Зоя Космодемьянская - комсомолка, член на диверсионна група към щаба на Западния фронт в полк 9903 П.

Зоя е едно от хилядите момичета герой от ВОВ пратена със заповед ВГК № 428 в тила на врага. Заповедта е да се запалят и ликвидират всички села. Да се накарат немските войници да излязат на студа нямайки къде да се скрият на топло.

За нейния подвиг става известно когато руснаците пленяват командира на 332 пехотен полк на немците. В него намират всички документи и снимки от разпита до обесването на Зоя. Оказва се че това момиче е бито три дена. Разхождана на студа гола и пак бита, но не е предала никой и нищо.

Немците и вадят ноктите от пръстите , а тя е мълчала. Сама успява да се качи на стола и с последни сили казва:

 " Ние сме 300 000 000. за мен ще дойдат мъже които ще ви избият като кучета. Победа будет за нами" 


Нацистите държат тялото и един месец на бесилката. Чекистите докладват на Сталин за документите на немския командир относно Зоя. Сталин издава заповед да се разстреля немеца и всчки войници от 332-полк на Вермахта да бъдат ликвидирани без милост.

Пленници да не се взимат. Да се пратят в тила на врага диверсанти които да ликвидират ранени и болни от този полк. Да се ликвидират всички помагачи на нацистите.Името на Зоя стои на много улици в Италия, Франция, Австрия и половината свят до днес.

Пътешественикът Дейвид Стронг написа неотдавна правдив разказ за посещението му в Северна Корея. След това той посети още една тоталитарна държава – Туркменистан. Тук той разказва с какво е интересна тази страна с нищожно малък брой пристигащи туристи.

Защо именно Туркменистан Има една очевидна причина: смисълът да се пътува, според мен, в Европа, е малък, защото всичко е повече или по-малко еднакво и приличащо си едно с друго. На мен ми е интересно да се оказвам в по-малко изучени страни, където можеш да разшириш съзнанието си и да видиш действително друг живот. Туркменистан е известен с това, че това е втората по закритост страна след Северна Корея.

Тук също така има легендарен баща-основател, улиците и обществените места са накичени с портрети, също е прекъсната комуникацията с външния свят. Авторитаризмът също напомня Северна Корея, но все пак е някак си свой, особен, твърди пътешественикът.

Има два варианта за посещение на Туркменистан. Първият: да получите транзитна виза, пътешествайки между определени държави – Иран, Афганистан, Азербайджан и Узбекистан. Този вариант е най-неудобният.

Такава виза е предназначена за пътници на дълги разстояния и има голямо количество ограничения: рядко се дава за повече от 3-4 дни, забранено е да оставате в хотели, както и да се задържате където и да е за повече от ден и по никакъв начин не можете да се отклоните от указания маршрут.  Така че ако ви открият в кратера Дервезе, а вие сте заявили, че пътувате от Азербайджан за Афганистан, с най-голяма скорост ще ви депортират. Такива визи обикновено вземат хора с ограничен бюджет, автостопаджии или велосипедисти.

Вторият вариант – това е тур. Той струва примерно хиляда долара за седмица, в него ще бъдат включени основните забележителности – Ашхабад, кратерът Дервезе, подземното езеро Ков Ата, каньонът Янги Кала. Има възможност да купите индивидуален тур, но пак навсякъде ще ви съпровожда местен гид. В Ашхабад не се изисква постоянно придружаване, но в местата, където идват туристи, има информатори, които предават на полицията кой е дошъл при тях.

Веднъж отидох в музей, купих специален билет за чужденци (който струва много по-скъпо, отколкото за местните) и поех да разглеждам експозицията. След 45 минути при мен дойде служител на музея и ме попита от коя страна идвам. По този начин органите се опитват да знаят винаги кой е дошъл и какво прави в определено време.

Туркменистан е парадоксален: официално това не е затворена страна. В нея обаче пристигат по 6 000 души годишно, това е примерно 20 души на ден – всеки пристигайки на собствена сметка. За сравнение – в Северна Корея годишно пристигат 35 000 души.

ва са два различни подхода в тотаритарния контрол: може да пускаш повече туристи, но да контролираш абсолютно всички, или да пускаш много малко туристи, да им позволяваш повече, но да обезпечаваш следенето на всеки от тях. В Туркменистан туристите са толкова малко, че да ги контролираш не е сложно и без постоянен съпровод.

В скорошно свое интервю блогърът Артьомий Лебедев разказа, че Туркменистан е в топ 3 на най-трудните държави за получаване на виза. С руски паспорт да попаднеш тук е практически невъзможно: видимо се боят от инфилтрация – от поток от либерално настроени хора, говорещи с местното население на един език. Кой знае защо, но гражданите на Турция и Беларус получават визи сравнително лесно, въпреки че и това са страни, които говорят с местните на един език. Още един вариант рускоезичен турист да попадне тук – да бъде гражданин на трета страна, както например аз отидох с британски паспорт.

Макар, че на официално ниво между страните има пълно разбирателство – няма никаква конфронтация. Допълнителна парадоксалност на ситуацията придава това, че при почти пълна липса на връзка на ниско ниво с Русия, във всяко заведение, хотел или кафене, където и да отидеш, са включени руски канали, върви „Россия 1”, във всеки бар пускат руска музика, най-често по „Ру ТВ”.  На фона на туркменистанските канали, руската телевизия – това е еталон за качество и увлекателност. Всечки домове, особено в Ашхабад, са окичени със сателитни чинии.

Също така в Туркменистан не е възможно да проявите каквато и да е публичност и да се свързвате с хора, работещи в медиите. За разлика от КНДР, Туркменистан не устройва образцово-показателни прес-турове с фалшива реалност, те не искат да показват бойки пионери, щастливи деца, сурови военни и велики лидери. КНДР иска туристите да си мислят, че това е страна на благоденствието. Туркменистан иска нищо да не мислят за него.

„Красивият град Ашхабад...”

Страната започна особено да се затваря след 2000 г. През деветдесдетте по стандартите на Средна Азия в Туркменистан било даже много нормално. За разлика от узбеки, киргизи и таджики, които успяваха да се пострелят един-друг, Туркменистан се отдели съвсем мирно, без граждански войни и престрелки със съседите.  От 2000 г. тук въведоха изходни визи и задушиха почти целия чуждестранен бизнес.

Например, хотел „Акалтин” в Ашхабад, където аз бях отседнал, се оказа бивш хотел на Шератон. Това е съвсем приличен по европейските стандарти хотел. Но феновете на боклука също няма да се разстроят - нашата група прекара една нощ в съветски хотел с хлебарки, падащи плочки и неработещи душове. Това е такава част от „преживяването”: да прекараш известно време на място, където за няколко десетки години нищо не се е променило, най-много нови крушки да са сложили. Но съветските детайли са по-скоро изключение – днес Туркменистан опитва азиатски размах.

Ашхабад се нарича най-белия град в света. От май тази година там дори е забранено да притежавате коли с цвят, различен от бялото и сребристото. В града огромни пространства са застроени с беломраморни домове със златни букви по фасадите. Там се помещават всевъзможните държавни учреждения. Има небостъргачи, в които понякога няма дори прегради между етажите – те съществуват просто така – за да бъде „красиво”. И около тях – няма жива душа!

Властите обичат размаха – и се получават отправени към пустинята белоснежни пусти магистрали, безлюдни площади и запуснати музеи.

Оживено донякъде е в тази част от града, която е построена веднага след земетресението през 1948 г. Там можете да видите множество уютни домове на по 3-4 етажа, а също така и „сталинки” и „брежневки”. Благодарение на малкото количесвно автомобили на улиците, е чисто, има много дървета – да се разхождаш е удоволствие.

По пътищата жени с метли усърдно събират боклука. Не на тротоара, а на платната. Разбира се, всяка минала кола заличава целия труд, на, както се казва в един стар анекдот: „Не е важно да е хубаво, а да се намираме на работа!” Както всяка истински тоталитарна държава, Туркменистан може да се похвали със заетост от 99 процента.

Всъщност, в това се заключават развлеченията в Ашхабад – да гледаш как се събира боклукът, както и безконечните паметници и каменни плочи. Също така може да се разгледа джамията на Туркменбаши - Руха, в която всеки уважаващ се мюсюлманин би отказал да се моли – тя цялата е украсена не с цитати от Корана, а от Рухите. Музеите в столицата са всичко 4 и всеки от тях ще ви разкаже, че туркмените са най-великия народ на Земята.

Население

За девет дни пътешествие само веднъж към мен се приближи местен. В съседния Узбекистан за този период съм общувал поне със сто – там много обичат да общуват. В Туркменистан хората просто се страхуват да не объркат нещо, не дай си боже да не се стигне до разговори за политика. От друга страна, местните жители, като че не разбират, че шест хиляди туристи на година – това е малко, за тях това е норма. Даже моят туркменски гид се удиви, че за руснаци входът тук е забранен и аз съм тук с британски паспорт.

Въпреки отчуждението на местните жители, ми се създаде впечатлението, че ако в КНДР са сталински времена, то в Туркменистан  са брежневски.

Навярно има и хора, които са искрени и вярват в режима, но има и такива, които помнят не само деветдесетте, а даже и СССР. За тях, за разлика от севернокорейците, които живеят в закрита държава от седемдесетте, е очевидно, че тяхната родина е, меко казано, странна. Нашият гид.туркмен пускаше цинични шегички за Туркменбаши, Рухите и социалната ситуация в обществото. Именно затова в Северна Корея във всяка група има по двама гида – да следят един за друг в същата степен, както и за туристите.

Туркменбаши и кратерът Дервезе

Една от целите на пътешествието до град Туркменбаши в западната част на страната – това е „националната туристическа зона” Аваз. Това е огромен белоснежен хотелски комплекс от дубайски тип на брега на Каспийско море дълъг пет километра. Защо небогата страна, която приема 6000 туристи годишно има туристическа зона, до която дори няма международно летище? Вие питате това, защото не живеете в Туркменистан. А там начаството се е разпоредило – значи, ще направим.

Разбира се, в целия комплекс няма и една душа. На паркингите за хиляди коли няма да откриете нито една. Без работа се размайват незнайно защо назначените служители. По брега има атракциони, които видимо никога не са работили. В тоалетните унило плуват изпражнения – в целия комплект водата е спряна. В местния универсален магазин в протежение на целия стелаж можете да видите само един и същ вид минерална вода.

На четири часа път от Туркменбаши се намира голям красив каньон: огромно, изветрено от хилядолетни ветрове пространство – бяло, розово, сиво. То по-рано е било покрито с огромна маса вода, която пресирала калцита, желязото, късовете раковини в удивително природно явление, сравнимо по красота и размах с Големия Каньон в САЩ.

Но най-красивото природно зрелище ви очаква при кратера Дервезе. Заради него като че ли си струва да се отиде в Туркменистан изобщо. Навремето по време на геоложки проучвания, там се появила дупка в земята, от която започнал да излиза газ.  С надеждата, че газът долу не е много и бързо ще изгори, било решено да се запали, за да се избегнат злополуки. Но не е станало така – газът продължава да гори вече 50 години!

ВИДЕО:

Вълшебен парадокс: най-забележителното на този феномен се състои в това, че той официално не съществува. Няма да го откриете на нито един туркменски сайт или в местната преса. Официален Туркменистан не обича кратера: той е прекалено дързък, той е съвсем излишен в местната действителност, състояща се от прекрасния президент и безкрайни беломраморни здания. /БЛИЦ/


- 4 юни: в Полша се произвеждат първите частично свободни парламентарни избори от четири десетилетия. Водената от движението "Солидарност" опозиция печели всички без едно от местата в парламента, за които се води свободна надпревара

- август: десетки хиляди източногерманци се стичат към дипломатическите мисии на Западна Германия в Източен Берлин, Чехословакия и Унгария в търсене на политическо убежище

- 24 август: в Полша дългогодишният съветник на "Солидарност" Тадеуш Мазовецки става първият министър-председател некомунист в Източния блок

- 11 септември: Унгария отваря западните си граници за източногермански бежанци

- 7 октомври: на посещение в Източен Берлин съветският лидер Михаил Горбачов индиректно призовава за реформи; хиляди протестират срещу източногерманския режим в първата от поредицата демонстрации, които на 4 ноември прерастват в единмилион митинг

- 7 и 8 ноември: управляващото Политбюро в Източна Германия подава оставка

- 9 ноември: пада Берлинската стена, отворена е границата между Източна и Западна Германия

- 10 ноември: На пленум на ЦК на БКП Тодор Живков подава оставка, на негово място е избран Петър Младенов

- 17 ноември: Първи протестен митинг на опозицията на пл. "Св. Александър Невски". Издига се искане за радикална демократична промяна

- 17 ноември: в Чехословакия студенти влизат в сблъсъци с милицията, поставяйки началото на "Нежната революция"

- 16 декември: Многохиляден митинг пред Народното събрание с искане за отпадане на чл. 1 на живковата конституция - за ръководната роля на БКП. Тогавашният президент произнася репликата "по-добре танковете да дойдат", станала по-късно причина за неговата оставка

- 17 декември: румънската милиция стреля по демонстранти. Пет дни по-късно диктаторът Николае Чаушеску и съпругата му Елена се опитват да избягат от размириците, но са осъдени и екзекутирани на Коледа

- 29 декември: край на комунистическото управление в Чехословакия. Дисидентът Вацлав Хавел е избран за президент.

1990 година:

- 10 юни: първите в България многопартийни избори, печели БСП, преименуваната БКП 

- 1 август: Великото Народно събрание избира първият лидер на СДС д-р Желю Желев за президент на България

- 3 октомври: Германия се обединява

- 9 декември: Лех Валенса печели първите свободни президентски избори в Полша

Източник: БТА, vesti.bg    

78% от работещите у нас получават под средната работна заплата
България отново се подреди на последните места в класация за доходи. Този път, обаче съпоставката не е със страните от Европейския съюз, а с Балканите. Българите са с най-ниски заплати на балканите. След нас е само Албания,пише trafficnews
"Тенденцията се задълбочава. Не харесвам средната работна заплата като показател, тъй като не дава ясна представа. 78% от работещите в България получават под средната работна заплата. Доходите в провинцията са значително по-ниски от тези в София, а столицата не е цялата държава", отбеляза финансистът Мика Зайкова.

"Няма как да компенсираме толкова бързо щетата от социализма. Но тази ножица се стеснява. Нашият икономически растеж е повече от този на Гърция или Сърбия. БВП на глава от населението е с 40% по-висок от този в Сърбия", контрира икономистът Славчо Маринов пред Bulgaria on air.

Преди дни финансовият министър Владислав Горанов обяви, че новият бюджет предвижда увеличение на заплатите на полицаите. Според Маринов това е разумна постъпка, но ако тя бъде съпътствана от съкращаване на държавната администрация.

"Трябва да има повече хора, които да вършат продуктивни дейности, а не чиновници, които не откриват нови технологии и не въвеждат подобрения", категоричен бе той.

Зайкова заяви, че е нужна административна реформа, а не съкращения, визирайки институциите, които работят на терен като инспекторите по храните.

Снимка, публикувана в списание „Лада“, показва каква е била модата под тепетатаТази снимка от 1961 г. е част от модна фото-сесия, която е заснета в Стария Пловдив. Публикувана е в списание „Лада“, което беше българският аналог на „Vogue“ в епохата на социализма. Серията е озаглавена „Мода под тепетата“. Тунелът е току-що построен, но Античният театър, който се пада точно върху него, все още не бил открит.

Манекенът стои в средата на платното в явно нарушение на Закона за движение по пътищата, между два разминаващи се автобуса на градския транспорт. В дясната си ръка държи цигара. Днес пушенето не е мода в ЕС, но по това време се е считало за шик.

Те бяха преследвани и санкционирани от властта
По време на социализма управляващата тогава комунистическа партия смяташе червилото, което си слагат жените на устните, носенето на къси поли, наричани минижуп, носенето на бради от мъжете, неподстриганите коси, тесните панталони и други такива модни проявления за буржоазни предразсъдъци.

Жените, които се носеха така, ги наричахме зози, а мъжете - суинги. По съответен начин зозите и суингите бяха преследвани и санкционирани от властта. Много млади хора тогава сами избягваха да се носят така, за да не бъдат обявени за зози и суинги и преследвани.През 70-те години на миналия век работех в окръжния отдел „Народна просвета” – Габрово. Членувах в БКП и бях избран за секретар на партийната организация в отдела. Останах много изненадан, когато един ден учителят методист по рисуване, който беше завършил Художествената академия в София, ме помоли като партиен секретар да му разреша да си остави брада. Опитах се да го убедя, че носенето на брада е признак на буржоазно влияние и партията е против него. Не успях да го разубедя. Като художник той искаше да бъде с брада и настояваше да си пусне такава. Вместо аз да го убедя, той ме убеди и аз на своя глава еднолично му разреших да си остави брада, но при условие, че ще бъде малка брадичка. Така и стана.

След няколко седмици гледам - и строителният техник от нашия отдел си оставил брада. Веднага го извиках на обяснение при мен. Попитах го защо си е оставил брада. А той ме контрира: след като носенето на брада е буржоазен предразсъдък, защо съм разрешил на художника да носи брада. И прав си беше човекът да ме пита. Не можеше партийният секретар за едни да бъде майка, за други - мащеха. Разреших и на него да носи малка брада.

На мен заради тези ми действия не ми се размина без обяснение в учрежденския партиен комитет. Успях да убедя членовете му, че художникът и техникът са много добри служители и да ги оставим да си носят малките бради. А за мен остана мъмренето, че лично решавам такива важни за партията въпроси.

Източник:trafficnews.bg

Йордановден е един от най-големите християнски празници, отбелязва се на 6 януари. Това е деня, в който Йоан Кръстител кръщава в река Йордан Исус Христос. След тайнството на Богоявление хората видели с очите си християнското триединство на Отец (гласа), Дух (гълъба, кацнал на рамото на Христос) и Син (земния човек) и започнали да вярват, затова деня се нарича още Богоявление. До този ден се смята, че дните са опасни и по земята бродят караконджули и демони - наричат се "Мръсни дни", Поганци, Караконждуви дни. С кръщаването на водата светът става безопасно място за живеене.

В църквата се извършва служба и, придружен от тържествено шествие, попът отива до река или водоем и хвърля кръста във водата. По традиция нечетен брой момчета се хвърлят, за да го хванат. Смята се, че който пръв го хване ще бъде много здрав и всичко ще му спори. В миналото този, който хванел кръста, бил богато награждаван от своите съселяни.

Смята, се че болните, ако се измият с вода от мястото, където е изваден кръста, ще оздравеят. Носи се вода и вкъщи да се поръси за здраве или да бъде лек през годината, ако се наложи. Вярва се, че, ако кръстът замръзне във водата, годината ще е плодородна, а народът - здрав. 

На 5 януари отбелязваме Попова Коледа (ден преди Богоявление - Йордановден). Празникът е наричан още Зимен Кръстовден, Кръста, Водокръст, Водокръщи.

Народът вярва, че на този ден се пропъждат т.нар. "мръсни дни", които започват на 25 декември и свършват на Кръстовден. В българските вярвания се смята, че през тези дни има космически хаос и демонични сили бродят по земята. В християнския смисъл това са "некръстените" дни, в който новородения Исус Христос не е получил все още Светото Кръщене.

През деня в църквата се отслужва служба, попът кръщава водата, като в нея пуска кръст. После със светената вода и китка босилек той ръси къщата, за да изгони лоши, нечисти сили и болест от нея. Домакините слагат паричка в котлето със свещена вода. На другия ден същия кръст попът хвърля в река или водоем.

Наричан още Водокръщи, този ден е първия от поредица водни обреди, които по начало са много сходни. Вторият и третият са Йордановден и Ивановден, чиито "водни имена" на места се наричат мъжка Водица и женска Водица.

Смята се, че в нощта на Зимния Кръстовден срещу Йордановден, небето се отваря, но само праведните могат да го видят и пожелаят ли си нещо - ще се сбъдне.

Вярва се, че на този ден животните и птиците проговарят с човешки глас, а всички реки и поточета спират за миг за да се пречистят и потекат отново. В Родопите смятат, че в тази нощ ветровете се бият помежду си.

На места в Югоизточна и Северна България на този ден по домовете ходят "совойници". Те са неженени моми, облечени като булка и младоженец. Със себе си носят китка босилек и мълчана вода, ръсят домовете на домакините и с песни наричат за здраве и късмет всеки в семейството. Придружени са подобно на коледарите от по-малки момичета, които носят торбите с подаръците, с които са дарени совойниците: дребни пари, брашно, плодове, орехи, сланина, лук.

Трапезата на Попова Коледа е постна: боб, постно зеле, постни сърми, плодове. На места, както на Коледа, се прави обредна пита с пара.

Отиват си... Кога?... Къде?... Защо?
След тях остават редове и роли...

Небето ни след тях е по-добро!
След тях – обезсмъртени хора –
дошли за малко, слели се със нас,
избухнали в душите ни човешки,
и най-гръмовен – тихият им глас
отеква във смълчаната ни вечност...

А после си отиват. Незавръщащо.
Големите актьори и поети...

А Някой горе тихо ги прегръща
и ражда ги в звезди – за да ни светят.

Мира Дойчинова

Тогава почувствах, какво е да си без дом. Хората просто ме отминаваха и ме гледаха с отвращение. Само една жена се смили и ми даде малко храна. Никога няма да забравя този експеримент.

Ние приемаме това, което имаме за даденост и забравяме, че сме благословени. Но ако можем да помогнем на някого, трябва да го направим. Бъдете тази промяна, която искате да видите около себе си."

Ричард Гиър

“Πpeди 50 гoдини имaxмe мaлъĸ дoм, cтapa ĸoлa, cпaxмe нa дивaнa и глeдaxмe нa мaлъĸ чepнo-бял тeлeвизop, нo зaтoвa пъĸ вcяĸa нoщ лягax в eднo лeглo c ĸpacивa 19-гoдишнa дeвoйĸa.

Ceгa имaм oгpoмнa cĸъпa ĸъщa, мнoгo cĸъпи ĸoли, oгpoмнo лeглo в paзĸoшнa cпaлня, цвeтeн тeлeвизop c шиpoĸ eĸpaн, нo ceгa cпя в eднo лeглo c 69-гoдишнa жeнa. Зaпoчвaм дa ce cъмнявaм в cвoя бpaĸ.

Жeнa ми e мнoгo paзyмнa жeнa. Tя нe ce oбиди и нe ce paзвиĸa. Πpocтo ми пpeдлoжи дa cи нaмepя 19-гoдишнa дeвoйĸa, a тя вeчe щe ce пoгpижи зa тoвa oтнoвo дa живeя в мaлĸo жилищe, дa cпя нa пpoдънeн дивaн и дa глeдaм нa чepнo-бял тeлeвизop”.

Пепси и златен портокал, мнооого вкусни бяха.Не минаваха празници без тях.

Но винаги трябваше да пазаруваме с налични , оборотни, стъклени бутилки, и много тежяха,докато ги донесем от магазина /пазарувахме без коли/.Но пък си заслужаваше!

Зорница Петкова

Ако търсите невероятно място за празнуване на Нова Година, изборът на град като Пхенян е едно наистина екзотично решение. Предлагаме ви няколко снимки от обектива на българката Елена Дичева, която се осмели да посети един от най-строго охраняваните градове на света. Нека да ви разкажем първо за града - най-големият в страната и вероятно, най-уреденият. Огромни сгради, които стоят празни. Очакват голямото преселение на братята от Южна Корея, което поредна година не се случва. Гигантски хотел, в който се създава илюзия, че е пълен. Асансьорът спира само на етажите, на които има хора. Контрол навсякъде, винаги има местни до туристите. Учтиво, но плътно присъствие.

По улиците няма много хора, дори и в Пхенян има от "фалшивите ресторанти", в които има изобилие от храни, които са вероятно изкуствени - пластмаса или хартия. Местните не ходят там, всичко е направено за да демострира изобилието в комунистическата страна.

Пхенян впечатлява с размерите си - над 4 милиона, вероятно много повече - по неофициални данни. Последното преброяване е през 2008 година, като тогава населението е било 3 255 388 души. По официални данни, които никога не са верни.
 Паметник на победата
 Малка железопътна спирка

 Арката на победата
 Недостроено съоръжение
 Градският транспорт














Над материала работи: Ивайло Тончев framar.bg

Автор на снимките: Елена Дичева


За рождения си ден на 6 февруари Иван Гарелов си подари нова книга: „Тук и сега”. Часът и мястото, където може да бъде видян прочутият му мустак днес, не са така известни, както в миналото, когато всяка събота вечер българите сядаха да гледат „Панорама”. След БНТ журналистът обходи Нова телевизия, Би Ти Ви и ТВ7. Сега прави интервюта за сайта си и пише книги. Не крие, че адреналинът на живото предаване му липсва: „Чувствам се зрял, помъдрял, опитен със сили и знания, които не искам да пропилявам. През годините повече съм наблюдавал и не винаги съм казвал. Сега искам да казвам. Трябва ми трибуна. Не се страхувам, че може да изпадна в старческа бъбривост. Пазя се. Стане ли така наистина ще спра”... Така мисли един мъж на 73.

- Г-н Гарелов, какво виждате в огледалото? - В огледалото виждам себе си в моменти, в които трябва да взема много важно решение. Спомням си какво съм мислил тогава и докъде я докарах сега. Виждам се в 1979 г. Тъкмо се бях върнал от Виетнам и Камбоджа. Работих в документалното кино на единствената тогава телевизия и бях много доволен. Имах някакви върхове, награди, ордени и тогава Иван Славков ме извика и каза: „Искаш ли да водиш „Панорама?” А аз и в съня си не съм си мислил, че мога да го правя.

-Защо?

- Защото там бяха суперзвезди – Тома Томов, Кольо Конакчиев. В телевизията ме покани Марко Семов. С Кеворк Кеворкян постъпихме в един и същи ден. Марко беше прочел мой пътепис от Света гора. Много го харесал. Извика ме във „Феята”. Пихме по една две ракии и той предложи да отидем до тях. По пътя спряхме да вземем домати. Имаше опашка. Аз казах нещо, хората се засмяха и успях да напазарувам бързо. Марко каза: „От теб ще стане журналист!”. У тях изпих 6-7 ракии, бях наред, и Марко допълни: „Ти ще станеш голям журналист!”. Аз съм пишещ човек. Хората в „Панорама” бяха лъскави, готини, ходеха по Америка. И когато Иван Славков ми предложи, аз не подскочих от радост. Казах на жена си: „Ако аз приема, това значи да се откажа от нещо, в което съм постигнал върхове: документалното кино от горещите точки. Ако отида в „Панорама”

Представям политиката на телевизията и държавата. Това не е същото. Губя свободата”. - Тогава защо се съгласихте? - Съблазънта беше, че все пак съществува някаква йерархия в телевизията. И в нея водещият на „Панорама” излиза от административната стълбица. Ти се подчиняваш директно на Иван Славков. В моите очи той беше либерален човек. Приех, но със съпротива. Това беше 1979 г. Какво имаше в първото предаване не помня. - „Недалече и неотдавна” се казва книгата ви, която бе отпечатана преди две години. Тя разказва за преживяванията, докато сте снимали военните си филми. „Тук и сега” излиза тези дни. Какво се случва в нея? - Книгата ми започва с 10 ноември 1989 г. Десетте години „Панорама” преди това ги забравям.

- Защо? Тодор Живков не е ли гостувал в предаването ви?

- Не. Те и министрите не идваха. Много рядко. Ако ме питаш какво е било, не помня. По време на гласността, работехме много с писма. Чували идваха. Правехме много добри репортажи. Поетът Борис Христов, например, сигнализира за милиционер, който набил един турчин. Тези материали вдигаха големи скандали. Един-два пъти Живков ни чукваше по главата. Произнася например някаква реч и между другото каже: „Тия от „Панорама” какво си позволяват?”. Това моментално идва до нашите шефове. Славков вече го нямаше и те ни привикваха. Това е сигнал, че сме минали границата и да си опичаме акъла. - Какво още си спомняте за Иван Славков? - За съжаление в последните години от живота му, хората се хващаха за това, че той е шегаджия. Вярно, той се подиграваше с всички, самоиронизираше се и другите не можаха да разберат, че това е дълбока болка. Той беше амбициозен човек и безкрайно съжаляваше за онази тъпа история (филма на ВВС, след който го изключиха от МОК, б.а.), в която се набута. Докато беше директор, много хора вярваха на слуховете , че телевизията е бардак че той само своите хора урежда и издига.

Вярно, че имаше много назначени по приятелска линия, но на екрана Иван Славков държеше да бъдат най-кадърните. Той си ръководеше нещата много добре. Имаше точна преценка, имаше и гръб, защитаваше хората си. За да отида в телевизията, аз трябваше да напусна БТА и тогава генералният директор на агенцията Лозан Стрелков, ядосан, не ме пусна. Иван отиде при него, подари му вратовръзка и шефът каза: „Добре, да отива!”. След три дни обаче ме уволни дисциплинарно за самоотлъчка и прати писмо да ми отнемат софийското жителство. Добре че Славков уреди въпроса. - Връщаме се към книгата ви. Защо „Тук и сега”... - Защото много от нещта, които тогава изживяхме, важат и днес. В книгата има един интересен епизод как за пръв път изпращам екип на „Новините” предварително да интервюира „Подкрепа”. Те искаха да обявяват стачка. Преди това всяка вечер идваха под прозорците на телевизията и викаха „Оставка”. Казвам стига са ни досаждали. Пратих екипа в апартамента, в който се подвизаваха, знаех го, защото бе на една от нашите монтажистки. Те отидоха, снимаха, монтираха. По едно време идва един от шефовете на синдиката Пламен Даракчиев: „Толкова ни изненадахте с идването си, че ние не знаехме какво да кажем. И сбъркахме. Може ли да презапишем?”. Казах им да седнат на канапето и да говорят. Дойде и Тренчев, нещата се успокоиха и се решаваха в движение. Имаше голяма съпротива. - За „Панорама” авторитети казват, че е институция, която спомогна да запазване гражданския мир в България. Имало ли е ситуация, в която да се пролее кръв в първите години на прехода? - Тогава телевизията беше една. Цяла България гледаше „Панорама”, защото можеха да се чуят различни мнения. Знаеше се, че опозицията винаги ще бъде представена.

Хората искаха да разберат накъде се накланят везните. От това зависеше дали на другия ден няма да започне гражданска война Час два преди предаването телефонът се нагряваше от двете централи: от едната Петър Младенов, от другата Желю Желев. Адреналинът беше много висок. Чувствах се като в клетка с животни. Никого не слушах. Носеше се мълва, че зад мен има мозъчен тръст, който ми казва кого да поканя. Знаеше се, че ако някой политик се появи в „Панорама”, това е гаранция, че тръгва нагоре. След предаването и от двете централи ми благодаряха. Имаше критични ситуации. Например, когато националистите дойдоха в София. Щабът им беше в днешния хотел „Радисън” . Лидерите им бяха перманентно пияни. И тъй като имаха симпатизанти сред военните и полицаите всеки момент можеха да вземат властта. Те нахлуваха в телевизията, разхождаха се по етажите. Пиян, водачът им Бранко Давидович крещеше: „Зад мен има 500 000 щика!”. Беше много страшно. Имаше един друг случай... Седим в стаичката, а навън напрежението е голямо. И изведнъж се чуват топовни гърмежи. Помислих си, че танковете наистина идват. Пращам Бойко Станкушев да види какво става. Той се връща и се смее - Лепа Брена има концерт на стадиона! Кацнала на терена с хеликоптер и оръдията гърмят. Това са две Българии. Ние треперим да не почне война, да не се пролее кръв, а там друг живот. Чалгата нахлува. - Вашата книга история на прехода ли е ? - Не, аз не съм историк. Не съм си поставял амбицията да кажа какво се е случило, макар че давам оценки на хората и събитията, президенти и премиери, особено тези, с които съм бил по-близък. Това е моята и на предаването история, на фона на това, което се случва в държавата. Две години мислих дали да напиша тази книга, защото имаше скандали с някои хора. Аз ги изолирах, макар че скандали пак има. Някои неща, които тогава съм премълчал, сега излизат на бял свят. Личните истории съм оставил настрана, въпреки това ще има много реакции на засегнати. - Докъде сте стигнали в откровението си? - Ако тогава съм се съобразявал, то сега не съм спестил нищо.

Някои хора смятаха, че съм забравил мръсотиите и интригите Не съм. Плюс това имам някои много интересни документи. В същото време давам добри оценки за хора, които лесно анатемосахме. Това е непочтено и глупаво. Кой министър-председател не е демонизиран от нас? Андрей Луканов ли? Филип Димитров, Царя?... Всички! Няма някой да не е оплют, освен този, който е в момента на власт. Тежко му обаче, когато вече няма да бъде. Всеки си има своите грешки, аз ги посочвам. Но всичките тези хора, благодарение на това, че са били начело на държавата, имат много ценен опит. Уважавай ги и ги използвай. Съветвай се с тях, а не ги отричай...

- Споменете някои от героите на прехода, за които пишете.

Повечето от тях вече не са живи. Сещам се за д-р Петър Дертлиев, например... Кой ви беше любимецът? - Президентът Желю Желев, Дертлиев, Стефан Савов също и Чавдар Кюранов. За мен това са политици, стара школа. Желю беше интелектуалец от много висока степен. За мен той остана неоценен. Гледахме външния му вид, а той в най-пълна степен изразяваше това, което е България. Изстрадала, но все пак с ума си. Защото той беше умен човек, честен и добронамерен, може би последният честен политик, който сме имали. Жан Виденов? Не казвам, че ми е бил любимец, но и той беше много честен човек. Последно пиша за Царя, защото според мен там преходът свърши. - Навремето искахте да поканите Пол Маккартни у нас. Защо не стана? - Това беше моя мечта. Да го извикаме не на концерт, а просто да дойде за три дни. Сред инициаторите бяха Йордан Радичков, Тончо Жечев, Вера Мутафчиева, Светлин Русев. Той бе символ на нещо, от което сме били лишени - свободата. Но така и не стана. Не можахме да стигнем до него. Не намерихме пътя. Писахме, но никой не ни отговори. Казаха, че нямал търговски интерес, но дали е така, не знам. - Съжалявате ли, че напуснахте държавната телевизия? - Не. Не съжалявам, че имах големи илюзии за частната. Представях си нещата много по-различно - че като си добър, ще си свободен, ще ти плащат и няма да ти се месят. Това обаче не стана. Гъркът (собственик на Нова тв - б. а. ), след като интересите му наложиха, ме предаде и удари нож в гърба.

- А какво се случи в ТВ7 и предаването ви „Оригиналът”?

- Телевизията вървеше възходящо. Даваха се пари. Имахме хубав екип с Елена Йончева и пълна свобода. Минусът беше, че в новините се прокарваше линията на Бареков, който хвърляше петно върху цялата телевизия. Защото когато работиш за един, няма значение дали Бареков е лош или не, не казвам това – но хората започват да се съмняват в обективността на тази телевизия. И настъпва застой. За 20 години в ДС агент Талев взел 1000 лв. „Никога не съм крил, че съм бил в разузнаването. Но поради някаква офицерска чест и защото съм дал дума, не можех да говоря открито. Какво съм правил? Когато научавах политическа информация, бързо отивах в посолството, написвах я, да дойде в България. При пътуванията си се срещах с хора на много високо равнище, задавах си въпросите и пишех: „Това правителство ще си запази добросъседските отношения с България или този министър е настроен дружелюбно към нас”.

Де факто това, което правят дипломатите. Готвех и прогноза за изборите - кой ще спечели, например. И от време на време информирах за някой човек, който беше интересен за нас. Това са нещата. Пари не съм получавал, но когато тръгнех за Гърция или Кипър, ми даваха 20-30 долара, ако пия с някой кафе, да мога да го платя. Водех се на отчет двадесет години. Но досието ми стана много скандално. Защо? Сложиха ни в един кюп с доносниците. Съзнателно или не две телевизии изопачиха истината. Казаха, че съм бил в Шесто управление, което е политическата полиция – доносничеството. Възразих, но не ми обърнаха внимание и писаха, че работя срещу пари. Разрових цялото си досие. Подписал съм документ, че ще работя безплатно. Ако събереш всичкото, което съм взел за 20 години, обърнато в български пари, ще се получи хиляда лева. Никога не съм искал услуга от службите, никога не са ме командировали те. Всичко съм вършил покрай журналистическата си работа, но тя винаги е била на първо място. Нямам причини да се бия в гърдите, с това което съм направил, работил съм според възможностите си. Последното, което искам да кажа, е: не се срамувам, но съм огорчен!”

Едно интервю на Исак ГОЗЕС /БЛИЦ/

Петър Бояджиев е роден на 3 юли 1947 г. в Шумен в семейство на чиновник. Завършва гимназия в родния си град. След казармата е приет да учи математика в Софийския университет. В навечерието на ІХ конгрес на БКП през 1966 г. заедно със своя приятел Алфред (Фреди) Фосколо, който сега живее в България, разпространяват позив с искания за излизане от Варшавския договор, за свобода на сдруженията и многопартийност.

Държавна сигурност го поставя под наблюдение и го задържат на 15 август 1968 г. – месец преди нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Предлагат му да сътрудничи на спецслужбите, като замине във Франция и проникне в емигрантските среди. Бояджиев отказва. Осъден е на 12 години затвор при строг режим. Разбирайки това, майка му изразява негодуванието си и е затворена в психиатрична клиника, където няколко месеца по-късно слага край на живота си. Според Бояджиев обаче тя е обесена от ДС в София една година след неговото затваряне. За това той има доказателства. В затвора съобщили на Бояджиев, че е починала от сърдечен удар. Истината той научава 9 години по-късно след излизането си. Петър Бояджиев е изпратен в политическия отряд на Старозагорския затвор, където следват поредица от опити да бъде вербуван за агент на ДС и изпитва на гърба си цялата гама от физически и психически методи за натиск на репресивната машина. Освободен е след изтичане на наказанието на 3 май 1978 г.

Принуден е да изкарва прехраната си като общ работник и дърводелец.  На 6 август 1981 година е изведен нелегално от България чрез организация, извършена от Алфред Фосколо и Антон Машев. В емиграция е активен и работи в областта на защита правата на човека в България. На него дължи популяризирането на Запад Дружеството за ЗПЧ в България, както и на синдиката
“Подкрепа”. Връща се в България на 17 май 1991 година, за да участва във Втората национална конференция на СДС. Петър Бояджиев живее в Тулон, Франция, заедно със семейството си. Търсим го по конкретен повод. Бившият шеф на отдел 8 в Първо главно управление на ДС Димо Станков се закани да го съди за негови твърдения в интервю пред “ШОУ” преди няколко години. В него Петър Бояджиев казва:

„Потресен съм от последните данни, които намерих в Комисията за разкриване на архивите на Държавна сигурност. От тях излизат страшни неща, свързани с Димо Станков – бивш полковник от ДС. В документ от 7 октомври 1985 г., когато Станков е началник на отдел 8 на Първо Главно управление, той пише: „Възможни са мероприятия във връзка със заболяването СПИН. На основата на съобщенията за това заболяване на Запад у нас също възникна идеята за провеждането на активни мероприятия, разобличаващи специалните органи на САЩ като първоизточник на болестта СПИН. Нашият първоначален замисъл бе да покажем Турция предвид многобройните американски бази в страната и предвид характера на заболяването като един много опасен център на разпространяване и пренасяне на болестта от САЩ към други страни...”. И още: “...Беше разработен вариант, който предвижда да започнем с провеждане на анонимно мероприятие /от името на прикрит хомосексуалист/ в Гърция /остров Крит/, което да разширим по-нататък чрез наши оперативни възможности както в самата Гърция, така и към Испания и Португалия... Съображенията за Гърция /Крит/ са следните:

наличието на голяма американска база, чийто състав може да бъде разпространител на СПИН, наличието на голям брой прикрити хомосексуалисти, което може да обясни желанието на “автора” да остане анонимен и т. н., и т. н.”, пише по-нататък в документа, подписан от Димо Станков. Ето и разказа на Бояджиев. - Господин Бояджиев, бившият шеф на 8-и отдел и зам.-шеф на Първо главно управление на ДС Димо Станков след години се възмути от вашите твърдения по негов адрес в интервю за “ШОУ” и изригна: “Използвали сме гръцки педерасти, за да провеждаме активните мероприятия? Това никога, по никакъв начин нито е замисляно, нито е провеждано, това е абсолютна измислица. Петър Бояджиев ще отговаря за тези измислици пред съда, ще отговаря и за това, че Димо Станков е участвал в престъпления срещу човечеството, ще му се наложи да доказва много лъжливи твърдения!” Какъв е вашият коментар?  - С голямо удоволствие бих се явил пред българския съд. Призовавам Димо Станков, след като го казва, да заведе дело срещу мен.

Аз няма да се крия и ще бъда на разположение на българското законодателство без никакви притеснения. В интервюто, което ви дадох преди 5 години, дори не е написана цялата истина, а част от истината. Моите твърдения почиват на информацията от справка № 16372/ 7 октомври 1985 г. Относно мероприятия във връзка със заболяването Синдром на придобита имунна недостатъчност /СПИН/ на Първо Главно управление – ДС, която е мое притежание, а освен това е публикувана в електронните сайтове на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия или както накратко е известна - Комисията по досиетата, така че е и обществено достояние. Това е напълно законна справка, няма нищо скрито-покрито. Предоставям я на вашия вестник. Тя е написана и подписана от началник отдел 8, ПГУ-ДС полковник Димо Станков. - Бившият полковник от ДС Димо Станков хвали българското научно-техническо разузнаване в миналото и смята, че вие не сте прав да наричате хората, които са работили в него, некадърници...

- Смятам, че са били доста слаби. Силно е било съветското научно-техническо разузнаване. Станков споменава проекта “Нева”. Случайно и аз знам нещичко за него. Един почтен бивш офицер от структурите на ДС през 1992 година ми донесе секретното решение на Политбюро на ЦК на БКП за проекта “Нева”. Този човек работил навремето в ЦК на БКП в отдела по сигурността. И като наблюдавал и анализирал, разбрал през 80-те години, че се изнасят пари и се “складират” в Африка и в други части на света под предлог, че се правят покупки. И той направил рапорт до един от секретарите на ЦК. Извикали го, говорили с него, но много бързо го преместили другаде и всичко се покрива. Но съмнението си остава в него. Но той запазил копие от това решение на Политбюро и ми го донесе. Обясни ми как Съветският съюз дал големи суми пари на българското научно-техническо разузнаване, за да откраднат тръжната документация, да им я дадат и те да направят завод за твърди дискови устройства. Това съдържаше решението на Политбюро.

Тогава главен прокурор беше Иван Татарчев, а Филип Димитров беше министър-председател. В моя офис на ул. “Гладстон” минаваха много хора. Тези момчета от НТР-а, които бяха останали извън борда, идваха и аз ги водех при Филип, даваха много информация какво е било. Този документ на Политбюро за проекта “Нева” го открадна Юрий Асланов. Той се представяше тогава за опозиционер. Поиска ми го да направи копие, дадох му го, но после той каза, че го е загубил. След време излезе, че бил агент на ДС. Една голяма част от тези пари, които руснаците са дали на НТР и са били във виенски банки и другаде по света, като дойдоха промените, ДС ги открадва от руснаците. Бях на една среща по времето на Виденов като близък до Благовест Сендов с втория човек в руското посолство. Той ми каза: “Господин Бояджиев, вашите хора от НТР и нас ни окрадоха!”/смее се/ - Вие се връщате в България в края на 1991 година. С какво се захванахте? - През 1992 година вече Филип Димитров беше министър-председател на правителството на СДС, Андрей Луканов беше в следствения арест. Ние тогава се интересувахме от това да изкараме от контрол Националната разузнавателна служба, начело с Бриго Аспарухов, която беше под контрола на президента Желю Желев, която работеше за руснаците против правителството на Филип Димитров. Второто, стратегически важно за нас, беше да не излезе Андрей Луканов от следствения арест, защото те бяха в комбина с Желю Желев. Това бяха новите генерал-губернатори на България по споразумение с руснаците и отчасти с американците. - Като казвате “ние”, кого имате предвид?

- Ние, това са всички бивши политзатворници, които се познавахме много добре кой кой е. Бай Васил Златарев от Българския демократичен форум, депутат от СДС, Владимир Абаджиев, също от БДФ, много ерудиран човек. Бай Васил Златарев беше в много тесни, доверени отношения с прокурора Иван Татарчев и той беше в нашия кръг. Бях в кабинета на Иван Татарчев, когато парламентът гласува, че отнема имунитета на Луканов и той пред очите ми подписа заповедта за ареста му. Ние искахме да разбием модела, изработен от руснаците, и да върнем компаса към интереса на българите. Всички ние, понеже бяхме бивши политзатворници, бяхме свикнали на културата на конспирацията. Не смятам, че това беше толкова лошо, защото комунистите също се базираха на конспирацията и задкулисието. Стремяхме се задкулисно да събираме информация, да пречим, да направим така, че Андрей Луканов да остане колкото може по-дълго в следствения арест. Той беше станал много нервен и заплашваше Желев, че трябва да намери формула да го изкара оттам. Той влезе там против волята на Желю Желев. Основно имахме подкрепа от главния прокурор Иван Татарчев, от наблюдаващия прокурор, който беше зависим от Татарчев. Успяхме да задържим Луканов в ареста до падането на правителството на СДС и дойде на власт правителството на Любен Беров. Луджев и “мравките” от СДС гласуваха да му се върне имунитетът и го изкараха от ареста.

- Известно ли ви е главният Иван Татарчев да се е заигравал в онези времена с “мутрите”, да е ядял и пиел заедно с тях. Много негови съвременници свидетелстват за това... - Докато съм имал отношения с Иван Татарчев, такива неща не съм наблюдавал. Поне до идването на правителството на Беров това със сигурност мога да го кажа. Имали сме сериозни отношения и когато е трябвало да се реши нещо, той го е решавал винаги. Възможно е някои да са се възползвали от неговата емоционална, комитска, македонска натура. Но и много хора разказват митове и легенди. В никакъв случай Иван Татарчев не е бил корумпиран. Както влезе, така и излезе от прокуратурата. Грешки всеки може да допусне поради недооценка на събитията и хората. - Как така се получи, че вие, бивш политзатворник, антикомунист и дисидент, решихте да ставате министър-председател с мандата на БСП?! Бихте ли открехнали завесата? - Целият кръг от бивши политзатворници беше в час на това мероприятие. Това беше един опит да “взривим” Народното събрание и да се отиде към предсрочни парламентарни избори. Никога не съм имал намерение да ставам министър-председател.

Много добре знам, че това не може да стане, защото съм френски поданик. Но ако президентът Желев и хората около него искаха да ударим БСП, трябваше аз да вляза в пленарна зала и да прочета в проектокабинета си още 4 имена на бивши политзатворници, които БСП щеше да чуе за пръв път там. И щяха да изпаднат в шок! Тогава депутат щеше да повдигне въпроса за моето двойно гражданство и да изкара документа за моята натурализация. Ударът срещу БСП щеше да е жесток и щеше да се стигне до предсрочни парламентарни избори. Защото Филип Димитров поиска вот на доверие, понеже го бяха убедили, че след като загуби властта, 100 процента се отива на предсрочни избори. Това обаче не стана. А в онзи момент СДС се беше поочистило, беше ясно кои са агенти, кои не са агенти на ДС и подкрепата за него беше 42 процента. Издигането на моята кандидатура за премиер от БСП беше активно мероприятие на бившите политзатворници като резервен вариант да се стигне наистина до предсрочни парламентарни избори.

Такава беше историята... Неофит и Калиник си скубели брадите кой е по-добър агент Спомням си една доста интересна случка. Един ден бяхме затворили в една стая сегашния патриарх Неофит /тогава митрополит / с врачанския владика Калиник, разказва Петър Бояджиев за месеците след промените през 1989 г. Двамата бяха представители на двата синода - да се опитат да си изяснят различията на четири очи. Да, но по едно време започнаха да се чуват разни подозрителни шумове от стаята и бяхме принудени да надникнем. И какво да видим! Двамата представители на две различи управления на ДС се бяха хванали за брадите и бяха на път да си ги оскубят взаимно, обвинявайки се кой бил по-добър агент и кой, служейки на ДС, служел по-вярно на Бога. Жалка сцена, която ме потресе! През този период съм пропътувал над 10 000 километра в совалки между владиците с наивното намерение да намерим пресечните точки, за да ги съберем. А то било толкова просто – пресечните точки са били в ръководството на различите ДС-управления, спомня сиБояджиев. С “търговец на сутиени” преметнахме ДС През ноември - декември 1988 г. около предстоящата визита на Митеран в България нещата се усложниха доста, връща лентата назад Бояджиев. Живков очевидно разчиташе много на тази визита, за да се представим пред съветското политбюро като важен фактор в отношенията Изток - Запад и с това да се опита да получи отсрочка за махането си.

Режимът на телефонните комуникации се затегна много. Останаха ни само няколко неконтролирани от властите телефонни линии за оперативна работа. В никакъв случай не искахме да привлечем вниманието на ДС към тях при използването им за даване на интервюта. Радиостанциите се оплакваха, че не могат да излъчват информации от България поради невъзможността да се свързват по телефона с активистите на Независимото дружество за защита правата на човека. Направихме съвещание и решихме да изпратим на място журналист. Но, кой да бъде, за да не се усетят в ДС? Така открихме един журналист на свободна практика, който имаше вече опит за нерегламентирано влизане в Афганистан – Ален Шевалариа. Той се съгласи и за целта слезе при мен в Марсилия, за да подготвим реализацията. Трябваше му, разбира се, виза. В посолството в Париж също бяха много подозрителни към всички, искащи визи за България. Ако го разконспирират още в Париж, всичко отиваше по дяволите. Но Ален се оказа много инициативен. Решил да се представи в посолството като търговец на сутиени – висока класа. Казал: “Предстои развитие на отношенията с Изтока и ние искаме да се настаним на този пазар бързо!”

Предизвикал присмехулните погледи на чиновниците там, които го приели за поредния глупак, който си мисли, че ще направи пари на Изток и - много бързо, без каквото и да е проучване, му издали виза! Много се смяхме, докато ни обясняваше, как е протекло посещението му в консулството. И тъй след едноседмичен курс на обучение в Марсилия Ален отново отива в Париж и се качва на самолета за София. Съоръжен с традиционните касети с въпроси на български и на френски. Дотук добре. Успява да се срещне с отец Благой Топузлиев и Петър Манолов. Успява посред зима да отиде и до село Климент, за да се срещне със Зайнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки. Да, ама най-важният е Илия Минев, който живее в къща, оградена с дувар в град Септември и която се охранява денонощно. И нашият човек минал през деня, гледал, мислил и решил. Вечерта се запътил към охраняващия милиционер, клатейки се като мъртвопиян и едва не му налетял да го целува и прегръща. Последният го изпратил с пренебрежителен поглед и не му обърнал повече внимание. А на завоя нашето “пиянде” прескочило като младо лъвче оградата и хоп в двора на Илия. И след няколко мига предава поздравите ми на Илия, за да не го уплаши пък него. И така са си гукали по-голямата част от нощта и после пак с помощта на Илия през оградата, пък ония нека си пазят и мръзнат! Дотук добре, събрал интервюта. Сега зорът бил голям как да изнесе касетите с интервютата. Нали вече го знаят. Не можеше и дума да става да използуваме дипломатическа поща.

Мислил, мислил и какво измислил. Беше предколеден сезон и много от служителите в посолството се прибираха в Париж за ваканцията. Разбира, че военното аташе също тръгва за Париж и нашият тръгва със същия полет. Сложил на синджир на врата си касетите да висят на гърба му и си гугукал сладко с военното ни аташе по време на проверката. Десарите, инструктирани да внимават да не правят дипломатически скандали преди визитата на Митеран, не поели риска да го проверяват персонално, а и не са можели да допуснат, че резултатът от неговата работа е при него, а не в дипломатическата поща. И така, телефонът звъни и Ален доволен ми съобщава за добрия улов – няколко интервюта на аудиозапис за гладните за материал радиостанции! Почвам да им телефонирам и да им ги изпращам. Те едва много по-късно разбраха как са стигнали до Франция тези касети, смее се дисидентът.

Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА /БЛИЦ/


Тя е все така елегантна, красива и умна. Румяна Янева отдавна е баба на няколко внучета, но духът й е заразително млад. Според експерти тя е най-добрият специалист по здравословно хранене. По образование е инженер-технолог, има висше образование и специалност “Химия и технология на храната”.

Повече от 30 г. е носила тежката отговорност да изхранва първите мъже на държавата, сред които Тодор Живков и президентите Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов. След като се пенсионира като специалист на служба в УБО-НСО, заживява в Бургас, където са близките й хора. Участва в телевизионни предавания, пише книги, включва се в обществения живот в свободното си от внуците време. С днешния разговор я връщаме в ония години, когато на крехките й рамене се крепи животът на най-важните държавни мъже. - Дълги години сте отговаряли за изхранването на Тодор Живков и на целия ЦК на БКП, трудно ли ви беше? - Трябва да ви кажа, че по онова време всеки евентуален дискомфорт, сполетял някого от ЦК или член на неговото семейство, се разглеждаше едва ли не като терористичен акт. А ние от сектора “Изхранване” на УБО отивахме на военен съд. Слава Богу, това не съм го преживяла.

През всичките тези 30 г., през които отговарях за изхранването на управляващите, не пострада нито един стомах. - Най-много сте въртели черпака за самия Живков, капризен ли беше?  - Ни най-малко. Той беше истински аристократ и стриктно спазваше протокола. Знам, много хора ще се усмихнат на тези мои думи, но истината е такава. Когато беше под домашен арест, аз отидох да го видя. Беше през 1996 г. Изгаряше ме някакво вътрешно желание да се срещна и да си поговоря с този човек, за когото работих 30 г., а не бяхме дори разговаряли. Той вече беше под домашен арест, изолиран от всички и от всичко и вече не ми беше началник. Намерих телефон за вилата на Жени Живкова и се записах за прием. Тодор Живков ме приемаше винаги в 11 часа. Казвам приемаше, защото му гостувах няколко пъти. Двамата сядахме в малка стая с голям портрет на Людмила Живкова. Пиехме - аз - чай, той - кафе с няколко капки коняк. Разговаряхме на различни, приятни теми. Той елегантно ми кавалерстваше дори и при пиенето на чай. След въпроса “Искате ли чай?” аз машинално посягах като обигран сервитьор към бутилката с коняк, но той ме спираше с думите:

“Недейте, аз не съм толкова стар!”.

Веднъж по време на чая ми зададе въпроса: “Тези млади министри, имаше предвид Жан Виденов, толкова добре ли знаят как да ръководят, та не търсят опита на стария човек?”. Стъписах се, но на въпроса му отговорих с въпрос: “А кой ги сложи на власт?”. Той не ми отговори, веднага смени темата с друго. Но при един от следващите ни разговори попита: “А хората по улиците не си ли спомнят за Тодор Живков, или вече го забравиха?”... Веднъж отидох при него облечена с първото в живота ми екопалто, което имитираше визон. Бях си сложила красива червена шапка. Докато разговаряхме, изведнъж Живков каза: “Днес сте много красива!”.

Аз изстинах и си помислих с разочарование, че се започва с прословутите болшевишки свалки, за които дълго време се говореше. Живков обаче само добави: “Жалко, че не мога да ви нарисувам”... Това беше последната ни среща. - Какво друго си спомняте от онова време? - Как изпаднахме в паника при гостуването на шахиншаха Реза Пахлави в България. И, доколкото си спомням, това беше първо посещение на подобен гост в социалистическа държава. И само фактът, че той не гостува в СССР, а в България, ни натовари с огромна отговорност.

Поканен беше лично от Тодор Живков. Седмица преди това пристигна екип от иранските служби за безопасност. Предварително бяхме уведомени, че три дни трябва да храним госта с месо, което да не е свинско. Шахиншахинята пък яде храни, приготвени само с масло. Аз трябваше да направя така, че различните блюда, поставени на общата трапеза, да не се различават по вид. Готвехме за всеки от гостите поотделно и се справихме чудесно. Възникна обаче друг проблем по протокола - как да се държи самият Тодор Живков с госта. С Брежнев се прегръща и се целува, но при мюсюлманите е различно. Намери се консултант, подготви Тодор Живков за срещата с шахиншаха и гафове не се получиха.  - Много се говори и се писа, че след Чернобилската авария за целия ЦК на БКП част от храната се внасяла отвън.

- Нищо подобно.

Всички продукти, с които приготвяхме храната, си бяха български, но трябваше задължително да бъдат изследвани за радиация. Нашата служба нямаше готовност за това изследване, защото оборудването за такава лаборатория струваше много скъпо. Пък и никой не е допускал аварията в Чернобил, за да сме готови предварително. Затова изследвахме листните зеленчуци в лабораторията за радиоактивност в БАН. От там ни посъветваха да мием по няколко пъти листните зеленчуци. Дори и зелето накъсвахме и измивахме лист по лист. Яйцата купувахме от стопанството във Врана, и то снесени поне една седмица преди Чернобил. - И през всичките тези години наистина ли не допуснахте нито един гаф с храната?  - Аз не. Допусна го с лакомията си тогавашният лидер на БЗНС Петър Танчев. Той беше толкова лаком, че дори успя да развие т.нар. слонска болест и охраната му помагаше да слезе от автомобила си.

Това се случи по времето на един конгресен земеделски форум, за коктейла на който Петър Танчев беше поканил 4000 души. И сам определи менюто, в което имаше шест вида кремове, приготвени на яйчена и млечна основа. Опитах се да изтегля тези кремове от менюто, но Танчев се наложи. Опитах се да го убедя поне яйцата да вземем от стопанството във Врана, но в крайна сметка яйцата бяха внесени от “Яйцекооп”, снесени 30 дни преди аварията, които, оказа се, не бяха чисти. В крайна сметка няколко души получиха разстройство след коктейла. Разбира се, не Чернобил беше виновен, а кухнята на хотел “Родина”, където беше коктейлът. Там имало от няколко дни салмонелоза, но не казали, за да не се лишат от височайшите гости. Беше ми забранено на мен и на колежката, отговаряща за бюфетите в НДК, където бяха деловите заседания, да напускаме гарнизона. Тоест за известно време бяхме поставени под арест. Спаси ни Чудомир Александров, който успя да убеди началника на Управлението за безопасност и охрана - УБО, Илия Кашев, че вината не е наша. Когато започнаха да проверяват кои точно са пострадали, стана ясен източникът на заразата.

- Как “преминахте” от Тодор Живков на... Желю Желев?

Имам предвид изхранването, разбира се? - Разликата е голяма. Тодор Живков вече беше обучен от съпругата си д-р Мара Малеева да бъде психолог, да уважава и спазва протокола. И въпреки това той продължаваше да се обучава, защото знаеше, че трябва да е безупречен във всяко едно отношение. Желю Желев не се поддаваше на обучение. Нито съпругата му Мария Желева. Ще разкажа един случай. С него пътуваме из страната по онова време, когато се раздаваха много държавни земи. Пристигнахме в едно село, цялото облепено с плакати на СДС. Хората го посрещнаха с радост и всеки искаше да му стисне ръката. И той се ръкуваше с всички наред.

А после няма вода къде да си измие ръцете. Изпаднах в ужас. Оказа се, че в това село няма и тоалетна. Накрая го заведохме в тоалетната на детската градина, за да си измие най-после ръцете. После седна с ръководителите от селото на една трапеза, а за нас, които го придружавахме, просто забрави. Успях, докато го посрещаха и се ръкуваше с хората, да изнеса малко хляб, сирене и домати, за да хапнем заедно с охраната навън. А това, според протокола, е недопустимо. Охраната не бива да се храни при такива условия... Подобно безобразие повече не допуснахме нито при Петър Стоянов, нито при Георги Първанов... - И един последен въпрос: преди време издадохте и книжката: “Втори шанс за първо впечатление няма”. Какво е посланието към читателите? - Исках да разкажа как ние, хората от УБО и НСО, работехме, при какви условия, с каква отговорност. Веднъж ме свалиха от самолета за Варна, където отивах на почивка с децата си, и провалиха 14-дневната ми отпуска. И знаеш ли защо? Само за да сваря бозата на Тодор Живков...

Тодорка НИКОЛОВА /Блиц/

Хиляди щурмуват парламента, чупят и палят, а депутати се барикадират. Стига се до сблъсъци с ранени Дир. бг припомня драматичните събития, които бележат най-новата ни история точно преди 21 години. Всичко започва с протести срещу тогавашното правителство на БСП с премиер Жан Виденов. Хората в много градове се надигат и блокират пътища, а студенти правят живи вериги покрай парламента, защото годишната инфлация е 310,8% и обезценява парите им - левът се срива, заплатата става 5 долара, а магазините са празни. 19 банки фалират, а с тях се стопяват дълговете на кредитните милионери и спестяванията на стотици хиляди българи. 

На 21 декември 1996 г. се провежда извънреден 42-ри конгрес на БСП. На него Виденов обявява, че подава оставка като министър-председател. Оттегля се и като лидер на партията, като на негово място е избран Георги Първанов.  Седмица по-късно парламентът гласува на извънредно заседание оставката на правителството. От БСП настояват да съставят нов кабинет в рамките на същия парламент, но опозицията - СДС, категорично не е съгласна.  На 8 януари 1997 г. парламентарната група на социалистите номинира за премиер в оставащия двегодишен мандат Николай Добрев, който тогава е вътрешен министър в оставка.  Два дни по-късно - на историческия 10-и, обаче президентът д-р Желю Желев отказва да даде мандат за съставяне на кабинет на БСП, макар че е задължен по Конституция. Желев се мотивира с това, че неговият мандат изтича на 22 януари и оставя решението на новоизбрания държавен глава - Петър Стоянов. Опозицията обявява начало на национална политическа стачка, призовава към гражданско неподчинение и организира протестно шествие срещу парламента.  Така, часове по-късно, сградата е обградена от демонстранти. Твърди се, че са около 8000 души. Част от тях започват да чупят прозорци с камъни и дръжки от знамена, щурмуват и задната врата на парламента. Някои успяват да проникнат във фоайето и в няколко стаи, трошат и палят мебели. Тогава атакуват и униформени с полицейски палки, а входът е барикадиран отвътре.  Навън обаче се стига до кървави сблъсъци - десетки са ранени, след като полицията и Вътрешни войски се намесват със сила. Участници в събитията твърдят, че униформени са докарани с автобуси и са били протестиращи дори в страничните улички. Сред пострадалите са и политици - депутатът Филип Димитров се озовава в "Пирогов" с разбита глава. След като напрежението нараства, в парламента идва вътрешният министър. Лично тогавашният шеф на СДВР ген. Красимир Петров предпазва Добрев с щит от тълпата (вижте какво точно се случва по-надолу - б.р.).

Той и представители на парламентарните групи се събират в кабинета на председателя на акад. Благовест Сендов, за да обсъдят ситуацията.  Около час преди щурма идва и Петър Стоянов, който още не е положил клетва. По това време Желев е на посещение във Франция.  “Тук съм, защото мисля, че хората имат право да протестират. Те няма какво да ядат и животът им е скотски”, заявява Стоянов, преди да се срещне с Добрев и лидера на СДС Иван Костов. В същото време група червени депутати сядат на стълбите и запяват: “Къде си, вярна ти любов народна”. Сред тях е Клара Маринова, която тогава е говорител на БСП.  “Моя беше идеята да запеем. Вбесих се, че всички депутати се панираха и изпокриха в миши дупки”, разказва по-късно друг участник - Добромир Задгорски.  В крайна сметка тази вечер демонстрантите са разпръснати със сила. Но протестите не стихват. Така, на 4 февруари 1997 г., БСП връща мандата за съставяне на правителство.

Политическите сили подписват споразумение за запазване на социалния мир и провеждане на предсрочни парламентарни избори на 19 април 1997 г. Те са спечелени убедително - с 52% и 137 депутатски места, от Обединените демократични сили (СДС, Демократична партия, БЗНС, БСДП), и Иван Костов става премиер. Дотогава обаче е назначено служебно правителство с премиер Стефан Софиянски. То веднага започва промени, макар и на ръба на правомощията си - обявява въвеждането на валутен борд, изпраща до Брюксел молбата на България за членство в НАТО и възстановява сътрудничеството с МВФ. Признанията на Стоянов и Премянов Все още в разгара на протестите, в края на януари, Петър Стоянов връчва мандат за съставяне на правителство на социалистите. До втори техен кабинет обаче така и не се стига. Години по-късно той разказва какво точно се е случило: "Връчих указ за съставяне на правителство на БСП за седмица. Няколко пъти ги подканих да се откажат. Страхувах се, че ако БСП състави второ правителство, ще има гражданска война и НАТО и ЕС щяха да са твърде далеч. Като дойдоха Добрев и Първанов с папката, трябваше да я взема и да я внеса в Народното събрание, както е по Конституция. И тогава със 125 депутати щеше да има второ правителство на БСП. Върнах папката и се движех по ръба на конституционните правомощия. Те си тръгнаха и ми казаха, че вървя срещу Конституцията.  След това ми дойде наум да свикам Консултативен съвет по национална сигурност в два и половина следобед. Мислех, че политическите сили ще се солидаризират и БСП ще се откажат от мандата. Свиках съвета, защото в папката нямаше отказ. 

Казах на БСП, че след като искат мандат, трябва да излязат през главния вход на "Дондуков" 2. След това всички се изказаха БСП да върне мандата. Чак тогава Добрев, Първанов и Виденов се отказаха от мандата".  Красимир Премянов, който в онези времена е председател на парламентарната група на левицата, разкрива, че още на Коледа 1996 г. Желев е щял да връчи мандат на БСП за правителство, но Първанов отказал.  "Много се закъсня с мандата. Държавният глава ни покани на консултации като най-голяма парламентарна група. Той ни заяви, че може много бързо да връчи мандат, но новият тогава лидер поиска отсрочка. Мотивира се, че няма готовност. Аз бях съгласен, но Първанов отказа. Ако беше приел, може би щеше да има за кратко друг кабинет на БСП. Политическата инициатива щеше да е в наши ръце, а не при СДС. Желев заяви, че може да връчи мандат до края на годината, след това вече трябвало да се чака президентът Петър Стоянов да встъпи в длъжност", казва Премянов - пряк участник в събитията.  Според него при това положение е нямало да се стигне до щурма на парламента, който, по думите му - не е бил спонтанен. 

Мъж се хвърля на колата на Добрев, тълпата пробива загражденията Години след събитията фотографът от вестник "24 часа" Николай Литов разказа любопитен факт, довел до развръзката на 10 януари: "От ранни зори съм в парламента, чиято работа съм акредитиран да отразявам. По някое време обаче реших да изляза пред сградата, за да снимам протестиращите, чиито викове ставаха все по-яростни, а предметите, които хвърчаха към сградата - все повече. Към 14 ч тръгнах към редакцията, за да предавам снимките си. Чаках тролея на спирката на Ректората в посока Орлов мост. Лично шефът на СДВР Красимир Петров се включва в опазването на министъра от протестиращите.  В този момент видях джипа на вътрешния министър Николай Добрев. В момента, в който вдигнах фотоапарата, пред джипа изскочи мъж. Той се хвърли върху колата, без да знае чия е и кой е вътре, явно гледаше само да попадне в кадър. 

Тъй като шофьорът не очакваше подобно нападение, докато успее да реагира и натисне спирачки, мъжът вече беше под колелата. Джипът закова на място и от него изскочи охраната. Секунди след това от задната врата се показа и самият Добрев. Охраната поведе вътрешния министър в посока парламента, а шофьорът остана да се разправя с “нападателя”.   Добрев тръгна към Народното събрание пред градинката на “Св. Кл. Охридски”, а аз хукнах след него. В момента, в който протестиращите го разпознаха, тълпата се нахвърли отгоре му. Бяха извикани полицаи като подкрепление, които направиха жив щит около министъра. Бяха отворени металните заграждения около парламента, за да мине той, но тълпата се възползва от пробойната в охраната и нахлу към сградата. Под чадъра на щитовете на полицаите Добрев бе спасен от обстрела на протестиращите. А срещу него хвърчаха дори кофи за боклук".


На 21 септември 1968 г., в една съботна вечер, между 22.00-23.30 ч. в тъмнината на централните софийски улички се промъква 22 годишният студент по история, втори курс, Едуард Генов. Той преминава през „Шипка“, „Оборище“ „Шейново“ „Сан Стефано“, „Любен Каравелов“, „Юрий Венелин“ и преките между тях, след което се насочва към кв. „Владимир Заимов“ и близките улици „Стара планина“, „Чаталджа“ и др. Носи със себе си към 50-60 позива, които поставя в пощенските кутии във входовете на жилищните кооперации, край които преминава. Там където има къщи хвърля позивите направо в самите им дворове. Разпространява всички листовки за около час и половина, след което обиколя из столичния град за да заличи следите си и се прибира в дома си на ул. „Кирил и Методий“ №2, при нищо неподозиращия му баща.


На 22 септември, в неделния следобед, около 14.30 часа, по други улици в центъра на София тръгва 21 годишният колега на Едуард, също студент по история и второкурсник, Александър Димитров. Той разпръсква своя дял от позиви по улиците „Неофит Рилски“, малките „Пет кюшета“, „Шишман“. После прекосява „Аксаков“ и района на Паметника на съветската армия за да се насочи към ул. „Иван Асен II” и тогавашния ж.к. „Ленин“. На връщане пуска позиви в някои от кооперациите на „Патриарх Евтимий“, а останалите му към 15-20 позива оставя в пощенски кутии в района около ул. „Симеон“. Действайки припряно и с постоянно озъртане, пъхва всички позиви безразборно в пощенските кутии във входовете. Обикновено пуска по един позив, но някъде и по два-три наведнъж. След като листовете свършват се прибира в дома си на ул. „Витоша“ №69.
Още в петък, на 20 септември 1968 г., към 14.00 часа, на бензиностанцията в столичния кв. „Подуене“, застават за автостоп две момчета. Единият е 20 годишният студент от същия курс и специалност Валентин Радев и неговият приятел Максим Коен, студент по физика. Предстои им да пътуват до устието на река Ропотамо. Максим обаче не знае малката подробност, че Валентин носи със себе си и предварително подготвени позиви, които трябва да разпространи извън столицата. Той използва нощуването им в роднини на Коен в Пловдив и успява да пусне листовките в няколко пощенски кутии на ул. „Антим I”.

Какво искаха тези три момчета и какви бяха пусканите от тях позиви в пощенски кутии в София и Пловдив?


Само преди месец, на 20 срещу 21 август 1968 г. войските на пет държави от Варшавския договор навлизат на територията на Чехословакия и слагат край на започналото през януари демократично обновление в страната. За предишните месеци от началото на годината чехите и словаците стават свидетели на невиждани промени в държавите от съветския комунистически блок. Новата програма на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) предвижда построяване на „социализъм с човешко лице“. Тя пояснява, че това ще рече наличие на свобода на словото и печата, свобода на придвижване, отваряне на възможността за свободен дебат, както и за сдружаване. Ръководството на ЧКП се застъпва и за парламентарен контрол върху репресивните органи, независимост на съда, както и възможност в бъдеще за провеждане на многопартийни избори.
На 27 юни 1968 г. писателят Лудвиг Вацулик обнародва легендарната после платформа „Две хиляди думи“. Тя предвижда пълна демократизация на системата. Идеята е чрез упражняване на граждански натиск да бъде премахнат политическият контрол върху предприятията, средствата за масова информация и местното самоуправление. Предвижда се службите за сигурност да бъдат напълно лишени от своите политически функции. Промените в Чехословакия се посрещат с надежда от политизираната българска общественост, и най-вече от интелигенцията, младежта и студентите.
На 20 срещу 21 август 1968 г. обаче, започва операция „Дунав“, с която войските на Варшавския договор (Съветския съюз, Полската народна република, Германската демократична република, Унгарската народна република и Народна република България), без знанието на чехословашките власти, нахлуват в страната. Арестувани са първият секретар на ЧКП и символ на реформите Александър Дубчек, министър-председателят Олдржих Черник, председателят на парламента Йозеф Смърковски, ръководителят на Националния фронт Франтишек Кригел и изтъкнатият реформен политик Йозеф Шпачек. Всички те са отведени в Москва. На опитът за „социализъм с човешко лице“ е сложен край.


Първите позиви – „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“

Смазването на реформите на чехи и словаци се посреща с видимо недоволство от будната част на българската младеж и общественост. Ала малцина са онези, които обличат това свое негодувание и в реални действия на протест. Едни от тях са и нашите трима герои. С тази си постъпка те правят опит да разбудят и подтикнат към активност и позиция обществото.
Валентин Радев по това време работи през ваканцията като общ работник за да припечели някой лев в столичния завод „Пролетарий“. Още през деня на 21 август там е проведено събрание, което приветства интервенцията на петте армии на Варшавския договор и участието на Живкова България в нея. Прибрал се в къщи, Валентин слуша емисията на Радио „Скопие“, която съобщава в съвсем друга светлина за случващото се в Чехословакия. Той за пореден път стига до извода, че тогавашната българска преса и радио (все още не всички имат телевизори) заблуждават хората и не казват истината за събитията.
В деня на агресията Едуард Генов е на археологически разкопки в село Нова Черна, Силистренско. Третият ни герой Ал. Димитров е отишъл на море където го заварва вестта. И двамата също посрещат с остро недоволство смазването на опита на чехи и словаци за демократични и либерални реформи, на които от месеци симпатизират.
По-късно по време на следствието В. Радев разказва: „Наскоро след влизането на съюзническите войски в Чехословакия в София се завърна от археологически разкопки моят приятел и състудент Едуард Генов Генов, с когото ние се видяхме. В разговор с него разменихме мнения и становища за събитията в Чехословакия и за влизането на съюзническите войски в тази държава, което сметнахме за неправилно. Както аз, така и той изразихме недоволство от този акт на петте съюзнически държави като го нарекохме „окупация“. Ние мислехме, че този акт не се е харесал и на много други хора в нашата страна, поради което решихме, че е нужно да предприемем и ние нещо против действията на съюзническите войски в Чехословакия, да се наредим на страната на чехословашкия народ, да вдигнем глас за изтеглянето на войските от тази страна.“
Около средата на септември Едуард Генов се среща с Александър Димитров в дома на последния на ул. „Витоша“ №69. След около два месеца, пред следователя Йордан Орманков, Сашо свидетелства: „Около 17 септември, мисля че беше вторник, в разговор с моя състудент Едуард Генов Генов, ние коментирахме влизането на съюзническите войски в Чехословакия. В резултат на споделените мисли, ние стигнахме до становище, че влизането на съюзните войски в Чехословакия е един неправилен акт и решихме, че трябва да предприемем нещо, с което да изразим нашето отношение против тези действия. Не си спомням кой от двама ни предложи да напишем позиви и да разпространим същите в София.“ Еди и Сашо веднага уточняват текста на позивите да гласи: „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“. Решават още на другия ден да се съберат и да подготвят листовките.
На 19 септември, сутринта, към 9,00 часа Едуард се обажда по телефона от дома си на Валентин Радев, който живее наблизо на ул. „Раковска“ №79, вх. А. Определят си среща някъде по средата на ул. „Симеон“. Там Еди доверява на Вальо, че го е поканил за да отидат заедно до жилището на техния приятел и състудент Сашо и пишат позиви срещу българското участие в агресията срещу Чехословакия. Валентин се съгласява незабавно и тръгват към „Витошка“.


 В дома на Ал. Димитров изработват нещо като клише, за да могат по-лесно да вадят след това позивите и да затруднят евентуалното им разкриване по почерка. Едуард донася индига и предлага да пишат с тях. Правят опит с клише от картон и после с намазване с четка с туш или мастило да отпечатат позивите. Ала нищо не излиза и се отказват. Накрая Едуард предлага да използват вече направените клишета като шаблони и с помощта на химически молив или химикал да изписват буквите като слагат по няколко индига за да могат по този начин да отпечатат възможно най-голям брой позиви. Накрая от всичките изготвени 20 броя взема Валентин, за да ги разпострани в градовете, през които минава през следващите дни, на път за Черноморието. Останалите позиви прибира Сашо, а на следващия ден написва и още около 60, които прибавя към първите. После написва и още 80 броя. По този начин общият брой на позивите при него достига 180.
На 21 септември, събота, Едуард отива отново в дома на Сашо на „Витошка“ №69 и взема около 1/3 от около 200-те позива. Уговарят се да ги разпространят на следващия ден, през нощта на 22 срещу 23 септември – неделя срещу понеделник. Разпределят си центъра на столицата на райони, като Генов избира най-общо пространството около ул. „Сан-Стефано“ и тогавашния кв. „Заимов“. Ал. Димитров настоява разпространението да стане през деня в неделя. Генов обаче няма търпение и както вече стана ясно разпространява своите позиви още в събота вечерта.
Тази първа акция не минава без резултат. Още в следващите един-два дни районни управления на МВР в столицата и Пловдив получават информация за разпространени и намерени в пощенски кутии от граждани позиви. Сред адресите личат пловдивската ул. „Антим I-ви“ №19, както и на софийските „Л. Каравелов“ №31, „Чаталджа“ №64, „Стара планина“ №32, „Иван Асен“ №75, „Патриарх Евтимий“ №21, ж.к. „Ленин“, бл. 29. Като се има предвид, че сред веществените доказателства във връзка с по-сетнешното дело се съдържа плик с едва 21 позива с това съдьржание, от общо над 200 пуснати на 20, 21 и 22 септември в столицата и Пловдив, дали не бихме могли да направим заключението, че най-верните на режима на Живков поне в тези райони на двата града не са надхвърляли 10%?


Вторите позиви

Едуард Генов предлага в продължение на месец да преустановят дейността си за да се заметат следите. Надяват се също да използват това време за да се опитат да привлекат и нови съмишленици. Не успяват особено. След средата на октомври, когато вече учебната година в СУ е започнала, тримата се срещат във факултета и отиват след това в дома на Валентин на ‚Раковска“. Междувременно, разбрали от западните радиостанции за осъдителните присъди над съветски граждани, протестирали срещу агресията още в края на август на Червения площад в Москва, тримата решават да повторят акцията. Обсъждат и текстовете за новите позиви, като се спират на следните два: „На 10 октомври петима съветски граждани получиха тежки присъди изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете“ и „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад. Какво правиш ти?“ За прибавката „Хора бдете“ особено настоява Сашо. Текстовете на бъдещите позиви остават у Валентин, който ги скрива между книгите в домашната библиотека. На следващия ден Едуард и Валентин се заемат с изрязването на шаблон за новите позиви, тъй като Сашо има изпит по английски и не може да участва в самото написване. И този път шаблонът се изработва от кадастров картон. Едуард изработва този за първия позив, а Валентин за втория.
Първоначално решават самата втора партида от позиви да подготвят на вилата на бащата на Едуард в Драгалевци. Но на следващата сутрин Едуард и Валентин се събират в дома на първия на ул. „Кирил и Методий“ №2. Там написват около 50 броя общо от двата текста. Отново Едуард пише единия текст, а Валентин другия. Той изготвя този ден около 30 броя, а Едуард около 20, след което се разделят. Продължават в следващите дни всеки отделно да пише позиви в дома си. Смятат този път листовките да са към 300, но установяват, че амбицията им е нереалистична и намаляват бройката на около 200. Валентин изготвя около 100 броя, които завършва в съботния ден на 26 октомври. Веднага изгаря шаблона и индигата. Отново използва библиотеката в дома като скривалище за готовите вече позиви. Причината да привърши преждевременно е и завръщането на сестра му и неговия зет от Карнобат, както и на бащата от командировка. По този начин, за няколко дни, в два софийски дома са написани близо 220 броя позиви, от които 120 са дело на Едуард, а останалите 100 на Валентин.
Започват с идеята втората партида позиви да бъде готова на 24 октомври (четъртък), а разпространена на 25 октомври (петък срещу събота) в София. Ала тъй като не са готови в уречения ден, разпространението временно се осуетява. Едуард успява обаче да залепи два от позивите, които са у него на публични места. Единият се оказва в една октомврийска утрин на витрините на ЦДНА, а другият на прозореца на щаба на доброволните отряди, някъде около улиците „Московска“ и „11 август“. На 28 октомври (понеделник) Валентин се среща с Едуард и Сашо във факултета и съобщава на Едуард очакваната от дни новина, че е готов с позивите. Остава да се съберат и да решат кога и къде да ги разпространят.


29 октомври – Арестът


На другия ден, 29 октомври 1968 г., по предварителна уговорка по средата на пътя между домовете им, Валентин се среща с Едуард за да му върне учебник. Преди да се разделят Вальо забелязва на известно разстояние от тях сив автомобил „Волга“. Веднага му хрумва, че вече са по следите им. Съмнението си в този момент не споделя с Еди. Но още същият следобяд, Генов сам разбира във факултета от колегата си Александър Тончев, че има опасност да бъдат задържани. Същият ден сутринта, Тончев е привикан по донос от органите на Държавна сигурност, в който се казвало, че определени лица са му предложили да разпространява позиви и той се е съгласил. Тончев скрива от Генов за това, но му съобщава, че го знае от „лични връзки в КДС“. В междучасието на лекцията провеждаща се между 13.00 и 15.00 часа Генов бърза да сподели новината и с Валентин. Определя му среща в 16.00 часа за да му донесе последния всички позиви съхранявани в дома му. Срещата е отново по средата на пътя между двете жилища. Валентин донася 100-те позива и ги предава на Едуард в една зелена папка от пластмас с надпис на някакъв конгрес на профсъюзите. Едуард има намерение да ги предаде вечерта на непознато лице, което да ги разпространи и извън София.
Само след около три часа, в 19 часа и 20 минути, преди срещата му с непознатия, Ед. Генов е задържан с общо 217 броя позиви, малко преди да пристигне в ресторант „Будапеща“. В същия късен следобяд Александър Димитров е задържан в Градската градина пред Народния театър, на другия тротоар срещу заведението известно сред столичани тогава като „Бамбука“. Валентин Радев пък е арестуван на „Раковска“, пред сградата на ЦКС, близо до дома му.
И тримата са откарани незабавно в Централния софийски затвор и поставени в единични килии. До 7 декември 1968 г. се води следствие. В началото на 1969 г. – още преди делото и прочитането на присъдата – Едуард Генов Генов, фак.№ 4353, Валентин Радев Радев, фак. №4225 и Александър Димитров Димитров, фак. № 4182 са изключени от Софийския университет. На 11 януари Софийският градски съд осъжда Ед. Генов на 5 години затвор, Ал. Димитров на 3 години, а В. Радев на 2 г. И тримата обжалват присъдата. С решение №190 от 1 април 1969 г. на Върховен съд на Народна република България, II наказателно отделение присъдите са намaлени съответно на 3 години и половина, 2 години и 1 година и 2 месеца. Веществените доказателства – пакет с 217 броя позиви и друг плик с 21 позива, след влизането на присъдата в сила трябва да бъдат унищожени.
Трите момчета излежават присъдите си в Старозагорския затвор. Там Едуард Генов получава втора, вътрешна присъда от осем години за опит за бягство. След излизането си от затвора се жени и има двама сина. През 1987 г. подписва т. нар. „Апел на шестимата“ – открито писмо до международната конференция във Виена, посветена на спазването на Хелзинските споразумения. В началото на 1988 г. участва в основаването на Независимо дружество за защита правата на човека. Интерниран е в село Михалково в Родопите, а през октомври е експулсиран от страната. Установява се в САЩ където умира на 16 декември 2009 г.
След излежаване на присъдата Валентин Радев работи като уредник в Националния исторически музей в столицата. Жени се и има двама сина. Умира през 1995 г.
След излизането си от затвора Александър Димитров е изселен принудително в село Овча могила, Свищовско за три години. Жени се и има дъщеря и син. След 1989 г. се включва активно в демократичните промени като през периода 1991-1995 г. е общински съветник в София. През 2008 г. е награден от чешкото правителство с ордена „Крамарж“. И досега живее на ул. „Витошка“, в същия дом, в който се роди идеята за солидарността с Чехословакия и протеста срещу агресията. Там където с Еди и Вальо написаха първите позиви измили, поне мъничко, срама на България.

Доц. Стефан Дечев
Източник:zarata.info

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив