И до ден днешен не мога да разбера как ме бяха разкрили. Беше 1985, а тогава лошите новини пристигаха доста дискретно. Класният ме привика и вместо обичайните наставления, доста сухо ми подаде бележка. Видях я и изтръпнах - викат ме в Детска педагогическа стая. Бях едва 8 клас, сигурно това е било адски късмет за мен. Обля ме студена пот, изпаднах в паника, не го очаквах. Обичайно добродушния ми класен потвърди, че в оня ден трябва в 15.30 да отида при инспектор Вълчев в районната педагогическа стая и ме изпрати да си ходя у дома. Пътят от училището до дома ми беше стотина метра, но аз целият треперех и не знаех нито какво да правя, нито как да го направя.
Причината за вълненията ми беше проста - имаше за какво да се притеснявам.
Живеех точно на центъра, до големия хотел "Верея". Със съседчетата дебнехме новопристигналите чужденци, носехме им куфарите, опитвахме се да правим елементарни услуги, да носим куфари, да им помагаме в магазина. В крайна сметка, често печелехме по някой долар, който за онези години беше безценен. Аз бях най-хитрия,бях се договорил с магазинера на валутния магазин в хотела да ми продава дефицитните цигари, шоколади или аудио-касети, а навън ги продавах на двойни и тройни цени. Лесен и весел живот, мои бяха гаджетата от квартала, пушех /кашлейки/ най-хубавите цигари и носех маратонки, за които всички ми завиждаха. По законите от онези години, това се водеше валутно престъпление и това ясно го проумявах. Може и да не е за това, но кой знае за какво друго.
Както ми каза другарят Шопов, класният, шляпайки ме зад врата на изпращане "Там случайно и без нищо не викат..."
Опитах се да обядвам у дома, излъгах баба ми, че съм притеснен за математиката и отивам да уча и ...двеста метра по-нагоре от дома ми беше Детската педагогическа стая. Влязох с пресъхнала уста и едва казах добър ден на другаря Вълчев, който беше на около 50.
Пушеше в кабинета, беше задимено и не се виждаше, той отвори прозореца и отвън нахлу уличната глъч. И аз се закашлях.
- Пий, пий малко вода, наля ми от стъклената гарафа.
Отпих и го погледнах още по-стреснато.
- Не пушим тук като твоите цигари, моето момче. Нямаме пари да си ги купим, пък и с долари не се занимаваме. Ти занимаваш ли се?
След този въпрос се залепих на стола и клюмнах. Мълчах, какво да му кажа.
- Слушай, моето момче. Имам момче, малко по-голямо от теб. Ако него го бяха хванали в твоите далавери, отиваше право в ТВУ. Ти си по-малък и не сме те хванали с пари или с чужди вещи, но ако се постараем, пътят ти към Бойчиновци е отворен.
Още повече се свих в стола. Той се доближи до мен и ми изсули такъв шамар, че паднах на земята. Помогна ми да се изправя и ми подаде още една чаша вода, да пия и да се измия, че от очите ми бяха текнали сълзи.
- Отивай си и гледай да не се виждаме втори път.
Не вярвах, че ще мога да си тръгна от стаята. Невероятно, но бях вън, пролетното слънце беше приятно затоплило асфалта, аз вървях между хората, а по бузата ми още гореше от шамара. Осъзнавах, че се бях разминал с огромната опасност да напусна дома си и да отида в страшното Бойчиновци, за където говореха легенди.
Сега ще си кажете, ето, стана човек и отличник, след като му дадоха урок. Няколко седмици си траех, но после започна лятото, мина ми притеснението и пак се върнах в стария занаят - носим куфари, правим се на маймуни, данке, долар, данке, марка. Просто не се правех на толкова велик пред келешите от махалата, което явно ми спаси главата. Но и годините бяха такива, че промените се случваха всеки ден, времето изведнъж стана различно.
Инспектор Вълчев повече не го видях, бяха го преместили на друга работа. Съвсем случайно, около 2005 година, един посивял старец ми подвикна от една скамейка:
- Още ли ги пушиш тези хубавите цигари?
Другарят Вълчев. Седнах до него, извадих и запалихме. Някакви глупави приказки, като стари приятели, които не са се виждали с години.
- Другарю Вълчев, мина много време от онези години, кой ме издаде, ще ми кажете ли?
Той се позасмя и сериозно ми отговори.
- Моето момче, не са минали толкова много години, човек най-много от приятели страда, нали. Но не бива да ги губи за глупости.
 Повече никога не го видях.
Разказа е по истински случай  от Стара Загора
www.bgspomen.com

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👇
Полезни съвети👇
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ ➡

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА:

Архив 1

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ