При всяко свое посещение в Румъния генералният секретар на ЦК на БКП задължително отивал с Чаушеску на лов за карпатски мечки. 150 специално обучени местни селяни подгонвали дивите животни, а височайшите авджии се прицелвали и стреляли по прииждащите зверове. При всеки такъв излет комунистическите лидери успявали да повалят поне по 10 стръвници. „Тук при тебе, Николае, има порядък, всичко е подготвено на много високо равнище“, хвалел впоследствие бай Тошо домакина си на богато отрупани с мръвки трапези в уютните хижи и резиденции в Олтения и Трансилвания.

На 4 октомври 1976-а Живков за пореден път отишъл на лов с Чаушеску в Карпатите. Двамата държавни глави и свитите им навлезли в гората и 20 минути по-късно се чули виковете на подгонилите дивеча селяни. „Едрите карпатски мечки се придвижваха бързо към главните ловци. Бяха на малки стада, понякога разделени по семейства. Не липсваха и малки мечета. Прогнилите клони се чупеха под краката им... Изведнъж започна
Имах усещането, че се води малка война“, описва началото на излета дипломатът Илия Стоянов - по онова време личен преводач на Тато от румънски. Той и колегата му Йон Мелчоу се намирали непосредствено до двамата вождове, за да им помагат в словесната комуникация.


Уви, отстрелът на зверове се оказал животозастрашаващ този ден. По някое време срещу Живков и Чаушеску изскочило ранено диво животно, което можело да бъде усмирено само с още и още куршуми. Да, но време за прицел-ване нямало. На Тодор и Николае буквално им се изправили косите пред опасността стръвницата да ги сръфа за комунистическите задници.

Държавните глави извадили късмет, че ранената мечка проявила по-голям интерес не към тях, а към двамата им лични преводачи. Илия и Йон си плюли на петите, а разяреният звяр се втурнал подире им. „Моят приятел взе един дълъг прът, за да се отбранява. След около половин час силно бягане той се изпоти до такава степен, че нямаше сили да държи голямото дърво. Помолих го да хвърли пръта, защото няма да му помогне, и му предложих да ускорим, а в първия подходящ момент да се качим на някой дъб или бук“, разказва в мемоарите си дипломатът Стоянов - бивш наш посланик в Мароко.


След два часа яко търчане из труднопроходимата гора клетниците се озовали недалеч от автомобилна база. Щастливи усмивки грейнали на лицата им, кошмарната ситуация била преодоляна без кръвопролитие. Успокоен, българският преводач застанал до един широк дънер,и взел да се облекчава. Но още преди да се е изпикал напълно, разбрал, че ужасът не е приключил - с периферното си зрение забелязал огромния силует на ядосаната мечка, от която вярвал, че се е измъкнал.

Сътрудникът на Тато отново побягнал - този път със смъкнати гащи. В това неудобно положение го сварил Милко Балев. Членът на Политбюро останал като гръмнат, когато видял, че Илия Стоянов тича гол и с разперени ръце срещу него. „После години наред той разправяше с подходящо украсяване -за което не му липсваше дарба, въпросната случка на най-различни българи и чуждестранни гости. Много пъти си мислех, че ако нас, горките преводачи, ни беше разкъсала някоя мечка, високопоставените ловци, хапвайки си дивечов суджук, щяха да разправят остроумни вицове как сме загинали, обиден е на Сивия кардинал на БКПСВА по чудо оцелелият в карпатските гори дипломат.

Тодор Живков се чувствал като у дома си в северната ни съседка, но и колегата му Чаушеску си прекарвал добре у нас. В България румънският вожд дори разполагал с лична резиденция през 80-те години на миналия век. Палатът се намирал в лесопарка Липник, на 10 км от Русе. Построен бил през 1982-ра.

„Абе, Николае, така и така често ни гостуваш, защо не вземем да ти построим една вила? Ще ти е по-комфортно..., рекъл бай Тошо при една от многобройните визити на румънеца по нашите земи. След което издал заповед в близост до собствената му почивна станция, наричана „Червеният дом“, да бъде вдигната луксозна къща и за букурещкия диктатор.

За да се отблагодари за щедрия жест на Тато,ГЕНСЕКЪТ НА КОМУНИСТИТЕ „МАМАЛИГАРИ“
дарил на България стотици карпатски мечки. Кафявите зверове проводил с товарни самолети. „У вас, Тодоре, стръвниците са на изчезване, затова ти изпращам в знак на приятелство този подарък - да имаш по какво да стреляш. Това, разбира се, не означава,че занапред трябва да си ловуваш само в твоята страна -винаги си добре дошъл с пушката си и в моята родина“, обяснил румънският държавен глава на властелина от Правец.

Марина Алекова "Телеграф"



Всяка седмица Румен И. изкарва трабанта от гаража си край Руски паметник и се отправя към квартал „Орландовци“. Едно от онези места в София, където по неписан „закон“ частната инициатива и предприемчивост намират прекрасни условия за изява в малките дворчета, бараки, мазета и тавани. Всяка седмица Румен И. взема със себе си и вече очуканата от употреба метална туба и се отправя към едно от малките дворчета, където, скрит от недоброжелателни погледи, я пълни с държавен бензин.

Тази седмична „услуга“ му прави познат шофьор, който има още няколко подобни клиенти. Румен И. скрива напълнената туба зад седалките. Той много добре знае какви неприятности може да има, ако бъде открит с пълната туба. Знае и още нещо. Че ако бъде заловен с индикиран бензин на стойност до 10 лв., ще бъде принуден да заплати глоба от 200 до 500 лева. Затова никога не слага по-голямо количество в резервоара си. По негови сметки дори и да го заловят и глобят, той отдавна ще „си е изкарал арите“. Успокоява го и слухът, че контролните органи избягват да правят проверка на двутактовите коли, в които бензинът се смесва с масло. Това още повече го изпълва с увереност, че малката му хитрост ще остане неразкрита.
Румен е доволен от сключваните сделки. За 10 литра заплаща едва 3,50 до 4,50 лева. Той обаче не включва в сметката двата загубени часа, които са му били необходими, за да отиде до своя таен снабдител и да се върне, времето, в което го е чакал, и неизбежното разливане на бензин при двойното прехвърляне от туба в туба. Доста напрегнат при извършването на цялата операция, Румен по-късно се усмихва снизходително, като види спрелите коли на бензиностанцията. За него собствениците им са просто лишени от предприемчивост…

Ако решим да вникнем в психологията на тези хора, ще се удивим на тяхната убеденост, че извършваното от тях престъпление е дребно, поради което се наказва единствено с глоба. Те се ръководят от правилото „риск печели, риск губи“ и уверено залагат на добрия си шанс, без да си дават сметка за тежките последици, когато бъдат заловени с индикиран бензин в резервоара. От разкази на чашка за зле изпатили си колеги шофьори или по други пътища някои са чували за една допълнителна разпоредба на Наказателния кодекс (Д. в., бр. 89 от 1979 г.), която предвижда и конфискация на личното превозно средство. Член 218-а, алинея 2 от НК гласи: „Когато течните горива са предназначени за моторни превозни средства, съдът вместо глоба постановява конфискация на МПС на дееца…“ Но дори и когато този текст им е известен, като заплаха това им се вижда нещо далечно, което няма да ги засегне.
Някои от „търсачите“ на евтин бензин се изхитрят да измислят подходящи оправдания, вписани в протоколите на органите на КАТ: бензинът им бил нужен за боядисване, за почистване на някоя автомобилна част или за нещо друго. Целта е ясна — да спасят поне колата си. Но не винаги това им се удава.

Москвич за 63 лева

Явно е, че не може да купите автомобил на такава цена, но съществува сериозна опасност тя да е достатъчна, за да го загубите. Това вече се е случило на 25-годишния Запрян П. от София, който е бил заловен с 90 литра държавен бензин на стойност 63 лева (по старите цени). Освен че е осъден условно на 4 месеца лишаване от свобода, той се е разделил с леката си кола москвич.
Само 80 литра държавен бензин са били достатъчни Димитър С., също от София, съсобственик на автомобил ВАЗ, да получи 6-месечна условна присъда и да бъде конфискувана половината от стойността на лекия автомобил. Интересно е, че Стефанов е възрастен човек, който е напълно наясно относно извършеното от него, а и се ползува с името на активен общественик.
Неговият случай е изключение. По данни на Софийския районен съд заловените нарушители са предимно млади хора, чието образование рядко надхвърля основно или средно. И почти без изключение всички притежават чисто съдебно минало. Нещо повече, представените в съда характеристики от местоработата и местоживеенето им са отлични. Те са изпълнени с определения от рода на: дисциплиниран, скромен, инициативен…
В характеристиката на Радостин М., студент от София с много добър успех, пише дори: „Планира правилно работата си…“ Вероятно тази му плановост го е довела до условна присъда лищаване от свобода за 6 месеца. Причината отново е туба с бензин за личния му автомобил.
Трудно е да се обясни защо тези хора проявяват неблагоразумието да изгубят автомобила си, който съвсем не е евтин, заради няколко „спестени“ лева. Лекият начин, по който са се лишили от колата си, навежда на мисълта, че може би по същия лесен път са я и придобили — без всекимесечни спестявания и дългогодишно чакане в ДСО „Мототехника и автосервиз“…

Какво носят водоноските?

Впечатляваща е солидарността, с която голяма част от нарушителите се опитват да укрият своя снабдител. Любимото и най-често срещано обяснение, записано в съдебните протоколи, е, че са напълнили тубите от спряла на улицата водоноска. Естествено никой от тях не помни номера на колата, нито на шофьора. Ако все пак в това твърдение има известна доза истина, ръководителите на Стопанско предприятие „Чистота“ трябва сериозно да се замислят дали техните зилове-водоноски не са се превърнали без тяхно знание в бензиновози!
Другото най-често срещано оправдание на заловените с индикиран бензин автомобилисти е, че са останали без гориво на пътя и на вдигнатата им за помощ ръка са спирали единствено държавни коли. Разбира се, и те не помнят нито номера на колата, нито името на шофьора, който ги е „спасил“ в трудния момент.
Въпреки грижата на шофьорите да укрият тайните си снабдители неведнъж и те се изправят на подсъдимата скамейка за присвояване на държавно гориво. Най-често това са водачи на товарни автомобили. Без тези самозвани търговци не би имало шофьори, опитващи съмнителната сладост от покупката на по-„евтин“ бензин. Търсене и предлагане, клиенти и продавачи вървят ръка за ръка, взаимносвързани и в „черните“ сделки, и в съда.

Злоупотребата с течни горива не се свежда само до присвояване на бензин. Публикувани бяха фрапиращи данни, че в едно село от колонката за нафта за битови нужди за цял зимен сезон са били продадени 16 литра. А в същото време почти всяка къща в селото е разполагала със стотици литри нафта. Откъде са се появили? Разбира се, чудеса няма. Причината за това мистериозно изобилие е в занижения контрол в някои аграрно-промишлени комплекси. Това е отворило клапана на задръжките и е дало кураж на недобросъвестни водачи на трактори и тежки селскостопански машини, работещи с нафта, да продават тонове държавно гориво. Така например Благой Д., жител на гр. Нови Искър, е присвоил от 1977 г. до 1984 г. 2600 литра нафта, собственост на АПК „Средец“, на стойност 1040 лева. Наложеното му наказание година и шест месеца лишаване от свобода и 500 лева глоба ще подействува отрезвяващо върху всички кандидати за подобно замогване.
Броят на шофьорите, които смятат, че могат безнаказано да горят индикирано гориво, се увеличи в последно време. Констатацията е на органите на КАТ. Розина Гунчева, зам.-председател на Софийския районен съд и ръководител на наказателната му колегия, допълва: „Тези дела са еднообразни, дори са скучни. Защитните тези на нарушителите се повтарят — провинилите се признават всичко, но при прочитане на присъдата реагират по един и същ начин: „Нима е възможно за една туба бензин да бъда толкова строго наказан?“

Интересна подробност е, че нарушенията се регистрират по-често в големите градове. Съдията Атанасов от Софийския районен съд, доскоро на работа в гр. Исперих, споделя, че за годините, прекарани там, не е имал нито един случай на злоупотреба с държавен бензин. Според него това се дължи на факта, че малко преди постъпването му там са били наложени строги наказания на заловени нарушители. Информационните канали в малките населени места са много по-сигурни и добре разклонени. В анонимността на големия град, изглежда, нарушителят се надява, че проверките ще го отминат, че ще остане незабелязан и безнаказан във върволиците автомобили.
Сигурно сте чували реплики от рода на тази: „Половината лични автомобили в България се движат с държавен бензин.“ Разбира се, твър дението е силно преувеличено, но то съдържа и доза истина. Туба по туба от хиляди товарни автомобили се източват големи количества бензин, загубата от които е практически неизчислима.
Причините за тази тревожна констатация са много. За съжаление контрол на автомобилистите в това отношение извършват единствено органите на КАТ. На тях най-малкото физически им е невъзможно да пресеят огромния поток автомобили и да заловят всички нарушители. Къде по-ефикасен би бил прецизният вътрешноведомствен контрол в стопанските организации, които могат отблизо да следят всеки литър преразход, всеки надписан кило метър. Наистина съществува стимулиране на икономиите, извършени от водачите на служебните автомобили. Но то се прилага рядко и не навсякъде.

За да се спре незаконното изтичане на индикирано гориво, е необходимо да се засили също така превантивната дейност, да се разшири разяснителната работа сред шофьорите. Въздействуващ би бил примерно и един показен процес в някое автостопанство или в предприятието, от което е подсъдимият.
Трябва да се повишат правната култура и осведоменост и на техните „клиенти“, за да няма късно разкаяли се, изненадани от тежестта на закона хора. Това може да се осъществи по пътя на опреснителните курсове за водачите на лични автомобили, чрез по-задълбочено разясняване на санкциите за подобен род престъпления. Дали наистина броят нанарушителите би достигнал днешните цифри, ако санкциите се знаеха добре от всички?!
Застанали пред съда, тези хитреци на дребно, успели временно да излъжат държавата, разбират, че всъщност объркват и затрудняват живота си. И ако за нарушителя присъдата е прекалено строга, за съда тя е просто справедлива, а за обществото необходима.


Политическата криза в България (Януарските събития) от 1996-1997 г. обхваща периода на проведеното масово протестно шествие в София, което прераства в размирици и щурм на сградата на Народното събрание.

В периода януари – нач. на февруари, 1997 г. Бълария изпада в дълбока политическа и финансова криза, предизвикана от предателската политика на ръководителя на БНР и чужди финансови спекуланти. Големите градове са обхванати от протести от малка част от населението, блокирани са пътища и улици, страната изпада в хаос. В началото на февруари България е изправена пред хиеринфлация, след като за по-малко от два месеца цената на един щатски долар от 500 достига до 3000 лв. За периода от април до октомври фалират 15 банки. Унищожени са спестяванията на огромното мнозинство от българите, но са стопени дълговете на т. нар. кредитни милионери, взели пари от банките, без да имат намерение да ги връщат.

На 10 януари 1996 г. Народното събрание отхвърля втория вот на недоверие срещу кабинета „Виденов“, при което напрежението нараства. СДС организират множество протести срещу Виденов и настояват за оставката на министър-председателя.

В началото на 1007 страната изпада в хаос. България е скована от стачки на работници, организирани от Съюза на демократичните сили и Конфедерацията на труда (КТ) „Подкрепа“ организират Втора национална стачка (първата е през 1990 г. срещу правителството на Андрей Луканов). Пътищата са блокирани, работниците отказват да работят, инфлацията расте с дни, а зърното е на привършване, с което започва недостиг на хранителни продукти. Оказва се, че зърното се държи принудително от членове и симпатизанти на СДС по големите складове и умишлено не се изкарва на пазара, въпреки наличието на недостиг в страната. За около един месец цената долара спрямо лева скача на 3000 лв, а инфлацията вече е 300%. Средната заплата пада до стойност, равняваща се на 5 $.

В София се организира голям митинг на граждани от СДС. Те се струпват пред Народното събрание с иск Жан Виденов да подаде оставка като министър-председател. Напрежението ескалира и пред НС се събира огромна тълпа, която започва да става неконтролируема по познатите от учебниците схеми.

Хората започват да нахлуват в сградата, тогава се проявява синият президентът Петър Стоянов на бял кон,който изиграва ролята на «дорото ченге» и успява временно да ги успокои. Много скоро, обаче, голяма тълпа протестиращи нахлува в Народното събрание. Опитите на полицията да ги спре се оказва неуспешен и голяма тълпа от хора нахлува в сградата. Депутатите са евакуирани, а часове по-късно в ранните часове на нощта полицията отблъсква протестиращите.

Жан Виденов подава оставка като министър-председател. От БСП имат идеи да съставят второ правителство начело с Николай Добрев. БСП обаче се отказва от опитите за съставяне на правителство, а Добрев връща мандата на президента Стоянов. Назначено е служебно правителство начело със Стефан Софиянски.

На последвалите парламентарни избори абсолютно мнозинство с 52,26 % и 137 депутатски мандата (от общо 240) печелят Обединените демократични сили (Съюз на демократичните сили, Демократическа партия, Български земеделски народен съюз (БЗНС), Българска социалдемократическа партия (БСДП)). Втора остава Демократичната левица (Българска социалистическа партия (БСП) и „ПК Екогласност“) с 22,07 % и 58 мандата.

На трето място е Обединението за национално спасение (БЗНС-Никола Петков, Движение за права и свободи (ДПС), Зелена партия, Партия на демократическия център, Нов избор, Федерация Царство България) със 7,6 % и 19 мандата, а на четвърто – Евролевицата с 5,5 % и 14 мандата. Последна от парламентарните партии е Български бизнес блок (БББ) – с 4,93 % и 12 мандата.

На 21 май 1997  г. 38 Народно събрание одобрява новия кабинет, оглавен от лидера на Съюза на демократичните сили (СДС) Иван Костов.

Ето и събитията в тяхната хронология:

В периода 21–23 декември 1996 г. БСП провежда извънреден – XLIV конгрес. Още в началото Жан Виденов обявява, че подава оставка като министър-председател и като председател на партията. Причина е недоверието, което Виденов вижда сред партията (организирана е подписка от червени депутатите срещу него, която получава публичност чрез вестник «Дума» и други издания) Другата причина за оставката е дълбоката криза, в която страната изпада вследствие на външния финансово-спекулативен натиск и неупрвалвляемите и антинародни действия на ръководителя на Българската народна банка тогава. БНБ има пълна самостоятелност и не може да бъде управлявана от министър-председателя.
Делегатите на конгреса избират за нов председател на Българската социалистическа партия дотогавашният и? заместник-председател Георги Първанов.
На 28 декември 1996 г. на извънредно заседание XXXVII Народното събрание приема оставката на правителството на Жан Виденов.
На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство има Българската социалистическа партия, отлага гласуването на предложената от СДС «Декларация за национално спасение» от «националната катастрофа».
На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер в оставащия двегодишен парламентарен мандат Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов.

На 10 януари 1997 г. президентът д-р Желю Желев (чийто мандат изтича на 21 янураи 1997 г.) отказва да даде на Българската социалистическа партия (БСП) мандат за съставяне на ново правителство, макар че е задължен по Конституция.
Опозицията обявява начало на национална политическа стачка, призовава към гражданско неподчинение и организира протестно шествие срещу Народното събрание. То завършва с обкръжаване на сградата и с опит за погром и палеж. Полицията и вътрешни войски се намесват и със сила привечер разпръскват и преследват демонстрантите. Десетки са ранени.
На 28 януари 1997 г. президентът Петър Стоянов (встъпил в длъжност на 22 януари същата година) връчва на Българската социалистическа партия (БСП) мандат за съставяне на правителство, което съгласно Конституцията на Република България той е задължен да направи.

На 4 февруари 1997 г. БСП връща мандата за съставяне на правителство. Водеща роля за постигането на компромиса от страна на БСП има Николай Добрев. Политическите сили подписват споразумение за провеждане на предсрочни парламентарни избори през април 1997 г. и за запазване на социалния мир.
На 12 февруари 1997 г. президентът Петър Стоянов назначава служебно правителство, оглавено от кмета на София Стефан Софиянски, разпуска XXXVII Народно събрание и обявява предсрочни парламентарни избори на 19 април същата година.
По време на бденията на гражданите се палят свещи, на правещите кордон полицаи се подават (червени) карамфили.

Източник:bultimes.com

Спомнете си онзи въпрос на сваления вече диктатор Тодор Живков към журналиста Кеворк Кеворкян през 1990 г.: „Костов ли ще правят премиер?” , разкрит от самия Кеворкян в интервюто му по Нова телевизия на 7 септември 2014 г. Този въпрос е синтезирал истината за цялата кариера на Командира преди 10 ноември и след тази дата, пише в свой анализ вестник „Телеграф“.

Историята започва през есента на 1970 г., когато Иван Костов е приет за студент по специалността „Политическа икономия” във ВИИ „К. Маркс”. Според строго секретните кадрови справки на СГУ-МВР-ДС, свързани с дело за оперативна проверка „Самозванец”, което управлението провежда в началото на 80-те години по отношение на Костов, пише: „след приемането му за студент още първата година е избиран за секретар на Дружествения комитет на ДКМС, а следващите три години е член на ДК. Като член на ДКМС в дружеството на асистентите и аспирантите се проявява като деен комсомолец.” Дружествените комитети в соцвузовете бяха от по десетина човека ­ най-големите натегачи пред партийното ръководство на съответния ВУЗ. Костов е сред тях.

Покровители от ПГУ

 През 1974 г. Костов защитава дипломна работа на тема „Относно развитието на теорията за предмета на политическата икономия” – ужасна марксистко-ленинска боза, която трудно се чете. Негов научен ръководител е Стоядин Савов. В архивите на Комисията по досиетата има документи, че „за проявено високо гражданско, патриотично и партийно съзнание и за оказана многократна, честна и безкористна помощ на Първо главно управление – ДС (ПГУ) при провеждане на агентурно-оперативни и активни мероприятия на територията на НРБ и зад граница” Стоядин Савов е награден с медал „За заслуги за сигурността и обществения ред”. Друг покровител на Иван Костов в средата на 70-те години във ВИИ „К. Маркс” е проф. Лалю Радулов, отново със зависимости от ДС. Той е назначен за ОРОН (оперативен работник на обществени начала) към ПГУ-ДС със заповед № 31 от 9.12.1976 г., с псевдоним „Романов”. От ранни години, та до днес около Иван Костов гъмжи от кадрови офицери, секретни сътрудници, агенти, информатори, осведомители, оперативни връзки, явочници и каквито се сетите още щатни и нещатни сътрудници на ДС и РУМНО. По тази линия върви една от най-чудовищните асиметрии между думи и дела при този човек.

Сексуални щения

През декември 1974 г., след успешно издържан конкурс, Костов е назначен за асистент във ВИИ „К. Маркс”, т.е идеологически работник, който трябва задължително да стои на „здрави идеологически позиции”. През 1977 г. облаците над асистента по политическа икономия се сгъстяват ­ партийното бюро дори взема решение да не бъде допускан до педагогическа работа, защото заедно с още един преподавател имали сексуални щения към свои студентки. Заради това е принуден да напусне и през 1979 г. постъпва като асистент във ВМЕИ „Ленин”. Там той попада в най-идеологизираната катедра – Център по идеологически дисциплини (ЦИД). През 1982-1983 г. е привлечен от главния икономически помощник на генералния секретар на БКП Тодор Живков, проф. Иван Илиев, който е и съветник на министър-председателя Гриша Филипов. Проф. Илиев е участвал в създаването на лаборатория, а после и на специален научен институт за алтернативни варианти за развитие на стопанството на НРБ до 2000 г. В средата на 80-те години Костов е привлечен в работна група, обслужваща комунистическия терорист Мако Даков, който е председател на Комитета по горите и горската промишленост.

Факти

На Костов и през ум не му е минавало да се бори с комунистическата тирания, да даде знак, че осъзнава нейната престъпна идеология и практика, нито пък може да намерим дори и едно-единствено доказателство, че той има интелектуална сила и морална твърдост да прозре отвъд тези няколко години, които делят диктатурата на БКП от нейния край. Такъв факт вие няма да намерите в нито една негова статия, студия, текст, дисертация, хабилитационен труд от онова време. Показателно в тази посока е и неговото поведение в първите месеци след падането на Т. Живков и комунистическия режим. Той буквално избягва от големия митинг на СДС (виж карето). На 30 ноември 1989 г. публикува във в. „Работническо дело” статията „Никаква отсрочка”, в която съветва БКП как да се реформира. На 22 януари 1990 г. излиза втора статия на Костов със заглавие „Ръкуване с перестройката” пак в „Работническо дело”. Днес той хич не обича да си спомня тези факти, но тъкмо к.и.н. Иван Костов и неговата статия в сп. „Отечество” от 11 юли 1989 г., озаглавена „Анатомия на илюзиите”, става основа за доклада на Андрей Луканов на разширеното заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 13 юли 1989 г. Лично Луканов идва при Петър Берон през 1990 г. и му казва „дай да го направим Иван Костов министър”. И Костов няколко месеца по-късно влиза в кабинета „Попов”. Без да е член на СДС, оглавява съюза и го превръща в необолшевишка партия, същата секта, каквато днес представлява следващото му политическа отроче – ДСБ.

Бяга от митинга на СДС

На 7 декември 1989 г. се създава СДС, готви се митинг на 10 декември, както и жива верига около Народното събрание на 14 декември. Да видим къде е бил Иван Костов по това време: „Обсъдиха се предложения кой да говори на митинга… Имаше предложение за някой си Иван Костов, бил публикувал интересна статия в „Работническо дело“. Костов беше канен да бъде оратор и отказа.“ (Симеонов, П., „Голямата промяна, 1989-1990 г. Опит за документ“, С., 2005, изд. Български писател, стр. 95-96). В края на 1989 и началото на 1990 г. Костов категорично не желае да има каквото и да е общо със СДС и антикомунистическата опозиция. И как да желае, като само допреди няколко години преди 10 ноември е бил в екипа, съветвал Живков, а буквално до пролетта на 1989 г. прави няколко опита да стане член на БКП. Затова в началото на прехода работи срещу парички за КНСБ (след като СДС му отказва такива според свидетелството на Ж. Желев в неговите спомени). Покойният Николай Добрев пазеше в архива си протокол от решение на първична партийна организация, която издига Иван Костов за кандидат-депутат от името на БКП/БСП за изборите за Велико народно събрание. (Не)знайна ръка обаче е сложила на листа стрелка „СДС“, т.е. командироваме го в създадената от нас опозиция.

Съветник на Югов, помощник на Живков

Кой е проф. Иван Илиев? От май 1962 г. е съветник на министър-председателя Антон Югов, от октомври 1971 г. е зав.-отдел „Икономически” на ЦК на БКП. През януари 1978 г. става зам.-министър на народната просвета, а от май 1980 г. е съветник на един от зам.-председателите на МС. А сега внимание – от септември 1982 г. проф. Иван Илиев става съветник на председателя на МС Гриша Филипов, а от октомври 1983 г. е икономически помощник на генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков!

Партизанин и горският на ЦК

Кой е Мако Даков, кой не е чувал за него? Мако Даков е терорист шумкар през 1943-1944 г. в Червенобрежката партизанска шайка. След 9 септември става заместник-председател и председател на Управление „Горско стопанство” (1953-1957), заместник-министър на земеделието и горите (1957-1960), председател на Главното управление на горите (1960-1962) и председател на Комитета по горите и горската промишленост (1962-1990). От 1966 до 1990 година Мако Даков е член на Централния комитет на БКП. Издига си до академик и зам.-председател на БАН. Ген. Атанасов се обгражда с хора на тоталитарните служби ДС дърпа конците на Командира
Агент Иванова върти приватизацията, Пешко го съветва
Темата за ДС и ченгетата, с която толкова обичат да се заиграват Костича и неговият джобен генерал Атанас Атанасов, наподобяват копчета с програмиран ефект. Натискаш преди избори копчето и някаква (макар и все по-рехава) група избиратели ти осигурява политическо рециклиране в парламента.

Учи се от КГБ

Но когато са на власт, и двамата нямат равни в назначенията основно на ченгета от ДС и РУМНО (военното разузнаване). Искате факти? Ето например кои са хората, които стават заместници на Атанас Атанасов в НСС (контраразузнаването). Първият се казва Янис Груйчев. От 1980 г. „разузнавач” в Ленинско РУ на МВР-ДС. Мотив за предложението Янис Груйчев да бъде прехвърлен от милицията в ДС е, че се „учи от натрупания опит на нашите и братските органи на КГБ” (Архив на Комисията по досиетата, лично кадрово дело, л.13). Нека видим кой беше вторият заместник на великия борец с ДС и досаден кресльо Атанас Атанасов. Това е Владимир Манолов, бивш кадрови офицер в отдел 09 на Второ главно управление (контраразузнаването) на ДС. Третият му заместник беше отново кадрови офицер от ДС. Казва се Васил Берберов, трайно свързан освен с бившите тоталитарни служби и с „Позитано” 20. Самият Берберов обичаше да разказва в тесен кръг, че санкция да приеме предложението на Атанасов е получил от Николай Добрев, с когото е бил изключително близък. Берберов напуска през 1999 г. и на негово място отново е назначен кадрови офицер от Второ главно на толкова омразната на Костича и Атанасов ДС – Иван Драшков.

Куки от Шесто

Костича не пада по-долу в назначенията на куки от любимеца на зам.-шефа на Шесто управление ген. Георги Силянов. За зам.-министър, отговарящ за приватизацията, е назначена неговата близка приятелка с библейско име и агентурна зависимост към Държавна сигурност Едит Гетов, агент Иванова. В периода ноември 1999 ­ юни 2000 г. ръководител на дирекция „Информация и връзки с обществеността” в Министерския съвет (1999-2000) при правителството на Иван Костов е медийният консултант Михаил Михайлов агент на Шесто управление на Държавна сигурност с псевдоним Пешко. Съветник по сигурността в кабинета на Иван Костов е Филип Филипов, бивш служител на ПГУ-ДС и ВГУ-ДС, в демократични времена официален представител на НРС в Мадрид. Спортният съветник на Иван Костов в периода 1997-2000 г. Веселин Балевски също е бил кадрови офицер на ДС. Това е малка, много малка част от назначенията на другаря Костов. Само и единствено щатни и нещатни сътрудници на ДС и РУМНО. Направо не е за вярване, че при това цунами от зависими хора, с които се е обграждал, все още има нахалството да говори за „ченгетата”.

Първата далавера на Костов като финансов министър

Държавата ужилена с $20 млн. от „Сапио”
На 20 декември 1990 г. Иван Костов става финансов министър в коалиционното правителство между БСП и СДС, на което министър-председател е Димитър Попов. Много порочната формула на коалиция между БСП и СДС създаде неразрушимата и до днес традицията на сговор между десни и леви. И Костов веднага започва със злодействата. Аферата „Сапио” е най-знаковата за ранния му период.

Огромен дълг

Става дума за около 400 млн. лева невнесени данъци, такси, мита от фондацията. Курсът на долара в края на 1991–1992 г. варира около 19–22 лева за долар. „Сапио” е ощетила държавата с около 20 млн. долара. Тя е собственост на бившия депутат от СДС в ВНС Ясен Златков. На 24.III.1992 г. финансовият министър Иван Костов пише резолюция върху писменото искане на фондация „Сапио” и разрешава „по изключение” договорените от фондацията стоки да бъдат внесени по режима на ПМС №133 от 1990 г., ако това стане до 31.III.1992 г. По това време според справка на Столичното данъчно управление от тогава задълженията на фондацията са огромни. Защо Костов дава една седмица на фондация с такива данъчни котви да направи една от най-големите афери на ранния преход? Имал ли е вина и каква е тази вина, ако е съществувала? Вина има и тя е свързана с обстоятелството, че резолюцията „По изключение до 31.III.1992 г.” на финансовия министър, осигурява една седмица, в която да не се прилага ПМС № 36 от 26.II.1992 г. – постановлението, с което преференциалният режим на фондациите е премахнат.

Нарушение на закона

В резолюцията на Костов има два смущаващи момента. Първо, тази резолюция е в пълно противоречие с отговора, който неговото министерство дава на фондация „Сапио” на нейното искане. Вторият момент, който според експерти представлява нарушение на законите, е, че не може с подпис, пък бил той и на министъра на финансите, да се удължава срок на нещо, което е отменено с постановление.
Алъш-вериш с цигари „Нефтохим” и заемът на Световната банка е друга от далаверите на драгалевския наглец (виж карето). Година по-късно нашият човек продължава да е министър. Този път в правителството на СДС. И се почва пак старата песен на нов глас. Сега обект на неговата благосклонност е приятелската фирма на офицера от ДС Веселин Балевски. На 25 март 1992 г. финансовият министър в правителството на СДС Иван Костов подписва заповед №90/25.III.92 г., с която позволява на фирмата на Веселин Балевски „Б.Н.К.” ООД да извършва незаконна валутна търговия, основно с цигари – без конкурс, без основание, в грубо нарушение на действащите нормативни документи.

Облажва и мошеникът Марк Рич

Кабинетът упълномощава Костов като финансов министър да води преговори и да подпише от името на България споразумение с Експортно-импортната банка на Япония за отпускане на кредит. Определен е и начинът за изразходване на заема: от Световната банка за закупуване на 400 хил. т мазут на стойност 54 млн. долара и на 640 хил. т петрол на стойност 96 млн. долара и от Япония за закупуване на 400 хил. т нефт, 5 хил. т памук, 1500 т вискозно и полиестерно влакно. Записано е, че потребителите ще заплатят стойността на внесените петрол и мазут, както и дължимите лихви. Средствата в левове е трябвало да постъпят в сметката на ДФРР, но това така и не се случва. Било е постигнато и рамково споразумение с казахстанската държавна петролна компания и „Нефтохим”, но пипалата на растящите в геометрична прогресия корупционни практики са предпочели нефтът да дойде от други фирми. Назначената временна парламентарна комисия доказва, че се облажва главно мошеникът с международна слава Марк Рич, вносител на петрола.

Източник: „Телеграф“

6500 лева струва френският звяр. 

В средата на 60-те години на 20 век у нас вече са разгледани няколко чуждестранни оферти за сътрудничество от страна на "Рено", "Фиат", "Алфа Ромео" и други световни лидери в автомобилопроизводството. Най-изгодно се оказва предложението на "Рено". На 30 юли 1966 г. с Министерско постановление е дадено право на ДСО “Металхим” да започне преговори с Рено, с посредничеството на ДСП “Булет”,пише marica.bg

Първоначално е запланувано монтажът на автомобилите да се извършва в Червен бряг.  През 1967 г. обаче монтажната линия се премества в Пловдив, където вече е построен специално проектираният за целта нов завод на Асеновградско шосе. До неговото официално влизане в експлоатация за монтажно хале временно е приспособена палата №10 в Панаира. Заводът функционира до 1970 г. и освен напълно автоматизирана поточна линия, е оборудван и с един от най-модерните заваръчни и бояджийски агрегати.

Крайната цена на автомобила “Булгаррено” е около 6500 лева. Сериозна част от произведените коли са продадени в чужбина. Наши клиенти стават и някои страни от Близкия изток.

В началото на 1970 г. производството на "Булгаррено" е преустановено. Официална причина за това е, че френската страна  прекратява договора и се оттегля, поради нарушаването му от българска страна. Неофициалната версия е, че по настояване на СССР това производство е спряно, за да могат да бъдат пласирани на българския пазар съветските автомобили.


Източник:www.marica.bg
Снимка:168chasa.bg

Естрадната звезда се хвали, че е в завещанието на кубинския лидер

Емблематичната личност на Фидел Кастро остана завинаги в спомените на милиони хора по света. Една българка обаче ще има привилегията да пази от великия Ел Команданте не само съкровени мигове в паметта си, ами и чисто материално наследство. Разбира се, това е фамозната Йорданка Христова, за която от цели десетилетия се говори, че е имала страстен любовен роман с кубинския лидер,пише сайтът pik.bg

Отлично информирани източници от обкръжението на певицата издават, че малко след смъртта на Кастро тя е била уведомена, че ще наследи четири картини от него. Произведенията на изкуството имали изключително висока стойност, а приживе самият Ел Команданте заръчал да бъдат изпратени като спомен за любимата му българка.
Обичаната естрададжийка обаче категорично не желаела да се говори за скъпото й наследство, камо ли да разказва подробности за него пред медиите. Още повече че след смъртта на Кастро сантименталната стойност на картините се увеличава многократно и Данчето за нищо на света нямало да се раздели с тях.

"Фидел Кастро даде много на Куба, направи много неща за страната си, но и взе мечтите... Ние обаче сме прекалено малки, за да критикуваме. Историята ще отсъди", коментира броени часове след новината за смъртта на Кастро Йорданка Христова
Певицата, която всяка зима се радва на слънцето над Острова на свободата, върна лентата назад и разказа, че нейните международни хитове никога не са били спирани от комисии и цензори.

"Испанските представях за кубински и така минаваха по-лесно. Другите – къде с минижуп, къде с усмивка – също ги прокарвах без проблеми, въпреки че на първата ми плоча имаше дори две парчета на "Бийтълс", усмихва се Данчето.
Неотдавна стана ясно и друго – че неспирната мълва за горещите страсти между Кастро и Данчето хич не е плод на нечия фантазия. В тв студио и в присъствието на певицата посланичката на Куба у нас Тересита Капоте отчасти осветли пикантната история, като разказа, че по време на официална среща в присъствието на Данчето Кастро дръпнал дипломатката настрани и прошепнал да предаде на нашата звезда, че ако не трябвало да съблюдава протокола, никой не знаел какво щяло да стане между тях.

В интерес на истината, Йорданка Христова опита да отклони въпроса и да не сподели нищо по темата, но Капоте не се показа толкова сдържана и проговори, излагайки на показ дълго критата истина.
Естрадната легенда е категорична, че никога не коментира интимния си живот, дори пред най-близките си приятелки. Самоопределя се като полужена, която има доста мъжки черти. Такава Данчето станала заради професията си, тъй като се налагало често да взема самостоятелни решения.

„Нека да има митове! Фидел е невероятна личност, една от най-забележителните през ХХ век. Благодарение на него Куба не слиза от световните новини. А какви магнетични очи има... Кафяви, прозрачни...”, разнежва се изпълнителката на евъргрийни.
„Факт е, че ние с него се познаваме. Но за подробности няма да говоря. По това си приличаме с него – нищо не разказваме за личния си живот! Моята публика така и не разбра кога се омъжих, кога се разведох... Един ден ще опиша всичко в автобиографичната си книга, която съм замислила още преди повече от десетина години, но все нямам време да я подхвана. Ще разкажа и за бащата на децата си, и за китариста Христиан Платов, с когото дълго бяхме заедно и на сцената... Е, няма да описвам кой какъв любовник е бил, това не! Но имам доста какво да разкажа. Живяла съм много, била съм в 36 страни, срещала съм изключителни личности...”, затваря любовната тема Данчето.

Източник:pik.bg

За болката да не знаеш какво се е случило с детето ти говориха майката на изчезналата през 2002 г. Деси и бащата на Съвестин, който през 1997 г. излиза да играе пред блока и така и не се връща.

"Осем години след изчезването на Деси обвинения бяха повдигнати на тогавашния й приятел Божидар Пеков, които обаче впоследствие бяха снети”, разказа пред "Нова тв" майката на изчезналото момиче Анжела Маринова.

В хода на разследването заподозреният многократно променя показанията си и категорично отказва да застане пред детектора на лъжата.

"Това действие трябва да стане задължително, когато има обосновани предположения, че съответният задържан има връзка със случая”, каза адвокат Яничка Методиева.

Бащата на Съвестин, който изчезва, когато е едва 7-годишен, е категоричен, че синът му е бил отвлечен с цел осиновяване. Похитителите проучвали навиците на семейството с месеци, а за момченцето получили 200 000 евро.

В продължение на близо 20 години, случаят на Съвестин минава през ръцете на четирима премиери, двама главни прокурори и няколко вътрешни министри. След две гладни стачки и опит за самозапалване пред Европарламента, бащата на Съвестин успява да осъди България в Страсбург. Но не и да си върне детето.

Като пример за държавно бездействие, бащата Тодор Деянов посочва ситуация отпреди четири години. В метрото в Лион българка забелязва младеж, чиято прилика с фоторобота на Съвестин, е поразителна. Незабавно подава сигнал.

Три дни след подадения сигнал обаче записът от охранителните камери е автоматично унищожен от системата в метрото. Тодор не успява да го види.

"България няма детективско издирване в МВР! Инструкциите са едни формални глупости, които са и секретни, за да не може да разберете, че са глупости. До ден днешен оперативното дело за Съвестин, което е в МВР, е секретно. Отказаха да го дадат на двама съдии, отказват и на прокуратурата да го дадат. Последният шанс е той все пак сам да тръгне да търси кой е”, споделя бащата на Съвестин.Вижте още:За период от 5-6 месеца през 1989 г. в Добрич безследно изчезват 24 човека, повечето на възраст между 23 и 30 години...

Боряна Павлова www.dnes.bg



Мнозина старозагорци все още помнят култовото ханче по пътя за старозагорските минерални бани, на което място днес е фабрика "Дерони". 

Там се приготвяше невероятно вкусната "Мешана скара по старозагорски" в гювече по-стара ресторантска рецепта,на някогашният култов ресторант Мечи Кладенец.

Нещо невероятно вкусно - пържолка, карначе, кебапче, кюфте, с малко пържени картофки и полети със специален таен сос и задушени в гювече, а с топлите питки приготвени там и поръсени с чубрица,беше нещо невероятно вкусно. Мнозина споделят,че такава мешана скара,не са яли никъде и до днес!

Снимка:Lubo Mir Ar www.bgspomen.com

Мислите си, че когато температурите паднат под нулата и задуха северен вятър, сте жертва на сурова зима? А какво да кажем за редките случаи, когато термометрите покажат минус 15 градуса по Целзий?

Улиците опустяват и повече от нас се страхуват, че ако излязат навън, кръвта в кръвоносните им съдове ще замръзне, или носът им ще се вкочани и ще падне от студ. А я си представете какво е да си навън при минус 50 C (градуса по Целзий)! Мислите си, че е невъзможно или асоциирате подобна метеорологична картина със Северния и Южния полюс? Нищо подобно – това е ежедневие за хората от северното руско селце Оймякон, чието население според последното преброяване от 2010 година е 462-ма души! Тъкмо това е най-студеното населено място на планетата, до което можете да стигнете след два дни път с кола от Якутск – столицата на Якутия, която пък държи рекорда за град, при това главен административния център, с най-ниски зимни температури измежду всички останали под слънцето. Населението на Якутск надхвърля 270 000 души.

Как се справят местните с този нечовешки студ? “Руски чай, или иначе казано водка”, обяснява фотографът Амос Чапъл, който е посетил най-студения град в света и направил снимките, които можете да видите в галерията към тази статия. Снимки, от които ще изпитате почти физически пронизващия всяка тъкан, вледеняващ дъха и всички телесни течности мраз на оймяконската зима.

Името на Оймякон буквално означава “незамръзнала вода”, което звучи парадоксално в контекста на климата, характерен за това място. Изборът му обаче не е случаен, нито има ироничен смисъл – той е свързан с факта, че в близост до Оймякон се намира термален извор и някога това място е било спирка за еленовъдите, които са поили животните с водата, извираща от него.

Най-ниската температура, измерена в Оймякон, е сковаваща всякаква трезва мисъл (ето защо ви е нужен руски чай!) – 71.2 C, отчетена от термометрите през 1924 година. При тази, а дори и при наполовина по-малко ниска температура, ако човек излезе навън, носейки на носа си очила, те ще залепнат за лицето му, което е само един от проблемите, свързани със студеното време. Излишно е да се споменава, че за размяна на целувки и дума не може да става!


Излизайки от домовете си, жителите на Оймякон се сблъскват с много по-сериозни предизвикателства от временното късогледство или далекогледство. Замръзването на земята в дълбочина пречи на нормалното функциониране на канализацията в домовете на хората, поради което и повечето домакинства имат и използват тоалетни извън домовете си. По същата причина изкопаването на гробове се превръща в изключително трудно изпитание и става възможно едва след затоплянето на почвата (тундра) чрез запалване на огън. Местните жители са принудени да паркират колите си в отопляеми гаражи, а спирането за кратко с изключен двигател на улицата е равнозначно на изваждане на превозното средство от експлоатация – просто няма никакъв шанс двигателят на колата да запали отново. Въздухоплаването в региона също е абсолютно невъзможно през зимата, както и отглеждането на реколта, а рискът от измръзване само след няколко минути, прекарани навън, е напълно реален. “Бях облечен само с един тънък панталон, когато за първи път излязох навън при минус 47 градуса”, разказва Чапъл и описва усещането от студа така: “Имах чувството, че студът физически сграбчва краката ми и ги притиска като в менгеме. Същевременно усетих как слюнката в устата ми замръзва и образува ледени шушулки, които стърчат от устните ми.”

Поради липсата на местно земеделие, хората по тези места се изхранват предимно с месо. “Якутите обичат студената храна – замразена сурова арктическа риба, бяла сьомга, замразен суров черен дроб от кон, които обаче са считани за деликатеси”, обяснява Болот Бочкарев – жител на Оймякон. Той изтъква ролята на местото като основна храна за местните хора, която прави възможно оцеляването и доброто им здраве. Ако обмисляте да живеете тук, трябва да сте готови ежедневно да консумирате супа с месо. Чапъл пътува през Оймякон и Якутск, за да запечата с камерата си интересни визуални свидетелства за живота на хората при толкова екстремно ниски температури и възпрепятстващи много от дейностите, с които сме свикнали, климатични условия.

Като фоторепортер, той има за цел да търси, намира и визуализира необикновени и вдъхновяващи истории на хора от различни краища на планетата. За да заснеме тези кадри, той е трябвало да се справи с функционалните трудности при употребата на апаратурата му, причинени от ниската температура. По собствените му думи в някои случаи фокусирането на обектива е било също толкова сериозно изпитание като това да отвориш буркан с туршия. Колкото и дълга, и сурова да е зимата в Оймякон обаче, тя все пак си има край, след който времето чувствително се затопля. През лятото средните температурни стойности са между 15 и 20 градуса над нулата, като понякога достигат дори 34 градуса по Целзий! Твърде горещо време за местните, които са свикнали на ниските температури и, според Бочкарев, дори ги предпочитат, оплаквайки се от жегите при по-продължително и рязко затопляне.

Източник:rusofili.bg

Репортаж от един разговор с превантивен характер, организиран от Сoфийската градска прокуратура и Столичното управление на МВР с ръководствот Стопанската дирекция „Обществено хранене“ към СНС.

Беше след чиновническото работно време. Час, в който столичните заведения се подготвят да посрещнат своите постоянни и случайни посетители. Подготвяше се и ресторант „Гамбринус“, където и тази вечер цигулките щяха да пригласят на късащи душата стари градски песни.
Но ние бързахме за друга врата. Отсреща, на ул. „Цар Симеон“ № 57, вече очакваха представителите на прокуратурата и Столичното управление на МВР. Само че залата на дирекцията на СД „Обществено хранене“ се беше оказала тясна да побере поканените от административното, партийното и профсъюзното ръководство, та затова разговорът щеше да бъде пренесен в близкото клубче.
На какво се дължеше този интерес към срещата? Едно поне беше ясно: интересът е взаимен, не от вчера и винаги с мисълта за бъдещето на тази сфера, наречена „обслужваща“, която открай време услажда или вгорчава дните и вечерите на обслужвани и на обслужващи. Но тук въпросите и проблемите й трябваше да се разгледат от съвсем друг ъгъл — служебен. Сиреч: какво не бива повече да се търпи в тая сфера, за да свикнат всички хора в нея да работят така, както би трябвало: с мисъл и дълг не само за своето, а преди всичко за общото благо: за да не се стига до корупция и деградация: за да няма толкова много наказателни дела и преписки срещу служителите и; за да не се повтарят старите и всеизвестни грешки; за да има поука от случилото се…

Така именно започнаха този разговор — откровен и делови — представителите на Софийската градска прокуратура Ани Караиванова и Любен Клявчев. Клубчето, което скоро щеше да се оживи като кошер, сега мълчеше. Хората внимателно слушаха това, което още не знаеха в подробности или пък бяха само дочули оттук-оттам. Имаше още какво да се „дочуе“, какво да се доразбере. Защото:
— Тук сме не само за да отбележим поредните „червени точки“ — каза Ани Караиванова, — за да ви информираме, пък и вие да ни отвърнете със същото, за грешките и слабостите във вашата система, които са на дъното на почти всяко наказателно дело. За да не отиват на съд повече хора. Всички знаем, че без законност, без държавна дисциплина новият икономически механизъм е немислим. Но състоянието на тези два социални феномена в столицата сега много ни тревожи. Стотици души всяка година се осъждат за престъпления от общ характер. При това най-висока е степента на посегателствата срещу социалистическата собственост: присвояване, обсебване, кражби — те съставляват 27 процента от всички доказани престъпления. Сравнителните данни показват също така, че през 1983 г. и началото на 1984 г. е налице неколкократно увеличение на средния размер на присвоеното имущество от един подсъдим.

Реплика от залата: – Да, но целият живот отиде нагоре през тези години…
— … В структурата на разглежданата престъпност — продължи прокурорката Ани Караиванова, бе да обърне внимание на неуместния „аргумент“ откроява тази, извършвана в системата на столичната търговия. Престъпленията в тази сфера са около една трета от всички открити и доказани престъпления. В този незавиден списък на едно от първите места е и вашата дирекция. И да ни кажете, че това са си ваши проблеми, знаете, че ще сгрешите. Защото на всички е известна постановката за собственика и стопанина на социалистическата собственост.
После прокурорите и служителите на МВР анализираха по „профили“ престъпността в сферата на общественото хранене. Задълбочено и точно, с разнищване на „причините и условията“ за престъпленията, със съответните изводи. Ето картината, видяна от тяхна „гледна точка“.
Излишъците —
„кана без дъно“
Тази „болест“, казаха те, не е от вчера. Налице е масово измамване на клиентите в качеството, теглото и цената все с тая цел — да се създават излишъци, които после да се присвояват. Използуват се фирите, фиктивните фактури, създава се нарочен хаос в документацията. В контролните листове не винаги се вписва действително реализираният от заведението стокооборот. Умишлено се повреждат касовите апарати.
Липсата на ред в счетоводството на СП „Обществено хранене“ — Ленински район, е дала възможност на управителката на комплекс „Кристал“ Стоянка Дончева да присвои над 16 000 лв. (6000 лева от тях са били намерени, заровени в буркани, в района на вилата й.) Дончева вече е призната за виновна по чл. 203 от Наказателния кодекс, но явлението остава.
И Траян Траянов — управител на ресторант „Златното пиле“, години наред е смятал „своя“ ресторант за „кана без дъно“, а печеното пиле за него е било наистина златно. Пишел грамажа, но го таксувал като цена. И пилето излизало по 10 лв. килограма. Въпреки всичко Траянов давал нищожни излишъци. Защото си ги пресмятал на така наречените „вътрешни ревизии“ без чуждо око. И защото успял да открие още три павилиона към заведението, чрез които си оправял сметките.

Да уловиш „златната рибка“ — буквално и преносно…
Внасянето на напитки отвън в заведенията е практика, която продължава също от години, но никой, изглежда, не може да я спре. Защото публична тайна е, че сервитьорите и барманите се назначават в заведенията с… „препоръки“ от по две и три „сухи“ нули накрая. Да си припомним делата срещу многото служители в комплексите на хотел „Витоша“, „София“ и „Хемус“. А тези дела не би ги имало, ако отчитането на материалноотговорните лица ставаше не само стойностно, но и количествено!
Но всичко си продължава така, както е било. Ето я и „Златната рибка“ на ул. „Екзарх Йосиф“ с управител Селим Ибов Алиев, пред която и „Златното пиле“ бледнее. Към ресторанта има бар, който би трябвало да се захранва само със стоки от него, но сервитьорите и барманите предпочитали другия начин — купували напитките от магазините. На случайните посетители конякът „Златна котва“ се продавал за „Наполеон“, еспресото пък за нес-кафе. А „реализираните“ излишъци просто не могат да се установят — касовите ленти и сервитьорските марки са изчезнали безследно. Или просто не ги е имало. Щом контрол не съществува, всичко може…
Но нали има вътрешноведомствен контрол, ще каже някой и той явно ще е съвсем бос в материята. Знае се, че на този контрол силата не е голяма и за това има познати обяснения, едно от които е и тона, че той е на „мушката“ на всяко предстоящо съкращение на щата.
Съвсем пресен е случаят с Роза Владова от четвърти район на СД „Обществено хранене“, която на ревизиите показвала купища кашони с цигари. Питали я, защо все с тях се отчита, а тя отговаряла, че снабдява и други райони и че разменните листове били известни на ръководството. Едва при петнадесетата (!) ревизия се видяло, че кашоните са празни. Предполага се, че от както с поела обекта, Владова има за около 43 000 лева липси, по документите от първите ревизирани периоди вече са унищожени и сега тя е подведена под отговорност „само“ за 25 000 лева
Кадровият подбор?
Е, понякога е случаен…
А резултатите са тежки. Божана Паунова, управител на сладкарница „Иглика“ в Димитровски район, понякога допускала грешки при изготвянето на стоково-паричните начети, „възлагала“ на свои близки, но далеч от работата й хора да приемат стока и да се подписват под документите (а защо никой в счетоводството не е погледнал подписите?) и резултатът не закъснял. Тя е осъдена по чл. 219 от Наказателния кодекс за липса от 5552 лв.
За безстопанственост по този текст от закона е осъдена и Маргарита Славова, продавачка на бюфет в „Обществено хранене“ — Коларовски район. За осем месеца тя е допуснала липса от 7055 лева.
А какво да кажем за други случаи, при които управители на заведения, показали големи липси, не се уволняват въпреки категоричните разпореждания, а се оставят да си „доработят“, за да възстановят сумите от… оборота на обекта.
И още, и още. Имена и факти, безспорно установени по наказателни дела. Но защо някои хора са си затваряли очите пред тях? Защо? Това питаха и прокурорите, и служителите от Софийското градско управление на МВР. А отговор на своите въпроси дали получиха, нека сам да отсъди безпристрастният читател, след като прочете този репортаж от срещата с превантивен характер в СД „Обществено хранене“.
Нека чуем как изглеждат нещата откъм другата страна, през погледа на тези, които трябва преди всичко за стопанска сметка да мислят, печалба да гонят. А изказвания не липсваха. Явно хората ги болеше и за случилото се в тяхната система, и за упреците — макар и косвени — към стила и метода на тяхното ръководство.
„Капка в морето“

— Аз съм представител на тоя контрол, за когото тук се казаха най-тежките думи. Но ние сме „капка в морето“ — само 5—6 души. Къде да бъдем по-напред? И все пак през миналата година направихме цялостна проверка по 127-о постановление на Министерския съвет и Наредба № 3. В 217 обекта не открихме нито едно нарушение, но в 57 наложихме съответните дисциплинарни наказания. И все пак от критики не можем да се отървем. Ето при една проверка от държавен и народен контрол ни се отправи упрек, че не вземаме под внимание компонентите на кухненската продукция.
-специално за сандвичите. А как да ги вземем, след като нито една лаборатория не би се съгласила да ни направи този анализ? След като няма и стандарт за тези компоненти? Явно много неща куцат не само при нас. И нормативно.
Директорите — между чука и наковалнята
— Аз съм директор на четвърти район. Тук се изнесоха не един и два случая, наистина не само от нашия район, на престъпност и корупция. Почти излезе, че нашата работа едва ли не е само такава. От 13 години работя в тая система, но и сега, като ме попитат къде работя, казвам: в търговията, а не в общественото хранене, защото така се е разпространила мълвата, че тук едва ли не всички са крадци и мошеници. Въпреки че аз правя 28 милиона лева стокооборот, а нямам никаква техника; само двайсетина счетоводители имам и постоянно ги съкращават, без да се мисли кой ще обработва тая огромна документация.
А питате ли ни как можем да държим сметка на управителя на дадено заведение —като прословутия Салиев примерно, който си урежда работите не с нас, а със странично-висшестоящите органи? Нито един обикновен работник в кухня, уволнен по 127-о постановление, не е възстановен на работа, но управители и сервитьори -много. Отгоре ни ги налагат. И в края на краищата излиза, че ние, директорите, нямаме права по назначаването на барманите и сервитьорите; ако щете, дори по кадровата политика въобще. А всекичасно сме между чука и наковалнята. Тия неща трябва да си ги кажем очи в очи.
„Лъжат ни…“
И аз съм директор — на пети район. Не е тайна: лъжат ни. Идват при нас с чист документ за съдимост, после се оказва друго. На мен ми е омръзнало да идват откъде ли не и да ме питат защо не уволняваме такива хора. Ще отговоря с това: ние едва ли не сме се превърнали в проповедници; реална служебна власт ние нямаме. Ако Наредба № 3 все още съществува (50 управители вече сме уволнили за нарушаването й), то е само благодарение на голия ни кураж. Защото е трудна борбата с овластения ходатай… И аз поддържам мнението, че ако някой се облагодетелствува от общественото хранене, това са хора извън него. И че заради Илия, който ял и пил, който присвоил 2000 или 20 000 лева, не трябва да плюем по свети Илия…
И друго. Ако аз като директор уволня или санкционирам някого, тутакси към органите на прокуратурата и МВР тръгват анонимни сигнали: къде съм ял, с кого съм пил, какво съм говорил. После нищо от писаното в анонимките не се доказва, но нервите ми са похабени. Аз съм от двайсетина години в тази система и считам, че съм останал неопетнен дотук. Въпреки че наистина много нещо струва на някои хора да останат чисти при тия изкушения.
Накрая, часът вече беше доста понапреднал, главният директор на СД „Обществено хранене“ Илия Несторов  обобщи казаното и се спря на перспективите, за които, както каза той, се е мислило с доста по-предна дата:

— Главното в нашата работа не са закононарушенията — каза Илия Несторов. — Макар че един директор, когото сега съдят, наистина хвърли петно върху нашата организация. Ние считаме, че за да се нанесе удар на корупцията, за да се ликвидират „причините и условията” за закононарушенията, към нас трябва да се създаде електронноизчислителен център. Тук съм длъжен да призная, че при внедряването на електронните каси в обектите срещам голяма съпротива от управителите и сервитьорите. Но с тях все някак ще се преборя. Иначе ще се принудя, казал съм им го, цели заведения със сервитьорско обслужване да ги направя на са-мообслужване.
Една от слабостите, за които тук се говори, е, че не освобождаваме своевременно лицата, които имат начет или вече са осъждани за престъпления в търговията. Но не е така лесно. Ето, в „Ротондата“ на гарата управителят беше сменен и оборотът веднага спадна. Затова ние трябва да създаваме резервни кадри. Въпреки че в нашата система няма стремеж да се върви отдолу нагоре: сервитьорът и да го убиеш, не иска да стане управител, управителят не иска да стане директор, ако ще и с висше образование да е, щом вече се е хванал за „чекмеджето“.
Особено много при нас се затрудни борбата с корупцията, когато заведенията ни „излязоха“ на тротоара и това даде възможност на несъвестни управители да си реализират излишъците. Но връщане назад няма. Тук прокуратурата може да ни помогне много.

Разговорът в залата свърши, но продължи още известно време навън, на тротоара. Всички бяха премного оживени, премного напрегнати, за да си тръгнат веднага. Спореха, остро коментираха, доизказваха се…
А отсреща, в ресторант „Гамбринус“; цигулките вече се настройваха за своя репертоар от познати, до болка познати, както казват поетите, стари градски песни. Когато си тръгнахме, те тъкмо захващаха: „… Остави таз рана — нек да зарасте…“.

Източник:socbg.com

Малцина знаят, че култовият филм на Людмил Кирков "Оркестър без име” е истинската история на една българска студентска група – „Тонус”. От нея тръгват певческите кариери на Мая Нешкова и „ритонеца”-випбрадърец Здравко Желязков. По ирония на съдбата обаче, Мая и Здравко не участват в събитията в онова горещо лято на „Каваците”, откъдето е почерпил сюжета си сценарият на Станислав Стратиев. Прототипът на героинята на Катето Евро е Камелия Войводова – прелъстителна красавица, която умира от СПИН.
Някогашната студентска група „Тонус” се състояла от четирима оркестранти, трима души духова секция и солисти. Вокалисти на оркестъра станали Мая Нешкова и Здравко Желязков. Официално ръководител на групата се водел композиторът Любен Цветков от Оряхово, но реално я ръководел Валентин Пензов – дългогодишният директор на фестивала „Пирин фолк” в Сандански и носител на „Гран при” на предпоследния „Златен Орфей” през 98-а.

Самият Пензов и до днес се чуди как Станислав Стратиев е разбрал за патилата им през онова лято на 75-а, когато оркестърът заминава за „Каваците” и там се случва мо-та-мо всичко, познато ни от филма „Оркестър без име”.
„Та и повече от това!”
смее се днес композиторът, връщайки се назад в онези романтични времена.
При създаването си „Тонус” прави впечатление с ентусиазма на талантливите млади хора в него. Мая Нешкова е още ученичка, по престилка и обута в ? чорапки, когато я виждат за пръв път на сцена „като солистка на четирима, дрънкащи фалшиво на китара”, смеят се свидетели на случката. Момчетата от оркестъра си я харесват и я взимат в „Тонус”. Здравко постъпва при тях вече като студент в Консерваторията. Родителите му са разведени, баща му плащал някаква малка издръжка, младият „ритонец” още бил беден провинциалист в столицата и нямал и хал хабер, че съдбата ще го срещне със софиянката Катя.
Първото впечатляващо участие на „Тонус” е в Младежкия дом „Лиляна Димитрова” в София, където се провежда градският преглед за участие в култовия някога фестивал „Ален мак”- Благоевград. Групата прави страхотно впечатление – канят ги да пеят на „Предела”.
На самия фестивал „Ален мак” обаче се явяват пияни. Станало случайно – накарали ги да отидат на посещение при работниците в едно шивашко предприятие в Благоевград – ТПК „Рила”, и там началникът на цеха извадил да ги почерпи с 2 бутилки „Преслав”. „Участието ни после беше пълен провал, който обаче завърши с бурни аплодисменти!”, разказва самият Пензов за онзи „позорно”-славен миг в историята на „оркестъра с име”.
Официалният им ръководител Цветков вече бил известен с песен на дуета Стефка Берова и Йордан Марчинков, и за групата вече почва да се говори. Но… участия няма. Не щеш ли, на хоризонта се явил Бате Заре – композиторът Светозар Русинов, лека му пръст, който казал на Пензов, че бил уредил да пеят в заведение на „Каваците”, но условието било оркестърът да тръгне без духовата секция и без солистите си.
„Солистът ще съм аз!”
рекъл Зарето. По онова време, ако и вече да бил женен, той си паднал по пазвата на една ученичка на име Катя, макар че си било направо опасно да се задява с нея, щото баща й бил офицер от службите. За кого мислите, че става въпрос?! – За Катето от „Ритон”. На Пензов се паднала нелеката задача да обясни на вокалистите Мая и Здравко, че те няма да ходят на море, понеже солист ще е Бате Заре. Мая не направила въпрос, но Здравеца доста се разпенил, като му казали, че остава извън групата. „Айде, бе копелета – уж сме заедно, пък тръгвате без нас, да му е*а майката!”, подлютил се той в типичния си стил. Накрая – какво да прави, клекнал, примирил се. Двамата с Мая остават в София. Бате Заре в онзи момент бил вече голямата работа – току-що бил спечелил “Орфея” с песен за чавдарци, демек – за бай Тошо.
И така, група „Тонус”, с чувствително подменен състав, тръгва за морето. Първата перипетия ги чака на гарата в Бургас – струпват им уредбите на перона, та едва успяват да си ги съберат. Потеглят за „Каваците”. Стигат до мястото, което се оказва кръчма без сцена, с някакво малко подиумче – метър и 20, на метър и 50. Но това не е голямата беда – началникът, с когото уж Зарчето бил се уговорил „твърдо”, се оказал… домакин. Като видял „мигрантите”, духнал нанякъде, та се не видял. Тогава Пензов предприел съобразителна крачка – задействал някакъв партиен секретар, че
„тука са пристигнали композиторът на Тодор Живков и групата му и може ли така да ги посрещат?!?”
Партиецът моментално задвижил нещата и оркестърът се установява в кръчмата „с протекции”. Там пеят 2 месеца. Първоначално само „дрънкали”, без никой да ги забележи. Една вечер на домакина му пламнали фитилите: „Абе, момчета, нямате ли нещо по-така?! Барем да си оплакне очите човек?!? Хората искат да си пийнат, да погледат така нещо по-засукано, а вие – дрън-дрън!…”. Така на сцената се качва Камелия Войводова – прототипът на Рени от „Оркестър без име”. Тя тръгнала за без пари, ей-тъй – да се поразходи из морето с момчетата, но дошъл моментът и да „свърши работа”. На домакина му светнали очите, когато Камелия кръстосала крака на сцената „да се прави на Джоан Бейз”. Вече нямал нищо против момчетата „да си свирят”. Тя пък нямала нищо против да се черпи на масата на началника и да му посещава бунгалото. Всичко е ясно и от филма.
Дали някой е разказал „подробностите от пейзажа” на онова романтично лято, или Стратиев е бил пряк свидетел на събитията, днес никой не може да каже със сигурност, но факт, че сценарият на „Оркестър без име” е досущ историята на „Тонус” през онова лято.
На другата година приели Мая Нешкова и Катето от „Ритон” да учат в Консерваторията. Историята на всеки един от истинските герои е публично известна, защото те са знаменитости. Трагично завършва само животът на Камелия/Рени, която първо се омъжила за някакъв поляк, а после така я орисала съдбата, че умряла от СПИН. „Не беше само хубава, и пееше. Джазът й вървеше. Като човек беше много отворена и купонджийка. Разби бая сърца, но пък как трагично си отиде!…”, спомня си за нея композиторът Валентин Пензов.

Източник:Ретро

Войник, чиято сестра е изнасилена от роми в Сливен, решава да си отмъсти като влезе с танк в местната махала. Успява да прегази десетки души и да разруши 40-50 къщи.

Такъв слух се носи в началото на лятото през 1972 г. из цялата страна, а към Окръжното поделение на МВР в града валят множеството запитвания от техни колеги и институции дали е имало подобен инцидент. Налага се началникът му да опровергава слуха с писмо вътрешното министерство. Според него лъжливата информация е разпространявана на националистическа основа, тъй като сред циганите от Сливен и други окръзи се създавали настроения за образуване на циганска автономия и дори се търсело контакт с посланика на Индия, разкриват разсекретените документи на Държавна сигурност.

Няколко години след мълниеносното разпространение на слуха за танка на отмъщението в страната се стават поредица от престъпления, които настройват българи срещу цигани.

На 2 май 1980 г. в Пловдив е убит 25-годишен младеж, а извършители са ромите Рашко Методиев и синовете му Марин и Иван. Тримата пребиват жестоко и друг българин и се гаврят с жена му, като я карат да ги целува, заплашвайки я с нож.

Убийството предизвиква силно възмущение сред българското население в Пловдив, а предприетите от милицията мерки за опазване на обществения ред предизвикат недоволството на циганите, които в целия окръг са малко над 50 000 души. Те започват да се оплакват от „неоправдани репресии” и сред тях започват да се разпространяват слухове, че милицията бие и преследва циганите с кучета, конфискува златото им и магнетофоните, а децата са гонени от училище.

„През последните години от български цигани бяха извършени в Русе, Сливен и Шумен някои особено жестоки убийства. Макар и да имаха криминален характер, те разпалиха остра ненавист и вражда между българи и български цигани. В резултат на това се създадоха и затруднения за приобщаване към българския народ на това население”, пише в строго секретен документ от 1980 г., който е подписан от първия зам.-министър на МВР Григор Шопов и адресиран до шефовете на всички окръжни управления в страната.

В друг документ от същата година се прави заключение, че „не се вземат решителни мерки за ограничаване на престъпните прояви” на циганите. Според цитираните в него данни циганите извършват 35 % от всички грабежи, 38 % от джебчийските кражби, 25 % от кражбите на имущество и 33 % от хазартните престъпления.

В документите на Държавна сигурност между 60-те и 80-те години на миналия век броят на циганското население в страната варира между 220 000 и 510 000 души. Най-голямата концентрация е в окръзите Пловдив, Варна, Бургас, Сливен и Стара Загора.

В справка на началника на Шесто управление на ДС се посочва, че през 1977 г. циганите са 2,5 % от цялото население на НРБ и са извършили около 6 % от всички криминални престъпления - предимно кражби на лично и обществено имущество.

„До голяма степен високата престъпност сред това население се дължи на ниската му култура и образование. Данните показват, че 99 % от извършилите престъпления цигани са с ниско образование. С разрастване на международния туризъм у нас широко разпространение сред тях придоби незаконната търговия с контрабандни стоки, златни монети, валута и други. Напоследък отново зачестиха случаите, при които с поведението си българските цигани предизвикват скандали в кварталите, където живеят, които често прерастват в побой над български граждани, включително отрядници, в опити за неподчинение на органите на властта”, се посочва в същия документ.

Увеличаването на туристите в България води и до ръст на проституиращите момичета от цигански произход, които често пътували на автостоп по магистралите и отсядали с турци и араби в хотели.

През 1979 г. престъпният контингент сред циганите се състои от 6 917 души, които се следят от 408 агенти и 223 доверени лица.
Източник:www.moreto.net
*в статията е използвана илюстративна снимка от интернет

Любимата мантра на всички аскети на заклеймяването на комунизма, е теорията за трите фалита на НРБ. От няколко години в медийното пространство упорито се върти една теория, че за 45 години, страната ни е претърпяла няколко банкрута на държавно ниво. Спирам се на тази тема и поради факта, че в последните годни, съседната на нас Гърция, също беше обявена за разрушена финансово държава крайната бедност, все още може да има процъфтяващи туризъм и селско стопанство, а минималната заплата да е 586 евро, при стойност на същата, в нефалирала Република България в размер на 184,07 евро. И докато заплата може да е функция на частния бизнес, то „съсипания” бюджет на южната ни съседка, успява да изплаща минимална пенсия в размер на 386 евро, докато стабилната българска икономика успява да раздава по минимум 82 евро.
Задълбавайки в паралелите, се замислих за родните ни фалити и тяхното отражение върху състоянието на държавата.

ържавният банкрут е фактическо състояние, при което държавата изпада
в несъстоятелност, т. е. не може да обслужва дължимите към кредиторите си по държавния дълг плащания.
За разлика от корпоративната, т.е. търговската несъстоятелност, при държавния банкрут не съществува правен механизъм, който да вкара една банкрутирала държава в процедура по несъстоятелност. Не съществува и международен съд, който да налага подобни процедури спрямо държави. Имало е няколко опита от страна на Международния валутен фонд да прокара подобен механизъм, но безуспешно, още повече, че това противоречи на международното право – държавата се ползва със суверенитет за разлика от субектите на частното право. При държавен банкрут, държавните кредитори за да си върнат вложенията трябва сами да се организират и да влязат в преговори със съответната държава. Държавните кредитори могат да бъдат както други държави, така и банки, корпорации, включително физически лица приносители на държавни ценни книжа. В случай на провал на преговорите за връщане на заемите, кредиторите губят капиталовложенията си, т.е парите си, носейки за своя сметка риска от инвестицията.

Дефиницията е проста и ясна. Държавата може просто да вдигне ръце и да спре да плаща, без да понесе никакви последици. Нека сега да се върнем на родна земя и да видим как протичат фалитите по нашенски.
Според журналиста Христо Христов, в периода 09.09.1944 – 10.11.1989, с държавните ни финанси се случва следното:
„Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление Живков довежда страната до неплатежоспособност. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева. Управлението изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити от СССР, най-големият по това време кредитор на комунистическата власт.
„Задълженията са следните:
60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
18 млн. долара към западногермански банки;
6 млн. долара към италиански банки;
25 млн. долара фирмени кредити.
Така в резултат на финансовия крах на НРБ, още през 1960 г. бива изнесен, а после и продаден, златния резерв на страната, възлизащ на 24 тона. ”
Полу-фалитът през 1977 г.
 „През 1977 г., когато в резултат на хвърлянето на огромни средства за развитието на тежкото машиностроене и покачването на международни цени на петрола НРБ отново изпада в дългова криза с над 6 млрд. долара задължения, включително и към западни банки.
Фалитът 1987-90 г.
 „Фалитът на България от март 1990 г. е по-тежък и поради разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и загубата на пазар за „великите български индустрии”.“ Сравнявайки го с гръцкия фалит от последните няколко години, той продължава: „И гръцкият, и българският (1990) фалити са пред частни кредитори и са еднакви като дял от брутния вътрешен продукт (БВП).  Другите прилики са просто поразителни:
В неговата основа е желанието да се задържат управляващите партии на власт; в тогавашна България една партия е на власт и това влошава нещата;
Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс; българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;
„Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, която подкрепя безотговорното поведение на властите.“

В резултат на фалита в края на 80-те години, „спадът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 – 9,4% и през 1997 – 5,6%“.

Излиза че тоталитарната народна република е харчила на широко години наред, като е покривала тези харчове предимно със заеми и златния си резерв. Има обаче един интересен парадокс: Не може да похарчиш една огромна сума по начин, който да не ти донесе никакви ползи и накрая наистина да се разориш. Единственият шанс е да изгаряш банкнотите, но не съм чул до сега теория за „газовите камери” на  Тодор Живков.

Нека видим за какво са похарчени тези суми, които щедро са ни отпускани:
След създаването на НРБ БКП взима решение за развитие на тежката промишленост за сметка на леката.

Стари предприятия са национализирани, преустроени и модернизирани. Построени са много нови фабрики, комбинати и заводи. Ето само някои от тях, за чиято модернизация след национализацията им или за напълно новото им изграждане са направени огромни капиталовложения от страна на българската държава: АЕЦ-Козлодуй, АЕЦ „Белене“,  проект ТЕЦ „Марица-изток“ – 1, 2, 3, ТЕЦ „Бобов дол“, ПАВЕЦ „Чаира“, Баташки водносилов път, Силнотоков завод „Васил Коларов“ – София, Металургичен завод „Ленин“-Перник, Кремиковски металургичен комбинат, Оловно-цинков завод- Кърджали Комбинат за цветни метали-Пловдив – Асеновград, Комбинат за производство на електролитна мед-Средногорие,Нефтохимически комбинат-Бургас, Нефтохимически комбинат-Плевен, Завод „Балкан“, Ловеч – автомобили, мотоциклети, велосипеди, инструменти, Завод за трамваи „Средец“-София, Завод за автобуси и тролейбуси „Чавдар“-Ботевград, Завод за товарни автомобили „Мадара“-Шумен, Електрокарен завод „Шести септември“-София, Електрокарен завод-Плевен, Завод за металорежещи машини (ЗММ)-София, Завод за хладилна техника-София, Завод за асансьори-София, Слаботоков завод „Климент Ворошилов“,  Завод за полупроводници в Ботевград, Комбинат за микропроцесорна техника-Правец, Завод за тежко машиностроене, с. Червена могила, област Перник,  Азотно-торов завод-Стара Загора, Азотно-торов завод- Димитровград, Комбинат за производство на соди „Карл Маркс“-Девня, Целулозно-хартиен комбинат-Гара Кричим (днес град Стамболийски), Лесопромишлен комбинат-Силистра, Комбинат за преработка на синтетични влакна-Димитровград, Завод за антибиотици-Разград, Завод за записващи устройства (впоследствие „Дискови запаметяващи устройства“)- Стара Загора, Роботостроителен комбинат „Берое“, Стара Загора…….., сигурно няма да ми стигне един ден, за да мога да ги изброя всичките, затова спирам дотук!

Изградени са и нови градове – Димитровград, Рудозем, Мадан.
През 1965 г. страната произвежда 26 пъти повече електро- и топлоенергия в сравнение с 1939 г., 106 пъти се увеличава производството на черни метали, на цветни метали – 273 пъти, производството на машиностроителната и металообработващата промишленост – 142 пъти.

Честно казано, нямам необходимата квалификация да изчисля стойността дори само на непълния списък, който представих по – горе. Наистина бих се радвал, ако някой се постарае да пресметне цената само на сградния фонд, без да се изчисляват производствените мощности и печалбите от тях. Проста сметка в тухли, бетон и желязо, би била доста добра илюстрация.
Отделна статия бих посветил и на ефекта от огромната заетост, свързана със самото построяване на хилядите заводи и предприятия и още една, която да разкаже за процъфтяването на цели региони, по време на фалитите.
Десетки български градове през 70-те и 80-те бяха обновени и реконструирани изцяло. Освен плочки на площада и фонтан както се прави сега и за това се харчат милиони, тогава са построени и сградите на театрите, културните домове, училищата, болниците и много други обществени сгради, които посещаваме и до днес, а затова не трябват просто пари, трябват много пари.

А замисляли ли сте се по въпроса колко асфалт е положен през всичките тези години?!
За да не стане статия с размерите на докторска дисертация, просто ще спомена за нивото на здравеопазването, образованието, държавната културна политика и спортните постижения.
Време и да спомена Костов. Защо го намесвам ли? Ами защото и той не беше разбрал, че разпродава активите на фалирала страна, когато започна процеса на масовото разграбване, наречено приватизация. Ако някой му беше казал, че Народна република България е фалирала 3 пъти преди неговото управление, може би щеше да реши, че няма нищо за приватизиране и да ни се размине последвалия истински фалит.

 Източници: desebg.com, dnevnik.bg, wikipedia.org, btvnews.bg .
 Автор:Стоян Гълъбов www.socbg.com

Когато тя се появеше на екрана с дежурното изречение „Добър ден, уважаеми зрители“, всички приковаваха погледи в телевизорите. Красивата актриса Инна Симеонова, превърнала се в истинска тв звезда през 80-те години, заради перфектната си артикулация и безупречно поведение пред камера, бе най-търсената водеща за конкурси, концерти и предавания. Зрителите обаче я познават и от ролите й във филми като „баш майстора“ и „Борис I“, a напоследък чуваме за нея и като за треньор по конна езда.
Днес Инна Симеонова говори за отминалото си тв битие спокойно, без излишна емоция и не крие, че би се снимала отново в киното
По 4 часа всеки ден тренира конна езда една от големите звезди на БНТ Инна Симеонова. И досега тя остава сред най-разпознаваемите лица на държавната телевизия. А по-важното е, че всички я слушаха. Защото зрителите изключително много се интересуваха какво ще каже хубавата говорителка от екрана.

Симеонова е единствената жена, която печели конкурса за говорители на държавната телевизия в началото на 80-те. Един ден майка и чете обявата за кастинга и убедена, че дъщеря и ще се справи, я записва. На първия етап се явяват към 800 кандидати. Всички чакат реда си в тясната улица „Поп Андрей“ в центъра на София. По това време там се намира студио 2 на телевизията. Председател на комисията е режисьорът Хачо Бояджиев, в журито са и първият български говорител Никола Филипов и колегата му Георги Ламбрев. Всеки кандидат трябва да си подготви текст, който да изчете пред тях. В крайна сметка Симеонова стига до финала с Димитър Игнатиев, популярен като Мики. Той и до днес работи в БНТ. Другият е Райчо Райков, който става редактор в дирекция „Информационна агенция“

По това време всички говорители трябва да посещават курсове по техниха на говора и правоговора. „На правилен български език ме научи проф. Мара Георгиева. Преподаваха ни как да говорим технично – например как да дишаме. Курсовете бяха дълги няколко месеца. После ни слушаха и казваха – трябва да забързаш темпото или да забавиш“, разказва Симеонова. Още в началото се справя толкова добре, че получава похвала за начина, по който прочела новината за смъртта на съветския политик Леонид Брежнев през 1982 г. А похвалата е закачена с карфица пред студиото, където има голямо табло. Първите й изяви в БНТ са в рубриката и „Седем дни за вас“, която се излъчва в дебютните издания на „Всяка неделя“. По-късно е водеща на „Едно от пет“, „Мелодия на годината“. Водеща е и на поне 7 от церемониите на „Златният Орфей“.

На една от тях трябва да води заедно с Николай Колев. Но час преди откриването него го няма, а говорителката знае само своите реплики. В последния момент трябва да научи наизуст целия сценарий. Разбира се, че се справя. Излиза след прословутия начален сигнал за откриването, който дирижира Вили Казасян, и всичко минава гладко и без гафове. „Хубаво си живяхме в онези години. Времената бяха много спокойни. Работехме много, но и се забавлявахме“, разказва Симеонова за годините, в които е прекарала в телевизията.

Източник:www.24chasa.bg
Препечатано от www.socbg.com със съкращения.

Интересен кадър, направен преди много години.На него с*ксимволът на България е малко невинно детенце, вързано на плитки. Фотосът буквално предизвика лавина от положителни коментари. А вие успяхте ли да я разпознаете?

Коя е Диляна Попова:
Родена е на 24 септември 1981 г. в град Гулянци, където живее до осми клас. След това се премества в Плевен, където завършва техникум по облекло, след което завършва моден дизайн в Нов български университет в София.
През 2010 г. се снима за българското издание на списание Плейбой и е момиче на корицата на броя му за месец октомври.
Участва в българските телевизионни сериали Стъклен дом и Революция Z, по време на снимачната площадка има връзка с актьора Асен Блатечки. Ражда от него син, който носи името Борил Блатечки.

На снимката е актрисата Диляна Попова. Фотосът е направен докато е била малко момиченце.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив