Мистерия:Призраци на деца бродят около жп прелез в Дупница

Призрачни деца бродят в района на жп прелез край Дупница и предизвикват необясними явления. Вече няколко десетилетия в града се носят слухове за тяхното присъствие, като специалисти отбелязват, че духовете
на малчуганите не могат да се видят с просто око, но могат да се усетят информира сайтът retro.bg

Според една градска легенда мистичните създания са призраци на хлапета, загинали на жп релсите в края на седемдесетте години на миналия век. Учениците били на екскурзия със свои преподаватели.

За зла участ обаче на връщане на разходката, автобусът им се повредил и закъсал на влаковите линии. Малко след аварията по релсите минала тежкотоварна влакова композиция, която се блъснала в авариралото превозно средство, малко преди пътниците му да бъдат евакуирани. Вследствие на катастрофата загинали всички малчугани и техните преподаватели.

Години след този драматичен инцидент започнали да се случват странни и необясними явления в района, твърдят специалисти по свръхестествени въпроси.

Нощем, когато падне мрак, се чували странни звуци и шумове. Освен това неведнъж се случвало кола да закъса наоколо, а след миг с помощта на някаква невидима и необяснима сила да се окаже от другата страна на прелеза, пише "Съновник". Според слуховете всичко това се случва благодарение на духовете на децата, които искат да предпазят шофьорите от трагична съдба и им помагат да прекосят опасния участък.

И макар много от жителите на Дупница да не вярват в тази легенда и да се отнасят с насмешка към историите около нея, ловци на призраци уверяват, че в района наистина се усеща свръхестествена активност.

Източник:Ретро
СПОДЕЛЕТЕ

Град без пари,политици и религия! Звучи невероятно,но такъв град има..

Според мнозина раят на земята се казва Ауровил. Това е град, който не се подчинява на стандартите, на които сме свикнали. Там няма пари, нито един политик, както и религия. Там хората живеят в мир и разбирателство. Няма бедност и конфликти. Всичко това звучи като утопия – изгубена цивилизация или фикция от роман. Но истината е, че Ауровил съществува и се намира на 150 километра от индийския мегаполис Мадрас.

Градът на зората, както още е известен Ауровил, е основан през 1968 година и първоначално е построен, за да бъде първият международен град на ЮНЕСКО. По-късно преминава към самоуправление. В момента там живеят представители на над 50 националности и различни култури. Всички те съществуват заедно без никакъв проблем, тъй като нямат политическа система и нямат религия. Не се използват и пари, а всичко се постига чрез системата на обмена.

Целта на Ауровил е да бъде платформа за постигане на реално единение между хората по света. В този епичен град сградите са направени въз основа на експериментална архитектура, тъй като те постоянно се променят. Това е така, защото тези структури се стремят да оптимизират използването на енергия от възобновяеми източници. Основната цел на цялото поселение е повторна употреба и рециклиране.

Човекът, който проектирал и успял да създаде този прекрасен град, е Мира Алфаса (1878 -1973), по-известна като Майката. Идеята на Алфаса е да се създаде място на Земята, за което никоя нация не може да претендира като за своя собствена.

На церемонията за полагане на основите на Града на Зората, състояла се на 28 февруари 1968 г., присъстват представители от 124 държави, които полагат по шепа пръст от своята родина в урна с формата на лотос – като символ на единение. Майката дава на Ауровилнеговата Харта, състояща се от 4 пункта:

– Ауровил не принадлежи никому в частност. Ауровил принадлежи на цялото човечество. Но за да живее в Ауровил, човек следва да служи с готовност на Божественото съзнание;

– Ауровил ще бъде място за непрестанно обучение, постоянен прогрес и неувяхваща младост;

– Ауровил иска да бъде мост между миналото и бъдещето. Възползвайки се от всички открития на външния и вътрешния живот, Ауровил ще се стреми с дръзновение към бъдещи реализации;

– Ауровил ще бъде място за духовни и материални изследвания, насочени към постигането на живо въплъщение на реално единение между хората.

Ауровил е модел на устойчив екоград. Прехранва се от 15 ферми, които достигат на площ от 160 хектара. По този начин те осигуряват много повече храна, която предоставят на населението.

Източник: sanovnik.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Истината излезе наяве!Защо съветските власти повече от денонощие крият за аварията в Чернобил? (СТАТИЯ+ВИДЕО)


Как са летели над реакторите с обикновени хеликоптери, прокарвали път в неизвестното и за съда срещу комунистите – пред "Руски дневник" разказва председателят на Съвета на министрите на СССР Николай Рижков, ръководил ликвидацията на аварията.


Град Припят се смятал за образцов съветски град. Да живееш в него било престижно, а да работиш там – изгодно. 15 детски градини, 25 магазина, 5 училища, кафене, ресторанти, болница, хотел, речно пристанище, кино, басейн. Освен всичко това, там имало и АЕЦ, която осигурявала работа на значителна част от населението и се смятала за един от най-модерните отрасли.

        Разрушеният реактор в Чернобил. Снимка: Игор Костин / РИА Новости

В нощта на 26 април 1986 г. обаче, по време на планов ремонт и последващ планов експеримент, в централата избухват два взрива. Първият избива бетонна плоча с тегло 1 тон, а вторият изхвърля във въздуха 190 тона радиоактивно вещество. Оперативната група по ликвидирането на аварията е оглавена от председателя на Правителството на СССР Николай Рижков. През 1992 г., по време на т. нар. процес срещу КПСС, му се налага да отговаря за решенията, взети в тези и в следващите ги дни. Много от тях и до момента предизвикват нееднозначна оценка.

"Работата наистина беше много сериозна"

- Добре си спомням този ден. Беше събота и се стягах за работа. В същото време по правителствената връзка ми се обади министърът на енергетиката Анатолий Майорец и ми каза, че в Чернобилската централа е станала някаква авария, но не знае подробности. Наредих да се изясни какво се е случило, преди да пристигна на работа. Честно, бях далеч от мисълта, че е избухнал именно реактор. И преди беше имало аварии в централата: от строя бяха излизали генератори, турбини – случвало се беше всичко. Очаквах нещо такова. Но когато ми докладваха, че става въпрос за енергоблок, за мен стана абсолютно очевидно – работата е много сериозна, необичайна. Незабавно започнах да вземам мерки.
Група ликвидатори на аварията в Чернобил.
Снимка: Игор Костин / РИА "Новости"
2-3 часа по-късно, около 11:00 ч преди обед, вече бях подписал документ за създаването на правителствена комисия начело с вече покойния ми заместник Борис Шчербина. В 15:00 ч цялата комисия се събра – беше доста солидна. В нея участваха учени, ръководители на министерства. Още на същия ден те отлетяха за Чернобил и още в събота вечерта ми докладваха какво всъщност се е случило там. Мнението им бе следното: с оглед на факта, че гр. Припят се намира в непосредствена близост до атомната централа, а там живеят 50 000 души, той трябва незабавно да се евакуира. Разреших евакуацията. За нея се готвиха цяла нощ – към 14 -15:00 ч в неделя, 27 април, ми докладваха, че хора в Припят няма – наоколо обикалят само кучета.

В събота, 26 април, в Припят имаше сватби. Голяма част от населението не знаеше какво се е случило. Първото официално съобщение за трагедията се появи в съветските медии на 28 април. В онзи момент западните страни вече бяха съобщили, че нещо се е случило, но съветското ръководство не иска да говори за това. По московското радио за аварията съобщиха на четвърто място, а по киевското – на 11-о. В предаването "Время" темата за Чернобил бе двайсет и първа. Генералният секретар Михаил Горбачов записа телевизионно обръщение по темата след 18 дни.

"Такива идиоти ли сме, че нарочно да създаваме паника?"


- Първите, които засякоха [слуха] действително бяха шведите. В нощта на 26 април датчиците им показали повишена радиоактивност и те си направили извода, че някъде има изтичане. Това действително беше така. Ние едва на сутринта разнищихме за какво става въпрос. Всичко останало са измислици. Никой не е крил от населението три дни. Да, имаше много вярна, проверена информация, която се даваше на хората. А какво – трябваше да се разкрещим из цялата страна: "Хора, спасявайте се!"? Такива идиоти ли сме, че нарочно да създаваме паника, за да се втурнат хиляди хора накъдето им видят очите, включително и там, където беше съсредоточена радиацията. Не бяхме толкова глупави. Трябваше всички да се извозят организирано.

Не всички разбираха какво е радиация. Беше пълно с такива проблеми и въпроси. В Припят живееха хора, които работеха основно в атомната централа и прекрасно разбираха за какво става въпрос. На 2 май долетях до Киев и оттам взех влак – спряхме в няколко населени места, близо до зоната. До мен дойде една баба и ме попита какво става. Казах ?: "Лоша работа, радиация. Трябва да се погрижите за здравето си". А тя ми отвърна: "Каква лоша работа – вижте какви са чисти картофите". Ето такава представа имаха хората – те не разбираха, че смъртта се носи във въздуха.
Обработка на взривения чернобилски реактор с дезактивиращ разтвор.
Снимка: Виталий Анков / РИА "Новости"
На 2 май вече знаехме от няколко източника за зоната на поразяване. Тогава на съвещание реших, че всички хора в радиус 30 км от Чернобил трябва да бъдат изселени. Сложихме един пергел на картата и определихме радиуса по най-отдалечената точка. А когато по-късно вечерта си тръгнах от Киев с автобус, в отсрещната лента вече пътуваха стотици автобуси, за да евакуират народа.

Пролетта и лятото на 1986 г. в изселените зони и териториите със "строг радиационен контрол" живееха 400 000 души. Радиацията порази територията на Русия (в по-малка степен – 4 села с население 186 души), Беларус и Украйна, където засегнатата площ се оказа малко по-голяма от Москва. Успяхме да евакуираме незабавно 116 000 души. Други 270 000 се преселиха в следващите години.

"На никой не му хрумваше да бяга"

- На практика нямахме хеликоптери с антирадиационна защита. Трябваше да се направи облет над реакторите. Летяхме с обикновен хеликоптер, на чийто под бяха сложили оловни листове – оловото пречи на радиацията да проникне. Бяхме облечени в бели костюми, бели шапки, а в джобовете си носехме Гайгерови броячи. Това беше всичко. Когато летиш далеч от реактора, броячът просто цъка, но спокойно. Щом се приближиш, започва да цъка все по-начесто. А когато летиш почти над самия реактор – пищи като бесен.

Но какво можеше да направим, да не летим? Разбирахме, че може да поемем прекалено големи дози, но въпреки това на никой не му хрумваше мисълта "трябва да бягаме". Прекарах там 2 часа и си тръгнах, а заместниците ми работеха там няколко месеца подред. И на всеки две седмици ги сменяхме. Имаше скандали. Когато започнахме да ги отзоваваме, те крещяха: "Защо? Да не сме мъртъвци?". Но ние строго следвахме линията си. Имаше препоръка от лекарите да се прибират незабавно.

След това пък имаше приказки, че сме карали хората там едва ли не насила. Не, точно обратното. Това бе проблемът – как да откажем на хората. Имах хиляди заявления от желаещи да бъдат пратени там. Хората разбираха, че се е случила авария и е нужна помощ.

През първата година след аварията в работата по ликвидирането на последиците се включиха 350 000 души. По съвет на учените бе решено реакторите да бъдат засипани с пясък и олово. Оловото караха от цялата страна със спешни доставки.

"Никой не споделяше информация с нас"

- Прокарвахме път в един съвършено непознат свят. През 1979 г. американците претърпяха подобна авария в АЕЦ "Три Майл Айлънд", но те засекретиха всичко. Никой не споделяше информация с нас, а ние не знаехме нищо. Само ни критикуваха. Беше времето на Студената война. И никой не ни помагаше със средства.

На 1 май на заседание на комисията вече беше известно, че не достига йод за децата, за да се предпази щитовидната им жлеза и няма кранове с дължина на стрелата и товароподемност, достатъчна да се монтира защитният саркофаг над реактора. В същия ден подписах документ за покупка на оборудване и хранителни продукти за над $120 млн., за да се спаси положението. А след това предадохме целия натрупан опит.

Когато започна процесът срещу КПСС, вече бях свикнал с мисълта, че ще ни обвиняват за тази трагедия. Поканиха ме в съда като свидетел и прекарах седем часа на трибуната. Само два и половина месеца преди това бях прекарал инфаркт, но никой не ми предложи стол. Пред един от обвинителите имаше купчина с всичките 42 протокола, които бях подписал, с много бележки. Той дълго ми задава въпроси от рода на: "Другарю Рижков, в протоколите, които сте подписали, се казва, че в еди си кое село е фиксирана радиация от еди си колко REM (мерна единица за погълната радиация, която би могла да нанесе вреда на човешката тъкан – бел. ред.). Ние разполагаме с други данни...". Аз търпях, а след това не издържах. "Как аз, председателят на Правителството на една многомилионна страна, бих могъл да знам колко REM е била радиацията в някое затънтено село? Изобщо не бях длъжен да знам такива дреболии. Вземах други решения. А къде бяхте Вие по време на трагедията? А защо Вие като комунист не дойдохте като всички офицери и войници, не подадохте заявление. Тогава какво право имате да ми задавате тези въпроси?". Той замлъкна. И не ми зададе повече въпроси. И сега смятам, че всичко беше направено правилно.

Автор: Екатерина Синелшчикова
Източник:www.bg.rbth.com
СПОДЕЛЕТЕ

"Пантерите" - Чудо на германската мисъл,или лошото копие на Т-34 ... (ВИДЕО)

На кадрите,български танкисти от 40-те.
Трейлърът е от филм по действителен случай.След излизане на първите "Пантери"от конвейра,правят заводски изпитания.Няколко Пантери провеждат учебен бой с пленен Т34 и екипаж от концлагеристи ...


Като цяло, немска концепция за танковете  е била погрешна. Големи, тежки, тромави и капризни по време на ВСВ те стават жертва и на природните условия (затъват в калта,буксуват на снега, не палят при много ниски температури, повреждат се често) и на противниковите оръдия и танкове. Към края на войната немците вземат много неща от Т-34, но нито времето, нито ресурсите им стигат...
СПОДЕЛЕТЕ

История на „Супер Марио“-играта която завладя света през 90-те

Super Mario Bros. е видеоигра от 1985 г., създадена за японската и новопроизведена конзола Nintendo Entertament System. Това е и една от първите произведени игри за конзолата. Играта показва свеж и новаторски стил в гейм-дизайна, както и други фактори които я правят уникална.

Създател на „Супер Марио“ е Шигеро Миямото, един от главните програмисти на Nintendo. Играта се продава с огромен успех в САЩ и Япония. История на играта почти няма, въпреки че е оригинална. След излизането на първата се появява и втора през 1988 г., но тя излиза на две версии, американска и японска между които има огромна разлика и едната никога не излиза в съединените щати.

През 1990-та година излиза и Super Mario Bros. 3, която е една от първите игри с физичен енджин и която дори днес е една от най-популярните игри за виртуални конзоли. Излизат още към 100 продължения, като Super Mario World за Super Nintendo. Историята на играта се развива, както и графика звук и всичко останало.

СПОДЕЛЕТЕ

Един култов филм-" Опасен чар"

Зетко, ще прощаваш, ама така ни завъртя, че не разбрах как ти е името?
- Буревестников!Илия!
- Илия, а?Градил Илия, килия!
- Стига простотии бе, Тате!
- Туй му е занаятът на човека да гради килии!За мошениците килии, само така!
- Вън!Вън!
- Илия!
- Ъ?
- "Шатрата на деспод Илия"!
- А, да!
- "От дъното влиза Калина"!Облечена в златотъкана роба"!
- Ох на майка!
- "Носи златен поднос, кана руйно вино и под везената салфетка"!
- Печено пиле!
- "главата на василевса!"
- Хайде, взимайте, че то курбана, като залояса?!Линче, дай майка чинийте!
СПОДЕЛЕТЕ

Никола Анастасов със съпругата си Мария Косева

На върха на славата си Мария Косева слиза от сцената и отдава цялото си време и внимание на Никола Анастасов и двамата им синове. Самият той призна, че когато се женили, Мария е била известна певица, а той – непознат, все още начинаещ актьор.
СПОДЕЛЕТЕ

Строежа на ВЕЦ-Стара Загора в снимки от 50-те

На 6 септември 1955 г, – Никола Иванов – зам.-министър на енергетиката, открива ВЕЦ Стара Загора. Иван Тенев – секретар на Окръжен Комитет на БКП благодари на строителите за техния героичен труд. Антон Югов прерязва лентата.
Снимки:Николай Гичев
СПОДЕЛЕТЕ

34 питанки за живота преди 1989 г.,които всеки трябва да прочете!

Взех да се чудя,  защо като сме били първенци в света едва ли не по всичко, всички чакаха на мама и тате от село да напълнят багажника на каталясалия Москвич с буркани?
1.Защо ли в нашия плод-зеленчук постоянно имаше нектари някакви в бирени бутилки, но като пуснеха домати и пипер ставаше опашка?

2.Защо месото в месарницата беше винаги с кокал…
3,Защо прясното мляко все течеше, а киселото беше с полуотворени капачки…
4.Защо когато лютеницата уж беше уникална, всички варяха лютеница есента…
5.Защо в бирата плуваха парцали и всички гледаха бутилките като ги купуваха….
6.Защо в месарницата миришеше на мърша, а в плод-зеленчука на гнилоч…
7.Защо капачките за буркани бяха по-ценни от валута наесен (Дори в зората на „демокрацията“ БСП подкупваше пенсиите с капачки за буркани, вместо с кебапчета, ако си спомняте )

8.Защо да видиш Мерцедес беше на късмет, а АЗЛК (заводското наименование на Москвича) се превеждаше на народен език Ах Защо Ли те Купих?

9.Защо баба ми, работила цял живот в текстилна фабрика получаваше почти до последно 65 лева пенсия, които не стигаха за нищото, което дори го нямаше по магазините
10.Защо 9/10 от къщите бяха неизмазани, а за паркет се чакаше повече отколкото за нова кола?
11.Защо в панелките винаги имаше мухъл, дограмата духаше отвсякъде и имаше само 1 модел кухненски шкафове?
12.Защо в магазините за обувки ставаше празник като пуснеха номерата 42 и 43, но за сметка на това беше пълно с номера 46 и нагоре ?
13.Защо дамските превръзки приличаха на детските памперси?


14.Защо социалистическата ни пералня Перла 05 постоянно й гореше мотора ?
15.Защо имаше режим на тока зимата и режим на водата лятото?

16.Защо имаше обществени бани?
17.Защо в неделя най-често срещаната гледка по улиците беше мъж легнал под кола с отворен преден капак?
18.Защо автобусите бяха мръсни, течаха отвсякъде като валеше, а зимата беше по-студено от навън?
19.Защо българските безалкохолни бяха супер, ама всички се редяха на опашка при циганите за сиропите
20.Защо училищната зъболекарка ми извади зъба, вместо да го лекува?
21.Защо в детската градина си премазах пръста, а другарките ме наказаха и дори не ме пратиха на лекар?
22.Защо ябълките в магазина все бяха малки и полуизгнили?
23.Защо алкохолът беше супер, ама всички си варяха домашна ракия и вино?
24.Защо почивните станции приличаха на казарми?
25.Защо имаше въшки (и то масово) ?
26.Защо здравеопазването беше върха, а масово имаше епидемии от шарка?
17.Защо от дъвки идеал и дъвчащи бонбони падаха пломбите?
28.Защо времето при соца се изразяваше с лага „сушата, кишата и Гришата “ ?

29.Защо нямаше престъпност, а се крадеше всичко и навсякъде?
30.Защо барман беше уважавана професия, а инженер беше синоним на балък?
31.Защо граничарите застрелваха тези, които бягаха, а не тези, които влизаха в държавата? Сигурно защото нямаше от вторите ?!
32.Защо в болниците беше абсолютна мизерия?
33.Защо беше забранено да се внасят западни лекарства, дори ако от това зависеше живота на човек?
34.Защо много хора си заминаха заради сгрешени лекарски диагнози?
Защо ?
п.п. Забележете, че дори не съм споменал бананите  Ама като се замисля, то и социалистическите банани май бяха по-хубави от сегашните…

С кои точки от текста сте съгласни и с кои не ?
Автор: Мирослав Иванов
СПОДЕЛЕТЕ

Атмосферата на 90-те /СНИМКИ/

През 90-те, по улиците на България все още се движеха предимно лади, москвичи, трабанти и тук-там някоя шкода. Старата тумбеста "Волга" с еленче на капака вече бе истинска рядкост.Навлизаха западните коли а "Кореком" бе вече мит.Живелите през 90-те видяхме хубавото и лошото от двата свята, а това някак си ни дава преднина. 




СПОДЕЛЕТЕ

"Бял мерцедес ме преследва"-песента визитна картичка на 90-те (ВИДЕО)

Бял мерцедес ме преследва в живота

и неизменно след мене върви.

Бял мерцедес пак ми грабва окото,

но не продавам любов за пари.

Не съм надута, но за валута,

не се продавам и за пари

и всичко давам и подарявам,

но не разменям любов за пари.



Във Change бюрото, изпрати ме мама,

да си закупя долар зелен,

но в Change бюрото, долари няма,

долари няма, но срещнах ерген.

От мерцедеса ръка ми подаде-

Долари няма, ела ти с мен.

Бял мерцедес ме преследва в живота

и неизменно след мене върви.

Той ми предлага зелена банкнота.

Не искам оферти, не искам пари.

Бял мерцедес ме преследва в живота,

чуй мобифона, звъни ли, звъни.
СПОДЕЛЕТЕ

Оранжево небето (ВИДЕО)

Втори ден рисувам аз, просто без да спирам
А бои, бои у нас - само си избирай
Боядисах този свят с най-любимия ми цвят.

Припев:
Оранжево небето, оранжево морето,
Оранжева тревата, оранжев и градът
С оранжевите майки, оранжеви дечица,
Оранжеви китари, оранжево звънят.

Ала чичко строг, брадат, появи се в къщи
Щом рисунката видя, мигом се намръщи
И отсече важно: Не! Ти грешиш! Така не е!

Припев...

Но лъчите си над нас слънцето разплиска
И тъй както исках аз, всичко боядиса
Слисан чичкото мълчи, гледа и върти очи.

Припев...

Тази песничка навред, все така ще пея
Знам добре и за напред ще дружа със нея
Даже и да си голям, славно е да виждаш сам...

Припев...


СПОДЕЛЕТЕ

Как бе открита Дълбошката находка през април 1879 г. (СТАТИЯ)

Старозагорски кмет разказва за откриването.Един разказ от първо лице:
Минко Минев е роден в Стара Загора. Завършва местното класно училище, след което става даскал в с. Арабаджиево (Коларово), а по-късно в с. Ахиево (Бъдеще). Участва в комитетските дела и в сформирането на една от селските чети по време на Старозагорския опит за въстание през 1875 г. За тази си дейност е арестуван и прекарва няколко месеца в Одринския затвор. Освободен е през 1876 г., без право да учителства. Работи като писал при братя х.Вълчови в Стара Загора, след това сам се заема с търговия.
След Освобождението е служител в Старозагорския административен съвет, работи като счетоводител, главен бирник и финансов началник. Деен член на Народната партия. Поради русофилските си убеждения при управлението на Стамболов емигрира в Турция и Русия. След завръщането си в България работи като адвокат и се занимава с обществена дейност. Кмет е на Стара Загора (1912-1915). Умира в родния си град на 7 януари 1932 г.

През 1927 г. започва да пише спомени за живота си, които остават недовършени. Предадени са от сина му Стефан Минков на Старозагорския музей. Съхраняват се във фонда на отдел „История на българските земи 15-19 век” с инв.№6Сз 112.
„В началото на Страстната седмица на 1879 г. пристигна в Стара Загора, командирования от императорский комисар в София княз Дондуков-Корсаков, капитан Кляузов, за да събере географически сведения за Старозагорска околия, които подробни сведения руските власти събираха за цяла Северна и Южна България. Административните съвети имаха заповед да дават на Кляузова по едного от своите членове, владеещ руский език, да го придружава и да му съдействува при изпълнение на възложената му длъжност. Административният съвет възложи на мене да отида с Кляузова и разделихме околиите на 7 участъка със седалища: 1. Старозагорските минерални бани; 2. Джамбазито (дн. Калояновец); 3. Опан; 4. с. Сеймен; 5. С. Радне махле (дн. Раднево); 6. Боздуванджий (дн. Боздуганово) и 7. с. Дълбоки. На тези места трябваше да додат кметовете на околните села, за да дават сведения, каквито събира Кляузов.

В Административния съвет написахме писма, в които съобщавахме на всички селски кметове, кои на коя дата да отидат на определените места. В четвъртък преди Великден с Кляузова отидохме на Старозагорските минерални бани, в петък пристигнаха призованите за там селски кметове. Кляузов поотделно запитваше всякой кмет: какво е разстоянието от селото му до гр. Стара Загора и до най-близките околни села, има ли река или чешми в околността, има ли гори, има ли коларски път до града и до околните села и по него има ли мостове и какви – каменни или дървени. Отговорите на разпитваний кмет аз превеждах на руски език и Кляузов ги записваше в един бележник, подписваше се кметът и подпечатваше с общински печат и след това се почваше с разпит на друг кмет. Като свършихме в петък със събирание сведенията в 1-ий участък, завърнахме се в града, защото след един ден беше празника на Пасхата. На вторий ден на Великден, следобед, заминахме за с. Джамбазито и така по ред ходихме в седалищата на 7-тях участъци.

Като пристигнахме в с. Дълбоки – седалище на най-последний участък, ни казаха, че селяните като копаели окоп на нивата, находяща се югоизточната страна на селото, намерили един стар гроб и в него чаши и други работи. Отидохме на мястото с Кляузова и видяхме там гроб от 5 мраморни плочи, с покривната, без никакви по тях надписи; към главата на заровений в този гроб едно желязно миналче, което като извадихме отвън, разтроши се на части; 3 бакърени кюпа, 4 сребърни чаши на големина приблизително като водните чаши, а в самий гроб една медна броня, а върху нея и златна броня от много лъскаво злато. Казах на общинския кмет да събере всички вещи и да се отнесат в канцеларията, гдето да се опаковат и да се изпратят в Административния съвет. В канцеларията сам Кляузов опакова в сено вещите и когато аз поисках от кмета талига за изпращането им в Стара Загора, Кляузов ме убеди да ги занесем ний на другий ден, като се връщаме в града, за да не би неопитен талигар, като ги носи, да ги повреди. На другий ден в нашата талига поставихме всички вещи и понеже пристигнахме в града доста късно, оставихме ги в квартирата на Кляузова (х.Гьозумовата къща, югоизточний ъгъл от къщата на Акиф бей, купена от Никола Стефанов, в която къща заедно със семейството си живееше Васил Танев).

На другий ден аз съобщих на другарите си в Административния съвет за намерените вещи в с. Дълбоки и те отидоха в квартирата на Кляузова, гдето ги намерили наредени на един миндер и той им казал, че ще ги държи изложени, докато е в града, за да ги видят желаещите и след това ще ги занесе в София и ще ги предаде на императорский комисар. На тази негова лукавщина никой не му възразил нищо и той след един ден мълком замина и ги отнесе със себе си, като взе навярно за тях от някой музей доста голяма сума, защото установи се, че той не само не ги е предал в София, но и дума не е направил за намирането им.”

Ваня Донева, историк-dolap.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Три любими игри от нашето детство

Играта на ластик:
Любима игра, най-вече за момичетата. Все още помня заветното „Ем-а-еса-са, еса-са, о-пипи-я!” Подскачахме в разни сложни схеми и комбинации. Като се замисля, това е една наистина прекрасна игра, която не само беше забавна, но и доста полезна за оформянето на бедрата и седалището. Нищо чудно, че едно време момичета с наднормено тегло бяха доста по-рядко явление.
Понякога скачахме с тези ластици от сутрин до вечер, купувахме ги от Универмаг-а на големи топчета, които пазехме като най-съкровена ценност.


Криеница:


Тя има страшно много имена и когато сме се събирали по селата лятото и идваха деца от всички краища на страната носиха по някое наименование. Викахме й криенка, кришка-мишка, мижитарка, миженка, жмичка, жуменка и т.н. Правилата все пак си бяха едни и същи.

Играе се от неопределен брой играчи, които се броят един друг с някоя броенка*** и последният играч, когото броенката посочи, жуми (мижи), т.е. скрива очите си с ръце и се захлупва на пейка, дърво, камък или друго предварително избрано място за жумене. Жуменето продължава определено време като играчът брои бавно до определено число или казва на глас някоя броенка, докато останалите играчи се крият. След приключването на броенето или на броенката жумещият отваря очи и започва да търси скритите играчи. Когато открие някого, той трябва да се затича до мястото за жумене и да го заплюе, т.е. да пипне мястото за жумене с ръка и да извика на висок глас „Пу за Иван“, например, ако откритият е Иван. Същевременно криещите се играчи трябва да се доберат до мястото за жумене и да се заплюят сами, т.е. да кажат „Пу за мен“. Последният заплют от търсещия играч жуми следващата игра.
За да не може някой играч да стои точно зад жумящия и да се заплюе веднага след започването на играта, преди да отвори очи жумящият играч обикновено казва Кой пред мен, кой зад мен, кой от двете ми страни, три пъти подред жуми, отварям аз очи!

Ако търсещият играч сбърка при заплюването, т.е. сбърка някого от криещите се играчи с друг, играта се повтаря като отново той жуми. Грешката се известява на криещите се играчи с викове Спукано гърнето, млякото тече! (Или само Спукано гърне!). Ако търсещият не успее да заплюе никого, отново той жуми следващата игра.
Вече заплюлите се играчи могат да издават на криещите се местоположението на търсещия с викове — Салам, стой си там!, ако търсещият е близо до мястото за заплюване и излизане би било неподходящо или Суджук, бързо тук!, ако търсещият играч е далеч и моментът за заплюване на криещите се е подходящ.
Когато търсещият реши, че последният играч, когото той е заплюл е най-добре да жуми следващата игра, той може да обяви Царски път до десет, при който се брои бавно до десет и всички криещи се могат да излязат и да се заплюят, без да се притесняват, че търсещият ще ги заплюе. Царски път се обявява и когато все още има неоткрити играчи, но търсещият не може да ги намери.

Ако те не се появят след като търсещият преброи до десет на висок глас, той може да ги преплюе и последният преплют играч жоми . Възможно е, при по-големи игри, когато времето на царския път е било недостатъчно, да се даде последващ с по-голяма продължителност (напр. Царски път до 20).

Стражари и апаши:

Криене, търсене, бягане, тайни пароли… Звучи като съвременна компютърна игра, но не е. Това просто е играта „Стражари и апаши”, която играехме до късно в летните вечери. Толкова се улисвахме в нея, че едва когато някоя майка се провикнеше от балкона „Жоро, прибирай се”, се сещахме, че вече е станало тъмно. Но пък умората беше приятна, а сънят – безценен.
СПОДЕЛЕТЕ

Последната жена, екзекутирана в България: Кърджалийката Елина Златанова застреляна с куршум в тила на 8 март, 1988 г

В ранните часове на 8 март, 1988 г. в градското гробище на Сливен една млада жена е екзекутирана с изстрел в тила за убийството на двамата си невръстни сина. По ирония на съдбата екзекуцията на кърджалийката Елина Златанова е извършена в Международния ден на жената и Деня на майката, но този факт изглежда убягва от вниманието на българските власти.

Комунистическият режим ще падне година и половина по-късно, а няколко години след това ще бъде отменено и смъртното наказание. Така Елина Златанова ще се превърне в последната жена, екзекутирана у нас пише lifebites.bg.

Престъплението

Елина Златанова е българо-мохамеданка от Кърджали, чието име е сменено в средата на 80-те, по време на Възродителния процес. Златанова е акушерка, а съпругът й д-р Мартин Златанов е лекар в болницата на Кърджали. Бащата на Елина е бивш депутат и семейството й е уважавано в града.
Бракът на младата жена обаче е катастрофа а животът й пълен кошмар. Тя е превърната в робиня на съпруга си и брат му, като й е забранено да излиза от апартамента им в кв. Възрожденци освен, за да ходи на работа.
Но това, което прелива чашата и кара Елина да убие двете си невръстни деца са слуховете, че съпругът й си има любовница. Слуховете се потвърждават по-късно, когато д-р Златанов се жени за любовницата си и емигрира в Турция.

Процесът

На 19 януари, 1986 г., Бабин ден, Елина трябва да отиде на тържество със съпруга си, но той се прибира късно вечерта и дори не й обръща внимание. На следващата сутрин, след като съпругът заминава за работа, Елина Златанова взима 20-литрова туба с бензин и я разлива из апартамента, след което го запалва.

Десетмесечният й син Елин се задушава в пламъците, а 4-годишният му брат Невен се опитва да избяга, но майка му го убива, намушквайки го с кухненски нож в корема. Златанова полива самата себе си с бензин, но в последния момент избягва от пламъците и е спасена от комшии.
По време на съдебния процес Елина Златанова твърди, че непознат мъж в сини работни дрехи нахлува с взлом в жилището и го подпалва. Разследващите обаче откриват следи от намушквания по тялото на 4-годишния Невен и Златанова си признава всичко.


По време на процеса убийцата се признава за виновна по всички обвинения и припада няколко пъти при споменаването на имената на синовете й. Златанова е защитавана от адв. Рени Цанова, която се опитва да я изкара невменяема, но съдът не приема тази теза. Елина изглежда се е примирила със съдбата си и последните й думи в залата са:
"Никога нямаше да съм добра майка. Не заслужавам да живея, но ако ме оставите жива, ще се опитам да изкупя вината си".

Елина е призната за виновна въпреки смекчаващите вината обстоятелства и е осъдена на смърт.

Наказанието

По времето на социализма повечето екзекуции биват извършвани в стая на Софийския централен затвор, където има специално приспособление за екзекуции. Но както сега, така и тогава единственият затвор за жени е този в Сливен и екзекуцията е трябвало да бъде извършена там, по усмотрение на директора на затвора и областния прокурор.

Рано сутринта на 8 март, Елина е изведена от килията си, качена в автобус и откарана до предварително подготвен изкоп в гробището на Сливен. Била е принудена да застане на ръба на изкопа, след което доброволец от охраната на затвора я застрелва с куршум в тила.
Екзекуцията на Елина Златанова се случва в навечерието на Възродителния процес. Само година по-късно, в периода май-август, 1989 г., около 360 хил. българо-мохамедани напускат България и емигрират в Турция.

Според някои макар случаят Елина Златанова да не е политически, той е използван умело от държавата, за да се подчертае още веднъж неравноправието между българо-мохамеданите и останалото население. Още повече, защото според запознати смъртните присъди на жени по времето на социализма са рядкост, независимо от това колко тежко е извършеното престъпление.


Последната екзекуция у нас е извършена на 4 ноември, 1989 г., едва шест дни преди смяната на режима. Самоковецът Георги Алински е разстрелян след като е признат за виновен по обвинение в диверсия. В период от десет години Алински поврежда три пъти лифта на Боровец с цел саботаж.

Смъртното наказание у нас е премахнато окончателно на 10 декември, 1998 г. Машината за разстрели в Софийския централен затвор е предадена за скрап още в началото на 90-те, а стаята, в която са се изпълнявали смъртните присъди, днес се използва като склад и нищо не подсказва за предишното й предназначение.
Автор Йово Колев  Статията е  предоставена  от :www.lifebites.bg

 Още тематични вижте ТУК >>>>>

СПОДЕЛЕТЕ

Старото кино е като старото вино....Винаги по-добро !

Спомен за незабравимият Кирил Господинов:

Кирил Господинов е запомнен с великолепни изпълнения във филмите  "Понеделник сутрин" (1966), "Шведски крале" (1968), „Птици и хрътки“ (1969), „Нощем с белите коне“, „Тримата от запаса“ (1971), „Бон шанс, инспекторе!“, „Петък вечер“ (1986), „Момчето си отива“. Най-известен е с главната си роля във филма „Баш майсторът“ и неговите продължения.

Кандидатства заедно с Невена Коканова във ВИТИЗ, но дълго не ги приемат, тъй като нямат дипломи за средно образование. Завършва ВИТИЗ (1966).
30-годишен е поканен в Ямболския драматичен театър. След това играе в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна (1966 – 1971), Театър „София“ (от 1971). Щатен артист в СИФ. Член на СБФД (1971) – дългогодишен член на ръководството на секция „Актьори“ при „СБФД“.
СПОДЕЛЕТЕ

Вижте какво гласяха 20 от най-интересните лозунги, плакати и надписи по времето на социализма,1944-1989 г.

Надпис в обществена баня
1.Икономиката икономична: дело на всеки гражданин! — лозунг от 80-те години на 20-ти век

2.Обещаваме да намалим стойността на един леглохраноден с 0.02 стотинки! — плакат в почивна станция

3.Другарю, помни, че всяка изгубена минута струва 0.05 стотинки! — призив от заводско хале

4.На борба за всяка стотинка, за всеки грам, за всеки сантиметър, за всяка минута — призив от заводските стени

5.С всички сили пет за четири! — призив за преизпълнение на петгодишния партиен план за четири години

6.Какво направи за съкращаване на сроковете? — поканващ призив от стените на заводите

7.Бира се отпуска само на членове на профсъюза! — надпис над работническа лавка

8.Преди пиене не употребявай алкохол! — предупреждение в квартална пивница

9.Във връзка с ремонта на столовата, храната ще се приема през задния вход! — надпис от над входа на работническа столова

10.Турското кафе е виетнамско — предупреждение в кафе-сладкарница

11.Днес баклавата с орехи е със фъстъци — предупреждение в кафе-сладкарница

12.25 години обикновен локум — надпис от опаковката на обикновения локум, по случай 25-годишнината от 9.IХ.1944

13.25 цирк - 25 години плодотворна размяна на циркови номера между България и СССР — лозунг от афишите на цирк

14.25 години народна власт - 25 години цирк! — светещ надпис върху цирков купол

15.35 години социалистически Батак — табела на входа на град Батак

16.Копаем въглища - строим социализъм! — лозунг от Твърдишкия проход

17.Всички комунисти - под земята! — над входа на мина

18.Повече камъни за народа! — надпис над каменоломна кариера

19.Всяко кебапче - куршум в сърцето на световния империализъм! — надпис в кебапчийница

20.Всеки буркан компот - юмрук в лицето на империализма! — плакат в консервния комбинат в Пазарджик
СПОДЕЛЕТЕ

Една от най-големите мистерии в България все още пази своята тайна!

Една от най-големите мистерии в България все още пази ревностно своята съкровена тайна. Става дума за тайнствена гробница в местността Мишкова нива в Странджа, където се предполага, че се намира гробницата на египетското божество Бастет. В гробницата няма съкровища и несметни богатства, а ключ към гигантско познание, завещан ни от чужди цивилизации. Това обяви пред „България днес" Ивайло Мутафчиев, която е син на покойния Кръстю Мутафчиев, ръководил секретна археологическа мисия и разкопки в Мишкова нива през 80-те години на миналия век. Експедицията и проучванията са по идея на дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова, която тогава е председател на Комитета за култура. Активно участие в подбора на участниците и плана за дейността взима петричката пророчица Ванга, която е в много близки отношения с дъщерята на Тато.



До Людмила Живкова са достигнали информации, че на днешната територия на България някога се е намирал център на човешката цивилизация, а регионът е бил истинско светилище на знанието. Именно това е причината за археологическата мисия в Странджа. Тя обаче е прекратена внезапно веднага след изненадващата смърт на Людмила Живкова на 21 юли 1981 година. Срещу участниците в мисията започват репресии, а ръководителят Кръстю Мутафчиев е вкаран в затвора по съшити с бели конци обвинения за злоупотреби. След излизането си от затвора през 90-те години, Мутафчиев прави неуспешен опит да заснеме документален филм за експедицията в Странджа. Проектът пропада, а самият Мутафчиев умира от рак. Други от екипа пък са налегнати от мистериозни болести. Според сина на Мутафчиев Ивайло, това е знак, че е още рано тайната на Мишкова нива да бъде разбудена. Той обаче разкри, че баща му е съставил уникална звездна карта, която в подходящия момент ще ни даде ключа към познанието. Той я е нарекъл „Архо-астрономична карта". Тя се променя според местоположението на съответните съзвездия спрямо сезоните и географското им съотношение в района на Мишкова нива.

/С Кафето/
СПОДЕЛЕТЕ

Четирима войници, се снимат на морето. 50 години по-късно се събират и снимат на същото място

На снимката има четирима младежи, които са морски пехотинци. Намират се в близост до Сан Диего и се готвят за войната с Виетнам.
50 години са минали от фотографията, която виждаш. Младежите на нея в момента са на 71, 69, 70 и 69 години. Мъжете са изгубили всякаква връзка и са се пръснали по различните краища на света, те са създали семейства и са продължили своя живот. Въпреки това им хрумва идеята да се съберат и да пресъздадат снимката.

Те дори се опитват да намерят подобни дрехи. Косите им са сиви, лицата им набръчкани и не са толкова силни, колкото в тяхната младост, но това са същите хора. Мъжете споделят, че това е един от най-щастливите дни в живота им. Те са имали възможността да поговорят за всичко, което им се е случило. Щастливи са, че тяхната снимка е била запазена и че са имали шанс да я повторят.

Красиво! Животът ни е много кратък - един миг между две вечности! Трябва да се изживее на макс и да запазим само хубавите спомени и верните приятели!

Източник:pik.bg
СПОДЕЛЕТЕ

На 20 април 1876 г. избухва Априлското въстание

ЛЕГЕНДА ЗА АПРИЛ 1876

Пролетно вълнение. Очакване на промяна. Страх и трепет. Българите се събуждат като природата след дълбокия зимен сън. Априлският аромат на разцъфнали дръвчета се смесва с миризмата на барут. В очакване на промяна. Българите се готвят за съпротива.
Много селища все още помнят стъпките на Левски, но малцина са онези, като Миткалото, които остават верни на делото. На сподвижниците им убягва мащабността и дълбочината на идеята за постигане на мечтаната свобода.
В края на 1875 г., в Гюргево се събира група от ентусиазирани луди глави и създава комитет, който решава да вдигне въстание в Българско. Минават тайно Дунава младите апостоли, за да стигнат до определените им места и да внушат на българите, че е време за борба и себеотстояване.
И започва „пиянството на един народ”…
Жени и девойки шият знамена, майстори правят черешови топчета, мъжете купуват оръжие. Еуфорията е заразна. И като предзнаменование за промяната е предсказанието „ТУРЦIЯ ке падне!”

Надеждата като че ли обединява българите. Поне така изглежда в Четвърти, замислен като Пловдивски, но останал в историята като Панагюрски революционен окръг.
Събранието, проведено на местността „Оборище” взема решение въстанието да започне на 1 май. Предателство предизвиква Каблешков да развее българското знаме на конака в Копривщица още на 20 април 1876 г. и да напише „Кърваво писмо” със заклинанието: „Ако вие, братя, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример!”

Бенковски и Бобеков вземат властта в Панагюрище и провъзгласяват „Временно правителство”. Куриери разнасят из окръга „Възвание към българския народ”, в което се прокламира целта на въстанието: „От днес, от името на нашия народ ние обявяваме пред целия цивилизован свят пълна свобода или смърт!”
Сформираната „Хвърковата чета” обикаля селата югозападно от Панагюрище. Двеста въоръжени конници отстояват временно свободната българска територия.
Освещава се знамето, ушито от Райна Попгеоргиева, българската княгиня. Въстаниците са окрилени от мощта на изправения лъв, извезан на зеления байрак.


Но еуфорията е привидна. Трудно се разделят с домовете си селяните, а възприетата въстаническа тактика залага на изоставянето на селата и създаването на няколко отбранителни пункта, като този на връх Еледжик. И докато харизматичният Бенковски се опитва да мобилизира и организира въстаническите сили, османската власт се готви за решителен удар. Башибозушките орди настъпват към въстаналите селища. Първи падат Стрелча и Клисура. След четири дни съпротива Панагюрище е превзето и опожарено. Копривщица е изоставена. Бенковски, начело на конницата, неуморно снове между Еледжик и Панагюрище. Силите на укрепения въстанически лагер са недостатъчни и той пада под напора на редовната турска армия.


Настъпва краят на въстанието в Средногорието.
Няколко села в полите на Родопите стават жертвени олтари на борбата за свобода. Васил Петлешков превръща Брацигово в укрепен лагер. Въстаниците удържат башибозушките набези повече от седмица. Гръм на черешово топче оглася планината. Под напора на артилерийския обстрел на редовната армия на Хасан ага, бунтовниците са принудени да се предадат, за да спасят селището.


Църквата в Перущица и до днес помни решителността на Кочо Честеменски и Спас Гинев, които убиват жените и децата си, а след това се самоубиват. Разорена и озлочестена, Перущица влиза в героичния пантеон с непреклонността и самопожервованието на българите в името на свободата.


Батак попада под ятагана на Ахмед ага Барутанлията. Хиляди деца и старци, мъже и жени са изклани с нечовешка методичност от този „долен и неграмотен скот‘‘.„Навред ужаси, ужаси и само ужаси!‘‘ – пише Макгахан, кореспондент на английския вестник „Дейли нюз”.
В началото на май 1876 г., в Четвърти революционен окръг, пролетните надежди за промяна са покосени от огън и разруха. Въодушевлението е попарено от скръб и покруса. Останалите живи апостоли се оттеглят към Стара планина. От връх Лисец, според разказа на летописеца Захари Стоянов, Бенковски, вперил взор в опожареното Панагюрище, произнася пророческите думи: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!“ И няколко дни по късно, след поредното предателство, пада убит в Тетевенския Балкан.


В Първи Търновски революционен окръг въстават няколко села, между които Бяла черква, Мусина и Михалци. Поп Харитон и Петър Пармаков оглавяват чета от 200 бойци и превръщат Дряновския манастир в бойна крепост. Девет дни се сражават срещу 10 000 османска армия, оглавявана от Фазлъ паша. Въстаниците отказват да се предадат. Няколко души успяват да пробият обръча и да се измъкнат от обсадата. За да бъдат предадени, заловени и обесени.
Цанко Дюстабанов сформира чета в Соколския манастир, в която влизат доброволци от Габровско и Севлиевско. Отправят се към Кръвеник, Батошево и Ново село. След деветдневна съпротива срещу многократно превъзхождащ ги противник, трите села, дръзнали да въстанат масово, са разгромени и опожарени.
В Търновско четническите акции вземат превес във въоръжената борба.


Втори Сливенски революционен окръг се оказва недостатъчно подготвен за въстание. След новината за началото на бунта, местната власт арестува ръководителя на комитета Нено Господинов. Само четата на Стоил войвода прави опит да се включи в борбата, слабо въоръжена, неподкрепяна от местното население, обречена.


Трети Врачански революционен окръг не въстава… Но идва Ботевата чета. Преходът на слезлите на Козлодуй около 200 горди момци до Врачанския Балкан е тъжен и мъчителен. За да дойде онзи трагичен 20 май, когато при неизяснени обстоятелства, загива воеводата, там, в подножието на връх Вола. За да поеме пътя към безсмъртието, защото „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…‘‘


Априлската одисея показва мъдростта на Апостола, който бленува сътворяването на свободата като резултат от добре подготвено, технически обезпечено и организационно синхронизирано общонародно въстание.
Априлската епопея не постига дълго чаканата, желана промяна. Миризмата на пепел поглъща пролетните аромати на цъфнали плодни дръвчета и гюл, но остава надеждата…

Ваня Донева, историк

Картините към статията са:
„Робство”, 1966 г. маслени бои, платно
Йоан Левиев/1934-1994/
ХГ Стара Загора
„На оръжие, братя”, 1965 г. маслени бои, платно
Евгени Поптошев
ХГ Стара Загора

Уляна Кьосева  dolap.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Вижте как да си приготвим боза като от едно време

Бозата от нашето детство.Растейки я пиехме в различни чаши - първо от 6 ст., после от 9, после в халба от 15, наливна можеше да се купи в кана или бутилка, за в къщи.

Освен неподражаемия си вкус, тя е и много полезна. Ето как можем да си приготвим боза по традиционна рецепта. Продуктите, с които трябва да се снабдим са 2,5 литра вода, 1 и половина чаена чаша брашно, 1 и половина чаена чаша захар и половин чаена чаша закваска. Приготовленията започват като в сух тиган запичаме за малко брашното, като бъркаме през цялото време, за да избегнем загоряването. Трябва да внимаваме да не препечем брашното, за да се сгъсти бозата достатъчно. Хубаво е да се използва пълнозърнесто брашно без добавки. След като брашното придобие леко златист цвят го махаме от котлона и оставяме да изстине. След това кипваме 2 литра вода и щом заври я махаме от огъня. В нея добавяме на тънка струя брашното, което междувременно сме разтворили в половин литър вода. При нужда може да се пасира.


Оставяме сместа да поври десет минути и след това изчакваме да се охлади. След това добавяме закваската. Закваската може да е приготвена вкъщи от вода и брашно или от останала от предишен път боза. За първия път най-удобно е да използваме купешка боза, а за следващите - да си заделяме от нашата. След като разбъркаме сместа я наливаме в шишета и я оставяме да престои. За да стане истинска боза, може да се наложи да изчакаме 2-3 дни, като ще знаем, че е готова по мириса и леко
киселия вкус. Това е така, защото протича ферментация, която снабдява напитката с млечно-кисели бактерии, които са много полезни.
СПОДЕЛЕТЕ

18 необходими пособия на ученика от 1-ви до 4-ти клас през 80-те

1.Тетрадки с тесен и широк ред 
2.Тетрадки с голями квадратчета 
3.Химикали – 2 бр.
4.Гланцово блокче
5.Ножичка
6.Блокче за рисуване
7.Водни бои
8.Четки /тънка,средна,дебела/
9.Палитра и чашка
10.Молив НВ и В
11.Линия и триъгълник
12.Цветни моливи
13.Флумастери
14.Гума,Острилка
15.Тефтерче
16.Лепило
17.Пластелин,Дъска и ножче
18.Етикети
СПОДЕЛЕТЕ

Военна книжка на редник от столично поделение,72220-МВР:Права и задължение на военнослужещите и запасните

ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ВОЕННОСЛУЖЕЩИТЕ И ЗАПАСНИТЕ

1) Военната книжка е документ на военнослужещия и му служи:

а) За удостоверяване самоличността, до като отбива военната си служба;

б) За отразяване преминаването на военната служба във въоръжените сили на НРБ;

в) За вписване на дадените поощрения и наложени наказания.

2). Военната книжка, през време на редовна военна служба на лицето се съхранява от старшината на ротата (батареята) и се дава на срочно-служещия само при напускане на частта по различни случаи (отпуск. командировка, изпращане на лечение, като куриер, преместване в друга част и др). не в команда. След завръщането си в частта или пристигането в новата част срочно-служещият е длъжен да предаде при явяването си на прекия началник и военната си книжка.

3).Военнослужещият предава военната си книжка за проверка или справка при поискване от старшите и комендантските органи.

За удостоверяване самоличността си военнослужещият е длъжен да показва книжката си на органите на народната милиция, а също така при необходимост и на административните служебни лица.

4).В тридневен срок от уволнението си срочнослужещият е длъжен да се яви във военното окръжие за зачисляване на отчет по запаса и за получаване на личния си паспорт.

След изтичане на тридневен срок от уволнението на срочнослужещият,военната книжка престава да му служи като документ за самоличност. Същата остава само като документ по венння отчет на запасния.


5).Запасният е длъжен:

а) Грижливо да съхранява военната книжка и да я предава при нужда на офицерите от военните окръжия, на служителите от военноотчетните бюра при народните съвети, на органите на народната милиция, а така също и на ръководителите на предприятията и учрежденията, в които работи. *

б)В тридневен срок от приемането му на отчет по запаса във военното окръжие да се яви з народния съвет за зачисляването му на отчет в съвета.

в)При напускане за позече от 3 месеца народния съвет, в който пребивава, да се яви лично в съвета и се отчисли от военен отчет.

г)При установяване на ново местопребиваване за повече от 3 месеца в района на друг народен съвет, в срок от 3 дни да се яви лично в народния съвет, като представи военната книжка и личния си паспорт за зачисляване на военен отчет.

д)Във военно време или при обявяване на мобилизация запасният е длъжен да се зачисли на военен отчет незабавно след пристигането си на новото място независимо от срока за установяване на новото местопребиваване.

е)При промяна на адреса, партийната принадлежност,* образование, мястото на работата и длъжност, в 7-дневен срок да съобщи за това на началник военноотчетното бюро при народния съвет, където се води на военен отчет.

ж)При извикване от военното окръжие или народния съвет да се яви точно в срок и мястото, указани в повиквателната заповед или съобщението.

з) В случаи на прекарваме тежки заболявания, отразяващи се рязко на здравословното му състояние, да подаде заявление до председателя на народния съвет с молба да бъде изпратен на медицинска комисия при военното окръжие за освидетелстване.

СПОДЕЛЕТЕ

Разказа на един моряк:Как с Йоан Шопа купувахме пердета в Португалия през 80-те

Това беше през 1982 година. Бях на работа като радист на риболовния кораб „Цикония“. Свърши се шестмесечният ни риболовен рейс с добър улов.  Пристигнахме на пристанище Порто в Португалия, където дадоха  четири дни почивка на екипажа. Направих си разходка първия ден из Порто. Когато се върнах на кораба, ме посрещна ремонтния механик Йоан Шопа. Той поиска да отидем в града и да си купим пердета, защото добре се пласирали в България. Съгласих се. Намерихме адреса на магазина и отидохме там аз, Йоан Шопа и още двама моряци.  Спазарих се със собственика на магазина да ни даде пердетата по-евтино. Дойде време да разделим стоката и какво се оказва? Йоан Шопа взел три топа, останалите моряци по два топа и за мен нищо не останало. Ядосах се. Бях съсипан от ядове и се чудех защо се е получило така.


Прибрахме се в България. Починахме шейсет дни и отново ни повикаха в Бургас. Качиха ни на самолет, който трябваше да лети за Португалия. На кораба видях и Йоан Шопа и ми стана неприятно, но реших, че просто ще си върша работата, а той -  неговата и така ще изкараме на кораба. Минаха три-четири месеца и един ден колегата ми каза да викна Шопа, за да му предаде важно съобщение. Казах му, че не си говорим, но ще предам на помощника му. Оказа се, че жената на Йоан е катастрофирала и счупила два крака, била в тежко състояние. И след малко той дойде разтревожен, с голяма молба – да го свържа с Бургас. Категорично отказах и му припомних случая в Порто. Той започна да се извинява, но аз не се разубедих. През мен минаха няколко началници, които настояваха да изпълня молбата на Йоан Шопа, но аз не ги послушах. Той плака в радиостанцията, моли ми се, но аз бях непреклонен.  Така приключи случката с Йоан Шопа, който забогатя с продажбата на 150 метра пердета, а на мен не отстъпи и метър.

*/В статията е използвана илюстративна снимки от www.airgroup2000.com/

Васил НАЙДЕНОВ, Созопол
СПОДЕЛЕТЕ

Един ден от занятие в родната казарма:Рано сутринта тръгнахме в атака!

Рано сутринта тръгнахме в атака. Гъста снежна завеса покриваше всичко наоколо. Краката затъваха до глезените, но сивата  войнишка колона вървеше напред.
Реката ни посрещна с глухо бучене. Вълните със силен плясък се удряха в брега. Двете десантни лодки бяха готови. Погледите се отправиха към ротния командир, който нетърпеливо чакаше заповядането време. Трудно е в такива минути да разбереш мислите на командира, но всички знаехме, че те бяха насочени към образцово изпълнение на поставената задача.
- Момчета, премръзнахте, а и снегът непрекъснато се увеличава... Дано всичко мине добре...
И вглъбен в своите мисли,

командирът погледна часовника си.

Времето за форсиране наближаваше.
Над реката блестяха ракети. Ротата на капитан Мариников започна форсирането. Взводовете един след друг заемаха места в лодката, а вълните като бясна хала напираха върху ни. Не след много на отсрещния бряг се носеше мощно войнишко „ура”, ехото го поемаше и многокртно повтаряше.
Върхът ни посрещна със силна снежна виелица. На няколко метра едва се различаваха очертанията на дърветата и хората. Някои леко подхвана песен, поехме я всички, а думите се носеха над редиците и на нас ни ставаше леко. В такива минути забравяш студ и умора,

вървиш с удвоени сили.

- Янтра! Янтра! Тук Плиска, как ме чуваш? - с пресипнал глас радистът редник Димитров осигурява свръзка с ръководителите на занятието.
Навели глави над картата, офицерите Ванов, Мариников и Стоянов проследяват всеки милиметър. В такова време никак не е трудно да се объркаш. Затова честите проверки на картата никога не са излишни.
- Стой на място! - заповедта на командира се предава по колоната бързо и точно. Няколко бойци са изостанали.

Трябва да се изчакат.

Редник Василев високо се провиква:
- Другари, да запеем напук на противното време.
Гласът му се понася над притихналата снежна пустиня. Всичко замръзва, а той пее. Пее, за да стопли сърцата на другарите си. Нима това не е подвиг! Малък подвиг в мирно време. И негови герои са обикновените бойци, които живеят и се учат, за да защищават скъпата ни родина.

Стефчо КИРИН
СПОДЕЛЕТЕ

Спомен за един Гергьовден на нашата улица

Едва ли има българин, с име Иван, Йордан, Петър,  Никола, Атанас, или с някое друго, който да не признава, поне  пред себе си,  че Гергьовден е  измежду   най-личните  празници, създадени в   прослава на християнските светии.  От памтивек този ден  изразява  радостта на селянина от отишлата си зима  и от идването на пролетта, с която се  възраждат надеждите за добра и плодородна година. Запазил съм от малък ярък спомен за  него. За съжаление,  честването на Свети Георги днес в селата, се сведе, почти единствено,  до масата с печеното агне - който може да си го позволи, разбира се, макар и веднъж в годината. Което, по сегашните стандарти, е супер, но някога  за мнозина,  особено за децата, яденето и пиенето бяха последното, с което го свързвахме.

Най – ранните ми впечатленията са от началото и средата на петдесетте години на миналия век. Помня  вълнението, с което го очаквахме. Брояхме с нетърпение дните до шести май. Когато  най-после той дойдеше, въпреки, че сънят упорито ни дърпаше към постелите, тръгвахме още в ранното утро към полето за цветя. Майките ни вече бяха измели улицата пред къщите.  Те правеха винаги това в  неделя и по празниците, а някои, особено младите булки, всеки ден. В  нивите имаше много от  красивите гергьовчета, великденчета и синчец. След като набирахме достатъчно, още по пътя за  вкъщи, момичетата изплитаха малки венчета, с които  закичваха  всички пътни врати в махалата. През това време младежите бяха направили люлка  на бряста. На тях се качваха момите и ергените. И онези от децата, на които много им се искаше да пораснат. Този, който ги люлееше, не спираше и увеличаваше скоростта, докато не чуе, изречено на висок глас, името на момчето, или  момичето,  за което люлеещият се   мисли постоянно...

Тогава нямаше фурни на улиците. Хората си имаха свои в домовете, в които  изпичаха два пъти седмично хляба за семейството, а на Гергьовден - агнетата. После излизаха всички   на общата трапеза.  Селото ни нямаше регулация и улиците не бяха така прави, каквито са сега, но пък бяха  доста живописни. Баба Рашка и дядо Цанго си бяха построили своята кирпичена къщичка насред пътя. Когато понякога се е налагало по улицата да мине каруца, е трябвало да я заобикаля и да  внимава, някоя от щъкащите кокошки да не попадне под колелата. Не, че ще стане зян, но ще се намалят яйцата, на които семейството разчиташе - можеше и да се изкара някой лев от тях. Леля Пенка – Димовичка, ги купуваше и  ги препродаваше след това в града. За нас, децата, нейното малко магазинче, беше любима „дестинация“. Често претърсвахме полозите в къщи и с яйца в джобовете търчахме натам.

Със спечелените стотинки си купувахме халва, локум, или марципан от сладкарницата. Но най вече ползвахме наличния капитал за  „тенгери“ – любима игра, при която удряш монетата в  камък, или дърво и ако другият прати своята на педя разстояние от нея, става негова. Срещу Кодошеви, почти по средата на улицата, беше израснал бряст, на който връзвахме люлките на Гергьовден, а чичо Иван  налбантина -  конете, които подковаваше. До къщата на дядо Пенчо Ганчев,  където улицата беше най – широка, се подреждаха масите с яденето и пиенето...  Бил съм твърде малък, за да опиша подробно тези общи софри, но във всички случаи, комшиите се веселяха здраво... След като в центъра на селото вече се продаваше хляб, нуждата от отделни малки фурни по къщите отпадна. Пък и хората бяха дали нивите си в ТКЗС и нямаха редовно брашно. Започнаха да бутат домашните си фурни и да строят във всяка улица по една обща.
 
Нашата я изградиха  по-късно. Чичо Тошо Тютюков,  Бог да го прости,  чиято градина започваше от края на  уличката,  отстъпи няколко квадрата и въпросът беше решен.  Вечерта, срещу Гергьовден, фурната   се опалваше. Дърва осигуряваха съседите, на  които бяха останали от зимата. За подготовката  и за изпичането на агнетата на другия ден,  се грижеше човек, за когото знаеха, че е тертиплия и притежава нужните умения. Той си избираше един, или двама помощници, с които стояха до късно среднощ, като периодично хвърляха дървета  и с железен прът ги разпределяха. Съседи им носеха  вино или ракия, за да се стоплят,   защото  в началото на месеца, само  на метър от  фурната, се усещаше хлад. За компания, някои оставаха за  дълго и почти сами си   изпиваха шишетата... На сутринта всяка домакиня   пълнеше агнето с полусварена дроб - сърма и го зашиваше, преди да го постави в тавата.  След което го покриваше с булото („кърпата“), или с тесто, а често и  само с листа „лападиц“,  за да не прегори.  Преди да се „нахвърлят“ във фурната, в тавите се наливаха по 2-3 литра вода, която се превръщаше в превъзходна чорба.

За злоядите, като мен, деца, тя  беше съвсем достатъчна, за да напълним стомасите.  След това на входа на фурната  се слагаше връшник и той се зазиждаше. Докато всички чакаха агнетата да се изпекат по – добре, отколкото в днешните многозвездни ресторанти, насядалите по масите  пийваха ракия и похапваха   марулени салати, с варени яйца и деликатесните, за времето, маслини. Някои пригласяха на   песните, които се носеха от грамофона, други шумно играеха на карти и табла, заобиколени от компетентни  кибици. На моменти се чуваше от към люлката, силен момчешки глас : „Чалъкова Ивана, Стояна - поп Ивановата дъщеря “...  Празникът  се усещаше и във въздуха.  Тези, които носехме името Георги, бяхме с  по - високо самочувствие, чувствахме се горди, че това е нашият имен ден. Всички ни честитяха, а ние ги черпехме с  бонбони „Карамел му“.  След около три часа, агнетата се изваждаха от пещта.  Тавите, след като поизстинат на земята,  се поставяха  на масите, при баниците и питите, които сръчни домакини бяха направили покрай другото и до дамаджаните с вино и шишета с ракия.

Тогава още  чашите бяха лукс – ракията се пиеше направо от бутилката, а виното - от прясно калайдисаните, с тънки стени, медни тасове. Този момент съвпадаше с идването на гостите от Пловдив.  Те не биеха път до село, само заради едното ядене и пиене, а защото бяха петимни за атмосферата, в която са живели, преди да се преместят, поради различни причини,  в града. По онова време хората нямаха телефони по домовете си. Поканата „и да не забравите за Гергьовден“, които калояновци са им отправяли, при събирания по различни поводи – весели или тъжни - е важала за  години напред...  След като всички заемаха местата си на дългата  трапеза, празникът за възрастните навлизаше в същинската си част.   Избираше се водещ -   „тамада“, който даваше думата на всеки един от къща –  да изпее  песен, или да разкаже  интересна история. Които не умееха, се задоволяваха с вдигане на тост за здраве и берекет. След обилния обяд хората ставаха да се разкършат с  хоро или ръченица. После се разотиваха  да починат, за  да са готови за вечерта.След като вече бяха изпратили гостите си, самите те  тръгваха по  „честито“. Не бяха нито гладни, нито  жадни, но така  изразяваха уважение...
 Отдавна не е същото. Няма ги люлките.  По тротоарите, пред домовете си, живеещите на оредялата ни улица, са си засадили  плодни  дръвчета, които не стават за тази цел. Пък и никой вече не се сеща за обичая „люлеене“. Няма и цветя по вратите.  Днес  оживлението около  фурните,  донякъде само напомня  за онзи Гергьовден. Но, след като пещите се отворят, вместо да се отправят към  масите, хората се прибират с пълните тави по домовете си. На улицата се възцарява тишина. Само  по паркираните отвън коли личи, че празникът продължава... Те, роднините, естествено, спомагат за гергьовското настроение, но не могат  да заменят общото махленско тържество.  Вечерта много калояновци, уморени след празника, си лягат  рано, като преди това, някои включват скайпа, за „да се видят“ със синовете и дъщерите си, тръгнали по широкия свят...                                                                                                                                                                                                                                    Днес по -  напредналите  държави ни сочат  с пръст и  казват: “ Българите колят   животни по домовете си, това е недопустимо“.  Нищо чудно, нашите безгрижни управници, да се опитат да забранят тяхното отглеждане  в селата - освен като  домашни любимци. Щяли да ги развъждат само в големи ферми, при много по-добри условия, където едва ли не, ще посрещат смъртта с радост... А ние ще си ги купуваме   разфасовани,  от търговската мрежа. Замразени. Само, че - ще има да вземат!    Селянинът винаги ще тачи този ден,  защото така са му  завещали дедите.   Още от езически времена. Ще чества Гергьовден, макар и не така пищно, както моето поколение. И друг път, през вековете, е имало  трудни  моменти.  Но, не случайно, Свети Георги е наричан Победоносец...След 10 ноември 1989 година, комисията за смяната на тоталитарните имена в Калояново, в която участвах и аз, преименува нашата малка уличка, с двайсетина къщи в нея, на  „Синчец“ . Едно от  цветята, с които кичехме пътните  врати  на Гергьовден.    

Георги СЛАВКОВ nabore.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Бай Тошо-от каскета до бомбето в продължение на десетилетия

Живков и Брежнев – с общ шивач!
Не свършат излизащите на светло малко известни и уникални факти от биографията на Тодор Живков - човекът, управлявал България повече от три десетилетия. Често някои от тях са комични на фона на историческия контекст, но при всички случаи те допълват образа на правешкия диктатор.

Какво ще сложиш на главата?

По време на своето властване Тодор Живков сменил няколко пъти модата на обличане. Най-видни са тези метаморфози в шапките му. Първоначално, като излязъл от нелегалност след 9 септември 1944 г. бай Тошо носел небрежно кривнат каскет. Тогава партийните функционери на БКП не обръщали голямо внимание на облеклото - с това се подчертавал пролетарската същност на властта. Тато рядко обличал костюми, да не говорим за вратовръзки.
Каскетът бил общоприетата соцкапа за мъжете и Живков го носил чак до 60-те години, когато в Москва дали тон на новата мода - меката филцова шапка, покрила главите на висшите функционери на КПСС. Живков има 7-8 бомбета и ги слагал най-често, когато отивал на визити в чужбина. У нас слагал шапка, само когато се налагало да стои на церемониали навън и времето било хладно - митинги, срещи с народа или събития на летището. Бомбетата му били в класически фасон (тип “борсалино”) и в три рацветки - черно, сиво и бяло. През големите горещини на морето, в двореца “Евксиноград”, Тато слагал бяла панамена капела от изкуствена материя.

 “Както го пие другаря Живков!”

Любимият ритуал на бай Тошо бил сутрин рано около 9 часа да си пие кафето с най-близките си съветници. Това ставало в неговия кабинет на втория етаж на Партийния дом. Тато бил известен кафеджия, никога не пиел сам и повече от 2-3 кафета дневно. Обичал го шекерлия - казват, че слагал в чашката повече от 3 лъжички захар. Така се родил лафът между народа:
- С колко лъжички захар искате кафето?
- С колкото го пие другаря Живков

Вратовръзките на Първият човек

През 60-те и 70-те години, когато официалните ни делегации на най-високо равнище безспир обикаляли света, се наложило Първият човек да си попълни гардероба с нови костюми. С тази задача се заели във варненския завод за мъжка конфекция “Дружба”. Майстор-шивачът Петър Балевски и дизайнерката Веска Марешка взели мерките на Живков и му ушили няколко представителни костюма за всички случаи. За дрехите на първия секретар на ЦК на БКП се грижила личната му медицинска сестра Ани Младенова. Тя му купувала ризите и ги комбинирала с вратовръзки. Младенова го перяла и гладела. Веднъж човек от охраната на Живков й направил забележка: “От 2-3 месеца Шефът се появява на официални места все с една и съща вратовръзка…Срамота е, все пак това е държавен глава!”
Забележката била отправена и към шефа на държавния протокол д-р Борис Джибров, който бързо поправил пропуска. Джибров започвал да си записва в бележника в кой ден от седмицата Живков каква вратовръзка си слага. Понякога го карал да сменя по три пъти дневно вратовръзката си.

Леонид Илич му завидял

Веднъж, когато шефът на КПСС Леонид Илич Брежнев бил у нас, харесал много един от костюмите на бай Тошо. Хванал го за ревера и го попитал направо: “Даваш ли секрета?”
На бърза ръка извикали в резиденция “Бояна” майстора Васил Манолов, който ушил забележителния костюм на Тато. Шивачът взел мерките на Брежнев и докато траело официалното посещение у нас му ушил два тоалета. След това дори го извикали за две седмици в Москва, където облякъл още няколко важни персони в Кремъл. Манолов ушил няколко костюма и на съветския посланик у нас.
Това подразнило малко Тато и той казал на д-р Джибров:
- Ти май се грижиш повече за Брежнев, отколкото за мен,а?!    
В историята е документирано, че Тато облича фрак само два пъти в живота си - веднъж, когато е в Ню Йорк на една от сесиите на ООН и в Париж, когато генерал Де Гол дава прием в негова част в Елисейския дворец.

Във вихъра на валса с шпори

Известният журналист-историк Михаил Топалов пише в своите мемоари, че не е виждал през живота си по-голям танцьор от Тодор Живков. Топалов, който в младините си е бил певец в софийските кабарета, разказва как го поканили на вечеринка в резиденцията на министър председателя Георги Димитров в Княжево. Един от главните герои на вечерта става Тодор Живков. Мишо Топалов пише:
“В един момент пристига жената на Георги Димитров, Роза Юлиева, 45-50-годишна жена, хванала я вече критическата, мераклийка и няма с кого да танцува, другарите нали смятат за партиен принцип да не се танцува. Тодор Живков там, върти той танц с Роза Юлиевна, ама той беше коце, подполковник от милицията, с шпори. Можете да си представите, с шпори, кон не е качвал. Обичаше, като танцува, да чука шпорите, особено на валсовете. А пък хубаво танцува, елегантен, фин. Така го гледаш недодялан, но голям танцьор. Хванал той Роза Юлиевна, като подминат Политбюрото, в залата я насвие и притисне, ще се изядат. Като минат пред Политбюрото - ще се отдалечи. А в другия край на залата - става каквото става…”
И други съвременници на Живков разказват, че в танците нямал равен на себе си…

Д-р Боян ЗАХОВ
СПОДЕЛЕТЕ

Популярни публикации