Уважаеми гости, скъпи наши земляци, другари и другарки:

Било отдавна, много отдавна, когато на територията на днешното Златно ливаденско землище, покрай брега на бийликя по ямите се намирало тракийско селище.Къщите му били плетени от върбови пръти, а покривите са били покрити със сухо сено притиснато с въже оплетени от саз в край щета на които са окачвани вързани тежести от кютюци или камъни с естествено пробити дупки в тях. Същите са били измазвани добре с маришка пръст, а след това стените са боядисвани с бяла пръст, а пода замазван с червена пръст. Такива естествени багри е имало на територията на това землище. Никита Ханиет, летописец, по-късно пише: „Менгалия е била чудно хубаво селище! Населението й се занимавало с риболов от Хебрус: (Марица), пчеларство, скотовъдство и най-вече с коне. Трудолюбието на траките е било пословично - от сутрин до вечер са работили и обработвали земята с колове и скубане на трева за зимнина на стоката си. Имало е странен обичай в траките, когато водача на племето умира, заедно с него е погребвана и жена му. Такива следи от това време има в могилите: Алтън, Котката, Циганска (при гробищата) и Гола могила, които за съжаление някои от тях са разорани и са им изгубени следите.

След траките идват славяните, които разширяват селището, което се разполага на три махали - една около Бяла вода, втора около скелята на Пасювото кладенче и третата наречена хранилище, която е била разположена в района под Хисара (двора на ТКЗС). Славяните са усъвършенствали оръдията за производство, като сърпове правели от бронз. Те били скромни и добри хора. Но при нападения от страна на врагове са дейсвали единно и с голяма смелост. Изчаквали враговете до близките разстояния и са ги обръщали в бяг и смърт. Гръцки историк пише: „Когато менгалци излязоха из върбите, се нахвърлиха върху неприятеля и до един избили нападателите си".

С идването на българите по славянските земи Мигалия!става нещо като селище от „градски тип", развиват се занаяти, хасарджийство, грънчарство, коларство и др.

Разливът на Марица при скелята става примамлива отворена врата за минаване на отвъдната й страна. Знае се от историята, че Иван Асен II с конницата си минава през скелята за да атакува византийците при Клокотница - Хасковско и ги побеждава. На скелята откъм наша страна поставя 1 1/2 м бял камък, за да се знае от поколенията му бойният му път.

По време на римското господство се изгражда кула-наблюдателница на хисарските скели от която е наблюдаван римският път Рим-Белград-Средец-Константинопол.

Легенда се носи, че калето е снабдявано с питейна вода по грънчарските тръби от извора намиращ се някъде под Змейова могила. А за разливна вода охраната е слязла по скрити стълби в канарата, за да вземе вода от реката. Под скалите е имало „нещо като микроязовир" в който властителите са хвърляли тези, които крадат и не спазват установените тогавашни закони.

Фрезките на камъните с които е било изградено калето и до сега не са постигнати от каменоделни майстори.

Султан Баязид наречен светкавицата изгаря селището до основи и прогонва населението му, за да го видим чак след пет века да се създава. Първата къща-колиба е била направена от Съраиван в гората на днешния Манда-гьол. За да се засели тук причината е била, че при борба в ръцете му умира турчина. Турците настръхнали и са искали да го убият. Той намира спасение в гората, като в последствие довежда и семейството си. Спахия владетел по това време е бея на Балабанлии - (сега с. Великан) Алил, който е имал нужда от пастири - говедари и овчари. Саръиван става биволар при него с уговорката да го варди от турците, като негов човек. По това време около 1800 г. става пробуждането на народите за по-добър живот. През 1812 г. започва война между Русия и Турция. Англия се намесва на страната на турците. Русите побеждават, Нахимов се прославя като пълководец. Нашият народ пее песен за адмирал Нахимов -„Сбахтали се сбахтали русин и ингилизин", русин Нахимов в морето ингилизите натика"... В 1830 г. на Радкова могила при Сойката се изгражда „Аязмото" с църква и параклисче, а после и няколко стаи за нощувка на богомолците. Основоположници на това светило за тогава са дядо Атанас, дядо Стоян, дядо Господин, баба Деля и др. на брой - 9 човека. Купуват от Русия камбана, която окачват на дъбчето пред църквата. Учителят Манол от Медово казва, че отец Паисий тръгнал от Медово за манастирчето в Алтьнчаир, където и починал.

По време на възраждането тук в манастирчето е идвал апостолът на свободата Васил Левски. Дядо Господин Дюшуня, който умря на 108 г. ми е разправял, че Левски не един път е огласял „Сойката" със своята песен „Сбирайте се моми, булки и вие млади ергени да чуете барем една песен от мене" и пр.

Както е известно Левски е бродил из цялата страна да основава комитети. Неговите пътеки са били преки и винаги се е придидружавал с верни хора на народното дело. Според записките на Захари Стоянов такъв доверен човек е бил нашият съселянин Христо Комитата. Една вечер те се срещат при двата бряста и двата големи камъка в реката под скалите на Кукумявкините камъни, от където Христо Комитата го съпровожда отвъд с гемията срещу Ябълково като обяснява, на гемеджията турчин, че това е нашенско момче и отива да го годява в Алмалии. На връщане някъде по средата на Марица гемеджията го пита: „Верно ли е, че момчето е от Алтънчеир, а комитата повдига абата нагоре, за да лъсне брадвичката, която носи на пояса и му казва: „Да мълчиш, че чуя ли дума жив ще те одера, това да знаеш"!

Освободителите - братята руси идват на Шипка, младежите отиват на групи вечерно време да се доберат до тях и да им помагат. От селото макар и 18 г. е в помощ на тях Янко (дядо Янко). Селото ги посреща с топли баници и червено вино. Народа пее песен „Дойдоха брате, дойдоха, Донските казаци с дългите маждраци" и „Свирчо свирна от море и от Тих бял Дунава" - наскачаха братя българи, братята руси си посрещнат". В освободителната война на Шипка вземат участие Христо Комитата и Таню Иванов.

Алтьнчаирци вземат участие във всички народни инициативи. Така например при съединяването на Южна и Северна България връзка с комитета е дядо Иван Даскала. Можем да споменем дядо Митю Татарина, който се отличава в боя през 1885 г., а могат ли да подминат и старши подофицера Митю Стоянов, който връщайки се от войната през 1912 г. заявява: „Аз мислех, че воювам за брата роб, а то било за богатия джоб".

Войната 1918 г. донесе Владайските събития, участник в тях е Таню Денев. А какво смятате, без значение ли е връщането на пленниците: Ангел Тодоров, Господин Радев, който донесъл френската реч в селото. Петко Иванов, Стефан Славов и др., които пребродиха планини, гори и реки, за да се доберат до родното село. В „Диви разкази" Николай Хайтов пише след погрома на Преображенското въстание „Николай Тенев стана по неволя воденичар в Алтън Чаир, но никой не го издаде. Сдружението на народа и взаимопомщта си се проявиха неведнъж в миналото. Събирането на храна за Съветска Русия, пари за изграждането на Партиет дом до Лъвовия мост в София и др. по предложение на учителя Добринко Атанасов - член на БКП.

Много са още живите, които могат да изброят имената на 18 човека взели властта в свои ръце през 1923 г. А кой може да забрави обединителното хоро през 1925 г. което се изви тук на Биглишкия харман водено от партийния секретар тогава - Тодор Маврев, този красавец равен на Бенковски до него нахващани днешните сдружени земеделци.

По указание на Партията през 1927 г. в селото се основава читалище „Селско пробуда". Дейността му не се изчерпваше само с даване на представления по ваканции, а в закупуване на книги за прочит. Редно е да споменем, и някои хора от активистите „артисти" - Тодор Маврев, Атанас Добрев, Атанас Русев, Слави Господинов, които понякога играеха и женски роли.

През 1928 г. стана земетресение, което засегна и нашето село. Пристигна материал за раздаване като греди, дъски, пирони и др. Будните златоливадци забелязаха, че комисаря не разпределя правилно наряда. Остро реагираха и властта беше принудена да се вслуша в народния глас. „Смени го!" И работата се оправи.

Както Яворов описва „Градушка" точно така тя се изви през лятото на 1932 г. над нашето землище. Хората бързо смениха житото с просото, ечемика с царевицата и така се избегна една гладна и много тежка година, която можеше да последва ако бяха мързеливи, а не трудолюбиви.

Трудолюбието на златоливадци е известно навсякъде. В една бръснарница в София слушам бръснаря, който говори на всеослушание - „А бе, ти знаеш ли какво е Златна Ливада? - Богатство! Пролет взимат пари от ягнета и буби, лятно време от жито и царевица, есен от бици и катърчета, а зимно време от тютюн и памук." Запитах го „откъде си", а той ми каза „от Станимъка съм и се казвам Янко Граховски". Браво на бай Янко!...

Писателят Никола Гарвалов - родом от Чирпан пише: „Златноливадци си имат всички и един Андрейко руснак, който мери нивите им, върши подялба на дворищата им, пее в църквата, лови риба и рисува през свободното си време. Аз ако не бях на друго поприще се посветил, щях да живея сред тези честни, добри и сърдечни хора". В. „Мисъл" и „Воля", 1932 г.

През 1932 г. гост ми беше Цоню Тодоров Киров-убит като партизанин във Варненско. На път за Марица видяхме Андрейко да рисува къщата на Иван Добрев - „Защо рисуваш тази къща", а той отговори - тази къща и къщата на Христо Дюлгерина са характерни със своята“красота".

След първата световна война хората в селото освен със земеделие са се занимавали с едър и дребен рогат добитък - прасета, птици и др. домашни животни, но са се насочвали и към занаятчийството. След 1925 г. първи от селото излиза да учи занаят за коларожелезар - Ганю Пенев Радичев. Същият отива в град Чирпан, след изучаване на занаята се връща в селото и отваря собствена работилница в която е изработвал прекрасни конски каруци и волски коли за населението на тогавашната Чирпанска околия. По-късно и Точо Денев учи този занаят при Дянко Петров в гр. Чирпан.

В село Златна Ливада започват тази професия да работят Ради Славов, малко по-късно Таню Русев и Боню Димов. При тези майстори работиха като чираци братята Паню и Христо Димитрови, Ганю Комитов и Слави Радев - син на Ради Славов. Тези майстори и чираци със своите сръчни ръце изработиха много конски каруци и коли, даваха им отличен външен вид и художествено оформление. Те бяха истински художници на ковано желязо. Най-стар ковач железар в селото е дядо Мехмед, кове всякакво желязо.

Майстори зидари - строителни работници, като първи в селото са били Христо Дюлгерина и синовете му Янко Сакъзов, Нико Вълчев и Атанас Дюлгерина и тримата дошли от родопския край. Те първи въведоха тази професия в селото и останаха да живеят и работят до края на живота си в селото. Местните такива майстори израстнаха - братята Златко, Вълю и Апостол Петрови, Тиню Станилов, Иван Чавдаров, Милю Димитров, Стоян Ников, Димо и Недю Паневи. От тях най-забележителен в тази професия е Нико Вълчев, който израстна като предприемач строител на пътища, мостове, училища и др. в околията и окръга.

В селото ни наред с другите професии се разви и шивачеството. Като най-добри всред абаджиите бе Георги Генчев. Куцият дядо Никола, а сред шивачите Руси Димов, Костадин Костадинов, Димитьр Атанасов, които изработваха със своите сръчни ръце прекрасни костюми на млади и стари в селото.

Освен това в селото се развива и занаята по обущарство. В това отношение като майстори се проявиха Ангел Тодоров, Теню Славов, Вълю Радев и Владо Колев Бакалов. Изработваха нови обуща за млади и стари, да завият хорото до късна вечер.

През периода 1930-1940 г. наред със Занаятчийството се породи в селото и първата група пролетарски работници - братята Георги и Вълю Димови, Гълъб Бонев, Бончо Радичев, Иван Данев, Руси Атанасов, Иван Димчев, Хубен Калинов, Петър Николаев, Грозю Господинов и Тиню Вълев. Тези прекрасни младежи изпитаха горчивината на живота от жестоката експлоатация на бившите Чирпански търговци.

' За трудолюбието на хората от селото след първата световна война може да се каже, че млади и стари се славяха с трудолюбие, обичаха да обработват земята, получаваха по-високи добиви в сравнение с околните села. Занимаваха се с градинарство, лозарство, бубарство, а също се славяха с отглеждане на белите едри дългоухи овце. Особено като много добри овчари се славяха другарите Добринко Вълев, братята Диню и Таню Атанасови, братята Гиню и Димитър Дякови, Паню Радичев, Димо и Милю Господинови, а от по-старото поколение бяха Слави Ресев, Руси Стефанов, Киро-Чавдаров.

Известни бяха хората ни с добива на хубави и вкусни дини и пъпеши, вкусния петмез, тиквения рачел, прекрасното къткът сирене, гроздова туршия и отличното памидово вино. Със своето трудолюбие се отличаваха и жените, които през зимата организираха седянки за предене с вретено, хурка и къделя - на вълна и памук. По-прочутите попрелки и мижии предяха, чепкаха, мъкнеха и тъчяха хубави платове и черги в най-различни разцветки. Бялото платно избелваха на Бялата вода.

Не оставаха назад и нашите народни селски музиканти, които всяка неделя по хора, годежи, сватби, кръщенета, вечеринки и осмянки веселяха народа, за да бъде утре по-весел и трудолюбив. Такива бяха кларнетистите Станил Стефанов и син му Ради Станилов, Таню Пасев, Боню Димов с цигулката и Радич Панев с гайдата. Не са за забравяне и прекрасните кавалджии, които нощно време свиряха с овцете и свирнята им се носеше далеч по полето. Известни бяха кавалджиите Дуко и Стани Славови, Наню Станиславов, Димитър Дяков и националния кавалджия Петър Генов (Пънето).

Мирният живот на нашата страна и на хората ни в село бе нарушен през 1939 г. вследствие на вероломното нападение на хитлеристка Германия върху Европа и Африка. Нашата страна бе окупирана от немците, които ограбваха мирния труд на нашия народ. Настана глад, мизерия, морален и политически тормоз. Във връзка с тази окупация в нашата страна се надигна масово недоволство. Създаде се партизанско движение в което взеха участие младежите: Владо Александров, Владо Велчев и Иван Данев. На фронтовете в Югославия, Унгария и Австрия по време на отечествената война взеха участие следните бойци: Иван Данев, Владо Белчев, Бончо Радичев, Вълка Иванов, Костадин Костадинов, Колю Караманов, Рисди Станилов, Станчо Димов, Таню Данев, Милю Господинов и Иван Атанасов Русев. При превземането на гр. Надетат -Унгария загина геройски фелдфебел-школника Иван Атанасов Русев през м. март 1945 г. Той бе изключително храбър и със своя героизъм увличаше бойците от взвода който командуваше. Той не дочака крайната победа над хитлеристите, която така много мечтаеше да види. Един ден преди да загине последната му среща с човек от селото беше Бончо Радичев, който му е предал пакети цигари и подарък. Пръв налбантин е Руси Митев, а първи пчелар Димитър Станчев.

През 1927 г. в селото ни се основава всестранна кооперация за подпомагане на нуждающите се. Първият касиер и счетоводител бе Вълю Атанасов. Създаден бе кооперативен магазин за снабдяване на селото и кооператорите с по-евтини стоки за потребление. Членовете на кооперацията бяха снабдявани със специални купони, срещу които в края на годината, според потреблението, получаваха дял от годишната печалба. Това стимулираше кооператорите за участието им в кооперативното дело и влияеше положително на хората от околните села. Почти цялото село участваше в работата на кооперацията.

Въз основа на наследените прогресивни традиции по-късно се създаде и младежко кооперативно движение - младежка кооперативна група,която развиваше голяма дейност за изграждане на коопиративно съзнание и взаимопомощ между хората. В това отношение помагаше и създаденото в селото читалище. Изнасяха се вечеринки, и забави, сказки и беседи. Младежката група посещаваше и съседните села и изнасяше вечеринки в селата - Меричлери, Куза, Ябълково и др.

Младежката кооперативна група имаше за задача да пропагандира стимула към знанието и образованието. Поради материални затруднения само малка част младежи можеха да учат в гимназия.

През 1939 г. жителите на с. Златна ливада наброяваха 1080 души. Днес, след 36 години, селото наброява 400 жители. Новото училище в селото е построено през 1930 година. Днес училището е затворено поради това, че няма ученици. Само 4 деца учат в с. Зетево. Навън от селото са излезли общо 480 души. От тях около 60 са със средно образование, около 40 със специално образование, с виеше образование са 23. От тях ветйринарни лекари - 4, агрономи - 3, зъболекари - 2, инженери 6, химици - 4, лесовъд -1, финансисти - 3. С полувисше образование са излезли 20. От тях 10 учители, 4 офицери и др.

Разселниците се разпределят в следните по главни райони на страната: София - 65, Димитровград -116, Пловдив - 60, Стара Загора - 50, Казанлък -10, Чирпан - 60, Варна -10, Хасково -15, Бургас -10, Ямбол - 8. Общо -480 човека. Сега има 400 плюс 480 разселници и починали за периода 208.

, Драги другари, родното ни село носи име Алтън чаир до 1897 г., а сега се- нарича Златна ливада. Самото име говори за красота, за златни тучни ливади, коитоща били причина преди много години да се носи название „Алтън чаир". Кристално бистрия извор „Бялата вода" е разливал от векове водите си по равната земя край река Марица където е напоявал разслания жълтозелен килим на златните ливади заедно с дългото езеро „Биглика". Вечер във блатните тръстики на недостъпния „Беглик" нощуваха милиони птици, които се носеха като огромни облаци ята пред залеза на слънцето. Във водите на „Беглика" се развъждаше една твърде рядка златна рибка наречена калиник/ чудно красива и вкусна, срещаха се и много щуки. Езерото „Биглика" имаше промишлено значение. От него се произвеждаше саз от който тъчаха рогозки чирпанските хасарджии и нашите селяни, а от блатната тръстика (камъша) се правеха скели за буби и тавани на къщите. В Марица се срещаха зимно време диви гъски, лебеди и патици. Днес почти няма помен от дивната красота на Златна ливада и „Беглика".

Пасбището „Адата" край река Марица на площ от 500 декара бе осеяно от вековни дървета от дъбове, сребристи каваци, брястове, ясени и други, отрупани с гълъби и врани, които мътеха в тяхните коруби. Днес от тези огромни дървета виждаме жалки останки, повалени и изгорени трупове, като паметници на безумието. Край реката „Сенака", също виждаме гробища от съборени и изсъхнали дървета. Красотата на полето е изчезнала. Голите блокове приличат на пустиня. Несъществува горната чешма с обилната чиста вода, сухото кладенче, кладенците вЖуюзлика, кладенчетата до Адата, Хаджийското кладенче, Бабеното Марино кладънче, Горчивото кладенче, чиято вода лекуваше болни очи и др. Несъществуват Горната воденица, Хаджиевата воденица. Изчезнаха от селото щъркелите тъй като няма дърво къде да свият гнездо, голямите диви гълъби, дивите патици, които се размножаваха в „Беглика" и Върбалаците край Марица. Изчезнаха и орлите. Жабите намаляха, пъдпъдъците и яребиците са на изчезване, къклика е почти на изчезване. Красивата нощна птица „турник" почти не се чува да крещи по „кайряците". Престъпно невежи печалбари безотговорно унищожиха величествената скала на Хисаря - Големия камък. Водите на извора Бялата вода бяха вкарани в домовете. Това бе вековна мечта на населението от околните села. Но с едни придобивки бяха отнети други. Сега след като са решени въпросите за високите добавки на селскостопанските култури, след като се подобри бита на населението, остава да се помисли отново за възстановяване на природните красоти. Загубеното може, макар и от части, да се възстанови, да се възстановят природните красоти. Не липсват правителни документи за опазване на природата, но не се изпълняват. Зеленината може да се възстанови, кладенците могат да се почистят, ливадите да се създадат отново. Няма ефективно земеделие без скотовъдство. Хубавата река пред нас е гола, без дървата край нея. Могат без особени трудности да се насадят върби, каваци, брясти, липи и др.

Този, който през целия си живот не е построил къща и не е посадил поне едно дърво, той не е изпълнил дълга си към бъдещето поколение. Нека всеки от нас роден в с. Златна ливада, поеме обещание, като благороден дълг към родното село, да посади и отгледа поне едно дърво на територията му. Този благороден почин ще послужи на поколенията като жив пример на възпитание, да ценят и пазят природните красоти. Днес в цял свят се надига повик за опазване на природата и нейните красоти. Нека апелираме към местните ръководители на стопанството и съвета да се отзоват на народния глас и зорко да пазят природната среда, на която и те да се радват.

Нека положим общи усилия да запазим и възстановим всичко, което говори за историята на родното село, за бита, за поминъка, за културата на дедите ни от миналото.

Технизацията на новия живот не бива да уврежда културното наследство от миналото.

Понякога се чуват изказвания от песимисти, че нашето родно село ще изчезне, тъй като в него останаха малко жители. Нека уверим тези предсказвани (пророци) да знаят, че село Златна Ливада никога няма да изчезне. Напротив, ще направим всичко възможно, за да го разкрасим и възвърнем към по интензивен живот, на красота и привлекателност.

. Нека обещаем, че ще посещаваме всяка година „празника на родното село" в бъдеще. Нека този празник ни сплоти и стане израз на * родолюбие, патриотизъм и преданост към отечеството.

Благодаря от сърце на Инициативния комитет, че ми даде възможност да изнеса това слово, а настоящото и бъдещето нека да се разказва от по-младото поколение за приноса на златноливадци в градежа на великото дело което гради НРБългария.

Да ни е честита срещата на трите поколения. Благодаря за вниманието.
Автор: Слави Господинов 
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇
Полезни съвети👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив 1

Най-четени публикации