Днес ще си спомним за жилищните комплекси, цените на недвижимата собственост, възможностите и за придобиване преди 1989 год., както и каква цена плащахме тогава за комуналните услуги.
След втората световна война в страната ни започва най-масовият миграционен процес в следосвобожденската история на страната ни. Преди девети септември аграрният характер на България се проявява и във високият дял на селското население – 77% през 1939 г. Последвалата мащабна индустриализация по съветски икономически модел допринася за ускоряването процеса на урбанизация, което постепенно и трайно довежда до обезлюдяването на българското село. В началото на 70-те превес започва да има градското население като с всяка изминала година процента на градското население спрямо селското се увеличава. Това довежда до остър жилищен проблем в големите градове на страната.

Поради тази причина жилищното строителство при социализма е ориентирано на максимално кратките срокове за построяване и ниската цена, с цел възможно по-голяма част от населението, в кратки срокове да се сдобие със собствено жилище. Характерно за първите застроени социалистически комплекси в България (50-те години на миналия век) е правилната планировка на пространството, зелените площи в междублоковите пространства и сравнително ниското предимно тухлено строителство на блоковете.

От началото на 60-те години, поради масовата миграция към градовете започва и масовото строителство на панелни жилищни комплекси за задоволяване на жилищните нужди на непрекъснато нарастващото население на столицата и големите градове. Създадена е и стройна схема на планиране на нуждите на населяващите съответните комплекси: детска градина на 3 до 5 хиляди жители, училище на 15-20 000 жители, поликлиника и кино - на 40-50 хиляди жители. В по-големите комплекси са изградени също т.нар. РУМ-ове, Битови комбинати, Дом на услугите, Спортна зала, Културен дом и т.н. Към 1989 г. над 60% от населението на страната живее в жилищните комплекси построени основно от стоманобетонни елементи (панели) - произведени предварително в специално промишлено предприятие - Домостроителен комбинат и монолитен стоманобетон (ЕПК). След 1989 строителството на панелни и ЕПК блокове е основно преустановено, като са завършени основно онези, които са започнати като строеж преди 1989.

Апартаментите в голяма част от построените жилищни блокове тогава, са зачислени към различните предприятия и учреждения и в тях са можели да бъдат настанени само отговарящите на определени условия работници и служители към съответното ведомство. Така се появяват и т. нар. военни блокове пръснати из цяла България, за кремиковските работници изниква цял нов квартал в столицата, а бургаските нефтохимици са настанени в много от новоизградените блокове на застроения през 70-те жк „Славейков“. Трудовият народ започва да нарича жилищните райони изникващи масово през 70-те години на миналия век в перифериите на градовете  “градски спални”.  Тъй като голяма част от жилищата са ведомствени, обитаващите ги заплащат за тях символичен наем на държавата. Повечето от обитавалите тези жилища преди 1989 год. имат възможност да си ги закупят от държавата свободно, едва след 1990 год. Наемането на жилище свободно към края на 80-те струва на наемателите: 90 лв за стая, 130 лв. за гарсионера и 280 лв за тристаен апартамент.

Поколението започнали работа след края на Втората Световна Война, за 6-7 години са спестявали пари за тристаен апартамент в София, без кредит. До към края на 1960-те покупко-продажба на недвижимо имущество е свободна.  През 1969 год. средна месечна заплата (по данни на НСИ) е съставлявала 117,17 лева, а една гарсониера в София се е продавала за 5000 лева, т.е. 42,67 месечни заплати. До края на 1960-те, според комунистическото законодателство, притежаването на повече от един апартамент, носи риск държавата да настани в него принудително наематели на държавен, нормиран (символичен) наем, който държавата определи.

От началото на 1970-те влиза в сила нов закон, според който покупко-продажба на недвижимо имущество се осъществява само от държавна комисия. И който реши да продава имот го обявява, а държавната комисия определя кой ще е купувача и на каква цена ще купи недвижимия имот.  Всеки който желае да се сдобие с жилище след 1970-те, се записва в списък и чака на опашка. Държавна комисия определя кой от чакащите е най-нуждаещ се и на него дава жилище, с държавен кредит за 20 години (ново строителство), на цена дотирана от държавата. Според публикуван в Държавен вестник от април 1988 год. тиражен лист на Държавната парично-предметна лотария: Цена на едностаен (панелен) апартамент в София е 9001 лева, при отпускане на държавен жилищен кредит от ДСК, с лихви по-малки от инфлацията. Цена на двустаен апартамент в столицата – 14 304 лева.  Цена на тристаен апартамент – 20 000 лева. Алтернатива за сдобиване с жилище без чакане на опашка съществува и при социализма, но на пазарни цени, без дотации от държавата: Цена на едностаен апартамент - 10 000 US$ (30.000 - 40.000 лева по черен курс, т.е. конвертируем курс на долара). Според някои неофициални източници, средата на 1980-те, един тристаен апартамент в центъра на София, се е продавал нелегално за 40 000 – 50 000 лева.
 По времето на Тодор Живков се утвърждава и правилото, че сам човек или семейство имат право да притежават един апартамент до 120 кв.м. в окръжен град и една вила. Хора на изкуството или науката имат право допълнотелно на кабинет към апартамента на площ до 20 кв.м. С цел да придобият нов апартамент, при условие че вече имат един, хората или са се развеждали (по-рядко) или са прехвърляли (най-често) вече съществуващия апартамент на своите деца.
www.socbg.com
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇
Полезни съвети👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359898658623
www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив 1

Най-четени публикации