През 1984 г. в Института по изчисли­телна техника, под ръко­водството на Иван Въчовски, е създаден телефонен апарат с микропроцесорно управление. Той служи за провеждат на всякакъв вид разговори от общес­твени места. Заплащане­то става с магнитна кар­та, която се закупува предварително. Върху спе­циален индикатор се на­блюдава сумата, с която говорещият разполага пре­ди, по време и след разго­вора. Особено удобен е този телефонен апарат за международни разговори, при които сумите са чув­ствителни и е неудобно да бъдат пускани под фор­мата на монети. При но­вия начин на таксуване, картата може да се изпол­зва многократно за раз­лични разговори до израз­ходването на записаната върху нея сума. Още през 1984 г. телефонът е внедрен в Русе, а иконо­мическият ефект за пър­вата година е изчислен на около 200 хиляди тогавашни лева.

На 28 август 1943 година умира българският монарх – цар Борис III. Той е известен още с титлата принц Търновски. Борис III е цар на България от 3 октомври 1918 година до внезапната си смърт през 1943 година. Цар Борис III наследява престола от своя баща – Фердинанд I. Неговото управление е свързано с много противоречиви и драматични събития, които оставят ярка следа в българската история. Цар Борис III е роден на 30 януари 1894 година в София. Той е първородният син на Фердинанд I. Борис III има един брат и две сестри. След раждането негов католически кръстник става папа Лъв XIII, а за православен кръстник се избира император Николай II. По време на Балканската война бъдещият престолонаследник изпълнява длъжността на офицер за свръзки по фронтовете. В Първата световна война заема позицията на генерал-майор. Трагичният край на войната за България носи много критики срещу управлението на Фердинанд I. Това е причината той да абдикира и да отстъпи престола на най-големия си син - Борис III. На 3 октомври 1918 година е извършена официалната коронация. Следват доста бурни времена за България, като участие в международни конфликти и загуба на територии.
Първото препятствие, което се появява пред цар Борис III е политическият преврат, извършен на 19 май 1934 година. Тогава политическият кръг „Звено” и Военният съюз отменят Търновската конституция, разпускат Народното събрание и забраняват съществуването на разнообразни политически формации. На власт идва Кимон Георгиев, а страната се управлява с помощта на парламентарен мажоритаризъм, който се контролира от царя. Създава се законна правителствена опозиция и се насрочват нови парламентарни избори. След избухването на Втората световна война, България се присъединява към Оста (Рим – Берлин – Токио). Сътрудничеството с Берлин и Москва помага за връщането на част от българските територии, които са несправедливо отнети след загубата на Първата световна война. Така районът около Южна Добруджа, който преди това е под румънско владение, се връща на България. Това става благодарение на Крайовската спогодба, която е подписана през 1940 година. Същата година Германия настоява българското правителство да ограничи правата на евреите. Така се създава Закон за защита на нацията, който цели да отнеме по-голямата част от правомощията на еврейското население в България. През 1941 година Борис III се съгласява страната ни да се присъедини към Тристранния пакт. През пролетта на същата година, немски войски преминават през българската територия, за да навлязат в Югославия и Гърция. По този начин България се превръща в съюзник на нацистка Германия.
Краят на бойните нападения дава възможност на цар Борис III да възстанови част от предишните български земи. Сред върнатите територии са Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Това е причината българите да започнат да го наричат цар Обединител. След избухването на войната между Съветския съюз и Германия, България се опитва да поддържа дипломатически отношения и с двете държави. Въпреки това по настояване на Хитлер, на 13 декември 1941 година българската държава официално обявява война на Великобритания и САЩ. Така страната ни се превръща в активен участник във военните действия. Цар Борис III умира на 28 август 1943 година след кратко боледуване. Малко преди това той се връща от визита при немския фюрер. Официалната версия за внезапната смърт на Борис III е инфаркт. Въпреки това през годините се появяват различни спекулации, които твърдят, че българският монарх е бил отровен по заповед на Хитлер. Първоначално тленните останки на Борис III са погребани в Рилския манастир. След смяната на политическия режим през 1944 година, останките на българския цар са преместени в малък параклис в двореца „Врана”. През 1949 година социалистическата власт нарежда взривяване на параклиса. След промяната на политическата власт през 1989 година, новото правителство разпорежда издирване на тленните останки на цар Борис III. През 1993 година останките са открити и отново са погребани в Рилския манастир.

Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта „Слънчев бряг” край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат „ликвидарани”. На много от техните досиета е написано „ЗН” – „завръщането нежелателно”. Това е изповедта на Кольо Колев – автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, „човек за човека е приятел и брат”. Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили и учителите им от НКВД.

Жените живееха в другото крило на лагера. Работеха заедно с нас същата работа. И тях ги биеха постоянно. Гавреха се, завираха им неща, където не трябва. Вечер някои ги водеха до бъчвите с вода, Ръжгева или Куна им поливаха да се измият от кръста надолу и ги вкарваха в канцелариите. Изнасилваха ги постоянно, те не смееха да протестират. Защото иначе ги чакаше смърт. Беше много страшно. Ръцете ни бяха кървящи рани. Товарехме камъните с голи ръце. Вечер спяхме като застреляни. Мнозина стенеха от болки. Понякога някой викаше, че минава змия или смок – по скалите ги има много, а в спалното дъските са през пръст разстояние. Ходехме по нужда в една кофа, но най-непоносима бе миризмата на гной и пот. Сутрин миришеше на мърша.През лятото беше непоносимо горещо. Камъните се нагряваха, ако счупиш яйце към обяд, пече се за 5 минути. Есента скалите изстиваха и сутрин беше много студено, но само докато стигнем кариерата. Работехме сутрин от 6 до тъмно. Не усещахме студа, защото бяхме потни дори през най-големите студове през зимата. Пот и кръв се лееха непрекъснато Мирчо Спасов искаше „много, много работа”. Свободно време нямахме. Докараха едно момче от Гложене, сираче. Докато разбера, че е земляк, го убиха. Най-близък ми беше Божидар от София, дошъл 4 дни преди мен и останал до разтурянето на лагера. Имаше много опити за бягство, но все неуспешни. Бегълците ги убиваха или на място, или пред нас за назидание. Ако циганинът, който ни броеше, сбърка, първата редица ляга и бият да кажат къде са избягалите. Той бъркаше нарочно. Понякога отделяха група от 20-30 души за работа на вилата на БКП на хълма. Носехме камък, желязо, вода, цимент – палат, построен с робски труд. Благо или някой от циганите слагаше пръчка на пътеката и трябва да я прескочиш с камъка. Който закачи пръчката, беше пребиван веднага. Ако стане, продължава, ако не може-доубиваха го.

Убийствата ставаха по всевъзможни начини:
с тояги, с инструменти, с ножове, с душене. В деня, когато убиха бай Иван Карадочев, оцелях по чудо. Работих с него в една група два или три месеца. Шахо го удари лошо с тоягата и той падна. Извиках, взех го в скута си. Бай Иван умря в ръцете ми. Тогава чух вик и в последния миг видях Шахо да замахва с прибора си за убиване. Това беше вързана за ръката му палка, за която със синджир бе окачена тънка стоманена лента около 20 см, изключително остра. Често ни показваше върху ръката си, че може да бръсне. С едно движение я хващаше и убиваше с нея. Ако стигне врат, човекът умираше на място, ако пък докачи нечий гръб, раната е до костта. Хората умираха от загуба на кръв или раните гноясваха и се пълнеха с червеи. И в онзи ден, когато сълзи течаха от очите ми, Божидар извика силно „Бате-е!” Погледнах – лентата свисти към главата ми. Отдръпнах се инстиктивно назад и както бях приклекнал, ножът направи две дълбоки рани-на ръката и крака ми. Белезите и сега стоят. Шахо щеше да ме довърши, но в тоя момент Газдов го извика долу при бараките за „нещо важно”. Това означаваше, че са дошли нови хора и има работа за него. Бяха две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се гавриха с тримата. Цяла нощ се чуваха страшни викове, макар че им запушваха устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето беше мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, разчорлени и окървавени, ги изкараха от помещението на началниците.

Гноясалите и червясали рани бай Георги – фелшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата,след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата” зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева – тогава имаше такива – и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?” Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?” Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…”. И издъхна. Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци, пратили го да го сплашат. Имаше самочувствие, но още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета.Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си – нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо – чук, инструмент – и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е – Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора – заплахата за „мирния комунизъм”.Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България”. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха.

Помня две момчета – дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката”. И ни накараха да „почистим”. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място – черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място.

Полуживи ги захвърляха в „моргата”и като издъхнат – с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.” Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.

Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито – той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение – следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година.

Един път Мирчо Спасов държа реч

Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?” Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.” И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.Днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсили за състезание. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една сутрин видях, че идват за мен и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: „Стигааа!” Той отпусна тоягата и ми каза: „Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш.” Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.

Гледах по-късно поне 20 пъти филма „Спартак”, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оцелели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.

Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!”

Мирчо Спасов е български политик от БКП, заместник вътрешен министър в НРБ. Като един от най-близките сподвижници на Тодор Живков, организира и ръководи лагерите край Ловеч и Скравена, ръководил контрабандни канали и отговорен за източването на милиони левове от служба „Културно наследство“ към Министерството на външните работи. В хода на разследването на престъпленията в лагера в Ловеч, всички от ръководството на лагера свидетелстват, че писмени заповеди никога не са давани, а е действано единствено по устни указания от Мирчо Спасов. Той оправдава затварянето в лагери на хора без съд и присъда като „борба с гнилия американски капитализъм“, зародиша на който били хората, затворени в лагера, които да бъдат подложени на „физическо и стерилно унищожаване“[.

През 1990, за извършените зверства край лагера в Ловеч, Спасов е изключен от БСП, а тогавашният президент Петър Младенов му отнема генералското звание . Срещу Спасов и ръководството на лагера в Ловеч е повдигнато разследване, от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев. Спасов прави самопризнания, като оправдава действията си с копиране на опита на съветските другари. На 8 юни 1993 е даден ход на делото, на когато лично Иван Татарчев пледира за смъртни присъди. Спасов умира един месец след началото на делото, в дома си, където е под домашен арест.
http://ntotkov.blogspot.com









Архив на Беко Ровела


На 26 август 1987 г. жителите на близо 200-хилядния тогава Русе се събудиха жители на Разградска област.

Тогава, в духа на т.нар. Юлска концепция, с Указ 2704 на Държавния съвет, одобрен от политбюро на ЦК на БКП и гласувано в Парламента, беше определено ново териториално деление и градът с 23-вековна история, административен център от римско време, четвърти (тогава) по големина град в България, стана вилает на Разград. Или, както се шегуваха зевзеците, Разград се сдоби с пристанище. Подобна бе участта на старопрестолния Велико Търново, който стана подведомствен на Ловеч, а мощните по това време Видин, Плевен и Стара Загора – бяха подчинени съответно на Михайловград, Ловеч и Хасково.
Критериите, по които са били определени новите областни центрове и до ден днешен остават неясни. Като една от основните причини за новото административно делене тогава се посочва, че над 3/4 от финансовите потоци, насочени към 28-те окръга на страната, се усвояват от окръжните центрове, а този модел на разпределение на ресурсите в страната задълбочава и изостря противоречията между центъра и периферията. Според други – надделели са местническите чувства на част от тогавашния партиен елит. Специално за Разградска област се говори, че е надделяло становището на родения в Лозница Пенчо Кубадински. Според трети, „реформата“ е била опит на Тодор Живков „безкръвно“ да се освободи от някои местни партийни феодали.Противопоставянето на разполагащите със значителен икономически, административен и кадрови потенциал утвърдени центрове (над 80 на сто от ръководния състав на новоизградените областни, партийни и държавни структури пътуваха от Русе до Разград и обратно) на новоизлюпените такива, включи в битката и населението. Хората от новите областни центрове се почувстваха ощастливени, тези от загубилите статута – унизени. Защото нищо особено не се бе променило – старите поделения на ведомствата си останаха в старите окръзи, само губернаторските местоседалища се промениха. И цялата местническа пара под налягане отиде в свирката на административното псевдопреустройство.
През 1990 г. Разградска област е преименувана на Русенска област, а седалището е преместено в гр. Русе. Административната карта на България в този си вид съществува до 1998 год., когато правителството на Иван Костов възстановява броя на старите окръзи, вече под името „области”.„Нешка няма грешка“ – казваха хората в годините на нейната най-голяма слава. Живков пращаше телеграма след телеграма до нея и гимнастичките й, след всяка тяхна победа ги приемаше така, сякаш са ни освободили от Съветския съюз. Дори си позволявал да каже и по някоя шегичка срещу братушките, за да поощри момичетата още повече. Но когато Нешка наистина сбърка – според партийните канони – изведнъж всичко се обърка.
Именно тя гласува срещу едно от най-гламавите решения на вече обърканото Политбюро, с което родният й Русе мина в Разградска област. Нешка гласува „против“ в Народното събрание – нещо нечувано в комунистическата история на България, след унищожаването на опозицията в края на 40-те години. И веднага започнаха да й търсят цаката. Но не можаха да я сломят. Тя се изправи сама срещу системата, чийто идеали споделяше, но беше непримирима срещу неправдата, фалша и лицемерието й. Беше оплюта, но остана несломима, така както й днес!   

















В едно свое интервю мустакатият водещ от малкия екран разказа, че първата си роля получил, защото единствен в класа си с можел да мърда с уши. Именно това учи и другите деца героят му Митко в българската детска класика „Таралежите се раждат без бодли“.Ето какво разказа той по повод 55-годишнината на БНТ за кариерата си в новинарството:

Как попадна в ,,По света и у нас“ ?

Димитър Цонев: В ,,По света и у нас“ попаднах случайно. Ако не се бяха разделили на Канал-1 и на Ефир-2, може би никога нямаше да бъда в ,,По света и у нас“, но когато Асен Агов стана директор на телевизията, той реши да подсили Ефир-2, да направи един нов канал на БНТ, който да бъде конкурентоспособен на Канал-1 и изведнъж се оказа, че ,,По света и у нас“ се оказаха с трима-четирима човека, включително и аз. И така започнахме през май 1992 г.
Изчислявал ли си някога колко години си водил новини?

Димитър Цонев: 10 точно. Ако сложим и последните новини в 23 часа стават почти 12.
В които си водил?

Димитър Цонев: Да.
През теб са преминавали много събития, много сюжети, много случки, много репортажи, кои са най-знаковите събития, които завинаги ще останат и които промениха не само журналистиката, но и целия ни живот?

Димитър Цонев: О, знакови събития има много. Аз веднага се сещам за две събития, на които така се случи, че аз бях дежурен. Едното беше 10 януари 1997г. , когато нападнаха парламента и го подпалиха и стана така една битка страхотна вътре и извън парламента и ,,По света и у нас“ ни завари малко така неподготвени, тъй като всичко това се случи малко след 15 часа и около 16 часа трябваше да реагираме много бързо. Изпратихме няколко екипа там – 2-3 РТС-та с трима репортери. Мисля, че в парламента беше Поля Станчева, отвън беше Севда Шишманова, но мисля, че те се справиха много добре и ние направихме една емисия, в която показахме абсолютно всичко и успяхме да вземем всички гледни точки, с изключение на тези, които може би чупеха прозорците и се опитаха да хвърлят димки вътре в самия парламент, но така или иначе се справихме добре. Още повече, че тогава ,,По света и у нас“ беше тотален монополист – всяка вечер ни гледаха около 5 милиона души. Така че бяхме длъжни да се справим. И втората дата знакова е 11 септември 2001г. Пак бях дежурен, с Радина двамата водехме, тъй като това беше една изключително трудна емисия, направихме над 60 минути емисия, посветена само на атаката на близнаците в Ню Йорк.През 2004 година Димитър Цонев беше говорител на НДСВ и Симеон Сакскобургготски. В шоуто на Слави Трифонов се съгласи да му обръснат 24-годишния мустак в ефир в замяна на обещанието шоумена „никога, ама никога повече“ да не говори срещу царя в предаването си.

„Един говорител, ако не взема бързо и на момента решения как да постъпи, не е никакъв говорител“, обясни Цонев.

Премиерът Сакскобургготски и членове на фамилията му ( в частност щерката Калина) бяха в списъка с нарочените от шоуто за подигравки и майтап почти всяка вечер по това време.Тази година през месец март Димитър Цонев успя да интервюира в предаването си „Още от деня“ на живо в студио за първи път от незапомнени времена примата на българската естрада Лили Иванова. Гранд дамата на българската музика, която държи да показват само единия й профил, седна на стола на дългогодишния журналист в дясната част на студиото, а той самият зае мястото за гости вляво. Цонев, като истински кавалер посрещна естрадната легенда прав, а тя го дари с целувка.

Димитър Цонев е роден на 30 август 1959 г. в София. Син е на актьора Коста Цонев и известната телевизионна водеща Анахид Тачева. Завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

От 1991 г. до 2002 г. е водещ на новините по Канал 1 на БНТ, след което става говорител на кабинета на Симеон Сакскобургготски.

Три години е пиар на „БТК Груп“ и отново се връща в БНТ. Става заместник програмен директор и години наред е водещ на „В неделя с...“. Последно водеше предаването „Още от деня“.

Димитър Цонев е автор на 17 документални филма и участва в няколко игрални филма – „Таралежите се раждат без бодли“, „Спасението“, „Ламята“, „С любов и нежност“, „Записки по българските въстания“, „Концерт за флейта и момиче“ и други.




“Виж тия германци как зяпат с часове чеверметата. Щом гледат, значи е интересно.Защо да не ги накараме да гледат седнали, че и да го опитат?” Това рекъл Панайот Чолаков от смолянското с. 
Проглед на една от ливадите в курорта Пампорово.

През 1970 г. той е готвач в механа в курорта и решил да отиде при шефовете на “Балкантурист”. Искал да сподели с тях идеята си да направи заведение, което да предлага чеверме. Началниците усетили бизнес нишата и го поощрили. Така бай Панайот започнал да реализира идеята си, която донесла милиони левове печалба. 

Пред паметника на бай Панайот винаги има чаша с вино. 

Наши дни няма реномиран ресторант в Родопите, който да е без оформен кът за приготвянето на чеверме, а майсторите му са сред най-високоплатените в бранша.

Заради хрумването си чевермeто да се предлага като търговски продукт Чолаков, който е покойник от 19 г., е единственият готвач с паметник у нас.Не остава празна вече толкова време след смъртта му чашата с вино, поставена пред монумента му в двора на заведението, направено от него. Бай Панайот обичал приживе винце. “Беше начертал схемата на бъдещия ресторант на хартия от цигари и отиде при арх. Петър Петров да иска становище. След разрешението на шефовете архитектът също се съгласи, въпреки че не харесваше чертежите му”, спомня си 85-годишната съпруга на покойника Стефка. Срязал 10-ина ели на посоченото място, а с материалите издигнал постройката изцяло от дърво. 

Дори покрива на заведението е направил от обелените кори на повалените ели. Понеже на младини бай Панайот бил овчар, кръстил залите “Кошарите” и “Мандрата”. За столове наредил стари бурилки за биене на мляко, а стените украсил с елементи от колоритния бит на чобаните и местните хора. Сепаретата разделил с плет от ляскови клони. Още при отварянето атрактивното заведение започнало да се пълни с чужди туристи. Готвачът от с. Проглед спечелил огромно доверие сред шефовете си и му дали свобода да избира персонал и да оформя порядките в кръчмата. Според изискванията на бай Панайот още при влизането на гостите се предлагат греяна ракийка в глинена чаша, хляб и сол под звуците на гайда. Едрият мустакат родопчанин никога не се появявал на работа без народна носия, пистолет и нож, наврени зад червения пояс, както и овчарска гега. 

На най-видното място в кръчмата била изписана част от текста на любимата му песен: “Кехая, наша доржаво, вручь сурийкине торнаха” (Пастирю, бащице наш, всички стада вече тръгнаха) и никой не можел да го обвини в лично пристрастие. Униформата от местна носия била задължителна за всеки, който работи в заведението, независимо дали навън е зима или лято.

 
Осигурявал им ги лично той. Чужденците го наричали просто ънкъл (чичо - от английски). Бай Панайот не разрешавал да се сервират ножове и вилици, защото чевермето трябвало според него да се яде с ръце. Той си позволявал дори да кара и гости от много високо ниво да ядат с ръце. Сред тях били величия като Тодор Живков, шефът на Щази Маркус Волф, Ерих Хонекер, Раул Кастро - братът на Фидел. На всяка маса обаче слагал в изобилие от мокрите кърпички “Българска роза”. 

По неговите правила готовото агне се обезкостявало пред клиентите - хем да е атрактивно, хем да се види как добре е опечено. Докато сервитьорът го реди в чиниите, 200-годишни чанове, събирани от ветерана на заведението, бият пред посетителите. Бай Панайот пробвал чевремето, едва като изстине напълно. Гарнирал го с мед и мастика. Той наредил и 10-ина пчелни кошери в Пампорово, където водел чужденците да им показва как се добива мед. След време се стигнало до там, че Чолаков не работил няколко месеца в заведението. Тогава той смъкнал кошерите си в с. Проглед и спретнал мъничко заведенийце в родното си село. Тогава чуждите туристи вместо в Пампорово тръгнали да ходят при него и го върнали на работа обратно, обяснява съпругата му Стефка. Легендарният чевермеджия лично квасел млякото в дървени качета, понеже нямал доверие на друг. За купешкото казвал, че е айрян. 

Приготвял го по старата родопска рецепта за брано мляко, при което се изцежда от водата и се бърка като вино. Така млякото траело чак до зимата. Поднасял киселото мляко в глинена купа, обърната с дъното нагоре, за да се увери гостът, че е гъсто и силно мляко. Смятал туршията за нещо много важно и също сам си я приготвял. Всички в заведението го наричали “бубайко” от уважение към способностите му и от благодарност, че им е гласувал доверие и ги е подбрал за тази работа. Чевермеджията обикновено вземал хора, за които се говорело, че били пройдохи. Учел ги лично на занаят. 

“Възхищавахме се от него, че не правеше разлика между хората и не му пукаше от никакви величия за онова време. Веднъж ни бяха поканили да въртим чевермета за някакъв голям празник в София в Парка на свободата (днес Борисовата градина - б.а.). Въртим, въртим и никой не купува, защото малко хора знаят какво е това. Изведнъж бай Панайот се провикна: “Кълка за кълка заменям!” 

Скупчи се камара народ пред огньовете да видят какво става и да си поръчат”, спомня си един от учениците му Росен Топов. Заплатите в кръчмата на бай Панайот били най-големи в целия курорт. Най-големите врагове му бяха отговорниците по ТРЗ (Труд и работна заплата - б.а.). Те не гледаха кое заведение е пълно и кое празно. Веднъж ценовиците в системата на “Балкантурист” решили да повишат цената на порцията с 2 лв. Бай Панайот се изправил, хванал рейса от Пампорово и право в София. Чрез стария си приятел Тодор Живков си уредил среща с тогавашния министър на търговията и старата цена била върната. Бай Панайот бил прочут бохем и личен приятел с Живков и членовете на Политбюро на БКП. 

Родопчанинът е вдигал на хоро почти всички министри с думите: “Какви сме българи, като не можем да си играем хората.” “Идва веднъж при мен и ми вика: “Жено, искат да ходя в Германия да работя. Отказах ги обаче, защото поисках да ми намерят място с 50-метрови ели, като в Пампорово, а те нямали такова”, разказва съпругата му. “Той спеше в заведението, смяташе го за своя рожба и се грижеше за него, както за нас - децата му, въпреки че получаваше една средна заплата за усилията си”, казва дъщеря му Мария.

Източник:www.24chasa.bg

Педя човек- лакът брада все още кънти в съзнанието на порасналите „малчугани”

Слава Рачева и Никола Филипов с
приказната кукла Педя човек-лакът брада
Педя човек-лакът брада беше емблема на БНТ през 80-те години, с които се приспиваха децата. Гласът на малкото човече с дълга бяла брада, което разказва интересни приказки от народния фолклор, е на актрисата Славка Рачева. С това предаване се свързва името и на топ говорителя по това време Никола Филипов.Не само с куклата Педя човек-лакът брада свързваме артистката Славка Рачева. И днес тя продължава да се среща с малчуганите по детските градини и да участва в предавания на живо по телевизията.Актрисата споделя, че най-хубавото, на което я е научила куклата Педя човек-лакът брада е, че децата обичат приказките.Но те най-много харесват играта си със своите кукли и изобщо с любимите си герои.Славка Рачева съветва хората, които са като нея пенсионери да не се затварят вкъщи, а да правят, каквото обичат. А то е да работят, каквото искат, да пътуват, да се веселят, да правят любими неща, а не само да са придатък на децата си.В свободното си време актрисата обича да чете, да се наслаждава на красивата музика, автентичния фолклор и народната музика.Въпреки че мисли, че най-лошото, което може да се случи на хората е причинено от човек, вярва в доброто и положителното.Педя човек-лакът брада завинаги е останала в сърцето й, а и децата, които са я слушали, днес на солидна възраст, също ще го помнят.Телевизионният
говорител Никола Филипов също е „болезнено” свързан с приказния герой Педя човек- лакът брада. С него е приспивал 40-50 годишните българи. Вече е на 85, разведен, с двама сина и две
внучки.Последното му излизане на ефир е през 1990 г. Живее в панелката си в квартал „Дружба” и е болезнено пристрастен към книгите и музиката. След 32 години на екран Никола Филипов признава, че за него телевизията си остава божество.Животът му продължава да е красив. От нищо не се е лишавал, видял е много неща, но куклата Педя човек-лакът брада ще помни винаги, категоричен е телевизионния гуру.



Трябва да се знае, че ООН постави през 1987 г. по индекса на човешкото развитие социалистическа България на 27 място между 130 държави в света.По медиите различни „личности“ твърдят, че победилото на Девети септември 1944 г. народно въстание и „поемането на властта от комунистите“ е спряло икономическото развитие, а значи и модернизацията на страната. Единственият техен аргумент е икономическото положение на България през предвоенната 1939 г., когато „тя била в подем“ и уж заемала едно от първите места на Балканите и достойно място в Европа.
След Освобождението, особено в началото на ХХ век, България преживява забележителен прогрес в своето развитие. Преди началото на Балканската война през 1911 г. в страната е имало 345 индустриални предприятия, покровителствани от държавата, а общият им брой достига 800. Изменя се инфраструктурата – от 1903 г. до 1911 г. дължината на железопътните линии нараства от 1176 км на 1931 км. Но последвалите години на войни и политически катаклизми спират развитието, а настъпилата световна криза през 1929 г. води до рязък упадък.
В навечерието на Втората световна война Царство България е типична селска страна
Индустриалното производство заема само 8% от икономиката на страната (докато във Франция този дял е 24%, в Германия – 30% , а в Англия – 46 процента). В сравнение с развитите европейски страни, по брутния вътрешен продукт на глава от населението България изостава 5-6 пъти. Тя е селскостопанска страна, но, както заявява министърът на земеделието Иван Багрянов на 25 януари 1939 г. в Народното събрание: „Ние сме земеделско страна без земеделие… Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ“.Още по-тежко е наследството, което получава правителството на Отечествения фронт
през 1945 г. – производството е спаднало 2,5 пъти, почти с толкова е спаднал и БВП. Запасите за промишленото производство са напълно изчерпани. Липсват резервни части и горива. Разстроен е железопътният и автомобилният транспорт. В голям упадък е селското стопанство. Посевната площ, особено на техническите култури, е силно намаляла. Броят на добитъка също е намалял. Населението чувства остра нужда от предмети за потребление.
С помощта на Съветския съюз тежкото положение е преодоляно. През 1946 г. промишлената продукция вече надминава с 15,5 % тази през 1939 г. Успехи има и в селското стопанство, преди всичко в животновъдството. Но това не е достатъчно за достигане на средното равнище на развитите капиталистически държави в Европа. Ето защо, когато Георги Димитров става министър-председател на България и БКП – ръководна сила, в страната е поставена задачата „България за 10-15 години да постигне това, което други страни при други условия са постигнали за столетия“.Тази цел при тогавашните условия (разделената Европа и началото на Студената война) България можеше да постигне само чрез социалистическото устройство на обществото. Още с първия двегодишен план бе поставена задачата да се преодолеят стопанските затруднения, наследени от фашисткото управление и войната. Залага се предимно на екологично чистата енергия. Започва изграждането на язовири и водни електрически централи (ВЕЦ). Топлоелектрическите централи (ТЕЦ) се строяха, за да се ускори добивът на електроенергия, доколкото изграждането на язовири и ВЕЦ изисква по-големи инвестиции и продължително време за изграждане. От това време са големите язовири „Росица“ (Ал. Стамболийски), „Копринка“ (Г. Димитров) и „Искър“. От същото това време са инфраструктурните обекти – проходът Хаинбоаз (Проходът на републиката) и ж.п. линията „Перник-Волуяк“. През следващите вече петилетни планове са изградени още десетки язовири и водни електроцентрали, чийто връх са Баташкият водносилов път и ПАВЕЦ „Чаира“.
Но най-ярък пример за модернизиране на енергетиката на България е изграждането на Атомната електроцентрала (АЕЦ) в Козлодуй. И ако през 1939 г. в България са произведени 266 милиона киловатчаса електроенергия, то през 1999 г., когато още не са спрени 4-те малки блока на АЕЦ-Козлодуй, производството достига до 41,703 милиарда киловатчаса.През времето на социализма в България се разви мощна индустрия – металургия, тежка химическа промишленост, машиностроене, хранителна промишленост, базирани на модерни технологии. Изключителен факт за модернизация, който днешните пропагандатори не искат да забележат, е изграждането на заводите за информационни технологии – за електроника и конкретно за компютри в Правец и за роботи в Стара Загора.
Модернизира се и селското стопанство. Създаването на ТКЗС-та се оказа сполучлива форма за високоефективно земеделие. Модерното, едро и механизирано селско стопанство удвои производството на селскостопанска продукция, което помагаше за индустриализацията на страната – в началото на 80-те години съотношението между индустрията и земеделието се промени от 8 към 92 на 79 към 21 процента. Така страната ни почти се изравни с развитите капиталистически страни.
Българското село бе електрифицирано, водоснабдено, пътищата – асфалтирани, осигурен бе евтин междуселски транспорт.
Необходимо е да припомним на сегашните „Градители на България“, че още през 70-те години започна изграждането на магистралите „Хемус“ и „Тракия“. И то на най-трудните планински участъци. Разширена бе железопътната мрежа, като главните ж.п. магистрали бяха удвоени и електифицирани.
Образованието, здравеопазването и науката не само бяха безплатни, а и всички разходи за културното и социалното развитие на личността се поемаха от социалистическата държава. Ликвидирана бе неграмотността, във всяко селище бяха изградени училище и здравпункт, в градовете – болници, които днес са тежест за бюджета и се закриват, а лекарите и научните работници емигрират… Това бе признато от ООН, която през 1987 г. по индекса на човешкото развитие постави социалистическа България на 27 място между 130 държави.
В скоби ще отбележим, че тогава на първо място е Япония, а САЩ – на 19, изпреварвайки България с 8 места.
И извън скоби – днес достигнахме 54-о място (някъде между Африка и Латинска Америка).
Та – това е истината за социализма в България! В цифри.
 Васил ПЕТКОВ,
главен редактор на в. „Ново Работническо дело“

Приема се като безспорен факт, че първият български игрален филм е „Българан е галант“, дело на Васил Гендов.
Спорът кога е заснет – през 1910 или 1914 г. – продължава и до днес. Към неяснотите на първата ни филмова лента трябва да добавим, че тя отдавна е безвъзвратно изгубена.
Според Гендов филмът е обсебен от артистичния му събрат Стефан Денчев. Твърде оскъдни са данните за тази любопитна личност. Роден е в Трявна. Още 18-годишен изпълнява епизодични роли в Народния и във Войнишкия театър на Първи артилерийски полк. След Балканската война е актьор в „Свободен театър“, където играе Буланов в пиесата на Н. Островски „Лес“. Известно време гастролира във варненския „К. Ранков театър“ и в трупата на Матей Икономов.

Неспокойната му съдба го отвежда в Париж, където настойчиво обикаля големите студия „Гомон“ и „Еклипс“ с надежда да получи роля. Успява да се вреди в няколко участия като статист, след което опитва късмета си и в Берлин. И тук удря на камък, но започва да сътрудничи на първите наши киножурнали.
В „Кинопреглед“ (бр. 4, 1920 г.) публикува възторжена статия за успехите на Маня Цачева. Тя е първата българка, дебютирала в немските студии и направила завидна кариера. Още през 1916 г. отива в Берлин и учи в школата на знаменития Макс Райнхард. Цачева имала миниатюрна фигура, очарователна усмивка и огнен темперамент. Немската публика я обожавала и приравнявала с Пола Негри и Мия Май. Играла е в над 120 филма.

През 1921 г. Денчев се завръща в България и заедно с неразделния си приятел Александър Кребс започва да редактира списание „Киносвят“, но успява да даде живот само на 5-6 броя.
В края на годината той успява да вземе от Гендов „Българан е галант“ и заминава за Виена. Там се представя за самия Гендов (имал поразителна външна прилика с него) и започва да прожектира кинолентата из австрийските градове, а после обикаля и други европейски селища. Със събраните пари заминава за Холивуд, където отново представя филма за своя творба. Дали лентата публично е прожектирана в САЩ не се знае, както и каква е нейната по-нататъшна съдба.

Със съдействието на Макс Линдер и Анюта Стюарт Денчев започва работа като помощник-оператор. През 1923 г. става ученик в Театралната школа на „Парамаунт пикчърс“. Участва като помощник-режисьор във филмите „Любовна клопка“ на Били Уилсън и „Тримата остроумни глупаци“ на Кинг Видор. Самостоятелно поставя „Вихрушката“ с Тийдър Хауз и Руд Клифорд. Представя се успешно в кинокомедията „Глупавото шосе“ и криминалната мелодрама „Бръмчащата птичка“, където се превъплъщава в ролята на главатар на банда крадци и играе заедно с Глория Суонсън.

В лентата участва и друг наш сънародник – Благой Стефанов, снимал се в над 20 холивудски филма. Той е роден е в с. Ешки Су, Леринско, през 1886 г. Бил е учител в Македония и България. През 1910 г. заминава за САЩ и в продължение на осем години успява от фигурант да се утвърди като водещ актьор в театрите „Орфеум“ и „Елтрес“ на град Колорадо Спринг. За първи път се появява на екрана в кинокомедията „Мъж по име“. Следват водещи роли в „Ако бях царица“ с Етел Клейтън, „Наказание“ с Лон Чаней, „Бела Дона“ с Пола Негри.

През 1926 г. Стефан Денчев предизвиква небивал шум около особата си, когато се завръща за малко в България с личен асистент и внушителен американски автомобил. Няма да мине много време и от Америка долита новината, че е застрелян на нюйоркското пристанище. Находчивият българин се опитал да напусне страната, като отмъкне крупна сума на гангстерска групировка, в която участвал като секционен касиер.
Подобна, но по-ясна съдба има и първият игрален филм за българското село. През 1919 г. заможният търговец Алберт Давидов основава Акционерно дружество „Луна филм“. За художествен ръководител наема емигриралия у нас режисьор от „Ермолаев филм Москва“ Николай Ларин, а за оператор Шарл Кенеке от „Пате филм“.

Кооперацията бележи финансов успех, след като получава подкрепата на земеделското правителство, което й възлага направата на редица пропагандни филмчета. Първият игрален филм на „Луна“ е „Лиляна“. Копиран е в ателиетата на „Саша филм“ във Виена и там на 4 април 1921 г., в присъствието на министъра на вътрешните работи и министъра на войната Александър Димитров се е състояла неговата премиера. Това е първата българска кинопродукция, прожектирана извън България, но не е показвана у нас.

Сред земеделските министри е и Цанко Бакалов Церковски. Силно изкушен да види филмирана битовата си пиеса „Под старото небе“, играна с успех в „Народния театър“, води разговор с Васил Гендов, но той не поема режисурата, тъй като е ангажиран със снимките на „Бай Ганю“. Тогава филмът е възложен на „Луна“. Ролите са поверени на първите ни артистични сили: Иван Попов, Никола Балабанов, Петко Чирпанлиев, Златан Кашеров, Вела Ушева, Мила Савова, Севдалина Церковска (втората дъщеря, едно от деветте деца на Церковски) и др.

Кинолентата се снима в Бяла черква, родното село на Бакалов. Артистите от Народния театър са командировани без пътни, дневни и без допълнително възнаграждение, освен заплатите. Екипът е настанен в родните къщи на Церковски и Райко Даскалов, който отстъпил министерския си автомобил на кинаджиите.
Всички се хранят на обща трапеза. Край казаните, в които постоянно къкрели гозби, кротувала една бъчва с 200 л отлежало вино за зажаднелите артисти. Майката на Цанко, възрастна 80-годишна жена, втрещена гледала „филмовата експедиция“, която обърнала къщата нагоре с краката, тропала нервно с тояжката по двора и през час укорявала сина си: „Докога бе, Цанко, ще храниш тези гладни карагьозчии? Не виждаш ли, че ще ти изядат и ушите? Започнаха вече и сами да ходят в мазето и да тършуват в каците. Че за тях ли съм го приготвила?“.

В масовите сцени участвало цялото население на Бяла черква и Михалци. Сцената на „междуселския бой за мера“ толкова разгорещява страстите, че се превръща в истинско сражение между „статистите“, въоръжени с вили, мотики, сопи и брадви. Мнозина от участниците завършили снимките с посинели гърбове и окървавени лица.
Тържествената премиера се състои на 22 декември 1922 г. в „Модерен театър“. На прожекцията присъства земеделското правителство, начело с Александър Стамболийски, дипломатическото тяло и всички „най-отбрани хора“ на столичния елит. С нарочна заповед Министерството на просветата указва „най-горещо“ филма да се гледа от учащата се младеж.

„Под старото небе“ бележи и първата поява на по-сериозна кинокритика по страниците на българския печат.
След като филмът обикаля с успех страната, режисьорът Ларин и артистът Георги Фратев (според Маргарита Арачийска – бивш уредник на къщата музей „Цанко Церковски“ в Бяла черква, Ларин е първият съпруг на Севдалина Церковска) „открадват“ оригиналната лента и забягват в чужбина. Според Гендов са прожектирали филма във Виена и Париж, след което следите му се губят. Друга версия гласи, че е продаден скъпо на чужди филмови къщи заради „масовите селски сцени, които предизвиквали възхищение“.
Печална е съдбата на старите български киноленти. Статистиката сочи, че през периода 1915-1944 г. българските кинематографисти са произвели между 47 и 51 игрални филма. Оцелели са само 17. Всички останали са изчезнали в алчните воденични камъни на човешкото безхаберие.

Реклами на питейни заведения и папироси, спорове да има или не конкурси за красота, публични дебати за  публичните домове - тези проблеми занимавали пресата и съзнанието на българите преди малко повече от сто години. Нечувано и невиждано за патриархалния Пловдив примерно било намерението в града да се проведе конкурс за красота.
През октомври 1909 г. местният вестник "Марица" излиза с гневна статия. "Някои столични вестници със сериозен вид писаха, че се кроило в града ни да стане конкурс на хубавиците пред наступающите коледни празници. Струва ни се, че това е пуснато нарочно от някой шегобиец. Такъв конкурс няма каквато и да е морална или друга обществена цел. Никоя сериозна и благовъзпитана госпожа или госпожица няма да си позволи такава глупост.

Видяла жабата, че подковават бивола и вдигнала и тя краката. (...) Кой сериозен баща или мъж ще позволи на своята дъщеря или жена да се излага за хубост пред някакво си жури. Това е просто безобразно!", гневят се авторите на статията.
И докато обществото ни гледало консервативно на конкурсите за красота, в следосвобожденска България бавно си проправяли път т. нар. кафе-концерти, шантани или казано направо - бардаци, в които редовно се практикувала плътска любов.
Двадесетина години по-късно Джон Стайнбек ще разкрие в прозата си, че публичният дом навремето е бил всеприета и открито обсъждана институция, която закриля порядъчната жена. Всеки неженен мъж можело да иде в бардака и да освободи плътската си енергия, за да не обиди и накърни чистотата и високата нравственост на жената.

Така в края на ХIХ век проституцията у нас се превърнала в узаконен порок.  Шантаните работели като закрити заведения, уж под надзора на санитарните власти. Дори общината събирала от тях специален данък.
В "Улици, хора, събития" Димо Казасов пише, че в провинцията бардаците били извън града, "за да не смущават благонравието на населението, от една страна, и за да пазят от хорските погледи нощните похождения на своята клиентела, от друга".

В София обаче публичните домове декорирали самия център. Те били по-луксозни и за разлика от бардаците в покрайнините се наричали места за пиене, пеене и танци. Вътре, пише Георги Каназирски-Верин в книгата си „София преди 100 години”, имало по 10 -15 маси, няколко сепарета и стаи. В тези заведения се подвизавали петнадесетина певици.
Реалното предназначение на шантаните обаче не било тайна за никого - затова порядъчните жени гледали да ги заобикалят отдалеч, а господата ги посещавали късно вечер, по тъмно.
През 1911 г. в София е имало 417 публични домове. Един от най-известните принадлежал на полякинята  Розалия Редицка, известна като „мадам Цора”, и дъщеря й Хермина.  Нейният шантан бил на ул. "Сердика", а по-късно се преместил на площад "Бански", след това в Букурещ.

Градската легенда разказва, че „Кирил и Методий“ - единствената павирана от край до край улица в столицата в началото на ХХ век, била специално застлана с павета, за да не гази кал малкият брат на цар Борис Трети -  княз Кирил Преславски, когато отивал с файтона или с пакарда си до публичния дом "Аполо" на мадам Цора.
Георги Каназирски-Верин й е гостувал по време на Първата световна война и по-късно свидетелства: “На една стена аз видях цялата наша политическа и военна слава. Върху един стар ковьор бяха прикрепени с топлийки портретите на голяма част от нашите най-видни политически мъже, даже и портретът на един от първите наши министър-председатели. Тук имаше портрети на генерали, командири на дивизии, на армии, дори и на един висш военен магистрат. Портретите носеха подписи, а някои - посвещения.

”Някои от най-известните софийски компаньонки били Драга Савич, кака Мара-Мераклийката, Люба Лагоска и др. Лагоска  била собственичка на един от бардаците – „Сердика", а Драга Савич притежавала този на ул. „Струма”. И двата бардака били посещавани често от софийския хайлайф.
Районът на Лъвов мост бил прочут с махалата „Девичи проход”. Друг известен бардак се намирал на ул. „Московска” 33 и в него работели едни от най-скъпо платените жрици. На входа имало снимки на момичетата. Реклама на шантаните се правела и на живо - с файтони, теглени от расови коне. Сводниците качвали момичетата на тях и ги разхождали бавно из софийските улици, за да може господата отрано да си харесат момиче за вечерта.

Софийските вертепи се преместили в центъра на града благодарение на началника на столичната санитарна служба д-р Михайлов. Неговите подчинени инспектори трябвало да контролират бардаците и често му донасяли, че съдържателите им изпитват финансови трудности.
През 1879 г. в писмо до Градския съвет докторът пише, че търговията им върви слабо и затова изпитвали затруднения да плащат данъка си от 15 хил. лева. „Съдържателите са прави. Публичните домове са много далеч от града. Там съобщенията и осветлението са лоши, поради което порядъчните хора се страхуват да ги посещават. Посещават ги само гамените и коцкарите, които не правят "алъш-вериш". Предлагам да се преместят в града, но без да им се окачат фирми и червени фенери", написал д-р Михайлов.

През 1879 г. общинарите определили точно място, където да се разрешава такива домове - т. нар. „Капанска улица" - районът на днешния булевард "Дондуков" и улиците "Веслец", "Бачо Киро" и "Искър". На следващата година общинарите приели „привременни правила” за работата на софийските шантани. Едно от условията било прозорците да са непрекъснато затворени. Бардак не можело да има близо до църква, джамия, училище, пансион.
Жриците на любовта нямали право да ходят по улиците в неприлично облекло, както и да закачат минувачите, за да не докарват "докачение на публичната нравственост", пише в наредбата.

Били въведени глоби за нарушения както на момичетата, така и на сводниците им. През 1883 г. на жриците било забранено да ходят в градската баня с другите жени. За тях като ден за къпане бил отреден петък, за да не им предадат някоя венерическа болест.
Първият изборен закон от 1880 г., приет от Второто обикновено народно събрание, утвърден с княжески указ и публикуван в  “Държавен вестник” на 23 декември 1880 г.,  забранил на съдържателите на публични домове да гласуват. Това обаче не смутило ни най-малко хората с бизнес нюх и Арсо Максимов бил първият официален кандидат за съдържател на бардак.

В молба до Софийската община разказва, че държи публични домове в Кюстендил и че е гражданин с честно поведение: "Плащал съм честно на момите.” Пред общината той настоял да му се отпусне парцел от 2500-3300 кв. метра за построяване на съвременен бардак. Плановете на предприемача били да  направи три отделения с по шест стаи, а таксите да са 3, 2 и 1 лев за съответната категория. Общината отхвърлила предложението му и се заела сама да регламентира проституцията. През 1895 г. за първи път у нас продажбата на плътска любов била узаконена, а четири години по-късно била обявена обществена поръчка за вдигане на публичен дом. По това време в София е имало 650 „труженички“.

На търга се явили дузина предприемачи, а спечелил П. К. Гълъбаров, зет на просветния министър Димитър Вачов, който пък бил земляк на вътрешния Васил Радославов. Така край Владайската река на сегашната Сточна гара се появили седем шантана. В този район бил и Централният публичен дом, който бил построен по идея на министър-председателя Рачо Петров.
Още в началото на 20 век Софийски хигиеничен съвет имал намерението да закрие публичните домове. Да ги има или не, била честа дискусия и по вестниците.
Бардакът "Кафе-концерт" на мадам Лора в Пловдив предизвиквал ожесточени дискусии.

Вертепът се намирал срещу Цар-Симеоновата градина и бил трън в очите на мнозина благонравни пловдивчани. Властта не предприемала никакви мерки да го затвори. При всички режими стервата-сводница Лора е успявала да влезе в приятелски връзки със силните на деня и по тоя начин да анулира всякаква възможност какъвто и да било представител на власта да й се меси в работите.
Изреждали се много градоначалници, дошъл на власт Попов - известен с това, че изгонил „шантонетките" от „Нова Америка", ограничил проституцията в Русе и София. Пловдивчани се надявали да направи това и в родния им град. И започнал - затворил вариететата, поставил леките жени под строг надзор, но като стигнал до шантана на мадам Лора, ударил на камък.

"Защото се заканили да му счупят краката. Жалко! Един градоначалник би трябвало да арестува всички ония, които се затварят в заведението на Лора след 2 часа, да арестува самата нея и да действа смело", се казва в публикация на вестник "Из Пловдив".
Но вертепът моментално си намерил защитници, които често публикували статии в негова защита във в. "Санстефанска България". Публичните домове в цялата страна си имали поддръжници и защитници в много среди. Австро-унгарският консул се застъпил за интересите на няколко австрийски гражданки и успял да да убеди Градския съвет да им разреши упражняване на занаята още 6 месеца, след като били закрити публичните домове.
От 1 юли 1905 г. всички бардаци в София били затворени, на другата година вертепите в цялата страна били забранени със закон.
Но оттогава продължават да съществуват и до днес уж тайно, под носа на властите и въпреки законите.
Източник:http://www.desant.net/

Само 4 дни след 10 ноември 1989 г. Милко Балев и Димитър Стоянов се „раздвижили” – заговорът бил ликвидиран в зародиш от вътрешния министър Георги Танев
Колкото повече се отдалечаваме от преломната дата 10 ноември 1989 г., толкова повече любопитни и непознати детайли излизат от задкулисието на историята.
След пленума, който сваля от власт Живков де факто в номиналната власт още няколко дни остават най-близките от обкръжението на диктатора членове на Политбюро – Милко Балев, Димитър Стоянов и Пенчо Кубадински.
Трудно е да се повярва, че самият Живков се е разделил с властта безропотно, макар че на форума в Бояна е давал вид, че приема решенията на ЦК. По думите на много от съвременниците Тато се е надявал да остане държавен глава /председател на Държавния съвет/, отстъпвайки поста на генерален секретар на ЦК на БКП. Изненадата му никак не е малка, когато пленумът предлага Народното събрание да го лиши и от това кресло.
В нощта на 13 срещу 14 ноември в околностите на София започват военни учения. Вдигнати са по тревога няколко поделения – сред тях са и два батальона от Танковата бригада в Горна баня. Военните се изнасят в северна посока извън София, но нощното им предвижване не остава незабелязано. Още на другия ден из София тръгват чудовишни слухове – че хора на Живков ще търсят реванш от десетоноемврийците, сред които бе и самият военен министър Джуров.
Междувременно става ясно, че още на 11 и 12 ноември верните на падналия Живков, Балев и Димитър Стоянов са провели няколко обеспокоителни телефонни разговора, които естествено са подслушани и записани от спецслужбите.
Живеещият в Лозенец Милко Балев и Димитър Стоянов /апартаментът му бе на тихата уличка „Шейново”/ дори се срещат на неутрална територия – в заведение на улица „Асен Златаров”. Това видимо раздвижване на двамата, веднага е докладвано на тогавашния вътрешен министър Георги Танев. Той намира са резонно да съобщи всичко видяно и записано около разговорите и „совалките” между двамата членове на Политбюро, на новия Първи – Петър Младенов .
Както се казва в такива случаи – очите на страха са големи. Авторите на преврата в БКП на 10 ноември – Младенов, Джуров и Луканов, решават да действат изпреварващо. За тях подозрителните срещи на Балев със Стоянов вече са базата на един бъдещ заговор, който може да обърне палачинката до дни. На 14 ноември сутринта последният шеф на УБО генерал Георги Милушев е извикан по спешност в кабинета на своя шеф – вътрешния министър Танев. Началникът на вътрешното силово ведомство е лаконичен и строг: „Милушев, вие сте освободен от длъжността началник на УБО!”
Бодигард № 1 на България, човекът, който три години е бил като сянка та Живков е шокиран: „Новината без предизвестие наистина бе смазваща! ...След това зададох въпроса - коя и причината? Искам да знам има ли решение на Политбюро, дали има указ на Държавния съвет – назначаването и освобождаването от тази длъжност ставаха именно така. Въпросът ми беше уместен, но и наивен – разбира се, такива решения нямаше...”
Два дни след уволнението – на 16 ноември предстои нов пленум на ЦК на БКП. Още на разговора в кабинета си, Георги Танев заповядва на генерала дори да не си помисля да стъпи там. „Не е желателно да се срещате с хора и да разговаряте”, казва вътрешният министър. В прав текст това означава, че досегашният шеф на УБО е въдворен на домашен арест.
Логиката на десетоноемврийците е ясна – според тях възможно е в готвения евентуален заговор за връщането на Живков във властта, да е привлечен и генерал Милушев. Това е истинската причина за уволнението му.
На същия 14 ноември се случва още нещо, което пак стряска новите властници. Сутринта Живков решава да се отбие в кабинета си в сградата на Държавния съвет. Според самият ген. Милушев бившият Първи отива там, за да прибере личния си багаж. Но и в това някои виждат стъпка от готвени контрапреврат. Според изказвания на Добри Джуров след това, Живков е възнамерявал да свика членовете на Държавния съвет и да се возползва от факта, че все още е главнокомандващ на армията.
Днес, повече от 20 години от тези събития все още неизяснени остават доста от детайлите на заговора /ако го е имало, разбира се!/
И все пак изплуват повече като недомлъвки няколко обяснения на участници в събитията, когато Георги Милушев търси причините за своето спешно уволнение от Управлението за безопасност и охрана. Ето какво разказва той в мемоарите си:
„В края на февруари 1990 г. бях приет от тогавашния министър на вътрешнитне работи ген. Атанас Семерджиев. Интересна бе формулировката, която той направи за отстраняването ми като началник на УБО. „Вие сте жертва, както всички ние сме жертва, на партийната самодисциплина.” От него научих, че Джуров му предал за „намеренията на Тодор Живков” два-три дни след пленума „отново да обърне колата.” „Вероятно съмнението е паднало и върху вас. И това е била причината” – заключи Семерджиев”. В тези тревожни дни и часове след 10 ноември подозрения са измъчвали и Андрей Луканов. Пак според свидетелствата на генерал Милушев, той споделил пред новоизбраният член на Политбюро Минчо Йовчев: ”Няма начин Милушев да не е знаел!” Ставало дума пак за евентуалните опити на Тодор Живков и обкръжението му да някакви контрадействия...
За същите неща Андрей Карлович говори с генерала от УБО в почивката на самия пленум на 16 ноември и му признава, че уволнението му не е станало по „най-подходящия начин”.
Всъщност догадките около тези малко познати събития в най-новата ни история остават и днес... Повечето от участниците в тях не са между живите, а тецзи които все още са живи предпочитат да мълчат.
Източник:pik.bg

На 23 септември 1944 година в двора на училището в Банкя докарват около 150 арестанти, към които има предявени различни обвинения…Между тях не липсват и предани на партията функционери. Единият от милиционерските началници, явно ръководител на операцията, с ехидна усмивка се обръща към последния доведен задържан: "Ах, точно вие ми трябвате, другарю Калчев! С вас имам стари сметки за уреждане..."

След което отива при колегата си и започва оживено да обяснява нещо. В това време арестуваният Иван Калчев успява да прошепне на новоназначения (от 12.ІХ.1944 г.) комендант на Банкя: "Другарю Милев, ако ме предадете на този човек, той ще ме убие още тази вечер, за да няма свидетел, защото през 1934 г. бяхме в една партийна организация в Ючбунар, той ни предаде и ние по-късно го изключихме от партията като агент на Никола Гешев."

Набеденият тогава в партийно предателство е Тодор Живков-Янко. На споменатата дата 23.ІХ.1944 год. той и колегата му Мирчо Спасов отделят тридесет от задържаните 150 души в Банкя, закарват ги в столицата и вечерта те са разстреляни без съд и присъда.

Това, което разказахме дотук, не е част от любимата на българите политическа митология с водеща тема - бил ли е или не Тодор Живков дългогодишен и активен агент провокатор на полицай №1 Никола Гешев, а част от спомените на Кирил Милев - бивш партизанин от отряда "Чавдар", който доживява до демокрацията, но умира при странни обстоятелства.

Твърдението, че Живков е специален агент в отделение "А" на политическата полиция (Обществена безопасност) се гради на странното му поведение и многото провали, допуснати в нелегалната дейност, несъвместими с наложената в онези революционни години строга партийна дисциплина. Злополучните партизански акции и зачестилите арести на нелегални, чиято свръзка е бил Живков, са сериозно обвинение, както и мотивираните обяснения в спомените на негови колеги печатари, ремсисти и партийни деятели, станали свидетели на ненадейни срещи и неочаквани обрати.

След 9.ІХ.1944 г. немалък брой законспирирани агенти на полицията, на Обществена безопасност, на службите РО-1, РО-2 и др. вземат дейно участие във формиране структурите на МВР и Държавна сигурност. Още тогава тези т.нар. репресивни органи лягат в пирамидалната основа на изграждащата се нова държава. Внедрените в силовите звена бивши полицейски шпиони с успех реализират няколко неща - придобиват служебен имунитет и не заминават на фронта, грижливо почистват останалите полицейски архиви от смъртоносно компрометиращите ги агентурни досиета и лични картони, и вече почувствали се освободени от бремето на престъпното си минало, започват да катерят с настървен кариеризъм един след друг етажите на партийната пирамида.

Веднага след 9.ІХ.1944 г. в столичния хотел "Славянска беседа" (който е превърнат в щаб на партизаните) се сформира Народна милиция, чийто заместник-директор става неизвестното на повечето присъстващи партизани селянче от Правец Тодор Живков, произведен направо в чин подполковник. За началник на Софийското областно управление на Народната милиция е определен Добри Джуров (Лазар).

До ушите на Димо Дичев (тогавашен началник на Държавна сигурност) достига информацията, че новоназначеният милиционерски зам-директор Т. Живков имал странния навик да рови непрекъснато из архивите на бившата Дирекция на полицията. Но и той, и останалите отговорни служители от Държавна сигурност не обръщат достатъчно внимание на този факт. През цялото това време подполковник Живков, необезпокояван от никого, търси уличаващите го в сътрудничество с полицейските служби документи, но попада на такива за други комунисти, неиздържали изтезанията при разпитите и подписали декларации за сътрудничество.

Всичко това той старателно прибира и укрива, създавайки си лична картотека от имена на доносници, които шантажира и използва като специални сътрудници в годините на дългото си царуване. Всъщност, за да се запази на власт цели 33 години, освен тези вербувани сътрудници човекът от село Правец е използвал почти всички структури на създадената Държавна сигурност. След като изпълнява брилянтно мисията си във вътрешното министерство, Живков изненадващо го напуска, но само формално, защото в книгата си "Вторият етаж" неговият политически помощник Костадин Чакъров споменава: "Тридесет и пет години Тодор Живков работеше еднолично и на никого не позволяваше да надникне в работата на армията и на органите за сигурност."Много честни и почтени хора са били трън в очите на "човека от народа", който започва безмилостна атака срещу тях, обявявайки ги за "врагове с партиен билет.

Излиза, че доста "народни" (лични) врагове е имало в партията не само тогава, но и в по-късни периоди. Командирът на Втора партизанска бригада Стефан Халачев-Велко (знаещ за тандема Гешев - Живков), заминавайки за фронта, на всеослушание заявява, че ако се върне жив и здрав, лично ще потърси с оръжие в ръка сметка от Живков и "бойните" му другари: Д. Джуров, Здравко Георгиев, Стамо Керезов, д-р Хариев и др., за предателството на чавдарци и разгрома на Първа Софийска партизанска бригада под връх Мургаш и манастира над Елешница, станал на 3 май 1944 г. На фронта Стефан Халачев загива при странни обстоятелства - убит е не от германцие, а от своите.

Дългата ръка на Гешевата полицейска агентура достига навсякъде. По подобен начин намират смъртта си Жельо Демиревски и Чапай от Чепинския партизански отряд. Тоне Переновски дори удря плесница на др. Янко пред немалко присъстващи, в резултат на което е свален като командир на "Чавдар", заменен е от Джуров и изпада в жестока немилост.

Партизанинът Кирил Милев е предаден от агента Янко и е арестуван от Гешевите полицаи пред кино "Европа Палас" на 18 юли 1944 г. Осъден е и излежава присъда в Софийския централен затвор, където открива и други предадени от същия провокатор.
Живков перфектно се справя с враговете си, комбинирайки различни йезуитски техники и методи. При инсценирани злополуки в страната и чужбина са ликвидирани: Ангел Гешков - първият комисар на бригада "Чавдар", Иван Бонев (Витан) - командир на Шопския партизански отряд, генералите Копчев и Бъчваров. В резултат на тежък психически тормоз умира партизанинът от Втора бригада "Чавдар" полковник Тодор Георгиев Тодоров - Иван Зеления, тъй като е знаел за организираното на фронта покушение срещу срещу Стефан Халачев-Велко.

Изредените жертви са били отлично информирани за тайните срещи на др. Янко с полицейския шеф Никола Гешев, провеждани при изключителна секретност в кабинета на директора на Държавната печатница Димитър Кокошков (който е бил бивш кмет на град Самоков).

Личният шофьор на Гешев, роденият през 1921 г. Благой Недялков, споменава: "Гешев наистина е работил с доста от членовете на ЦК и Политбюро. Познаваше ги и всичко знаеше. Имало е случаи, когато той лично ги събираше. Но когато убиха полковник Пантев, вече пенсионер, Гешев се ядоса: "Пенсионери ли ще трепете?" От Никола Гешев се страхуваха всички."

Полицаят Гешев успял да внедри свой информатор дори в българската секция на Коминтерна, който освен че му давал сведения почти до самия 9 септември 1944 година, е неразкрит и до ден днешен.

Категоричен в оценките си е партизанинът чавдарец Кирил Милев, който в спомените си твърди, че на 31 май 1984 г. на тържествата в местността Жерково, когато непоканен минал покрай трибуната, Тодор Живков го посочил на генерал Кашев с думите: "Ама този още ли е жив? Аз какво ви наредих!?"

През 1960 г. седем членове на БКП и активни борци против капитализма и фашизма изпращат протестно писмо до ЦК на БКП, в което критикуват политиката на Живков. Седемте комунисти са разбити и изключени от партията. По-късно се появява на политическата сцена Иван Тодоров-Горуня и неговата група, чиято главна цел е свалянето на диктатора Живков. След разкриването на заговорниците Горуня се самоубива, а останалите участници в тайния план - генерал Цветко Анев, генерал Любен Динов и Цоло Кръстев са арестувани и държани в изолация. Три години след провала на Горуня следва втори заговор срещу Живков, предприет от журналистите Михаил Докторов и Борис Темков. И този подобно на първия заговор е също неуспешен.

Зачестилите атаки на някои изявени комунисти срещу политиката на "човека от народа" го принуждават да отреагира, създавайки със заповед №3728 от 17 ноември 1967 г. прословутото Шесто управление, като част от Комитета за Държавна сигурност. Политическата полиция т.нар. Шести отдел на Шесто управление фактически е преобразуваният Тринайсети отдел на Второ главно управление на ДС, занимаващ се с контрареволюционни, националистически и други от този род прояви. Изграждането на Шесто управление (подчинено единствено на Живков) става след решение на ЦК на БКП от 18.ХІІ.1966 г. за борба с идеологическата диверсия на противника. Използвайки рационално тази репресивна машина, боравейки с подаваната по специалните канали информация, Живков успя да се справи с враговете си и с тези, които знаят неговото минало и представляват опасност за едноличната му власт.

А що се отнася до миналото му на полицейски агент провокатор, което той приживе наричаше "идиотска лъжа", някои от останалите още живи политически затворници, нелегални и репресирани, познаващи отблизо нравите на Тато, могат да кажат истината за него. Пък и не само за него но и за брат му Георги Христов Живков (назначен след 9.ІХ.1944 г. в Столичното комисарство) и за Мирчо Спасов.

За огромно съжаление делото на Тодор Живков от архива на Гешев съдържа само четири листа. В него се намират снимките му в профил и анфас, снети отпечатъци от пръсти, няколко протоколи за разпит и едно донесение. Доста оскъдна информация и нищо чудно всичко това да е писано със задна дата и подхвърлено в полицейските архиви, когато другарят Янко е бил милиционерски зам.-директор. А може би и по-късно...
Препечатано от  в-к Труд


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив