Най-популярното Българско хоро (ВИДЕО)

Дунавско хоро е български народен танц от западна и средна северна България. Музиката се изпълнява с духови инструменти. Типично е, че движенията на ръцете са доста бързи.Размерът на такта е 2/4. Автор на популярното дунавско хоро е Дико Илиев (1898-1984).

Дунавското хоро често се изпълнява при посрещането на нова година, след химна на България и многая лета, което до голяма степен го прави едно от най-известните български хора.

Българските народни танци са изключително красиво изкуство. Българите се славят с уменията си като танцьори.
ВИДЕО:


България е разделена на седем фолклорни области:

Северняшка, добруджанска, тракийска, шопска, пиринска, родопска и странджанска. Във всяка от тези области танците имат свой собствен характер.
СПОДЕЛЕТЕ

Мистерия за която няма обяснение и до днес! Случаят "Дятлов" мъчи учените в Русия и света!

Случаят „Дятлов“ се отнася за събитие, довело до смъртта на девет скиора в северната част на Урал в нощта на 2 Февруари 1959г. Жестоката сцена се разиграва на източното било на планината Холат Сяхил – наричана от местните Планината на мъртвите. След инцидента планинският проход е наречен проход Дятлов, на водача на групата, Игор Дятлов. Очевидци на случилото се няма и съветските следователи определили единствено, че „непреодолима неизвестна сила“ е причината за смъртта. Хронологията на събитията също остава неясна, поради липсата на свидетели и доказателства.

Десет младежа сформирали ски група, която трябвало да премине през северната част на Урал в Свердловска област. Водач на групата бил Игор Дятлов. Останалите били още седем мъже и две жени – повечето все още студенти или наскоро завършили. Игор Дятлов, Зина Колмогорова, Людмила Дубинина, Александър Колватов, Рустен Слободин, Юри Кривонищенко, Юри Дорошенко, Николай Тибо-Бриньол, Александър Золотарев и Юри Юдин поели на последното си пътешествие. Целта на експедицията била достигането на Отортен, на около 10 километра от мястото на инцидента. Маршрутът по това време на годината попадал в категория 3, най-трудната. Всички членове на групата били опитни скиори и участвали в дълги планински преходи и преди.

На 25 Януари младежите пристигат с влак в Ивдел, градче в центъра на северната Свердловска област. От там се качват на превоз за Вижай – последното населено място толкова на север. На 27 Януари започват похода си към Отортен, но на следващия ден Юри Юдин се разболява и се връща. Той няма представа, че тогава вижда приятелите си за последен път.

Благодарение на дневниците и камерите, открити около последния им лагер, следователите успяват да проследят пътя на групата до деня преди инцидента. На 31 Януари деветимата достигат стръмнина и започват приготовления за изкачване. В една гориста долина те оставили излишната храна и оборудване, които щели да им бъдат нужни на връщане. На следващия ден започват да се катерят, като най-вероятно са планирали да прехвърлят върха и на следващата нощ да пренощуват от другата страна, но времето се е влошило и снежна буря ги отклонила на запад, към върха на Холат Сяхил. Когато разбират за отклонението, групата решава да лагерува там.

Уговорката била Дятлов да изпрати телеграма до спорния клуб веднага щом се върнат във Вижай. Очаквало се това да се случи не по-късно от 12 Февруари, но когато датата дошла, от скиорите все още нямало никакви вести. Не последвала реакция – все пак често се случвало подобни експедиции да закъсняват с по няколко дни. Чак след като роднини на младежите настояли за спасителна операция, по маршрута били изпратени групи от доброволци, които да ги търсят. Това се случва на 20 Февруари – повече от седмица след очакваното завръщане на групата. По-късно в търсенето се включили армията и полицията, които осигурили самолети и хеликоптери.

На 26 Февруари бил открит изоставеният лагер на Холат Сяхил. Палатката била разкъсана отвътре, а следи от стъпки водели към близка гора, но след 500 метра се губели. В началото на гората, под един висок бор откриват останки от огън, както и първите две тела – тези на Кривонищенко и Дорошенко. Те били боси и само по бельо. Между това място и лагера били разпръснати телата на Дятлов, Колмогорова и Слободин. Те били застинали в такива пози сякаш се опитвали да се върнат в лагера. Тримата са открити на разстояния 300, 480 и 630 метра от високия бор. Останалите четирима от групата се издирват повече от два месеца. Най-накрая са открити на 4 Май, под четири метра сняг, дълбоко в същата борова гора.

Разследването

Веднага след откриването на първите пет тела по случаят е организирано съдебно следствие. При медицинските прегледи не са открити  смъртоносни наранявания и като причина за смъртта е посочено хипотермия. Един от загиналите имал малка пукнатина на черепа, но раната не била фатална. Всичко се променя с откриването на останалите 4 тела. Тибо-Бриньол имал множество черепни травми, а Дубунина и Золотарев били с тежки травми в областта на гръдния кош. Според д-р Борис Возрождений, силата нужна, за да се нанесат подобни травми е изключително голяма – като при автомобилна катастрофа. По телата нямало видими наранявания, каквито биха се получили при такава сила. При Людмила пък, освен нараняванията по тялото, езикът и липсвал напълно. Първоначално подозрението паднало върху местните хора манси, които може би са нападнали и убили младежите, защото са навлезли в техните земи. Разследването обаче отхвърля тази теория, а и на място не са открити следи от други хора или борба.

Температурата в планината била около -30°, а жертвите – облечени само частично. Някои от тях били само с по една обувка, а други боси или по чорапи. Това се обяснява с хипотермията – около 25% от жертвите на измръзване стават толкова дезориентирани, че започват да се събличат. От публичната информация, предавана от журналистите, става ясно, че:

Шестима от групата са умрели от хипотермия, а другите трима – от фатални наранявания.
Няма следи, показващи наблизо да е имало други хора.
Палатката е разкъсана отвътре навън.
Жертвите са починало около 8 часа след последното си ядене.
Следите от лагера показват, че всички от групата са го напуснали по собствена воля, пеша.
Теорията за местните хора д-р Возрождений отхвърля, като заявява, че такива наранявания не могат да бъдат причинени от друг човек. Нужната сила е била огромна, а по телата няма видими наранявания на меките тъкани.
Тестовете за радиация показали високи дози на радиация по дрехите на някои от жертвите.
Официалното становище е, че деветимата скиори са загинали от „непреодолима неизвестна сила“. Случаят официално е приключен през Май 1959г. поради липса на обвиняема страна. Всички документи били изпратени в секретен архив, част от който станал достъпен през 90-те години.

Съмнения

Някои хора твърдят, че разследването е пропуснало или игнорирало някои важни факти.

След погребенията, роднините на жертвите твърдели, че телата били с някакъв странен кафеникав тен.
В едно интервю бивш следовател по случая казва, че уредите са отчели висока радиация по самия връх и това е причината такава да бъде открита и по телата. Източникът на радиацията обаче така и не бил открит.
Друга експедиция на около 50 километра южно от мястото на инцидента, твърдят, че са видели странни оранжеви сфери в нощното небе същата вечер. Подобни сфери са наблюдавани и на други места в периода Февруари-Март 1959г.
В някои доклади са описани много метални отломки в района на инцидента, което кара някои да смятат, че са замесени военните.

След години

През 1967г. журналистът от Свердловск Юри Яровой публикува книга, вдъхновена от инцидента. Яровой участвал в търсенето и разследването и бил официален фотограф по случая, така че имал вътрешна информация. За жалост книгата е писана по времето на Съветския съюз и детайлите относно инцидента били запазени в тайна, а писателят избягвал да пише друго, освен вече известните факти. Краят на книгата е доста по-оптимистичен – там само лидерът на групата загива. Макар Яровой да имал в предвид няколко други алтернативни края, те били отхвърлени поради цензура. След смъртта на журналиста през 1980г. всички негови архиви, снимки и дневници са изгубени. Нови детайли за трагедията изникват през 1990г. след публикации на регионалната преса в Свердловск. Журналистът Анатоли Гушин бил ангажиран със задачата да прегледа оригиналните записки по разследването и да използва информацията в публикациите си. Той забелязал, че доста страници липсвали от папките, както и един плик, който бил споменат в списъка с материали. Гушин обобщава откритията си в книга. Някои го критикуват, защото набляга на теорията, че инцидентът е резултат от експеримент със съветско тайно оръжие. Това обаче поражда обществена дискусия, подхранвана от интереса към паранормалното. Всъщност много от тези, които си мълчали в продължение на 30 години, след това започнали да разкриват нови факти за инцидента. Един от тях е бившият полицай Лев Иванов. Той водил официалното разследване през 1959г. 30 години по-късно пише статия, в която признава, че властите нямали никакво логично обяснение за случилото се. Пише също така, че след информацията за летящите сфери, той получил директни заповеди от високопоставени лица да прекрати разследването и да засекрети материалите по случая. Юри Юдин смята, че приятелите му са загинали след експлозия или експеримент със съветско оръжие. Според него цялата секретност около инцидента сочи, че групата най-вероятно неволно е навлязла във военна зона. Радиацията на мястото подкрепя тази теория, както и странният цвят на кожата на жертвите. Юдин твърди, че военните са открили лагера преди спасителите. Той бил помолен да идентифицира всеки предмет, открит на мястото. Парче плат, което приличало на част от военна униформа, очила и чифт ски не принадлежали на никой от групата. Юдин открил документи, които го карали да вярва, че разследване е започнало още на 6 Февруари, 14 дни преди началото на спасителната мисия, но това също никога не е доказано. В Екатеринбург е открита фондацията Дятлов, чиято цел е да се убедят руските власти да отворят отново случая.

В статията са използвани материали от Wikipedia
СПОДЕЛЕТЕ

Разходка в 22 снимки из някогашният Слънчев бряг потънал в зеленина

Замислен като курорт за семеен туризъм, който да привлече у нас туристи от средноевропейската класа, Слънчев бряг изпълнява успешно тази си задача през годините  социализма.В края на летния сезон, започват да го харесват повече хората от третата възраст като уютно и евтино място.След края на 90-те,курорта е коренно  променен, става една от основните парти дестинации за алкохолен туризъм,основно на тийнейджъри и студенти от цяла Европа.

Вижте как е изглеждал курорта в годините на социализма:




















От 1999 г. насам започва и масовото строителство в комплекса. Собствениците искат бързо да върнат парите, дадени за приватизация. Оказва се, че по това време да се строи без разрешение е законно, понеже до 2003 г. законът у нас позволява незаконно започналите сгради да бъдат узаконявани. В Слънчев бряг този процес върви на пълна пара. Вследствие на съвместните усилия на държава и община бетонът започва бързо да превзема Слънчев бряг. Строителството е безконтролно и хаотично. Паркът на Слънчев бряг, създаван с десетилетия, е унищожен само за няколко месеца. Зелената система, която е била символ на курорта, изчезва. Изсечени са хиляди дървета, без да се мисли ценни ли са или не. По груби сметки, опустошени са над 20 000 кв.м зеленина. Приказният ландшафт от хилядолетните дюни и лонгозни гори безвъзвратно изчезва. Имиджът на курорт, потънал в зеленина и приютяващ семейства, отива в историята. Слънчев бряг се превръща в море от бетон и евтино място за ниско платежоспособни туристи.

СПОДЕЛЕТЕ

Когато елхата беше истинска а ароматът и ухаеше навсякъде в дома

Преди години най-шумната и свята нощ за всички нас беше новогодишната. Тогава Коледата свързвахме повече с коленето на домашното прасе, отколкото с раждането на Божия син.

Всички с трепет очаквахме Новата година, а по този повод по магазините пускаха такива неща, каквито после нямаше да помиришем. Сред тях бяха бананите и портокалите, които пускаха в показния зеленчуков магазин.

Украсената елха заемаше централно място в новогодишното тържество.  Тя бе истинска, а ароматът и ухаеше навсякъде в дома ни. Такива бяха и играчките за нея – истински. Стъклени, чупливи и много красиви. А вместо витлеемска звезда имаше петолъчна.

На Нова година обикновено канехме гости или бяхме на гости. Атмосферата беше изключително празнична. На трапезата имаше и от пиле мляко. За доброто ни настроение се грижеше Българската национална телевизия със своите страхотни и незабравими новогодишни програми. Гвоздеят в новогодишната нощ беше поздравлението от Бай Тошо и последващото Дунавско хоро, с което ознаменувахме настъпването на Новата година. Лееше се шампанско, искреше бенгалски огън и всеки търсеше късмета си в новогодишната баница. А всички съседи излизахме по балконите и се поздравявахме за Новата година.

Подаръците за децата ги носеше Дядо Мраз и неговата красива помощничка Снежанка. Оставяха ни ги на 31 декември преди полунощ под елхата и всеки очакваше да получи най-хубавия новогодишен подарък.

П. Стаменова retro.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Детският филм Арабела - така популярен през 80-те години на миналия век!

Принцеса Арабела от приказното царство е добра и красива, но за нея иска да се ожени магьосникът Румбурак. 
Г-н Майер от света на хората случайно повиква магьосника и попада в приказното царство, където застрелва говорещия вълк и тотално обърква приказката за Червената шапчица.
Всичко може да бъде поправено единствено с помощта на вълшебните пръстени...

„Арабела“ е любим сериал на детската публика през 80-те години на ХХ век, излъчван в Югославия, България, Румъния, Източна и Западна Германия. 

Оригиналният сериал има продължение с нови истории и персонажи в „Арабела се завръща“ /1993/
СПОДЕЛЕТЕ

Спомен за Йордан Капсамунов – създателят на нова Стара Загора!

На 30 декември 2017 г. се навършват 110 години от рождението на Йордан Христов Капсамунов – десет години кмет на Стара Загора в един труден и важен период, три мандата – от 23 декември 1952 г. до 12 февруари 1956 г.; 22 февруари 1956 г. – 5 април 1959 г. и от 5 април 1956 до 7 март 1962 година. По онова време се е наричал председател на Градския народен съвет. Приносът му за развитието на града е високо ценен и от граждани и от управляващи и неслучайно през април 1986 г. е обявен за „Почетен гражданин на Стара Загора“.

В края на миналия – ХХ век, Историческият музей на Стара Загора получава за фонда си негови лични вещи, документи, книги, албуми и нещо особено ценно – дневници – 261 тефтерчета, в които е документиран почти всеки ден от 1956 до 1981 г. Те още не са разчетени и публикувани. Но, заедно с това приживе (през 1984 г.) музейните специалисти Петър Коев, Мариана Минкова и Светла Димитрова записват неговите спомени. През 2007 г. музеят издава книгата „Спомени“ (по повод 100-годишнината от рождението му). В нея са включени още думи от дъщерята на Капсамунов – Христина Станева, също и разкази от негови колеги, близки приятели и съратници. През 2008 и 2009 г. дъщерята Христина предоставя на Държавен архив – Стара Загора документи и снимки за дейността на баща си и на други членове от семейството, обработени във фонд „Капсамунови“ № 1787.

Какво направи Йордан Капсамунов (и неговият екип, разбира се) за града и гражданите?

Много от създаденото придава и съвременния облик на града. Самият той в края на живота си споделя три основни проблема, което е успял да реши: водоснабдяването на града; ликвидиране на безработицата; осигуряване на жилища за нуждаещите се. И какво още: 1953 г. – открита Къща музей „Гео Милев“; 1954 г. – построено летище, едно от първите провинциални в страната; 1955 г. – арх. Драганов (старозагорец, работещ в Главпроект – София) проектира по модел на Миланската скала сграда за опера.

Поради липса на средства проектът не е осъществен; 1955 г. – пусната в действие ВЕЦ – Стара Загора; 1956 г. – разработен градоустройствен план, приет на сесия на ГНС на 17 април 1956 г.; 1956 г. – завършен мостът посока юг над жп линията; 1956 г. – залесяване на „Чадър могила“ и „Зора“; от 1957 г. – побратимяване с град Куйбишев; разширява промишлеността в града – изграждане на кв. „Индустриален“; 1957 г. – създаден самодеен куклен театър, който по-късно става професионален; 1958 г., на 19 юли – открита фабрика „Загорка“; създадени нови паркови пространства (на Алана и езерото на ул. „Братя Жекови“) и озеленяване на града; парк „Бедечка“; 1959 г. – изградени колекторите на ул. „Ген. Столетов“ и „Георги Димитров“; 1959 г., на 4 април – открит стадион „Берое“; 1959 г. – завършен Летният театър в парк „Аязмото“; 1959 г. – открита нова експозиция на Историческия музей; 1960 г. – учреден Клуб на дейците на културата и открита Картинна галерия; 1960 г. – създаден симфоничен оркестър; 1961 г. – открита Народната астрономическа обсерватория със съоръжения на фирма „Карл Цайс“, гр. Йена; 1961 г. – открита сграда на читалище „Съгласие“ (днес – Кукления театър). И още много интересни събития, хора и случки описва Йордан Капсамунов в спомените си.

Струва си да бъдат прочетени! Разказва и за проблемите, пред което е бил изправен, как ги решава, с кого му се налага да преговаря, да убеждава, а и да моли и да спори! Например за градския транспорт през 50-те години: „Отначало градският транспорт разполагаше само с два автобуса, закупени от Бургас. Те се движеха по улица „Георги Димитров“. Бяха износени и често се повреждаха, поради което пешеходците не желаеха да ги ползват. Шофьорите слизаха от колите и канеха минувачите да се качат, но последните отговаряха, че пеша ще стигнат по-бързо.“ Или по повод набавяне на пари за един належащ ремонт на стария театър: „През 1955 г. в Стара Загора се проведе национално съвещание по памукопроизводство. Присъстваше цялото Политбюро и лично Вълко Червенков. Поканихме го да види театъра. Вечерта той ни извика във влака, с който бяха дошли, и ни обеща да ни отпуснат 1 млн. лв.

Така сградата беше отремонтирана добре. Генералният ремонт беше направен по проект на арх. Тангъров (Йордан) и Велчев (Велчо).“ И пак на същия ден, малко по-рано, на Аязмото: „…когато стигнахме до сегашния дом на Владиката, аз казах на Вълко Червенков: „Др. Червенков, ще ни разрешите ли да вземем тази сграда за пионерски дом, а на Владиката да дадем една хубава къща в центъра на града?“ Той ми отвърна: „Много е късно, сега условията са други. Това е трябвало да стане на 9.IX.„ В разговор продължихме до града.“  Описва места в града, за които съвременниците не знаем, или не помним.

Например: 

„Центърът се наричаше Голямата чаршия (Големия пазар), а на запад, на кръстовището на „Н. Николов“ (днес ул. „Свети княз Борис“) и улица „Асен II“ (сега ул. „Иван-Асен II“) се намираше Малката чаршия или Малкия пазар. Тук се издигаше Малката джамия, докато в центъра беше Голямата джамия. През моя мандат Министерството на външните работи и вероизповеданията предаде двете джамии на ГНС (Градския народен съвет), като музейни ценности. По-късно Малката джамия беше разрушена.“ В книгата, илюстрирана с много снимки – лични и на близки роднини, и с родословно дърво, разказва за първите си години в с. Цар Аспарухово (по-късно Стамово), за ученическите години в Стара Загора, за казармата, учителстване, учение в Цариград. Още в младежките си години Йордан Капсамунов е увлечен от комунистическите идеи. Участва в стачки и съпротивителни борби. През 1941 г. е изпратен в лагера Еникьой. След 1944 г. преминава на партийна и дипломатическа работа. Близостта с партийните лидери и безспорните му заслуги в дейността не му спестяват и наказания, и порицания, и конфликти, и вътрешнопартийни борби и заговори.

И все пак, паметта за Йордан Капсамунов в Стара Загора не е свежа. Трябва да се поддържа непрекъснато и като се пази и развива това, което е направил. Парк „Езерото“ носи неговото име. Преди време в Общинския съвет се обсъждаше решение за издигане на паметник, но така и не е реализирано.  За ония години Капсамунов споделя: „Моята максима през цялото време на административната ми работа беше: Ако не работиш, ще те хулят, ако работиш – пак ще те хулят. Затова най-хубаво работи според разбиранията и най-добрите си възможности. Аз постъпих така и не съжалявам.“

Снежана Маринова dolap.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Пет важни въпроса за живота преди 1989 година



1.Защо уж много се чакаше за жилища, пък почти всички имаха собствени. 

2.Защо уж се чакаше за телевизор и всякаква техника, пък всички имаха, а домовете ни бяха добре обзаведени. 

3.Защо уж магазините бяха празни, пък хладилниците бяха пълни, а трапезата на хората богата и то с качествена и истинска храна. Даже ни задължаваха постоянно да ходим по банкети организирани изцяло от заводи и предприятия. 

4.Защо Уж се чакаше много за кола, пък почти всяко семейство имаше и то нова. 

Въобще, голяма мъка си беше.....

"Мъчеха ни" още от деца, та всяка година бяхме на летни лагери и екскурзионни летувания, а после пък ни задължаваха всички да ходим на работа и пак всяка година, почивка на море и балкан. Мъчеха ни и ни задължаваха да се учим и лекуваме безплатно, та и неграмотни не разрешаваха да има. Та, лошо живяхме наистина. Непознато преди 1989 година беше:да си безработен, да умираш от глад и студ, да си неграмотен, да си загубиш жилището, да си затънал в кредити, да си клошар и бездомник, да се тровиш с имитации на храни , а с 2 лева да си купиш 2 билета за градския транспорт примерно. Тогава май беше 6 стотинки билета..........
Коментарите оставяме на вас.

Тенчо Иванов,Пловдив
СПОДЕЛЕТЕ

Откриха неизвестна досега дъщеря на капитан Петко Войвода

Правнук на войводата се оказа ,че живее в Ксанти
Капитан Петко войвода е имал и дъщеря. Тя се е казвала Стелиани. Родена е през 1878 г. Това показва проучване на Зоя Начева, началник на Държавен архив - Смолян.
Това сензационно разкритие допълва родословното дърво на войводата с потомците на неизвестната досега дъщеря в Гърция. В Ксанти живее правнук на капитан Петко,пише сайтът retro.bg

Майката на Стелиани – Аспасия, е описана като персонаж в книгата на Николай Хайтов за легендарния войвода. Предположението на Зоя Начева е, че тя е слугинчето в дома на Калън Тома в Марония, предупредило Петко и четата, че в храната има отрова.

Проучването на началничката на Държавния архив в Смолян прибавя нови щрихи към общоприетото схващане, че Петко войвода е имал от първия си брак син и вероятно дъщеря. Според нейната хипотеза Стелиани е дъщеря на Петко и Аспасия.

"Капитан Петко много е разказвал на приятелите за своите бойни подвизи, но за личния си живот почти нищо не е споменавал", посочва Зоя Начева пред журналисти. Според нея по този начин войводата е предпазвал близките си, защото след 1878 г. те останали в пределите на Турската империя и всяко подозрение, че са му роднини, би ги обрекло на преследване.

Вероятно това е причината да не споменава и дума за децата си. Сред множеството биографи на Петко Киряков единствено Константин Божков споменава, че освен син Георги комитата има и дъщеря.

"Известен факт е, че Петко е доверил личния си тефтер само на Божков", допълва Начева пред Валери Стоев.

В архива в Смолян се пази ръкописът на първия биограф на Петко - Христо Попконстантинов. Двамата се познавали лично и има запазена кореспонденция между тях. Зоя Начева и съпругът й срещат случайно правнука Стерлиос при разходка в Стария град на Ксанти. Първата му фраза, запознавайки се с българите, е: "Знаете ли кой е капитан Петко войвода? Аз съм негов правнук".

Архивният експерт смята, че срещата всъщност не е случайна. 

"Имам чувството, че неспокойният дух на войводата сякаш ни е насочил в този момент да се видим, за да разкажем тази история", допълва Зоя Начева. Тя смята за свое задължение да представи и проучи твърдението за неизвестната досега дъщеря.

Впрочем потомци на Стелиани са посетили през 70-те години на миналия век България и разказали всичко това. Припомнили разкази на Стелиани, че майка й била първата жена на Петко. Подарили са и нейна снимка на Тракийската организация в Хасково, която потъва някъде из техния архив и не намира публичност по онова време, а твърденията им не са включени в изследвания или официални биографии.

Информацията е отразена едва през 2014 г. в пресата. Началникът на Архива в Смолян проследява родословната клонка на гръцките наследници на капитан Петко войвода. Правнукът обогатява архивния фонд с фотографии на Стелиани, която поразително прилича на Петко. Само мустаци да се сложат върху снимката, и ще се получи портрет на Петко войвода, шегува се Зоя Начева.

Стелиани се ражда от любовта на войводата и Аспасия (името е предполагаемо според Начева, защото в разговорите с много хора в Марония съобщават различни имена. Едни казват Мария, други Елени).

В епизода с неуспешния опит за отравяне на четата на Петко в Марония Хайтов пише за слугинята Аспасия: "Какви чувства е събудил гиздавият капитан Петко в душата на това крехко момиче - дали само чувството на преданост към легендарния народен защитник, или една неочаквана бликнала любов, - това не знаем и никога няма да узнаем".

В гръцкото село Марония и до днес пазят светлия образ на капитан Петко войвода, твърди Зоя Начева. В спомените на възрастните хора жената на Петко войвода е с различни имена, едни я наричат Мария, а други Елени. Някои посочват църквата, в която са се венчали, но няма запазени регистри от тези години и това е трудно да се докаже, обяснява Начева. Затова нейното проучване продължава.

В центъра на селото има чешма, която е известна като Петковата. Според разказите на внуците Аспасия е починала скоро след раждането на Стелиани и момичето е отгледано от леля си Урания в гръцкото село Кимерия, близо до Ксанти.

Още една чешма в Кимерия е наречена на Петко войвода. Тя е пред дома на Урания и съгласно легендите там идвал нощем Петко, за да вижда през прозореца дъщеря си.

Възстановяването на липсващата клонка от родословието на Петко войвода продължава с описание на осемте деца на Стелиани - Василики, Козмас, Василис, Георгиос, Петрос,Теоклис, Аспасия и Ангелики. Правнукът Стерлиос е бивш пожарникар. Той не говори български език, но е запазил спомените за българските песни, които е пяла майка му Аспасия.

Праправнукът Йоргос е завършил висше военно училище вероятно повлиян от бойния дух на именития дядо.

Източник:retro.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Годината е 1993 и страната се тресе объркана от прехода към демокрация,но в един стар апартамент е тъжно...

Правителството на Беров очевидно не се справя добре. Но едно момче и едно момиче не се интересуват от политиката. Имат си по-належащи проблеми.

В малкия, стар родителски апартамент е жега, а момичето е бременно и момчето няма работа, и те не могат да се изнесат. Момчето наскоро се е уволнило от казарма. Всеки божи ден отива до спирката и си купува вестник с обяви и двамата с момичето сядат и внимателно го прочитат от край до край, като заграждат с химикалка всичко, което им се вижда обещаващо,пише сайтът mamaninja

Но повечето обяви са „продавам, продавам, продавам“. Някои продават жилища, други точки за жилища (това трудно може да се обясни на съвременните младежи), трети продават стари коли, а четвърти – себе си. Всичко има в тези вестници, но работа почти няма. Държавата е замряла. Масовата приватизация все още е само пламъче в очите на опортюнистите, но няма и бизнеси, които да търсят млади момчета, бъдещи татковци, току-що излезли от казармата, здрави и силни, умни и почтени, чиито родители не са били нито партийни секретари, нито директори, нито поне охрана на директори.

Много от тези млади момчета бягат с първата вълна емигранти и стигат чак до Канада, където твърдят, че са дисиденти, само и само за да им позволят да останат. А в известен смисъл те наистина са дисиденти. Тоталитарната система уж вече я няма, но грозните й последици са навсякъде – в нарастващата престъпност, ужасяващата корупция и пълната безперспективност, които вече са убили първоначалния ентусиазъм от промяната. Ще трябва да минат години, преди в дъното на тунела да проблесне светлинка. Но да не се отклоняваме. В Канада е и големият брат на нашето момче, доскорошно войниче, и макар че той самият все още се чуди къде се намира, всяка седмица звъни по телефона и вика брат си да захвърли всичко и да бяга при него. Даже и каналите ще му каже – Дания, лагера за емигранти, фалшивия паспорт, а после доброволното предаване на властите, веднага щом кацнеш. Но нашето момче упорито отказва. Неговото момиче с теменужените очи, неговото неродено дете (дано е момче, за да ритаме заедно, аз така и не станах футболист, мама нямаше пари да ме прати на лагер и напуснах отбора, но той може би, за него може би…) не са просто воденичен камък. Те са целият му живот.

И точно затова толкова го боли, че вече трети месец не може да намери нищичко, ама съвсем нищичко, за да издържа семейството си. Момичето работи, тя знае езици, намира си преводи и печата ли, печата на машината, и уроци дава, но докога? Защото коремът расте, месеците отлитат и бебето ще дойде, и ще иска дрешки, и тензухени пеленки (кой може да си позволи еднократни в онези времена), и шишенца, и креватче, и количка, и всичко. А тя вярва в него, но дали той вярва в себе си? И дали, за миг съмнението се прокрадва в него, дали някой ден тя няма да се разочарова и теменужените очи да се напълнят със сълзи или още по-зле, да станат сиви и мрачни, и вече да го няма в тях онова пламъче, което ги озарява, всеки път щом вдигне поглед към него? Как би живял без онова пламъче, с което толкова е свикнал, че сякаш не гори в очите й, ами направо в сърцето му?

И когато излиза от поредното интервю, където му отказват, защото няма специални умения, (освен, че е умен, и честен, и работлив, но това не го пише на челото на човек, нито в биографията му), когато излиза от малкия офис на задна уличка в центъра, и тръгва с оклюмал нос към главната, пеш, за да не дава излишни пари за билети, към дома си, сърцето му се свива от мъка и сякаш прескача, и той бърза, бърза към нея, за да се стопли пак в пламъчето, нищо, че е жега. И нажеженият въздух по павираните тесни улички трепти, и в маранята той вижда мургав циганин, (тогава още никой не ги нарича роми), който кани минувачите да играят на „тука има, тука нема“, а точно когато се кани да го подмине, един съвсем случаен човек се спира и се пробва, и ти да видиш, печели. И първия път печели, и втория, а циганинът се смущава от несръчността си и му предлага пак да опита, пък случайният човек печели и си утроява още веднъж парите. И нашето момче вече се е спряло, като заковано на място, така го блазни да опита и той, има в джоба 7 лева, знае точно колко са, защото са му последните. Утре неговото момиче ще има урок, и ще изкара още пет лева, но днес, днес това са парите на семейството, с които ще купи на връщане хляб и сирене, и малко плодове, тя сега трябва да яде много плодове. А циганинът е млад и очевидно глуповат, и неловък, сега се учи на занаята, защо пък да не му вземе парите, не е кражба все пак, той сам предлага. И той вади само два от седемте си лева и ги залага, и очите му следват топчето неотклонно, не го изпускат за миг, защото той е умен, и млад, и мисълта му е бърза, и ето, печели, левчетата стават четири. Хората около него се смеят окуражително. Един старец му казва: Върви си, момче, спечели, стига ти толкова, но той просто завижда. А циганинът му се сопва и старецът въздъхва примирено и си тръгва, но нашето момче не ги вижда тези работи. – Бате, пробвай пак, да видим, моли му се циганинът и той залага четирите си лева, два негови, два спечелени и ги губи. А хората пак се смеят, но вече не го тупат по рамото, а той се ядосва, затова вади и другите пет и залага и тях. Очите му са вперени в топчето, не го изпускат, а чашите летят върху него, тука има, тука нема и той е сигурен, напълно сигурен, че топчето е по средата, но то не е и петте лева отиват на сигурно място, при другите му два и при двата, които уж бяха спечелени. Но той вече не е на себе си от гняв и си ги иска обратно, а циганинът клати глава: Еее, бате, честна игра, ти изгуби, ако искаш, пробвай пак, късмет. И нашето момче, което вече няма пари, залага часовника си, онзи, който получи на абитуриентската, с парите, спестени от майка му от вдовишката пенсия. Хубав часовник, стабилен, не толкова скъп, но точен и някак представителен. Мислеше си как някой ден ще го подари на сина си, както правят в старите филми. Трябва да спечели този път, няма начин, Господ няма да позволи да изгуби часовника, който трябва да подари на неродения си син. Обаче Господ в този миг гледа някъде другаде, може би на някой друг край на света други хора играят на тука има, тука нема, може би те залагат по-ценни неща от някакъв часовник, макар и хубав, точен и някак представителен. И преди да осъзнае какво върши, нашето момче, вцепенено от ужас, сякаш се наблюдава отстрани как сваля и халката си. Брачната халка, която с такава гордост носи, защото само един мъж този на свят може да се похвали, че е съпруг на момичето с теменужените очи и това е той, и иска целият свят да го знае. Но халката безславно отива при седемте лева и часовника и той стои безмълвен и изгубен, а хората вече не се смеят и някак тъжни се разотиват, сякаш те са изгубили халката си или може би надеждата в доброто. Пък циганинът набързо си грабва такъмите и изчезва, и когато момчето се събира в ръце и извиква: Чакай, ти ме измами, само черните му лъснати обувки се мяркат в далечината, зад ъгъла, и момчето хуква след него, но вече е късно, няма циганин, топче, бели чаши, пари, часовник и халка. Няма и работа.

А момчето се влачи по горещите улици, вече не бърза, защото толкова го е срам, и не само го е срам, ами и страх, че все някога трябва да се прибере, в малкия, също толкова горещ и тесен апартамент, и момичето ще го погледне, и ще види, че няма хляб, нито сирене, нито праскови, тя толкова обича праскови. И ще го попита да не е забравил, и ще се усмихне, нищо, не се тревожи, ще идем да купим заедно, и ще го хване за ръката и ще види, че часовникът го няма, и халката я няма. И пред очите му пламъчето ще угасне завинаги и той знае, че в този миг сърцето му просто ще спре. Затова се влачи по улицата, бавно, като пребито куче, отлага мига, в който всичко ще свърши. Но най-после се прибира и тя отваря вратата с озарено лице, защото е сигурна, че щом толкова се е забавил, значи са го взели на работа и може би дори вече е започнал, още днес, което е чудесно. Но го вижда, пребледнял въпреки ужасната жега, с изопнато страшно лице, как не смее да я погледне, и вдига ръце към него, прегръща го през врата, какво ти е, Ванка, лошо ли ти е, кажи ми, моля те, обидиха ли те онези тъпаци, какво стана, само ми кажи, моля те, не мълчи, ще ми се пръсне сърцето. А на него му е толкова зле, че не може да говори и една смешна мисъл му минава през главата, тя дори не попита за прасковите, значи все пак ме обича. Но няма сили да й отговори, и просто отива и ляга на леглото тек и половина, в детската й стая, която сега е префасонирана набързо, за да побере дори и бебешкото креватче, което тя е избрала, не скъпо, но качествено, първото, което ще купят, само той да започне работа. Ляга на чаршафите, направо с обувките, без никаква мисъл в главата, без идея как да й каже, така че тя да не го намрази завинаги.

А тя застава до него, изправена и очите вече са пълни със сълзи, и го хваща за ръцете и го тегли, стани, моля те, кажи ми какво ти е, не ме плаши така. – Не виждаш ли?, я пита той, а тя отваря очи широко, широко и трескаво опипва лицето му, тялото му. Какво се случи? Някой нападна ли те? Направиха ли ти нещо? Какво да видя? Нищо не виждам! Не си ранен.

И тогава той вдига ръката си, бавно, едва-едва, сякаш е парализирана. Погледни! А тя гледа и пак не разбира. Но какво ти е? Боли ли те някъде? Не! Не ме боли, обраха ме! А тя почва да хлипа и се вкопчва в него, косата й е мокра, от жегата, но той вкарва пръсти в нея и също му се иска да плаче, но не може, защото мъжете не плачат. Добре ли си, биха ли те, какво стана, разкажи ми, да отидем на лекар! И той се отприщва и всичко й разказва, а тя го слуша занемяла, с огромни теменужени очи, и той най-после млъква и тя го гледа, а очите й стават все по-големи и изведнъж прихва в смях, и отмята глава назад и се смее толкова дълго, че накрая започва да хълца, защото няма въздух и го прегръща, и малко плаче, а после пак се смее и накрая изтърсва ни в клин, ни в ръкав. Ох, аз направо помислих, че са те изнасилили! Така страшно изглеждаше, пък ти за един тъп часовник, и някаква халка, ахахахаххахаха, ох, лошо ми е, ще умра от смях, Иване, къде те намерих такъв образ! И после се смеят и двамата, много, много дълго, а после спират да се смеят и изведнъж стават сериозни и първо ръцете им се вплитат, после устните, а ние отклоняваме поглед встрани, защото някои неща не могат да бъдат споделени пред публика, те се делят само от двама, там, в жегата, която толкова лесно се забравя и никому не пречи, когато пламъчето в сърцата е достатъчно силно.

А днес, след 24 години, навън е все същата жега, и момчето и момичето пак се смеят, защото си спомнят онази случка. На безименните пръсти няма халки, те са грижливо прибрани в кутийка, защото момчето и момичето вече не са толкова млади и ръцете им се подуват в топлото, но в къщата е прохладно, а за четиримата сина един часовник нямаше да стигне така или иначе, затова ще им купим нови, техни си, а може би те ще ги пазят някой ден за своите синове.

Важното е, че пламъчето още грее и не се плаши нито от жегата, нито от годините, по-трайно излезе от халки и часовници. Те, тези пламъчета, в очите и в сърцето, най-трудно се гасят, така ми каза веднъж една циганка, може и да е била баба на онзи хитрец с лъскавите, черни обувки. Халал да му е печалбата, аз си имам моето момче и никаква жега не ме плаши, докато още мога да се смея, и да плача с него.

/В статията е използвана илюстративна снимка от Стара Загора,1993 г./
Автор: Мария Пеева
Източник:mamaninja.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Видеоразходка из Слънчев бряг и най-известните му ресторанти през далечната 1977 година (ВИДЕО)

Днес Слънчев бряг е лъскаво място с много чуждестранни туристи, електронна музика, оферти за евтин алкохол и евтини жени. Славата му на дестинация за алкохолен туризъм обхваща цяла Европа а британските родители изпадат в ужас, само когато чуят думите Sunny Beach от устите на децата си.
ВИДЕО:
Някога обаче този курорт имаше съвсем друга слава и един много по-различен, но специфичен чар, който бе смазан от големите мастодонти, символи на прехода....
Кога е било по-добре,оставяме да прецените сами!
СПОДЕЛЕТЕ

Паркостроителството по времето на социализма и как е залесен комплекс "Албена"

Разказва Елена Качарова,създателка на огромния парк, в който са разположени десетките хотели, ресторанти, барове, съоръжения за отдих и развлечение в комплекс "Албена"

— В нашата професия паркостроителството, особено важно е по-малко да се изменя естественият, наличният релеф на терена. Да се запазват природните дадености и красоти. Идеята, която се заех да осъществя, беше да се използват максимално както неповторимите прелести на лонгозната гора, така и двете тераси на планинския скат, в чието подножие е пясъчната ивица. Трябваше да се намери и такова решение за озеленяването, което да хармонизира с оригиналната архитектура на сградите, на цялостното градоустройствено решение на „Албена“. А в същото време сроковете „напират“, екологичните условия са тежки — високо ниво на солените подпочвени води, дълбок пясъчен пласт . .. Но паркът стана неповторим...

Наистина, красавицата „Албена“ отдавна е потънала в зеленина. Край оригиналните стъпаловидни хотелски корпуси (за първи път построени у нас със сглобяеми стоманобетонни елементи) се вият живописни алеи и плочести пъстроцветни пътеки. В зигзагообразните „улички“ и дворчета на курортното градче се гушат примамливи кътчета за отмора, детски площадки, фонтани, чешми . . . Тук много е мислено и премислено за красотата, за уюта на цялото пространство — от златистата пясъчна ивица до най-отдалечения край на курорта. Мисъл, грижа и амбиция на паркостроителя Елена Качарова, превъплътени в десетки нейни анализи и чертежи, станали неразделна част от цялостния проект за „Албена“.

А работата по доизграждането на комплекса не е спряла и инженер Качарова е пак сред паркостроителите. За да види изпълнението на замисленото. И затова понякога виждат „проек-тантката от София“ и ядосана. Защото ту високите храсти не достигат („караме посадъчен материал чак от Благоевград“), ту инвеститорите пак ще избързат с „приемането“ на високото строителство, ще започнат експлоатация на нов подобект, а благоустрояването и озеленяването на терена около него ще се претупа. И, което е най-лошото, направеното няма да се стопанисва добре, посаденото ще остане без грижи. Пречи несъгласуваността, разминаването с нормативите, по които се финансират и изпълняват „високото“ строителство и благоустройствените проекти. Затова можете да видите — хубаво, ново училище или детска градина, а наоколо им — асфалт!
Елена Качарова

Взискателност към себе си и към всички, от които зависи да се строи още по-добре, по-функционално и по-красиво — такъв е един от принципите на тази жена, посветила се на професия, свързана с много любов Към хората. Защото в началото на пътя са онези първи години в Силистра (след завършването на Лесотехническия институт), където и досега зеленее преустроената по идея на младия инженер Качарова градска градина. В немалко села на окръга площадите станаха по-красиви и по-удобни след намесата й като специалист в отдел „Благоустройство“ на Окръжния народен съвет. Тя остави „за спомен“ на силистренци и първия в окръга декоративен разсадник.

Дойде времето на мащабните проекти. Наименованието на института се променя: „Типизация и индустриализация на строителството“, „Главпроект“, но инж. Е. Качарова не сменя работното си място. Зад чертожната дъска и бюрото, отрупани с каталози и проспекти, с литература по благоустройство и архитектура на паркове, градини и съоръжения за отдих, тя създава десетки проекти, които оживяват на строителните площадки. Тя помни първия от тях :детската градина в Русе. 

Покрай ненамаляващите грижи за „Албена“ времето й бе запълнено с училища из цялата страна, благоустрояването на старчески домове в Ямбол и Пазарджик. Гордее се и с неотдавна одобрената „Типова документация за благоустрояване на жилищни комплекси и детски заведения“ (всъщност това е универсално проектно решение с широко приложение!).

— Човек е истински професионалист според мен само когато е в работата си постоянен, когато й е предан ..— казва Елена
Качарова.

И това може би най-добре обяснява дълбочината, всеобхватността на нейните познания и умението й в проектантското творчество. Освен с Димитровска награда, тя е отличена два пъти с „Орден на труда“ — бронзов. Но за нея не по-малка награда е и чудесният й син, Николай, бъдещият инженер по електроника, сега във войнишка униформа. Майчиното сърце е все нещо неспокойно. Радва се, разбира се, но брои и дните .. .

— Защо да си кривя душата — невинаги ми е леко. Но знаете ли — неотдавна бях в отпуска за десетина дни и останах у дома (преобърнах го, разбира се!). По едно време си казвам: не бих могла ето така, само с това да живея! Нито ден не мога да си представя без работа в института, без хората от обек-тите, без моите паркове и градинки ... А след като стана дума за „тежкото“, нека добавя: по-леко, още по-радостно ще се работи, ако разполагаме с повече и по-разнообразен посадъчен материал. Ако не се проектира и строи „на хапки“, ако се пооправят някои и други „бъркалаци“ в проектирането и строителството ... И ако всички, които създаваме толкова хубави неща в страната ни, станем малко по-добри един към друг, не си затваряме очите пред грозното, нередното, не се примиряваме, в името на собственото си „подреждане“ . . . Ето, „Албена“ — нали с нея започнахме — централната част на парка и предвидените в нея заведения още не са започнати, а това нарушава замисъла за единство между горския масив над курортния комплекс и парковата му среда. Настоявам, предлагам, но не зависи само от мен. . .

... В старата невисока сграда на „Руски“, там, където булевардът тръгва от площад „Девети септември“, от двадесетина години работят инженери и архитекти проектанти. От залите на института излизат проект след проект, за да отидат в ръцете на строителите из цялата страна. До прозореца, който е точно срещу градинката на Националната художествена галерия, е масата на инженера паркостроител Елена Качарова. Всеки ден, когато не е на поредния си обект в „Албена“, край новото училище в Кюстендил, край болницата в Плевен или детската градина във Велико Търново, тя е приведена над нея.

Не, парк не се прави лесно! ...

Николай БУЗИН
СПОДЕЛЕТЕ

Трудният път на една синеока девойка от Генерал Тошево до Герой на Социалистическия труд във варненския комбинат "Първи май"

През 60-те години едно синеоко момиче оставя родното Генерал Тошево и пристига във Варна, за да учи. То дори не предполага, че това е началото на трудния път към върха, до който ще се изкачи с труда си, до най-трайната, най-дълголетната човешка изява.

Донка Бъчварова постъпва във варненското професионално училище по текстил. И го завършва за една година, вместо за две. Така през юни 1960 г. е вече тъкачка в комбинат „Първи май“.

Трудности — колкото щеш. Тичат нишките, тича и Донка между становете, но нещо все й се изплъзва, не става както трябва. И затова, не е ли на смяна, често я срещат в тъкачницата, все край опитните работнички стои, наблюдава всяко тяхно движение. Постепенно ръцете й стават по-уверени.

Когато пристигат новите станове „Янтра“, решават да ги поверят на младите. Ръководителка им става уважаваната от всички тъкачка Николина Събева. Като майка е тя за своите момичета. Иска те да стават все по-добри, обявява им съревнование и младите увеличават становете — шест, осем, шестнадесет, двадесет. В чест на Осмия конгрес на БКП Николина Събева обещава да премине на 24 стана и тогава идва предизвикателството на Донка — 25 стана.

— Учителката ни в професията се радваше от сърце на всеки наш успех, но все пак се страхувах как ще приеме моите 25 стана — спомня си Донка Бъчварова. — Казаха й, а тя се затича към мен, прегърна ме и започна да ме целува. Николина беше и си остана прекрасен човек. Това, което постигнах, дължа до голяма степен на нея. Истински щастлива бях, когато в навечерието на Осмия партиен конгрес й връчиха орден „Георги Димитров“.

Едва 18-годишна, Донка Бъчварова е вече окръжен съветник, член на Бюрото на ГК на ДКМС, член на ЦК на ДКМС. Мечтата й да учи я отвежда в текстилния техникум в Габрово. Завършва го задочно с отличен успех. През деня работи, а вечер чете. Понякога очите й се затварят, но не се отказва от целта си. И винаги намира време за комсомолската работа, за волейбола. Когато е най-уморена, отваря томчетата на Йовков, потапя се в красотата на неговото слово и на душата й става по-леко.

Годините минават, Донка вече е станала майка, но все към комбината я влече. След време големият й син Веселин ще я упрекне за това: „Мамо, заради работата понякога съвсем забравяше за нас.“ А тя се страхува да не изостане, връща се в цеха, отново започва гонитбата с летящите нишки и не след дълго Донка Бъчварова става първа в страната — обслужва най-много станове. Предава и своя опит на новите работнички, макар самата тя да е още съвсем млада.

1969 година. В навечерието на 25-годишнината от социалистическата революция й връчват златната звезда. Името на най-младата героиня на социалистическия труд, ненавър-шила още тридесет, се появява по вестниците, звучи по радиото. А тя е плаха и смутена, струва й се, че не заслужава това високо звание, че от нея има много подобри и по-достойни.

Не е достатъчно това, дето си показал. Доверието на хората се защищава с дела цял живот — казва Донка. — И винаги изискват от теб повече, отколкото от другите. Спомням си, в първите години след удостояването идваха при мен за съвет и по семейни въпроси. Жени с 10—15 години по-възрастни бяха убедени, че мога да им помогна, нали съм герой. Приятно ми е, когато кажат Донка Бъчварова — герой на социалистическия труд, но това е външното, парадното, а всичко друго е непримиримост, упоритост и много труд.

Най-трудно й се налага да отстоява това звание, докато учи във Висшия машинно-електротехнически институт във Варна. Колегите й са с десетина години по-млади от нея, още почти деца, завършили с отличен успех гимназия, а тя — тъкачка. Превръща нощите в дни, чете и решава задачи. Редуват се със съпруга си да гледат малкия Ивелин, за да не отсъства от лекции.

На първите изпити колегите ме гледаха с недобри очи, мислеха, че по милост ще ги взема. Дори си шушукаха:„Сега

ще изпитват героинята, ще видим колко знае.“ Не им се сърдех, те не можеха да разберат как се вълнувах. Та нали, ако получа лоша оценка, веднага ще научат в комбината и какво ще си кажат. А и преподавателите към мен винаги бяха по-строги, отколкото към другите.

След четири години Донка Бъчварова отново се връща в своя комбинат с диплом на инженер и става заместник-началник на тъкачния цех. Строга, взискателна, но винаги справедлива, тя скоро показва, че умее не само да работи добре, но и да ръководи. Когато нещо не върви, остава по цяла нощ в залата И много често, като се прибере, децата й отдавна вече спят. Непрекъснато следи новостите в текстила, изучава нашия и чуждестранния челен опит и разработва система за прилагането му в комбината.

Тъкачницата е нейната голяма любов. И голямата й болка. Налага й се да замине за две години, точно когато започва монтажът на новите съветски станове СТБ. А като се връща, разбира, че трябва да поеме ръководството на подготвителния цех. Седмици наред ходи като болна и все гледа пътят й да минава през тъкачницата. В новия цех работата потръгва, хората я обикват, но у нея остава тъгата по машините и летящите нишки.

От подготвителния зависи нормалният ритъм на работа в тъкачния цех. Налага й се да се пребори с някои лоши навици у самите работници, да ги убеждава, че от основите зависят петдесет процента от качеството на плата. Десетки пъти поставя пред ръководството въпроса да се въведе система за оценка на качеството в цеха и накрая решава — ще си я направят сами. Трудно им е, но успяват, а сега работниците идват с предложения да се подобри това или онова. Най-много ядове има с техни- I ката — стара е и често се разваля. Тогава Донка търси части, настоява да се оправи по-бързо, дори тон повишава.

Чувала съм да казват за нея, че е конфликтна личност, и й подхвърлям за това.

— Възможно е да изглеждам така за някои хора, нали все за комбината ме боли — усмихва се Донка. — Искам да не се загубят традициите, младите да не бягат от текстилната професия и непрекъснато го повтарям не само пред стопанското ръководство, но и на партийни събрания. Като сме казали, че текстилът е към леката промишленост, това не значи, че с лека ръка трябва да гледаме на неговите проблеми. Признавам, ние също имаме кривици, но някои неща вървят съвсем мудно. Вече близо осем години изграждаме новия апретурен цех, а кога ще бъде завършен — никой не може да каже. На много места техниката е остаряла, климатичните инсталации са лоши, а изискванията към нас непрекъснато растат . . .

Такава е инж. Донка Бъчварова — вечно непримирима, търсеща, неудовлетворена от себе си и от постигнатото. Превърнала живота си в съзидание и неспокойствие за хората, за комбината.

 Инж. Донка Бъчварова

СПОДЕЛЕТЕ

Разказ от първо лице на една работничка от свинекомплекса в село Зимен през 70-те

Започнах работа през 1974 г.в свинекомплекса  в село Зимен, към Окръжно предприятие за хибридно свиневъдство — Карнобат, Бургаски окръг. В сектора за свине майки-кърмачки бяхме 19 жени от всичко 21 работници. На месец тук се опрасваха по над  500 животни, които заедно с малките прасенца отглеждахме до 28-ия ден.

Благодарение на извършената реконструкция и модернизация ръчният ни труд бе намален, основните производствени процеси бяха механизирани — храненето, поенето, почистването на тора и др.Така имахме повече време да се грижим за правилното развитие на малките прасенца. Ние, жените, в свинекомплекса,бяхме половината от целия персонал и се чувствувахме равностойни на мъжете.
Еленка Маркова
Радостни бяхме, че се полагат големи грижи за нас. Създадени бяха условия за пълноценна почивка,напълно безплатен стол, осигурен ни бе безплатен превоз от домовете до работното място. Годишните си отпуски можехме да прекарваме в курортите Хисаря, Велинград, парк „Росенец“ и др.курорти на символични цени

От работата си като свинегледачка бях много доволна. Няколко години подред редовно изпълнявах трудовите си норми, за което съм награждавана многократно. През 1981 г. получих значката „Отличник“ на НПО по хибридно свиневъдство, а година по-рано  бях изпратена на безплатна  екскурзия в Съветския съюз.

Еленка МАРКОВА
СПОДЕЛЕТЕ

Работнички от вълнено-текстилния комбинат "Начо Иванов" в София с стревога разговарят за качеството през 1984 година

От ляво на дясно:Мария Арсова,Карамфила Славова и Данка Миленова

Имаш ли око и сърце, отворени за хубавото, и работата ти е спорна, не я срамиш и не те срами. И ако тези дни зачестиха разговорите за високото качество на нашите дела, то е, защото се задава Национална партийна конференция през март следващата година по въпросите на качеството, то е, защото словото на другаря Тодор Живков на Варненското съвещание тревожно и загрижено очерта проблемите и пътищата за преодоляването им, защото в наши ръце са възможностите и резервите. За да бъде качеството на българската продукция гарантирано, за да спечелим авторитет на нашия и на чуждия пазар.

Да нарисуваш картина, да изтъчеш плат за мостра, да отгледаш човек, и всяка от тези дейности да носи оценка „отличен“. Оценка лична, защото в нея от край до край си вложил сърце и душа. И гордостта, и заслугата са само твои.

В голямото производствено предприятие е някак по-друго. Сполуките са общи, въпреки че и личните не се отминават, а ако някой някъде е сгрешил по веригата, даже и да е поел щетите, пак горчи. Вложил си желание и амбиция всичко да е наред, а неравномерностите по плата издават нечие нехайство.

В сектор „Предпредене“ на вълнено-текстилния комбинат „Начо Иванов“ сме се захванали с голямата тема за качеството, за решеното и нерешеното, та то да става все по-добро, Двайсетина жени, повечето на средна възраст и с по петнайсетина години стаж в професията на предачките, са отделили от обедната си почивка. Дошли са на предварително уговорената среща да споделят как те виждат личния принос на работника, за да се оправят слабостите, да намалеят дефектите по преждата.

Пред преденето, като всяка работа, си има своите тънкости. Именно от тях зависи крайният резултат. Да получиш от дребовите машини висококачествена лента, техническото състояние на машините да е добро, всеки дефект да се отстранява навреме, работното ти място да е чисто, за да не запредеш ненужни примеси в преждата .. .

Бригадна организация тук сега се внедрява (от няколко месеца). Доброто и лошото досега се е решавало в цеха. Ето с няколко думи характеристиката, която чухме от работничките.

МАРИЯ АРСОВА е профпредседател-ка на сектора. Със загрижеността на дългогодишна работничка и на общественичка тя казва:

— Безспорно в последните години бе постигнато много. Трябва да започна от най-важното: от промяната в съзнанието на хората към работата. При нас няма голяма и малка операция. Всичко е еднакво важно, така че мога да твърдя — колективът ни има честно отношение към работата. За дисциплина няма да говоря, тъй като самоотлъчки и кръшкане работата ни не търпи. Като дойде нова работничка, челничката, която ще я обучава, има грижата първо да я накара да разбере именно това — компромиси в тази професия няма.

И все пак между нас няма със звание „Най-добър в професията“. Този факт заслужава внимание и коментар. При нас, финисьорките, не е решен въпросът с контрола между отделните преходи. От процеса лесиране (изпирането на суровините) до ринговата им обработка дефектът не се отчита. Пак при нас, при бобиниране-то, той „блесва“ и се отчита на „първия контролен пункт“ (едва след бобинира-нето на преждата). Една некачествена бобина се санкционира по 0,50 лв. Необходимо ли е ние да плащаме „чужди грехове“?

А въпросът не е невъзможно да бъде решен с въвеждането на строг междуопе-рационен контрол. Всеки иска, когато полага грижи за качеството, и крайният му резултат да бъде бездефектна продукция. Това е въпрос на чест, пък и на стимулиране. Може би сега, с въвеждането на бригадната организация на труд, нещата ще се оправят, но мерките позакъсня-ха.

КАРАМФИЛА СЛАВОВА — работничка:

— При нас се прави реконструкция и модернизация, която според мен заедно с въвеждането на бригадната организация на труда ще премахне голяма част от нередностите. Засега късливостта на преждите е доста висока, очаква се да я съкратим с 40 на сто. Това никак не е малко. Авторегулатори ще контролират качеството, ще се увеличат и преходите. Така че всеки с точност ще знае как и какво е изработил.

У нас не липсва желание да даваме висококачествена продукция и непрекъснато да увеличаваме равнището й. Със зорко око следим за всяка слабост, за дисциплина не говорим, немислимо е да не я спазваме

ДАНКА МИЛЕНОВА — работничка, най-младата в колектива:

— Постъпих преди 15 години и право да ви кажа, не си спомням какво ме сроди с тази професия. Но сигурно е било прямото и честно отношение на колежките към мен. Чувах ги да казват: „Дефекти тук са изключени“, „Да почистиш машината и работното място, си задължен“ . . . Твърдо и категорично те поставяха изискванията си към работата. И не можеш да не ги изпълняваш, иначе няма да гледат на теб като на равен. После разбрах, че иначе не може във верижно производство като нашето — не уплътниш ли всяка минута, ще страда следващият процес.

Дълго продължава разговорът с жените от сектор „Предпредене“. Те не искат да се представят за безгрешни, като за пред журналистически материал. Напротив, критичните оценки са остри, засягат и организацията на работа, която може и трябва да се подобри, и квалификацията, която ще нараства, за да ги направи пълноценни работници на новата техника след реконструкцията. Резервните части например години наред затруднявали изпълнението на трудовите задачи. Сега със собствени средства, с помощта на бази и научни кадри те заменят излезлите от строя с наши — български.

— Заемеш ли се с една работа отблизо, влезе ли ти професията в сърцето и душата, ще изплуваш над трудностите , казват жените.

Този извод вече означава, че резервите за по-висококачествена продукция са в сигурни ръце.

За www.bgspomen.com Нели АНДРЕЕВА

СПОДЕЛЕТЕ

Скок към свободата:Историята на една снимка...

Фотограф: Петер Ляйбниц, 1961 г.

На 15 август 1961 г. 19-годишният подофицер в ГДР, Ханс Конрад Шуман, е изпратен да охранява изграждането на Берлинската стена. По онова време стената била само бодлива телена ограда. Под предлог, че ще прави проверка Шуман намерил една пролука в огражденията и решил да прескочи и да избяга. От Западната част на стената го видели и извикали: „Скачай!“, а малко по-надолу, на около 10 метра, вече го чакала полицейска кола.

По това време младият фотограф Петер Ляйбниг бил наблизо и видял всичко случващо се. Той също бил командирован на стената от страна на ФРГ. „Наблюдавах го в продължение на един час. Беше нервен и имах чувството, че ще скочи. Научих се да преценям кога е точният момент за снимка, гледайки конни състезания в Хамбург. Необходимо е да направите снимката точно когато конят прескача препядствието. Когато прецених, че моментът е настъпил, натиснах бутона на апарата и заснех войникът.“ Тази снимка печели награда Overseas Press Club за „Най-добра снимка“ през 1961 г. Семейството на Шуман го осъжда за постъпката му и по-късно през 1998 година немският подофицер изпада в депресия и се самоубива през 1998 година.
СПОДЕЛЕТЕ

Най-тъжната си Коледа Тодор Живков изкарал през 1989-а.Гледайки екзекуцията на Чаушеско по БНТ,Тато възкликнал:"И мен ме чака това"

Най-тъжната Коледа и Нова година за Тодор Живков били през 1989-а. И не защото наскоро бил свален от власт и новите управници го местели от вила на вила, та де факто бил бездомен. Не, причината за мрачното му настроение била друга - убийството на румънския му колега Николае Чаушеску.

В онези дни БНТ постоянно въртяла кадри от екзекуцията на букурещкия диктатор и Тато се страхувал да не последва съдбата на колегата си. „Нищо чудно и аз да свърша така. Ето, вече започнаха обиски по домовете ви, а кой знае какво още очаква нашия род. Бъдете подготвени за всичко...”, споделил Живков пред своите приближени и близки роднини в празничните дни преди 28 години.

СПОДЕЛЕТЕ

Спомен за времената, когато ни завързваха червената връзка (ВИДЕО)

През февруари 1951 г.,вторият конгрес на ДСНМ решава септемврийчета да се наричат пионери, а организацията да се казва Димитровска пионерска организация „Септемврийче“. В нея членуват учениците от 9 до 14- годишна възраст и носят червени връзки. До 9 г. са чавдарчета – с небесносини връзки, след 14 стават комсомолци и официалната униформа е светлосини ризи и червени вратовръзки.
Разбира се, всички тези организации са ръководени от БКП. Под всемогъщата комунистическа партия е и Димитровският комунистически младежки съюз (ДКМС или Комсомол) и един от секретарите му отговаря специално за пионерите.
ВИДЕО:

Пионерската организация е разделена на отряди и дружини, начело с отрядни и дружинни председатели и ръководители. Най-висшият орган се нарича Републикански пионерски сбор. Знамето на пионерите е червено „като кръвта на бойците, паднали за народна свобода“, символ на вярност към делото на пролетарската революция, към комунистическата партия и към Родината. 
СПОДЕЛЕТЕ

"Криворазбраната цивилизация" е най-популярната пиеса на Войников (ВИДЕО)

В комичен маниер с фолклорни мотиви, пиесата осмива начина на възприемане на чуждестранните модни вълни като еволюция в човешкия прогрес. Това е най-популярната и най-често поставяна пиеса на Войников, основополагаща творба в новобългарското драматично изкуство.Обсъжданите в нея проблеми са вълнували повечето от деятелите на Възраждането.
ВИДЕО:

Поради актуалността на материята, Криворазбраната цивилизация се играе по сцените на театрите до наши дни, много години след първото и публикуване. Вероятно най-популярната постановка на пиесата е Телевизионният мюзикъл от 1974 година на Българската национална телевизия, режисиран от Хачо Бояджиев с участието на водещите български комици Георги Парцалев и Георги Калоянчев
СПОДЕЛЕТЕ

Разказът на един безделник през 80-те – Не работя и никога не съм работил нищо споделя той

Роден е в София,говори тихо, с чувство за собствено достойнство. Пръстите на ръцете му са дълги, тънки, почти нежни. На китката му проблясва скъпа златна гривна. Разговаряме в полумрака на известно луксозно заведение. Условието е, че ще остане напълно анонимен. Един безимен млад мъж с приятна външност и подчертано деликатни маниери, който спокойно би могъл да мине за преуспяващ млад служител във външнотърговско предприятие. Защо иска да  остане анонимен, читателят ще разбере веднага. Колкото и да е самоуверен, той разбира, че неговият начин на живот не е за дневна светлина. Нека читателят сам отсъди какво е спечелил и какво е загубил този софийски герой и подобните му.

— Не съм бил лишаван от нужните за всяко дете неща, но виждах, че други мои връстници имат повече. И исках да съм като тях. Информацията, която получавах от по-големите, ме накара отрано да приема максимата, че най-важното в живота са парите. Затова от малък започнах да се занимавам със свой бизнес.

Например играех на топчета. Всяко дете, предполагам, е играло топчета на стотинки, но аз бях много добър в тая игра. Непрекъснато си изкарвах по лев и половина-два на ден и водех след това връстниците си да ги черпя с мекици и боза. Това трая известно време, докато се заех със следващия бизнес — гълъбите. Имаше пазар за тях в София – вторник и петък, ходехме по улиците и по таваните да ловим бездомни гълъби и после ги продавахме. От време на време отглеждах някои по-ценни породи, защото цените са различни. Варираха от 2—3 лева за безстопанствените гълъби — разновидност пощенски, до декоративни от 60 до 90 лева единият или чифтът. Пазарувах и от Зоологическата градина. Вземах гълъби със закърнели крила, но от ценни породи, които чаках да дадат поколение, способно да лети, и ги продавах…

Поръча си кафе без захар и газирана вода. Не пуши, не пие алкохол.

— Имам завършено средно образование, но никога не съм се стремял да уча повече, тъй като винаги ми е било скучно в училище и смятах, че няма на какво да ме научи. Винаги съм си мислел, че самият живот ще ме научи на това, което трябва, и така се оказа. От всичко, което съм получил в училището, единствено ми е помогнало физическото възпитание!

Като се уволних от казармата, както и да се оглеждах, не виждах подходяща професия за мен. Професия, която да ми осигурява доходите, от които се нуждая. Нямам кой знае какви претенции, но бях готов по-скоро да скоча от последния етаж на някой висок блок, отколкото да се примиря с мисълта, че ще работя за 150—200 лева — заплата, която не може въобще да ми осигури моя стандарт на живот!

Имах нужда от пари за хубави дрехи, които стават все по-скъпи, за луксозен ресторант, за жени. Там отиват в днешно време немалко пари и самите момичета все повече обръщат внимание на тях. Приемат те, оценяват интелекта ти, но ако разберат, че джобът ти е празен, интересът им не трае дълго време.

Момичетата обичат да вечерят „нависоко“, където въздухът е „по- чист“ — да речем на някоя от „панорамите“, после изведнъж им „пада кръвното“ и искат да слязат долу в бара. И не пият друго освен уиски.

Това са обикновени момичета, които искат да се обличат хубаво и поне два пъти седмично да посещават някое луксозно заведение… Излизат с някого една вечер и остават с него, защото се чувствуват задължени след като той е похарчил 60—70 лева за вечеря и за пиене в бара.

И така, попаднах в „добра среда“, където хората не работят или се водят на работа, като дават заплатите си там, където се разписват. Нали разбирате, оставят заплатите си на ония, които са ги уредили да се водят на работа, без да са длъжни да я посещават — нещо като откуп за спокойствието. Това е среда, където се играе покер, барбут, клечки, тридесет и едно, чифт-тек и всякакъв друг вид комар, препродават се най-различни неща — дрехи, монети, други вещи… Като казвам комар, имам предвид игри, при които се разиграват 5—6 хиляди лева средно, без загубата да се отразява върху финансовия баланс на онзи, който губи, а по-скоро върху спортната му злоба.

В тази среда научих много нови неща. Например това, че винаги, когато настъпи време за абитуриентските балове, учениците сс нуждаят от повече пари, а родителите им не могат да им осигурят кой знае какво с техните заплати. Така някои от малките бъркат в шкафчето или в скрина при семейните ценности и вземат пръстени или пък монети, с които се появяват на борсата, без да са наясно с цените. Продават една монета примерно за 30 лева, а пък тя струва 530! Това е един от добрите начини да направиш хубав удар за няколко минути!

Винаги е печелившо да купуваш и продаваш валута. Сега, след като „Кореком“ вече иска бонове, е по- трудно, но все пак търговията с валута си остава постоянен източник на доходи, който не се влияе много от сезоните. Хората продължават да търсят западногермански марки или долари и са благодарни — не е като да правиш обир или да изнудваш, което по-строго се наказва от закона… Още повече, че и моралното оправдание го има — никой не ги насилва да дават по пет лева за един долар. Ако си съгласен!

Печели се и, да речем, с дрехи, каквито не могат да се намерят по нашите магазини. Внася ги примерно мой приятел чужденец, от когото ги купувам по-евтино, накуп, а ги препродавам с плюс. Някои са се профилирали в този бизнес…

Времето се мени, животът поскъпва. Слушам някои от по-старите да говорят носталгично за „доброто старо време“, когато един ром е струвал на морето 52 стотинки и когато можело да отидеш на курорт и със заплатата си. Но сега не е така. Ясно е, че трябва да се печели четворно, дори петорно повече! И всички са се втурнали да го правят. Но това не е лесна работа. На много от аматьорите във валутните афери ентусиазмът се охлажда по-бързо, отколкото са предполагали. Появяват се например на „пиацата“, вложат капитал чрез трети човек, а после се окаже, че парите и на двамата ги няма! Новакът „захапва дървото“ и си заминава! На кого да се оплаче! Да отиде и да каже, че някой му е откраднал хиляда лева под предлог, че ще му купува долари. Ами защо е решил да купува, като много добре знае, че е незаконно?

Това е, като да си заложил на една борса! Гаранция, че няма да попаднеш на някого, който да те изиграе, няма! Напоследък много се печели с книги и много от новите момчета се залавят с тази работа, търсят връзки с печатници или с издателства, с продавачки, пуснат някой и друг лев горница и си го избиват още с четвъртата продажба. Защото намират дефицитни книги, които се търсят. Цената им расте с всеки месец — като на златото!

Към какъв месечен доход се стремя ли? Някъде около 700—800 лева, не по-малко. Такава сума осигурява спокоен начин на живот — не да се притесняваш, че вкъщи нямаш ядене, а да отидеш в първия добър ресторант и да вечеряш, без да мислиш предварително колко ще платиш накрая. Без да си правиш жалки сметки как ще изкараш месеца и пр. Ето това разбирам под добър доход.

В мен изцяло се е затвърдило убеждението, че парите са двигателят на всичко и нещата трябва да се мерят с тях. Всичко можеш да постигнеш с пари. За всяко нещо са ти нужни!

Разбрал съм също, че всеки се стреми да си осигури занимание или професия, която да му носи повече. Най-напред да си осигуриш дохода, чрез който преживяваш, а после да разрешиш и другите си житейски проблеми — жилище, лека кола, имот и пр.

Познавам хора от провинцията, дошли да учат тук — отворили се на „кондиките“. Направили по 15—20 хиляди лева, но нямат жилище, защото са без жителство. За да имат жителство, би трябвало да се оженят, но и това не е лесно. Нямат среда, в която да срещнат свястно момиче, или пък, ако случайно срещнат, тя още на втория ден ще го разбере какъв е и ще се разочарова. Ако пък тръгне с някоя от другите, на всяка крачка ще си среща „баджанаците“…

Не работя и никога не съм работил нищо и затова съм загубил вече контакта с повечето от моите стари приятели. Нямам възможност да ги виждам, защото те имат вече съвсем други интереси. Само съм на „здрасти“ с тях и нищо повече. Животът им е много по-различен — живеят от аванс до заплата и това е! Гледат да се съберат, да пийнат някъде и всеки да говори единствено за работата си.

Не съжалявам, че съм избрал такъв път, и това, което съм, ме задоволява. Смятам, че съм постигнал повече от моите връстници — и в доходи, и в самочувствие. Имам съзнанието, че съм нещо повече, защото не само мога сам да се издържам, но и да имам неща, които те нямат… Не говоря за единична покупка като колата ми например, а за много други неща, които имам или мога да имам, когато пожелая, а за тях са само една мечта…

Не съм се замислял сериозно върху бъдещето, тъй като сигурност не може да се търси в нищо. Или, както казва Остап Бендер — сигурност може да ти даде само застрахователната полица!

Всяка игра има своя риск и аз съм го приел, свикнал съм с него.

Моят ден не е ограничен от рамките на някакво работно време, но затова пък работя непрекъснато, защото, както се казва, не се знае кога може да стане далаверата! Дали сутринта, дали следобед… Всеки момент може нещо да излезе и не бива да се изтърве. Тук пет лева, там десет — непрекъснато държиш очите си отворени и това ти става като „добър ден“. Дори когато говориш за съвсем друго с някого, мислиш каква полза би могъл да извлечеш от него… Досегашният ми опит ме научи да познавам хората и да съм по-наблюдателен към жестове и приказки, да преценявам бързо дали някой ме блъфира, дали се опитва да ме излъже и по какъв начин, дали се прави на интересен и така нататък.


Дали в моите среди може да се срещне и другарство? Какво да кажа, съществува понякога, но това е понятие относително за всяка среда. Зависи от това как си се поставил сред тези хора, някои от които умеят да ценят и жеста, и услугата… Неписан закон е, че всяко нещо се заплаща, това се знае и затова не се говори. Много мнителни са тези хора, много са дискретни… Това им е навик от живота, който са свикнали да водят, от различните получестни полузаконни и направо незаконни начини за изкарване на пари, които могат да те заведат и до затвора. Имаш пари, но живееш в един непрекъснат страх, че някой ден може и да изгориш…

Разделяме се. Отново виждам красивите му ръце, които никога не са работили нищо. Ако един ден му сложат белезниците, и те ще му отиват.
СПОДЕЛЕТЕ

Популярни публикации