Предупреждаваме, че текстът, който следва, не е за хора със слаби нерви и сърца.

На 25 октомври в Нижни Новгород се състоя съдебно заседание по делото на Анатоли Москрин, наречен от медиите "Кукловодът". Той е обвинен в поругаването на детски тела. Преди няколко години в дома на учения историк, специалист по ритуалите на погребенията, са намерени 26 "кукли", направени от телата на малки момиченца. Историята е една от най-зловещите, описвана някога от медиите.

Историята на Анатоли Москвин разтърсва Русия през ноември 2011 година. Тогава сътрудниците на полицията откриват в дома на мъжа 26 кукли, които всъщност са мумифицирани тела на малки момиченца. Оказва се, че в продължение на десет години Москвин изравял телцата от различни гробища, след това ги мумифицирал с помощта на специален разтвор от сол и сода.  "В деня на задържането на Москвин край дома му имаше много журналисти, не ни пускаха, но видяхме как изнасят "куклите"", спомня си журналистката Кира Лановская: "Те изглеждаха като парцалени, обшити с плат. Усещаше се смрад на него гнило."

Една от колежките й е поканена като поемно лице в апартамента на ужасите. В един момент тя припада от видяното и започва да й тече кръв от носа. Когато я свестяват, изпада в истерия.  "Разследващите след това разказаха, че жената е започнала да крещи, притискала е ръце в тялото си и е казвала, че няма да пипа нищо в този дом и иска да излезе веднага на улицата. Нервите на следователите също не издържаха, виждахме ги как излизат през десет минути да пушат, явно не можеха да понесат показанията, които Кукловода беше започнал да дава", спомня си още журналистката. Разследващ полицай, който дошъл заедно с останалите за огледа, разказва, че жилището, което обитавал Москвин, всъщност изглеждало съвсем обичайно, ако не били куклите, никой не би се усъмнил в психическото състояние на мъжа - много книги, порцеланови кукли на шкафовете, чисто и подредено.

Москрин държал мъртвите кукли в стаята си. Облечените в детски рокли мумии били подредени една до друга на дивана. Други пък били наредени около малка масичка и все едно пиели чай от детско сервизче.  Най-страшното настъпило, когато полицаите започнали да вдигат детските мумии. Разнесли се звуци като от истински кукли.  "Вътре беше монтиран механизъм от музикални играчки и кутии или истински кукли. Щом ги вдигахме, се разнасяше: "Мама, мама", "Татко, обичам те", или песничката "Мечо обича мед", докато ги носехме, от телцата се чуваше музика, беше много зловещо", спомня си полицаят. В някои от телата по-късно следователите открили личните вещи на умрелите момиченца.

В мумифицираното трупче на едно от тях била защита табелката от гроба с името на момиченцето, в друго - изсушено, човешко сърце. Пред разследващите Москвин разказал какво правел с телата, които изравял. Тези, които били по-разложени, дообработвал - пълнел телата с парцали, покривал лицата им с плат и слагал в очите на момиченцата копчета или очи от истински кукли.  Твърдял, че искал те да гледат с него анимационни филмчета, настоявал, че обичал "своите момиченца" и се грижел за тях все едно, че са живи.

Всяко от момиченцата имало име и своя история. Тези, които не "слушали", затварял в гаража си. По време на разпитите Москвин споделил и друго - казал, че правел куклите от самота. Бил ерген и си мечтаел за деца. Опитал да осинови дете, но социалните не му позволили заради мизерната, университетска заплата. Най-странното от всичко било, че родителите, които живеели със сина си, не подозирали с какво се занимава той. Дори живели няколко седмици с една от "куклите", мислейки, че Москвин просто има хоби и изработва играчки от парцали. Оказва се, че като при всички подобни случаи проблемите на Москвин датират от детството. Майка му разказва, че той бил тихо, ученолюбиво дете, което постоянно ставало жертва на различни издевателства. Но най-страшното се случило, когато бил в трети клас. Тогава го принудили да участва в зловещ обред на "венчавка с покойницата". Пред следователите Москвин си спомня: "на 4 март 1979 година бях член на нещо като Тимуровска команда - изнасяхме хартия и я предавахме в пунктовете за събиране, обикаляхме различните кооперации. До една от тях видях капака на ковчег.

Съседи казаха, че там е живяла 11-годишната Наташа Петрова, умряла по нелеп начин. Тя излизала от ваната, когато се хванала за околен проводник, подхлъзвайки се и умряла мигновенно, ударена от ток. Тъкмо исках да се махна, когато от входа изнесоха и ковчега с момичето, тогава не знаех, но майката на Наташа е членувала с някаква секта. Не беше дошъл никой от съучениците на Наташа, само някакви хора - жени и мъже, облечени в черно, държаха запалени свещи и пееха нещо, но не на руски.  Оставиха ковчега на една поставка. Майката на Наташа ме видя, плачейки ми подаде ябълка и ме целуна по челото. Хвана ме за ръка и ме закара до отворения ковчег, обеща ми, че ще ми даде много портокали и банани и сладки неща, ако целуна умрялото момиче.
Започнах да плача и да се дърпам, молех се да ме пуснат, но сектанките ме бяха хванали здраво. Една от тях със сила наведе главата ви и устните ми се допряха до челото на момичето. Не ми оставаше нищо друго, освен да го целуна", разказва Москвин.

Той си спомня, че тогава всички започнали да произнасят някакво странно заклинание. Когато всичко свършило, му наредили да вземе свещ и да покапе с нея върху гърдите на момичето. Накрая му дали и две протрити от носене медени пръстенчета, едното от тях трябвало да сложи на своя пръст, а другото - на ръката на покойното момиче. В началото психиатрите, които присъствали на разпитите, не били убедени дали всичко това е истина или не е плод на болното съзнание на мъжа. Но родители и свидетели потвърдили, че той действително е бил жертва на този сектантски ритуал и вероятно това е отклюцило девиациите му. Майката на мъжа споделила още, че към този период той започнал да сънува кошмари и твърдял, че му се явява насън мъртвата "булка", която заповядвала да започне да се занимава с магии.  Когато пораснал, Москвин започнал да преподава в университета филология и чужди езици, бил истински полиглот и говорел на 13 различни езика.  Колегите му го определяли като странен, но не предполагали с какво се занимава.  Самият Москвин твърдял, че не е искал да навреди на децата, а правел всичко това от жал. "Надявах се, че по този начин ще ги възкреся и те ще дочакат един по-нов живот", пише в показанията си един от най-зловещите некрофили в историята.




Любопитни истории преди най-важната победа на България срещу Холандия - през есента на 1968 година

България приема Холандия в световна квалификация. Двубоят е утре от 21:45 часа на Националния стадион „Васил Левски”. Двата отбора имат десет мача през годините при пълно равенство – по четири победи, а два завършват наравно. В рубриката БЛИЦ Архив отново припомняме среща от историята. Става въпрос за световната квалификация от есента на 1968 година. Тогава побеждаваме Холандия с 2:0.

ПРЕДИ МАЧА, ЛАГЕР КАТО В КАЗАРМА

България и Холандия са в квалификационна група 8 за световните финали през 1970 година. Останалите два отбора са Полша и Люксембург. На старта на квалификациите Холандия побеждава Люксембург с 2:0. Първият мач на българския национален отбор в групата е именно срещу „лалетата” на 27 октомври 1968 година. Селекционер на нашите „лъвове” е д-р Стефан Божков. Легендарният специалист е свикал под знамената всички звезди, начело с Георги Аспарухов-Гунди, Димитър Якимов, Борис Гаганелов, Димитър Пенев, Добромир Жечев, Никола Котков и Христо Бонев. Именно Зума ще се превърне в основна фигура в квалификациите. По това време пловдивчанинът вече се е превърнал в любимец на Стефан Божков. Любопитното е, че Бонев го нарича „тате”, когато се обръща към него... Двамата наистина имат по-специална връзка, а футболистът лети на терена под ръководството на Божков. 45-годишният по това време треньор има обичайна практика преди повечето важни мачове за по-специални лагери. Идеята на доктор Божков е да откъсне максимално футболистите от шумотевицата на столицата и присъствието на фенове. Затова ги кара на лагер в местността Хисарлъка над Кюстендил. Подготовката на спокойствие е няколко дни, а тренировките се водят на стадион „Осогово”. Пиле не може да прехвръкне до базата на националите над града – такова е нареждането на д-р Божков. Суровият му нрав и чепат характер са в основата футболистите да са като в казармен лагер. Дори и да имат желание, близки и роднини нямат никакъв шанс да припарят в дните преди мача. Доктор Божков дори еднолично решава по какъв начин да бъдат настанени футболистите по стаите. Селекционерът преценява кои ще си паснат помежду си. Често Гунди и зевзекът Бонев са в една стая, а Добромир Жечев, например е заедно с Иван Димитров, а след това с Кирил Ивков. Ден преди двубоя националите слизат от Хисарлъка и се настаняват в базата на... ЦСКА. По това време повечето мачове обичайно са в неделя, така че в събота отборът пристига отново в София. Футболистите използват стаите на стадион „Българска армия”, над съблекалните. Така се оказва, че звездите на Левски – Гунди и Добромир Жечев, влизат в бърлогата на врага. „Никой обаче не обръщаше внимание къде спим и къде водим подготовка. Тогава нямаше такова деление. За нас беше важно да играем за България. Просто използвахме хотела на „Армията”, защото бяхме близо до Националния стадион”, коментират част от футболистите от онзи състав.

А ГОСТИТЕ ТРЕНИРАТ В МАХАЛАТА...

По това време гостите от Холандия не прекарват най-добрите си моменти в София. Йохан Кройф не пристига за мача. Магьосникът с №14 влиза в конфликт с федерацията за премии и не пътува до България. Останалите му съотборници тренират в... циганската махала „Татарли”. Настанени са там заради липса на свободни места в хотели в София. Селекционерът на Холандия Георг Кеслер е принуден да проведе нещо като тренировка в не особено приятната обстановка наоколо. Холандците тренират на ливада, около която жителите на циганското гето са опънали да... сушат гащи и сутиени.

ДВУБОЯТ

На терена България побеждава с 2:0. Нашите са безкомпромисни и осъществяват натиск. Атаките им обаче почти до края на първото полувреме не се увенчават с успех. В 44-ата минута Христо Бонев нахлува в наказателното поле и пада... Съдията от Шотландия Бил Андерсън дава дузпа за България. Според него защитникът Ринус Израел е извършил нарушение. Холандците се хващат за главите. Протестират и твърдят, че дузпа няма. В страната на „лалетата” дори стигат и по-далеч. В следващите дни медиите вадят кадри, с които се опитват да докажат, че реферът е сбъркал и е дал несъществуваща дузпа за българите. Бонев е точен от бялата точка за 1:0. След почивката – в 65-ата минута, Георги Аспарухов прави резултата 2:0 с красив и мощен удар около границата на наказателното поле.


СЛУХЪТ ЗА ПРЕВОДАЧКАТА

А ето го и най-любопитния момент от въпросния двубой... Интересен случай се носи отпреди двубоя. Свързан е със съдията Бил Андерсън от Шотландия. При пристигането си в София на рефера е прикрепена чаровна преводачка от българските служби за сигурност. Вечерта преди двубоя шотландецът явно е бил почерпен добре. Какво точно е правил с момичето, историята мълчи. На другата сутрин в деня на срещата обаче съдията е събуден от милиционери. Информират го, че преводачката се чуди дали да не подаде жалба срещу него. Шотландецът, естествено, изпада в паника. Със сигурност му става ясно какво означава това в страна, в която тежкият комунизъм диктува всички правила. Завръщането у дома понякога е поставено под сериозна въпросителна, когато имаш взимане-даване със службите за сигурност. След няколко часа реферът... дава дузпата за България (на снимката вляво). Дали така е видял положението, или в главата му все още са били спомените от неканените гости от родната милиция – никой не знае?! Но е факт, че съдията поне отърва кожата и си заминава за Шотландия, вероятно с мисълта повече никога да не се връща у нас...

СНЯГ И КЛАСИРАНЕ ЗА ФИНАЛ

Квалификационната кампания върви добре за българския национален отбор. Следва победа над аутсейдера Люксембург макар и трудно в София – с 2:1, през пролетта на 1969 година. След това поваляме силния отбор на Полша с 4:1. През есента на 69-та гостуваме на Холандия и измъкваме стратегическо реми (1:1), което ни отваря вратите към Мондиал 1970, като Кройф отново не играе. На 9 ноември обаче падаме от Полша с 0:3. Остава ни само един мач – гостуване на Люксембург. Преди него Полша е начело в групата с 8 точки, България е на второ със 7, а Холандия също е със 7, но е извън играта за класиране. Просто, защото пада от Полша с 1:2, а след това прави и равен с България (1:1). Победата ни в Люксембург е задължителна, за да изпреварим поляците. Сутринта на 7 декември над стадиончето в град Люксембург се изсипва страхотен сняг. Селекционерът на нашите Стефан Божков води футболистите, за да огледат терена и да изпробват обувките си. По това време вече има футболни обувки с по-големи бутони именно за по-тежки условия на терена. Българите повеждат комфортно с 2:0 след голове на Динко Дерменджиев и Димитър Якимов в края на първото полувреме. Домакините връщат един гол от дузпа в 58-ата минута и започва треперене. Изравняване от страна на Люксембург ще ни вкара в излишна беля и гонене на дивото. Христо Бонев обаче решава всичко с успокоителен трети гол в 83-ата минута, с което праща България на световните финали през 1970 година. Това е трето поредно участие на „лъвовете” на световно първенство. Холандия обаче продължава да изпитва сериозни проблеми по това време. Тимът участва за последно на Мондиал през 1938-ма, след което последва дълга пауза чак до 1974 година.

ВИДЕО:


БЪЛГАРИЯ - ХОЛАНДИЯ
1:0 Христо Бонев (44-дузпа), 2:0 Георги Аспарухов (65)

България: Симеон Симеонов, Александър Шаламанов, Иван Димитров, Борис Гаганелов, Димитър Пенев, Георги Попов (88-Васил Митков), Добромир Жечев, Христо Бонев, Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Динко Дерменджиев (64-Никола Котков)
Треньор: Стефан Божков

Холандия: Ян ван Беверен, Вим Сурбиер, Ханс Ейкенброк, Тео ван Дуивенбод (57 – Тео Ласеромс), Ринус Израел, Хенк Гроот, Бени Мюлер, Франс Боувмеестер (65 – Били ван дер Куилен), Ян Клайнян, Вин ван Ханегем, Роб Ресенбринк
Треньор: Георг Кеслер

СТЕФАН РАЛЧЕВ Блиц Спорт

„Ице, ти си голям мъж! Ти си българин! Не заспивай! Всичко е окей, към тебе тичат хора!“ – ехти глас от радиостанцията. В отговор Христо Проданов, който часове по-рано става първият българин, изкачил Еверест, промълвява може би последните си думи: „Не съм далече! Не съм далече! Аз съм…гребена.“

Истина, а не просто утеха – към Ицо с небивал устрем се носи спасител. 8500 метра надморска височина. Температура от минус 40 градуса. Четири замръзнали пръста, чиито фаланги впоследстие са отрязани. Една безсънна нощ в жертва на личната мечта, но в саможертва за живота на приятел. Вероятно така би изглеждала равносметката в цифри за героя от Хималаите, Людмил Янков, който между 21-ви и 22-ри април 1984-та година смайва България и света с отчаян опит да спаси от замръзване приятеля си Христо.Людмата, както го наричат близките, изминава за рекордно кратко време денивелация от 1330 метра в „Зоната на смъртта“ под Покрива на света и стига най-близко до загиващия Проданов. За съжаление открива единствено раницата и стъпките му в снега.

„На Еверест смърт няма, има само сливане с мечтата”

Това казва Людмил за съдбата на Христо, който остава в световната история като първия алпинист, стигнал до Еверест в тежките условия на месец април. Никой преди него не е преодолявал без кислород най-трудния западен склон, известен още като Жестокия път.За едни походът му е безумие, безразсъдство, болна амбиция, която му струва живота, а за други – подвиг, гордост, величие за целия ни народ. Какво ли не се е изписало и изговорило през годините за Христо Проданов и българската експедиция „Еверест – 1984“, изпреварила американското лято на Пеневата чета от 1994-та като най-великото събитие за родния спорт през ХХ век.

Част от членовете на експедицията „Еверест’84“, сред които и Христо Проданов. 


Уви, дори в алпинизма завистта и злобата на дребно често пъти надделяват над уважението към паметта, личността и спортното майсторство. Затова вместо да лепим етикети и да се задълбочаваме в излишните факти, ще посочим само обективните.Христо Проданов стъпва на върха твърде късно – в 18:10 и престоява там прекалено дълго – цели 33 минути. На слизане нощта го застига, а силите му привършват, след като посреща трето денонощие без кислородна маска при височина над 8000 метра. Фатално за него е, че за разлика от последвалите атаки към върха на свръзките между Иван Вълчев – Методи Савов и Николай Петков – Кирил Досков, Христо Проданов остава (а според някои избира да бъде) сам по пътя си нагоре. Сам ли? Не и когато в експедицията има човек като Людмил Янков!

Не питай за цената на мечтата –

бори се, литвай, падай и умирай!

Носи я винаги напред – в ръката,

възкръсвай, ставай, искай и намирай!

В мига, в който се отправя към бедстващия Проданов, Людмил Янков вече знае, че така и няма да осъществи голямата си мечта. Неговата нова цел не е самият връх, който е трябвало да изкачи седмица по-късно, а подножието му, накъдето Людмата носи няколко кислородни бутилки и последното пламъче надежда за спасението на Христо Проданов.

Нощта все пак изпреварва похода му към Голямата сива кула, където е предполагаемото местонахождение на замръзващия Ицо, а към базовия лагер вече бавно приплъзва ужасът на двойна трагедия. Янков обаче втрещява всички и макар да не намира приятеля си, оцелява в нечовешките условия на кошмарната нощ. Българската, а и световната история не познават много аналози на доблестта, саможертвата и висотата на духа, присъщи на Людмил.„Дълго летях…Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх…Болеше ме само…Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми…Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време…Стремглаво летеше срещу мене Снегът.“


Тези редове Людмил пише ден преди планината да го прибере завинаги в прегръдката си. Проникновени и предзнаменователни думи на „най-добрият алпинист сред поетите и най-добрият поет сред алпинистите“. На 17-ти април 1988-ма г. той полита там нейде под рилския връх Камилата. Високо, високо, високо – там, където винаги е принадлежал.

„Когато загина, повярвах, че градът го уби. Безжалостната машина, дето дава работа, пари, къщи, го достигна тук…“

Години по-късно започнах своята лична връзка с планината, а Людмил Янков беше първото име, което научих. В ранната утрин преди един от походите Вожда, както наричахме планинския си водач, събра групата край паметната плоча до хижа Мальовица и ни разказа за Людмата и неговия свят, осеян с безброй върхове. Не само планински в буквалния смисъл на думата, но и върхове в спорта, върхове в приятелството, върхове в любовта. Всяка вечер край лагерния огън китарата съживяваше стиховете му в чудна мелодия, а редом с планината и звездите, опознавахме истински и себе си, и околните, и живота. Само този, който е прекарал поне един ден, устремен край някой пречистващ планински връх, знае колко е важно да продължиш да летиш високо, дори след завръщането долу в ниското.

„Да, Планината. Там отношенията между човеците се избистрят като планински извор.“

Днес много от нас продължават да гонят своите върхове – в университета, в кариерата, във всяко едно начинание. Готови ли сме обаче по пътя си нагоре да се обърнем и да подадем ръка на падналия зад нас? Да го изправим, за да вървим заедно напред, дори ако това ни забави, натовари и възпрепятства? Струва ли си наистина успехът, ако достигайки върха, загърбим близки, приятели и всички наоколо, за да останем накрая сами? Едва ли който и да е от тези въпроси има универсален и еднозначен отговор. В крайна сметка, всеки от нас има правото да избере своя най-висок връх, както и маршрута, по който да го достигне. Преди да тръгнем обаче нека си спомним за примера и саможертвата, за думите и живота на Людмил Янков. За силата на една пътеводна звезда:

„Една нощ в Рила за пръв, но не и за последен път разбрах, какво са звездите. Почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво…Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите.

Източник: bulgarianhistory.org

Колкото Фани Попова-Мутафова е красива и крехка, толкова грозни и груби са слуховете срещу нея, които се вихрят през целите 33 години, които живее след Девети септември. Та и до наши дни. Макар поетът Кирил Христов да я определя като „най-високия връх, достигнат от българската жена“.

С 35-те си книги, написани преди Девети, тя е най-популярната писателка в България. В протокола на Съюза на българските писатели за изключване на 29-те „фашисти“ – негови членове, на съюза, тя обаче се нарежда четвърта, само защото догмата не позволява да е преди Богдан Филов.

За „прогерманска дейност“ и „великобългарски шовинизъм“ Фани е осъдена на седем години затвор. Само грижите на сестрата от болницата в тъмницата Оля Опълченска помагат на крехката писателка да оцелее. Тя е великодушно помилвана след 11 месеца, но литературната й смъртна присъда не подлежи на преразглеждане.Фани заживява в оскъдица и мизерия. Един зимен ден на 1952 г. Вера Гюзелева я намира да се блъска над разнебитена пернишка печка в квартирата си, опитвайки се да я разпали, късайки страници от историческата класика „Иван Асен ІІ“. Никому не е нужен – казва тя, – имам още десетки екземпляри, стотици съм изгорила…“

По време на т. нар. Народен съд обвинителят Никола Бронзов демонстративно твърди, че пари като от Рог на изобилието са се изливали в бездънните джобове на писателката. Не от къде да е, а от Германското посолство.

От там й давали дневни за командировки до Берлин, равняващи се на министерски заплати. В този град пък тя многократно се била разхождала под ръка със самия Хитлер. Двамата се мотаели из вертепи и кабарета. Фюрерът дори й подарил златен пръстен с рубин.

Всъщност става въпрос за един пръстен дубле със синтетичен камък. Десет марки. А колкото пари се появявали у Фани, всички хвърквали начаса за книги.

Съпругът й, критикът Чавдар Мутафов, е в затвора. Той е пети в „оня списък“. Затова тя се отдава на единствената си утеха – писането.

Но завистниците не спят. Цяла София е залята от омерзителния слух, че „За свободата“, една от най-популярните книги на 50-те години, е написана не от Стефан Дичев, а от Фани Попова – Мутафова с уговорка да й даде половината хонорар, но той, шмекерът се направил на ударен…

Слухът си е слух, но се случва и нещо наистина скандално. От чужбина търсят Съюза на писателите, за да установят контакт с Фани и да преведат нейни книги. И някакъв чиновник, разбира се – пишещ, веднага пита ЦК на БКП какво да се прави. Оттам отговарят: „Кажете им, че е умряла“.

Гнусната история трябва да е стреснала нечия съвест след време и през 1962 г. по случай 60-годишнината на писателката церберите на културата великодушно решават да се преиздаде романа й „Дъщерята на Калояна“ и „Разкази“. Но „фашистката“ все пак трябва да си направи предговор – самокритика.

Крехката Фани отсича: „Не!“ Проф. Атанас Илиев я кандърдисва: „А бе аз ще го напиша, ти само го подпиши…“, но тя скъсва предложения от него текст. Все пак един ден в издаделството ръкописът й пристига с предговор. Така и до днес не е известно кой го е съчинил.

През юни 1977 г. писателката се разболява тежко. В Медицинската академия я прехвърлят от стая в стая. Последното й убежище е като в казарма, в помещение с 23 умиращи жени. През последния ден на юни Фани моли за църковно погребение. Последното й желание…

И си отива.

Скандалите не я оставят и мъртва. Явяват се за тялото някакви Ножарови, демек – роднини. Но те не искат и да чуят за църковно погребение. Църквата е опиум за народа! Не – крещят те. И уреждат граждански ритуал. От Съюза на българските писатели не изпращат поне един графоман дори от кумова срама. Едно цветче няма…

Все пак един стар неин приятел – епископ Партений, отслужва на другия ден опело без тялото…

Избират Ласкин в парк, пука балоните на децата и е с вързани на обратно маратонки

Преди да започнем една сцена, децата изчезнаха. Намерихме ги в друг квартал, били се заговорили, спомня си Славчо Пеев

Илия Лингорски изял толкова бонбони по време на снимките, че му прилошало
„Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече – няма как.“
Така започва песента от незабравимия детски сериал „Васко да Гама от село Рупча“.
Зад превъзходния сценарий стоят Братя Мормареви, а режисьор е Димитър Петров – по-известен като създателя на детското кино в България.

От премиерата на култовата лента през 1986 г. минаха 33 години. Тогавашните малчугани от филма днес вече са големи и „168 часа“ ги потърси, за да разкаже историите им.
Децата в главните роли са четири – Васко (Иван Ласкин), Фори (Георги Марков), Женя (Илия Лингорски) и Тинчето (Ирена Минкова). От тях само Ласкин тръгва по актьорските стъпки.
Малко след като сериалът стартира по БНТ, Георги Марков влиза в казармата. Бързо го разпознават, става популярен и това му помага да изкара по-леко войнишката служба.
Въпреки че той не се страхува от камерите още тогава, защото майка му работи в БНТ, решава да застане зад кадър.

„През 1989 г. започнах работа като оператор в БНТ -споделя пред „168 часа“ Георги Марков. – 2 години по-късно влязох във ВИТИЗ, специалност „Операторско майсторство“. След това се захванах с музикални клипове. Впрочем с Иван Ласкин имахме фирма за музикални клипове. Направихме първите два на Мария Илиева, „Червило“ на Дони и Момчил, също някои на Нона Йотова и на Искрен Пецов. За кратко се занимавах и с реклами, а по-късно направих два филма, единият от които е с Ласкин в главна роля, казваше се „Колобър“, криминално-приключенски. Аз бях операторът. С него направихме и едно детско предаване – „Спукано гърне“. Той беше продуцент. В тези години бяхме всеки ден заедно. Имам и други филми. Но сега отново снимам музикални клипове.“

Георги Марков до ден днешен е разпознаваем и по-известен като Фори.
„Наскоро се прибирах от чужбина и на летището в 7 часа сутринта проверяващият паспортите ме гледаше доста изпитателно. Попитах го дали има проблем, а той се ухили и каза „От къде идваш, морски?“. Постоянно ме спират и ме наричат Фори и се снимат с мен.“

През 1960 година Цветана Гълъбова става първата говорителка на Българска национална телевизия. От октомври 1961 до 1991 година, в продължение на 30 години, тя е неизменно в състава на Държавен сатиричен театър, където пресъздава десетки интересни образи – Госпожа Големанова от "Големанов" на Ст.Л.Костов,

Зафирка в "Кандидати на славата" от Иван Вазов, Госпожа Компоти в "Четвъртият прешлен" от Марти Ларни, Госпожа Пернел – "Тартюф" от Молиер, Марфа – "Мъртви души" от Булгаков (по Гогол), Дамата – "Фунт стерлинг" от Шон О`Кейси, дама Истерина – "Мистерия Буф" от Маяковски, Вещицата – "Старчето и стрелата" от Никола Русев, Глумова – "И най-мъдрият си е малко прост" от Александър Островски и други.

Цветана Гълъбова има две дъщери от режисьора Методи Андонов. След развода, в продължение на 24 години е спътницата в живота на актьора Петър Слабаков. /Дир.бг/

Вечерта на 21 септември 1933 година , товарният влак №115 в състав един фургон и 22 вагона с ябълки , грозде и зеленчуци за износ , готов да замине от Сараньово към София , возен от софийски локомотив №936 (по-късно №19.36) .За помощна машина в следващите нагорнища , от депо Сараньово излиза и се прикачва начело на влака локомотив №4001 (по-късно №45.01) с машинист Стайко Христов и огняр стажант - ученика от ЖП училище Васил Окманов.
Малко преди 21 часа , влак 115 е редовно изпратен и от този момент започват серия от беди , като малшанс , като предсказание за най-страшното - фаталният край на това пътуване .

Най-напред , локомотивният персонал забелязва отворен входен семафор на Сараньово , страна Белово , спира и връща влака в гарата.Оказва се , че семафорът е забравен в отворено положение .Когато потеглят отново , на изходните стрелки се откъсва предната тракционна кука на влаковият локомотив от стержена в челната греда.Влакът пак е върнат и за да могат да продължат локомотивите разменят местата си.Сега 4001 е до влака , а "девятката" застава начело.Докато се извърши всичко това и се изчака една среща , времето минава.

Наближава 22 часа , когато влак 115 потегля за трети път от Сараньово.

Предполага се , че машинистът на локомотив 4001 не е упражнявал необходимия контрол върху работата на стажант-ученика.В голямото нагорнище между гара Сестримо и мястото , наричано от всички железничари "Камилата" , котелът е останал с недостатъчно вода , едва покриваща пещопокрива , а предната горна част от тръбния сноп частично оголена , се е нажежила силно вследствие голямата форсировка на пещта.Контролните пробки са били пред издухване , а може да са започнали да пропускат или да са издухали вече , когато локомотивът преминава "Камилата" и попада в леко надолнище .Сега водата залива нажежената предна горна част на тръбния сноп и оголва окончателно пещопокрива.Получава се практически много интензивно парообразуване (по-късно манометърът е открит с контролна стрелка на 21 атм.!) , съчетано с почти внезапен срив в механичната якост на пещопокрива от високата температура в пещта и експлозията настъпва.

Локомотивният котел се откъсва от рамата и пада вдясно по посока на движението .Колата е изхвърлена отляво и застава напреко.Водещият локомотив се откъсва и полита напред , но остава на релсите с малки деформациии пробиви по тендера.От внезапното затормозяване на движението фургонът и първите седем вагона са дерайлирали , застанали напреко и преобърнати.Убит на място е и изхвърлен 10м. вляво е стажант-огняра Васил Окманов.Машинистът Стайко Христов също изхвърлен със счупен крак , закаран в София , след 3 дни почива поради обгарянето на 2/3 от тялото му.
Експлозията настъпва към 23 часа , а около един час по-късно началник-влакът и един спирач достигат пеш до гара Костенец Баня , откъдето е изпратена първата телеграма за случая в 0 часа и 10 минути на 22 септември 1933 година.
За възстановяване на движението е направена варианта с цел да се заобиколи напречно лежащата кола на локомотив 4001.
След около година и половина локомотивът е възстановен в Главната ЖП работилница - София и отново е зачислен в Локомотивно депо Сараньово.

Инж. Димитър Деянов , "Локомотивното стопанство на българските държавни железници 1947-1990 "

София през 80-те

Живеех в Берлин и никога не бях виждал "Майбах". В София вече съм виждал три
Даниъл Маклафлин,"The Irish Times"

Пред българите и посетителите на столицата им София по-рано тази година беше разкрита ослепителна колекция на древно и модерно богатство. Националната галерия на страната, която се помещава в елегантен бивш кралски дворец, изложи 62 блестящи съкровища, датиращи от 1000 години преди Христа в изложбата "Златното руно. Търсенето на аргонавтите".

Колекцията включва 16 експоната, които се показват за първи път, а досега са били съхранявани в добре охранявани помещения на фондация "Тракия" - създадена от мултимилионера Васил Божков. Изложбата придаде културен блясък на шестмесечното българско председателство на Съвета на ЕС, а може би и малко блясък към сенчестата репутация на Божков.

Основана през 2004 г., фондация "Тракия" твърди, че финансира научни изследвания и подобрява достъпа до музеите и опазването на културното наследство, като същевременно се грижи за колекцията на своя основател, която включва над 3000 скъпоценни артефакти.
Васил Божков се смята за най-богатия човек в България, а империята му, простираща се от строителството до хазартния бизнес, е изградена във времената на хаотичния и понякога кървав преход между комунизма и капитализма през 90-те. Със своята фондация магнатът, който има прякор "Черепа", се опитва да върне нещо на държавата, която е най-бедната и с най-голямо неравенство в ЕС.

Около 11 години след присъединяването на страната в ЕС големите надежди за просперитет по-солидна демокрация и повече социална справедливост са помрачени от официалните данни на Европейската статистическа служба (Евростат).

България има най-ниската работна заплата в съюза (260 евро), най-ниските средни пенсии (190 евро) и най-ниската средна работна заплата (575 евро). Повече от 40% от българите живеят в риск от бедност и социално изключване - два пъти повече, например, от германците.
Освен това, докато средно в ЕС най-богатите 20% от населението са 5.2 пъти по-богати от най-бедните 20%, то в България разликата между 20-те процента на върха и тези на дъното е цели 8.2 пъти - без да се отчита недекларираното богатство.

"Има три български реалности. Хората със средни заплати не могат да живеят добър живот тук, като цените на храната, енергията и други неща са сравними с други места в Европа. След това имаме много малка средна класа, която живее в собствен балон, работи в старт-ъп или международни компании и живее в квартали на София, които са сравними с части от Берлин, например. Накрая имаме горния слой, който е отделен от всичко останало. Те имат фантастични коли и частни клубове, често припокриващи се със сенчест бизнес", казва Даниел Кадик - директор на източноевропейския клон на Фондация "Фридрих Науман", базиран в София.

"Живеех в Берлин и никога не бях виждал "Майбах". В София вече съм виждал три", добавя Кадик.

Икономиката на страната расте с около 3.5%, но според Световната банка растежът трябва да бъде "с поне 4% годишно в следващите 25 години, за да може България да достигне средните нива на доходи в ЕС".
България е начело на ЕС и когато става дума за един неизмерим показател - разпространението на корупцията, която пресушава икономиката плаши чуждестранните инвестиции и продължава да държи хората в бедност. Според индекса на "Трансперънси интернешънъл" България е най-корумпираната страна в ЕС, класираща се на 71-во място заедно с Южна Африка и Вануату.

Също толкова е притеснително проучването на ЕС от миналата година, според което само една четвърт от българите ще се доверят на полицията за жалба за корупция, а полицейските и митническите служители се смятат за държавните служители, които е най-вероятно да вземат подкуп.
Европейският парламент оценява, че корупцията струва на България около 15% от БВП всяка година, а разпространението й обхваща всички аспекти на живота - от манипулирани търгове и непрозрачни договори за милиони евро до нуждата обикновените граждани да дават подкупи, за да се доберат до здравните и образователните системи и до тяхната Византийска бюрокрация.

Всички тези проблеми, малки и големи, подхранват сивата икономика в България, която Международният валутен фонд (МВФ) оцени миналата година на 29.6% от БВП - най-големият дял в ЕС.

Резултатът е осакатяващ цикъл на укриване на данъци и изтичане на капитали, изчерпани държавни средства, които трябва да финансират обществените услуги, и мрачно чувство за несправедливост, обида и недоверие към длъжностни лица и държавни институции.
Проучване на ЕС от миналата година установи, че що се отнася до успех в живота, в България два пъти повече хора вярват, че "да познаваш правилния човек" е по-голям фактор от доброто образование.
Това усещане, че играта е нагласена в полза на тези с връзките, и че бедността е перманентна, се забелязва и в демографската картина - младите хора напускат страната, двойките имат по-малко деца и населението бързо се срива.
ООН твърди, че България всъщност е най-бързо свиващата се нация в света, като сегашното й население от около 7 млн. жители се очаква да намалее до 5.4 млн. до 2050 година и до 3.9 млн. до края на века.

България вече е загубила почти 2 милиона души от пика на населението от близо 9 милиона през 1989 г., разкривайки масовото и дългосрочно въздействие на прехода от комунизъм към капитализъм в Източна Европа - където осем други държави се очаква да претърпят спад на населението от повече от 15% до 2050 година.

Най-високият процент на смъртност в ЕС, съчетан с едно от най-ниските нива на раждаемост в страната и емиграцията на десетки хиляди работници всяка година, оставят България в главоблъсканица как да финансира пенсиите и здравеопазването за застаряващото население.
Не е изненадващо, че десетки хиляди българи търсят работа в чужбина всяка година, като Германия, Великобритания и Испания са предпочитаните дестинации, а това създава хроничен недостиг на персонал в здравните служби на страната, в училищата и в други големи сектори.
"Има места в страната, където няма лекар в радиус от 50 километра. В болницата трябва да си носите собствена тоалетна хартия и такива неща. Това е климат, в който много хора просто не искат да живеят повече", казва Кадик.

Докато младите специалисти напускат дома си в търсене на по-високи заплати, по-добри условия на труд и по-малко корумпирана среда, много българи дори не чакат дипломирането си, за да започнат да търсят възможности вън от страната.

Около 17% от студентите са избрали чуждестранен университет а водещите учебни заведения в страната се опитват да запълнят стотици празни места през новата учебна година.
Светлинката добри новини за хората, които се завръщат от чужбина, е, че ще намерят семеен дом, който да ги очаква. Около 84% от българите притежават мястото, където да живеят, в сравнение с 53% в Германия.
"Хората получават апартаментите, в които живеят при сриването на комунизма, и са щастливи да притежават домовете си, защото в противен случай просто не могат да си позволят жилището", казва Кадик.

"Много българи, особено възрастните, разчитат на храна, отгледана на малък семеен парцел извън града. Семейната обвързаност тук е силна, а сред приятели и роднини има много обмен на малки услуги и взаимно подпомагане. И това е неизбежно поради липсата на добри услуги".

Източник:duma.bg

По данни на европейската статистическа агенция Евростат през 2017 г. в страната са отгледани общо 81 хил. тона ароматни и медицински растения, както и подправки. България изпреварва почти двойно втория най-голям производител на билки в ЕС - Полша, където са добити 44 хил. тона. Испания е на трето място с 32 хил. тона.


България е и сред най-големите производители на слънчогледови семки. Страната заема второ място с близо 2.1 млн. тона и изпреварва с малко Унгария. Първа е Румъния с 2.9 млн. тона.


Реколтата от 7.5 хил. тона малини през 2017 г. отрежда четвърто място на България в ЕС. Най-голямо е производството на малини в Полша - 104 хил. тона. Испания и Великобритания заемат втора и трета позиция съответно с 43.5 хил. тона и 15.5 хил. тона.


България е на четвърто място и по отглеждане на сладки череши. Реколтата от плода е 48 хил. тона, като пред страната са само Италия, Испания и Гърция.


България е петият най-голям производител на тютюн за 2017 г. В страната са отгледани общо 13 хил. тона. Италия и Полша са лидери с 48 хил. и 32 хил. тона.


В производството на ориз, люцерна, дини, праскови и кайсии България е на шесто място в ЕС, показва още изследването на Евростат.

Източник:dnevnik.bg

Гарата е построена след 1926 г. като част от теснолинейката Чепино – Якоруда. Отсечката е въведена във временна експлоатация на 12 декември 1937 г., а официално е открита на 30 юли 1939 г., заедно с отсечката Якоруда – Белица. На гарата са построени двойна пазачница с чакалня, жилище за чета и надзирател и тоалетна.

Прокаран е и водопровод. Обслужва се от четири коловоза, два от които се използват за разминаване на влаковете. До 1983 г. името на гарата е Аврамови колиби.Железопътна гара Аврамово (до 1983 г. Аврамови колиби) е най-високо разположената гара в България и на Балканския полуостров.

Намира се на 1267,4 m н.в. по теснопътната железопътна линия Септември – Добринище, на km 68+395, непосредствено след най-дългия тунел по линията №32 (314,26 m).

Използван е текст и снимки от bg.wikipedia.org

Намира се на железопътната линия София – Бургас, на територията на общините Антон и Карлово, между гарите Копривщица (общ. Антон) и Стряма (общ. Карлово), обслужващи съответно градовете Копривщица и Клисура.

Тунелът преминава под рида Козница, свързващ Стара планина и Същинска Средна гора. „Козница“ е най-дългият железопътен тунел в страната. Има дължина 5808,60 m, която с влак се изминава обикновено за около 10 минути. Има само 1 коловоз.

Строежът на тунела "Козница" започва през 1949 г. Окончателно е завършен на 6 юни 1951 г. Прокопан е от Трудови войски под ръководството на капитан Атанас Панайотов, а ръководител на обекта е инж. Коларов, син на Васил Коларов.Вижте още:Единственото село в България с действащи Пристанище и ЖП-гара /Видео/

Сега ще ви представим историята на един от най-великите българи. Той е гений, пред който цял свят се прекланя, и истински патриот, но единици са българите, които знаят, че някога го е имало. А сами ще разберете, че това е не само жалко, но и истински срам! Разберете защо благодарение на блога: „Малките хроники на един немузикален човек“…

„Днес ще отбележа един български музикант, който не просто покорява музикална Европа, а направо я стъписва, изкарва и въздуха. Това е човек, който без всякакви опасения от провинциално залитане и наивен местен патриотизъм можем да наречем „Геният- цигулар на XХ век.” Е, той успява и …. поради простотията на цялата обществена пирамида у нас, днес е малко известен и почти забравен…

Когато световният магьосник на цигулката Давид Ойстрах чува негово изпълнение на цигулкови концерти на Бах, той две години не се осмелява да свири този композитор на сцена…

Когато белгийската кралица Елизабет I (патрон на едноименния световен конкурс) го кани на аудиенция и му предлага да стене белгийски поданик, той отговаря простичко и без патос, с обикновено съобщително изречение:

– Няма начин Ваше величество, ние сме българи.

Когато войната запраща всепризнатия феномен на цигулката сред музикалните светила на Берлин, при него идва най-именитият професор по пиано и му казва:

– Губите си времето с цигулката, вие сте съвършен музикант, за по-малко от година можете да станете най-великия пианист.

След това при него идва професор по композиция и му казва:

– Губите си времето с цигулката, вие сте гениален музикален ум, за по-малко от година можете да станете съвършен композитор. Дължите го на света.

Когато известен американски диригент, чул за него от Йехуди Менухин го намира в окупирана Германия и предлага осигурено бляскаво бъдеще за цялото семейство в САЩ, пред алтернативата да го заварят съветските войски и в най-добрия случай да го върнат в комунистическа България…. той скромно отказва.

Всичко това се случва преди 18-тата му годишнина.



Когато през 50-те се установява в Западна Германия, известен импресарио му казва, че може да концертира по целия свят, но трябва да се откаже от изтеклия си вече български паспорт и да стане гражданин на ФРГ. Цигуларят казва: „Не мога. Аз съм българин“.

Единственият цигулар, който е изпълнявал в един концерт 24-те копричии на Паганини, всяко от които поотделно е смятано за подвиг за виртуози. На следващата вечер ги изпълнява отново, само че в обратен ред.

Роден в уважавано градско семейство. Баща му е професор по цигулка и ректор на Консерваторията.

На 2 годишна възраст констатират, че детето притежава съвършен музикален слух – изпитва физическа болка от фалшиви тонове.

На 6 годишна възраст смазващо се налага на Първия международен конкурс за цигулка във Виена над двадесетина световни виртуози. Не му дават наградата само защото като малолетен не може да участва в официалната част на конкурса, но изуменото жури му дава повече точки от победителя – 29-годишния Давид Ойстрах. На 10 години печели международния конкурс „Йожен Изаи” в Брюксел. На 12 години печели международния конкурс „Фриц Крайслер” в Париж. На 13 години завършва с отличие Брюкселската консерватория. Преди края на войната свири с най-големите оркестри в Европа, под диригентството на най-великите диригенти.

Свири без партитура, достатъчно му е да е видял нотния запис веднъж, за да го запомни завинаги.

Без някога да се е занимавал целенасочено, само по слух проговаря немски, френски, фламандски, унгарски…

Най-младият лауреат на „Димитровска награда” – на 26 години.

Прави уникални записи, които влизат в златния фонд на националното радио.

През 1956г. бяга в Германия. Плочите и лентите с негови записи в архива на Радиото са унищожени и загубени завинаги. Заради преживените тежки психически травми от войната и емиграцията, смъртта на близките му и няколко претърпяни тежки инцидента, здравето му се влошава. Живее бедно и самотно.

На 52 годишна възраст е намерен е мъртъв в Хамбургската железница.

Казва се Васко Абаджиев (1926-1978). На 14 януари щеше да навърши 91 години…

Той няма паметник в България, нито улица с неговото име. Съдбата му толкова прилича на тази на Моцарт, че ако не беше истинска история щях да кажа, че някой писател плагиатства трагичната съдба на залцбургския магьосник.



Последните десетина дни съм като обсебен. Всичко започна почти случайно с някакво куцо търсене в Google, което включваше думата цигулка. Зачетох се, потънах в текста, гледах и слушах, след което започнах да се гневя на себе си, че не знам за него повече от името му и че е бил цигулар през 50-те. Пощръклях и за няколко дни си намерих няколко книги и диск с негови изпълнения.

Добрата новина е, че паметта за преживяването Васко Абаджиев бавно и полека се завръща, благодарение на група мъдри хора, на които искам да благодаря:

1. Писателят Маргарит Абаджиев издава през миналата година романа „Шакона пасион”, който разказва за живота наВаско Абаджиев. (няма родство между двамата). Виж страницата на автора за романа.

2. Отново Маргарит Абаджиев издирва в частна колекция и прави достъпна в интернет забранената и унищожена книга „Майстори на цигулката” от Стефан Грудев, писана през 1955, година преди музикантът да емигрира.

3. д-р Христо Василев е почитател и колекционер на Васко Абаджиев. Той събира оцеляли негови записи от БНР и от чужди звукозаписни компании, радиа и библиотеки. Благодарение на него миналата година беше издаден компакт диск с изпълнения на Васко Абаджиев.

4. Христо Василев създава сайт, посветен на Васко Абаджиев, където са качени и записи.

5. През 2001г. Н. Пиперов (племенник на музиканта) и Александър Абаджиев (музиковед, не е роднина на музиканта) издават биографичната книга „Забравеният велик Васко Абаджиев”

6. Книгата на Пиперов и Абаджиев е представена на матине, посветено на 75-години от рождението на музиканта на 7 януари 2001г. в рамките на Новогодишния музикален фестивал.

7. През 2001г. проф. Лада Брашованова издава книгата „Паганини на ХХ век”

8. Известни български музиканти и цигулари учредяват фондация „Васко Абаджиев”. През 2000г. правят концерт в зала България в негова памет. Йосиф Радионов е извикан на бис. Вместо да свири, маестрото пуска запис на Абаджиев. Залата изригва…

9. Клуб „Юнеско – Леонардо да Винчи” е отправил официално предложение до Юнеско: 2011г. да бъде обявена за „Година на Васко Абаджиев”

10. Има инициатива праха на Васко Абаджиев да бъде препогребан в България.

Дискът, както и книгите „Шакона пасион“ и „Забравеният велик Васко Абаджиев“ могат да се купят от музикалната книжарница на ул. Ив. Вазов срещу Нар. театър. Единственият оцелял кинозапис. Концертът е в зала „България“. На пианото е Панчо Владигеров…“

Като българи искаме да кажем едно огромно „Благодаря!“ на автора на блога „Малките хроники на един немузикален човек“, който ни разказа историята на нашият велик сънародник.

 Източник: topshoping

Разрушаването на Девическия манастир в Габрово „Свето Благовещение“ през лятото на 1959 г. е документирано в записките на 68-годишната монахиня Рахила, която е преживяла това „хунско време“, както самата тя пише като очевидец. Записките бяха публикувани за първи път във в. „100 вести“ в бр. 56 от 12 март 2015 г. и са предоставени от отец Стефан от габровския храм „Света Троица“.

Габрово Daily публикува пълния текст на записките на монахиня Рахила:

Разрушаването на Историческия габровски манастир „Свето Благовещение” 1959 год. 31 юли

На 31 юли 1959 г. 1 часа, след обяд, както се хранехме на общата трапеза, дойде с. Олимпиади и ни каза, че от. Стефан, майстор в тамянджийницата и казал, че в 2 ч. ще дойде бригада да руши оградата на манастира. Казали му от съвета. Ние се почудихме може ли това да става като нямаме никакво съобщение, а само слухове!

А,з монахиня Рахила, поисках разрешение от тогавашната ни игуменка мон. Зиновия да запитаме архиерейския наместник от. Иван Поптодоров, който го заместваще от. Никола Дримсизов.

Отивам при Дримсизов, той се почуди /как ще/ да събарят като не сме предупредени. Връщам се и що да видя, един камион с кирки и бригадири, почват да рушат голямата порта. Аз ги запитах с кое разрешение вършат това, а те ми казаха с позволението на кмета на града Българенски. Аз се разсърдих и казах: „Това ли е Републиканската България, където се коват законите и ги прилагате да се изпълняват?”

Отивам при игуменката и другите сестри да им кажа, по-скоро по телефона о. Дремсизов да съобщи на Владиката. Оградата почва /да събаря/ една бригада. Ние мислим, че само оградата /ще събарят/, а те почнаха и килиите и то не наред, едни в единия край, други пък в средата. /Ние/ сестрите се изплашихме, едни перат дрехите си, други шият и пр. и се чудят какво става, що се чупят плочите и събарят.

Молим да спрат, но сме заглушени, не можем да си приберем дрехите под развалините, ще ни изпотрепят, няма милост и помощ. Към 5 часа идва митрополит Софроний, търси Българенски, казали, че бил в Севлиево, /а не в/ Габрово и той си замина за Търново като каза никъде няма да ходите докато не ни съобщи. Замина и в София при Кючуков, като се надяваше, че ще помогне, но то става всичко на местна почва.

Две нощи багажа ни беше на двора, дъжд валии ние не знаем къде да се приберем. Най-после получаваме съобщение да отиваме на Соколския манастир.

Старите сестри заминах с багажа, аз останах с младите в артиката /предверието/ на черквата. Гледахме как се руши историческият ни манастир от 1836 година. Гледахме как разрушиха хубавата ни камбанария, където за радости и скърби е събирала християните, гледахме и с глас плакахме. Хубавите градини с цветя, лози, хасми, плодни дръвчета и др., всичко се изкореняваше и то с голяма бързина. Имаше и лоши хора, които само ограбваха. Страшно, много лошо беше, като че ли бяхме най-големите престъпници.

Изпратиха ни на Соколския манастир. Там колония курортисти, багажа ни седи на двора и поляната дълго време.

На 2 август – Илинден имахме литургия, за последно се служи в хубавата ни масивна черквица, препълнена с богомолци, като че ли знаеха, че за последен път ще се служи. Всички плачеха и се прощаваха с нея. В понеделник на 3 август дойде двойна бригада. Почнаха пак на ново да рушат килийте до чешмата където е било скривалището на Левски и военната болница на руските войници в 1872 г., също и музея с черепа на Цанко Дюстабанов, сабята и пръстенът му, ножчено ва В. Левски и мн. др., едва можахме да ги приберем.
На 7 август сестрите научили, че и църквата ще разрушат. Идват в артиката, плачат с глас, как и църквата ще разрушат. Идва Дим. Бъйкушев и пита що плачат, аз излязох и казах: „Научили, че и църквата ще бъде разрушена. Верно ли е?” Каза, че още утре ще /трябва/ да /я/ изпразните и почваме тогава. В ужас бяхме /за/ тази наша светиня.
Казах му: „Що да не плачем? Плачем, че сме се кълнали за нея, както и вие за партията.”

Сутринта сестрите почват да изнасят икони, полюлеи и пр. Аз заминах на Соколския манастир с багажа, чаках за камион доста време.

Дим. Байкушев ме извика да извадя от гробницата костите на възстаниците и др. Аз му отказах. Той каза:” Страхуваш ли се?” – „Не” казах, „от умрели не се страхувам, но от живи, като вас.” И /той отиде/ с Олимпиада да ги вади.

На храмовия празник успение на пр. Богородица на 15 август /става дума за Соколския манастир/, след отпуста на св. Литургия, излизам, виждам на двора много хора събрани. Питам какво е това. Казаха, че Райко Дамянов /е тук/. Отивам при него и казвам: „Вие ли сте Райко Дамянов, който идвахте в манастира без да ни се обадите, и ви приехме като официално гости, но сега разбрахме какво е било намерението ви. Защо съборихте историческия ни манастир?”

Снощи за първи път чухме да бият камбаните, донесени от Габровския девически манастир „Свето Благовещение” тук /в Соколския манастир/. Плакахме и те изгнанници като нас, където са събирали хора за радости и скърби. Разговаряхме много, но ще си заминем с мъка. Хунско време изживяхме и пр.

Автор: Монахиня Рахила
1959 год. 30 август
Източник: gabrovodaily

От 1951 до 1954 г. отбивах редовната си военна служба в новосъздаденото военно поделение 45590 в Кюстендил. От прекараните в казармата години имам много незабравими спомени, които ме карат да се върна много назад във времето и да споделя някои от тях. Два пъти рапортувах на генерал Дико Диков, командир на Първа Българска армия със седалище София, към която се числеше и нашата част.

През пролетта на 1953 г. ген. Диков посети поделението и проведе среща с бойците. Те изпълниха големия салон. Генералът  и придружаващите го лица заеха местата си зад дългата маса на сцената. От двете страни на сцената имаше малки стаи.
В края на срещата генералът вероятно реши да провери какво има в тези стаи. Неочаквано влезе в стаята, в която се помещаваха телефонната и радиоцентралата. Аз скокнах и със строева крачка застанах пред генерала и отправих следния рапорт: Другарю генерал, Централна телефонна станция „Чучулига". Връзка с всички абонати има. Отговорник на станцията - редник Пенчев. Отлично! - каза генералът. Разгледаха апаратурата, останаха доволни от подреждането и си заминаха.


През есента на същата година се проведоха учения на цялата Първа Българска армия. Нашият полк заедно с другите полкове на дивизията бяха разположени в подножието на Ихтиман. Определено бе място за телефонна централа, пуснати бяха линии до отделните постове. Окопахме се, маскирахме се и зачакахме. На другия ден преди обяд мина през района генерал Диков, вероятно да провери готовността на полковете за участие в учението. Неочаквано спря пред телефонната централа. Аз отново му рапортувах. Той пожела да го свържа с командира на дивизията. След краткия си разговор той изрази задоволството си от моята работа с думите: „Десет дена домашен отпуск от генерал Диков". След занятието и отпуската отново бях в телефонната централа на поделението. Един ден пристигна кореспондент на вестник „Народна армия". Направи снимка, която прилагам и която бе публикувана заедно с голяма статия във вестника. След уволнението научих от вестниците, че ген. Дико Диков е станал министър на вътрешните работи. Стана ми драго. С радост си спомних за двата рапорта, които дадох на генерала./Ретро.бг/

Пенчо Г. Пенчев, Трявна

Все има поне един приятел от детството ви, с когото се виждате и сега. И навярно често разговорите ви започват с “Ееех, спомняш ли си, когато бяхме деца как...”.  А после се замисляте какво е детството на вашите деца и ви се иска то да бъде поне малко като вашето щуро, безгрижно и много весело детство.

Е, ако пазите живи съкровените спомени от времето, когато сте били големи, колкото вашите деца, то тогава имате един от най-добрите уроци за всеки родител. А именно как да направите детството на децата си поне от части толкова щастливо, колкото е било вашето, нищо че в днешно време ежедневието на децата е изпълнено предимно с технологии. Но не обвинявайте само децата си за това как прекарват свободното си време. Една от големите грешки на родителите в днешно време е, че не обръщат внимание на децата си, а предпочитат да им връчат по един таблет, за да си починат от тях. Е, така със сигурност няма как да им създаде дори един от незабравимите спомени, които имате вие от детството си.

Ето каква е рецептата на щастливото детство

Игра в локви, кал и дъжд

Едни гумени ботуши са може би най-страхотният подарък за всяко дете, защото няма по-голямо щастие от цапането с кал, правенето на кални кюфтета, газенето в локви, пускането на хартиени лодки и т.н.

Бой със снежни топки, правене на снежни човеци и пързаляне със шейна

Едно време, обаче, беше по-модерно пързалянето с найлон. Въргалянето в снега отнемаше часове, а после следваше киснене на краката в леген с топла вода и сушене на всичко мокро до печката на дърва. Не е изключено да видите и деца с шейни теглени от домашните им кучета.

Игра на ластик, народна топка, дама, стражари и апаши...

Обичайните игри, с които децата замръкваха по улиците, след което кварталът се огласяше от викове на родители, подали се през прозорци и тераси, които издирват децата си за вечеря. А обичайният отговор, който се чуваше, беше “Ей сега идвам, само още малко...”

Да имаш прашка си беше богатство

Помните ли колко време прекарвахте в целенето на жаби и какво ли не още. И бяхте по-точни с прашка отколкото вуйчо ви ловджията с пушката.

Война с водни пистолети

Играта с вода през лятото беше задължителна. Като се започне от водни пистолети и се стигне до водни бомби – завързано найлоново пликче или балон, пълни с вода.

Рисуване в тебешир

Тебеширите понякога бяха лукс, но винаги се намираха парчета от тухли, например, които вършеха идеална работа, за да изрисувате тротоарите и улиците в квартала.

Дърветата тогава бяха като катерушките сега

Катеренето по дърветата с цел игра или пък с тайния замисъл да се сдобиете със сливи, череши, ябълки и т.н. си беше задължително.Да сготвите с баба беше най-страхотната игра
Освен, че баба даваше да се цапа, бърка, точи, меси, ами и накрая ставаше нещо страшно вкусно, чийто аромат навярно още помните.

Ако не те закопаят до врата в пясъка на плажа, все едно не си бил на море

Правенето на замъци, търсенето на раци, карането на водно колело и разбира се похапването на сладолед влизат в представата за най-страхотното море на всяко дете.

Игра с мама и татко

Обичайно родителите имат малко време за децата си, но когато намерят такова за игра, в детското съзнание остава незабравим спомен. Ето защо водете децата си на пикник, пускайте хвърчила, карайте колело, отидете на риболов, карайте водно колело и т.н.

А какви са вашите незабравими спомени от детството ви, които искате и вашите деца да имат?

Ели Йорданова rozali.com

Михаил Георгиев Билалов е роден на 19 май 1965 г. в Русе в семейството на актьори, но е израснал в Бургас. През 1989 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Николай Люцканов. През 1990-а е назначен с конкурс в Театър „София“. 


През 1994 г. получава „Аскеер“ за изгряваща звезда за ролята си в постановката „Мадам Бътерфлай“. През 1994-1995 г. специализира във Висшата национална консерватория по драматично изкуство в Париж. Остава във Франция и работи като продавач на картини, сервитьор, готвач. През 2001 г. завършва архитектура на ландшафта и открива собствена фирма за проектиране на паркове и градини. Завръща се на българската сцена през 2009 г. с образа на Мартин в спектакъла на Явор Гърдев „Козата, или коя е Силвия“ в Народния театър. Женен е за японка на име Санае и има две дъщери - Данае-Анна и Олга-Елена. Снима се във филма „Цинкограф“ и прави донеслата му изключителна популярност роля на Джаро в сериала „Под прикритие“. Билалов не обича да говори за личния си живот и когато го питат: „Вие сте женен за японка, нали?“, той отговаря: „Благодаря, знам.“ Има две момичета – Данае-Анна и Олга-Елена.

На въпроса какво е съотношението рай - ад във вашето сърце, Михаил Билалов отсича - 90% ад и 10 рай. Актьорът израснал в семейство на актьори и не е много чудно, че тръгва по същия път. Майка му, Ана Костова, беше драматична актриса, а баща му – Георги Билалов – комедиен актьор. Детството му минава зад сцената и в публиката. Когато представленията свършвали, той се показвал заедно с актьорите, защото много обичал да гледа как публиката ръкопляска. „Бях на пет-шест години, когато майка ми играеше партизанка в пиесата „Блокада“. Някой от колегите й трябваше да я измъчва, а аз реших, че ситуацията става доста напечена, и се хвърлих на сцената да я спасявам. В интерес на истината, по-късно, като ученик, никога не съм мечтал да ставам актьор, но пък във ВИТИЗ ми се струваше най-лесно да вляза. Понякога изборите се определят от доста прозаични неща. 

И при мен стана точно така”, споделя актьорът който нашумя с ролята си на мутрата Джаро в сериала „Под прикритие”.


Днес Билалов мечтае да изиграе историческа личност от българската история – „Не знам дали мога да го изиграя, но със сигурност един от хората, които са ми били безкрайно любопитни, е Никола Гешев – началникът на отделение А на Обществена безопасност в Дирекцията на полицията преди 1944 г. Доста интересна и противоречива личност, ако се зачетете в историята му. Подобен тип характери, които не са нито черни, нито бели, са много приятни за игра. Има какво да се работи. Американците преди време направиха филм за техния Гешев – Едгар Хувър – създателя на ФБР.  Леонардо Ди Каприо направи чудесна роля в него.” 

Не обича да раздава съвети на младите си колеги актьори, но от опит споделя, че освен малко талант и много работа се иска и търпение. „Познавам чудесни колеги, които публиката забеляза доста късно. И не визирам само себе си. Аз съм отсъствал петнайсет години от страната. Говоря за хора, които дълго време играят на театрална сцена, но застанаха сериозно пред камера едва преди 7-8 години, за късмет на зрителите. За съжаление в нашата професия не е достатъчно само да си добър.”  А какво би променил в България на момента? „Много неща, дълга тема е това”, казва Билалов – „Но да кажем, че не харесвам търпението на хората, които имат висок праг на чувствителност и понасят ужасни беззакония, дори когато им ги навират в очите. Всеки се оправя, както може, без да си дава сметка, че индивидуалното оцеляване ще унищожи държавата. От друга страна, имам няколко приятели, улици, ресторанти, както и крушата в градината ми, които предпочитам да си останат винаги същите”.

Когато преди години Билалов заминава да учи във Франция, имал трудни години на безпаричие и кошмари. „Емигрантството развива имунитет към такива неща. 


Човек се научава да живее с две и с двеста, и с две хиляди. Наскоро четох едно интервю на бразилския архитект Оскар Ниймайер, преди да почине. На сто и три години той дава следната рецепта за добър живот: по една чаша хубаво вино на ден и задължителен следобеден сън. Не споменава нищо за пари обаче”.

Крехка японка отбива атаката на далеч по-мощния си противник и го сваля на татамито. Ядосаният мъж се надига тежко и с двойно по-голямо настървение се спуска към миниатюрната азиатка. Тя грациозно избягва хищно протегнатите му ръце и отново го поваля. След 2-3 поредни хватки сърцето на актьора Михаил Билалов се изпълва с любов. Той е убеден, че жена, която така лесно го размята в часовете по айкидо, ще му бъде достойна спътница в живота. „Бая бой изядох от Санае, преди да й обясня чувствата си и да получа целувка вместо удар в носа. Тя ме спечели с непримиримия си дух и с умението си да пие повече бира от мен“, разказва звездата от „Връзки“ и „Четвъртата власт” Михаил Билалов. Натрупалият известност с ролята на Джаро в „Под прикритие“ артист разказва цялата истина за своята любов към коравата японка. В жените той търси не само напълно нормалните качества като грижовност, всеотдайност, личен чар и дори бойни умения. Билалов има малко по-различни критерии за съвършена съпруга. „В една жена търся преди всичко секса.

Представям си я каква би била в леглото, защото предварителната работа на мозъка, фантазията за предстоящото удоволствие, са много по-вълнуващи от самия акт. Търся чувствена уста, желаещи очи. Сексът е все едно да ровиш в гроб, защото жената е като гроб. С физическото удоволствие правиш опит да се спасиш от смъртта, но в любовта се крие истинското спасение“, не се притеснява да изкара наяве крайно нестандартните си разбирания за човешките отношения актьорът. „Децата са най-голямото ми богатство в живота. Данае и Олга започнаха да забравят българския, защото не прекарвам достатъчно време покрай тях във Франция. Надявам се, че скоро ще имам възможност да им осигуря всички необходими бащински грижи и цялата любов на света, която заслужават“, обещава да сложи ред в семейните си дела Билалов, който в момента живее между Франция и България. Той споделя още за странностите на японците: „От една страна, са много отворени към другите, а от друга – крайно сдържани в емоциите си.

- Това тяхно качество идва от езика. Те нямат местоимение „аз”. Ако трябва да кажат „аз ям”, те просто ще кажат „ям”. Това е минималистична култура, в която се смята, че хубавото е точно толкова, колкото е полезно, и нищо повече. В този аспект това е древна култура, ненадмината до ден днешен, но пак казвам – това няма нищо общо с жена ми. Тя прави повече излишни неща, отколкото всеки друг може да направи. Нищо общо с културата на Япония! Ние сме носители на две култури, които успяват да съжителстват в трета страна. Два характера, които по някакъв начин трябва да се синхронизират и да направят семейство. Мисля, че ние това отдавна сме го решили като проблем. Да, имало е културни проблеми и културни шокове. От неразбиране на думи до неразбиране на смисъл в дадено изречение. Японският език е крайно иносказателен, пестелив и лаконичен и от една дума нещата трябва да станат ясни. Докато европейските езици са обяснителни, с детайли. Ако на японски кажа „ям”, това едновременно би означавало ял ли съм, сега ли ям или искам да ям и става ясно какво точно е единствено от контекста на ситуацията, в която съм... Точно това е предизвиквало недоразумения между нас със съпругата ми – не само от езикова, но и от емоционална гледна точка. Японецът не изразява обстоятелствено емоции и чувства, но е безкрайно привързан към човека, с когото е, и може да умре за него. Ние много умеем да изразяваме емоциите си, но сме безкрайно бъзливи, когато ножът опре до кокала”.

„Някога нашите деди не са пили вода, използвали са я за миене. Вкъщи се е пиело вино независимо какъв ризлинг е било”, разказва актьорът. Спомня си още, че децата някога са били захранвани с попара от вино и са били добри и здрави деца. „Това е един естествен антибиотик”. “А ето какво казва за Франция – „Както някой в древността беше казал: „Закусих скромно с литър вино и малко баница.“ Тази култура е съществувала до началото на Втората световна война, до момента, в който във Франция по някаква неясна причина влизат кампарито и уискито. Но в някои села винопиенето се практикува ежедневно и ежечасно”. Разказва още каква е преобладаващата напитка в Нормандия (северозападна Франция). Това е сидерът - много леко ябълково вино, горе-долу на градуса на бирата. Обикновено се пие за обяд. Другото велико френско питие е пастис, в Южна Франция. Наричам го питие за белот. Белотът е френска игра. В типичните южни френски селца старите и някои по-млади се хващат на белот. Не може обаче всеки да играе с тях, освен ако не те поканят. Аз се самопоканих да пробвам. Съветвам ви, влизайки в кръчмата във френско градче или селце, да кажете „здравейте“ на всички. Не го ли направите, никой няма да ви обърне внимание.

В Корсика станах приятел с еврибади само защото, като влязох в кръчмата, казах: „Здравейте, аз съм Михал и сте ми много симпатични.“ Не ви понасят, ако не кажете „здравейте“, не е възпитано и не е човешки. Мен например след толкова години в България ме шашка това, че когато отворя врата на дама, тя не казва „мерси“. Това не е учтиво. Някога го е имало – да подаваш на дамите ръка, да им поднасяш стола да седнат. Това го помня от роднините ми – подаването на ръка, казването на благодаря след ядене, молитвата преди ядене. Бяха закон. Също, че към нежния пол трябва да се отнасяш безкрайно коректно. Коректно в живота и грубо в секса. Дядо ми използваше други термини, много образни. Жените това искат – да бъдеш кавалер, джентълмен във всяко едно отношение, крайно учтив, приятен човек и да бъдеш брутален там, където трябва. Навремето казваха – в оная работа”.

Наборе.бг

"Ялта" от 1969 г. Освен "турско" имаше нес кафе, а нес кафето беше два вида. Нормално и "сухо". Сухото си го приготвяме сами. Сервитьорката носеше чаша с лъжичка кафе, захар и каничка с топла вода. Бъркахме, за да се получи пяна. Весели години!

Имаше много обширна градина с маси. Цените бяха, може би, 0,21 и 0,14 лв.

Снимка.: Иван Бакалов



По време на моето детство снегът започваше да вали през ноември и си отиваше чак през март. И никой не се оплакваше от времето, защото това си беше нормална зима.

Тогава също имаше много села, които оставаха под снега, но хората си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, предоставяха подслон на закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

На местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга - направени от дървени жп траверси забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. 


Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха отчет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, които също осигуряваха ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

Източник:Ретро

Влакчето в парка,80-те

Парк „Митрополит Методий Кусев“ (по-често наричан Аязмото) е парк в град Стара Загора. По време на социалистическия режим официално е преименуван на Парк „Ленин“, но жителите на града продължават да го наричат Аязмото. Разположен е на площ от 3500 дка в северна посока от града и разполага с уникални за България дървесни видове.

Предистория:

Паркът е създаден на 28 февруари 1895 година от митрополит Методий Кусев под името „Св. княз Борис-Михаил“ („Аязмото“). До началото на XIX век на това място се е простирала дъбова гора, но е била изсечена от турския аскер за да се осигури безопасно пребиваване на султанския везир, отседнал в Стара Загора по време на обиколката си из Османската Империя. Ерозионните процеси измиват почвата и превръщат мястото в гол скалист и безводен хълм.


Забележителности


Пред входа на парка в близост до паметника барелеф на метрополит Кусев се намира шадраван с кръгла форма и метални жабки по периферията. През 60-те години шадраванът е пълен с вода и от устата на всяка жабка излиза водна струя. От средата на 70-те години поради водната и енергийна криза шадраванът е по-често празен.

В парка е разположена още Старозагорската зоологическа градина, в която могат да се видят камили, лами, мечки, бобри и различни птици.

Други забележителноси са Залата на смеха с криви огледала, резиденцията на Старозагорския митрополит, параклис, паметниците на метрополит Методий Кусев и Алеко Константинов, Централната лаборатория по слънчево-земни въздействия, телескопът на Народната астрономическа обсерватория „Юрий Гагарин“, спортен комплекс „Берое“, тенис кортове, площадки за бадминтон, хижи, хотел, ресторант и летен театър, в който са изнасяли концерти Лили Иванова, Емил Димитров, Щурците, Юрая Хийп и Бони Ем.

Принудена от хиперинфлацията, през 1946 година Унгария създава най-безполезната банкнота в света - 1 милиард Б-Пенго, която била на реална стойност 100 милиона милиарда Пенго.

За тези пари тогава е можело да си купиш около килограм картофи.В наши дни е колекционерска рядкост, особено ако е в добро състояние, все пак това е най-високата деноминация на банкнота въобще. Колекционери са готови да се разделят с нея за поне 450 американски долара.

Краят на хиперинфлацията идва в последните месеци на 1923 г., когато се премахват 12 нули от номиналната стойност на марката, или иначе казано 1 трилион стари марки се разменят срещу 1 нова.

Оттогава в света има още три случая на подобни сценарии, дори по-лоши – Унгария през 1946 г., бивша Югославия (1992-1993 г.) и Зимбабве от 2004 – 2009 г.

От трите посочени случая най-тежката в историята хиперинфлация е преживяна в Унгария.

След като се оказва на губещата страна във Втората световна война, цените в страната започват да се покачват. Унищожените пътища, влакови релси и спадът в производството кара правителството да вземе решение за печатането на пари, с което да стимулира икономиката.

Печатането на пари обаче се се развива с такива темпове, че ако през юли 1945 г. парите в обращение са 25 милиарда пенго, то към януари те вече са 1.646 трилиона пенго. Към май нарастването на парите в обращение вече е 65 квадрилиона, а два месеца по-късно е 47 септилиона.

Колко голяма е инфлацията? Нещо, което е струвало 379 пенго през септември 1945 година, вече се продава за 72 330 пенго през януари, 453 886 пенго през февруари, 1 872 910 пенго през март, близо 36 млн. пенго през април и така до 1 крадрилион на 22 юли 1946 г.

В пика на инфлацията цените са се повишавали с 150% дневно. Монетите изчезват от обращение, тъй като металите, от които са изсечени, стават по ценни, отколкото самите монети.

Преди войната към март 1941 г. 5 пенго са се разменяли за 1 долар. Към юни 1944 г. курсът вече е 33 пенго за 1 долар, а в началото на хиперинфлацията през август 1 долар се е разменял за 1320 пенго.

През ноември 1945 г. курсът вече е 100 000 пенго за долар, но към март 1946 г. обезценяването на унгарската валута достига до 1.75 млн. пенго за долар. Месец по-късно стойността на 1 долар е 59 милиарда пенго, а към юли 1946 г. той се е разменял за 460 квадрилиона.

Официално форинтът заменя пенгото на 1 август 1946 г.  Въпреки че пътищата и производството в страната биват възстановени, работниците губят над 80% от стойността на заплатите си.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив