред тях са "Всяка нежност е за двама", "Накажи ме с любов", "Ще те накарам да се влюбиш", "Дали си разбрала"... Съвсем скоро започват и участията на Георги Христов по престижните фестивали "Златният Орфей", "Мелодия на годината", "Бургас и морето и неговите трудови хора", "Пролетния радиоконкурс"...

Там печели първите си награди. 

И така много скоро младият певец с впечатляващи вокални качества завладява сърцата на публиката и привлича много свои почитатели. Не закъсняват и поканите към него за концерти в чужбина - Европа, Азия, САЩ... Постепенно певецът набира опит и самочувствие да участва на престижни международни форуми на Стария континент и в Щатите, от които четири пъти е печелил най-големите отличия - Гран При. През годините Георги Христов непрестанно обогатява репертоара си и в стилово отношение. Изпълнява както песни от течението на модерния поп - балади, диско, латино и рок, така и фолклор от различни краища на България. Правил е кавърверсии и римейкове на хитове на едни от най-големите световни звезди. И така Георги Христов пее на пет езика. Всичко това дава отражение върху вокалното му майсторство и развива въображението му на композитор и текстописец, в ролята на какъвто е създал над 50 свои песни.

СПОДЕЛЕТЕ

Популярни публикации