Варненецът Христо Иванов, с прякор Чашката, има невероятна съдба. Три пъти бяга нелегално от България - 1963, 1965 и успешно - 1971 г. Лежал е в затвора в България през 1963 и през 1965-1967. След това е лежал в швейцарски затвор 1976-1977 и 1985-1989. Женил се е три пъти и два пъти се е развеждал с швейцарската си съпруга Лилиан. Нелегално е преминавал граници в Европа 6 пъти между 1971 и 2001 г.


Майка му е чистачка в “Рудметалснаб”-Варна, а той изкарва книжка и става шофьор още на 17 години, преди да влезе в казармата. Съдбата му е свързана с колите и шофьорлъка от дете - прочува се дотам, че още като чавдарче се среща с Георги Димитров. Баща му бил командирован на работа по железниците в Благоевград след войната. И му зачислили една от първите леки коли за онова време - нова шкода. Бащата почнал да учи 7-годишния си син да шофира. Журналист от местния вестник “Пиринско дело” един ден гледа на площадка край гарата някаква нова шкода върви сама, шофьор в нея няма. Шашнал се, а после разбрал, че вътре е малкият Христо, който едва стига до педалите. Журналистът организирал експеримент, за да пише във вестника - качили се в колата той, бащата на Христо и местния партиен секретар и пътували до съседно село - малкият Христо карал шкодата, те се возили. След няколко дни в “Пиринско дело” излязъл репортаж за най-малкия шофьор в България, със снимка. След репортажа поканили Христо на 9-ти септември на манифестацията в София. И там с група ученици се срещнал с Георги Димитров, който го погалил по главата.
Семейството му се върнало във Варна, минали години. Понеже за кратко Христо ходел с дъщерята на кварталния милиционер, представителят на властта му давал лоша характеристика. Христо мечтаел да тръгне по света и като свършил войниклъка, започнал работа като шофьор в ДАП-а (Държавно автомобилно предприятие - в онова време с такова съкращение се наричат автопарковете из страната). Целта му била оттам да се прехвърли в току-що създадената фирма “Тексим”, да стане тираджия. Повечето му приятели успели, но той с характеристиките за “нездрав елемент”, бил отрязан.
“Рекох си - щом не ме пускат, няма как, ще бягам. Иначе с политика не съм се занимавал и не съм се интересувал. Някой сега се изкарват големи жертви на комунизма, как бягали от режима и т. н. Аз избягах от чист авантюризъм.”(смее се)
Христо Чашката. Снимка: Иван Бакалов
Рискът при бягство през граница в ония години няма нищо общо със сегашната нелегална емиграция из Европа. Тогава далеч преди браздата са сложени табели “Държавна граница”, “Стреля се без предупреждение!” и др. И се стреля наистина.
Желязната завеса огражда България от юг. Там са вражеските натовски държави. Там са и американските цигари, и капитализмът, който прилича на мушмула -  колкото повече загнива, толкова става по-сладък, според тогавашните вицове.
Бегълците са обявявани за “изменници на родината”, врагове на “социалистическия строй”, смятат се за престъпници и получават големи присъди. Ако те хванат, иди обяснявай, че бягаш, защото предпочиташ “Пежо” и уиски пред “Москвич” и гроздова. Ако не те гръмнат на място, току-виж те обявят за “агент на империализма, диверсант и провокатор” и те тикнат на още по-строг режим да гниеш по затворите.

Първо бягство, 1963 г.

“Тогава бягах с един Васко - Васил Томов, той вече не е жив. Опитахме се да минем в Турция близо до Ивайловград, там, където се събират трите граници. Васко имаше някакви роднини в Турско - в Текирдаг, и се надявахме първо да идем при тях. Да ме питаш до кое село стигнахме  - не знам. Тогава нарочно махаха табелите на селата близо до границата. Някои изобщо ги нямаше на картата. И карта не можеше лесно да си намериш. Когато питаш в книжарницата за карта на България,  гледат те с подозрение. Още на 30-ина километра преди границата вече си потенциален беглец - имаше постове, трябваше открит лист. А на местните хора им викаха цивилната гвардия - те пазеха повече от граничарите, видят ли някой непознат, веднага го издават.


Беше зима. С Васко взехме влака от Пловдив и стигнахме до последната гара, на която можеше да се слезе без открит лист - село  Подкова. След това тръгнахме пеш. Денем спиш в храстите, нощем се движиш напред. Вървяхме в посока някъде край Ивайловград.
Някой обаче ни забелязал и те тръгнали да ни гонят с кучета. Намериха ни още преди да доближим до границата. Завързаха ни ръцете и ни поведоха от застава на застава да ни показват на граничарите. Където ни заведат и започваха да ни бият, за да се озлобяват по-младите войници.
Съдиха ни първо в Хасково, а после в София, защото Васко носеше един пистолет барабанлия с три патрона и все ни разпитваха дали не сме шпиони. Мен ме осъдиха на 3 години, а Васко - на 3 и половина заради пистолета. Пратиха ме във Варненския затвор, но на следващата година имаше юбилей - 1944-1964 - 20 години народна власт. Дадоха амнистия. Излязох и пак почнах работа в ДАП-а като шофьор. В клон “таксита” работеше и Кольо - Николай Василев. Тогава се запознахме и решихме да бягаме заедно. Кольо сега живее в Германия, в Нюрнберг. През 2002 г.  ходих при него да работя, седях половин година…”

Второ бягство, 1965 г.

Христо Чашката и Кольо този път решават да атакуват сръбската граница. Югославия по онова време става почти западна държава. Лидерът й Йосип Броз Тито е типичен балкански диктатор. Макар и комунист, започва да се  заиграва със Запада, обръща гръб на социалистическите страни, говори за “Третия път” - идеи, които правоверните комунисти от Източния блок смятат за опортюнистични. Югославяните полека-лека тръгват свободно по света, за разлика от социалистическия човек, ограден с изходни визи и кльонове бодлива тел. В Загреб, Любляна и Белград започва производство на западни стоки по лиценз - шоколади, дрехи, техника. Съседските отношения са хладни, сръбска пропаганда работи срещу България, особено в Македония.

Чашката и Кольо си купуват на черно югославски динари, проучват от познати в кой район точно да пресекат границата, къде оттатък да вземат влак до Белгард и оттам - автобус до италианската граница. Христо си спомня, че дори взел схема за преминаването на границата от някакъв софиянец, с когото се запознал в затвора.
Този път тръгват през лятото.
“Рано сутринта се нахакахме с коняк и взехме билети за самолета до София. Носехме само по 2-3 кутии цигари и пари. Още не бяхме изтрезнели, когато отидохме на площад “Александър Невски”, спомня си Чашката.
По онова време от площада покрай храма тръгват таксита и някои автобуси. Намират още двама пътници и с такси тръгват за Видин. Комунистическите цени са такива, че на четирима души с такси пътуването им излиза почти колкото с влак. Христо си припомня тарифа от 0,16 ст. на километър, което прави около 32 лв. до Видин - по 8 лв. на човек.
За да не ги заподозрат, Кольо и Христо ходят облечени със сиви куртки и фуражки, каквато е била тогава униформата на таксиметровите шофьори. Ако ги спре някой милиционер или граничар, имат и алиби -  Кольо ще казва, че отива със свой приятел да иска за булка  сервитьорката Цеца от варненския ресторант “Манастирска изба”. По това време тя действително е в отпуска и е при родителите си в белоградчишкото погранично село Подгоре.  Таксито ги оставя на разколона към Подгоре и двамата тръгват пеша натам. Мръква се. Едва към полунощ двамата “таксиджии” успяват да намерят къщата на Цеца и тропат на вратата. Тя се показва и като ги вижда, им шепне ядосано: “Махайте се веднага оттука. Аз съм си дошла да се сгодявам, утре ще идват да ме искат за булка, а вие ме посрамихте! Цялото село вече ме мисли за курва”, нарежда момата и им тръшва вратата. Двамата намират копа сено и преспиват там. Крият се през целия ден и щом мръква, поемат към границата.
Там също дебнат още едно денонощие, за да посвикнат с района и на следващата нощ пресичат границата между селата Подгоре и Раковица. Срещу тях в Сърбия е с. Мали Извор. Христо помни в детайли всяко име и всяко разстояние в километри. Успяват да минат невредими. Осъмват в Сърбия край селото, останали без цигари. Излизат на шосето и тръгват пеш, като по пътя събират фасове от земята и палят по цигара. Дрехите им са започнали да се прокъсват. Двамата са гладни, мръсни и с тридневни бради. В такъв вид пристигат в сръбското градче Княжевац.
Там Кольо се отпуска от успешното бягство през границата и като виждат една кръчмица вика: “Имаме динари, айде да седнем тука”. Седнали, поръчали си ядене, пиене и цигари. Появил се малък цигански оркестър - цигулка, тъпан и кларинет. Христо и Кольо се поразгърдили, ядат, пият, циганите им свирят сръбско “на уше”, двамата бегълци започват да черпят другите клиенти. “По едно време Кольо пак се сети за Цеца и започна да плаче за изгубената любов. Общо изпихме две шишета ракия и чак тогава дойдоха да ни задържат. Много ясно, че някой ни беше издал”, въздиша Христо. Още през нощта ги връщат в България. По пътя двамата се молят на сърбите да ги пуснат, защото ги чака и бой, и затвор, но ония мълчат. Предават ги на българските власти. Тъй като Христо бяга за втори път вече се смята за рецидивист и  е осъден на 4,5 години. Кольо - на 1 година.

В затвора

Христо първо лежи във Врачанския затвор. После е преместен във Варненския. “Минаха около 2 години и във Врачанския се срещнах с оня генерал от преврата срещу Тодор Живков - бай Цвятко! Цвятко Анев. Той беше на много строг режим. Тайно му оставяхме в шкафчето салами и това-онова. А пък във Варненския се запознах с Ганчо от Девня. И той беше в затвора за бягство. Прякорът му беше Ганчо Бургията, защото преди казармата започнал работа като стругар в Девня. Отхвърчала една стружка и му наранила лявото око. С още един се бяха опитали да преплуват Дунава край Тутракан към Румъния. В тая посока по-трудно се бягаше, защото докато минеш през цяла Румъния до Сърбия, все някой ще те надуши и предаде, защото езикът им е различен, а ти и да си във влак, и в рейс, не може все да седиш и да мълчиш. После сам трябва да търсиш място и да минеш в Сърбия, без да те усетят…”
Кольо си излежава пръв присъдата и успява да избяга пак през сръбската граница. Установява се в Швейцария, докато Христо Чашката е още в затвора.
“Намалиха ми с една година присъдата, от работата още смъкнаха. Излязох след 2 години и 3-4 месеца”, казва Христо. Започва работа като шофьор в “Булгарплод”- Варна. Там винаги се търсят хора, особено през лятото, когато се пълнят крурортите “Дружба”, Златни пясъци”, “Албена”… Въпреки че е бивш затворник на втората година му дават орден като ударник за преизпълнение на нормата.
Един февруарски ден на 1971 г. при Христо във Варна се появява Кольо - цял-целеничък, ухилен. Влязъл нелегално през границата заедно с една швейцарка, с която се направили на женени. Нея оставил в Габрово при роднините си, а той дошъл до Варна. Искал да събере неколцина приятели и да ги преведе оттатък. Вечерта в къщичката на Христо се събират няколко души и се напиват. През нощта ги огражда кордон от милиция.
“Жената на Кольовия приятел Людмил ни издаде” - смята Чашката. - Като ни извеждаха, видях, че милиционерите са били поне 50 души. Запалили прожектори, насочили автомати и викаха:”Предай се!”
Седмичникът в. “Поглед”, който е издание на Съюза на българските журналисти и по онова време не се смята за толкова казионен, след месец пуска статия за тази случка. В стилистиката на времето - как родната милиция е разкрила заговор на изменници на родината, единият от тях бил въоръжен, пристигнал от Швейцария, за да организира у нас диверсантски група и прочее.
Христо казва: “Кольо си носеше един счупен чешки пистолет, за тарикатлък. Какъв ли страх са брали 50 души милиция с автомати и пистолети от счупения пистолет на Кольо? Един път да ми провърви с мойто пиянство - вече се бях напил и спях с глава върху масата. Милицията така ме свари. Събудиха ме и ме повлякоха да ме разпитват. Аз обаче не признавах за никакво организиране на бягство. Събрахме се да се видим, казвам им. Не можаха да докажат нищо и ме оставиха.”
Кольо е тикнат в затвора, този път за повече. Приятелката му швейцарка (”Марта Оберлих се казваше” - подчертава Христо), също е осъдена и лежи в български затвор 5-6 месеца. След като излиза от затвора Кольо пак избягва и досега живее в Германия. А Марта Оберлих по-късно се омъжва за друг българин. “Която швейцарка веднъж е била с българин, после пак търси…”, казва Христо.

Източник:e-vestnik.bg
Оригинално заглавие:Как емигрирахме при социализма 1. - Щом не ме пускат, ще бягам
Автори:Иван Бакалов, Цветан Гемишев.

Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇
Полезни съвети👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив 1

Най-четени публикации