Карикатури за Тодор Живков преди 10 ноември 1989 г. се появяваха само с благословията на ЦК

Малцина помнят, че навремето “Стършел” беше издание на ЦК на БКП. Още по-малко пък знаят, че днес той е единственият оцелял сатиричен вестник в бившите соцстрани. Всички други загинаха - “Дикобраз”, “Крокодил”, “Карузела”, “Шпилки”... Последен падна македонският “Остен”. Петима пишещи и един карикатурист - това е днес личният състав на легендарното издание. Тук всички работещи оцеляват на инат, с ниски заплати и хонорари, но с идеята, че дължат много на знаменитите си предшественици. През различни времена в редакцията са се подвизавали Валери Петров, Христо Ганев, Борис Ангелушев, Богомил Райнов, Христо Пелитев, Ясен Антов, Орлин Орлинов, Челкаш, Карандаш, Черемухин и кой ли не още, а списъкът на онези, които редовно са се навъртали, няма край - Радой Ралин, Марко Ганчев, Георги Мишев, Георги Константинов, Георги Данаилов... “Любимото ми време е есента, когато хората идват в редакцията да се абонират”, казва носталгично един от петимата пишещи, Румен Белчев, имайки предвид остатъците от старата интелигенция. “Хубавото е, че идват и млади хора.”
До 1988 г. главен редактор е Христо Пелитев, който отнася големите шамари горе.  
               
Христо ходеше да го бият в ЦК

спомнят си стари “стършели”. - Връщаше се целият червен и кой знае защо, говореше на лампата, защото беше убеден, че там е подслушвателната уредба. Когато правеха ремонта, откачиха лампата и видяхме, че я нямаше там.” След него кормилото поема Орлин Орлинов. Описват го като добър човек с мустаци. Задържа се 2-3 месеца. “Накрая, с ентусиазма на 10-ти ноември, го изгонихме тържествено.” След разправия с ЦК за съдбата на вестника на руля застават Йордан Попов, който е жив и здрав и продължава да работи, и Ясен Антов.
По времето на късния социализъм “Стършел” минава за доста авторитетно издание, единственото място за конкретна критика, която е разрешена. Смятат ги за опозиция. Когато през 1989 г. Франсоа Митеран закусва с български дисиденти, в редакцията пристига един от френските телевизионни екипи, които го съпровождат, за да снима опозиционния вестник. “Бяха жестоко изненадани, когато разбраха чие издание сме”, спомня си със смях един от “стършелите”.
От старата школа особено
             
ярки следи оставя Дамян Бегунов

известен в гилдията като отец Бегунов, който има в актива си Духовната семинария, Художествената академия, Учителския институт, и посвещава 30 години от живота си на сатиричното издание. Тогава “стършелите” ходят в командировки на разменни начала - някой отива, да речем, в Полша, оттам пък идва колега от варшавския “Шпилки”. През военната 1981-а, времето на “Солидарност” и Лех Валенса, Дамян се връща от Полша и сяда да пише пътепис. “Отиде, видя - картофите евтини, къщите хубави, хората разбрани - спомнят си негови стари колеги. - И взе, че написа анахроника, впечатлен от летенето със самолет. “Казаха ни да спрем да пием, и ние спряхме да пием, да пеем и да се веселим. Казаха ни да затегнем коланите, и ние ги затегнахме. Само не ми е ясно издигаме ли се, или се снишаваме.” А Христо Пелитев го гледа и го пита: Това пътеписа ти за Полша ли е?” Дамян се снабдява с плакати на “Солидарност” и качвайки се в самолета, наивно ги слага в кутиите за багаж над седалките. Когато става да си ги вземе, вече ги няма, а не е мърдал от мястото си. “Тогава имаше ред в държавата, а
               
днес просто се краде, и то много

майтапят се хумористите.
Разбира се, днес историята с карикатурата на Карандаш, на която Тодор Живков е умиротворител сред маслинови клончета, не изглежда толкова геройска, както навремето. Всъщност първата карикатура за бай Тошо е на Теню Пиндарев, по време на някакъв партиен конгрес. Току-що са издали томовете с речите на първия човек на партията и държавата. Теню го рисува на бюро, направено от томчетата, а априлският вятър му развява вратовръзката. Всичко е съгласувано дълго и скучно с ЦК. Карандаш, обаче, решава, че неговата може да мине без съгласуване и при вече извъртян тираж от 450 хиляди оттам се обаждат и казват: каква е тая карикатура, махайте я. След внимателно взиране се вижда, че той е с две леви ръце. “Така го е видял художникът”, коментират “стършелите”. За трети път Живков се появява в знаменитата карикатура на Георги Чаушев “Хайдушко хоро”. Хайдуците играят хоро, всеки си е забил физиономията с една чантичка, само бай Тошо се е спънал и паднал, очилцата му са фръкнали, но хорото продължава.
Голям майтап пада на литературно четене в Ямбол, в началото на 90-те години. Тъкмо са взривили мерцедеса на Петьо Блъсков. Всички говорят за посегателството върху свободата на словото и в частност върху мерцедесите. Става някакъв човек от залата и вика:
                 
Вие къде си спряхте мерцедесите?

А Дамян гордо му отвръща: Който иска да говори истината, пътува с влак втора класа. И наистина пътуват във втора класа, по липса на трета.
Хумористите от “Стършел” най обичат като дойде в редакцията възрастен човек и каже - пенсионирах се преди две години и започнах да пиша стихове, защото сега имам време. Йордан Попов го пита: Къде бяхте вие преди 40 години? Човекът отговаря - работех, но сега имам време да пиша стихове. А Йордан му вика - на тая възраст или Вазов, или нищо.
Питам “стършелите” кой създаде Бирената партия. “Скромно ще кажа, че аз, със съдействието на Георги Гълов - обажда се Румен. - През декември 1989 излезе манифест, в който призовахме към обединение край масите. Беше хубава пародия, тогава се създаваха много партии. Най-обидени бяха социалдемократите, защото откраднахме името от Ярослав Хашек - Партия на умерения прогрес в рамките на закона, и добавихме отзад едно О - обновена. След нас се възстанови БРСДП също с едно О отзад - обединена. Взехме да получаваме възмутени писма от социалдемократи, че те не са пияници и да си махнем О-то.”
Преди фейлетоните бяха по-забавни, по-смешни, с шеги и закачки - казват фейлетонистите. - Сега се мина към една сатирична, памфлетна журналистика. Загубиха се вицовете, каламбурите, хората се смачкаха, озлобиха се. Много от тях имат чувството, че са прекарани жестоко, че са им съсипали живота. Все пак 25 години преход е прекалено дълго време, за да си кажеш - а бе ще се оправим след още 20.

Христо КУФОВ
Вестник „Златна възраст”
РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ👉
РЕКЛАМА

0 comments:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив