Дойде и нашият ред.
След седмица заминаваме.
Все още вярваме, че ще се върнем.
Близките и приятелите ни се изненадаха, защото сме от “глупаците”, които много обичат това място, пък и наистина ни трябва много малко, за да се чувстваме добре. Стигат ни някоя хубава книга, дългите сладки приказки вечер под ореха през лятото и пред камината през зимата. Не понасяме заведения и шумни курорти.

Ние сме образовани и можещи. Работили сме години наред без отпуски, по много часове без да се оплакваме (е, аз мърморех J).

Оказа се, че за нас няма място в държавата на калинките.

Никой не се интересува какво знаеш и можеш, а на кого си познат или роднина. Даже рушветите нямат такова значение.

Мисълта за заминаване се въртеше в главата ми още преди празниците, но окончателното решение дойде след избора на преброители. Не потърсих “връзки”, защото прецених, че едва ли ще има толкова хора с висше образование и с подобен на моя опит, които ще кандидатстват за подобна работа. И правилно бях преценила – нямаше. Бях пропуснала само, че живея в България. Защото сред предпочетените пред мен (аз бях в резервите) имаше хора със средно образование, съвсем млади (т.е. без никакъв опит), пенсионери... Знаете ли какво ми отговориха, когато попитах по какви критерии са избирани хората? “Ами събрахме се и решихме”.

Миналата година мъжът ми кандидатства по обява за метеоролог. Търсеха човек поне със средно образование. Тъй като по образование е историк и географ, при това с много високи оценки по необходимите дисциплини, беше сигурен, че има големи шансове, още повече, че един от работещите там беше от неговата специалност. Познайте – не беше допуснат до интервю. Не става дума за това, че са му отказали работата. Отказаха даже да проверят какво знае. Лесно ще се сетите дали получихме отговор на писмото, в което попитахме по какви критерии са избрани допуснатите до интервю.

Не ме разбирайте криво – готови сме да работим каквато и да е работа, стига да запазим човешкото си достойнство. Защото това е единствения компромис, който не можем да направим.

Зная, че ако отида при различни познати началници ще си намеря прилична работа. С цената на унижението.

Зная, че ако пиша в някоя телевизия колко съм стара, болна и онеправдана ще получа много предложения за помощ.

Само че ние не се чувстваме такива. Ние сме здрави, работливи и можещи.

Отказваме да бъдем аутсайдери.

Отказваме да работим като скотове по 10-12 часа, за да получим възможност да живеем на ръба на оцеляването.

Не искаме да ядем черен хайвер и трюфели, но отказваме да приемем, че кренвиршите и кашкавала са непостижим лукс.

Винаги сме смятали, че трябва да останем и да се помъчим да подредим тази държава.

За първи път не виждаме смисъл.

За първи път простащината и наглостта даже не виждат нужда да се прикриват. Ако в нормална държава някой каже, че прави министър някой защото му е приятел или че е нормално да урежда работа на “момчето, дет` рита с него”, ще си тръгне на часа. Тук в това никой не вижда нищо нередно.

Затова тръгваме.

Все още с надеждата, че ще се върнем. Някога.

С много болка, но без грам съжаление. Като много други.

А тук ще има двама по-малко.

Източник:veselaj.blog.bg
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Старото Кино

СЕНЗАЦИИ

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg
За допълнителна информация тел +359897650670

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Посетители гледат в момента

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359897650670