Златка със съпруга си Евстати

Когато през декември 1943 г. в Лом се гледа големият процес срещу 95 комунисти от града и околията, сред подсъдимите е и една млада майка с бебе в ръце — лом-чанката Златка Маринова Тодорова— Евстатиева. Тя е родена през 1915 г. в бедно семейство на перачка и хамалин, съпруга е на бръснаря Евстати Димитров, бебето й е второ дете и за противо-държавни конспирации прокурорът й иска смъртно наказание. Защитниците обаче енергично протестират: липсват доказателства — подсъдимата не е признала нищо, докато са я пребивали „великодушно“ само през краката.


След няколко дни прочитат присъдите. За младата майка е отредена една година строг тъмничен затвор, като й се признават шестте месеца задържане при следствието. Бавно, подрънквайки с веригите си, Златка Евстатиева понася четиримесечния Кирчо към камионетката, която отново ще ги върне във Видин, в затворническата й килия.

За първи път тя попада в тази килия в напреднала бременност на 23 юли 1943 г. Момичетата — около 40 в тюрменото помещение — отвеждат другарката си в съседната килия — тя е по-малка, в нея са затворени „само“ 12 девойки и е „обзаведена“ — има стол!.. . Златка сяда на него изнемощяла от без-сънната нощ, а другарките й изпращат „делегация“ при главния надзирател с молба да узакони преместването на бременната именно в килията със стола. Вечерта благоволението е дадено и бъдещата майка ляга на нара до прозореца, къ-дето впрочем духа, а дървениците, бълхите и стоножките пъплят на пълчища.

В мрачното, дъждовно утро на 28 август момичетата се събуждат от приглушени стонове. Цяла нощ Златка е имала родилни болки, но е стискала зъби — да не безпркои другарките си. Дават й да пийне водица, но не може да преглътне капчица — устните й са се вкочанясали от напрежението. Започват да удрят с налъмите си по вратата. Близо час никой не идва — дежурните тъмничари спят, упоени от изпитата през нощта ракия и от ръмящия по покривите дъжд- Най-после главният надзирател се явява, цял подпухнал, колкото да отключи вътрешната врата на килията, и си тръгва, глух за стоновете на родилката и за проклятията на момичетата. Тогава затворничките се втурват отчаяно след него, блъскат с юмруци по хлопналата се под носа им външна желязна врата: „Златка ще ражда, отведете я в болница!“ На което оня отвръща през открехнатото прозорче: „Голямо чудо!“ Но това е вече възможност за разговор. Роза Перкова и Цанка Борисова задъхано му обясняват,че делото не е минало, че тя може да бъде оправдана и откъде—на-къде ще я оставят да умира тук? Пък и тя вече пищи — болките й са нетърпими.

След време идва Йордан — другият дежурен тъмничар, с разрешение от директора на затвора да отведе жената. Но във Видинската болница я посрещат враждебно. Началникът Христов (благородната титла „д-р“ не трябва да бъде изписана пред името му!) категорично отказва да приеме измъчената родилка: „За затворници-комунисти място в моята болница няма!“... Напразни са обясненията на надзирателя, че Златка още не е осъдена и може да не получи присъда — „лекарят“ не иска да слуша повече и си тръгва за вкъщи. Тогава тъмничарят Йордан — бивш работник, многодетен баща — започва да моли минаващите по коридора сестри за съдействие. Жените в бяло извръщат глави, бягат — щом началникът е разпоредил,
значи раждането е забранено!...

В мъки и унижения протича целият ден. Златка лежи на циментения под вече безсилна и да вика. Чак в полунощ две млади акушер ки се смиляват над измъчената жена и я прибират в една от стаите, От помощта им почти няма нужда — момченцето проплаква след минути. Недоносче е, съвсем дребничко — само 1700 грама. Повиват го надве-натри и го настаняват с майка му в ... изолатора за заразно болните. Пред вратата, разбира се, веднага застава въоръжен стражар.

Още на следващия ден връщат младата майка в килията й след страшен скандал от фашизирания „лекар“. Момичетата се спускат към мършавичкото бебче — носят го от ръце на ръце, радват му се. Вече са надрали за пеленки два стари чаршафа, които Цанка после ще пере с удоволствие в студената вода. За къпане на детето не може и да става и дума — надзирателите й отказват да дават топла вода за  малкото затворниче. На това отгоре Златка няма кърма. Отчаяно та хрупа червен лук, ала вместо мляко  детето получава натравяне и се по-г крива с кожни рани и обриви. Вечно  гладно и неподмито, то постоянно плаче. Всички се редуват да го укротяват, друсат го на ръце... Девойките отделят от залъка си, за да изхранват майката и детенцето, а мъжете-политзатворници изпращат на пеленачето ризка, съшита от собствените им ризи.

Идва есента. Става още по-студено. Понеже пеленките съхнат бавно във влажната мразовита килия, майката ги изсушава под мишниците си. Така и спи — с неизменните „компреси""...

През юни 1944 г. Златка Евстатиева излиза от затвора заедно с детето си. Тя е победителка — опазила го е живо и здраво. Наистина, не е проходило, краченцата му са слабички и криви, но ще се оправи бързо — на слънце, на чист въздух, с повече храна — нали е на свобода!
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ ➡
Полезни съвети👇
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇

1 коментар:

  1. Дали някой след време ще нарече герои сегашните терористи,които взривяват метростанции,автобуси,газят невинни хора по улиците...
    " Който забравя историята е обречен да я повтори."

    ОтговорИзтриване

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 1

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.