Студено ми е. Краката ми са премръзнали в ботушките с тънка подметка. Размърдах се и усетих тялото си сковано от неудобната поза, в която съм седяла. 
Ох... сетих се - бях седнала на краката на Валери. Какво ли ни чака…?! 
Бях около 17-18 годишна. Вече работех в едно предприятие по задължение.Тогава времената бяха такива - работехме по договор след завършване на средно образование.

Реших да отида до София. Там живееше леля ми, сестра на татко и чичо ми - негов брат. Имах и друга леля, която беше братовчедка на баща ми. Тя имаше двама сина, с които много си пасвахме. Правехме щуротии като малки, когато идваха през лятото на море. Големият u син вече се беше оженил и чакаха всеки момент жена му да роди. А малкият беше в казармата. Та, реших да отида при тях без да се обадя на никой друг от роднините.
Поседях няколко дни и вечерта, преди да си тръгна, решихме да излезем с братовчеда и жена му. Той се обади на Валери, негов приятел и решихме да отидем на някакъв ресторант на Витоша. Валери току що си беше купил нова кола, но нямаше книжка и братовчед ми трябваше да кара.
Валери беше „бандюга”, но веселяк и много забавен. Смеех се с него от сърце и само толкова, нищо друго. Бяхме само приятели.

Отидохме до ресторанта, настанихме се, те си поръчаха по една водка, поръчаха и на мен. Аз никога не бях пила алкохол, но си замълчах, за да не се излагам…
След час усетих, че ми става зле. Може би от цигарения дим и от алкохола. Помолих да излезем и естествено Валери стана да ме придружи. Вън седнах на задната седалка на отворена врата и дишах чист въздух. Като че ли се пооправях.
Гледам, Валери бърка в чантата ми и изкарва три стъклени чаши. Сложи ги на задната седалка зад гърба ми и се смее. Голямо геройство.

Само след две минути дойдоха двама полицаи (тогава милиционери) и се представиха. Поискаха ни документите за самоличност, но аз нямах. Бях си приготвила сака за пътуване. Сутринта в 10.00 щях да си тръгна със самолета за Варна и паспорта ми беше там, в чантата.
Казаха ни да се качим в техният джип – една стара, скапана УАЗ-ка и ни закараха в едно РПУ, някъде близо на Витоша.
Вкараха ни в различни стаи и започнаха да ни разпитват.
Мен ме питаха всичко, от къде съм, при кого съм дошла, работя ли, уча ли, имам ли си приятел. Майка и баща имам ли, и къде и какво работят. За сестра ми също. Дори ми направи впечатление, че знаеха неща за семейството, които дори наши близки не знаят.

В един момент влезе жена на около 40 години, видимо току що събудена, още сънена. Оставиха ни сами в стаята и жената ме накара да се съблека. То, не че имаше какво да събличам…едно късо палтенце, къса пола и една блузка.
Съблякох се, но без бельото, и след това ме накара да напиша всичко. Какво ли имах да пиша…
След час разпитване, обиск и какви ли не излишни процедури ни качиха отново в УАЗ-ката и ни закараха в друго РПУ, този път в София.

А вън беше ужасно студено.
Слязохме от колата и в двора на РПУ-то ни казаха да чакаме до сутринта, за да дойде шефа - някакъв полковник, за да ни разпита и да реши какво да прави с нас.
Беше още едва два през нощта и беше -2 градуса. Едно милиционерче на наша възраст беше дежурно на КПП-то, една малка стаичка в двора. Побъбрихме си с него, и то се смили и ни покани при себе си. А вътре - толкова тясно, само един стол. Изкара два сандвича и ни подаде единият. Сипа ни в една чаша чай от термос и ние малко се постоплихме.
Валери седна на стола, аз в него, а милиционерчето седна на някаква щайга. И съм заспала, докато си разказваме какво ни се е случило.
Леле, какво ли ще стане, когато чичо ми се обади на мама във Варна. Дремех и тези мисли не спираха да бръмчат в главата ми като неспокойни пчели в кошер. Чичо работеше в милицията и то не къде да е, а в министерството. Той даже не знаеше, че съм в София.

В един момент се чу шум и аз се събудих. Беше пристигнала милиционерската кола. С викове, крясъци и псувни от нея измъкнаха едно много хубаво момче. Високо, много добре сложено физически, наметнато с една ватенка и с белезници на ръцете отзад на кръста.

Господи, те го ритаха с крака, удряха го с шамари, юмруци… Мислех, че сънувам кошмар. Гадеше ми се. Никога в краткия си живот не бях виждала такова нещо, освен на кино в руските филми.
Момчето падна и не мръдна. Те продължаваха да го ритат. Накрая един от тях го хвана за двата крака и го замъкна до мазата на сградата. Влачеше го, като чувал с пясък. А той не мърдаше вече. Мислех, че не е жив. И всичко това беше „ за незаконно съжителстване с жена”. Това означаваше, че живее с приятелката си без да имат сключен граждански брак. Нищо друго, това беше причината. Това ни го каза момчето, което ни приюти в КПП-то.
От очите ми се стичаха сълзи, без да искам. Без глас плачех. Даже не помня кога съм започнала да плача. Валери само ме притискаше силно до гърдите си и не мърдаше, не говореше. Милиционерчето – също.
Повече на никого не му се приказваше, докато съмне.
В осем сутринта, един от милиционерите побойници дойде и ни каза да се качим на втория етаж при полковника.
Качихме се и влязохме.

Полковникът беше симпатичен, усмихнат мъж, с прошарена коса. Здрависа се с нас и се представи. Започна да се шегува с мен, че много харесвал Варна, не само заради морето, а и за това, че там имало само хубави жени. Дори си спомням още точно какви бяха приказките му: ”Красиви, морски палавници” - хъм… яснооо…

Попита ме:

- Ще ме поканиш ли това лято на море?
Аз му казах, че след тази нощ, която съм прекарала тук, в това РПУ, сигурно никога няма да погледна милиционер.
Каза ми, че съм много пряма и трябва да се науча да не казвам винаги това, което мисля. Е, не се научих на това. Останах си такава, въпреки, че си патех често от искреността си.
Към десет часа ни пуснаха. Братовчед ми дойде да ни посрещне. Прибрахме се у тях, и майка му ни посрещна с рев на вратата - „Какво ще казвам сега на майка ти…”
Уффф... и аз това се питах, но сега само една мисъл беше в главата ми – да легна и да се наспя. Така и направих. Самолетният ми билет изгоря.

Хванах самолет за Варна в 15.00 часа след обяд. Прибрах се и няма да ви кажа какво ми се случи нататък. Сами си представете. Мама беше много строга с мен. Като ме видя, колабира и се наложи сестра ми да я свестява с няколко леки плесника и вода. След това плесниците продължиха, но върху мен.
Сега, много, много години след тази случка си мисля, че може би това е било повратна точка в моя живот.
С братовчедите ми вече сме улегнали хора, на възраст и когато се срещнем се смеем на спомените си, освен на този… с репресията.
За www.bgspomen.com Валентина КОСТОВА
ВИЖТЕ ОЩЕ ➡
Полезни съвети👇
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 1

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.