Един филм който ни  навява хубави и носталгични спомени за някогашната Каварна!
Всичко се променя толкова бързо , че е трудно да си представим как е изглеждало преди години. Много от най-известните места които помним, не са имали нищо общо с това което представляват днес, а някои от тях въобще не съществуват вече.

 Вижте това видео и се потопете в топлата вълна на носталгията по отминалите времена


През 1944 г. България разполага със слаборазвита здравна мрежа – с 1,6 болнични и 0,3 санаториални легла на 1000 жители и с 5 лекари и 1 стоматолог на 10 000 жители. Значителни райони от страната практически са лишени от медицинска помощ. През 1951 г. с Указ на Президиума на Народното събрание е въведена всеобща безплатна медицинска помощ.

 По съветски модел у нас и в целия социалистически лагер, в здравното осигуряване е въведена т.нар. система „Семашко”. Здравната система носи името на руския учен-медик Николай Александрович Семашко – западен възпитаник повикан в СССР да създаде основите на здравеопазването в младата съветска държава. Системата „Семашко” е твърде проста за разбиране: всеки гражданин със самото си раждане е здравно осигурен и на това основание има право на всестранна безплатна медицинска помощ. Основана е на факта, че малцинството от знаещите и можещите ще бъде в услуга на населението за техните здравни нужди. Всеки който е болен може да отиде на лекар и да бъде лекуван, доколкото има възможности икономиката да си го позволи. При тази здравна система парите за лечение пак идват от данъците на населението, но не съществува изрична здравноосигурителна вноска. Лекарите получават твърдо заплащане за извършвана дейност, а не за всеки отделен случай. Характеризира се още с централизирано вземане на решения и администриране на здравния сектор както в областта на общественото здраве, така и в областта на лечебното здравеопазване.

 Според чл. 47, ал. 4 от Конституцията на НР България от 1971 г. „Всеки гражданин има право на безплатна медицинска помощ”. Така точно и ясно в основния ни закон се регламентира правото на безплатна медицинска помощ за всеки гражданин. Това, което е записано в Конституцията, отговаря и на самата обществена действителност. Властта изхожда от презумпцията, че всички хора са равни и всички еднакво имат право на медицинска помощ. Лечението се осъществява при всички лекари по съответната здравна верига абсолютно безплатно. За да бъде  лекуван човек, единствено е необходимо да е болен, продължителността и естеството на лечението се определят от състоянието на пациента.
На следващата година съгласно Указа на Държавния съвет за изменение на Указа за правата и професионалната работа на медико-санитарните работници от 1.10.1972 год., окончателно е премахната частната медицинска практика. Всички наченки на здравен пазар са унищожени, ликвидирана е конкуренцията между лекарите и лечебните заведения. Без възможности да конкурира съвременната социалистическа поликлиника със занаятчийските си методи, частната практика паразитира върху обществената здравна служба. Нейното окончателно премахване е една напълно назряла социална мярка, но не се съпровожда със съответно диференцирано заплащане на лекарите според извършената дейност и нейното качество. Болниците и поликлиниките получават пари на остатъчен принцип – колкото им се задели от Бюджета. На практика се създава прослойка от титулувани лекари във всяка специалност , които са верни на Партията и държат целия процес в медицината под око, с репресии където е нужно, където е нужно с отказ от израстване в кариерата. След приключване на обучението във висшите медицински институти, завършилите лекари се разпределят на работа в различни кътчета на страната за определен период от време и ако искат да израстват в кариерата трябва да са роболепни на създалата се система. Специализациите са зависели най-вече от от това, кой на кого е човек, връзките са преди всичко, а синовете и дъщерите на приближените до партията са в първите в редиците на израстващите в медицинската кариера.

Въпреки всички вътрешни неуредици и недомислици в системата, през 70-те години в здравеопазването са отпуснати колосални суми за капиталовложения. Здравеопазването получава 290 000 000 лв., за да се започне изграждането на крупни обекти с републиканско значение, и 60 000 000 лв. за доставка на нова апаратура и съоръжения. Планирано е показателят за обезпеченост на 1000 жители с болнични и санаториални легла да се увеличи, местата в детските ясли да се удвоят от 33 215 до 63 000, осигуряването с лекарски длъжности да нарасне. Изградени са крупни здравни и лечебни заведения: окръжни болници в Ловеч, Плевен, В. Търново, Бургас, Варна, Кърджали, Смолян и Крумовград, София, Михайловград (Монтана), Видин, Благоевград, Ст. Загора и районни болници в Лом, Омуртаг, Казанлък, Ботевград, Каварна, Балчик и другаде. Едни от тях се изграждат изцяло, други са пристроявани и разширявани. Наред с тези болници са изградени 26 модерни поликлиники в София и общо 47 в страната.


В заключение бихме могли да кажем, че през социалистическия период българското здравеопазване завоюва значителен международен авторитет, който се дължи на големите успехи, постигнати в опазването и в подобряването на здравето на народа. НР България стои в челните редици на страните с най-добри здравни показатели. По развитие на здравните мрежа и ресурси, България поддържа за периода 1947-1989 г. такива темпове, които я поставят на едно от първите места сред напредналите страни.

През 1987 г. президентът на Международния олимпийски комитет (МОК) Хуан Антонио Самаранч заявява в София: “Пътувам много … И където и да съм, не пропускам случая да разкажа за чудото, за феномена български спорт …”

Другото лице на масовия спорт и на високото майсторство е строителството на бази и съоръжения – в София например до  Девети септември е имало само една зала за спортни игри на бул. “Сливница”.  През 1961 г. е построена зала “Универсиада”, заради Световните студентски игри в София, последват я зала “Фестивална”, зимният стадион “Дружба” и Зимният дворец на спорта. През 1963 г. е открита зала “Балкан” в Ботевград. Изграждането на важни спортни обекти става първостепенна задача през втората половина на 60-те години. Тогава се построява високопланинската база “Белмекен”, официално открита през 1968 г. с дозавършена хотелска част през 1985 г., допринесла за успехите на българските спортисти на олимпийски, световни и европейски състезания. Дворецът на спорта във Варна е друг голям строеж с несъмнен принос за постиженията и на майсторско, и на масово спортно ранище. По-късно и Пловдив се сдобива с база за един от най-престижните спортове – Гребния канал. Из цялата страна са изградени спортни площадки и игрища. Във всеки български град и по-голямо село има стадион, а в големите градове са изградени модерни спортни зали, плувни басейни и други спортни съоражения. Към 1990 г. България вече разполага с по 4,88 кв.м открита и 0,13 кв.м покрита спортна площ на глава на населението.

Спортът у нас придобива масовост, децата са обхванати в спортната система от ранна детска възраст и това бързо дава положителен резултат. През 1989г.в специализираните спортни школи са обхванати 46 884 юноши и девойки, но техният брой е по-голям заради учащите се в интернати и полуинтернати, в отборите на физкултурните дружества и в спортните училища. След 1967 г. спортните училища (СУ) се оказват оптималната форма за общо образование и за специализирана подготовка на подрастващите спортисти. В края на 80-те години функционират 36 СУ с над 17 000 ученици и т.нар. СУ “Олимпийски надежди”. Това са целодневни интернати с общо над 6000 ученици. Към края на 1986 г. в системата работят 4000 треньори, които обучават 80 000 души. През 1986 г. са утвърдени 7986 първоразрядници, 1059 кандидат-майстори на спорта и 491 майстори на спорта. Медалистите от европейски и световни първенства и от олимпийските игри през 70-те и 80-те години са възпитаници на специализираните спортни школи, на училищата или на други звена от единната система за детско-юношески спорт и високо спортно майсторство.

Спортът е под лозунга “Масов спорт – здрав народ”(от латински: “Mens sana in corpore sano” – Здрав дух в здраво тяло). Упражняването на спорт тогава е безплатно за ученици и студенти, зарегистрирани в спортни отбори и кръжоци, ръководени от треньори на държавна заплата. Освен това цените за спортни съоръжения и екипировки за индивидуален спорт (ски, колоездене, тенис, кънки и пр.), са дотирани от държавата. Но за тези, които искат да спортуват само за здраве, почти не съществува алтернатива, за ползване на държавните басеини и други спортни съоръжения. Някои са се изхитрявали и за да да ползват спортните съоръжения нелегално на входа им са показвали фалшифициран документ за членство в отбори.

След 60-те години бюджетът на Централния съвет на БСФС се формира както от държавната субсидия, така и от постъпленията от тотото, създадено тогава с девиза “Българският спортен тотализатор – за спортни цели”. В съотношението 47% държавни срещу 53% тото средства се появява обаче и важно допълнително финансиране в твърда валута, която постъпва от изградените с помощта на български специалисти тотализатори в Сингапур, Малайзия и Судан. Финансирането е насочено към детско-юношеския и ученическия спорт, към масовите физкултурни прояви, спортните училища и интернатите и, разбира се, целево към подготовката на националните отбори и отделните таланти.


По времето на Тодор Живков народът работеше и макар да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо. Плюят по социализма, но като днешната скъпотия и мизерия не е имало.
През последните 5-6 години до 1990 г. прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 22 с бурканче или в кофичка.

Краве сиренето беше 2.60 лв. То никога не е било на държавни дотации, а ментета не си и помисляхме, че може да има. Минималната заплата беше 120 лв. (както и моята), но през 1989 г. я направиха 140 лв.

Рибната консерва „Копърка“, символ на студентската мизерия, беше 28 стотинки. Замразената скумрия – 1.20-1.60 лв., според едрината. „Кучешката радост“ беше 3.30 или 3.60 лв. – дето сега ни агитират да умрем за нея. Ама беше от месо, припомня socbg.com.
Бялото вино беше 97 ст. Плодовата ракия – 3.90 лв., сливовата – 4.90-5.10.
Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за това време 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да се купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко.

Нямаше или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. А сега?


По тия времена съм видял само двама неграмотни. И двамата цигани, единият възрастен, другият – син на цигански барон. Демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор. Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.
Сега сочат с умиление как гражданите някъде на Запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек съвестни. Едно време млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.

Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.
Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.

Роден в с. Рупките, Чирпанско на 30 май 1926 г. Завършва местната прогимназия и после – средно земеделско училище в Садово, според информация на Пан.бг
През 1946 г. постъпва във военновъздушното училище, което завършва след две години, през май, с редовния 68-и или Първи Димитровски випуск. Произведен е подпоручик и е оставен за пилот-инструктор и преподавател по аеродинамика в училището. Тук практически обучава млади летци на самолетите, на повечето от които сам доскоро е летял – “Врабче”, “Врана”, “Чучулига”, “Синигер”, “Сойка” – цяло птиче ято.


През месец март 1950 г. е изпратен на курс в Съветския съюз да изучава реактивни самолети. Лети на Як-23. След пет месеца се завръща в родината и е назначен за командир на 25-и изтребителен полк – Добрич. През есента е произведен в приравненото ново офицерско звание “старши лейтенант”. Същата есен става капитан, а през другата година – 1952-а, е вече майор.
От 1953 г. до май на следващата е заместник-командир на 1-а изтребителна авиодивизия в Добрич. После е преместен на същата длъжност в 10-а иад и през 1955 г. става командир на тази дивизия. На този пост служи пет години като през това време е произведен в чин полковник. Звание подполковник получава като зам.-командир на дивизията в “столицата” на добружанската ни житница.

През 1960 г. полковник Желязков е назначен за началник на изтребителната авиация и същевременно е началник на “Бойна подготовка” на ПВО и ВВС. Две години по-късно със заповед на министъра на отбраната постъпва направо във втори курс на ВА “Г.С.Раковски”. Полага успешно всички предвидени за следването си изпити и през 1963 г. завършва академията.

След дипломирането си става началник на ВНВВУ “Георги Бенковски”. В Долна Митрополия преминава доста от авиационната му служба – чак до август 1970 г. По това време, през 1969 г., е произведен генерал-майор. Тогава, след успешно представяне във военния парад, при прелетяването им от столицата към района на училището, над с. Сгалево, той чува новината, че е произведен по радиото, а на земята го посрещат с първите му генералски пагони.
През 1970 г. е издигнат в длъжност – командващ авиацията, а през 1975 г. става заместник-командващ на ПВО и ВВС. Тогава командващ е генерал Симеонов. Най-голямо морално удовлетворение му носи произвеждането в чин генерал-лейтенант през 1974 г. – не заради новата звезда, а защото то му е дадено заради безаварийно използване на авиацията през продължителен период от време.

В пенсия излиза през 1991 г. – на 65-годишна възраст и с 45 години летателен стаж.
Генерал Желязков е семеен, с две деца - син и дъщеря. Синът му – Наньо, е роден през 1949 г. Завършва военновъздушното училище като инженер-пилот и вече също е пенсиониран летец.
Воинът-въздушен ветеран е летял на почти всички типове самолети у нас до МиГ-21. той извършва първия полет със свръхзвуковия самолет МиГ-19. Общият му нальот е 5300 часа, през които няма авария или катастрофа допуснати по негова вина. 

За новобранската вечер на мегдана опъваха огромни софри, даряваха младежа с пари и хавлии.

Изпращането на войник по времето на социализма беше важно и грандиозно събитие. Това бе моментът, когато младежите трябваше „да отбият войнишката си служба” и да станат мъже.

Тогава родителите на момчето организираха пищно тържество – „изпращане”, което беше едновременно весело и тъжно. Поне в селата и малките градове, където близостта с народните традиции бе значително по-голяма. А и съобразяването с общественото мнение си казва думата – беше въпрос на чест за всяко семейство да опъне колкото се може по-отрупана софра. Тя се разполагаше у дома, в ресторант или на селския площад. Печаха се кебапчета, наливаха се ракии и бири.

Помня, че когато ме изпращаха, на нашата трапеза имаше курбан, който беше задължителен за случая. Събираше се цялата рода, а за да е пълен празникът, той преминаваше под звуците на жива народна музика. Както често се шегуваха, изпращането на войник е като сватба, само дето липсва булката.
Спазваха се някои специални ритуали. На първо място беше подстригването на момчето – на самия празник или ден след това, и закичването му със здравец.

Прическа „гола глава” беше едно от изискванията към младите войници по съвсем други съображения. Китка здравец с червен конец новобранецът получаваше и при раздялата с родителите, отправяйки се към „родната казарма”.

Друг важен момент бяха даровете. Като на сватба родителите подаряваха на гостите си различни практични вещи. А роднини и близки обикновено даваха на бъдещия войник пари, хавлии, джобни ножчета, партенки.
По своята същност „изпращането” беше весел момент, макар и да бележеше дълга раздяла с родителите, приятелите и любимата.
Но поне ставахме мъже и се калявахме. Тогава не ходехме на коламаска, маникюр и педикюр както днешните младежи, за някои от които не е ясно дали са и мъже.

Ивайло Коцев, Сливен retro.bg

Бомбардировките над София през Втората световна война са едно от най-големите нещастия, сполетели града през цялата му история. Между есента на 1943 г. и пролетта на 1944 г. повече от 2000 души загиват, централната част на българската столица е разрушена, а някои исторически сгради и улици се изгубват завинаги.
ВИДЕО:


Константин Драгнев е роден на 5 май 1931 г., завършва музикалната академия с тромбон през 1955 г.

Свири в „Джаза на младите“ (1949-55 г.), оркестър „Оптимистите“ (1955-61 г.) и оркестър „София) (1961-68 г.). Между 1968 и 1985 г, е главен редактор и заместник-директор на музикалния гигант „Балкантон“. През това време негов началник е композиторът Александър Йосифов, който почина преди година. Двамата са творчески тандем в стотици песни, изпълнени от най-ярките звезди в естрадата.

Драгнев създава новото студио на „Балкантон“ през 1976 г. и инициира началото на ФСБ, като назначава във фирмата Румен Бояджиев, Константин Цеков и Александър Бахаров. Главен секретар на Съюза на българските композитори (1985-89 г.). Председател на Управителния съвет ба „Музикаутор“ от неговото основаване (1994-97 г.) и заместник – председател (1997 – 2001 г.).
Основната творческа дейност на Константин Драгнев е свързана с аранжимента: повече от 1000 песни, оркестрации на телевизионни мюзикали, балетни сюити, мюзикали, филмова музика и др. Като познавач на старата градска песен, той е сред създателите на фестивала „Златен кестен“ в Петрич и обработва и продукциите на стари шлагери. Синът му Асен Драгнев също е известен композитор и аранжор, музикант в групите „Спринт“. „Импулс“, „Аплас“, „Кози рог“ и други.

Икономическото развитие на Правец през 70-те години на миналия век поставя въпрос за построяване на нова, по-голяма и модерна сграда на училището в селото. Новото училище е открито на 16.ХІ.1981г. от Тодор Живков, едновременно с обявяване на Правец за град. ЕСПУ „Васил Левски“ има една от най-добрите материални бази в цяла България. Специализирано е в изучаването на английски, френски и руски език. 

Гимназията е една от най-модерните за времето си в страната. Вътрешните дворове на училището за първи път са устроени така, че да се използват за открити класни стаи, в които учениците на въздух да провеждат часовете си. Звънецът бива заменен от радиоточки, вградени във всяка стая, които, с внимателно подбрана музика, оповестяват началото и края на часа. С усилията на много хора сградата изпълнява всички изисквания на тогавашното образование и се превръща в една от най-съвременните по това време, не само в архитектурно, а и в техническо отношение.





През 1986 г. с постановление на МС там е създаден и учебният квалификационен технологичен център по микропроцесорна техника и технологии (УКТЦ по МТТ). То се превръща в най-доброто средно училище в България обучаващо компютърни специалисти в сферата на системното програмиране и хардуера. Целта е била обучение на специалисти в областта на информационните технологии, необходими за произвежданите в град Правец 8 и 16 битови персонални компютри. То е влизало в структурата на Държавното обединение “Микропроцесорни системи”.

9К35 Стрела-10 е съветски зенитно-ракетен комплекс (по класификация на НАТО: SA-13 „Gopher“), предназначен за визуално наблюдение и унищожаване на въздушни цели на малка височина (самолети, хеликоптери).
ВИДЕО:


24 юли 1969 г., в съответствие с решение на Централния комитет на КПСС и Съвета на министрите на СССР, започва изграждането на комплекса 9K35 Strela-10SV. Комплексът е създаден в Проектното бюро за прецизна техника чрез последователна модернизация и модификация на 9K31 "Стрела-1" система за противовъздушна отбрана.

Пчелина (Лобош) е язовир в Западна България, построен през 70-те години. Преди това на негово място е имало село Пчелинци, от където произлиза и името му.
Години по-късно, на мястото на това село е останал само параклисът му св. „Йоан Летни”, тъй като се издига на скалите над язовира и сякаш бди над него.

Легендата разказва:

Параклисът е построен през 1350 г., а така е написано и на входа му, на един камък. В него се намират (за съжаление почти унищожени) стенописи от ХVI в., а легенда говори, че който му посегне, го застига зло. Хората там разказват, как в миналото момче е решило да катурне камък от входа му по склона към минаващата от там река Струма (язовирът не бил построен все още). Веднага след това момчето изчезнало безследно. Известно време след това, когато негови близки намерили камъкът и го върнали на мястото му, тялото на момчето изплувало от водата, за да бъде погребано според обичаите.

Снимка:Петър Ненков


В средата на 80-те ВАЗ решават да атакуват и сегмента на малките автомобили. Така през 1987г. се появява 1111 „Ока’, силно напомняща на нещо японско. 

Въпреки ласкавите отзиви автомобилът не успява да се наложи на пазара, но неговото производство продължава и след 2000-та година. Монтира се дори в….. Пакистан. През 1988г. на Московското изложение „Автодизайн“, ВАЗ показват сравнително безличният прототип 2110, чиято по-нататъшна разработка преминава в тясно сътрудничество с Porsche! Този факт предизвиква невиждано оживление сред западните експерти, които обсаждат изпитателният полигон на немската фирма във Вайсах, и по-късно сравняват ВАЗ 2110 с несполучлив проект на Zagato…

"Вчера ме подсетиха. Често се сещам за времето при бай Тодор. Ама не за цената на хляба, а за разни други неща. Обаче сега се сетих за цената на хляба. Един хляб струваше 15 стотинки. По-евтино бе да си храниш прасето с хляб, отколкото с кукуруз или тикви. 

Затова им беше толкова вкусно месото. Ако не вярвате, че е било вкусно, потайте някой софиянец или руснак. До по-малките градчета и селца не стигаше. Пустото му свинско месо... Ама друго ме подсетиха. За цената на дъвките. Дъвки ИДЕАЛ. Малко кубче гума със захар. Струваше 10 стотинки. Демек ако си не купиш хляб за прасето, си купуваш дъвка и половина. Та ми светна. Социализмът рухна, не защото свършиха парите. Не го събориха нито Горбачов, нито Рейгън. Събори го цената на дъвката.

И разните други цени, които нямаха нищо общо със себестойност и нормално ценообразуване. Например нов апартамент бе по-евтин от стар. Стара кола бе по скъпа от чисто нова. При курс долар-лев едно към едно, един касетофон за 50 долара нов в кореком, като стар се продаваше за 500 лева. Та пак да се върна на дъвките и хляба. Имаше идея в тия цени. Ако дъвчеш дъвка, се отделя много слюнка. И не засища. И ако огладнееш, може случайно да кажеш лоша дума за соца и бай Тодор. Или да ги наплюеш. Затова дъвченето на дъвки трябваше да е скъпо занимание. Да се не отпуска народа. Друго е да нагъваш хлебец. Нито може да плюваш, нито да говориш докато нагъваш вкусотията от истинско жито. Па и засища. Какво му трябва на човек. Да му е пълен коремът. А има и една древна социалистическа мъдрост: ПЪЛНИЯТ ТЪРБУХ ПЪЛНИ ДУШАТА.


Това е. И друго ме подсетиха. Дъвките ИДЕАЛ не правеха балончета. За да не пукат и смущават покоя на властта. Пукаха ония, които бяха като цигара. Внасяха се от Сърбия. Контрабанда. Или се взимаха от Кореком. Амъ пък какви балончета правеха, а?! А бяха по 50 стотинки.


И ако не сте още разбрали кое закопа социализма, ще обобщя.
Соца го закопа грешното определяне цената на дъвките. Три дъвки струваха колкото два хляба. Скапани дъвки. Когато човек хапнеше истинска дъвка, която за капак прави и балончета, разбираше, че социализмът ще се пукне като балонче. Както прочем и стана.
Това е. Лапайте дъвки! Лебът е отровен. И е 10 пъти по скъп."

Състав на хранителни продукти преди 1989 година




Автор: Rosi Роси Антов

Жената на преден план е разперила три пръста – знак, че си търси още двама, за да си купят една бутилка. Снимка: архив.ру

През 1985 г. постановлението за преодоляването на пиянството в Съветския съюз  създава много проблеми за страната и бързо е отменено
           
През 1985 г. когато вождовете на СССР Горбачов и Лигачов издадоха постановлението „О мерах по преодолению пьянства и алкоголизма и искоренению самогоноварения” /самогон - домашно приготвян алкохол/, заминах за СССР с журналистическа задача. От украинския град Жданов /сега с възстановеното име Мариупол/, пристанище на Азовско море, си доставяхме с кораби донбаски въглища и метали. Беше студена зима, сладководното море бе замръзнало и корабът ни следваше фарватера на плаващ пред него ледоразбивач. Още не знаех за  антиалкохолната война на КПСС и с пристигането си без да искам сторих велик жест.

Подадох бутилка ракия

 на първия посрещнал ме човек. Докерът Тарас - двуметров богатир, с шубата и ушанката приличаше на огромна сибирска мечка - не очакваше това. Озърна се, пъхна шишето в шубата - и ме прегърна. Нататък ми стана най-верният човек, въвеждаше ме в тайните на съветската действителност... Сблъсъка със сухия режим изпитах още в ресторанта на хотела. Поръчах си аперитив, сервитьорката ми обясни, че мога да получа 50 грама, ако покажа документ за ветеран от Великата Отечествена война. Обещах й бакшишче и дискретност, донесе ми водчицата, но... в керамична чаша, все едно пия чай. Режимът още не се беше напълно „изсушил” и по улиците бяха инсталирани на талиги бурета с бира. Пред тях се точеха змиевидни опашки, всеки държи  собствена халба,  пълнят му я  и той се нарежда отново - докато я изпие, редът му идва пак. Но най-големият спектатъл бе когато обиколих да позяпам „ликьоро-водочния” магазин.

Представляваше дълга панелна барака,

 и тук опашката бе безкрайна, губеше се в уличките, хората четяха, завързваха познанства, решаваха кръстословици, играеха шах на магнитни дъсчици, седяха на рибарски столчета. Продаваха се само български продукти и на дажба. Даваш точни пари и получаваш: бутилка коняк „Слънчев бряг”/”Солнечний берег”/, две бутилки полусухо червено „Меча кръв” /”Медвежья кровь”/, 2 кутии цигари „Стюардеса” и две зъбни пасти „Поморин”. На излизане ставаха търговии - пушачи  и пиячи си разменяха вино срещу цигари или обратното, а най-зле бяха страдащите от двата порока. Екшънът достигна върха в 17 часа. Пристигна газка с трима милиционери, разбутаха тълпата и застанаха на вратата. Неуспелите  опашкари безропотно си заотиваха, за да се върнат утре и с по-добър късмет. А на финала -  весела сценка. Появи се клошар, добре наквасен, и се замоли „Таварищ милиционер, пустите меня купит только одну бутылочку”. Разбира се, не му разрешиха и той се тросна „Но, сегодня у меня день рождения!” Отвърнаха му: ”Если, дорогой, у тебя день рождения, тогда купи себе торт !”. Торта! Пияницата жестоко се обиди, махна гнусливо, изломоти „пфу” и се заклати нанейде… А в Москва влязох в магазин за напитки. Продаваше се само един асортимент - „портвайн” - бяло и сладко, преварено плодово вино, нямащо нищо общо с португалския оригинал. На излизане ме засрещна дребен бедно облечен мъж. Държеше намазнен вестник с нещо завито,

отгатнах че е риба.

 Запъти се към мен, явно си търсеше компания „на двоих” - от него рибата, от мен виното. Не му се отзовах и се разделихме … Течеше Горбачовата „перестройка” и с нея спирането на водката - питието което продължава и до днес да осигурява ? от приходите в тази държава. След три години  компартията отчете режима като грешка и го отмени - но белята бе сторена. Мужиците по села и паланки взеха да гинат от всевъзможни ментета - алкохол от пшенични трици, от картофени обелки, дори денатуриран спирт, лакове, разредители, говореше се и за антифриз. Московското метро ухаеше на одеколона „Тройной”, до който прибягваха пресъхналите „анонимни алкохолици”…

Наско МАНДАДЖИЕВ /наборе.бг/

Притежава и разработва 19 дка земя, на която отглежда лозе, жито, царевица, цвекло и ябълки е задължен от " народната" комунистическа власт да предава 75% от добива си към местния ТКЗС фактически до края на живота си.В зависимост от добива си за сезона за определената продукция.
Материал предоставен от George Nikolov

На 7 септември 1978 г. /рожденият ден на Тодор Живков/, на улица в Лондон, със сачма пълна с рицин е прострелян българският писател и дисидент Георги Марков. Умира 4 дни по-късно в лондонска клиника. Случаят се запомня като „Убийството с чадър“.


Георги Марков работи като писател и сценарист ( един от сценаристите на култовия “На всеки километър”), но след 1969 г. емигрира на Запад. Започва работа като радиоводещ в английските радиостанции „Би Би Си“, американската „Свободна Европа“ и германската „Дойче веле“. В репортажите си той критикува комунистическия режим в НРБ. Смята се, че това е причината българското правителство да реши да го премахне, за което иска помощ от КГБ, но и до днес не са намерени категорични доказателства за това.

В контекста на гореизложеното, кой според вас уби галеника на властта и станалият после дисидент зад граница Георги Марков ?

За 40 години от предвидените  430 км са построени едва  163.

Автомагистрала „Хемус“ е автомагистрала в Северна България, предвидена да свързва столицата София с град Варна, и дублира първокласните пътища Е70 от Варна до Шумен, Е772 от Шумен до Ябланица и Е83 от Ябланица до София.

На магистрала Хемус има 26 малки и големи виадукти – 3 в участъка между Г. Богров и Витиня, 13 между тунела Витиня и тунела Топли дол, 3 между тунела Топли дол и тунела Ечемишка, 4 между тунела Ечемишка и Правец, и 3 между Правец и Ябланица.
Четирите най-големи виадукта, (между които и най-високия на Балканския полуостров) са завършени в периода 1985-1989 г.

„Силният пол” – така е прието да се наричат мъжете. Вероятно до навлизането на технологията, понятието е вярно, но след като техническите способи взимат връх над физическата сила, за дамите се откриват нови полета за изява. Психическата устойчивост и прецизността се оказват решаващи в много професии. За съжаление феминизацията засяга и една част от мъжкия свят, която би било чудесно да беше запазена само за тази половина на човечеството – войната. Българската антифашистка съпротива увлича много жени в редиците си и една от тях е легендарната Митка Гръбчева.


Митка Гръбчева (Огняна) е българска политическа деятелка. Родена е през 1916 година в село Радомирци, Луковитско. Участничка в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Българска партизанка от Партизански отряд „Георги Бенковски“ (Червен бряг).
В периода 1944-1960 година е служителка на Държавна сигурност. Митка Гръбчева се омъжва за Димитър Гръбчев, който също е партизанин. Двамата имат дъщеря Иванка Гръбчева, която е известна българска режисьорка. Авторка е на мемоарната книга „В името на народа“.
Партизанката от “Чавдар” и “Георги Бенковски” остава вдовица на 52 години. Съпругът й генерал-майор Димитър Гръбчев умира през 1968 г. с горчилката, че е обвинен за английски шпионин. Най-големият пост, който е заемал, е началник на охраната на Георги Димитров. Самата Митка веднага след 9 септември 1944 г. постъпва в Дирекцията на милицията. Появяват се децата й Иванка, бъдещата режисьорка, и синът й Сокол.

Вятърът на промяната издухва добрите й до промяната отношения с Добри Джуров. Не иска да види и Андрей Луканов. Омерзението й стига до онази точка, че не иска да види и да преглътне старата си вражда със старата си бойна другарка Вълкана Горанова, съпруга на Пеко Таков. Омразата й към ренегатите стига дотам, че когато вижда Тодор Живков в ареста, напуска стаята разстроена.За нея Янко до последно си остава стар и достоен боен другар и политик.
Малко известен епизод, е този свързан с партизанското движение и оялите се функционери. Годината е 1977 г. Годината на голямото земетресение във Вранча. Фурията Митка Гръбчева погва с патлак в ръка старите си бойни другари, с които живеела в един блок Не могла да преглътне факта, че хора, които са си слагали главата в торбата, изхвърчали на улицата и треперели по долни гащи навън от няколко “мижави” земни труса.
Някъде по това време става известно, че ятакът, който се грижил за нея, я помолил поне да й каже името си, ако с нея се случи непоправимото и стражарите го заклещят. Тогава тя направо го парализира: „Ще ме познаят по снимката, така че ако умра, откърти една дъска в клозета и ме хвърли там! „

Интересно е, че през целия си живот не си мръдва и пръста, за да ходатайства за децата си. След 10 ноември синът й Сокол остава без работа. Тя спокойно заявява: ”Здрав и прав е. Ще се оправи”.

Годините минават и идва 10 ноември 1989 г. Минават още години и настъпва 1993-та. “Желязната лейди” на българското партизанско движение неочаквано попада в болница. Цял месец лекарите се борят за спасяването на живота й. Правят й четири хемодиализи. Докторите се дивят на издръжливостта на сърцето й. Заключението е сърдечна недостатъчност, след интоксикация. Постепенно нещата се проясняват. Картинката за последните дни на Митка Гръбчева е потресаваща. Партизанската легенда се е готвила дни, седмици или дори месеци за смъртта. Завещанието й е да не я кремират, а в последния й път да я изпратят само най-близките.
С приближаването на фаталния ден Митка Гръбчева все по-трудно се грижи за себе си. Обаждат се стари болежки, но до последно не позволява на близките й да се грижат за нея. Дори не им дава да перат бельото й. Близки и далечни приятели и познати подозират, че Митка се готви за последния си ден.
Заключва се в стаята си и поглъща слонска доза психотропни – 100 таблетки, които предизвикват жестока интоксикация. Вади пистолета от чекмеджето, но не го използва. Вероятно за да го употреби в краен случай, но дотам не се стига. Оръжието е намерено по-късно в банята. Установява се, че не е използвано. Явно е бил застраховка, че смъртта ще бъде сигурна.
Така завършва живота си една корава жена. „Героиня”, „терорист”, „желязна лейди”, „черен ангел”. Всичко това събрано в една жена. Оценки няма да поставяме, нашата цел е просто да напомним за всеки от социалистическия период на България, оставил отпечатък в бъдещето.
 
Източници: wikipedia.org, blitz.bg

В района на Троян се намират природните резервати Козя стена, Стенето, Северен Джендем. Те са част от Национален парк „Централен Балкан“, известен със своята уникална растителност и животински свят.

В резервата Северен Джендем се намират около 30 водопада с височина над 20 м. Релефът е силно разчленен и богат на скални форми, които често са труднопроходими.

Резерватът Стенето обхваща цялото горно течение на река Черни Осъм. Районът е богат на пещери, които са недостатъчно проучени поради пропастния им характер. В резервата могат да се видят и скални образувания с фантастични форми. Интересно карстово образувание е скалният свод Крали Маркова дупка, в близост до хижа Амбарица.

Козя стена е най-малкият резерват в парка, създаден с цел опазване на ендемичния вид старопланински еделвайс, на вековни букови и буково-елови гори. На територията му се намират уникални скални формации, обитавани от много видове грабливи птици.

Беклемето
Местността Беклемето в Троянския проход е разположена на 1320 м надморска височина, с хубави поляни и широколистни гори. Там е построено едноименно туристическо селище, чието изграждане започва през 1962 г. по специален план. Беклемето предлага условия за зимен туризъм, като в непосредствена близост се намира писта за ски-бягане и биатлон.

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив