През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей. Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирши.

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара, бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кориандър и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.

Освен „Болярския салам” месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Сред „структурните” колбаси имало и един, който вместо до 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали, били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната.

Михаил Михалев/Ретро.бг/

Ангелите-пазители често изпращат съобщения на хората, като им показват специфични последователности от числа. Те правят това по два начина.

Лекичко ви прошепват в ухото, така че се сепвате и поглеждате часовника или някакво място, където е изписан набор от цифри – обикновено те са три на брой и са еднакви.


Другият начин е да ви накарат да погледнете нещо точно пред себе си – например номера на колата, която е пред вашата, докато шофирате.

По този начин вашият ангел-хранител ви предава някакви послания. Ако се затруднявате в тълкуването на цифрите, от които всяка има своето значение, помолете ангела ви да ви обясни какво точно иска да ви каже и ще видите нова комбинация от цифри.

Комбинацията 111 означава следното: концентрирайте се върху мислите си и се убедете, че мислите само за това, за което искате да размишлявате.

Тази последователност означава, че пред вас се отварят големи възможности, което ще разберете в най-скоро време. Важно е да сте концентрирани и да се възползвате от момента.

222 – работете над идеите си, защото така ще успеете бързо да постигнете това, към което се стремите. Мислете само позитивно.

333 – можете да разчитате на помощ свише във всяко едно отношение, стига да сте добронамерени към хората около вас и да не се възползвате от слабостите им във ваша изгода.

444 – не трябва да се чувствате изоставени, защото вашият ангел-хранител бди над вас и ще ви помогне да излезете от ситуацията, от която мислите, че няма изход.

555 – пригответе се за голяма промяна в живота ви. Запазете спокойствие и се пригответе за нещо, което ще промени живота в в положителна насока.

„Избягах на първия месец от ягодовата плантация под парници, живях сред 55 робини, превиващи гръб под найлона, сред подвиквания от „надзирател“, който обикаля с кола из редовете. Издържах един месец. Жестока мизерия, унижения и безжалостна експлоатация, обстановка каквато не бях виждала. Спаси ме от тотално побъркване само силата на духа ми и младостта ми, така започва разказа си 26 -годишната висшистка Марчела, от Благоевград, която се завърна от Испания. Тя отишла там, прогонена от безработицата да бере ягоди, за да обезпечи съществуването си поне няколко месеца. Разказът и е потресаващ, а кадрите, които тя предоставя, са шокиращи. Марчела е направила видео, озаглавено:“Добре дошли в ада“, в което тя показва мястото, където били настанени 55 жени от различни възрасти и етноси. Ето разказът й, публикуван в struma.com: С приятелката ми решихме да си намерим сезонна работа, за да припечелим някой лев, чухме, че в село близо до Малага набират работнички за бране на ягоди и не мислихме много, тръгнахме незабавно. Пристигнахме в селото и очаквахме да ни настанят в самото село, обаче не. С микробус, натъпкани като сардели 50 жени, бяхме закарани навътре в полето, около нас нямаше абсолютно нищо, само едни дълги редове с ягоди, покрити с найлони и няколко зловещи сгради. В стаи бяхме по 6 жени, стаи малки като кутийки с един прозорец. И понеже нямаше място за 6 легла, леглата бяха на два етажа, като в затвора. Отстрани на стената бяха поставени метални шкафове, които трябваше да изпълняват ролята на гардероби. Повярвайте ми, щях да припадна, задуших се, обзе ме клаустрофобия, но приятелката ми ме окуражаваше, че ще се стегнем и ще издържим, каквото и да се случи. Настанихме се. В стаята освен нас двете настаниха 4 жени от ромски произход, които идвали за пореден път. Само за един час, малката стая се превърна в още по тясна, когато всяка от шестте жени заизважда багажа си. Разгледах сградата и онемях. За 55 жени имаше само три тоалетни, три хладилника и ни предупредиха, че имаме по половин рафт място. На първия етаж имаше столова, където обядвахме и вечеряхме, кой каквото си има. На другия ден ни събудиха в 5 часа, предупредиха ни да си обуем ботушите и да се облечем топло. Всяка сутрин пред импровизиран офис висяхме почти 2 часа докато ни разпределят по редовете с ягоди. И следва големия ужас. С часове стоиш превит почти на две, нямаш право да се изправиш, да пиеш вода и да отидеш до тоалетна, без да ти е разрешил надзирателят. Все са ми казвали, че българите в чужбина са лоши, аз го видях с очите си. Нашият надзирател бе българин, който бе назначен от испанеца-собственик да ни контролира. И този като се беше взел на сериозно, подвикваше като хамалин и се държеше с нас като с роби, ругаейки ни с всевъзможни епитети. Работата бе тежка за жена. Бутахме колички на един неравен терен и ги вдигахме сами, натоварени с касетки с ягоди. Ако някоя от нас се огъне надзирателят я засипваше с обиди. Първият ден нито ядох, нито пих вода, само плаках над ягодите и се криех от другите. Не можех да избягам, защото бяхме далеч от всякакви комуникации, изолирани. Работихме по минимум 9 часа, а в последствие часовете се увеличиха до 12 часа, от 7 до 19 часа. След подобно прегъване под найлона, нямаш сили нито да ядеш, търсиш само начин да се изпънеш и легнеш. Ако събереш силички да се изкъпеш трябва да чакаш реда си най-малко час и половина, толкова, за да си сготвиш нещо на котлона и два пъти повече време, ако да се изпереш. Всичко това на фона на обкръжението от жени от различни възрасти и етноси, едни крещят, други не се къпят, трети са скандални. Мислех, че няма да оцелея в този ад. Имаше работнички, които идват за пореден път и като нас младички ни разказваха страховити истории, предупредиха ни да се отдалечаваме от къщата и да не се отделяме от групата, защото се случвали страшни неща. Миналата година полякиня, била изнасилена от трима мъже и убита захвърлена в ягодите. Това буквално ме шокира. Помислих си, какво ще каже майка ми, ако беше чула за това, дали щеше да ме пусне. Тежка работа, страшна експлоатация, не чувстваш собственото

Бог не е в храмовете, а в хората!

Разходете се по България, за да видите колко древни църкви се рушат, гният и се разпадат пред очите ни и тогава се правете на страдалци за „Нотр Дам“.

Построена е от хора, запалена е от хора и ще се възстанови от хора, а какво ще направят всички за изгорелите си безчувствени души?

Какво ще направим за живите горящи факли, които се запалиха пред парламента? Знам, че пак ще кажете, че обръщам всичко в политика, ами да обръщам го, защото мразя лицемерието, неправдата и фалшивите постановки!

„Нотр Дам“ гори, „Нотр Дам“ гори, е и? Христос не е там, нито Дева Мария, те са във вас и се проявяват, когато сте честни и справедливи! Ако сега се появи Христос в друг образ и подобие, всички ревящи хванали свещичката в ръцете за пред камерата пак ще го разпнат…

Като е толкова важен католически храм, нямаше ли поставени вътре противопожарни аларми, пазачи или камери?

Скърбял бил Борисов, скърбял бил Цветанов, същите тези, които опростиха 8.2 млн. дългове на мюфтийството и отпуснаха 25 000, за ремонт за изгорели джамии, а за църквите бе господа, а за хората?

На ония свят няма да можете да подкупите Господ, ще си платите за всичко, което сте сторили …

Ива Иватта, Фейсбук

То има статут на универсален обяснителен механизъм за българските злочестини, твърди той

До ден-днешен този мит сплотява руската пета колона в България, която неуморно бди над интересите на путиновата олигархия, казва културният антрополог

Николай Цеков, "Дойче веле"

- Защо много българи – за разлика от гърците и сърбите, например – продължават да настояват, че в Османската империя предците им са били „под турско робство"?

Харалан Александров: Турското робство е свещена крава в масовото съзнание на българите. Спомням си как кметовете на няколко подбалкански градове като Карлово, Калофер и Копривщица реагираха панически на фалшивата новина, че „турското робство“ щяло да бъде извадено от новите учебници по история и организираха протест пред Министерски съвет. Попитах ги защо за тях е толкова важна тази метафора. Те ми отговориха буквално: “Ако го няма турското робство, всичко губи смисъл за нас.“ Оказва се, че конструктът „турско робство“ е далеч по-важен от историческата истина, тъй като функционира като фундамент на българската национална идентичност, формирана по време на Възраждането и ревностно поддържана до ден-днешен чрез институционализирани културни практики: образование, медии, киноиндустрия, местни традиции, политически ритуали и пр.


За да разберем гнева на феновете на „турското робство“, освен историческите факти трябва да вземем предвид и това, което в науките за човека се нарича „културна памет". Тя е напълно самостоятелно явление и представлява устойчив разказ за общото минало, който служи като обяснение за случващото се в настоящето. Според Ян Асман, виден германски изследовател на културната памет, един исторически мит може да има по-голяма тежест в колективното съзнание на общността, отколкото историческата истина, базирана на факти и документи. Оспорването на този разказ се приема като кощунствено действие, като посегателство върху сакралните фундаменти на колективната идентичност. За културната памет митът е по-истинен, по-верен от историческите факти.

- Откъде обаче метафората за „турското робство“ черпи енергия, за да се налага повече от век и половина над историческите факти?

- Тази метафора безспорно е изиграла важна роля в консолидирането на националното самосъзнание на българите и мобилизацията им в стремежа към независимост. Българите от онази славна епоха, които са подели борбата срещу “турското робство”, са били наясно, че става дума за метафора, защото са имали опит от първа ръка с живота под османска власт и са знаели какво означава роб и какво означава свободен човек. Роб означава индивид, лишен от елементарни човешки свободи като право на придвижване, собственост и стопанска инициатива и заставен пожизнено да работи без възнаграждение за господарите си. Българските поданици на Османската империя определено не попадат в тази категория. За културната памет обаче тези факти за без значение, защото „турското робство“ има статут на универсален обяснителен механизъм за българските злочестини.

Ние с лекота зачеркваме пет столетия от нашата история просто защото тя е протекла в рамките на Османската империя, за чието развитие българите имат съществен принос, особено през 19 век, когато българските елити се включват активно в стопанския и културния живот. Именно стопанското процъфтяване на българските земи в тази епоха допринася за появата и възхода на българското национално самосъзнание и борбата за национална автономия. Този безпристрастен прочит на историята често предизвиква негодувание, обвинения в родоотстъпничество и опит за „пренаписване“ на историята. Става ясно, че като “истинска” история се възприема не тази, която се е състояла в действителност, а трагично-героичният разказ, в който сме избрали да вярваме, защото ни предлага лесни и удобни обяснения. Продължаваме да робуваме (използвам думата като метафора) на идеологическите канони от 19 век, епохата на национално освободителните борби, които по необходимост конструират ситуацията в черно-бели краски. Ето защо не можем да се сърдим, че много българи отказват да видят нюансите и светлосенките на тази забележителна и противоречива епоха. Историческата наука – не историческата пропаганда – се опитва да бъде безпристрастна, докато културната памет винаги е пристрастна.

- Дали обаче метафората за „турското робство“ все пак няма реални исторически корени в неравноправното положение на българите в Османската империя?

- Няма никакво съмнение, че българите, както и останалите християни, са били втора категория поданици на империята в сравнение с мюсюлманите. От тях се очаквало да работят, да търгуват и да се замогват, за да плащат данъци и да издържат армията и администрацията, съставена от мюсюлмани. За да се освободят от данъчното бреме, част от нашите сънародници приемат исляма и получават съответните привилегии. Високата Порта обаче гарантира икономическата, културната и верската свобода на християните, понякога дори в противоречие с ислямските канони. Пример за това е султанският ферман от средата на 19 век, който разрешава българите да издигнат в центъра на османската столица импозантната църква „Св.Стефан“, която и до днес краси Истанбул. С модернизацията на османската държава българите получават все повече права, но не и правото на национално самоопределение, тоест на собствена държава.

Метафората за робството описва недоволството от това политическо състояние, а не юридическия и икономически статут на българите в империята, който е завиден. Когато по време на Руско-турската освободителна война руските войниците атакуват най-големите сгради в българските села и градове, те са изумени да открият, че това не са турски конаци, а български читалища. Да оставим настрана факта, че "поробените” българи имат значително по-висок стандарт и се радват на повече права и свободи, отколкото крепостните селяни в Русия. Що се отнася до същинското робство, тоест продаването и купуването на хора като стока, то е съществувало както в Руската, така и в Османската империя, но българите са били по-скоро от страната на купувачите.

В тази връзка мога да разкажа любопитната история за произхода на една моя позната. Нейният пра-прадядо, живял в средата на 19 век, не успял да се ожени в своето градче, защото имал лют нрав, изпокарал се с всички и никой не искал да му даде дъщеря си за жена. Освен че бил проклет, той бил и богат и един ден се зарекъл, че ще си намери чудна жена, каквато никой не е виждал. Той често пътувал по търговски дела из безбрежната Османска империя и след една такава командировка наистина се върнал с “црънка”, млада чернокожа жена, отвлечена от Африка, която бил купил на някакъв далечен пазар за роби. За всеобщо изумление жената научила български, родила му деца, отгледала ги и се грижила за тях и за мъжа си, а той въпреки лошотията си я обикнал и се отнасял към нея с голямо уважение. Според семейното предание, двамата живели дълго и щастливо и оставили многобройно потомство със смесена кръв.

- Разпространено е мнението, че привържениците на метафората за „турското робство" често пъти са представители на онези „патриотични" среди в България, които са не само проруски настроени, но и подкрепят сегашната власт в Москва. Защо е така?

- Защото тази метафора обслужва дневния ред на руския империализъм, сериозно оспорен от задълбочаващите се процеси на евроинтеграция на балканските държави. В исторически план митът за турското робство се ползва като оправдание както за прокарването на самодържавните интереси на царска Русия, така и за бруталното налагане на комунистическия режим от съветските окупатори и техните български слуги. До ден-днешен този мит сплотява руската пета колона в България, която неуморно бди над интересите на путиновата олигархия. Всичко това се вписва в стратегията на Кремъл да произведе символична приемственост между Руската федерация, наследница на съветския режим, и старата империя на Романовите, която е изтрита от лицето на земята с огън и кръв тъкмо от този режим.

Ако съществува някаква приемственост в политиката спрямо България на руските царе, на съветските диктатори и на посткомунистическата олигархия, то нейното съдържание несъмнено е в усилието да бъдем държани в унизителна зависимост и принуждавани да плащаме вечен “данък благодарност” на нашите освободители. Неотдавна един подпийнал и разнежен руснак в пристъп на откровеност сподели с мен, че въпреки нашата неблагодарност те продължават да ни обичат като малък брат, с когото са свързани по кръв, вяра и съдба. Те са наши традиционни освободители, и както някога са ни освободили от турско и от фашистко робство, сега са готови отново да ни освободят от натовско и европейско робство. Чакат само да осъзнаем грешката си, да ги повикаме - и те тутакси ще се отзоват. Тъй че когато взимаме важни решение за нашето бъдеще, е добре да не забравяме за тази великодушна и самоотвержена братска любов, която отново и отново се стоварва върху нас като проклятие.

Източник epicenter.bg


Пет стотинки в джоба, лимонада
и легенче с малка книжна лодка,
скъсани сандали, лятна радост,
динено фенерче, ластик, топка.

Снимка черно-бяла, синьо цвете,
марки и колекция от миди,
панаири, захарни петлета,
лексикон и шапка-невидимка.

Сок от бъз, филии с лютеница,
хвърчила, ваканции, вълшебства,
лястовици на ята по жиците...
Детство мое, мое свидно детство...

Ивелина Радионова

Юлска жега. Слънцето сипе отгоре огън. Огън пламти и отдолу, където къщите горят. Дори листо не трепва, тежка тишина се е разстлала над Гюнели махле (дн. Любенова махала). Тихо е. В  двора на красивата църква „Свети Великомъченик Георгий”, построена от местните жители през 1837 година,  се стелят трупове – обезобразени, разчленени, разхвърляни във всички посоки. 

В храма, разрушен, почернен и осквернен, човешките тела са едно върху друго, на камари. Зловещата тишина мирише на смърт. Така изглежда селото, което години по-късно ще бъде определено с думите „разбунен мегдан” и „вековна мъка”. Азмакът се влачи тежко, сигурно защото в него има повече кръв, отколкото вода. 2400 българи са зверски избити на този 14 юли.

Кървавата трагедия се разиграва по време на Руско-турската война, когато селяни от девет села, сред които Радево, Любенец, Богданово, Сокол, Млекарево, Пет могили, Гледачево, Радне махле, се втурват по пътеките, понесли най-ценното, за да дирят спасение зад каменните зидове на храма в Любенова махала. Той не успява да ги опази, нито молитвите им, нито пендарите, златото, среброто и иконите. Съсичат ги. Варварски. С цялата ярост на губещите и озлобените.

За 1013 от тях – жени, деца, пеленачета, старци и мъже в разцвета на силите си, смъртта настъпва в сакралното пространство на църквата, пред погледите на Исус и Богородица. Другите 1387 я намират в църковния двор и по прашните улици, които почервеняват от кръвта им.

Историците определят драматичните събития от лятото на 1877-а с думите „втори Батак”. За съжаление, този факт не влиза в учебниците по история, за него рядко се говори извън района на Новозагорско и Радневско, където паметта за случилото се е жива и се предава от поколение на поколение.

Може би причината е, че нямаме своя Вазов, защото едва ли без неговото ярко слово Батак щеше да е това, което е днес. Именно патриархът на българската литература превърна драмата му в непреходен български символ. И въпреки неудовлетвореността на мнозина от този край, свързана с подценяването и непознаването на тази драматична част от историята ни, по-значимото е, че хората тук знаят и помнят.

Трагедията в Гюнели махле е изследвана от местните краеведи и историци и възпята от поетите. Всяка година на този ден жителите на селото и на общината полагат цветя и се прекланят пред паметта на онези 2400 българи, които не доживяха свободата и които преосветиха храма, носещ името на свети великомъченик Георги с кръвта си. На всеки 14 юли Любенова махала притихва в минута мълчание. За да се помни и предава от поколение на поколение историята му.

Кървавата касапница се разиграва в разгара на Освободителната война. Докато руските войски водят ожесточени боеве с турската армия, водена от Сюлейман паша в района на старозагорското поле, черкези и башибозуци грабят и опустошават селата. Вакханлията и грабежите предизвикват ужас сред местните, свикнали и видели какво ли не в усилните години на робството.

И в тази история, както често се случва, основна роля е отредена на предателството, на низките страсти човешки, но и на случайността. Паметта на поколенията е съхранила разказа за пъдаря Садък – арнаутин и доверено лице на турците.

В онези дни и той като мнозина турци се разбеснял и тръгнал да се гаври с моми и булки. Гюнелимахленци бранели семейната чест доколкото могат. Хитрият пъдар поискал 1000 гроша, за да пази селото. Най-богатият човек тогава дядо Тончо му отказал, а озлобеният Садък заплашил, че скъпо ще му платят за това. Отмъщението му е да отиде в Нова Загора и да каже на Реуф паша, че в населеното място са събрани комити. Факт е, че мъже, жени и деца от околните селища са се събрали в църквата, за да търсят спасение от набезите.

Пашата изпратил свои хора да разберат какво става. Привикали много жители, разпитали ги, похапнали и тръгнали.

И тук на сцената излиза сляпата случайност, довела до фатални последици. Таню Тодоров, озлобен от идването на турците и без да е наясно, че идват да проверят доноса, стреля срещу тях и ранява единия от конете. Пратениците информират и за наученото, и за инцидента. Рауф паша се заканил да отмъсти.

Огънят на мъстта му се разпалил и от донесението, което направил началникът на гарата в Радне махле. Той, между другото бил грък, съобщил, че в Гюнели махле се струпва много народ и дори поискал войска, която да го разпръсне. 14 юли 1877 година.

Горещо. Селяните са се събрали в храма и в училището. В онези години двете сгради делят общ двор, който е заграден с каменна ограда, висока 2,5 метра. Като се има предвид, че едната от вратите на църквата е желязна, мястото е било в истинския смисъл на думата крепост, в която населението да се чувства защитено при нападение.

По пладне се появява отделение турски войници, придружени от черкези и башибозуци. Заповедта на Реуф паша, която трябва да изпълнят, е да нападнат селото. Започват стрелбата. Мъжете от Гюнели махле заели позиции за отбрана. Няколко часа по-късно пристига многобройна турска войска, снабдена с няколко оръдия, под предводителството на Шевкет паша. Така нападателите станали близо 2000.

„Атаката започна. Огън и смърт се извиха над селото. Големи пушеци от дим и огнени кълба, които осветляваха цялата околност, се издигнаха до небето. Общ вой от кучешки лай и рев на добитък. Тоя вой се усилваше от страшните писъци на жените и децата. С превалянето на деня и настъпването на нощта ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна” - това описание е на някои от останалите живи свидетели. То е включено в книжката, издадена през 1937 г. и посветена на 100-годишнината от съграждането на храма в селото.

Емоционален е и разказът на Таню Пенчев, който заедно с група защитници успява да се измъкне от зловещата блокада. Войската е в селото, разбива къщите, плячкосва и съсича всичко пред себе си. Нахлува и в двора на църквата. Между турците и защитниците на „крепостта” започва яростна борба. Предимството, за съжаление, е на страната на поробителя. Веднъж влезли в двора, те отново развъртат ятаганите и подлагат всички на масова сеч. Писъците не спирали. Трупове и локви кръв останали на двора.

Дошъл ред и на людете в храма. Там останали предимно жени и деца. Тъй като в началото не успели да разбият вратата, турците започнали да стрелят през прозорците. Подът се покрил с трупове. За кратко настъпило затишие, а по-късно уморената войска била заменена от черкези. Те увещавали селяните, че ще пощадят живота им, ако им дадат парите и ценностите си.

Повече от два часа хората подавали през прозорците това, което било в тях. Отишли си едните, но дошли нови, на които нямало какво да се даде. Разярени, те успели да разбият едната врата и да влязат във вътрешността. И отново сеч и вакханлия.

Тъжна и страшна е картината в края на този безумен ден. Всичко е изпепелено и опожарено, тук-там стърчали полусрутени домове, из дворища, улици и ограда лежали безброй обезобразени човешки трупове – окървавени, разрязани, надупчени, съсечени.
       
Единственият ням свидетел на безумието останал храмът. Разграбен, опожарен, но оцелял благодарение на яките си основи. Там е и до днес, извисява се и напомня за ужасите преди 135 години, но и за силата на духа и якостта на вярата, съхранила българина.

Няколко дни след този апокалипсис в селото идват консулите на Англия, Франция и Австрия. С тях е Реуф паша. Проверката показва, че между мъртвите няма нито комити, нито руснаци. Има само обикновени селяни, беззащитни мъже, жени и деца.

Разпореждат се мъртвите да бъдат погребани. Всички били нахвърляни в големи трапища, изкопани в църковния двор. Години по-късно тленните останки на жертвите ще бъдат положени в два мраморни саркофага, разположени във вътрешността на църквата. Там на всеки 14 юли любеновомахленци и гости поставят цветя, палят свещи, а свещеници извършват заупокойна молитва.

През 1885 г. издигат скромен паметник в църковния двор. За да се помни. Ето така изглежда оригиналният текст: "Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни если въ покой въ четиринадесетий день вечерьта на месецъ юлий, въ хилядо осемстотинъ седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и мнобройна турска войска и придадоха селото ни на огънь, населението като се видя окръжено отъ толкозъ кръвипийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, но и тукъ не намери спасение, понеже кръвопийците окръжиха оградата на църквата и яростно се впустнаха на сечь върху невинното население и избиха само въ църковната ограда мъже, жени и деца хиляда и тринадесеть души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ.”

През 1937 г. църковното настоятелство на храма „Свети Великомъченик Георги”, построен през 1837 г., взема решение да се отбележи подобаващо вековния юбилей. Издават и книга, в която освен на градежа на храма, е отделено място и на трагедията, случила се в него.

По този повод старозагорският митрополит Павел пише: „Гюнели-махле със скромната си църквица стана в страшния ден 14 юли 1877 година център и на страшни, изкупителни за народната свобода, страдания. Обикновено се мисли, че проливането на човешка кръв в храма осквернява храма. За село Любенова махала може да се каже противното: неговият храм е преосветен с жертвоприношението на няколко стотици български християнски души, невинни жертви на озверени турци и черкези в оня паметен по ужаса си ден. От него ден този храм е станал светиня за българите, подобна на Голгота, от която чрез жертвата на Спасителя Христа възсия живот за света. От жертвите, дадени в Любенова махала, също възсия животът”. Книгата е преиздадена, като е допълнена и за 160-годишнината на храма.
     
На този невероятен по своята драматичност и непознат за повечето българи епизод от историята е посветена и поемата „Гласът на каменната памет”. Неин автор е роденият в Любенова махала поет Константин Шарков. Дългогодишната преподавателка по български език и литература Елена Ненова написва две стихотворения, а учителят Господин Кирчев създава „Кървава поема”.

 Времето не е в състояние да заличи от паметта на поколенията случилото се. И в това е силата на българската памет. Константин Шарков казва в поемата си, че свободата се ражда от плач и пламък и че ще бъде разпозната не по знамето, а по това, че ще кърви и ще боли в гръдта на бъдещите наследници и на онемялата земя. Поетът е прав и за това, че времето винаги ще спира в Любенова махала, където зрее жито и дъхти на рози. И на зазоряване или пък привечер камбаната ще връща спомена за невинните мъртви, които спят…

Източник: в. „Раднево днес”

На нея виждаме лешояд който чака колабирало африканско момиченце да умре, за да се нахрани.
През 1994 година Картър пелечи наградата "Пулицър" за фотография, а няколко месеца след това се самоубива - сринат психически.

Погледнете снимката на умиращото от глад африканско дете. Сега погледнете горящата катедрала Нотр Дам.
Погледнете ги хубаво и се замислете за милионите евро, събрани само за часове благотворително от целия цивилизован свят, за възстановяване на културното чудо.

 Катедралата ще я възстановят,но снимката на лешояда и умиращото момиченце ще продължи да тлее някъде в забрава.

Правилно прочетох , че когато Господ започне да руши собствените си храмове, е дошла необратима точка в разрухата на човечеството.

Ето цялата история


Кевин минава точно в този момент. В продължение на 20 минути фотографът изключително внимателно изчаква лешоядът да се приближи. Едва след като заснема ужасяващата действителност, Кевин прогонва животното. Никой не знае какво се случва с детето, дори и Картър, който след като прави снимката, си тръгва от мястото. След като прекарва още един ден в страната, фотографът се връща в Йоханесбург.

По това време „Ню Йорк Таймс“ търси снимки от Судан и Африка като цяло, купува случайно неговата и я публикува на 29 март 1993 г. Кадърът шокира целия свят.

Превръща се в емблема на плачевната действителност на африканското страдание и болка. Реакциите са светкавични. „Вестникът получил толкова много писма от хора, които искали да узнаят каква е съдбата на детето от снимката, че няколко дни по-късно трябвало да бъде написана уводна статия, за да бъдат информирани, че то е било прието в център, но не се знае дали е оцеляло“, припомня „Монд“.

Заради снимката на детето и лешояда през 1994 г. Кевин печели най-престижната фотографска награда в света „Пулицър“. Той обаче е обвинен в безчовечност както от колеги, така и от други хора. „Човекът, който настройва техниката си, за да направи перфектна снимка на детското страдание, може би също е хищник, още един лешояд в кадъра“, пишат критиците му. Картър така и не е признава какво е станало с момиченцето. Не дава отговор и на въпроса къде е отишъл, след като е направил снимката.

Признава само, че не е помогнал на детето. На журналистите било забранено да докосват местните заради опасност от пренасяне на зарази.


В една от най-важните точки на Европа през 2019 година ще има голям пожар, казала приживе пророчицата, твърди турската медия „Сабах“ като припомня най-важните й предсказания.

Според материала нищо хубаво не чака Европа, която е заплашена от "икономически срив".  2019 г. ще донесе на Доналд Тръмп "потайна болест". Вследствие на заболяването силният човек в Белия дом ще претърпи мозъчна травма и ще оглушее. Към 2033 г. се очаква да се стопят ледените шапки и да се повиши нивото на океаните. Това не пречи едно десетилетие по-късно световната икономика да е в "много добро състояние". През същата  2043 г. мюсюлманите ще владеят Европа.

Въпреки че пророчеството на баба Ванга за съдбата на перлата на християнския свят - катедралата Нотр Дам, обиколи световните медии, в България новината не бе позната на близките и приятелите на пророчицата. От фондация "Ванга" обявиха тиражираната новина за пълна фалшификация, пише в. "България днес". Всъщност баба Ванга е говорила пред свои последователи за енергията, която има катедралата, както и че в нея се съхранява духът на Светата дева, но никога не е пророкувала, че пожар ще изпепели катедралата.

Пожарът, който избухна в понеделник вечерта, успя да унищожи голяма част от катедралата „Нотр Дам”, повече от 10 часа стотици пожарникари се бориха с огнения ад.  Междувременно Руската православна църква обяви, че пожарът в "Нотр Дам" е страшна поличба, която тепърва ще се разбулва.

Унищожаване по непредпазливост чрез пожар - това е насоката на разследването на регионалната дирекция на полицията. Парижката прокуратура изключва умишлено престъпление към този момент.

Източник:hotpoint-news

По-рано днес парламентът прекрати правомощията на Добрев като народен представител. 96 гласуваха "за", 7 - "против", трима се въздържаха.

Един от гласувалите "против", разбира се, е Георги Марков. Репликите, с които той аргументира вота си, оставяме без коментар:

"Едно чудесно момче! С буден и честен поглед! Което се чувства политически убито. Това за втори път го казвам! И аз точно затова няма да гласувам тая оставка."

"Да върнем ли Закона за собствеността на гражданите? Въвеждаме, 30 години след 10 ноември, само едно жилище в семейство. Ако имаш второ, може, само по наследство. Като го получиш, трябва в двугодишен срок да го прехвърлиш на децата си. Ако нямаш деца, се развеждате. Майната му на неприкосновеност на частната собственост! Долу пазара на имоти! Долу свободното договаряне! Viva 60 квадрата! И да се върнем в комунизма."

"То бива, бива вече с тия апартаменти... В колиби ли да живеят народните представители? Какъв е този садизъм! И аз ще гласувам против".

Източник:offnews


Данчо Асенов - така се казва единият от мъжете, които пребиха магазинера в Габрово. Читател разкри неговата самоличност в сигнал до БЛИЦ

От профила на Данчо Асенов става ясно, че си пада по скъпите коли, снима се със златни ланци или пък демонстрира физическа сила във фитнес пози.

Центърът на Габрово почерня днес следобед от протестиращи. Жителите на града искат справедливо наказание за побойниците. Младежите се държали нападателно с клиент на търговския обект, а продавачът се намесил, за да преустанови това.

"Те имаха проблем с друго момче на входа на магазина. Аз ги помолих да не правят проблеми, защото това е магазин и да не пречат на другите клиенти", разказа пострадалият Венцислав в ефира на bTV.

"Те се ядосаха. Помолих ги най-вече да напуснат, за да не правят проблеми. Все пак стигнахме до някакъв консенсус. И продължих да зареждам. Не бях сложил и първата бутилка, когато те се запътиха пак към същото момче. Тогава пак отидох при тях. Тогава единият се ядоса. Около половин минута беше разговорът на по-остър тон между нас. Даже имаше и нецензурни думи", допълва Венцислав.

"Тази вечер в Габрово се проведе протест заради случая с побоя над продавач в магазин в града. Протестиращите са се събрали на площада и след това са се отправили към Следствието", това потвърди кметът на Габрово Таня Христова във връзка с инцидент от 7 април, когато трима мъже са нанесли побой над продавач в магазин, като в последствие са били задържани.

В официална позиция кметът посочва: „Отвратена съм от нападението над служител в търговски обект на 7 април в Габрово. С ограничените правомощия, които законът ми е дал, поисках безкомпромисност по отношение на всички, които си позволяват да нарушават обществения ред в града“. Таня Христова е свикала началниците на Областната дирекция на МВР и Районното управление на МВР с настояване за масови проверки на всички адреси, на които има струпвания на ромски фамилии и хора от криминалния контингент.

Кметът обявява, че ще поиска допълнителни сили от МВР, ако тези в Габрово са недостатъчни.

„Отново ще заявя, че никога не съм заселвала роми в община Габрово. Всички подобни твърдения, разпространявани в социалните мрежи и интернет пространството, са лъжа и манипулация, въвеждат в заблуда, създават предпоставки за тревога, безпокойство и етническо напрежение в града“, подчертава Таня Христова.

„Няма персонално мое решение, както и административно изискване за брой жители в града или ангажимент към изпълнение на проекти, което да налага заселването на роми на територията на общината“, пише още кметът на Габрово./БЛИЦ/

ПТП-та преди 10 ноември 1989 г. са повече и като абсолютен брой, и като загинали и ранени в тях. Много хора ще подскочат от това, което ще прочетат сега, но истинските факти са такива. Да, знам, че това за някои звучи „абсурдно“. Но истински абсурдното е, че някои дотам сте се докарали да им промиват мозъците с лъжи и глупости години наред, та истината да изглежда „абсурна“, а измислиците – „истина“. Затова и сблъсъкът им с нея е толкова болезнен. Данните, които ще прочетете по-надолу ги няма в сиропираните версии на разказвачите за времето педи 10 ноември 1989 г. 

Съдете сами – чете МВР секретна информация на Дирекция на народната милиция за безопасността на движението:

ДНМ
Секретно!
Рег. № У-44
13.01.1989 г.

ИНФОРМАЦИЯ

ОТНОСНО: Състоянието на оперативната обстановка и работата на органите на народната милиция в борбата срещу престъпленията, нарушенията на обществения ред и осигуряване безопасността на движението през м.декември 1988 г.
По неокончателни данни за 12-те месеца а годината общо за страната са регистрирани 5922 пътно-транспортни произшествия, с 1153 убити и 6284 ранени или спрямо 1987 г. са увеличени пътно-трансортните произшествия и ранените съответно 77 и 25“.

В ПТП-та загиват и „обикновени“ граждани, намират смъртта си и множество висши номенклатурчици от БКП и казионния БЗНС, висши кадри на ДС (например предпоследният началник на ПГУ-ДС Васил Коцев загива при автомобилна катастрофа през 1986 г., станала на прав участък от пътя при едно от пътуванията му от родното му село Скравена за София). Масова хекатомба се извършва и сред децата – от „Информация за по-характерните случаи на злополуки и произшествия с малолетни и непълнолетни лица през второто тримесечие на 1985 г.“, изготвена от Дирекция на народната милиция, с рег. № У-1777/30.07.1985 г. разбираме, че загиналите малолетни и непълнолетни при автопроизшествия през II-рото тримесечие на 1985 г. са 37 (Комисия по досиетата, Преписки с външни ведомства и отделни граждани, ф.1, оп.11А, а.е.210, л.125). Тридесет и седем загинали при ПТП-та деца за три месеца! През цялата 2012г. при тежки катастрофи в страната са загинали 26 деца, а през 2014 – 24 деца, т.е днес годишно при ПТП-та загиват по-малко деца, отколкото за едно тримесечие по времето на прехваления „спокоен“, „уреден“ и толкова липсващ за някой празноглавци социализъм.
Днес турски шофьори нерядко участват в ПТП-та, при които загиват български граждани. Само не си мислити, че „демокрацията е виновна и за това“. Според официална „Справка на Управление КАТ-ДНМ“ до ДС, с рег. № 2981 от 06.12.1985 г.:

„Само за десетте месеца на тази година по вина на турски водачи и с тяхно участие само по път Е-80 са станала 28 тежки пътно-транспортни произшествия с 18 убити и 33 тежко ранени граждани“!
Причините за това кошмарно състояние на пътно-транспортните произшествия (нека пак отбележа, че загиналите и ранените са в пъти повече от броя на днешните, при 5-6 пъти повече МПС-та) са много и разнообразни, но могат да се сведат до няколко основни групи:

– лошото състояние и непригодност на пътната мрежа в народната република да поеме растящия темп на автомобилизация;
– забавяне или лошо качество на новото пътно строителство и пътно-ремонтната дейност;
– разпадане на единната система за контрол на движението;
– крайно лошото състояние на автомобилния парк – над 2 милиона и триста хиляди МПС /леките автомобили са нараснали 2,2 пъти спрямо 1975 г., товарните – 1,15, а автобусите – 1,5/. Значителна част от тях са в крайно лошо и амортизирано състояние.

Нека разгледаме какви са заключенията на двама от най-висшите управленски комунистически кадри за състоянието на републиканската пътна мрежа на НРБ към 1984 г. Става дума за поверителен доклад до Министерския съвет на Васил Цанов, министър на транспорта и Белчо Белчев, министър на финансите по това време. Към 1984 г. общата дължина на пътната мрежа възлиза на 37 633 км, от които 32 814 км са с настилка и 4 819 км са черни пътища. „Множество пътища са с ограничени габарити, с надлъжни наклони над нормативните, с недостатъчна видимост и други тесни места. Все още 1 817 съоръжения са изградени от дървен материал и 129 са стари стоманени мостове с намалена товароносимост, по които не могат да се разминат два автомобила“, пишат в доклада двамата министри. Но това е само повърхонстта на истинската катастрофа, каквато картина описват те.



До 484 населени места няма пътни връзки. Изключително тревожен е проблема с пътните настилки – една голяма част от тях /5 100 км/ изобщо нямат горен износващ пласт. На около 12 000 км, или 1/3 от всички пътища, междуремонтният срок е изтекъл. Едва половината от пътищата в НРБ са изградени така, че да поемат нормативно осово натоварване 10 тона на ос. „Поради тази причина, на голяма част от пътищата, особено след неблагоприятни зими, се получават множество разрушения и деформации, които сериозно влошават условията за движение, икономическата ефективност на автотранспорта и неговата безопасност“, добавят в заключенията си Васил Цанов и Белчо Белчев. Следващото им заключение е, че все повече се отваря „ножицата“ между нужните средства за финансовото и ресурсно обезпечаване нап изграждането, поддържането и ремонта на пътната мрежа, и възможностите за тяхното обезпечаване.

Двамата министри предупреждават МС, че възможностите за предоставяне на финансови средства, които държавния бюджет има не позволяват да решава своевременно нито един от стратегическите проблеми на републиканската пътна мрежа. Оказва се, че от 1981 г. насам този недостиг принуждава отговорните ведомства да извършват единствено леки или в най-добрия случай средни ремонти там, където всъщност има нужда от основен ремонт или реконструкция.

Липсата на паричен ресурс в средата на 80-те години е драстична – няма нито един проблем в сферата на пътната мрежа, който да не страда от хроничен финансов дефицит. За четирите години на VIII-та петилетка (1981-1985 г.) около 170 млн. лева по-малко са предоставените средства. От тях 108 млн. лева по-малко са отделени за текущи и основни ремонти, над 55 млн. лева по-малко за четвъртокласните пътища и над 5 млн. лева по-малко за капитални вложения. Днес неразумни люде настояват, че „асфалт не се яде“, но още по онова време са стигнали до елементарния извод, че скоростните автомагистрали имат голям икономически ефект за стопанството на НРБ.

Съдете сами – според направени изчисления от онова време, само с въвеждането в експлоатация на участъка София-Пловдив от АМ „Тракия“, годишният ефект от снижаването на транспортните разходи ще достигне към 1985 г. около 51 млн. лева. А към 1990 г. – около 71 млн. лева. Този ефект за участъка „Яна-Правец“ и ханове от АМ „Хемус“ е съответно 12,6 млн. лева и 19,7 млн. лева. Някой да не си помисли, че тогавашните български граждани не са плащали пътен данък. Плащали са и то не малко – 35 млн. лева са събирани на година от такъв данък. Разделете на 2 млн. МПС и ще видите размера му – малко над 15 лв.

При онова ниво на заплати съотношението към днешните винетки е долу-горе същото. Само, че построеното днес е в пъти повече от построеното по онова време, вкл. и заради много по-добрата система на приходи, с които държавата пълни бюджета си.Отчайващо е било и състоянието на пожарната безопасност в пътните тунели на автомагистралите „Хемус“ и „Тракия“. Резултатите от проведеното през 1989 г. пожаротехническо занятие в тунел „Витиня“ показват, че при тогавашната противопожарна осигуреност на тунелите у нас и техническата въоръженост на специализираните органи за ПО действията на пожарникарите при евентуален пожар в тунела, щели да бъдат почти безсмислени. Точно този извод е написан в докладна записка от полк. инж. Георги Стефанов Бозуков, директор на Националната служба „Противопожарна охрана“ – МВР. Полк. Бозуков пише още следното:


„При сега съществуващата обстановка тунелите в нашата страна не са съоръжени с вентилационни сситеми за отдимяване, поради което, дори и при нормални екслоатационни условия, вредните за здравето газове надвишават пределно допустимите концентрации. При пожар обемът на тунела за много кратко време (от порядъка на 5-10 минути) се задимява до степен, при която няма никаква видимост. Температурата достига 250-300 градуса по Целзии (при критична за човека 60 С). В такива условия времето за построяване на гасителни шлангови линии нараства 2-3 пъти. Като се има предвид, че у нас вече има изградени тунели с дължина над 1000 м и че изолиращите противогази за лични т.е. за защита на противопожарните служители, то спасяването на пора от органите на ПО на практика е невъзможно, ако не се създадат предварително условия и предпоставки за това“.

Това ще рече, че тунелите с дължина над 300 м предварително е трябвало да се оборудват с автоматични пожароизвестителни и светофарни уредби, противопожарен водопровод, телефонизация и телевизионни устройства. Нищо от това не е направено. В архивите на ДС съществуват документи, които показват, че в средата на 80-те години всичко по магистралите, мостови съоръжения и тунелите е правено с драстични пропуски, стахановщина и бързане да се изпълни плана, без да се държи сметка за опасностите, които се създават с подобен род строителство. Всички пропуски в тунелите на АМ „Тракия“ и АМ „Хемус“ са се знаели, писано е до по-горни инстанции за нуждата от тях, но поради липса на пари и необходимост да свирят фанфари за изпълнението на плана, те не са решавани.

В средата на 80-те години на миналия век, с подписа на Григор Стоичков, който по това време е зам.министър председател и министър на строежите и селищното устройство, тунелите на АМ „Хемус“ са пуснати в експлоатация без вентилационна система и без телевизионни устройства за които е имало изрично изискване в плановете по изграждането им. Специалистите са предупреждавали още тогава за опасностите от тези липси, но всичко е било глас в пустиня. Същият Стоичков две години по-късно ще бъде в основата на скриването на информацията за радиационното заразяване от ядрената катастрофа в Чернонобил, токсичните плодове на което берем през последното десетилетия, с бума на онкологични заболявания.

От фейсбук профила на Антон Тодоров

Тъй като стойността на ранните Porsche 911 продължава да нараства стремително, колекционерите придават все по-голямо значение на техния произход. Автомобилите с копия от документи и съвпадащи номера струват по-скъпо от тези с неясно минало. Не е изненадващо, че историците се стремят да проследят съдбата на всяка кола, която се продава. И все пак, един от най-необичайните Porsche 911, експерименталният модел от 1967 г. с каросерия от неръждаема стомана, продължава да бъде мистерия - сякаш този Porsche никога не е съществувал ...


Този уникален екземпляр на Porsche 911 е от 1974 г. в огромната колекция от автомобили на Германския музей в Мюнхен. Изглежда, знаейки немската педантичност, осветляването на миналото му трябва да бъде проста и лесна задача, нали? Но всъщност изобщо не е така ...

Месеците на изследвания не са допринесли с нито една стъпка по-близо до решаването на загадката.Единствената информация, която Porsche съхранява в архивите си за 911S с неръждаема стомана, е сканираната страница на книгата Porsche Specials от 1986 г., написана от Лотар Бошен и Юрген Бат. В статия се отбелязва, че 911S дебютира под прожекторите на автомобилното изложение във Франкфурт през 1967 г., преди да започне 7-годишен автомобилен тест с дължина 150 хиляди километра с Хайнц Тодман зад волана. Тодман по онова време е бил ръководител на организация наречена Informationsstelle Edelstahl Rostfrei (ISER), която се занимава с всички въпроси, свързани с производството и използването на неръждаема стомана. Между другото, тя все още съществува и се намира в Дюселдорф. В компанията Porsche обаче няма никаква информация за това кой е поръчал и изготвил този автомобил.


Автомобилът е представен на изложението във Франкфурт


Има предположение, че корпусът е направен от немската фирма Blanco, която е специализирана в производството на кухненски смесители и мивки, но историците оспорват този факт. В компанията Blanco нищо не знаят за съществуването на това тайнствено купе и дори не проявяват интерес към намиране на информация.


Най-обещаващата следа в тази история е информацията от д-р Лукас Брайтвизер, куратор на Германския музей. След като преровил в архива на музея, той открива, че за първи път колата е регистрирана на горепосочената ISER. Удивително е, че никой в ​​ISER не може да обясни какво отношение имат към мистериозния 911S. Въпреки това, фактът, че автомобилът е указан в оригиналния документ, убедително свидетелства, че клиентът е бил служител на ISER. Документите също така посочват производителя - Porsche, но това не означава, че автомобилът е произведен в Цуфенхаузен.


И така, какво все пак се знае? Панелите на каросерията на автомобила са изработени от студено валцувана стомана. Частите се изработват както от матрици, така и ръчно. Каросерията не е боядисана, напомня по-късния DeLorean DMC-12, но иначе изглежда точно като обичаен Porsche 911S. В началото на 1972 г. Тодман разказва пред списание ADAC Motorwelt, че е изминал с колата почти 100 000 км и не е имало даже следа от ръжда по корпуса.

Toдман е бил напълно доволен от 911S, който надминал всички очаквания. Motorwelt пише за колата без ръжда, преодоляла 100 000 км, с почти суеверен страх, което показва колко бързо колите от тази епоха се покривали с ръжда. Но въпреки обнадеждаващите резултати от тестовете, масовото производство на автомобили от неръждаема стомана било нецелесъобразно поради високата цена. Според думите на Тодман, този 911S струва около два пъти повече от обичайния автомобил. От всичко това следва, че машината е построена за изследователски цели, като прототип за тестване в реални пътни условия.

Освен с каросерията си, Porsche 911S на практика не се различава от серийния модел. Той е оборудван с 2.0-литров шестцилиндров двигател с мощност от 160 к.с. с въздушно охлаждане. Купето тежи 1030 кг, което е с 50 кг по-леко от серийния модел.


Друга интересна информация, намерена в книгата на Бошен и Барт, е, че колата, изложена в Германския музей, се явява една от трите с каросерия от неръждаема стомана. И въпреки че в списание Motorwelt е написано, че 911S на Тодман е уникален, това не означава, че другите две коли не са построени през 1968 г. или по-късно.Тяхната съдба, при условие, че наистина са съществували, остава неизвестна. /auto.blitz.bg/

Съдебният патолог Ричард Шепърд с нови разкрития за смъртта на Даяна

Принцеса Даяна днес е можела да бъде жива и се появи пред публиката само два дни след катастрофата, ако не е имало едно фатално малко разкъсване в белите й дробове. Това твърди патологът Ричард Шепърд, който през 2004 година разследва смъртта й.

„Помолиха ме да направя разследване за кончината на принцесата.

Подкрепям напълно мнението на полицията, че се касае за трагичен инцидент. Да, принцесата е можела да бъде спасена. И то само ако е носела колан в колата“, твърди още той.


Шепърд възпроизвежда катастрофата и установява, че като по-лека от Доди ал Файед, Даяна е получила по-лек удар при инцидента. Тя обаче е била ударена под такъв ъгъл, че се появило малко разкъсване в белия й дроб. За съжаление лекарите са успели да го открият твърде късно и принцесата не е могла да бъде спасена. Патологът обаче е категоричен, че именно това е довело до трагичната й смърт.

„Ако тя не се бе ударила под този ъгъл и толкова силно, тя би била само с няколко счупени ребра и насинено око. И да, само след два дни би се появила пред публиката пребита, но все още жива и скоро би се възстановила“, добавя още той.

Принцеса Даяна умряла заради малка рана

Шепърд не коментира какво е довело до катастрофата, но изяснява доста охотно какво се е случило с Даяна по време на катастрофата. „Ударът е бил със сила 30 метра в секунда. Имала е счупени ребра, насинено око и едно от ребрата е причинило малко разкъсване в белия й дроб. Ако линейката бе дошла веднага, а лекарите бяха установили разкъсването и спрели кървенето, тя е можела да се спаси. Не знам какво е предизвикало катастрофата, но мога да кажа едно — смъртта й е резултат от трагично стечение на обстоятелствата“, завършва разказа си той.

На 7 април 1989 г. в Норвежко море потъва съветската атомна подводница „Комсомолец”. При инцидента загиват 42 моряци от 69-членния екипаж. Подводницата потъва на дълбочина 380 м. в неутралните води.

На 7 април избухва пожар в 7-ми отсек, където се намира главният вал и руля, истинската причина все още е неизвестна, смята се, че е електрическа повреда. В 11.12 ч. подводницата обявява сигнал за аварийна ситуация и започва да се подготвя да излезе на повърхността.

В 11.37 ч. е пуснат и първият SOS сигнал. Съобщението е получено на брега и след 8 „разшифровки” едва в 12.19 ч. започва спасителната операция.

На мястото пристигат военни самолети, а екипажът се бори с овладяването на ситуацията. В 16.35 ч., пилотите забелязват, че кърмата започва да потъва. В 16.44 ч. водата влиза в командното отделение, три минути по-късно - цялото е залято; 16.50 ч. - командирът на подводницата, съобщава „Започва евакуация на 69 човека”.

В 17.00 ч. на повърхността изплуват аварийно - спасителни платформи за по 20 души. В 18.20 ч. на място идва „Алексей Хлобистов”, който започва спасителна акция за екипажа. Прибрани са телата на 16 души, които умират от измръзване и удавяне и едва 30 моряка, които оцеляват. Трима от тях умират по пътя към Североморск, от 69-членен екипаж на К-278 живи остават 27 души.

Източник:m.fakti.bg

По време на час във физкултурния салон на-ЕСПУ "Христо-Ботев" в Айтос през 80-те

През 1958 г. постъпих като млад учител в СОУ „Петко Рачов Славейков" в Трявна. Наред с учебната работа ми бе възложено да водя спортна група „Обща физическа подготовка" в начален курс. Децата с голямо старание изпълняваха гимнастически упражнения и спортни игри. Следващата учебна година съвместно с физкултурно дружество „Ангел Кънчев" преустроихме групата в „Подготвителна футболна група". 

Участваха 20 момчета от третите и четвъртите класове - с футболни качества деца. Ученици със слаб успех нямаше. Занятията провеждахме в училищния двор три пъти седмично, по един час. Понякога се изнасяхме на стадиона, където децата се наиграваха до насита. Наблягах най-вече на играта с топка и децата придобиваха доста добри футболни умения.

По-късно правехме срещи с деца на тяхната възраст от съседните градове -  Дряново, Габрово и Велико Търново. Неописуема беше радостта им, когато им съобщих, че ще играем с децата на Велико Търново на стадион „Ивайло". С умиление си спомням за едно момче, което дълго плака за това, че вкъщи му забранили да участва в срещата. По-късно то загина при автомобилна катастрофа. Още ми е мъчно за него.

Няколко пъти закривахме учебната година на групата с туристически излети с преспиване в базата на училището в с. Конарското, намиращо се в Балкана. По-късно доста деца намираха място в градския отбор и други градове на страната. Двама мои възпитаници играха в тогавашната „А“ група, няколко - в „Б“ група и доста във - „В“ група.

По онова време по-лесно се работеше с децата. Нямаше компютри, пред които сега прекарват голяма част от времето си. Децата се увличаха по спорта и футбола повече отсега. Накрая искам да изкажа моята най-искрена благодарност на тогавашния старши треньор на градския отбор Петко Николов за оказваната ми помощ и подкрепа в работата.

Пенчо Пенчев, Трявна

Преди филма улиците опустяваха, всички обожавахме бате Серго и Митко Бомбата.
Двамата главни герои, които въплъщават противоположностите и се намират в постоянно противоборство бяха, майор Деянов и Богдан Велински.

Деянов е сборен образ на дейците на БКП през годините на нелегалната съпротива. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България. Той е емоционален, излъчва момчешки чар, на моменти се изявява като плейбой.

Велински има за прототип полицейския началник от Царство България Никола Гешев. Той първо е млад и пробивен полицай, впоследствие се издига до началник на тайните служби на Царството, а след 9 септември 1944 става агент на американското разузнаване. Велински е пресметлив, с хладен и съобразителен ум. Вярва, че заровете му предсказват изхода от започнатото. Въздържа се от излишна жестокост спрямо комунистите.

Герои на филма са още:

Димитър Атанасов (Митко Бомбата) — приятел на Деянов от детството, негов верен съратник. Простодушен, но живописен характер.
Майор Симеон Каназирев (Каназирчето) — с майор Деянов са съученици и донякъде приятели в детството, но по време на Септемврийското въстание бащите им застават от двете различни страни на барикадата, което слага край на приятелството им. Образът му е на садистичен и праволинеен военен.
Войводата — стар и опитен комунист, участвал във всички нелегални борби на партията. Отличава се със стабилен характер и особеното достойнство на старейшина.
Алексей Петрович Вершинин — агент на съветските тайни служби, също отдавнашен съратник на майор Деянов.
Гимназистът — появява се в малко серии, но става знаков образ. Въплъщава наивността и силната емоционалност на ремсистите (юношите от РМС) по време на нелегалната съпротива.Първата част на филма проследява борбите на комунистическото движение в периода 1923 – 1944 година. Майор Деянов и Митко Бомбата са нелегални дейци на БКП.

Първи епизод – „Шлеповете“, започва в крайдунавски град, в който току-що е разбито Септемврийското въстание. Войска и полиция, начело с Каназирев-старши конвоират пленени въстаници до кея и пред събралия се народ, пред плачещите им жени, деца и майки, под звуците на военна духова музика, ги натоварват в шлеп, който имат намерение да потопят. Сред пленените са бащата на малкия Никола Деянов и Войводата. Никола (около 11 – 12 годишен) отива при съученика си Симеон Каназирев, и го моли да поиска от баща си да освободи неговия баща. Той обаче отказва и шлепът с въстаниците е потопен. Докато потъват, въстаниците пеят известната социалистическа песен „Ален мак“. Войводата, като физически най-силен, успява да изплува от потъващия съд и да се спаси. Намира малкия Деянов и успява да го изпрати в Съветския съюз.

В първата серия е и първата среща между Велински и Деянов. Те се срещат на малка уличка. Велински вади носната си кърпа, дава му я и му казва да му се обади, за да му намери работа. Детето недоверчиво се отдалечава с подозрителен поглед. Още тук започва двубоят между двамата главни герои.

По-нататък двамата главни положителни герои – майор Деянов и Митко Бомбата, се появяват отраснали и възмъжали през 1937 г. Те преминават през множество перипетии: борба с нацистка подводница, за да превозят по море български интербригадисти за Гражданската война в Испания, участие в самата война, присъединяване към Съпротивата във Франция, разузнаване в Берлин. Най-много от сериите са посветени на участието на положителните герои в партизанското движение в България. В серията „Великден“ майор Деянов застрелва Каназирев в къщата му след драматичен разговор между двамата.

Първата част на сериала завършва със серията „Първият ден“ – в нея е обрисувано в героична светлина вземането на властта на 9 септември 1944 г. По време на цялата първа част майор Деянов и Велински се намират в постоянен пряк сблъсък, като надделява ту единият, ту другият. Полицаят оценява високо качествата на младия комунист и решава да го привлече на своя страна, като за това организира среднощна среща на 4 очи между двамата. След емоционален диалог Деянов отказва.

Във втората част Велински се появява по-рядко, но продължава да бъде главен отрицателен герой. Той се превръща в главатар на международна „фабрика за шпиони“, насочена към разрушаване на новия строй в България. Към „лошите“ се присъединява и полковник Пърси – агент от американското разузнаване на дипломатическа служба в България.

Майор Деянов и Митко Бомбата (към когото вече се обръщат с „капитан Бомбов“), под командването на началника на българското контраразузнаване генерал Бранев, действат срещу изпратени от Велински и американците шпиони и диверсанти.

Както в първата част, противоборството е изпъстрено с драматични обрати. Велински и полк. Пърси успяват с хитрост да пленят Митко Бомбата, но той се измъква с помощта на гръцки рибар-комунист. Преломен момент от втората част е проникването на майор Деянов и Митко Бомбата в централата на Велински, при което Деянов го предупреждава да спре да се занимава с България.В серията „След години“ Велински вече е остарял и уморен човек, който се е отделил от света в малка селска къща. Посещават го полк. Пърси и неговият шеф полк. Лоуел, който иска от него да изпълни мисия в България. Велински неохотно се съгласява, след като американецът го заплашва да му отнеме пенсията. След като пристига в България под прикритието на разсеяния учен професор Мунс, Велински извършва няколко непредсказуеми постъпки – убива американския агент (Johns F6), който му иска контейнера със секретните материали, посещава мястото, на което е била родната му къща, показва на придружаващата го като преводачка българска девойка, че знае български. Всичко това подсказва, че Велински е решил да се разкрие. Велински се е разкаял за делата си, когато е видял как тече животът в България при новата власт. Той е особено шокиран на пионерска заря-проверка, на която като загинали за свободата на родината се обявяват видни комунистически дейци. Пионерче дори завързва червена връзка на Велински.

Сринат психически, той успява да се срещне за пореден път с майор Деянов, като го моли да му се позволи да се предаде и в замяна да завърши дните си мирно и тихо в България. Деянов отказва, като му заявява, че не може да му се разреши да спи спокойно сред роднините на хората, убити по негова заповед. Майорът поставя ултиматум пред Велински – или да си отиде завинаги, или да бъде съден. Велински е потресен от отговора, качва се на влака и отпътува за чужбина. Малко преди граничната бразда, той изпраща телеграма до „Комитет за държавна сигурност“, в която заявява, че е съгласен да се изправи пред съда. Мигновеният отговор на майор Деянов е: „Приятно пътуване“. Психически сринат, Велински получава пристъп и умира във влака.

В последната серия – „Голямата скучна игра“, майор Деянов и Митко Бомбата разкриват схема на западно разузнаване за източване на секретна информация от България и успяват своевременно да подменят секретните данни с фалшиви. Сериалът завършва с отворен край, с кадъра как майор Деянов, Митко Бомбата и Гастон вървят към Айфеловата кула в Париж.

Не тайна, че Ванга и Людмила Живкова, дъщеря на първия държавен ръководител, са поддържали близки отношения. Днес за тяхната връзка се носят легенди, голяма част от които не почиват на реални факти. Приживе Ванга е дискретна за своите срещи с Людмила. Знае се, че повечето от тях са на четири очи. Но в разговори със свои близки ясновидката открехва завесата.

Людмила е вярвала, че чрез Ванга ще може да общува с духовете на гении като Леонардо да Винчи – казва писателката Рада Добриянова, съпруга на учения Величко Добриянов. По този повод тя често канела Ванга да ѝ гостува в нейната резиденция в София. Известно е, че Людмила Живкова издигаше в култ изкуството, че построи храм за него – НДК. Знае се, че организира седмици и изложби, посветени на велики художници и мислители. Като ярък пример е почитанието ѝ към гения Леонардо да Винчи. Казват, че Людмила се опитвала да пише като него, използвайки огледалния метод.

Но какво представлява този „огледален метод“? Според мнозина биографи на Леонардо голямата мистерия около него е свързана и с начина му на писане. Леонардо води много подробни дневници, в които пише, рисува, скицира и често документира всяка една мисъл, която проблясва в съзнанието му. Всичко това е написано с присъщия му стил – огледално, с лявата ръка и при това – от дясно наляво. Да Винчи е владеел еднакво добре писането с дясна и лява ръка, но предпочитал своя „огледален“ начин./Ретро.бг/

Татяна Лолова е родена на 10 февруари 1934 г. в София. Майка ѝ е от руско-украински произход, а баща ѝ Желязко Лолов е счетоводител, но неговият братовчед съименник е известен театрален актьор в Пловдив.

Лолова завършва актьорско майсторство през 1955 г. в класа на професор Стефан Сърчаджиев. Следва заедно с Ицхак Финци, Григор Вачков, Никола Анастасов и други забележителни актьори.

През 1955 – 56 г. играе в Драматичен театър „Сава Огнянов“ в Русе. През 1957 г. става първата актриса, официално назначена в новоформираната трупа на Сатиричния театър, където играе до 1976 г. От 1977 – 1989 г. е в театър „София“, след което се завръща в Сатиричния театър през 1989.

Играе и на сцената на Театър 199, където отбеляза 10 години на хитовия моноспектакъл Duende по текстове на Румяна Апостолова, Лорка и др., режисьор Съни Сънински – в историята са записани над 300 изиграни представления в България и чужбина. Лолова играе в спектакъла до 2017 г. В Театър 199 също играе в постановките „Старомодна комедия“ от Алесей Арбузов и „Нищо не помня“ от Артър Милър.

Тя е актриса с широк диапазон на комедийно-сатиричното изображение – от фарса и буфонадата до гротеската и сатирата. Въпреки хиперболата и иронията, използвани от нея при изграждането на образите, те са правдиви и въздействащи.

Григор Вачков Григоров (26 май 1932 – 18 март 1980) е български театрален и киноактьор, носител на званието „народен артист“. Играл е в 44 български филма.

Григор Вачков, или както го наричат колегите Гришата учи в лозаро-винарско училище в Плевен, а после завършва ВИТИЗ през 1955 г., след което става член на колектива на Държавния сатиричен театър от самото му основаване. Работи във винпром и яйцекомбинат в Левски (1950 – 1952). Играе във Врачански народен театър (1955 – 1956) и Сатиричния театър (1956 – 1980). Работил е в Българско радио в седмичното предаване „На слука“.

Дебютът му в киното е през 1960 година. Популярността му добива широки размери след като изиграва ролята на капитан Димитър Бомбов (Митко Бомбата) от телевизионния сериал „На всеки километър“ (1967 – 1971). Там се превъплъщава в образа на комунист-революционер. Едни от филмите му, получили международно признание и награди от кинофестивали, са Последно лято (1974) и Мъжки времена (1977). Последният му филм е Мера според мера (1981), в който неговата роля остава недовършена.

В нощта срещу 12 март 1980 г. Григор Вачков получава тежък инсулт и е закаран в Правителствената болница. На 18 март издъхва без да дойде в съзнание.

Баща е на актрисата Мартина Вачкова и много добър приятел на Йордан Радичков. Съпругата му е Силвия Вачкова – киноредактор и репортер.


Поклон пред светлата му памет!

Катя Тодорова Чукова е българска актриса родена в Батак. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на професор Филип Филипов през 1953 г. След това работи във Варненския драматичен театър. Наградена е със званието заслужил артист и орден "Кирил и Методий" - 2 степен.

От 1969 г. до 1991 г. е актриса в Нов драматичен театър "Сълза и смях" в София. Сред ролите й са Мария в "Дванайсета нощ", Наташа в "Три сестри", Комисарката в "Оптимистична трагедия", Албена и Боряна в едноименните пиеси, Масларска в "Милионерът", Султана в "Железният светилник" и други.

Между многобройните филми с нейно участие са "Под игото" (1952), "Героите на Шипка" (1955), "Специалист по всичко" (1962), "Самодивско хоро" (1976), "Матриархат" (1977), "Илюзия" (1980), "Горски хора" (1985), "Адио, Рио" (1989), "Вампири, таласъми" (1992).

Поклон!

Най-добрият български боксьор в момента Кубрат Пулев публикува впечатляваща снимка в личния си профил в Инстаграм. Скандалът около целувката с Джени Суши тепърва ще търпи развитие, но Кобрата реши да се върне към спомените от своето детство.

Той публикува своя снимка от детските си години, към която написа: "Когато мечтите ни бяха невероятни и не осъзнавахме през какво трябва да минем!“

От добавения хаштаг пък става ясно, че Пулев продължава да мечтае за световната титла при професионалистите./plovdiv24.bg/

На 7 април 2019 година се навършват 103 години от рождението на един Социалдемократ, чиято харизматична личност отстояваше до край принципите „Свобода, Справедливост, Солидарност”. Петър Дертлиев.

Tой беше интелигентен, общителен и винаги ефективен в ситуация. Остроумен , закачлив с жените, благоразположен към мъжете. Докторът знаеше какво иска, той умееше и да респектира и да интимничи със събеседника си! Докторът знаеше и пътя към успеха…

Щастлив съм, че имах невероятната възможност да бъда плътно до него, поне през последната година от живота му.
Поклон Докторе!

Стоян Тодоров

Маршировки, учения, отдаване на почест на командира, нощни дежурства, лъскане на кубинките, сапунка в спалното, стрелби, тактики, караули, наряди, дрямка вечер пред телевизора или в часовете по политинформация, всичко това ставаше част от ежедневието на младия български войник.
И така ден, след ден до УВО….

Ето как изглежда днес една заства в която са отбили военната си служба много от нас








Снимки:Рени-Вальо Маринови ФБ-Група"Граничарите на България"

Изпитвате ли носталгия по соца? Мечтаете ли да се върнете във времето на Тодор Живков? Липсват ли ви огромните опашки, на които стотици граждани се редят за връзка банани? Мечтаете ли да се сдобиете с чисто нов "Трабант", с който гордо да бръмчите по родните пътища?

Ако отговорът на всички тези въпроси е "Да", то бъдете спокойни, защото имате тази възможност!

"Ретро музеят" във Варна е успял да събере най-колоритните социалистически табели, които са абсолютно олицетворение на живота по "Бай Тошово време". Селекцията от култовите надписи е била събрана от "Дойче веле".

Те онагледяват наивния опит да се създаде "нов човек", стартирал в СССР и по-късно провалил се в цяла Източна Европа.

Табелките, които понякога преследват несъмнено правилни цели, фокусират пропагандния си патос най-вече върху труда, хигиената и безопасността.

"Хората на труда" са единствената движеща сила на обществото. Детето на социализма се научава, че империализмът е най-лошият му враг, защото може да му вземе малебито от алуминиевата паничка на обяд.

Хората, които не помнят първите десетилетия на НРБ, навярно никога през живота си не са били в градска баня - лепкаво, лигаво, миришещо на кир и мръсни тела. Социалистическа идилия…











Изобщо - Другари и другарки, да живее Бай Тошо!

Източник:hotpoint-news.com

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив