Акцията трябваше да бъде популяризирана, за да се види „милостта” на народната  власт, която „разбира и прощава”..  На вестниците бе поръчано да пишат за „разкаяли се" и завърнали се сънародници.               Падна ми се лекарка идваща от Канада. Посетих я в столичния квартал Бъкстон, посрещна ме тя заедно със сина си в прашна и  наблъскана с вехти мебели стая. Настани ме на изтърбушен диван, наля кафе и занарежда: Мъжът й заминал на работа в Куба,

там се залюбил с някаква и поискал развод.

Съпругата му пожелала да го посети за да се разберат и потеглила със сина си за Острова на свободата. На канадското летище Гандер зачакали прекачване за Хавана. В един момент рекла на сина си, че са изпуснали самолета и остават. Той се разярил - какво ще правят тук, пропада му студенството - ала накрая, що да стори, приел. Заживели в Монреал, в клошарско общежитие, сред наркомани и проститутки. Свършили парите, взели да се хранят с изхвърлени зеленчуци от пазарищата. На нея не й признали дипломата и едва я приели за болнична санитарка. Било й обидно - лекарка, а мие подлоги. Синът й /студент по скулптура/ също страдал. Все пак намерил връзка с нашенка, скулпторката Мерион Кантароф /Мария Кантарова/. Взела го тя да й помага, слугувал й, бъркал гипс, ковял макети,  режел стиропори, а му плащала мизерни центове. Сърцераздирателен  разказ. Публикувах репортажа, в който разкритикувах работодателката експлоататорка.     Дотук добре,

но нататък събитията се развиха другояче.

Повика ме главният редактор. Какво си написал, рече, в ЦК ме съдраха, тичай по службите да се оправяш.                     Явих се в Комитета за българите в чужбина при другаря Керванбашев, беловлас чичо, от чавдарците на Живков. В интерес на истината - прие ме добросърдечно. „Абе, момче, каза, защо не донесе статийката да я видим, всички така правят, виж сега как „настъпи котето”. А трябваше да разбереш че въпросната госпожа Кантарова е приятелка на другарката Живкова, гостувала й е в Евксиноград, изложба е правила, а ти я изкара кожодерка, надявай се да не са ти прочели материалчето”…               Треперих седмица. За радост, не ме извикаха, не ме заключиха.

Успокоих се и забравих.

А  след месец мой човек от службите ми се обади да се поинтересувам за лекарката, щяло да ми стане интересно. И ето що научих: задграничните ни резиденти се заели да изпълняват указа за амнистията като примамват с облаги неуспелите да се приспособят наши сънародници. Така и въпросната докторка е изтъргувала своето завръщане. Още факти около нея: в Канада съвсем не била санитарка, а след изпит по френски заработила като лекарка. Не е живяла във вертеп, а в добра квартира. Синът й не е слугувал, а е стажувал, и то при  световноизвестната авангардистка Кантарова, която е била сравнявана с Хенри Мур. И която не го е експлоатирала, а напротив -  плащала му е богато и дори му е възлагала проекти... А стаята на нашата среща в „Бъкстон” била аранжирана „специално за пред журналиста” квартира - мизерно жилище на още неустроили се имигранти... Научих и друго - че след като е изчакала публикацията „бедната емигрантка” е побързала да си купи скъпа западна кола,

назначили я в централна болница и й дали апартамент.

Ето така аз, наивникът репортер, клъвнах на въдицата на ДС. Но кой простосмъртен, па макар журналист, отбираше от въпросните конспиративни сценарии. За тях бяха запознати само главните редактори и партийните секретари. Пък да ме бяха светнали малко повече… Но навярно това мое свещено невежество ме спаси. И другарката Людмила Живкова, по-точно нейните съветници /в случай че съм им попаднал в полезрението/, са ме  съжалили и пожалили.

Наско МАНДАДЖИЕВ
Наборе.бг
РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ👉
РЕКЛАМА

0 comments:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив