На 29 май 1989 година Тодор Живков прави ход, за който ще съжалява…

„Режисьорите" на антибългарската кампания подеха въпроса за изселването като разтръбиха, че Турция е готова да приеме всички български мюсюлмани, които искат да се изселят. По този повод искам от името на българските мюсюлмани и от свое име, в качеството си на председател на Държавния съвет да се обърна най-настойчиво към съответните турски власти – Отворете границата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно, или желаят да живеят там. Времето за заигравки премина – Турция би следвало да отвори границите си за света, съгласно международните норми и договорености, така както го направи Народна република България", чете от екрана на държавната телевизия в 20.00 часа преди 28 години председателят на Държавния съвет на НРБ и генерален секретар на ЦК на БКП Тодор Живков.


От този момент нататък България няма да е същата. България попада в световните новини. Кърджали и кърджалийци също.
„ Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад, към времената на Османската империя", гласят финалните думи на Тодор Живков.
Нери Терзиева, известен журналист и бивш шеф на пресцентъра на президента Петър Стоянов:
„29 май. Довечера в осем Тодор Живков ще каже, че можем да си ходим - границата от българска страна е отворена. Утре в осем заранта ще съм игла в купа сено на площада в Асеновград. Ще търся роднините си, за да им кажа да не тръгват. Няма да намеря никого. Ще съм стегната в човешкото менгеме часове до мръкване и ще плача от безсилие. Надвечер ще кажат, че спестените в ДСК пари са свършили и хората ще се разотидат. Когато се дотътря през хилядите тела до улица "Родолюбие" (!) в моята махала, москвичите ще са потеглили на юг - с по един денк багаж, без пари. Ключовете от ослепелите къщи ще са оставени у баба Златка, българката-приятел завинаги. Всички ще са си прибрали по шепичка глинена пръст от родния Баделем - за спомен вечен.

После отличниците на режима ще вземат къщите на цената на спанака. После... Боли и свършвам.
Ще минат - до днес - 28 години. И никой няма да е наказан".
Речта на Живков от 29 май вдигна бариерата на българската граница към южната ни съседка и слага началото на „Голямата екскурзия".


Няколко седмици по-рано властта в София подготвя сценария за етническото прочистване със законодателни хватки, пишат колегите от „Фактор БГ". На 10 май Народното събрание приема облекчения за пътуванията в чужбина. Така за пръв път след 1945 г. гражданите получават правото на постоянен задграничен паспорт. Законът за така наречените червени паспорти трябва реално да влезне в сила от 1 септември, но бунтовете и откритите протести сред турската общност в Джебел, Кърджалйско, Колиново, Шуменско и Езерче, Разградско налагат да бъде приложен активно още в началото на юни. Формално комунистическата власт обяснява задграничните паспорти като изискване на Хелзинкските договорености в годините на перестройката. Неофициално обаче членове на Живковата номенклатура признават, че промените са направени целенасочено, за да се проведе тайният проект „Голямата екскурзия".

В подкрепа на това е и секретна реч на Живков, произнесена на 7 юни пред актива на Централния комитет и Политбюро на БКП. Диктаторът, по който днес въздиша част от демократична България, казва:"Бунтовете в страната спряха след това изложение (от 29 май). Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла.


Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно."
Преди да стартира „Голямата екскурзия", в периода между 9 и 26 май ДС енергично успява да екстрадира от България бунтарите, които създават напрежение и сеят недоверие срещу режима.
Емоционално Турция захапва пуснатата от София стръв и на 3 юни широко отваря границата на Капъ куле, без да очакват огромния керван от хора. Години по-късно, в излязлата през 2004 г. „Политическа история на Турция"изследователите край Босфора ще признаят:"През 1989 г. държавното ръководство на Република Турция допусна една от най-големите си грешки като се хвана на блъфа на Тодор Живков". Периодът и до днес се сочи като пълен провал и за турските тайни служби, които нямали и хабер какво кроят съседите им и какъв проблем ще им натресат.


Телевизионната изява на Живков, поражда масова психозата в смесените райони. Километрични опашки се извиват пред пощенските станции за купуване на документи за задгранични паспорти. Такава е картината и пред управленията на народната милиция – хиляди искат да се сдобият с червени паспорти. Преименуваните турци напускат нивите, зарязват реколтата, селските цехове запустяват. Секретариатът на ЦК на БКП изпраща специална инструкция до всички окръжни комитети на партията и кметовете за провеждане на изселването. На 3 юни призори първите недоволни от комунистическата власт преминават на турска територия. Пътната артерия от Севeрна и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с автомобили, рейсове, каруци и пешаци. Властта създава пропусквателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите неочаквано се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатурчици на БКП от турски произход. Дни преди майските събития те са рупора на възродителния процес, кълнат се в българския си родов корен и градят партийна кариера.


„Голямата екскурзия" отприщва и вълна от изнудване и спекула. И докато турците събират бохчи и опразват имоти, някои българи правят първите пачки от трагедията", разкрива „Фактор БГ".
Цените на старите лади и москвичи скачат рекордно до 40-50 хил лв, след като чисто нови в държавната „Мототехника" струват между 6 – 10 хил. лв. Един курс с такси на черно до Капъ куле се плаща по 1000 лв. Всички стоки, от храни до битови вещи, техника и лекарствата, изчезват от магазините и складовете. Продават се на заминаващите на спекулативно високи цени. Къщите и имотите на изселниците се изкупуват само от общините на държавни цени, а после властта решава на кого да ги препродаде. Месеци по-късно става ясно че служители на МВР, партийните комитети на БКП, кметове и комунистическа номенклатура, магистрати са яко забъркани в получаване на рушвети за вадене на паспорти, уреждане под тезгяха на дефицитни стоки, търговия със стари коли. Някои от тях се оказват и с по няколко апартамента и ниви, взети на безценица. Със заповеди на окръжните комитети на БКП принудително хиляди българи от администрацията са пратени на бригади по нивите да прибират изоставената селскостопанска реколтата. По-късно властта пуска в действие схемата –обираш си тютюна, получаваш паспорт за Турция. В смесените райони отряди на баретите пазят реда и спокойствието и вардят турците докато нижат тютюна. На масови събрания и срещи активистите на режима насаждат омраза към заминаващите и посяват корените на избухналия месеци по-късно, през първите дни на демокрацията площаден национализъм.


На 1 август 1989 г. в парламента за пръв път е внесена протестна декларация от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Дисидентите се обявяват срещу прогонването на българските турци. На 2 и 3 август кореспондентът на „Правда" в София Леонид Жмирьов обикаля кърджалийския край и разговаря с хората. Разтърсващите му репортажи карат Държавна сигурност да изпадне в абсурдната ситуация и да арестува от реповете дори тиражите на съветската „Правда". Паника и суматоха настъпва и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истанбул са създадени палаткови лагери за идващите от България, има опасност от избухване на болести и зарази. Турция не е готова да поеме голямата изселническа вълна. На границата се възцарява хаос. На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъ куле и спира изселването. По неофициална статистика в критичния промеждутък от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 етнически турци успяват да напуснат родината си. До падането на режима на Тодор Живков, на 10 ноември 1989 г. около 40 хиляди се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи.
Източник:Родопи
Снимка:Интернет

СПОДЕЛЕТЕ

7-те чудеса на социализма: Въпреки че всички крадяха — имаше за всички.....

1. Всички имаха работни места.
 
Тогава за всеки имаше работа. Излизаш от университета висшист и веднага ти се намира работа по специалността. Все пак по онова време бяхме първи в Европа по висшисти, като 30% от населението бяха такива. Такова нещо, като безработица или извратени интервюта за работа е нямало. За всеки е имало работа и мотото е било „Трудът краси човека“.

2. Въпреки че всички имаха работни места — никой не работеше.
 
Най-хубавата черта на социализма беше липсата на експлоатация. Всеки имаше работа, която най-много му отнемаше осем часа на ден да присъства на нея. От никой не се е изисквало да полага усилия и да изпълнява ежечасови или ежедневни норми.
Просто отиваш на работа и работиш, колкото искаш, а производителността на труда е била, като тази в повечето западноевропейски страни.

3. Въпреки че никой не работеше — планът се изпълняваше 100%.
 
Това е едно от големите чудеса на социализма, понеже всеки се е скатавал и не е уж работил, както трябва, но направеният план се е изпълнявал на 100%. Имало е голяма организация и качествен контрол, въпреки че никой не е работил, както трябва.

4. Въпреки че планът се изпълняваше 100% — в магазините нямаше нищо.
 
В магазините имаше от всеки вид колбас или млечен продукт по една марка, но те бяха качествени. Сиренето беше сирене, колбасът беше колбас и млякото беше мляко. Стандартът на качеството на храните ни беше по-висок от този на Западна Европа. Нямахме изобилие от марки на пазара, но малкото, които бяха, имаха голямо качество.

5. Въпреки че в магазините нямаше нищо — всички имаха всичко.
 
Българите по онова време бяха сити. Във всеки дом хладилниците им бяха пълни с качествени продукти, а всеки апартамент беше обзаведен, макар и еднотипно. В тези времена гладен българин нямаше, храната и облеклото бяха качествени, евтини и в голямо изобилие.

6. Въпреки че всички имаха всичко — всички крадяха.
 
Българите тогава имаха всичко, но бяха ненаситни и крадяха всичко, което можеха да скатаят

7. Въпреки че всички крадяха — имаше за всички.
 
Най-голямото чудо на социализма беше, че всички крадяха от държавата, а тя се развиваше все по-добре и всички бяха щастливи.
Източник:Марица
СПОДЕЛЕТЕ

Жестоко убийство през 1974 г. разтърсва България.Млада и много красива жена е била удушена с колана на халата си, а преди това най-вероятно и отровена…

Текстът е публикуван с разрешението на newme.bg

В един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 намират полуразложеното тяло на жена…После ще видят, че жената е била удушена с колана на халата си, а преди това най-вероятно и отровена…И тъй като в разтворения на масата дневник за последно е писано на 9 юли, става ясно, че българската писателка Яна Язова цял месец е била мъртва, без никой да разбере…Но това не е всичко…

44 години преди това, в 1930, току-що приетата в Софийския университет студентка по славянска филология Люба Ганчева занася свои стихове на проф. Александър Балабанов – интелектуалец и учен, литературен критик и преводач, известна фигура в писателските и университетските среди, любимец на студентите…

Проф. Балабанов влиза в рутинната си роля на учител и заставя госпожица Ганчева да „изпипа“ стихотворенията си (едно от тях го връща за редактиране 16 пъти), и чак тогава първата стихосбирка „Язове” („яз“ значи бент) на Люба Ганчева, „прекръстена“ от него на Яна Язова, става литературен факт…Никой не може да отрече, че проф. Балабанов помага на Яна Язова да проходи в изкуството на словото, но и никой не може да отрече, че не заради него всички започват да четат в захлас шеметната поезия на „гениалното дете на българската литература”, както я наричат строгите критици…

И докато проф. Балабанов става поетичен „баща“ на Яна Язова, родният й баща Тодор Ганчев, потомък на знаменит търновски род, е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, а майка й е дъщеря на уважавания калоферски търговец Стойчо Бешикташлиев (по името на квартала в Цариград, където е имал кантора). Прадядото на Яна Язова пък освен че е вуйчо на самия Христо Ботев, е и съратник  на Васил Левски (има го на една от седемте му запазени снимки). Неин родственик е и историкът, етнографът и библиографът акад. Никола Начов, който като дете остава сирак и е отгледан от дядо Стойко.

Срещата между Яна Язова и проф. Балабанов драматично ще промени живота им, но така е в живота – нещата се случват както (може би) трябва да се случат…Между двамата пламва скандална любов и години наред Яна Язова ще е „правописната грешка на Балабанов”, защото тя е на 18 години (между другото, тия дни се навършиха 105 г. от рождението й), а той – солиден мъж на 51, със семейство и две големи дъщери…И както обикновено, едни са шокирани, други – озадачени, трети ехидничат, четвърти злобеят или злословят, в царския дворец шушукат за скандалната връзка, а на вечерните партита се коментират вестникарски карикатури, на които красива млада дама с кожа от лисица се извисява над пълничък професор, от чиято чанта стърчат луканки и бутилка вино (Балабанов е ценял хубавата храна и доброто вино)…И макар наистина да става въпрос за любов, тя съвсем не е лесна, защото Яна Язова и проф. Балабанов се разделят и събират, взаимно се нараняват и взаимно си прощават, бранят се един и друг и един друг се нападат, срещат се в тайни квартири, крадат за любовта си по няколко дни в провинцията или чужбина и си разменят тонове любовни писма…

Каквото и да говорят за Яна Язова обаче, през 30-те и началото на 40-те години на ХХ в. тя е едно най-популярните имена в българската литература…Проф. Балабанов действително я покровителства, но Яна Язова действително се труди упорито и всеотдайно…Издава три стихосбирки, два романа и една пиеса, приети с невероятен възторг от читателите, пише детски творби, пътеписи, есета, статии, превежда чужди автори, редактор е в няколко периодични издания….Критиката се надпреварва да я хвали, пресата я търси за интервюта, непрестанно я канят на писателски срещи у нас и в чужбина, в съседна Югославия я боготворят, включват името й в световноизвестната френска енциклопедия Larousse, български художници я рисуват, скулпторът Андрей Николов вае главата й, но одумките дали Яна Язова наистина има талант, или просто е протежирана, така и не стихват…

Междувременно в 1937 проф. Балабанов успява да възпре Яна Язова, по това време на специализация в Париж, да се омъжи за българския милионер Джон Табаков, с аргумента, че ако направи това, никога повече няма да може да бъде писателка, а следващата година, когато в Созопол Яна Язова се сближава с художника Марио Жеков, Балабанов спешно пристига и потушава искрата помежду им…След години в едно писмо тя ще напише:„Ти намери единствения и най-краткия път да направиш живота ми пъкъл, а ти знаеш, че в пъкъла никой никого не обича“…И дали защото неговата опека е почнала да й тежи, дали защото с годините страстта и любовта помежду им са станали по – приглушени, дали защото Яна Язова решава, че е време да сложи в ред живота си (Балабанов така и не се развежда), но в 1943 тя се омъжва за инж. Христо Йорданов, директор в Българското радио, културен, изискан, състоятелен и предан мъж, а бракът им е наистина коректен… И независимо от това когато по време на бомбардировките Яна Язова и мъжът й са в София, а проф. Балабанов със семейството си – в провинцията, те не престават да се интересуват един от друг, макар от писмата им да лъха вече само искрена грижа и човешко приятелство…

И когато в 1944 животът главоломно се променя, с школувания си университетски ентусиазъм проф. Балабанов решава да се впише в новия пейзаж и тръгва по разни сказки из страната. Яна  Язова обаче не се съгласява да угажда на наложения примитивен литературен вкус и последствията не закъсняват – спират да я канят на литературни четения, спират да я печатат, спират да я издават, а предишните й приятели и колеги я изоставят, опасявайки се, че ако името им се свърже с нейното, ще ги сполети нейната съдба…Изолирана и отритната, освен и че един след друг умират и всичките й близки и роднини, Яна Язова остава съвсем сама, след което завинаги се затваря в апартамента на родителите си на ул. Раковски“ №161…Години наред никой не я търси за нищо, освен веднъж, когато подготвят събрани съчинения на починалия вече проф. Балабанов…Тогава Яна Язова чинно дава купища тетрадки, папки и всевъзможни материали за него, десетилетия събирани, преписвани и фотографирани от нея…После дошлите си отиват и Яна Язова пак остава сама и пак сяда да пише, фанатично да пише – ден след ден, месец след месец и година след година, без хонорар, преживявайки с пенсията на покойния си мъж…И когато се усеща съвсем притисната от живота („отстъпила“ e пенсията на някаква бедна жена), а може би когато я притискат, това никой не знае, Яна Язова продава половината си апартамент на своя съсед, някой си Димитър Алтънков, служител в УБО и личен фотограф на Тодор Живков…

В горещия августовски ден на 1974, когато полуразложеното тяло на Яна Язова е изнесено, а до последния й дом я изпращат единствено двама колеги – Тодор Боров и Елисавета Багряна, първи в апартамента й влизат писателят Николай Хайтов и някакъв юрисконсулт… В Държавния архив така и не постъпват, както е по закон, личният архив и вещите на покойната, а когато все пак нещо е занесено, липсват книгите от библиотеката й, липсва откупеният ценен архив на съратник на Левски, липсват книгите за Османската империя, нужни за писателската й работа, които мъжът й доставя от Франция и плаща за тях цена колкото за  един апартамент, липсват и ръкописите й от 1944 до 1974, липсват бижутата й и прескъпият годежен пръстен от милионера Табаков, липсват и фамилните документи – нищо няма, освен някакви чернови…И днес никой не знае всичко това къде изчезва, но се знае, че съседът, служителят в УБО и личен фотограф на Тодор Живков, някой си Алтънков, е успял да купи и „опразнената“ вече друга половина от апартамента на Яна Язова…

Няколко години по – късно, в 1982, в предаването „Всяка неделя“ Николай Хайтов ще сподели, че пише роман за Левски…И тогава ще се намеси писателят Георги Томалевски, за да каже, че в 1960 Яна Язова била предложила за издаване роман с името „Левски“ и че като рецензенти, двамата с Димитър Талев са го чели…“Левски“ обаче не вижда бял свят, защото издателството два пъти кара Яна Язова да напише стихотворение за Георги Димитров и тя два пъти отказва…Та Томалевски казва, че винаги би разпознал романа на Яна Язова, след което Хайтов нито публикува своя роман за Левски, нито днес някой знае дали изобщо е писал някога такъв роман….

И тогава се появява младият възторжен журналист Петър Величков, който с огромни усилия се добира до „опоскания“ архив на Яна Язова, и там го спохожда истински късмет, защото открива ръкописа на един роман – „Александър Македонски“, ръкописа на един двутомник – „Соленият залив“, истински текст „в чекмедже“, разкриващ в убийствена светлина времето от 9.IX.1944 до Народния съд, открива и сборник с афоризми, открива и драмата „Силян Щърка“…И до днес не се знае дали от 1944 до 1974 Яна Язова е писала други неща и къде са те, но Величков попада и на находката на живота си – втория машинописен екземпляр на „оня“„Левски“ на Яна Язова, след което буква по буква и дума по дума, успявайки да разчете всичките му корекции, го преписва за 3 години…Величков успява да разчете и оцелелите по случайност чернови на „Бенковски“ и „Шипка“ и 13 години след смъртта на Яна Язова публикува изумителната й трилогия „Балкани“…Който не е чел тези три книги, много е загубил…И не толкова защото са удивителни исторически романи, богати, плътни и увлекателни, а защото Яна Язова ги пише със сърцето и съвестта си, знаейки, че няма никакъв шанс някой някога да ги прочете, но прави това просто защото истинският творец не може иначе, а това само по себе си е изумително…

И макар в един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 да намират едно полуразложено тяло, намереното всъщност е само едно тяло…Месец преди това писателката Яна Язова, останала докрай вярна на себе си и своя живот, полита към небесните селения, за да продължи далеч от светската суета, от огорченията и оскърбленията, да пише своите си неща…И сега понякога тя се взира долу, защото взимайки рязко завоя на ул.„Раковски“, колите издават специфичен шум…Някога този шум е смущавал тишината в усойния й апартамент, докато тя пише, но днес всичко вече е минало, та тя вече не е там…И Яна Язова поглежда кооперацията в цвят охра, в която живее толкова години в самота, поглежда и паметната си плоча с барелеф, изработен от сина на Николай Хайтов – скулптора Александър Хайтов, после се усмихва великодушно и пак почва да пише…

Деа Манолова, Катерина Иванова
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на newme.bg*
СПОДЕЛЕТЕ

На 18 януари 1963 година, по време на своя последен рейс, гръцкият кораб Свети Никола засяда в скалите край Ахтопол

Екипажа бива спасен от жителите на града. Един от оцелелите намеква, че капитана може би нарочно е разбил кораба, за да получи пари от застраховката, пише socbg.com

Цяла седмица валя сняг, развяван от силния северен вятър. Натрупа преспи по улиците и заветните места по шосето за Царево и пътищата до съседните селища. Превозът по пътищата стана невъзможен дори и за верижни трактори. Авария в далекопровода лиши Ахтопол и съседните селища от електричество. Прекъснати бяха и телефонните връзки. Само военните поделения можеха да поддържат радиовръзка с Царево и Бургас. Снеговалежът спря, но вятърът продължаваше да духа. Напразни останаха усилията на трактористите да достигнат до кошарите с верижни трактори. По ръчно почистените пътеки можеше да се достигне до хлебарницата и магазина. Градът заспа в пълен мрак. Слабата мигаща светлина на фара посочваше мястото на залива.

Към три часа след полунощ няколко ракети осветиха града, издигащи се от Северния залив. От близките до брега къщи забелязаха в Северния залив силуета на голям кораб. До сутринта на 18 януари 1963 г. – ЙОРДАНОВДЕН, корабът щурмуваше с работещ двигател и спуснати котви. Вятърът постепенно затихна и вълните намаляха. Всички, които го наблюдаваха, очакваха да вдигне котва и да поеме по своя път. От кораба бяха решили друго. Като отдаваше котвените вериги, коръбът бавно започна да се приближава до скалистия бряг, докато кърмата му стигна до скалите. От един тласък на вълните кормилната перка се удари в скалите и изскочи. Отново с ход и обрани вериги корабът застана в средата на залива.

По обяд вятърът смени посоката си и задуха от изток. Лишен от кормило, корабът не можеше да продължи. Последва нова маневра. Котвените вериги потекоха в морето и корабът се приближи и заседна на скалите на Гларо петра (Чайкина скала), отдалечена от брега на четиридесет метра. Отново се подадоха сигнали за помощ. По издухания от вятъра сняг достъпът до брега беше лесен и на сушата до заседналия кораб се събраха много любопитни въпреки студа.

Да се направи връзка с кораба беше невъзможно. От него спуснаха лодка, която се напълни с вода още при допира с морето. Течението я отвлече до плитчините на Евиния плаж и там заседна. Последва спускането на железен пояс, завързан с въже. В него се настани член от екипажа и се опита да приближи брега с гребла. Само за няколко минути течението го изтласка отново на подводните скали. Салът (спасителният пояс) се обърна и нарани моряка. С много усилия момчето се добра до обърнатата спасителна лодка и остана там. Нямаше сили да доплува до брега. Хората, които наблюдаваха пострадалия моряк, умуваха как да му помогнат, но никой не се решаваше да нагази в студената вода.

Без да проговори, Стоян Каракадиев отмести скупчените мъже, съблече шубата си, събу обущата, завърза за кръста си донесеното от някого въже и нагази във водата. Доплува до ранения моряк и с една заучена хватка го прегърна и заплува към брега. Помагаха му като го придърпваха с въжето, поеха моряка, завиха го с дебела рибарска шуба и го отведоха в най-близката къща на Кръстю Войнов. В стремежа си да помогнат на пострадалия забравиха за неговия спасител. Останал сам на брега, Стоян наметна шубата си, взе в ръце обущата и пое по отъпканата пътека към града. Студеният вятър го посрещна, крачолите на панталоните му замръзнаха и започнаха да го спъват. Чак тогава някой забеляза това и му се притекоха на помощ. Заведоха го почти премръзнал в дома му.

С помощта на довлечена от залива лодка Грозьо Янев и Атанас Пътеков се пребориха с течението и вълните и се добраха до сала, на който имаше завързано въже, свързано с кораба. Извлякоха го на брега и по тоя начин осъществиха връзка с него. Оттам подадоха дебело въже, единият край на което бе завързано здраво за съда, а другия край опънаха десетките ръце на присъстващите на брега любопитни.

От кораба пуснаха приспособена с макара седалка, на която бе седнал човек. Той трябваше да достигне сушата и да осъществи връзка с брега и кораба посредством две въжета – едното да придвижва седалката към брега, а другото към кораба. Замисълът беше добър, нo не се отчиташе фактът, че от скалите въжето се опъваше от хора с измръзнали ръце. Когато седалката стигна до средата на пътя, въжето увисна, макарата се зацепи между придържащите я страници и седалката опря вълните. Всички опити на моряка да я оправи бяха напразни. Да държат въжето изпънато се включиха всички присъстващи – мъже, жени, деца, дори и бабички, но напразно. Замръзналите ръце и отслабналите сили не можаха да удържат на тежестта и въжето, ведно с висящия на него човек, започна да доближава кипящата под него вода.

Винаги съобразителен, кметът Владимир Пасков бе изпратил тракториста на стопанството Стоян Илиев (Пушкин) да докара трактор. В най-критичния момент той пристигна. Завързаха въжето за него, опънаха го, но момчето продължаваше да виси, без да помръдне от мястото си. Всички опити да се освободи бяха напразни. Разчитайки на умението си да се катери по въже и да се придвижва на големи разстояния, увиснал на ръцете и краката си, Атанас Пътеков отново демонстрира своите способности. Съблече шубата и придвижвайки се по въжето, достигна до висящия над морето моряк. Какво е направил там, никой не разбра. Седалката с двамата на нея бавно се придвижи и достигна до брега.

Като разгледаха съоръжението, опитните капитани на аламани Георги Кадивълков (Царчето) и Тодор Томов (Дорето) решиха, че в такъв вид приспособлението няма да реши проблема с изваждането на останалия екипаж на брега. Свалиха макарата, привързаха нови въжета, поставиха две нови халки от стинга и дадоха знак на тия от кораба да притеглят седалката. Направиха няколко придвижвания с празна седалка, за да се уверят в годността на съоръжението и от кораба натовариха за изнасяне първо багажа на екипажа, след това един по един моряците слязоха на брега. Последни излязоха капитанът и помощникът му.

За да не може никой да се добере до кораба отрязаха въжето. Спасителната операция приключи успешно. Властите настаниха екипажа в малкия хотел на града и осигуриха изхранването му в ресторанта. Не разрешаваха на никого от града да контактува с моряците от съображение за сигурност, от политическа провокация и евентуално заразяване от болест. Назначиха за преводач Георги Тодоров (Ехото), верен на властите комунист, който говореше слабо гръцки, макар че в Ахтопол много хора говореха перфектно езика.

На другия ден силен северен вятър изхвърли кораба до самия бряг целия обледен. Капитанът поиска разрешение да влезе в каютата си да изнесе документи и вещи, но се оказа невъзможно. До вечерта оставеният без охрана кораб бе атакуван от предприемчиви ахтополци и много неща изчезнаха. Останалото по-ценно бе прибрано от властите.На третия ден по молба на капитана и екипажа всички активно участващи в спасителните мероприятия бяха поканени на среща с екипажа, за да им бъде оказана макар и устна благодарност. Когато Стоян и Димитриос (така се казваше спасеният от Стоян моряк) се срещнаха, прегърнаха се и в знак на побратимяване близнаха по малко кръв един от друг от леки порези по ръцете. Срещата продължи дълго. Дамаджани вино и мезета бяха донесени от домовете. Гръцките моряци не можаха да повярват, че всичко това е лична собственост. Друга представа имаха от разпространената за нас пропаганда.

Димитриос помоли да му разрешат да гостува на Стоян в дома му, да се запознае със семейството. Поканиха една съседка, която знаеше перфектно гръцки, и дълго разговаряха. Димитриос разказа за себе си, за семейството си и защо е тръгнал да пътува. Обясни, че това е последният рейс, за който корабът е имал разрешение преди бракуването му. Намекна, че капитанът е племенник на собственика и може би нарочно е инсценирал катастрофа, за да получи полагащата се застраховка. Морякът благодари на Бога, че това се е случило тука, а не другаде.
След седмица снеговалежът спря и вятърът стихна, но пътищата останаха непроходими. За да бъде придвижен екипажът до Бургас, пристигна вертолет, който на два курса извози всички.
През месец април пристигна комисия от застрахователната компания “ЛОИД“. Прегледа вече счупения на две кораб, разпита няколко лица и си замина. Какво са решили не се разбра.
Две години след този случай, близо да брега, край Ахтопол мина кораб, на който ясно личеше написано името “АГИОС НИКОЛАОС“, изстреля три ракети, дълго звучеше корабната сирена, докато се отдалечаваше.

През месец април 2000 г. едно такси обиколи града, спря се на мястото на загиналия кораб, след това пред кметството. Възрастен човек излезе и попита за кмета Пасков и за Стоян Каракадиев и като разбра, че са починали, прекръсти се и си замина. Беше Димитриос.

СПОДЕЛЕТЕ

Сподвижник на Васил Левски е бил кмет на Бургас

Иван Цанков е бил сред най-близките на Апостола

В Държавен архив-Бургас се пази оригинална снимка на Васил Левски, разказа Данка Георгиева, директор на регионалното звено на архивите и председател на Общинския комитет "Васил Левски".

"Засега са известни седем различни пози на Левски. От тях има по няколко оригинала и един от тях се намира и при нас. Той е с група участници във Втора българска легия в Белград през 1867-68 г. Снимката се съхранява в личния фонд на Иван Цанков, сподвижник на Левски и също участник във Втора българска легия", обясни тя. Цанков е бил околийски управител на Бургас. Георгиева посочи, че архивът съхранява документи и на други негови сподвижници.

"Документите от личния фонд на семейство Хъшнови са при нас. Величка Хъшнова е една от най-ревностните укривателки на Левски в Ловеч", допълни тя. Семейството на Величка Хъшнова се мести в София и след това в Бургас. Нейните наследници са предимно лекари и архитекти, които имат значимо място в развитието на града. Нейната внучка, която носи името й, предава документите през 70-те години на миналия век в Държания архив.

"Други документи са на семейство Илич, който също е сподвижник на Левски в Хасковския район. Освен това при нас се съхраняват документи, които показват как е изграден паметникът, бюстът на Левски в Морската градина", посочи още тя. По инициатива на спортен клуб "Левски", който е основан 1921 г., се образува фонд за изработване на паметник, събират се средства от клубните приходи, от дарения на членовете на клуба. Паметникът е изработен от сливенския скулптор Васил Вичев и на 28 октомври 1938 г. с тържествен молебен са осветени бюстовете на българските революционери, които се намират на една алея в Морската градина.

"Погрешно е да се казва, че Бургас не е район на Левски", смята Георгиева. "Ние нямаме писмени свидетелства за пребиваването на Левски, но имайки предвид неговите обиколки, пребиваването му в Цариград и връщането от там неизбежно Левски е бил в района, но просто няма открити писмени свидетелства", допълни тя като посочи, че се надява да бъдат открити такива.

"Сподвижник на Левски, участвал в Старозагорския революционен комитет, е Сава Хаджидечев, който става кмет на Бургас. "Дори да нямаме изричните писмени свидетелства за пребиваването на Левски в района, категорично негови сподвижници са били и са работели в тази посока", категорична е Георгиева.

Източник:Фокус
СПОДЕЛЕТЕ

Духове бродят из Българския парламент! Сградата е построена върху гробище, мълви се и за тайни тунели прокопани под нея

Негативна енергия, тайни коридори и тунели крие зад стените си българският парламент. Или поне така твърдят витаещите легенди около сградата на властта. Всъщност Народното събрание наистина е построено върху гробища. Депутатите трябва да знаят, че заседават на място, където преди хиляди години римляните са полагали мъртвите, пише в. "Монитор".
Освен бродници в тоги, духове на турски престъпници също се носят из кулоарите. Под северната част на Народното събрание е било известното от времето на Османската империя „Позорно гробище”.

Негативната енергия

в сградата е пословична. За нея с особено оживление говорят служители и депутати. Не един и двама народни избраници споделят, че дори час престой в парламента ги уморява и им докарва тежко главоболие и негативни мисли. Тъмната прокоба се изтъква като една от причините избирателите да недолюбват депутатите, както и за постоянните кавги между политиците. На старите гробища се вменява и вина за честите боледувания на депутатите. Легендите за негативната енергия изплуват всеки път след нечия кончина. Факт е, че още древните прабългарски предания предупреждават: върху последния дом на мъртвите не бива да се строи, защото духовете им винаги витаят.

Друг особено оборотен мит

за парламента са тайните му коридори. Според архивите от Татово време е имало идея да се построи подземен коридор от НС до Софийския университет. Каква е била причината да се иска подобна свръзка, никой не знае. Факт е обаче, че сред народните избраници винаги върви приказка за тунел, свързващ бившия Партиен дом и сградата на жълтите павета. Старите служители на НС нито потвърждават, нито отричат този факт. Тайните тунели не са просто мит – част от тези около президентството са отворени в момента и за посещения.

Преди домът на законодателите да изникне, там е имало цигански катун

За това свидетелства самият Иван Вазов. „Мястото, дето днес горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище извън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там”, разказва класикът. Вазов пише още, че най-първо депутатите са се събирали в барака, служила за изнасяне на представление на амбулантна трупа. Въпросната барака се намирала на мястото на Народния театър.
СПОДЕЛЕТЕ

Когато нямаше ол инклузив, а квартирите по морето бяха 3 долара

Времената, в които хотелите бяха кът, нямаше ол инклузив, а всяка къща по Черноморието беше частна квартира, не бяха толкова далеч, припомня ни нашата рубрика „Бургас преди 20 години”. Днес се връщаме през 1997 година и чрез архивите на регионалния всекидневник „Черноморски фар” откриваме интересна публикация за цените за нощувки в курортите по Южното Черноморие.

Те варират от 3 до 12 долара. Най-евтино е в Царево, а най-скъпо в Китен, маркира авторът на материала. Хазяите пък искат плащане в долари и марки, а не в несигурния към онзи момент български лев. „Долари и марки ще искат за нощувка това лято собствениците на квартири по Черноморието, са убедени кметовете на черноморските общини в Бургаска област. Цените варират между 5 и 15 долара на вечер.

Туроператорите в Несебър определят цени от 5 до 12 марки. Миналата година частните квартири варираха от 250 до 500 лева, съобщава "Флагман". Най-евтино може да се спи в Царево, там хазяите ще искат по 100 лева за нощувка, каза царевският кмет Стоян Йовнов. Той обаче се съмнява, че цената ще остане същата, когато сезонът навлезе в своя разгар. Много от наемодателите и собственици на заведения по Черноморието приемат туристи, без да са направили задължителната категоризация нв общината, алармират кметовете, а това създава проблем.

Основната конкуренция на бюрата по настаняване на туристи и туроператори през тази година ще останат предприемчивите хазяи, които дебнат за клиенти на жп гарата и по автобусите. Техните квартири понякога са два пъти по-евтини, отколкото категоризираните. Чужденците предпочитат частните квартири и малките хотелчета пред по-големите хотели, тъй като са по-уютни. Много от туристите летуват при един и същ хазяи от няколко сезона. Руснаците все по-убедително настъпват по Южното Черноморие, констатират туроператорите. Според предварително подписаните договори в Царево, Китен и Приморско се очаква да пристигнат руски, чешки, полски и украински туристи. В Несебър и Поморие разчитат основно на германци, руснаци и македонци.”
СПОДЕЛЕТЕ

Преди 30 години БНТ сензационно съобщава,че млад немски пилот-любител заблуждава съветска ПВО и каца насред Червения площад в Москва (ВИДЕО)

Точно преди 30 години младият немски пилот-любител Матиас Руст кацна насред Червения площад в Москва, осъществявайки полет от Финландия над СССР, въпреки смятаната за изключително сигурна съветска ПВО. Матиас Руст излита на моноплан Cessna 172R от летище до Хелзинки, където е пристигнал предишния ден.

В полетните документи като крайна точка на маршрута е посочен Стокхолм.  В 13.10 Руст получава разрешение за излитане, вдига самолета във въздуха и поема по разрешения маршрут. 20 минути след старта той докладва на диспечера, че всичко е наред, след което изключва бордовата радиостанция, завива рязко към Финския залив и започва снижаване до височина 80–100 м. 

Така на 28 май 1987 г., 18-годишният Руст в пълно радиомълчения, на пределно ниска височина и прикрит от облаците, стига до Москва и каца на Червения площад точно на празника на граничарите.  Естествено съветската ПВО засича самолета на Матиас Руст, дори е вдигнат изтребител МиГ-23, който трябва да го принуда да кацне. Но поради закъснели доклади и мудни решения на началниците операцията търпи провал.

След този инцидент ръководството на страната наказва над 30 офицери. Авиохулиганът, търсещ слава, е арестуван от милиционерите. Впоследствие е осъден на 4 години затвор, но още идната година му е разрешено да се върне във ФРГ, припомнят руските медии днес.

СПОДЕЛЕТЕ

Най-кървавата катастрофа в историята на българските железници се случва на 1 май 1969 г

Случва се  край плевенското село Чомаковци. Загиват 27 души, а други 38 са ранени. 

Малко след 3 часа през нощта от жп гара Червен бряг тръгва претъпканата с пътници теснолинейка за Оряхово. Хората бързат да се приберат по домовете си за празника. Влакът започва да се клати още при потеглянето си и след шест километра - на завой край село Чомаковци, последният вагон се преобръща, но без да се откъсне от композицията и започва да се влачи на едната си страна. Уплашените пътници започват да скачат в движение, но изпочупените прозорци и стоманеният корпус на влака разкъсват телата им. 27 души губят живота си.

Сред тях 13-годишният Венци от София, майка му и току що омъжилата се Йорданка. Момченцето и майка му са намерени прегърнати, а телата им - прерязани. Други 38 души са ранени. Много от тях остават инвалиди.  Притеклите се на помощ хора от Чомаковци описват инцидента като "месомелачка". Линейки са изпратени от София, Враца, Кнежа и Луковит, за да превозват ранените.  Както и 3 години по-рано - при потопа във Враца, властта отново скрива инцидента заради името на влака. Теснолинейката се казва "Осми конгрес на БКП".

Съдебната експертиза показва, че немарливостта на машиниста е довела до тежката катастрофа. Композицията се движила с 1-2 километра по-бързо от ограничението от 30 км/ч във въпросния участък, пише Дир.бг. Делото е гледано от Врачанския съд, а машинистът е осъден на 10 години затвор. На подсъдимата скамейка седнал и ръководителят движение на гара Червен бряг, който е позволил на композицията да тръгне, въпреки че е била препълнена с хора. Той обаче получава само условна присъда. И двамата вече са покойници, а на 15 декември 2002 г. теснолинейката Червен бряг – Оряхово е закрита. Причината - нерентабилност на линията. В началото на 2004 година с постановление на Министерски съвет започва демонтирането на железния път и така завинаги се унищожава жп линията между Червен Бряг и Оряхово.
blitz.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Налагат забрана на първият филм с Кирил Господинов!Години наред не приемат „Баш майсторът“ във ВИТИЗ..

Има филмови герои, които остаряват, други пък съвсем изчезват. Има и такива, които си остават вечни. Ако днес попрехвърлите няколко телевизионни канала или се поразходите из интернет пространството, няма как да не попаднете на кадър, който няма да отминете и който веднага ще ви разсмее. Дори да сте в най-лошо настроение. Става въпрос за филм, сниман в далечната 1973 година. И въпреки че това, което се разказва в него, отдавна да не е същото, а за младите, родили се в 21 век, е почти неразбираемо - „Баш майсторът“ винаги залепя погледът върху екрана. Една от причините за това е Кирил Господинов, актьорът, който блестящо изиграва ролята си. На 24 май той щеше да навърши 83 години.


Небето го прибра далеч по-рано - на 18 април 2003.Тогава бе само на 68. Кирил Господинов е роден в село Гроздьово, Шуменско. В тамошната беднотия никой не мисли за изкуство. Работи в завод, става моряк. Доста късно застава пред маститите професори от ВИТИЗ, за да се опита да ги убеди, че от него може да стане артист. Не успява. Ето и автентичния му разказ какво се е случило тогава, десет години след като останалите му колеги вече са завършили: Какво да правя, не ме приемаха. С Невена Коканова кандидатствахме заедно. Вървяхме отлично на приемните изпити, но ни върнаха, защото нямахме дипломи за средно образование. Ректорът Д. Б. Митов ни каза: дипломирайте се и догодина ще ви приема без изпити. После директорът Янаки Стоянов ни взе в ямболския театър като стажанти. При кандидатстването на следващата година ни скъсаха още на втория кръг. Невена се отказа. Вече имаше два филма и ученето не я интересуваше.

Аз продължих и влязох на 28 години. Борих се до края, защото да бъда актьор беше единственото ми желание. В Ямбол мизерията си остава постоянна компания на стажант-актьорите. Кирил Господинов живее на някакво таванче в театъра, но пък има щастието да се качва на сцената, където изиграва първите си роли. Тогава, буквално пред очите му, Невена Коканова на осемнадесет години взривява театъра, който днес носи нейното име, с блестящото си превъплъщение в образа на Жулиета от класиката на Уилям Шекспир „Ромео и Жулиета“. За първи път Кирил Господинов застава пред камера във филма „Дом на две улици“. Ролята му е незначителна, затова приема за начало на филмовата си кариера втория си филм. „ Бях студент последен курс във ВИТИЗ – разказваше той. - Ирина Акташева и Христо Писков направиха един сериозен филм, който се занимава с идиотския проблем, наречен „Бригади за комунистически труд“. Какво значи да се изпълнява планът 1002 процента, да се четат колективно две книги и пак колективно да отидем на кино. Безумие.

И филмът „Понеделник сутрин“ бе заключен. Въпреки това смятам, че с него изгря звездата ми. Бях на 31 години. През 1966 година в „Понеделник сутрин“ дебютира още една бъдеща звезда Пепа Николова. Там е и Асен Кисимов, в който тя се влюбва. Зад камерата е едно от най-големите имена сред българските кинаджии, операторът, който ще заснеме „Козият рог“, Димо Коларов. А музиката е на Милчо Левиев. Наличието на всичките тези таланти обаче не е в състояние да омилостиви цензурата. Филмът вижда екран двадесет и две години след създаването си, чак през 1988 г. Исак ГОЗЕС   „Шведските крале“ го правят известен  Един далечен спомен. Беше по време на кинофестивала „Златната роза“ във Варна през 2002 година.

Участниците: актьори, режисьори, техни кавалери и дами, дефилираха по холивудски върху разстлания още от улицата червен килим. Суета, светкавици, пресилени усмивки. Кирил Господинов с безразличие отмина цялата тази пушилка. Вече живееше във Варна и просто идваше да види какво и как правят колегите му. Тогава направихме това интервю. Седнахме на една пейка на централната варненска улица. Преди това дълго го молих. Каза, че вече не играе. Няма какво да каже. Всъщност това може би са и последните му думи пред пресата. За съжаление, когато бяха публикувани, той вече не беше между живите:  - Господин Господинов, видяхте ли във фестивалните филми някой актьор, който да напомня на вас? Който да бъде вашият наследник?  - Не съм гледал по този начин, не съм и търсил такъв човек.

Но видях, че в поне пет филма играят много сериозни момчета. Режисьори, които не познавам, са направили първокласни неща. Пет добри филма за един фестивал не са малко. Може би киното ни вече излиза от ямата, в която беше попаднало. - Вие сте се снимали в много филми. Имаше ли нещо, което не приемате в тогавашната система на кинопроизводство? - Цензурата. Аз съм преозвучавал по нареждане на ЦК на БКП една от сериите на „Баш майстора“. Причината е, че не трябвало да говоря на диалекта, който е характерен за моя герой. Няма да е справедливо, ако кажа, че цензурата непрекъснато ми е пречела, но такива случаи имаше. А една серия се преозвучава за 15 дни. Ако откажех, щяха да ми вземат 20 на сто от хонорара и да накарат друг да го направи. Веднъж отрязаха сцени с едно циганско семейство. Те бяха блестящо изиграни от актьорите. Но тогава бяха времена, в които официално в България нямаше цигани, турци, евреи. В „Баш майстора“ Петър Петров играеше много силно писател алкохолик.

Той работи във ферма, гледа прасета и цитира Достоевски. Но посегнаха и там, защото от Съюза на писателите щели да се обидят. Не, не искам да кажа, че през цялото време и с всички филми са се отнасяли така, но всичко, което се случваше, караше авторите да се съобразяват. Предварително да мислят кое ще мине и кое не. - Кога усетихте, че ставате популярен?  - След „Шведските крале“. Тогава бях във варненския театър и цялата компания заедно отивахме да гледаме филма. По улиците започнаха да ме разпознават. Но истински известен станах след „Тримата от запаса“. Зако Хеския дойде във Варна да ме покани. В театъра играех Странджата от „Хъшове“. Всеки ден пътувах с влака до Плевен. Оттам ме караха в село Бърдарски геран, където снимахме. Беше тежко. Работехме непрекъснато в студ, кал, лед, вода. Тогава се сближих с Парцалев. Страхотен човек. Философ. Всичко, което може да се събере в една голяма личност, го имаше Парцалев.  - Кога отидохте в София и как се чувствахте там?  - След „Тримата от запаса“ ме поканиха всички софийски театри. Първите три години стоях. Нищо не правих. После ме взеха в театър „София“ и това бе най-добрият ми период. Репертоарът бе добър, трупата - талантлива. Правехме забранени пиеси. Беше хубаво. Останах 17 години.

После се прибрах отново във Варна. - Как приемате битието си? - Тежко. Да се оттеглиш от професия, която си обичал цял живот, е болестно състояние. Съжалявам, но какво да се прави. Все пак благодаря на съдбата, че ме дари с тези 35-40 актьорски години. Кариерата ми беше успешна и това ме кара да бъда доволен от живота си. Всъщност Кирил Господинов подобно на много талантливи актьори от неговото поколение изпива докрай горчивата чаша на прехода. Той рано е пенсиониран. Принуден е да се занимава с нещо, които нито знае, нито може. Отваря малка бакалница в София. Големият хитрец на екрана в живота е наивен като дете. Лъжат го. Фалира. Тогава се прибира във Варна. Чувства се самотен и изоставен от съдбата. Така посреща края. Баш майсторът му обаче още е жив. Смеем му се, дивим се, чудим се и благодарим на човека, който с таланта и труда си го е създал и ни го е оставил, за да ни радва.
blitz.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Вижте кога и къде CCCР е воювал срещу Китай ? Двете велики сили не винаги са живели в мир!

Китай днес се смята за един от основните стратегически партньори на Русия.
Проверка на силата на Червената армия Конфликтът на Китайско-източната железопътна линия може да бъде отнесен към граничните. Самата линия и територията около нея според договора между Съветска Русия и Китай от 1924 година се смята за съвместна собственост. Линията даже имала свой флаг, "компилиран" от китайския петцветен флаг отгоре и съветския червен флаг отдолу. На Запад конфликтът се обяснява с това, че китайците не ги устройва обстоятелството, че през втората половина на 20-те години Китайско-източната железопътна линия носи все по-малка печалба, ставайки губеща именно заради позицията на Съветска Русия.

В СССР причините за сблъсъка се обясняват с това, че управникът на Манджурия (по територията на която минавала Китайско-източната железопътна линия и която в онзи момент де факто била независима от Китай) Джан Сюлян е подтикнат от "западните империалисти" и заселилите се в крайграничните китайско-манджурски градове бело-емигранти, жадуващи да проверят колко е силна Червената армия. Традиционно за руско-китайските конфликти, армията на Поднебесната империя е много по-многочислена. Манджурците изпращат на война със Съветска Русия повече от 300 хил. войници, а от съветска страна в бойните действия участват едва 16 хил. военнослужещи. Вярно, че са по-добре въоръжени. В частност, от съветска страна активно се използват аероплани.

Именно те съдействат за успеха на Сунгарийската настъпателна операция.   В резултат на въздушно нападение на 12 октомври 1929 година, 5 от 11-те китайски кораба са унищожени, а останалите отстъпват нагоре по течението. След това от корабите на Далекоизточната военна флотилия е  направен десант. При поддръжката на артилерията червеноармейците завладяват китайския град Лахасусу. При това тактиката на съветските войски е такава, че скоро след разгромяване на противника отстъпват на съветска територия. Така става и по време на започналата на 30 октомври Фугдинска операция.

В устието на река Сунгари 8 кораба на Далекоизточната военна флотилия с десант унищожават намиращите се тук кораби на китайската Сунгарийска флотилия, после два полка на 2-ра стрелкова дивизия окупират град Фуцзин (Фугдин), който удържат до 2 ноември 1929 година, а след това се връщат на съветска територия. Продължилите до 19 ноември военни действия убеждават противника в моралното и военно-техническо превъзходство на съветските войски. Според някои оценки китайците по време на боевете дават около 2 хил. жертви и 8 хил. ранени.

А загубите на Червената армия са 281 души. Характерно е това, че съветската страна проявява по-голяма хуманност към пленниците и провежда с тях идеологическа работа, убеждавайки ги, че "руснаците и китайците са братя завинаги". В резултат на това повече от хиляда военнопленници молят да бъдат оставени в СССР. Манджурската страна бързо поисква мир и на 22 декември 1929 година е подписан договор, според който Китайско-източната железопътна линия продължава да се експлоатира съвместно от СССР и Китай при предишните условия. Китайско-съветският конфликт.

На прага на голямата война В серията руско-китайски сблъсъци този далеч не е най-големият, но е най-значимият по своите геополитически и исторически последствия. Никога до тогава двете големи световни сили не са толкова близо до пълномащабна война, последствията на която биха могли да са катастрофални за двете страни. В боевете за остров Дамански загиват 58 съветски граничари и според различни данни от 500 до 3000 китайски военнослужещи (тази информация продължава да се пази в тайна от китайската страна). Но, както това се е случвало често в руската история, това, което е постигнато със силата на оръжието, е предадено от дипломатите.

През есента на 1969 година са проведени преговори, в резултат на които е решено, че китайските и съветските граничари ще останат на бреговете на Усури, без да навлизат на остров Дамански. Фактически това означава предаване на острова на Китай. Юридически островът преминава към КНР през 1991 година. Битката при езерото Жаланашкол Няколко месеца след Китайско-съветския конфликт китайците още веднъж (последен за момента) се опитват със силата на оръжието да проверят силата на "северния си съсед". На 13 август 1969 година в 5.30 сутринта около 150 китайски военнослужещи нахлуват на съветска територия в района на казахското езеро Жаланашкол.

Съветските граничари до последно се опитват да избегнат бойните действия и да започнат преговори. Китайците не реагират. Те заемат отбранителни позиции на хълма Каменная и започват да се окопават. Граничарите от заставите "Родниковая" и "Жаланашкол" при подкрепата на 5 БТР-а атакуват хълма. Само за няколко часа височината е превзета. От съветска страна загиват 2-ма граничари, китайците губят 19 души. По-малко от месец след този конфликт – на 11 септември 1969 година в Пекин, Алексей Косигин и Чжоу Енлай се споразумяват за мерки по прекратяването на бойните действия на руско-китайската граница. От този момент напрежението в отношенията между страните започва да намалява. В момента дължината на руско-китайската граница е 4209,3 километра, има сухопътна и речна част на граница, морска няма.
Източник: Руски дневник
СПОДЕЛЕТЕ

Абитуриенти трогнаха цяла България и ни накараха да се гордеем, че сме българи! (СНИМКИ)

Зрелостниците на ЕГ „Пейо Яворов" от Силистра показаха, че действително са един по-специален випуск, информира actualno.com.
Момичетата и момчетата излязоха от училището си за последен път, пременени в автентични носии, пише zajenata.bg.

„Един повече от забележителен випуск... Пожънаха много успехи, покориха върхове на различни форуми, справиха се блестящо на безброй състезания, изяви, олимпиади... И са безкрайно талантливи... Доказаха, че имат големи сърца и не се спират пред нищо.
Та те построиха училище в Африка! Преподадоха ни безценни уроци по човечност, сплотеност, искреност. Доброта. Всеки ден с топлотата си засвидетелстваха, че красотата и топлотата в човешките отношения не са само на думи.

Тъжно е... Но тръгвайте– животът ви очаква! Мечтайте много, мечтайте цветно, не спирайте да вярвате в себе си и в мечтите си. Отстоявайте смело това, което сте и сбъдвайте най-съкровените си желания с размах, защото имате потенциала да постигнете всичко желано. Бъдете щастливи и осъществени! На добър час в живота, прекрасни момичета и момчета!" Това e посланието на ръководството на училището към зрелостниците.

Снимки: actualno.com
СПОДЕЛЕТЕ

Сензационно откритие:Първият човек на планетата е от Чирпан...

"Бащата на човечеството" или "първият човек на Земята" се е появил край Чирпан, съобщиха някои медии. Оттам прародителят на човека се е преселил в Африка, за която се счита, че е майка на човешката цивилизация, твърдят българските издания.

Във връзка с това откритие е публикувана научна статия в списание Journal of Human Evolution.

Обърнахме се към автора на откритието, станало повод на тези заглавия - проф. Николай Спасов от Националния природонаучен музей при БАН.

Може ли да се каже, че фосилът на горен предкътник, намерен край Чирпан е на "Първия човек на Земята " или поне на първия хоминид. И въобще коректни ли са такива класификации?

Прибрах се снощи от командировка в Солун и разбрах с учудване, че някои наши медии са подели, наистина много важното откритие в Азмака (Чирпанско), „на нов глас“.

Да, както споменах по-горе, става дума наистина за същата находка.

Това не е първият човек на земята, защото въобще не е човек, т.е. не е Homo sapiens или въобще Homo. Това е древен представител на семействто на хората. Към него спадат човекът, шимпанзето, горилата, орангутана и техните преки предшественици. Това не е и първият хоминид, а е последният хоминид на Европа. Сензационното е, че находката му е с около 1.5 млн. год. по-късна от уранопитека (известен от Северна Гърция), считан преди това за последния местен, автохтонен хоминид на Европа. (Човешкият род идва от Африка в Европа много по-късно – преди около 1.3 млн. години). Никой не вярваше, че по това време в Европа все още е можело да има хоминиди, смяташе се, че те са останали само в Източна Азия и Африка.

Вярно ли е, че това не е най-старият уранопитек? Къде стои българската находка по отношение на дриопитеците, намерени в Испания и Унгария?

Това не е най-старият уранопитек, но е най-късният, ако въобще е уранопитек. В нашата статия ние изказваме мнението, че това е по-скоро друг, самостоятелен род. Както споменах, зъбът от Чирпанско е много по-късен от всички други европейски находки. Той се отличава от тези, отбелязаните от вас, и по своята морфология.

Има ли някакво развитие по повод находката? Има ли вероятност "да преобърне представите в палеонтологията за африканския произход на хоминидите?

Да, има съществено развитие на въпросите свързани с Находката от Чирпан. Съинициатор съм на изследване, провеждано от международен колектив, с което разширяваме значително знанията за най-късните хоминиди на Европа и на тяхната роля. Надявам се в относително близко време да можем да представим нашите изводи в престижно научно списание. Именно тогава ще има повод и основание за разпространяването на тези новини и на откритията, тръгнали с намирането на Чирпанската находка. И тогава мисля, че ще можем да говорим за преобръщане на редица представи, но нека да стигнем до момента на отпечатване на научната публикация.

Източник:www.chudesa.net
СПОДЕЛЕТЕ

Димитровград-Парк „Пеньо Пенев“ в уникални снимки от 80-те

Най-интересен и живописен е парк „Пеньо Пенев“, който носи името на поета, възпял Димитровград. Мемориалният парк е образец на синтез между природа и изкуство. Той е и уникален по отношение на идеите вложени в неговото проектиране. По най-добрият, ненатрапчив начин тук съжителстват скулптурата и архитектурата с парковата среда.


Изграден е върху площ 350 дка в централната представителна част на определения за крайградски отдих лесопарк Габера”,която е била любимо място на поета Пеньо Пенев. Засадени са 92 растителни и декоративни дървета и храсти, характерни за флората на България. Алеите са с настилка от бетон и речни камъни, с бръшлян и зеленина са оформени различни кътове, изградени са беседки за отдих, открита зала за поетични рецитации.


Из целия парк са разположени монолитни блокове с издълбани в тях стихове на Пеньо Пенев. Интересни са изкуствените езера с водни лилии, скулптурните фигури и изкуствените пещери. При създаването на парка са използвани цветни диапозитиви, правени за световната изложба на парковото изкуство през 1961 г.Изграждането му е дълбоко свързано с поезията на Пеньо Пенев, защото той сам пожелава гробът му да се зеленее на Габера, откъдето се вижда целият град.

Изграждането на парка започва през 1960г. Нарича се мемориален парк,защото е посветен на поета Пеньо Пенев и на бригадирското движение. Основната композиция на парка се реализира в периода 1960г.- 1974г., а другите части от парка до 1985г., като композицията постоянно се дообогатява и се внасят нови елементи, без да се променя първоначалния й замисъл. През 1968 -1970г. се изгражда надгробният паметник на поета П. Пенев и цитатници с откъси от негови произведения.

Освен това е създаден да подобри микроклимата в града, вследствие от промишлените замърсявания.Гости на града и официални делегации ги водят именно в този парк. Има традиция за абитуриентите-след приключване на празненството в ресторанта, отиват в парка да посрещат изгрева.
СПОДЕЛЕТЕ

Абитуриентка просълзи цяла България.Видът и ще ви разтърси (СНИМКИ)

Мирела е една от хилядите зрелостници тази година. На бала си обаче тя не приличаше на всички останали. Мими реши да облече на паметния за нея ден близо 100-годишна носия.
Красивата девойка успя да разтърси хиляди с вида си. Тя самата призна пред БЛИЦ, че е събирала 3 години всичко по облеклото си. "Дори аксесоарите са автентични", заяви Мирела.
Момичето събра погледите с облеклото си. Тя не спря да развява родното знаме и да играе хора през целия ден, а от модерния й джип звучеше само народна музика.


"Избрах да бъда с носия заради малкото хора които се занимават с автентични носии, оръжия и т.н. Надявам се повече млади хора да се вдъхновят от моя вид и моя избор и те да направят същото, защото това е българското и истинското", заяви пред БЛИЦ Мирела.

Момичето завърши Софийската гимназия по хлебни и сладкарски технологии в София и възнамерява да продължи да се занимава с това. Решила е да кандидатства в Университета по хранителни технологии в Пловдив. Красавицата от години събира носии и участва в различни възстановки.

Вероника МАРТИНОВА, БЛИЦ
СПОДЕЛЕТЕ

Еволюцията на абитуриентите през годините, преди имахме стил, днес - голота..

„Сега ще ви разкажа за абитуриентските балове, тема, достойна за перото на Толстой. Веднъж гледам го едно момиче ­ направо по бельо. Другото изобилно облечено, заклало цял зоопарк.“ – Камен Донев Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст.

В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна. Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове…


По времето на социализма абитуриентските балове са били символ на съзряването. За по-младото поколение ще уточним, че то няма нищо общо със загубата на девствената ципа, а с дългите размишления за избора на път. Сякаш за една нощ животът на младежите се преобръщал и от бунтари с печати върху коленете, те са се превръщали в отговорни личности, които нямат търпения да се гмурнат в морето на живота.

Тогава се е зародила традицията на серенадите, които зрелостниците изпълнявали под звуците на китара (някога във всеки клас е имало поне един, който може да свири на китара) под прозорците на учителите си. Учителите от своя страна пък канели вече бившите си ученици на гости, за да ги изпратят по своя си начин.

В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.

В ресторанта пристигали с велосипеди, а не с лимузини. Разговорите били за избраната специалност в университета, а не за кубиците на силикона, роклите били дълги, а не никакви. (Любопитен факт е, че след появата на филма „Сбогом приятели“ през 1970 г., той става истински хит сред абитуриентите и много от девойките на бала са имали същите тоалети като на героините от филма.) Пеели се песни за вричане във вечно приятелство, посвещавали се стихове на учителите, писани дълги нощи и прочетени с много емоция, сълзи и треперещ глас. Онова обаче, което най-много отличава зрелостниците някога и днешните, са спомените – първите ги пазят още, вторите нямат такива заради водката! След падането на социализма традицията почти не се променила, с изключение на това, че велосипедите били заменени с колата на родителите, а тоалетите станали малко по-разнообразни. В някои градове събитието се провеждало в Младежкия дом, където отново след полунощ зазвучавали китарите.

И така до днес! Когато Сърбия и Македония сравняват абитуриентките ни с последователки на Джена Джеймисън. Развяват се екстеншъни, обемшъни и две въжета, които в последствие осъзнаваш, че всъщност били роклята. Мама и тати подаряват силикон на щерката, задето някак е успяла да избута училището, тя пък се надява да влезе в НЯКАКЪВ университет, НЯКАКВА специалност, за да й подарят и джип.

Китари вече няма, почти никой не може да свири на тях… Нищо, нали си имат Азис! Имат си и цици, и ако утре в университета и работата не им върви, винаги могат да си сложат още по-големи цици.
Източник: lifebg

СПОДЕЛЕТЕ

Най-големият завод на Балканите изравнен със земята! С продукцията на този завод е изградена 70% от газовата мрежа на България до 1990 г..

През 70-те години на миналия век в землището на с. Варвара, общ. Септември, обл. Пазарджик, върху площ от над 500 000 кв.м.започва изграждането на завода за спиралошевни тръби край град Септември.Завода  е построен с безкористната помощ на тогавашния голям брат Съветския Съюз и е пуснат в експлоатация през 1978 година.

С продукцията на този завод е изградена 70% от газовата мрежа на страната до 1990г. Листовата стомана за тръбите се е произвеждала от Кремиковци  по оригинална технология, създадена от научноизследователските институти на БАН и на завода.

Заводът за стоманени тръби е най-големият на Балканите и дава хляб на над 1500 трудови хора от региона.

Любопитен факт е, че на наша територия са положени 70 хил. т. газопроводни тръби. От тях 50 хил. т. са от българска стомана, произведени от Завода за спиралошевни тръби в гр. Септември. Другите 20 хил. т. са вносни правошевни тръби. От 13-те аварии с газови тръби у нас до 1990 г. всички са при вносните тръби и нито една от нашите. Няма нито една авария с наша тръба! Тръбите, произведени в Завода за стоманени тръби в гр. Септември, показват якостни свойства, надвишаващи изискванията на БДС 4880-79, респективно на американския Х 52 на API.  Въпреки това заводът ни бе разрушен под претекст, че бил с остаряла технология.

Предприятието натрупва дългове, които не може за покрие и е затворено. Обявено е за продажба от НАП няколко пъти, но купувач не е намерен.

Социалистическата гордост днес е разграден двор.

Заводът е закрит окончателно през 2012 г. Орди от роми го обезкостяват за нула време и го изравняват със земята.
СПОДЕЛЕТЕ

Васил и Жоро Илиеви-Погубените олимпийски надежди (СТАТИЯ)

Изминаха години от убийството на Васил Илиев и  от покушението на брат му Жоро.
С  упорството на единия и таланта на другия, те бяха призвани да покоряват спортните върхове и да прославят Родината си. Но триумфът се превърна в трагедия. Те бяха главните герои от едно пожертвано поколение спортисти, а имената им станаха символ на криминалния преход в България.
Борческата им история започва в годините на зрелия социализъм, когато спорта е бил сред главните приоритети на държавата.

ВАСИЛ, ЖОРО И СЕСТРА ИМ МАРИЯНА СЕ РАЖДАТ в семейството на Невена и Андрей Илиеви – отрудени хорица със семпло битие. Първите години на децата се търкулват в Кресна. Там са корените на рода им. В края на 60-те години Венка и Андрей нарамват бохчите и хващат автобусa за Кюстендил. Решили са да пробват късмета си в каймака на работническия град. Край тях топуркат хлапетата. Свиват гнездо във ведомствен блок на „стройрайона“ (днес ул. Людмил Янков 31). Бащата Андрей се цани за бачкатор в мина „Сажденик“. Трите дечурлига спят в една стая. Интериорът е спартански – кушетки, черджета и печка „циганска любов“. През 1976 г. Андрей умира тихо в компанията на бутилката. Леля Венка поема фамилията. Майката работи в шивашката фабрика „Марек“. Получава 60 лева на месец. Парите вечно не стигат.
Васко, Жоро и Марияна наследяват дрешки и обувки от съседските деца. Сантиментални лелки ги черпят с пасти и захарни петлета. Васил поема ролята на бащата, макар че е само с година по-голям от брат си. Раздава го настойник. По онова време братя Илиеви каляват юмруци в момчешки банди. Леля Венка записва децата да спортуват, за да канализира енергията им. Тогава трудолюбивият и разумен Васко е в пети, а талантливият и буен Жоро в четвърти клас. Треньорът Стойчо Иванов ги взима под крилото си. Храни ги в механата на Кюстендил. Дава им по 10 лева за спортните лагери. Обзавежда ги с екипи и маратонки. Още тогава забелязва, че и двамата искат да са номер 1. По-късно и двамата стават шампиони на България. Жънат титла след титла.

ВАСКО ИЛИЕВ СТАВА РЕПУБЛИКАНСКИ ШАМПИОН за пионери. Казва „чао“ на гетото и пристига в София. Школува се в „Олимпийски надежди“ при треньора Илия Печикамъков. Очаква го бляскава кариера в ЦСКА. Освен изключителен спортист, той е пълен отличник. Васко е класик в категория до 68 килограма. Четири пъти става републикански шампион за юноши и младежи. Стълбата към големите победи го очаква. Повечето борчета са пришълци от провинцията, отраснали в недоимък.

ПО-МАЛКИЯТ БРАТ ЖОРО ЗАПОЧВА В “ОЛИМПИЙСКИ надежди“ с летящ старт. Борецът в категория 74 килограма няма равен на тепиха. Див и талантлив – така го описват съученици и преподаватели от ковачницата за спортисти. Разчита на вродения си чар. Панта и половина, непримирим враг на дисциплината. Бяга от час. Репчи се на преподавателите. Пише красиво като момиче, но не се свърта над учебниците. Сдушва се с най-лудите глави – боксьора Христо Фурмилов-Фурната от Толбухин и Владимир Саръиванов. По онова време триото е в епицентъра на всеки „пожар“. Подозират го в разбиване на шкафчета и кокошкарски кражби.

Веднъж членът на Политбюро Венелин Коцев разпуска спокойно в сауната на „Дианабад“. Когато се облича, скача като ужилен. Часовникът му е изчезнал. Коцев пази трофея като зениците си, защото му е подарък лично от Тодор Живков. Скандалът е грандиозен. Цялата база на „Олимпийски надежди“ в „Дианабад“ е преровена до шушка. Отнасят го „обичайните“ заподозрени – Жоро Илиев, Христо Фурната и Владо Саръиванов. В шкафчетата им са открити крадени кожухчета и други дреболии. Татовият часовник не е намерен, но внася обрат в живота им. Така по средата на десети клас Жоро, Фурната и Владо изхвърчат с шут от „Олимпийски надежди“ по подозрение в кражби. Заклеймени са завинаги.
Дивият борец Илиев пуска котва безславно в Кюстендил. Къса отраз със спорта и училището. Става общ работник на строеж. Черната овца дори не сънува, че някой ден ще господства над империя с милиарди. Към гастербайтера Жоро проявява интерес именитият треньор на „Левски“ Стефан Кръстев, известен като бате Кефо. Открива опърничавия борец на строежа. Старият и младият борец си стискат ръцете.

С ПОЯВАТА СИ В „ЛЕВСКИ“ ГЕОРГИ ИЛИЕВ СЕ НАЛАГА КАТО лидер. Всички му подражават. Около Жоро тутакси се заформя ядро от веселяци. Тайфата има ритуал – всяка неделя в „Магурата“. Борците си поръчват задължителната мелба „Дипломат“. В нея има всичко и струва само 2 лева и 5 стотинки. Момчетата от провинцията живеят в хотела на „Левски“ до басейн „Спартак“. По онова време Жоро Илиев има само един проблем – анархистичната си природа. Алергичен е към правилата и често го демонстрира. През 1983 г. дивият борец е разследван за кражба. Отървава присъдата. Но се откроява като честолюбив кибритлия с афинитет към битките. Треньорите го записват в механотехникума само и самода закърпи „средното“. За Жоро училището е отсвирена губерния. Бута го неглиже. С чар припечелва някоя и друга бележка. Останалото е мъчение…

С лекота на пеперуда лети към борческите върхове. Момчетата на бате Кефо стават хит през 1984 г. На спартакиадата в Плевен „отстрелват“ 5 златни, 4 сребърни и 2 бронзови медала. Изгрява звездата и на Жоро. Три пъти става шампион на България. Два пъти за юноши и веднъж за младежи. Златният медал на Балканиадата в Турция го прави герой. През 1984 г. „Левски“ има друга тръпка – МВР-адата в Будапеща. Там се стичат отборите от соцлагера. Жоро печели бронза. Жоро е едно от най-бедните момчета в отбора. Омагьосан е от витрините в Будапеща и мълви: „Кореком до Кореком!“.

През 1984 г. Жоро става войник в спортна рота. Георги Илиев е уреден да служи на стадион „Георги Аспарухов“ от треньора си по борба в спортния интернат „Олимпийски надежди“ Илия Печикамъков, който убеждава генералите, че талантливият състезател по борба трябва да тренира усилено дори когато е призван като войник. Юношата от Кюстендил оправдава доверието на наставника си, като в категория до 82 килограма на международно военно първенство във Франция завоюва златен медал .Съказарменици на Георги Илиев от спортната военна школа на стадион „Георги Аспарухов“ в София си спомнят, че бъдещият топ мафиот не се откроявал като престъпник в тийнейджърските си години. „Напротив, беше веселяк и добряк.“
Георги Илиев обаче не кара безоблачна казарма. Месеци преди да се уволни от служба, бъдещият бос на ВИС-2 отива на спортен лагер в Камчия. Борците се пръсват из десетината бунгала на „Левски“. Всяка вечер купонясват в първото барче край брега. Пият хитовия за времето коняк „Слънчев бряг“. Жоро е сърцето на купона.

Във врата на дивия състезател диша екшън, който ще завърти живота му като пумпал. Една вечер „Слънчевият удар“ омагьосва борците. Пръв сдава багажа техният съотборник Кирчо. Емва се към бунгалото с германка. Момичето е пламнало от няколко конячета. Двамата прекарват гореща нощ. Кирчо тръгва да я изпраща. Той и немкинята катерят стълбите на лагера. Срещат ги седем пияни „орунгели“, изразява се днес експресивно участник в екшъна. Сред тях е и Жоро, гушнал в обятията си девойка. Германката е „джапнала“ здраво. Вдъхновени от усмивката й, няколко борци я грабват на рамо. Примъкват я обратно към бунгалата. Забивачът Кирчо вдига ръце. Каквото има да става, ще става. Загорели борци нападат еуфоричната германка и си я прехвърлят един на друг. Упоената гедерейка се търкулва през обятията им. Стартира групово изпълнение. Немкинята е пасивна като надуваема кукла. Хили се механично в алкохолния си полусън.

През това време Жоро прави секс с родна хубавица, която е „ковнал“ същата нощ. Изпраща я и се връща в лагера. Минава през банята. Там е немкинята, която се къпе с леден душ. Двамата се заиграват. После се шмугват в стаята на Жоро. Границата между пиянска оргия и престъпление изглежда тънка като паяжина. По-късно целият съдебен процес се дирижира от свидетелски показания. Затова не е ясно доколко е обективен. И до днес участниците имат различни версии за случилото се в нощта на разгула. Повечето твърдят, че Жоро не е изнасилил германката. Той е само „черешката“ на нощното приключение. Търсачката на силни усещания доброволно се е отпуснала в лапите на мъжищата от борбата. Така твърдят треньорите. Но доколко са обективни?

Да надникнем и в тъмния вариант на случката. Изглежда грубовата, с нюанси на трилър: Кирчо и германката катерят стълбите на Камчия. Пресреща ги глутница пияни „кингконги“. Борците грабват немкинята като агне и я заклещват в бунгалото. Следва грозна щафета. Последното „включване“ е на Жоро.
НЕМКИНЯТА СЕ ПРИБИРА В КЪМПИНГ „РАЙ“ В ПЛАЧЕВЕН вид. Администраторката се шокира. Летовничката развързва език и обрисува оргията. „Това е изнасилване. Ако ги осъдиш, ще изкараш пари“, налива масло в огъня администраторката. Речено-сторено. Милиционерският на къмпинг „Рай“ си плюе на ръцете и изстрелва телеграма до МВР. После хуква към лагера. За момчетата отговаря майор Янко Шопов, бивш световен и европейски шампион по борба. Като чува за „инфекцията“, изтръпва от болка. Сякаш го бомбардират с топчета за пинг-понг. „Мачовците“ се строяват на плаца в базата на „Левски“. Вой на сирени. Милиция. Пристига и германката. Тя е запомнила, че първият „завоевател“ Киро има татуиран кръст между двата пръста. Милиционерите му заповядват да си покаже ръцете. Кръстът е налице. Туристката сочи с пръст и останалите.

„И аз бях!“ – намърдва се между шамарите Пламен Сираков-Пампо. Шаш и паника. Образцовият Пламен е брат на футболиста Наско Сираков и син на Петко Сираков –първи шампион по борба на България и близък приятел на Тодор Живков.
Заподозрените излизат пред строя. След по-малко от час ги качват в камионетка. „Момчетата потеглиха към ареста с вид на изпаднали германци. Едни бяха по шорти, други по джапанки – разказва свидетел на случката. – Най-нелепо изглеждаше Жоро. С наелектризирани къдрици, още мокър бански и набързо нахлузена тениска.” Дежурният победител е туширан за пръв път. Ударът го изстрелва от тепиха. Шампионът пада. Твърде безславно за славолюбивия Жоро. Той знае, че е аут. Травмата е завинаги. Ще разбие психиката, както и живота му.
„Ако не беше инцидентът, Жоро щеше да стане световен шампион – ядосва се бате Кефо. – Талантът на момчето обещаваше да покори света.“

ОРЕХЪТ СТАВА ОЩЕ ПО-КОСТЕЛИВ, КОГАТО ЛЪСВА, ЧЕ германката е дъщеря на шеф от ЩАЗИ. Озлочестената девойка е готова за отстъпление. Страхува се, че скандалът ще стане достояние на родителите й. Тя отказва да съди борците.
Късно е за заден ход. Военен съд разнищва екшъна. Консулът на ГДР лично наблюдава делото. То предизвиква бурни реакции. Най-много буйства старият Петко Сираков.
„От ярост заплашваше да застреля сина си – спомня си свидетел на събитията. – Беснееше, че е опозорил фамилната чест. Капката на позора преля с издънка на другия му син.“ По това време Наско Сираков е изключен от футбола. Заради нежеланието на стария Петко Боян Радев и други именити борци правят всичко възможно да спасят момчетата. Няма място за маневри. Късно е.
Очертават се неизбежни присъди. Боксовата круша в съдебната зала е Жоро. Накисват го като инициатор. Присъдата приклещва Жоро в менгеме: 11 години затвор при строг режим. За него времето спира. Пътят с белезниците е рамкиран. Отвежда го в Белене, после в Бобов дол. Дивият е в клетка. С нея започва и свършва хоризонтът му. Другото е статистика: двама борци отнасят по девет години затвор. Трима по седем. Още двама по шест. Братът на Наско Сираков – Пламен, лежи 8 месеца. Баща му го измъква от затвора, след като той и Наско Сираков подписват документи, че ще помагат на ДС.

ПРИСЪДАТА НА ЖОРО Е ВТОРИЯТ НОКАУТ ЗА ВАСКО СЛЕД смъртта на баща му. Борецът се усамотява в стаята на „Олимпийски надежди“. Изглежда психясал. Отстрани е необяснимо. Животът му е опънат като по конец. Изкарва шестица след шестица. Чете с жажда на приключенец. Наложил се е като един от добрите ни класици в категория до 68 килограма. Забива титли от воле. Веднъж е шампион за мъже на България. Четири пъти става победител за юноши.
Свижданията на Георги са рехави. Идват само най-близките му хора. Прави се на железен. В очите на бате Кефо изглежда така: „Отидох му на свиждане два-три пъти. Повтаряше едно и също като швейцарски часовник: „Няма проблем. Затворът е школа!“. Между Жоро и брат му прехвърчат искри. Треньорът Стойчо Иванов си спомня: „Гледаха се с мъка. Като зверчета в циркова клетка. Крепеше ги братството, но те не го осъзнаваха.“

ЖОРО СЕ РАЗВИХРЯ НА ЗАТВОРНИЧЕСКИЯ ТЕПИХ. Око за око, зъб за зъб. Смила всеки, който се изпречи на пътя му. Стоманеното круше мачка поголовно. Понякога тръшва по три-четири „парчета“ наведнъж. Мускулестият и необуздан мъжага става тартор на затвора. Престоят в затвора го прави агресивен и отмъстителен. Налита на бой. Никога не успява да се отърве от този си навик.
В този момент Васко е яхнал гребена на вълната. Борецът е шампион на България във всички възрасти. Сякаш е колекционер на трофеи. Втори на балканиада, трети на европейско и пети на световно. Жоро се радва. В това време Васко Илиев е авторитет в ЦСКА. „Нагиздил“ се е с чин офицер. Устремен е към поредното предизвикателство – олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Намесват се обаче „клубните интереси“. В последния момент Васко Илиев изпада от списъка с участниците. Мястото му попълва Георги Караманлиев – Шивача от „Академик“, сега треньор в Швейцария. „По ирония на съдбата Васко го побеждаваше във всички състезания – спомня си бате Кефо. – Шивача не можеше да му стъпи на малкия пръст. Времето беше такова, че конюнктурата надделя.“
Силният коз на Шивача е чичо по „върховете“. Новината на прецакания сервира треньорът Стойчо Иванов. „По това време Васко беше на лагер в Кюстендил.
Готвеше се за олимпиадата – разказва Иванов. – Поднесох му „сюрприза“ по най-фасулския начин: „Васе, преебаха те, щото на Шивача чичо му е по върховете.“ „Тренер, приключвам официално със спорта“ – отсича Васил Илиев. 12-годишната му кариера приключва за миг. После се жени за детската му любов от Кюстендил Мариета. Сватбата е комсомолска. Минава в тесен кръг. Треньори, роднини и учители са ВИП-ът на събитието. В снимките от семейния албум липсва само Жоро, който е в затвора.

„ВАСКО ИЛИЕВ ПРЕГОРЯ, СЛЕД КАТО НЕ ГО ПУСНАХА В СЕУЛ – щрихира го треньорът бате Кефо. – Идеализмът му беше съкрушен. Шампионът задраска миналото си и излезе на пътя. До момента беше живял със стипендия от 30-40 лева на месец. Тези пари се изкарваха за половин час на улицата.“ Преображението на 22-годишния терминатор от тепиха става за дни. Васил Илиев вече е Васко Бореца. Оформящият се ъндърграунд го лапва като топъл хляб. Лошото момче става „хъш“ в Будапеща. Занимава се с чейндж, измами и грабежи. Васко се прочува като виртуоз на крадените коли. Мозъкът е покойният гребец Иво Карамански. За всички тях медалите, имената и звездните мигове вече нямат значение. Славата е сянка от миналото. Сега са с качулки на анонимност и нямат нищо общо с Робин Худ. Настоящето е грубо и изпълнено с адреналин. Няма далечни победи. Има тук и сега.
В разгара на „турнето“ Васко и Карамански се скарват люто. Унгарското турне е затворена страница за Васил. Той яхва магистралата. Прощъпулникът на Илиев са измамите на турски гастербайтери, които минават през България.


ПО ТОВА ВРЕМЕ ЖОРО ИЛИЕВ ВОДИ БИТКА В ЗАТВОРА. Тoй е сред организаторите на стачката в Бобов дол. Качил се е на покрива и е развял българското знаме. С тази снимка цъфва на първите вестникарски страници. Затворниците искат амнистия. След бунта през 1990-та е приет Законът за амнистията. Според него се намаляват присъдите на всички, които са излежали повече от пет години. Жоро скача до тавана, като чува, че вече е свободен.

ЖОРО ИЛИЕВ ИЗЛИЗА ОТ ЗАТВОРА С МНОГО ПРИЯТЕЛИ. Нa някои от пандизчиите им е писано да се прочуят. Като лидера на ДПС Ахмед Доган например.
Жоро вижда, че нищо не е както преди. Борчетата са телепортирани на магистралата. Градът, дискотеките и гаджетата изглеждат по-нови и по-лачени. Бившият отличник на „Олимпийски надежди“ Васко е станал вълк в глутницата. Мени кожата, както и нрава си. Все по-рядко отсяда в ж.к. „Дружба“, където го очакват дискохвъргачката Мариета и невръстната му дъщеря Ивона. Бойната слава сервира на Васко първите си изкушения. Обливат го блажните погледи на дискотечните сексбомби. Кланят му се и всички спортни величия, отритнати от „Олимпийски надежди“. Вените на илюзиите са прерязани. Мускулите са впрегнати в каруцата на Дявола. Дивият Жоро е най-новото попълнение в нея.

В статията са използвани откъси от книгата на Надя Чолакова „Живей бързо“.
Други източници: http://skandalno.net, част от снимките- Фейсбук страница ВИС-2.
СПОДЕЛЕТЕ

Популярни публикации