Автор: Костадин Чакъров – съветник на Тодор Живков и Людмила Живкова

Проблемът е стар, колкото е стара и новата ни българска държава – от Освобождението 1878 г., т.е. повече от 120 г. Решавали са го трима държавни глави – цар Фердинанд, цар Борис III и Тодор Живков. В зависимост от конкретните исторически обстоятелства тези държавници са използвали и различни форми и средства за въздействие върху тюркоезичното население или населението, изповядващо исляма.
Първата половина на 20 в. се характеризира с това, че нито държавата, нито българската православна църква проявяват активност за интеграция на това население в българското общество. Общо взето, се е смятало, че историческият ход на събитията ще принуди това население да се изсели от страната. По тази причина българската държава дълго време не е полагала усилия да интегрира това население към своята вътрешна политика. Оценките на българската полиция и на органите за управление се свеждат до това, че това население трябва да се капсулира в регионите, където живее, без образование, без култура, без здравеопазване, без поминък. Тази политика действително и за дълго време е давала своите резултати – висока смъртност, висока заболеваемост, тотална неграмотност и никакви възможности това население да стане някакъв фактор или величина във вътрешнополитическия живот на страната. В един от архивните документи на Държавна сигурност намерих доклад на Пловдивското областно управление на ДС от 60-те години, в който се отправят препоръки към ЦК на БКП в никакъв случай да не създава икономически поминък и да не се образова това население. Историческият преглед на работата с тюркоезичното население в този стар документ завършваше с мисълта: “Българската държава ще бъде силна, когато сред това население е силен само ходжата, когато само той може да чете и да пише. Ние трябва да работим така, че да бъдат силни и с влияние само ходжите. Изменим ли това съотношение – да направим образовани, културни и с квалификация това население, ще отслабим ролята на ходжата. С това ще отслабне и ролята, и влиянието на българската държава сред това население, тъй като то не може да се претопи или интегрира”.
Историята учи, че няма държава, която да е решила националния си въпрос по мирен път. Това го показва цялата европейска история от Възраждането насам. Масово прогонване или кланета – ето двете средства, с които се е решавал националният въпрос от държавите, които сега са модерни и се считат за високохуманни.
Българската буржоазна държава държеше в пълна изолация тези хора. Активната часто от това население работеше в изключително тежки условия, характерни за 19 в., главно в мините от Родопския край. Така например през 1926 г. от близо 600 000 души тюркоезично население да четат и пишат са могли едва 70 000 души, т.е. силен наистина е само ходжата.
БКП и държава от началото на 60-те години формира и провежда принципно нова политика. Това е политика на равни социално-икономически условия с оглед това население да се интегрира пълноценно и да стане неотменна част от социалната структура на българското общество. Една благородна и високохуманна политика, за която сега забравиха или не желаят да говорят българските турци и техните представители в парламента.
В противовес на старата политика, БКП се поставя труднорешимата задача да приобщи това неселение към обществения и стопанския живот на страната, да преодолоее мощните бариери, които го отделят от българската народност, каквито бяха и сега продължават да са ислямската вяра и езиковата дистанция. Навсякъде това малцинство бе толерирано и дори на много места бяха нарушени равните шансове и правата на българите. Да си спомним привилегиите, които получи младото поколение на това неселение за кандидатстване и прием във висшите учебни заведения. Десетки хиляди студенти от регионите с турскоезично население учиха в най-модерните специалности – агрономство, медицина и стоматология, технология на хранително-вкусовата промишленост…
Имаше такъв случай. В началото на 80-те г. бе прието поверително Постановление Номер 5 за привилегиите на турското население у нас. Стигаше се до такива парадокси, че тез, които работеха във вътрешността на страната, а не в обособените райони, за една и съща работа получаваха повече от представителите на българското население. Освен традиционните образователни привилегии за тях се предвиждаха по-ниски цени на строителни материали, ако строят собствени жилища. Така на практика българите в собствената си страна станаха дискриминирана част от обществото.
Но това е друг въпрос.
Грижите за турскоезичното население се оказаха наистина резултатни. През 1944 . от 700 000 души население едва 40-50 000 са сезонни работници  в селското и горското стопанство, докато през 1975 г. работниците вече са над 446 000 души, което е 61 % от това население. Специални постановления на Министерския съвет за развитието на Кърджалийски окръг и Лудогорието обръщат картината така: през 1944 г. Разградска околия има само 36 души завършили средно образование, и то в духовни училища. Няма нито един с висше или полувисше образование. През 1976 г. в населението от бившата околия интелигенцията наброява повече 6 000 души  със средно, полувисше и висше образование. Разбира се, заедно със специалните мерки на държавата огромна роля за тези промени играеше трудолюбието на това население. Към края на 70-те години и началото на 80-те години то достигна най-висок  ръст на задоволеност с жилища, телевизори, хладилници, перални, коли, мотоциклети… Българската животновъдство в тези региони на страната достигна най-високи резултати поради повишената култура и наличието на голям брой местни ветеринари, зоотехници…
В резултат на специалната политика на БКП за развитието на Кърджалийския окръг и Лудогорието бяха окончателно решени такива въпроси като благоустрояването на селищата, електроснабдяване, водоснабдяване, изграждане на здравна и просветна мрежа. Над 10 пъти нараснаха производствените фондове, които българското правителство разполагаше в тези региони. За повишаване ръста на доходите на .това население допринесоха такива отрасли като тютюнопроизводство, рудодобив, строителство и животновъдство. Показателите за най-висока средна продължителност на живота бяха постигнати именно сред това население. Най- висока раждаемост и най-малко разводи имаше именно сред това неселение. Когато докладвах тези цифри на Тодор Живков, той съвсем сериозно заяви: “Ние, българите, изглежда трябва да се учим от тях. Турчинът ходи къде ходи, па се върне и спи до жена си. Пази си и семейството, и децата”.
И така, само за няколко десетилетия БКП успя да реализира своята политика за издигане материалното и духовното равнище на това население. Голяма част от това население – около 90 000 души, станаха членове на БКП, около 10 000 души на БЗНС.
Главната цел на тази политика беше това население да не се самоосъзнава като отделна част от народа етно-религиозна група.
На практика обаче именно тази цел не беше постигната. В материален план тази група от населението действително постигна висок и качествен ръст и дори изпревари материалното и духовно състояние на българите. Не такива обаче бяха резултатите по отношение преодоляване етническите различия в бита, в културата, езика и вярата. По тези признаци това неселение продължаваше да бъде устойчиво обособена група, в която започна да се насажда и турски национализъм.
Няколко причини ограничаваха фронта на системната, благородна и хуманна работа на комунистическата партия сред това население.
Първата група ограничителни фактори се съдържаше в разделението на Европа във военно-политическо, икономическо и културно отношение. В този смисъл България и Турция бяха два враждуващи блока. Върху военните карти ние бяхме страни, които за броени дни и часове трябваше военно да се унищожат. Освен това не бива да се забравя, че Турция е вековна имперска сила с много качествена военна и политическа интелигенция. И в най-тежките години на бедност и недоимък Турция е отделяла значителни средства, за да изпраща най-добрите си специалисти на обучение в световните научни и политически централи. Турция изгради активна външна политика на Балканите по отношение именно на онези етнически групи от на населението от другите страни, които бяха наречени от нея “външни турци”. Именно те бяха обект на целенасочена политическа, икономическа и психологическа обработка, за да се поддържа тяхната устойчивост и същевременно да се дестабилизира евентуалният противник, в случая България. Новото в отношението на нашата държава към турскоезичното население се състоеше в това, че срещу българската власт вече не беше само ходжата. Активната политика на турската държава оформяше в интелигенцията далеч по-опасна от ходжата “пета колона”, която ние сами създадохме физически, считайки я като бъдеща опора на българското правителство.
Получи се точно обратната картина. Национализмът овладя първо именно тази част от турскоезичното население. Дестабилизацията се поддържаше чрез подклаждането на кампаниите за изселване. Периодически ту се вдигаха, ту са сваляха бариерите за изселване в “майка Турция”. Не бива да се забравя, че огромна роля имаше в тази насока турското разузнаване, което има вековен опит за легална и нелегална подривна дейност в България. В зависимост от конюнктурата се използваха легални средства – организации, асоциации, телевизия, радио, религиозни контакти. Успоредно с това в страната се изграждаха паралелни структури за директно и конспиративно ръководство на това население.
Дълги години съм имал възможността да следя еволюцията в становището на Тодор Живков по този въпрос. Той не се безпокоеше от турското разузнаване. Това си е право и задължение на всяка страна. Безпокоеше се от друго.
През 70-те години започна да се преминава към такива действия, които не можеха да не тревожат едно отговорно и легитимно държавно управление. Например всички студенти, завършващи даден випуск от ВУЗ, се събираха на “султански” празници, снимаха се поотделно, попълваха си адресите, изготвяха се специални албуми, които заминаваха за Турция. Така хиляди специалисти попадаха в полезрението на турските специални служби, които следяха още като студенти тяхната работа. Други форми бяха указанията за трайно заселване в отделни части на територията на страната – покрай стратегическите пътища, проходите, обезлюдените села и т.н. Водеше се подривна кампания за изпреварваща раждаемост. Или например да се овладява туризмът като отрасъл, чрез който да се овладява не земя и дейност, а територия. Към всичко това може да се прибавят сведенията за появата по онова време на десетки нелегални групи, в които се включваха настроените най-националистически елементи, разхвърлящи позиви, знамена, религиозна литература … Част от тази политика бе и прогонването на българските учители от съответните региони и масовата демонстративна употреба на турски език при контактите с официалните български власти.
Особена опасност представляваше разширяването на протурскита националистическа дейност, която започна да се насочва и към българомохамеданите от Смолянския край и граничните райони, както и към ромите. В този фронт се действаше в пълен синхрон с турските разузнавателни, дипломатически и консулски служби в Пловдив, София и Бургас. Особено ефективни бяха турските разузнавачи, които се появиха по схемата, която използват големите и дългогодишни разузнавателни служби – английската и руската. При тях вербовката се извършва с една единствена задача – фамилията да изгради и възпитава стратегическа агентура, която не се търси и не се активира, а се възбужда след 100-120 години, когато фамилията дава своя представител от трето поколение. Той тогава неочаквано започва да работи, без да е установил контакт или да е преминал през специално обучение. Такава агентура в комбинация с масовия тотален шпионаж, какъвто прилагаше Турция спрямо България, даде сериозни резултати сред етническото турско население. То винаги се чувстваше готово да напусне страната, да изпълнява задачите на задграничните централи, за да заслужи тяхната добра оценка и привилегии тогава, когато един ден прекоси границата и се установи в “майка Турция”. Към края на 70-те години заедно с децата от смесени бракове с българомохамедани, цигани, гагаузи, казълбаши и др. Турция започна да говори за наличието на 2 милиона турци в България. По смисъла на международните конвенции и договори това население всеки момент можеше да се манипулира отвън към враждебни действия спрямо българската държава и българския народ – да иска специален статут, автономия и пр., с което да дестабилизира българската държава. Когато се анализира тази опасност, винаги трябва да се има предвид, че това беше сценарий, по който се работеше и в бившите републики на СССР, в Югославия и у нас.
Всъщност, разпадането и унищожаването на СССР като държава дойде именно по националистическа линия. Една-единствена причина доведе до този край – Ленин и Сталин премахнаха многовековната и утвърдила се здраво губернска териториална структура на държавата. Именно губернията, начело на която стоеше руски генерал-губернатор, беше оня казан, в който вряха и кипяха всички националности и всички видове национализъм. Но нито един от тях не може да вземе връх и да победи, защото нямаше своя автономна структура. Всеки се раждаше, живееше и умираше в границите на многоезичната и многонационална губернска структура. Опитът в една губерния на една национална група да извоюва автономия или суверенитет се потиска еднакво както от руската държава, така и от многонационалния кошер, който живее в територията на тази губерния.
Изграждането на съветската държава от Ленин и Сталин на вертикален принцип – от автономен край, област, република, със запазването на всички етнически белези – бит, култура, икономика и т.н. доведе до такъв тип обособеност от долу на горе, при който с всеки изминал ден се засилваха центробежните сили на републиките и останалите автономни образувания на територията на бившия СССР. Постепенно федеративните връзки отслабваха. При Горбачов се създадоха още по-неясни конфедеративни връзки, тъй като той предложи някаква непонятна “конфедерация” на КПСС – всяка република да има по право представител в Политбюро – това автоматически доведе до конфедерация по същество, тъй като единствено КПСС по структура и власт бе циментът, който поддържаше единството на многонационалната съветска държава.
Последният удар в гърба на съветската държава нанесе Борис Елцин, който сложи край на преструвките и безотговорните действия на Горбачов. Той поиска да се въведе принципът всяка република “да поеме толкова власт, колкото може”. Това взриви с космически мащаби огромната съветска държава, която представляваше един планетарен куп от автономни републики, гравитиращи на орбита около “Кремълската звезда”. Те излетяха от тази орбита, чийто старт беше даден от планетарния взрив – Октомврийската революция.
Историческият извод е, че и тук комунистическата партия си е поставила задача непосилна и чужда на човешката природа – да се преодолеят национализмът и верската принадлежност.
Очевидно Владимир Путин разбира това, тъй като, както наблюдаваме, хвърля огромни сили, за да укрепи вертикалните връзки на Руската федерация – на държавата с нейните съставни части. Иначе трябва да очакваме разпадане на връзките вътре в самата Русия до нейните първоначални части отпреди 10 века – до Новгородското княжество, Киевската Рус, Московското княжество. Въпреки че отстъпи граници отАтлантика до Владимосток, Русия все още плаши със своите географски размери и геополитически възможности.
По своята структура САЩ плътно се доближават до най-приемливия модел за многонационална държава. Основната единица там е федералният щат. Всеки щат има собствена законодателна и изпълнителна власт с ясна субординация с федералната власт. Във всеки щат живеят националности от цял свят, но никоя от тях не може да постави “национален въпрос”, защото веднага ще се сблъска с националния интерес на другите национални групи в щата. Нека си представим за момент хипотезата, че се ликвидират щатите и се създадат автономни републики по национален белег и принадлежност, изградени от отделната територия до федералния връх – испаноезични, славяноезични, многомилионното население от африкански потомци и т.н. Само за 5 години американската държава ще се разпадне от федерация към конфедерация, а оттам – до отделни държави. Затова законодателството в САЩ не борави с понятието “националност”, а с понятието “гражданин”.
Ето в това се състоеше бомбата, която взриви СССР. Ето това е огромната опасност, която взриви и Балканите. Държавите трябва да се изграждат на граждански, а не на етнически принцип. За нас тук, в България, поуката е, че безкрайните компромиси в името на “правата и свободите” на една националност не е най-добрия път. Още повече, че правата са винаги индивидуални, а не колективни!
Изходът и за нас е просто да препишем конституциите и законите на високоразвитите страни като САЩ, Франция, а и конституциите на съседна Гърция или Турция, в които пълен обем права и задължения получава онзи гражданин, който спазва върховенството на държавата и закона, разпростиращ се над цялата територия. Тогава приоритетът става ясен и всеки, който спазва законите на страната, получава пълен обем образование и здравно осигуряване, заеми и материални стимули, гласуване… Който не харесва и не спазва законите на дадената територия, върху която се разпростира суверенитетът на държавата, може да получи само право на пребиваване, т.е. да работи, да живее…, но той не може да гласува, да ползва привилегиите на държавата, благоприятен режим, преференции, икономически стимули…Всъщност, това е правото на престой (резиденция), което получават стотици наши сънародници в чужбина. Те имат само печат в паспорта си, който им урежда престоя там. Но в този престой те нямат правата на гражданин на съответната страна. Едва когато компетентните органи преценят, след съответен срок от 5-10 години, че това наистина е възможно, те стават нейни редовни граждани с пълен обем права и отговорности и с изрична декларация за спазване на всички нейни закони.
За Република България това означава, че ние не трябва под натиск и безкрайно да даваме привилегии на малцинствата. Днес тези привилегии се изразяват в самостоятелен език, образование,     телевизия, партия…Но какво ще стане, ако те продължават да искат, например привилегия за заемане на длъжности, привилегия за по-добро парче земя или да им се отстъпят за ползване белоногите български моми. Вярвам, че Турция е мъдра сила. Вярвам, че ДПС и неговите лидери са мъдри и честни политици. Задавам си въпроса какво ще стане, ако някой с провокативна цел унищожи джамии или български църкви, които сега мирно съжителстват. Та нали на Балканите посрещнахме новото хилядолетие с верски войни – босненци и сърби, босненци и хървати, хървати и сърби…Живи свидетели сме как се взриви пред очите ни етническият модел в Македония.
Но нека се върнем отново към т.нар. възродителен процес и към динамиката на тогавашните процеси и събития в България.
В началото на 70-те години започна турцизирането на българите, изповядващи мохамеданската вяра. Турските централи подхвърлиха удобната теза – “щом си мюсюлманин, значи си турчин”. Както споменах го-горе, децата от смесените бракове на тюркоезичното население и българи започнаха да се записват с арабско-турски имена, което откъсна духовно от българската общност цели райони от Смолянския и Хасковския край. Заедно с това Анкара дразнеше Тодор Живков с постоянно изменящата се от нея платформа за изселническите спогодби. Официалните представители на Анкара веднъж твърдяха, че у нас повече няма изселнически въпрос, че нямат претенции към населението, останало в България, тъй като то било малобройно, а при изостряне на международната обстановка изведнъж започваха да говорят, че в БГ живеят 600 000 – 1 милион – до 2 милиона души турци.
Убеден бях, че Тодор Живков имаше изключително точна информация за намеренията на турската държава. Освен информацията, идваща от специализираните органи и външно министерство, той разполагаше и с лични, единствено негови канали за пряка информация от чужбина. По повод на едно негово поръчение генерал Григор Шопов му предостави на лично разпореждане за изпълнение на задача от “особен характер” отговорен работник от Второ главно управление на МВР. Тодор Живков спомена пред мен и за двама турски дипломати разузнавачи, които му били “предадени от негов високопоставен приятел от Изтока”. (От някои съвпадения между различни факти смятам, че става въпрос за шаха на Иран). На изпратения му от Г. Шопов контраразузнавач той предостави грижата за срещите с тях и еднолично да получава информацията, която да не се отчита или завежда, а неин единствен получател да бъде той, Тодор Живков. Срещите ставаха в един ловен резерват с легендата, че това са чужденци ловци, които заплащат за ловната си страст и хоби. Тези агенти вече не са живи и съвсем накратко ще се спра на тяхната особено полезна дейност за прякото осведомяване на Тодор Живков като върховен ръководител на страната.
Очевидно те имаха достъп или възможност за проникване в кабинета на началника на турското разузнаване (МИТ), защото в отделни случаи предоставяха и записи от разговори. Чрез тях по същество Тодор Живков разполагаше с всички планове и задачи на турското разузнаване и турската държава срещу нас. А при наличието на такава информация, трябваше да си просто безотговорна личност или страхливец, за да пренебрегнеш това, което се съдържаше в разкритите пред нас турски документи. А Тодор Живков не беше такъв. В тези документи, разбира се, нямаше преки указания за война, но имаше всичко онова, което Живков обобщи с един израз:”Искат да ни сложат едно буре с барут в темела на държавата, а фитилът на това буре да бъде в Анкара. Когато искат – да го палят, когато искат – да го гасят. Но тази работа няма да стане така”.
Така и именно в такава информационна обстановка през 70-те години се зародиха широкомащабните акции на българската държава, за да се неутрализира турската експанзия в България.
Първата от тези акции беше възстановяването на родовите корени на българските мохамедани. Само за няколко години в началото на 70-те години около 250 000 българи мохамедани смениха имената си. Процесът протече успешно, въпреки че на отделни места бе необходимо да се организират блокади на селища и се стигна до въоръжени сблъсъци. Най-паметни ще останат събитията в с. Корница, Благоевградско. Тъй като по случая се написаха стотици страници, излязоха филмови материали, няма да се спирам подробно на случая. Важно е да се знае, че всички инциденти са ликвидирани само от органите на реда – милицията и Държавна сигурност. Това бяха стотици и хиляди офицери и военнослужещи, които изпълниха своя дълг към закона, в който са се клели за вярна служба.
След 10 ноември и БКП, и “приемницата” й БСП (по-точно социалдемократите в ръководството й) обяви за престъпен акт действията на българските служители от ДС и милицията с една-едничка цел – сами да се скрият зад гърба на изпълнителите. И до днес хиляди офицери и военнослужещи от ДС продължават да носят като клеймо в биографията си присъдата “офицер възродител”, без да са виновни, ако въобще е имало за какво да се винят. Те всъщност изпълняваха своя дълг на хора, които са поели клетва пред народ и Конституция. Освен това органите на реда не допуснаха да се опетнят с кръв и насилие. Само в случаите на неизбежна самоотбрана и провокации се стигна до физическа разправа.
Политическите партии страхливци и до ден днешен не намериха сили да дадат достойна историческа оценка на тези събития. Най-важното обстоятелство, което определяше отношенията между БГ и Турция бе, че ние бяхме еднофлангови държави и два военнополитически блока, които взаимно се дебнеха за своите силни и слаби позиции. А важен резерв във военнополитическата доктрина на Турция срещу България бе именно това население. Немалко планове на турския Генерален щаб се разработваха и разчитаха тъкмо на проникване сред това население и евентуалното му използване за етнически размирици на територията на България в случай на конфликт между нашите държави.
Всъщност, от средата на 70-те години до края на възродителния процес по същество у нас се водеше една необявена война между БГ и Турция за надмощие над това население. И не българската държава беше, която започна тази война. Тя просто бранеше със закон своите вътрешни интереси, които са изключително право на всяка суверенна държава. Както казваше Тодор Живков: “Не ние сме ходили и завладявали техните земи, а те са идвали и завладяваха нашите земи. И те са тия, които ще се съобразяват с нашите закони и гостоприемство!”
Важна роля в усилията на нашата държава играеш агентурата, голяма част от която беше внедрена сред това население още от времето на царската полиция. Тя беше много опитна и надеждна. Един преглед, направен през средата на 80-те години на агентурата показва, че в активната част на това население и интелигенция всеки трети гражданин е бил агент.
Но този огромен размер не бива да ни заблуждава. Значителна част от тези агенти при среща с турските амисари или консули веднага си признаваха с твърдението въпрос: “Тук българите ни натискат да ставаме шпиони. Какво да правим?” Турските представители обикновено приемаха и поощряваха тази линия на поведение. От техническите записи, които се придобиваха, се виждаше, че турските емисари отвръщат стандартно: “Майка Турция знае това и ще ви прости. Съгласявайте се да помагате, защото така по-добре ще знаем какво искат българите”.
Едно малко отклонение. Когато СДС реши да се изнесат досиетата на Държавна сигурност пред Народното събрание, той прави голяма и непростима грешка пред целия български народ. Политиците от СДС желаеха да разобличат депутатите и политическите дейци на ДПС, които са били оформени като сътрудници на ДС. Ударът, както се подразбираше, беше в две посоки: от една страна, да бъдат разобличени неудобните депутати пред собствения им електорат, и от друга – да ги компрометират пред турската държава.
Не се случи нито едното, нито другото. Голяма част и то най-активната и най-здравата част на този електорат сама беше преминала през различни форми на сътрудничество с МВР. Турската държава – нейните разузнавателни и дипломатически органи много отдавна знаеха кой кой е в ДПС. Например, бяха документирани редица срещи на Ахмед Доган с установени разузнавачи от турската резидентура в София. Една от тях, със спазване условията на конспирацията, бе пред бившия Дом на съветската култура и техника на ул. “Шипка”.
Както споменах по-горе, турските специални служби поощряваха и поддържаха представителите на това население активно да сътрудничат на ДС. Рано или късно национализмът надделяваше, верският фанатизъм беше силен и “майка Турция” си прибираше децата. Някои от тях преминаха през солидни форми на подготовка за нелегална дейност – преминаха пред школи на КГБ в Москва, получиха легенда и паспорт на избягали граждани от мюсюлманските републики с цел да се внедрят сред гастарбайтерите в Европа и оттам, в перспектива, да проникнат в Турция.
След 10 ноември българската държава отстъпи и се отвори място за едно голямо предателство. Както стана например с “Оня списък”, който включваше имената на българските разузнавачи, работещи на прикритие зад граница, и бе предаден на турското посолство. Наложи се агентът, внедрен в посолството, който документира това престъпление, чрез бягство да се спасява от надвисналото смъртно наказание. Питам се дали българската държава няма да забрави и тази плесница върху нейното лице?
Тук става дума само за някои щрихи от епичната битка, която водеше българската държава, за да защити своите национални интереси. Тази битка се водеше едновременно на два фронта – срещу турската позиция, която получи широка международна подкрепа, и срещу натиска тук, в България, който идваше от това население, подложено на административна смяна на имената. Нека също припомним по този повод, че органите на Държавна сигурност, разкриха над 20 шпионски нелегални и подривни центъра, широка пропагандна мрежа, включваща материали, религиозна литература, пренасяна чрез границата и разпространявана нелегално. Да припомним също така и взривовете в Буново, Бургас, Варна, Сливен, които дадоха невинни жертви от страна на българските граждани и за които сега всички угоднически мълчат. Мълчи се и за жертвите, които бяха дадени сред това население при сблъсъци с органите на реда. На много места в България това население излезе масово и пристъпи към окупация на обществени сгради. Зад тези действия стояха турските централи и техните нелегални организации в България, които имаха куриери и специални средства за връзка. Мнозина от тях бяха въоръжени, макар и с примитивни средства, и не се спираха пред нищо.
В тези дни турската държава имаше интерес да има десетки и стотици убити, за да се намеси международната общност. Българската държава не се поддаде на тези провокации. Изричната заповед на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов бе в никакъв случай да не се употребява оръжие срещу това население. На армейските части не се раздадоха патрони. Те трябваше да плашат с наличието на военна техника. Оръжие за стрелба имаха само служителите на реда, които го използваха само там, където имаше пряко нападение с цел завземане на оръжие или убиване на хора. Дори голямата трагедия с гибелта на малкото момиченце Тюркмен бе в резултат не на изстрел, а на стъпкване от настаналата суматоха в тълпата.
Българският народ стоеше встрани от тези процеси вероятно защото не бе информиран. В същото време истанбулските площади се тресяха от стохилядни митинги, които издигаха лозунгите “Напред към София” и “Искаме да си поим конете на Камчия!”, размахваха ножове, стягаха се редици, които бяха готови, предвождани от онбашии и бинбашии, да нахлуят в нашата страна. Нямаше ги само борозаните и тюмбелеците, с които някога османлиите нахлуват на Балканския полуостров.
У нас беше спретнат насила един софийски митинг под ръководството на Градския комитет на ОФ, но митингуващите българи бяха наречени от дисидентстващите едва ли не “фашистки елементи”. Много по-голяма тежест в медиите имаха гласовете на Блага Димитрова, Желю Желев, Константин Тренчев и създадените по това време неформални групи. Нека запомним тези имена, които до голяма степен допринесоха за ерозията на патриотизма и подкопаваха усилията на много поколения българи в защита на род и родина. Да запомним и тази нещастна жена и алчна журналистка Татяна Ваксберг, която бръкна с нечисти ръце в една дълбока и кървяща рана на българския народ, за да угоди кой знае кому. Тя не успя да направи добър филм, защото от него миришеше на омраза. Такъв филм може да се направи само от добър човек, който обича хората и познава човешкото страдание.
В международен план позициите ни не бяха стабилни поради това, че измамникът Горбачов бе обвит в ангелогласни химни – какъв велик реформатор на 20 век бил той. Варшавският договор вече не беше тази сила, която въздържаше и гарантираше сигурността на държавите, членуващи в нея. А в същото време ислямските държави се обединиха и действаха като голяма международна сила, към която се присъединиха европейските държави и САЩ.
За първи път Турция и България излязоха на международната сцена в открито противоборство. Българската позиция бе далеч по-силна, защото тя се опираше на два фундаментални принципа. В посланието си към турската държава Тодор Живков заяви: “Престанете да си играете с живота и съдбата на това население. Това са български граждани, които живеят в условията на българската държава, и по същество вие извършвате намеса във вътрешните работи на една суверенна държава”. Вторият принцип беше деклариран също ясно и категорично: “България вдига границите, нека и Турция да направи това. Не заигравайте, а дайте възможност всеки, който поиска, да отпътува за Турция. Ние не гоним никого, излишно неселение нямаме. В България хляб и работа има за всеки.” Така Турция бе принудена не да дърпа фитила на бурето с барут от Анкара, а това буре се търкулна на турска територия, като само за няколко седмици над 360 000 души с багажа си потеглиха към “майката родина”. Спекулира се, че това население е било насилствено прогонвано. Точно обратното. Хората бяха умолявани да не си оставят хубавите животни, големите къщи на два и три ката. Българските власти по места им казваха: “Идете, вижте и ако не успеете – върнете се пак, ние ви чакаме”.
Докато Тодор Живков беше твърде резервиран към тази изселническа кампания и с нетърпение чакаше Турция да затвори границите за изселнически поток, бъдещият президент Петър Младенов в героична поза и бодрячески настояваше да се създадат условия да се изселят 500-600-700 000 души, за да се реши веднъж завинаги националният въпрос. При това уверяваше, че Министерството на външните работи е организирало широка международна подкрепа.
И тук ни разделиха Господ Бог и Аллах. В дните на “голямата екскурзия” Тодор Живков просто страдаше. Няколко пъти предупреди първите секретари на областните комитети да обясняват на тези хора, че напускат най-хубавата земя на европейския континент – Добруджа и Лудогорието. Цитираше европейските изследвания, че земята с най-високо хумусно съдържание в Европа е именно в този район, че те държат най-големите ливади, най-големите реки и най-големите стада. Покани и турския посленик, пред когото изложи същата позиция. Но създадената паника и изселническата психоза подгониха като стадо стотици хиляди хора.
Тъй като много се спекулира с имотната страна на въпроса, искам да припомня, че точно в тези дни правителството на Георги Атанасов прие разпореждане, с което строго се забраняваше продажбата на земя и имоти на тези, които се изселваха, и заедно с това се предвиждаха мерки за охрана на тяхното имущество. И когато 140 000 души се завърнаха обратно, те намериха непокътнати земята и къщите си. Така че българската държава в нито един момент не е воювала с това свое население. Ако някъде има продаден имот, това е станало при погазването на законите на българската държава. Когато бройката на изселниците надхвърли 400 000 души, Турция каза:”Стига! Спрете!” И затвори едностранно границата.
Всичко това всъщност беше триумф за малка България, която сама се изправи срещу целия свят, за да защити своите законни интереси.
Страхливите “наследници” на БКП след 10 ноември можеха да поискат една експертна комисия с широко международно участие на юристи и експерти от всякакъв профил. Ако на една такава безпристрастна комисия бяха предоставени всички материали от 20 години, които се съдържат в архивите на Държавна сигурност и на ЦК на партията, сигурен съм, че спокойно можехме да отидем в Европейския съд и да осъдим всеки, който вдигне ръка и обвини Комунистическата партия и Тодор Живков в престъпление. Още повече когато виждаме как Турция си “решава” своя национален въпрос с кюрдите.
Под натиска на обстоятелствата и с помощта на приятелската нам държава Кувейт бе организирана двустранна среща между България и Турция. Тя се състоя на 30 октомври под патронажа на емира на Кувейт шейх Джабер ал-Сабах. От българска страна делегацията се води от Георги Йорданов, който блестящо защити българската позиция и се прояви като гъвкав политик и дипломат от много висока класа.
–          следват извадки от информацията на Политбюро на ЦК на БКП относно срещата.
“…Месут Йълмаз се опита да прехвърли вината за кризата в нашите отношения единствено върху България. Заяви, че тяхното нормализиране “изцяло” зависело от българското правителство, чиято политика на ”насилствена смяна на имената и асимилация на турското малцинство” довела до сегашното им извънредно тежко състояние. Ето защо двете страни можели да започнат диалог само при посредничеството на трета държава. Той се опита да внуши, че и българското правителство трябвало да направи положителни стъпки напред, коригирайки “погрешната си политика по отношение на българските турци”. Сподели, че турската страна е доволна от решенията на Постоянната комисия на Народното събрание за защита на интересите и правата на гражданите, но по тяхна преценка те не били достатъчно убедителни. Нямало и гаранции, че правителството и местните административни органи ще изпълняват препоръките на парламента.
Турската страна не искала да се връща към Белградския протокол, който мил мъртвороден. Чрез него България заблудила общественото мнение и Турция нямала намерение отново да постъпва наивно.
По-нататък Йълмаз подчерта, че “турското мюсюлманско малцинство” в България било реалност и неговото правителство не можело да се съгласи с българската позиция по този “основен въпрос”.
Месут Йълмаз посочи като главна причина за силно влошените двустранни отношения “насилствената смяна на имената и асимилацията на турците” в България. Правейки уговорката, че Турция не поставя предварителни условия и не се намесва в нашите вътрешни работи, добави, че българското правителство, на основата на сега действащия у нас Закон за имената, можело да потърси възможност българските мюсюлмани, ако поискат, да могат да сменят само личните си имена. А фамилните им имена да си останели български. Според Йълмаз това било приемливо и подобна стъпка нямало да накърни достойнството на българското правителство.
Турският външен министър отправи на няколко пъти молба техните предложения да бъдат докладвани на българското ръководство. Сега Турция очаквала от нас конкретни стъпки в такава насока и не иска да се създава впечатление за външен натиск, да се злепоставя България. Целта на диалога била да се потърси реална основа и политическа воля за подобряване на двустранните отношения.
В отговор на изложението на Месут Йълмаз аргументирано бяха отхвърлени претенциите на Турция за наличието в България на “турско национално малцинство”. Те бяха окачествени като опити за политически натиск и намеса във вътрешните работи на НРБ. На турската страна бе предложено да се започне диалог без предварителни условия, като се спазват суверенните права на българската и турската държава.
Във вежлива форма, но ясно и твърдо на Месут Йълмаз бе заявено, че не ще приемем никакви предварителни условия за разговор. Готови сме да обсъждаме целия комплекс от въпроси на българо-турските отношения, водени от добра воля, насърчавани от духа на добросъседството. Обосновано бе изложена нашата позиция защо не можем да разискваме с други страни въпроси, които накърняват суверенитета и националните интереси на нашата социалистическа държава.
На турския министър ясно бе заявено:  България е за нормални добросъседски отношения с Турция. Напрежението, създадено не по наша вина, не е в интерес на нито една от двете държави. Сегашното кризисно състояние на българо-турските отношения противоречи и на съвременните положителни тенденции в общоевропейския процес, на новото политическо мислене.
Беше подчертано, че българо-турските отношения могат да се градят върху общоприетите норми на международното право, определени в устава на ООН, на заключителния акт от Хелзинки и Виена, на др. международни договори, на практиката за цивилизован диалог между северенни държави. И още, че безусловно трябва да се спазват принципите за териториалната цялост и интересите на всяка страна, за ненамеса във вътрешните й работи, неупотреба на сила или заплаха със сила, взаимно уважение и баланс на интересите.  Единственият начин да се нормализират българо-турските отношения е честният и равноправен диалог, без предварителни условя и диктат, без намеса на външни сили и фактори.
….
Турският министър на външните работи изслуша спокойно изложението ми, не се опита да отхвърля принципните гледища на българската страна. Той постоянно повтаряше, че ни разбират, но искал и ние да ги разберем, че нямат намерение България да бъде злепоставена, че и те са допуснали грешки, но имат воля да ги поправят, че трябвало да вярваме на желанието им за ненамеса във вътрешните работи на българската държава. Той многократно молеше българското ръководство да бъде информирано, че ако осигурим религиозните свободи на мюсюлманите, правото им да говорят “своя” матерен език и евентуално да могат, ако пожелаят, да сменят личното си име, нещата много бързо щели да стигнат до добри резултати, към които се стремели и двете страни.
На Месут Йълмаз още веднъж бе разяснено защо не можем да обсъждаме с друга страна въпрос, който е лично право на гражданите на суверенната ни държава. Той повтаряше, че разбирал същността на закона ни, но попита даваме ли гаранции, че той ще се спазва и занапред, ако български граждани поискат да се възползват от даденото им право да си “сменят само личното име”. Като се убеди, че за нас това е лично право на гражданите и принципен въпрос, който не ще обсъждаме с други страни, той заяви: “Все пак, моля ви, информирайте вашето правителство за нашето предложение”.
След дълга с сложна дискусия, продължила повече от 5 часа, турският министър на външните работи се съгласи българо-турският диалог да продължи. Повтаряйки, че неговите постановки не трябвало да се приемат като предварително условие, Йълмаз заяви, че от бъдещите стъпки на българското правителство много ще зависи нормализирането на отношенията между двете страни. …
Турският министър се съгласи да бъде публикувано съвместно съобщение за срещата. Той прие нашето предложение от текста да отпадне записаното от турска страна, че “отношенията между България и Турция силно са се влошили след 1984 г. по причини, свързани с действията на България”…..
Ето това, всъщност, е атмосферата и съдържанието на поверителните разговори. България, ръководена от Тодор Живков, не бе поставена на колене.
Точно това обаче направиха хората, които поеха отговорност за съдбата на българския народ след 10 ноември 1989 г. Новият външен министър Бойко Димитров, предвид очакваните “радикални” промени, не замина на договорената среща с Месут Йълмаз, която трябваше да се състои около 30 ноември, и трябваше да подпише договора, с който да се закрепят постигнатите съглашения на срещата с Георги Йорданов. През януари Андрей Луканов, след злополучния пленум от 28 декември 1989 г., даде интервю пред анадолската агенция, в което “признава” наличието на турско национално малцинство в България. Така до срещата през февруари на българския външен министър с турския му колега бе проигран и продажно разпилян целият многогодишен капитал и борба за защита на националните интереси.
Трагичното е, че комбинацията от страх и предателство погреба огромната обществена енергия, която българският народ в продължение на близо един век отдели за защита на тези свои законни интереси. За тази непоследователност в политиката историята ни наказа, като ни изправи пред едно неясно бъдеще, в което съществува потенциална опасност да бъдат застрашени земята, семейството, животът на целия български народ.
Никой гадател и пророк не ни казва дали над Балкана слънцето не ще започне да кърви!
worldtodaybg.com

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Топ-публикации

Старото Кино

Красиви природни изгледи

Архив 2

По-доброто Радио

www.sandacite.bg

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

Контакти

Посещения на сайта